Клайв Къслър
Атлантида открита (18)

15.

Малко след четири часа сутринта Джордино издигна служебния самолет „Бел-Боинг“ 609 право към яркосиньото небе над покрайнините на Кейптаун, Южна Африка. Конструираният като хеликоптер самолет с вертикално излитане и кацане се издигна до височина сто и петдесет метра над земята, след което Джордино измести лостовете на механичната предавка и летателният апарат продължи напред в хоризонтално положение.

Деветместният „Боинг-609“ сега беше празен, като се изключеше товарът от защитни снаряжения, закрепен здраво за пода. Джордино бе наел самолета в Кейптаун, тъй като най-близкият научноизследователски кораб на НЮМА се намираше на повече от хиляда мили от островите Крозе.

Един хеликоптер не би могъл да прелети 3 800 километра, без да дозареди поне четири пъти, а нормален голям самолет, който би преодолял това разстояние без дозареждане, нямаше да намери място за кацане на малкия вулканичен остров. Моделът 609 можеше да каца навсякъде като хеликоптер и се явяваше идеалният летателен апарат за целта. В зависимост от капризите на вятъра полетът щеше да продължи около четири часа в двете посоки. Горивото трябваше да се наблюдава внимателно. Дори с модифицирани резервоари на крилата, Джордино беше изчислил, че за обратния път да Кейптаун ще му остане само час и половина допълнително летателно време. Това не беше достатъчно, за да му осигури вътрешно спокойствие по време на полета, но той беше човек, който обича да рискува.

Трийсет минути по-късно, когато набра височина 3 600 метра и зави на югоизток над Индийския океан, той постави ръчната газ на възможно най-икономично положение и видя, че скоростомерът сочи малко под 480 километра в час. После се обърна към дребния човек, седнал на седалката на втория пилот до него.

— Ако вече изпитваш някакво съжаление, че си се присъединил към тази налудничава авантюра, знай, че е твърде късно да промениш решението си.

Руди Гън се усмихна.

— Кой знае какво ми се пише, когато адмиралът разбере, че не съм зад бюрото си, а съм се измъкнал тайничко с теб.

— Каква причина изтъкна пред твоите хора за шестдневното си отсъствие?

— Казах им, че заминавам за Балтийско море, да проверя как върви проектът, който НЮМА изпълнява съвместно с датски археолози.

— А има ли такъв проект?

— И то какъв! — отвърна Гън. — Цял флот от викингски кораби, на които се натъкнал случайно един рибар.

Джордино подаде на Гън две навигационни карти.

— Ето, поеми ролята на навигатор.

— Колко е голям остров Сен Пол?

— Около шест квадратни километра.

Гън погледна Джордино през дебелите стъкла на очилата си.

— Надявам се — рече той спокойно, — че няма да ни сполети съдбата на Амелия Еърхарт и Фред Нунан.

 

 

След три часа във въздуха, с попътен вятър от пет възела, те все още бяха добре с горивото. Индийският океан бавно изчезна от поглед, когато навлязоха в надвиснали облаци, които се задаваха от изток и носеха дъжд, буря и турбулентност на въздуха. Джордино насочи самолета право нагоре, за да пробие облаците и да излезе отново в спокойно и ясно небе.

Той и сега прояви странната си способност да си подремва от време на време по десетина минути, след което се събуждаше, за да провери приборите за управление и да направи корекциите, дадени му от Гън, и пак задремваше. Това се повтори няколко пъти, като нито веднъж не промени времетраенето на дрямката си повече или по-малко от минута.

Нямаше никаква опасност да се загубят или пропуснат острова. Самолетът бе оборудван с най-новото навигационно съоръжение — глобално позиционираща система (ГПС). С приемника на ГПС, който измерваше разстоянието до редица от изкуствени спътници, се изчисляваше точната географска ширина, дължина и височина, както и данните, програмирани в компютъра на самолета, така че Гън можеше да определя курса, скоростта, времето и разстоянието до местоназначението им.

За разлика от Джордино той страдаше от безсъние. Освен това беше от хората с неспокоен дух. Гън не би се отпуснал, дори да лежеше под някоя палма на таитянски плаж. Непрекъснато поглеждаше часовника си и проверяваше положението им, като междувременно изучаваше въздушната снимка на острова.

