Клайв Къслър
Атлантида открита (34)

31.

Трамваят потегли бавно от спирката, разминавайки се с друг, който се движеше в обратната посока. Макар да се плъзгаше по релсите със скорост близо петдесет километра в час, на Пит му се струваше, че превозното средство пълзи и му идеше да слезе и да го бута. Спирките, обозначени с букви от азбуката, идваха и отминаваха, като при всяко спиране той очакваше трамвайната кола да се напълни с мъже от охраната, които да ги заловят. Когато на спирка W слязоха и се качиха пътници, надеждата на Пит нарасна, но на спирка X късметът им изневери.

Шестима охранители в черни униформи се качиха в последната кола и започнаха да проверяват картите за самоличност на пътниците, които, както едва сега Пит забеляза, се носеха във вид на гривна на китката. Той се наруга, задето не бе обърнал внимание на това по-рано — можеха да откраднат две от носачите на мебели. Твърде късно му дойде наум, че охранителите ще бъдат особено подозрителни към онези, които не носят такива. Освен това му се стори, че проверките на работниците, облечени с червени и жълти униформи, като че ли траеха по-дълго.

— Приближават се — отбеляза Джордино бездушно, когато охранителите влязоха във втората от общо петте трамвайни коли.

— Да се прехвърлим предпазливо един по един в първата кола — нареди Пит.

Без повече думи Джордино тръгна пръв, след него Меган, после Пат и накрая Пит.

— Може и да стигнем до следващата спирка, преди да са се качили в тази кола — каза Джордино. — Но кой знае…

— Съмнявам се, че ще се измъкнем толкова лесно — отбеляза Пит с мрачно лице. — Нищо чудно и там да има хора от тях.

Той тръгна напред и надникна през прозорчето на вратата, водеща към малка кабина за управление в предната част на трамвайната кола. Тя беше снабдена с арматурно табло с лампички, бутони и превключватели, но ватман нямаше. Той натисна дръжката на вратата и не се изненада, че беше заключена.

Огледа внимателно арматурното табло. Едно нещо привлече вниманието му. Хващайки здраво колта си, той заби цевта в стъклото на прозореца и го счупи. Без да обръща внимание на стреснатите пътници, бръкна през счупеното стъкло и отключи вратата отвътре. Бързо отиде до арматурното табло и завъртя първия от пет позиционните лостови превключватели, свързани с електронните съединители на мотрисата. След това пренастрои компютъра, който регулираше скоростта.

Желаният резултат го удовлетвори. Четирите последни коли се откачиха от водещата кола и започнаха да изостават. Макар че всяка кола имаше свой източник на захранване, предварително зададената им скорост започна да намалява спрямо първата кола. Останалите в тях охранители не можеха да сторят нищо, освен да се свържат с други екипи за проверка и да наблюдават безпомощни как разстоянието между трамвайните коли бързо се увеличава, а обектите им на преследване набират преднина.

Четири минути по-късно Пит и групата му отминаха спирка Y, без да спират за разочарование на един екип от охранители и неколцина работници, които чакаха на перона. Пит имаше чувството, че стомахът му се е свил на ледена топка, а устата му е суха като есенно листо. Беше поел отчаян риск без никакви изгледи за успех. Той погледна през рамо към вътрешността на колата и срещна погледа на Пат, която седеше, обгърнала с едната си ръка раменете на Меган, а в другата стискаше коженото си куфарче. По бледото й лице беше изписан странен израз на тъга и отчаяние. Той отиде до нея и разроши червената й коса.

— Ще се справим — успокои я той с убедителен глас. — Старият Дърк ще ви изведе оттук над вода и планини.

Тя го погледна и се усмихна едва-едва.

— Сигурен ли си?

— Повече от сигурен — отвърна той и вътрешно се изпълни с вяра.

