Клайв Къслър
Атлантида открита (21)

18.

Докато се приближаваха към кораба и оглеждаха леда отвъд него, те видяха ясно черното китообразно очертание на подводницата. Не след дълго различиха и фигури — едни стояха изправени в бойната рубка, други излизаха от корпуса и се струпваха около палубното оръдие. Подводницата се подаваше през ледените блокове само на четвърт миля от „Полар сторм“.

Гилеспи се свърза по радиото си с първия помощник-капитан.

— Бъши?

— Слушам, сър.

— Затвори херметичните врати и нареди всеки на борда да си сложи спасителна жилетка.

— Да, сър — отвърна Бъши. — Задействам херметичните врати.

— Тази призрачна подводница е като чума — смънка под носа си Гилеспи. — Лошият й късмет е заразителен.

— Благодари се и на малките предимства — отбеляза Пит. — Няма начин подводницата да изстреля торпедо през леда.

— Да, но тя е снабдена и с оръдие.

Звукът от алармените сигнали, предупреждаващи хората на борда за затварянето на херметичните врати, прониза студения въздух и Пит и останалите се втурнаха към кораба. Тежко натоварените шейни бяха утъпкали пътека в снега, която улесняваше придвижването им. Неколцина от моряците стояха до подвижното мостче на кораба и им махаха енергично с ръце да побързат.

Капитанът отново включи радиото си.

— Бъши, подводницата направи ли опит за връзка?

— Не, сър. Да опитам ли аз?

Гилеспи се замисли за миг.

— Не, още не. Но я дръж под око за някое подозрително движение.

— Не се ли свързахте с командира на подводницата по време на отплаването ви от полуострова? — попита Пит капитана.

— Направих два опита, но молбите ми да се представят останаха без отговор. — Гилеспи не откъсваше поглед от подводния съд.

— Какво каза адмиралът, когато го уведоми?

— Че той щял да поеме грижата за нея.

— В такъв случай, имай му доверие. Той не дава празни обещания. — Пит се замисли, преди да допълни: — Нареди на Джейк да изпрати съобщение на подводницата, с което да уведоми командира й, че твоят научноизследователски кораб е спуснал сеизмични взривни подводни устройства точно под мястото, където се е показала над повърхността.

— И какво очакваш да спечелим от тази лъжа?

— Преди всичко — време. Какъвто и план да готви Сандекър, ще му трябва време, за да го осъществи.

— Нищо чудно да ни подслушват.

— Не се и съмнявам — усмихна се Пит.

— Ако действат както през Втората световна война срещу самотни транспортни кораби, те положително заглушават сателитните ни трансмисии.

— Мисля, че не бива да изключваме и това.

Оставаше им още километър и половина до кораба. Гилеспи включи отново радиото си.

— Бъши, слушай ме внимателно. — И той каза на първия си офицер какво да предаде и направи, убеден, че подводницата подслушва разговора им.

Бъши не постави под съмнение нарежданията на капитана, нито прояви колебание.

— Разбрано, капитане. Ще се свържа незабавно с подводния съд и ще ги предупредя.

— Добър помощник имаш — отбеляза Пит.

— Най-добрият — отвърна Гилеспи.

— Ще изчакаме десетина минути и ще им излезем с някоя измишльотина. Да се надяваме, че командирът ще се хване.

— Да ускорим крачка — подкани го Гилеспи.

Пит се обърна към Иви Тан, която вече се задъхваше.

— Защо не ми дадете най-сетне да нося снимачната ви апаратура?

Тя енергично заклати глава.

— Фотографите сами носят апаратурите си. Не се безпокойте за мен. Вървете, аз ще ви настигна на кораба.

— Не ми се ще да се показвам груб — каза Гилеспи, — но аз трябва да бъда на борда възможно най-скоро.

— Бързай тогава — каза му Пит. — Ще се видим там.

Капитанът продължи напред. Още преди да тръгнат от пещерата, Пит беше настоял Иви да използва ските му, но тя решително отказа. Сега, след кратко предумване, му позволи да стегне обувките й в баките на ските. После й подаде щеките.

— Вие продължавайте, аз смятам да поогледам по-отблизо подводницата.

След като Иви потегли, Пит извървя петдесетина метра под ъгъл спрямо кърмата на кораба. Спря се и вдигна поглед над ледения блок към подводницата. Видя ясно как оръдейният разчет подготвяше палубното оръдие, а офицерите се бяха облегнали на комингса на бойната рубка. Никой от екипажа не носеше стандартната нацистка подводничарска униформа. Всички бяха облечени с черни, цели, прилепнали по тялото, предпазващи от студа гащеризони.