Когато Джордино се събуди и обходи с поглед арматурното табло, Гън го потупа по рамото.

— Не задрямвай отново. Трябва да започнеш да снижаваш. Според изчисленията ми островът е на шейсет километра право напред.

Джордино разтърка лицето си с вода от една манерка и избута съвсем леко напред щурвала. Самолетът бавно започна да се спуска и се раздруса, когато минаваше през облаците. Тъй като не виждаше нищо, Джордино можеше само да гледа как стрелката на скоростомера се измества обратно на часовниковата стрелка, но въпреки това той не отделяше поглед от бялата пелена пред челното стъкло. После изведнъж, на височина 1 500 метра, те излязоха от облаците и видяха отново океана — за първи път след тричасовия полет.

— Добре се справи, Руди — похвали го Джордино. — Сен Пол вече е на осем километра напред и на по-малко от два градуса вдясно на борда. Ти сякаш го уцели право по носа.

— Два градуса — повтори Гън. — Следващия път трябва да съм по-прецизен.

Оставяйки турбулентността след тях, върховете на крилата престанаха да трептят. Джордино намали притока на гориво и грохотът на двигателите стихна до приглушено боботене. Силният дъжд бе спрял, но по челното стъкло продължаваха да се стичат водни струйки. Едва сега той включи чистачките и насочи носа на машината над високите стръмни скали, които защитаваха острова от безмилостната и яростна атака на морето.

— Мярна ли някакво място, където да кацнем? — попита Джордино, оглеждайки малкия остров и единствената му планина, която сякаш се издигаше от морето като гигантски конус. Никъде не се виждаше бряг или открито пространство, само стръмни каменисти склонове.

Гън приближи до очите си една лупа.

— Прегледах всеки сантиметър от острова и стигнах до заключението, че това е най-противното парче земя, което съм виждал. То не представлява нищо друго освен скалист хълм, полезен единствено за някоя фирма за добив на чакъл.

— Не ми казвай, че бихме целия този път само за да обръщаме обратно — направи кисела физиономия Джордино.

— Не съм казал, че не можем да се приземим. Единственото равно място на целия остров е близо до подножието на планината върху западния склон. Изглежда малко по-голямо от тераса, някъде около петнайсет на трийсет метра.

Джордино погледна ужасен надолу.

— Дори във филмите хеликоптерите не кацат по планинските склонове.

Гън посочи напред.

— Ето там, от лявата ти страна. Е, не изглежда чак толкова лошо, както си мислех.

От ъгъла на Джордино единственото равно място на планината изглеждаше не по-голямо от каросерията на товарен камион. Краката му натиснаха педалите на вертикалното кормило, а ръцете му изместиха леко щурвала, за да коригират ъгъла и скоростта на спускането чрез елероните и хоризонталните кормила. Благодари на небесата за насрещния вятър, макар скоростта му да беше едва четири възела. Той виждаше камъните, разпилени по малката скална площадка, но никой не изглеждаше толкова голям, че да представлява опасност за колесниците. Едната му ръка се отмести от щурвала и след няколко движения на лостовете за витлата самолетът започна да кръжи като хеликоптер. Големите витла вдигнаха във въздуха малките камъни и праха нагоре като влажни облаци под колесниците.

Сега Джордино управляваше по чувство — с едното око в приближаващата се земя, а с другото в стръмния склон на планината, на не повече от три метра от върха на дясното крило. Последва леко раздрусване, когато гумите докоснаха рохкавата скала. Той изпусна дълбока въздишка и измести назад ръчната газ, преди да изключи двигателите.

— Пристигнахме — каза той с облекчение.

Лицето на Гън се набръчка от усмивка.

— Да не би да си се съмнявал?

— От моята страна има планина, а от твоята?

По време на кацането вниманието на Гън беше съсредоточено върху склона на планината пред тях и едва сега той погледна през страничния си прозорец. На не повече от метър и двайсет от дясната врата на самолета скалната площадка свършваше с почти прав склон, спускащ се към дълбоко близо двеста и петдесет метра дере. Върхът на крилото стърчеше няколко метра над празното пространство. Усмивката му изчезна и лицето му пребледня, когато той се обърна към Джордино.

— Мястото не се оказа толкова широко, колкото си го представях.

Джордино откопча предпазния си колан.

— Предначерта ли някакъв път до камерата?