Измина половин минута. Пит се върна отново в кабината за управление и видя, че наближават басейна в кърмата на кораба. Няколко камиона завиваха към басейна, където, както без съмнение прецени, трамваят щеше да спре на последната спирка Z, преди да предприеме поредната си нова обиколка. Не се заблуждаваше, че охранителите са стигнали до спирката преди тях и чакаха да ги размажат с арсенала си от оръжия.

— Ще намаля скоростта на трамвайната кола до петнайсетина километра в час — съобщи Пит. — Когато извикам, всички скачаме. Покрай релсите расте трева, така че ще паднем на сравнително мека земя. Гледайте да се търкулнете напред, когато се приземите. В момента не можем да си позволим някой да си счупи или навехне крак.

Джордино обгърна с ръка раменете на Меган.

— Ние с теб ще скочим заедно. Тлъстините ми ще омекотят падането ти. — Това изобщо не отговаряше на истината. Никъде по мускулестото тяло на Джордино нямаше грам тлъстина.

Пит натисна няколко бутона и колата внезапно намали скорост. В мига, в който червените цифри на скалата на скоростомера отчетоха петнайсет километра в час, той изкрещя:

— Готови, скачайте!

Той поостана, докато ги види всички вън от трамвайната кола, после отново натисна бутоните и когато скалата показа сто километра в час, напусна кабината и скочи, докато трамваят бързо набираше скорост. Докосна меката почва първо с ходилата си, след което се претърколи с инерцията на артилерийско гюле до леха от декоративни храсти, като изпочупи клоните им и ги наби с тежината си в пръстта. След малко, олюлявайки се, се изправи на крака и усети болка в едното коляно, но тя не му пречеше да върви.

Джордино се озова зад него и му помогна да възстанови равновесието си. С облекчение той видя, че лицата на Пат и Меган не са изкривени от болка. Те като че ли бяха заети повече да изчеткват с ръка пръстта и боровите иглички от косите си. Трамваят се беше изгубил от поглед зад завоя, но стълбите, водещи към първия кей, се намираха на не повече от петнайсет метра и наблизо не се виждаше никаква охрана.

— Къде отиваме? — попита Пат, леко успокоена.

— Преди да хванем самолета си — отговори Пит, — ще трябва да поплуваме малко с лодка.

Той я хвана за ръката и я повлече след себе си, а Джордино пък обгърна с ръка раменете на Меган и двамата тръгнаха след тях. Четиримата вървяха по релсите и стигнаха до кей номер едно. Както бе предположил Пит, охранителите бяха обкръжили трамвайната спирка при секция Z, на двеста метра нагоре по коловоза. Настана смут, когато трамвайната кола профуча покрай спирката, изчезна зад завоя и продължи покрай леерното ограждане на левия борд на кораба. Охранителите, напълно сигурни, че нашествениците все още се крият в трамвайната кола, се спуснаха след нея веднага след като шефът им нареди да бъдат изключени енергийните мрежи за трамвайната система.

Пит прецени, че ще изминат още седем минути, преди охраната да стигне до спрялата кола и да види, че е празна. Ако четиримата не слезеха дотогава от кораба, залавянето им щеше да им е вързано в кърпа.

Никой от работниците на кея не им обърна внимание, когато заслизаха по стълбите за кея. Между първия и втория кей бяха завързани три плавателни съда: малък седемметров ветроход, дванайсетметров моторен катер „Гранд Банкс“ и една класическа седемметрова моторница.

— Качваме се на най-голямата лодка — каза Пит, крачейки спокойно по кея.

— Както разбирам, няма да идем да си приберем водолазната екипировка — подметна Джордино.

— Изключено е Пат и Меган да стигнат до брега живи с плуване в тази ледена вода. Най-добре е да пробваме късмета си по повърхността.

— Моторницата е по-бърза — изтъкна Джордино.

— Да, така е — съгласи се Пит, — но охраната ще стане подозрителна, ако види бърза лодка да отпердашва нанякъде от корабостроителницата. Моторният катер „Гранд Банкс“, плавайки спокойно по водата, няма да привлече ничие внимание.

Пит се приближи и спря до мостчето. Един докер миеше с маркуч палубата.