Пит застана така, че да го виждат добре от подводницата и включи портативното си радио.

— Говоря на командира на U-2015. Казвам се Пит. Можете да ме видите отстрани на кърмата на „Полар сторм“. — Той изчака за миг, за да бъдат възприети думите му и продължи: — Много добре знам кои сте. Разбрахте ли ме?

По радиото се чуха атмосферни смущения, след което се разнесе приятелски глас.

— Да, господин Пит. Говори командирът на U-2015. С какво мога да ви помогна?

— Узнахте моето име, командире. Как е вашето?

— Не е необходимо да го знаете.

— Да, ясно — рече спокойно Пит. — Вашите приятели от Новата съдба, или може би по-правилното е Четвъртата империя, също имат мания за тайнственост. Но не се безпокойте, дума няма да излезе от устата ми за гадната ви банда убийци, при условие че обърнете вашата гериатрична купчина старо желязо, останала от носталгичната ви страна, и си тръгнете по живо по здраво.

Всичко това бе казано наслуки, но продължителното мълчание му подсказа, че е попаднал в целта. Цяла минута измина, преди да чуе отново гласа на командира.

— Значи вие сте вездесъщият Дърк Пит.

— Да, аз съм — отвърна Пит, изпълнен с победоносното чувство, че е натиснал правилния бутон. — Не знаех, че славата ми се е разнесла толкова бързо.

— Виждам, че не сте губили време да пристигнете в Антарктика от Колорадо.

— Щях да съм тук още по-рано, но трябваше да се отърва от няколкото трупа на ваши приятели.

— Търпението ли ми изпробвате, господин Пит?

Разговорът започваше да става безсъдържателен, но Пит подстрекаваше командира, за да печели време.

— Не, просто искам да обясните странното си поведение. Вместо да нападате безпомощен невъоръжен океански научноизследователски кораб, би трябвало да сте в Северния Атлантически океан, за да торпилирате грохнали търговски кораби.

— Ние прекратихме военните си действия още през април 1945 година.

На Пит не му хареса видът на картечницата, която стърчеше от предната секция на бойната рубка, насочена право в неговата посока. Съзнаваше, че времето тече и беше сигурен, че подводницата възнамерява да разруши „Полар сторм“ и всички на борда му.

— И кога създадохте Четвъртия райх?

— Не виждам причина да продължавам този разговор, господин Пит. — Гласът прозвуча бездушно като на метеоролог, съобщаващ прогнозата за времето. — Сбогом!

Пит нямаше нужда да чака онова, което предстоеше, да му избоде очите. Веднага се наведе и отскочи зад близкия леден хълм миг преди картечницата да открие огън. Куршумите свистяха във въздуха и издаваха странни съскащи звуци, когато се забиваха в ледената преграда. Беше се проснал в една лека вдлъбнатина зад ледения хълм и не можеше да помръдне. За пръв път съжали, че полярният му екип е в тюркоазен цвят, който ярко изпъкваше на фона на леда и го правеше лесна мишена.

От мястото, където лежеше, виждаше надстройката на „Полар сторм“. Толкова близо, и в същото време толкова далече. Започна да сваля екипа си и остана само по пуловер и клин от вълнено трико. Ботушите също щяха да правят походката му тромава, затова свали и тях и остана по термичните си къси чорапи. Градушката от куршуми спря — стрелецът вероятно се чудеше дали е улучил Пит.

Той покри главата си със сняг, за да не се вижда черната му коса, после надникна с едно око иззад хълма.

Стрелецът се беше облегнал на оръжието си, но командирът на подводницата оглеждаше района с бинокъла си. След малко се обърна и посочи към кораба.

Пит си пое дълбоко въздух, изпусна го и се втурна по леда на зигзаг с почти същата енергичност, с каквато тичаше навремето, когато играеше като защитник в отбора на Военновъздушната академия, само че сега Ал Джордино не беше тук, за да се опитва да го фаулира.

Преодоля трийсет метра, преди екипажът на подводницата да се съвземе и да открие отново стрелба. Куршумите им обаче префучаваха твърде високо и се забиваха в леда зад него. Да коригират траекторията им и да почнат да пълнят тялото му с олово, беше вече късно. Пит се бе свил до перото на кормилото на „Полар сторм“, когато куршумите започнаха да се забиват в стоманената обшивка на кораба и да отлюспват боята като разгневени оси.