Гън му подаде въздушната снимка и му посочи малък каньон, издигащ се от брега.

— Това е единственият път, по който ловджиите са могли да стигат до острова и да изкачат планината. Пит каза, че според корабния дневник полковникът и групата му са изкачили половината височина на планината. А ние сега сме горе-долу на това ниво.

— В каква посока е дефилето?

— На юг. Ще изпреваря отговора и на следващия ти въпрос: намираме се на западния склон на планината. С малко късмет няма да вървим пеша повече от километър и половина, при условие че можем да използваме някогашната пътека, за която споменава полковникът.

— Благодаря на Бога, че има и малки острови — смотолеви Джордино. — На снимката вижда ли се тази пътека?

— Не виждам и помен от нея.

Двамата се заловиха да освобождават от ремъците защитните си снаряжения, после нарамиха раниците си. Дъждът отново заваля като из ведро и те се принудиха да сложат и дългите си до земята дъждобрани. След като се приготвиха, отвориха пътническата врата и скочиха на каменистата земя. Оттатък площадката зееше стръмно дере, а оттатък него нямаше нищо освен Индийския океан и оловносиви вълни. Като предпазна мярка те завързаха самолета за няколко огромни скални блока.

Навъсеното небе подсилваше сивотата и уединението на острова. Гън се вгледа с присвити очи през завесата от дъжд и направи знак на Джордино да води, като му посочи посоката. Тръгнаха диагонално по планинския склон, като се движеха откъм вътрешната страна на скалите, където земята беше по-равна и твърда.

Минаха по малки тераси и през тесни пукнатини, като се стараеха да вървят изправени, без да прибягват до екипировка за скално катерене — умение, което никой от двамата не владееше. Джордино не показваше никаква умора. Гън също. Той беше много по-жилав и издръжлив, отколкото изглеждаше на външен вид, но започна да изостава след Джордино не от умора, а защото трябваше често да спира, за да избърсва очилата си от дъжда.

Някъде по средата на западния склон Джордино се спря.

— Ако смяташ, че вървим в правилната посока, то каменната пътека трябва да е вече някъде наблизо под или над нас.

Гън седна и облегна гръб на гладка скала от лава и се вгледа в снимката, подвита и просмукана от влагата.

— Ако приемем, че полковникът е тръгнал от дефилето по най-краткия път, той трябва да е вървял на около трийсет метра под нас.

Джордино се наведе от ръба, подпря ръце върху леко свитите си колене и се загледа надолу. Остана така известно време като изпаднал в транс, после се изправи и погледна Гън.

— Кълна се в Господа, че не знам как си го направил.

— Кое?

— На по-малко от десет метра под нас виждам тясна пътечка от гладки камъни.

Гън се наведе да погледне. Почти на един хвърлей разстояние той видя път, по-точно пътека, широка около метър и двайсет, постлана с камъни. Пътеката вървеше в двете посоки, но на няколко места свличането на почвата бе отнесло голяма част от нея по нанадолнището. В пукнатините между камъните бяха поникнали странни растения, наподобяващи салати.

— Това трябва да е пътеката, описана от английския полковник — каза Гън.

— С какво е обрасла?

— С кергеленско зеле. От него се добива олио, става и за готвене.

— Затова пътят не е излязъл на снимката, тия зелки го скриват — отбеляза Джордино.

— Да, сега разбирам.

— Как тъй е пораснало на този забравен от бога остров?

— Вероятно от цветен прашец, който вятърът е пренесъл над водата от остров Кергелен.

— В коя посока предлагаш да тръгнем?

Гън огледа плоските камъни в двете посоки, докъдето му стигаше погледът.

— Според мен полковникът се е натъкнал на пътеката откъм наше дясно. От другата страна пътят вероятно е бил разбит от ерозията и свличане на почвата. Тъй като едва ли някой ще тръгне от върха на планината, за да копае в по-долната й част, камерата сигурно се намира малко по-нагоре по склона. Затова да тръгнем наляво и нагоре.

Стъпвайки внимателно по рохкавата вулканична скала, те бързо стигнаха до прилежно подредените камъни на пътеката и тръгнаха нагоре по нея. Равният път облекчи ходенето им, но свличанията бяха проблем. Трябваше да преминат през две такива, всяко широко по трийсет и повече метра. Придвижваха се бавно. Вулканичната скала беше назъбена и остра като нож. Едно подхлъзване, и телата им щяха да се търкулнат по склона и набирайки инерция, щяха да полетят от стръмните скали право в морето.

След като преодоляха и последното препятствие, двамата седнаха да си починат. Джордино откъсна една зелка, бутна я по наклона и я проследи с поглед как се затъркаля и заподскача, оставяйки разкъсани листа след себе си. След малко тя се загуби от полезрението му и той не можа да я види как цопна във водата като артилерийско гюле. Вятърът се усили и дъждът шибаше лицата им. Макар да бяха защитени от мушамите си, водата си намираше пътища да се просмуква през яките и да мокри бельото им.

Гън подаде на Джордино термос с кафе, което отдавна бе изстинало. Обядът им се състоеше от четири вафли. Още не бяха навлезли в царството на отчаянието, но скоро и това щеше да стане.

— Трябва да сме близо вече — каза Джордино, оглеждайки местността през бинокъл. — Не виждам да е разкопавано някъде отвъд онези скали, право пред нас.

Джордино огледа масивния скален блок, който стърчеше от склона.

— Камерата сигурно ще се окаже от другата страна — измърмори той. — А никак не ми се иска да замръкна тук.

— Не се безпокой. В това полукълбо разполагаме с още дванайсет часа дневна светлина.

— Мина ми нещо през ума.

— Какво? — попита Гън.

— Ние сме единствените човешки същества в радиус от три хиляди километра.

— Ободряваща мисъл!

— Ами ако ни се случи злополука и се нараним и не можем да излетим оттук? А дори и да искаме, не бих посмял да излетя в този вятър.

— Уведомим ли Сандекър за положението ни, той веднага ще спретне спасителна мисия. — Гън бръкна в джоба си и извади сателитен телефон „Глоубълстар“. — Той е толкова близо, колкото сигнала за набиране.

— И междувременно да се препитаваме с тия зелки? А не, благодаря!

Гън заклати примирено глава. Джордино вечно недоволстваше от нещо, но в същото време нямаше по-добър човек от него, с когото да бъдеш в затруднено положение. Не беше и от страхливите. Единствената им грижа сега беше вероятността от провал.

— Влезем ли веднъж в камерата — надвика вятъра Гън, — ще избегнем бурята и ще се подсушим.

Джордино не изчака втора покана и се изправи на крака.

— Да вървим тогава. Започвам да се чувствам като бърсалка за под, потопена в кофа с вода.

Без да изчака Гън, той закрачи към скалата, на петдесетина метра нагоре по древната пътека. Склонът ставаше по-стръмен и се превърна в отвесна скала, извисяваща се високо над тях. Част от пътя беше пропаднал и те трябваше внимателно да минат покрай скалата. След като я заобиколиха, се озоваха пред входа на камерата под свод, изграден от човешка ръка. Отворът беше по-малък, отколкото очакваха — около метър и осемдесет висок и метър и двайсет широк, колкото беше широка и пътеката. Зееше отворен — черен и зловещ.

— Това е тя, точно както я е описал полковникът — отбеляза Гън.

— Би трябвало един от нас да извика: „Еврика!“ — възкликна Джордино радостен, че най-после ще се скрият от вятъра и дъжда.

— Не знам за теб, но аз ще си сваля дъждобрана и раницата, за да се чувствам по-удобно.

— И аз ще направя същото.

Те се освободиха от товарите и мушамите си за дъжд и ги оставиха до входа от вътрешната страна на тунела, за да си ги вземат после за обратния път до самолета. Извадиха джобните си фенерчета от раниците, изпиха по още няколко глътки кафе и влязоха в скалната кухина. Стените бяха гладко издялани, никъде не се виждаха издатини или процепи. Имаше нещо особено в мястото, подсилвано от потискащия мрак и глухия вой на вятъра отвън.

Осветявайки пътя си с фенерчетата, двамата навлизаха все по-навътре, изпълнени и с любопитство, и с безпокойство от мисълта какво ли ще намерят. Тунелът изведнъж се разшири в квадратна камера. Джордино напрегна поглед и се вцепени за миг, когато светлинният лъч освети кости на крак, бедро, таз, а после и на гръден кош и гръбначен стълб, завършващ с череп, по който се виждаха остатъци от рижа коса. Останки от парцаливи и мухлясали дрехи все още висяха по костите.