Защитен от кораба и далече от подводницата, Пит си пое дъх. Подвижното мостче на „Полар сторм“ беше вдигнато и Гилеспи беше наредил ледоразбивачът да се завърти с пълен ход на 180 градуса, но зад борда му спуснаха въжена стълба. Пит с облекчение затича редом до набиращия скорост кораб и хвана стълбата точно в момента, в който раздробените от носа парчета лед се плъзнаха под обутите му само с чорапи крака.

Щом се изкачи до леерното ограждане, Кокс му помогна да се прехвърли на палубата.

— Добре се завърнали! — усмихна му се широко той.

— Благодаря ти, Айра — отвърна задъхан Пит.

— Капитанът ви чака на мостика.

Пит само кимна и закрачи по палубата към стълбата, водеща към мостика.

— Господин Пит?

— Да? — той се обърна.

Кокс посочи кървавите отпечатъци от стъпалата на Пит, оставени по палубата.

— Трябва да идете при корабния лекар да прегледа краката ви.

— Веднага ще си запиша час.

Застанал на крилото на мостика, Гилеспи оглеждаше подводницата, чийто черен корпус се поклащаше между ледените блокове. Той се обърна, когато видя главата на Пит да се подава от най-горното стъпало на стълбата.

— Неприятна среща имаше.

— Да, раздразних ги с нещо, което им казах.

— Чух краткия ви разговор.

— Командирът свърза ли се с теб?

— Не — поклати глава Гилеспи.

— Можеш ли да се свържеш с външния свят?

— Не. Както предположих, от подводницата безпрепятствено заглушават сателитните ни връзки.

Пит обърна глава към подводния съд.

— Интересно, какво ли чака командирът?

— Ако бях на негово място, бих изчакал „Полар сторм“ да обърне и се насочи към открито море, за да стане лесен за прицел.

— Ако е така — отбеляза с мрачно лице Пит, — няма да чака дълго.

В следващия момент, сякаш прочел мислите на командира, той видя кълбо дим да излиза от дулото на палубното оръдие, последвано веднага от взрив в леда непосредствено зад голямата кърма на ледоразбивача.

— Много близо беше — отбеляза Бъши, който стоеше зад пулта за управление.

Иви, застанала на вратата на мостика, попита изплашено:

— Защо ни обстрелват?

— Веднага слезте долу! — изкрещя й Гилеспи. — Всички, които нямат работа тук, да стоят долу, на левия борд, далече от подводницата!

Преди да се подчини, Иви си позволи да направи няколко снимки на подводния съд и чак тогава тръгна да слиза към по-безопасната част на кораба. Последва нов взрив, но съпроводен с по-различен звук този път. Снарядът беше улучил летателната площадка на кърмата и избухна във вид на пушещи трески. След него друг снаряд проряза въздуха и се заби в комина с оглушителен трясък, разпаряйки го като секира, разсичаща алуминиева консерва. „Полар сторм“ потрепери и като че ли се закова на място за миг, после се напъна и продължи отново да троши ледените блокове.

— Но ние им отваряме пролука така — извика Кокс.

— Доста път ни чака, преди да излезем от обсега й на действие — отбеляза Пит. — Дори и тогава тя може да се спусне под вода и да ни преследва оттатък ледовете.

Картечницата на подводницата отново откри огън и куршумите й, насочени нагоре към предната надстройка, пронизаха стъклата на мостика и за броени секунди в него не остана нищо по-високо от метър. Пит, Гилеспи и Кокс инстинктивно се проснаха на пода. Само Бъши закъсня с две секунди и един куршум разкъса рамото му, а втори бръсна челюстта му.

Отново дойде ред на оръдието. Снарядът попадна точно зад мостика, в офицерския стол, и с такава сила пръсна напречната преграда, че ледоразбивачът потрепери надлъжно от носа до кърмата. Всички на мостика бяха отхвърлени от пода като парцалени кукли. Гилеспи и Кокс се блъснаха в масата за морски карти, Бъши, който лежеше на пода, се претърколи под разбития пулт за управление, а Пит почти излетя през вратата на крилото на мостика.

Той бързо скочи на крака, но не си направи труда да брои раните и порязванията от стъклата. Лют дим изпълни ноздрите му, ушите му запищяха, заглушавайки всички други шумове. Дотътри се до Гилеспи и коленичи до него. От силния удар в масата за морски карти капитанът имаше три или четири счупени ребра.

— Корабът ми… — промълви той с отворени, но изцъклени очи, — гадовете унищожават кораба ми.

— Не се движи — нареди му Пит, — може да имаш вътрешни кръвоизливи.

— Какво, по дяволите, става там горе? — долетя по все още работещия високоговорител гласът на главния механик.

Пит грабна корабния телефон.