— Чудно, как се е озовал клетият човек тук — промълви Гън, чувствайки, че се е вцепенил.

Джордино обходи с фенерчето цялото помещение и откри малко огнище и различни сечива и покъщнина. Всички те бяха изработени от дърво и вулканичен камък. В отсрещния ъгъл имаше също и остатъци от кожа и кости от тюлен.

— Съдейки по това, което е останало от дрехите, човекът е бил изоставен моряк, корабокруширал тук един бог знае кога, преди да умре.

— Странно, че полковникът не споменава нищо за него — каза Гън.

— „Мадрас“ е спрял непредвидено, за да се запаси с вода, след като бурята го е изтласкала от установения през 1779 година плавателен път. Този човек трябва да е пристигнал по-късно. Не вярвам друг кораб да се е отбивал тук поне петдесет или сто години оттогава.

— Не мога да си представя какъв ужас трябва да е било за клетия човек да остане сам на вулканичен остров без никакви изгледи да бъде спасен и с надвиснала над главата смърт.

— Той си е направил огнище — отбеляза Джордино. — Какво според теб е използвал като дърва? Тук няма нищо освен шубраци на места.

— Сигурно е горил каквито клони от тях е намирал… — Гън коленичи и прокара пръсти през пепелта, напипа нещо и го извади.

— Ето ти артефакти — показа той играчка колесница с две силно обгорени кончета. — Сигурно е изгорил всички предмети, направени от дърво, за да поддържа огъня си. — Гън насочи фенерчето си в лицето на Джордино и видя как устните му се разтягат в усмивка. — Какво смешно виждаш?

— Мина ми през ума колко ли от ония противни зелки е изял нещастникът.

— Не си ги опитвал, така че не знаеш дали са противни.

Джордино освети стените; по тях имаше същите надписи, каквито бе мярнал набързо в подземната камера в Телърайд. От средата на пода се издигаше постамент от черен обсидиан, върху който явно е стоял черният череп, преди да го вземе английският полковник. Лъчът освети също и срутване на част от отсрещната стена на камерата.

— Какво ли има от другата страна на онази купчина камъни?

— Да не би друга стена?

— Може би, кой знае. — В гласа на Гън се долавяше известна сигурност.

Джордино отдавна имаше доверие на интелигентността и интуицията на дребния Руди Гън.

— Мислиш ли, че има друг тунел отвъд стената? — попита Джордино и го погледна с изпитателен поглед.

— Да.

— По дяволите! — процеди през зъби Джордино. — Нашите приятелчета от Телърайд сигурно са ни изпреварили.

— Какво те кара да мислиш така?

Джордино разходи светлинния лъч по срутените скали.

— Техния начин на работа. Те си падат по взривяване на тунели.

— Грешиш. Това срутване е старо, много старо. Виж колко прах има между камъните. Готов съм да се обзаложа, че срутването е станало векове преди полковникът или клетият корабокрушенец да са стъпили тук, както и че нито един от двамата не е проявил любопитство и не си е направил труда да прокопае стената, за да види какво има оттатък нея. — Гън се наведе над купчината камъни и я освети с фенерчето. — Намирам я за напълно естествена. Не е било силно срутване. Мисля, че ще можем да се промъкнем през дупката.

— Не съм сигурен, че хормоните ми са за това.

— Млъквай и започвай да копаеш.

Оказа се, че Гън е прав. Срутването не беше масивно. Макар и да мърмореше, Джордино се впрегна на работа като муле. Далеч по-силен от двама, той вдигаше и отстраняваше по-тежките камъни, и то с такава лекота, сякаш бяха направени от корк. За по-малко от час двамата разчистиха проход, достатъчен да се промъкнат от другата страна на стената.

Като по-дребен, Гън запълзя пръв и светна фенерчето си.

— Какво виждаш? — попита го Джордино.

— Къс коридор, около пет-шест метра, отвеждащ към друга камера. — Той се провря докрай през дупката, стана, изчетка с ръка дрехите си и махна още няколко камъка от другата страна на стената, за да разшири отвора за широките рамене на Джордино. Двамата се спряха, осветиха с двата лъча камерата пред тях и видяха странни отражения.

— Добре че те послушах — каза Джордино, пристъпвайки бавно напред.

— Аз имам положителни вибрации. Обзалагам се на десетачка, че никой не ни е изпреварил.

— Какъвто съм скептик! Ти печелиш.

Отпускайки се малко и с нарастващ трепет те прекрачиха във втората камера и я огледаха с помощта на фенерчетата си. По стените й нямаше надписи, но и двамата се заковаха на място при смайващата гледка, която се разкри пред тях на жълтеникавобялата светлина, и загледаха с почти религиозно благоговение двайсетте мумии, седнали на каменни кресла, издялани в скалата. Двете, които бяха с лице към входа, седяха на малко по-високо ниво. Местата на останалите бяха разположени от двете им страни във вид на подкова.

— Какво ли е това място? — прошепна Джордино, очаквайки едва ли не да види призраци да излязат от сенките.

— Намираме се в гробница — смотолеви несигурно Гън. — Много древна, съдейки по облеклото им.

Мумиите и черните им коси бяха забележително добре запазени. Чертите на лицата им бяха непокътнати; червените, сините и зелените багри на пълното им облекло изобщо не бяха избелели. Каменните кресла на двете мумии срещу входа бяха украсени с издялани в тях различни представители на морския живот. Техните премени изглеждаха изработени от по-фини и по-цветни тъкани от останалите. Лентите на главите им бяха украсени с изключително красиви тюркоази и черни опали. Те носеха високи конусовидни шапки и дълги пищни туники, извезани от яките до подгъвите с нежни мидени черупки и лъскави обсидианови и медни кръгчета в екзотични мотиви. Всички бяха обути с меки кожени ботуши, високи до средата на прасеца.

Двете отличаващи се мумии явно бяха от по-висок ранг. Лявата беше по-едра от дясната. Макар че косите на всички мумии бяха дълги, не беше трудно да се разграничат мъжките от женските. Мъжките имаха по-изразени долни челюсти и набраздени чела. Лентите на главите и шарките им обаче бяха еднакво големи, сякаш всички притежаваха еднаква власт. Всички мъжки фигури седяха отдясно на централната фигура, в редица под ъгъл и бяха облечени еднакво, но материята на облеклата им не беше елегантна като нейната. По техните дрехи също имаше тюркоазни и опалени камъни, но не много. Същото беше и с женските фигури от лявата страна на другата, по-пищно облечена централна фигура.

До едната стена бяха подредени лъснати до блясък копия с обсидианови глави. В краката на всеки скелет лежаха медни купи с чаши и лъжици. Всяка купа и лъжица имаше дупка с промушена през нея кожена каишка, предназначена вероятно да бъде окачвана около врата или през рамо, което говореше, че всеки от тези хора винаги е носел със себе си индивидуални прибори за хранене. Красиви съдове с изящни, ръчно нарисувани геометрични форми, бяха подредени до каменните кресла заедно с големи медни урни, пълни с изсъхнали листа и цветя.

Гън огледа мумиите отблизо. Беше удивен от изкусното мумифициране. Технически то превъзхождаше това на египтяните.

— Няма следи от насилие. Всички изглеждат така, сякаш са починали в съня си. Не мога да повярвам, че всички са дошли тук, за да умрат заедно в самота и забрава.

— Трябва да е имало някой жив, който ги е нагласил на креслата — отбеляза Джордино.

— Така е — Гън огледа помещението. — Обърни внимание, че всички са в различни пози. Някои държат ръцете си в скута, други са ги облегнали на страничните облегалки. Царят и царицата, или каквито там са били в живота, са подпрели глави с ръка, сякаш размишляват за съдбата си.

— Същинска театрална сцена описваш — измърмори Джордино.

— Не се ли чувстваш като Хауард Картър, когато за първи път е влязъл в гробницата на Тутанкамон?

— Хауард е бил късметлия. Намерил е нещо, за разлика от нас.

— Какво по-точно?

— Ами огледай се — тук няма злато, няма сребро. Ако тези хора са били свързани с Тутанкамон, значи се явяват негови бедни роднини. По всичко личи, че медта е била най-скъпият им метал.

— Питам се кога ли са избрали това място за вечния си дом — тихо изрази мислите си на глас Гън.

— По-добре се запитай защо — каза Джордино. — Ще ида да извадя фотоапарата си от раницата, за да заснема това място и след това си тръгвам. Мотаенето сред тази гробница разстройва деликатния ми стомах.