— Подводницата ни атакува. Пуснете машините на пълен ход. Трябва да им се изплъзнем, преди да са ни превърнали в скрап.

— Долу имаме щети и ранени.

— Ще имате нещо още по-страшно — сопна му се Пит, — ако не подадете пълен напред.

— Джейк… — изстена Гилеспи. — Къде е Джейк?

Първият помощник-капитан лежеше в безсъзнание и кървеше. Над него се бе надвесил Кокс.

— Долу е — отвърна кратко Пит. — Кой е вторият ви помощник?

— Джо Баскъм, но той се върна в Щатите, тъй като жена му очаква бебе. Повикай Кокс.

Пит помаха на огромния трети помощник-капитан.

— Айра, капитанът те вика.

— Напълно ли обърнахме? — попита го Гилеспи.

Кокс кимна.

— Да, сър, излизаме от ледовете по курс нула-пет-нула.

Пит наблюдаваше подводницата като хипнотизиран, без да мига, очаквайки да бъде изстрелян следващият снаряд от оръдието й. Не чака дълго. В следващия момент видя как „Ангелът на смъртта“ полетя над леда и прониза спасителната лодка, побираща шейсет души. Ударната вълна извъртя конвулсивно кораба наляво. Снарядът раздроби лодката като с тежък боен чук, преди да избухне в напречната преграда, разделяща лодъчната палуба от камбуза. Сред отломъците от леерното ограждане и лебедките избухна пожар. Скоро цялата дясна лодъчна палуба бе обхваната по дължина от пламъци.

Преди някой на мостика да се окопити, друг снаряд излетя от дулото на оръдието на подводницата и с вой като от зъл горски дух се стрелна към разнебитения ледоразбивач. Той улучи котвените вериги и ги пръсна във въздуха като въртящи се колела. „Полар сторм“ обаче продължаваше своя ход напред и все повече се отдалечаваше от подводницата.

Картечницата в бойната рубка стана безполезна и се смълча. Разстоянието между двата плавателни съда обаче не се увеличаваше достатъчно бързо. Когато на оръдейния разчет на подводницата стана ясно, че има макар и минимален шанс ледоразбивачът да излезе от далекобойността им, всички удвоиха усилията си да презареждат и стрелят. Снарядите излитаха през петнайсет секунди, но не всеки улучваше бързодвижещия се кораб. Един обаче излетя достатъчно високо и сряза мачтата на корабния радиолокатор.

Атаката и разрушението станаха толкова бързо, че Гилеспи нямаше време да помисли да се предаде, за да спаси хората на борда. Пит обаче беше по-наясно с положението. Четвъртата империя нямаше намерение да оставя някой от тях да им се изплъзне. Намерението им беше да ги погребе в ледоразбивача, след като го потопи на дълбокото триста метра дъно на студеното безразлично море.

С приближаването на „Полар сторм“ към открити води ледената маса все повече изтъняваше. Пит прехвърли в ума си възможността корабът да се насочи към подводницата и да й нанесе таранен удар, но прецени, че разстоянието е вече твърде голямо. Освен това подводницата не само щеше да подложи кораба на масивен артилерийски огън, но и бързо можеше да се спусне под вода, преди „Полар сторм“ да се доближи до нея.

От спасителната лодка на десния борд не беше останало нищо освен тлеещи отломъци от кърмата и носовата й част, които висяха от усуканата лебедка. Дим се издигаше заплашително от всички дупки, направени от снарядите, но тъй като машинното отделение не бе пострадало тежко, „Полар сторм“ щеше да продължи да пори водите напред.

— Още четвърт миля, и излизаме от бойния обсег на подводницата! — надвика Пит грохота на машините.

— Поддържайте този курс — нареди Гилеспи, като се надигна с мъка до седнало положение и облегна гръб на крака на масата за морски карти.

— Електронните прибори не функционират — докладва Кокс. — Кормилото е блокирало и не помръдва. Опасявам се, че се движим в кръг обратно към подводницата.

— Има ли жертви? — попита Гилеспи.

— Мисля, че научният екип и повечето от моряците са живи и здрави — отвърна Пит. — Онази част от кораба, където се намират те, не е засегната.

— Ама че битка беше — смънка Кокс с кървяща устна. — Дори с една снежна топка не ги замерихме.

Небето отново се раздра. Един бронебоен снаряд прониза корпуса и мина през машинното отделение, като сряза електрически проводници и тръбопроводи за гориво, преди да излети от другата страна, без да избухне. Никой от машинното не пострада, но щетите бяха сериозни — огромните дизелови двигатели загубиха оборотите си и постепенно спряха.