През следващите пет часа, докато Джордино запечатваше на филм всеки квадратен сантиметър от камерата, Гън описваше гласно всичко, което вижда, на малък касетофон. Отделно от това описа в бележника си всеки предмет. Никой от двамата не пипна нищо с пръст. Те не подхождаха научно като археологически екип, но за аматьори, работещи при трудни условия, свършиха забележителна работа. Щяха да оставят на експертите по история да разгадаят загадката и да идентифицират обитателите на гробницата.

Когато свършиха, денят беше превалил. Поеха по обратния път, но след като Гън се озова отново в камерата с костите на корабокрушенеца, той откри, че Джордино не е след него. Върна се до мястото, където тунелът се бе срутил, и видя Джордино да запълва трескаво дупката с камъни.

— Защо го правиш?

Джордино, със стичащи се струйки пот по лицето, се изправи и го погледна.

— Нямам намерение да предоставям на следващия след нас безплатен билет. Който иска да влезе в гробницата, ще трябва да се потруди здравата, както сторихме ние.

Двамата вървяха с изненадващо добро темпо към самолета. Дъждът и вятърът бяха отслабнали значително, освен това почти през цялото време те се спускаха по пътя, само последните петдесетина метра се наложи да го изкачват. Оставаше им много малко — трябваше да преодолеят само една тясна скална тераса, преди да стигнат до самолета, когато най-ненадейно влажният въздух бе прорязан от оранжево огнено кълбо. Не последва гръм или оглушителен трясък. Звукът от взрива прозвуча повече като фишек, избухнал в тенекиена кутия. После така, както внезапно бе избухнало, така внезапно огненото кълбо изчезна, оставяйки след себе си стълб пушек, който се изви нагоре към тъмните облаци.

Джордино и Гън наблюдаваха безпомощни и онемели как летателният им апарат се пръсна като пъпеш, пуснат отвисоко. Миг след това овъглените останки от самолета заподскачаха, търкаляйки се надолу по склона, излетяха от ръба на високата скала и паднаха във вълните, разбиващи се в острова.

Звукът от разкъсващ се метал заглъхна. Двамата мъже стояха като вцепенени, без да могат да отронят дума. Докато Гън гледаше с широко отворени очи и не можеше да повярва какво вижда, Джордино кипеше от гняв — той сви ръце в юмруци и изкриви лице от ярост.

— Не може да бъде… — промълви най-сетне Гън. — Не се вижда никаква лодка, никакво място за кацане на друг летателен апарат. Не е възможно някой да е поставил бомба в самолета ни и да е избягал, без да го видим.

— Бомбата е била поставена в самолета, преди да излетим от Кейптаун — каза Джордино с леден глас — и е била нагласена да избухне по време на обратния ни път във въздуха.

Гън го гледаше с празен поглед.

— Часовете, които прекарахме в скалната камера…

— Спасиха живота ни. Които и да са убийците, те не са разчитали, че ще попаднем на нещо интересно или ще останем на острова повече от час-два, иначе щяха да нагласят бомбата да избухне по-късно.

— Не мога да повярвам, че някой е виждал камерата след корабокрушенеца.

— Определено това не са нашите приятелчета от Телърайд, защото ако са били те, щяха да взривят първата камера. Отнякъде е изтекла информация за полета ни до остров Сен Пол и ние сме показали пътя. Сега е само въпрос на време, преди някой да пристигне тук и да изучи надписите в първата камера.

Умът на Гън се мъчеше да се приспособи към новото стечение на обстоятелствата.

— Трябва да уведомим адмирала за случилото се.

— Направи го с код — посъветва го Джордино. — Имаме си работа с професионалисти. Твърде е възможно да имат устройство за подслушване на разговори по сателитите. Най-добре е да ги заблудим, че сме изядени от рибите на дъното на Индийския океан.

Гън вдигна сателитния си телефон и тъкмо да набере номера, му хрумна мисъл.

— Ами ако убийците пристигнат тук преди спасителната група, изпратена от адмирала?

— Тогава ще почнем да хвърляме камъни по тях, други средства за отбрана нямаме.

Почти отчаян, Гън огледа каменистия пейзаж.

— Е — заговори той бездушно, — поне няма да се притесняваме, че ще ни свършат боеприпасите.