Главният механик веднага докладва за това по високоговорителя.

— Можеш ли да оправиш нещо? — попита Кокс.

— Мога.

— Колко време ти е нужно?

— Два-три часа.

Кокс погледна към Пит, който се обърна и погледна към подводницата.

— Свършено е с нас — подметна Кокс.

— Така изглежда — отвърна Пит с мрачно лице. — Те сигурно ще стоят там и ще ни обстрелват, докато не остане нищо от кораба освен една дупка в леда. Дан, най-добре е да наредиш на хората да напуснат кораба. Може би някои от екипажа и учените ще могат да се придвижат по ледената маса до континента и да стигнат до ледената пещера, където да изчакат идването на помощ.

Гилеспи избърса струйка кръв от бузата си и кимна.

— Айра, подай ми, ако обичаш, корабния телефон.

Разстроен от поражението, Пит излезе на крилото на мостика, което изглеждаше така, сякаш през него бе минала коработрошачка. Погледна към знамето със звезди и райета, което се вееше предизвикателно. После отмести поглед към тюркоазния флаг на НЮМА, който също плющеше от вятъра. Накрая съсредоточи вниманието си върху подводницата. В следващия миг видя как дулото на оръдието припламна и снарядът изсвистя между радиолокаторната мачта и разрушения комин, падна върху ледения блок на стотина метра от кораба и се взриви.

После зърна нещо с крайчеца на окото и погледът му се плъзна оттатък подводницата. Той въздъхна и вълна на облекчение се разля по тялото му, когато видя тънка следа от бял дим и пламък на фона на синьото небе.

На десет мили от подводния съд една ракета земя-земя излетя през ледената маса, описа дъга над хоризонта, стигна зенита си и се спусна стремглаво към подводницата. Така както в един момент подводният съд се поклащаше между ледените блокове, в следващия миг бе обгърнат от огромен гейзер от оранжеви, червени и жълти пламъци, който бликна високо към небето. Корпусът на подводницата се разцепи на две, кърмата и носът й отскочиха нагоре като самостоятелни части, а между тях се изви огромна вихрушка от огън и дим. Издигналият се на талази облак пара беше знак, че и последният огнен език бе погълнат от леда. След малко останките от подводницата се плъзнаха под леда към дъното.

Всичко се случи толкова бързо, че Пит не можеше да повярва на очите си.

— Няма я вече — смънка той изумен.

Пълната тишина, която последва, бе нарушена от глас по високоговорителя:

— „Полар сторм“, чувате ли ме?

Пит грабна радиотелефона.

— Чуваме те, приятелю в нужда.

— Тук капитан Ивън Кънингам, командир на американската ядрена щурмова подводница „Тускон“. Съжалявам, че не успяхме да пристигнем по-рано.

— В случая поговорката „По-добре късно, отколкото никога“ звучи на място — отвърна Пит. — Можете ли да ни предоставите ремонтна команда? Корабът е в тежко състояние.

— Пълни ли се с вода?

— Не, но горната палуба е силно разрушена, засегнато е и машинното отделение.

— Бъдете готови да посрещнете ремонтната команда. Ще бъдем при вас след двайсет минути.

— Очакваме ви с шампанско и хайвер.

— Откъде изникнаха тия? — попита смаян Кокс.

— Работа на адмирал Сандекър — отвърна Пит. — Сигурно се е обърнал към военноморския началник-щаб.

— Подводницата… вече не заглушава… сателитните ни сигнали — заговори на пресекулки Гилеспи. — Предлагам… да се обадите на адмирала. Той ще иска рапорт… за щетите и жертвите.

Тъй като междувременно Кокс се занимаваше с дошлия в съзнание Бъши, Пит отговори:

— Аз ще поема грижата — увери той капитана. — Ти си почивай, докато те откараме в лазарета и те оставим в ръцете на доктора.

— Как е Бъши?

— Ще оживее. Сериозно е ранен, но след седмица-две ще бъде отново на крака.

— Слава богу! — въздъхна успокоен Гилеспи.

Докато Пит набираше номера на главното управление на НЮМА във Вашингтон, мислите му се върнаха към Джордино, намиращ се на остров Сен Пол, на по-малко от хиляда и петстотин морски мили оттук. Късметлия, помисли си той и си представи как приятелят му се угощава в някой хубав ресторант в Кейптаун в компанията на очарователна дама със съблазнителна рокля и отпива марково южноафриканско вино.

— Късмет от лотария! — смънка той под носа си, както стоеше сред развалините на мостика. — На него му е топло, а аз съм жив умрял от студ.