— Хубава лодка — подвикна му Пит усмихнат.

— А? — докерът явно не разбираше английски.

Пит тръгна по мостчето и посочи изящните линии на „Гранд Банкс“ 42.

— Хубава лодка — повтори той и влезе в мостика.

Докерът го последва, като започна да протестира, че влизането е забранено, но щом се озоваха вън от полезрението на другите работници на кея, Пит му заби силен юмрук в челюстта и го просна на пода. После подаде глава навън от кабината и извика:

— Ал, отвързвай въжетата. А вие, дами, бързо на борда.

Пит огледа приборите на пулта за управление. Завъртя ключа и натисна двата стартерни бутона. В машинното отделение долу чифт големи корабни дизелови двигатели се завъртяха и шумно забоботиха. Той плъзна десния прозорец настрани и надникна навън. Джордино беше отвързал предните и задните въжета и се качваше на борда.

Пит задейства реверсивния механизъм и много бавно започна да отлепва лодката от кея в посока към откритите води на двайсетина метра назад. Подмина двама докери, които монтираха леер около кея и им помаха с ръка. Те му помахаха в отговор. Много по-лесно е да се измъкнеш крадешком, помисли си той, отколкото да се втурнеш през оградата за добитък като разярен бик.

Катерът стигна края на кея и навлезе в открити води. Сега кърмата на огромния кораб се извисяваше над него. Пит отмести лоста до положение „Напред“ и „Гранд Банкс“ се плъзна покрай „Улрих Волф“. За да стигнат до фиорда и излязат от района на корабостроителницата, те трябваше непрекъснато да плават покрай плаващия титан. Пит увеличи скоростта до осем възела — умерен ход, който според него нямаше да събуди подозрения. Засега нямаше викове, алармени звънци или подсвирквания, нямаше никакви признаци, че са преследвани, нито прожектори, които да ги осветят на фона на тъмната вода.

При тази скорост щяха да са им нужни петнайсет минути, за да изминат цялата дължина на суперкораба и да завият покрай носа му, преди да се отдалечат на безопасно разстояние и извън обсега на светлините от корабостроителницата. Петнайсет мъчителни минути, които щяха да им се сторят цели петнайсет години. Това беше само първото препятствие. Тепърва им предстоеше да се измъкнат от патрулните лодки, а дотогава имаше вероятност екипажите им да бъдат предупредени за бягството на нашествениците с моторния катер „Гранд Банкс“.

Те не можеха да направят нищо, освен да стоят на закрито в главната кабина и да наблюдават как подминават огромния кораб. Множеството прозорци от носовата част до кърмата светеха отвътре и отвън като бейзболен стадион по време на вечерен мач. Ако славните класически лайнери „Титаник“, „Лузитания“, „Куин Мери“, „Куин Елизабет“ и „Нормандия“ се наредяха по дължина един до друг, пак нямаше да покрият дължината на „Улрих Волф“.

— Така бих си хапнал един хамбургер сега — подметна Джордино с желанието да намали напрежението.

— Аз също — каза Меган. — Те ни даваха само някаква безвкусна питателна храна.

Пат се усмихна, макар лицето й да изглеждаше напрегнато.

— Още малко, миличка, и ще си хапнеш и хамбургер.

Пит се извърна назад от щурвала.

— Как се отнасяха с вас?

— Не грубо — отвърна Пат, — но никога не са ми нареждали толкова много противни и нахални хора. Караха ме да работя по двайсет часа на ден.

— За да дешифрираш аменейски надписи от друга камера ли?

— Не, те не бяха от друга. Бяха снимки на надписи, направени в потънал град, който открили на Антарктида.

Пит я погледна с любопитство.

— На Антарктида ли?

Тя кимна.

— Скован между ледовете, нацистите го открили преди войната.

— Елзи Волф ми каза, че разполагали с доказателство, че аменеите били построили шест такива камери.

— Това не знам — призна Пат. — Останах обаче с впечатлението, че те използват заледения град за някаква цел. Само че не разбрах каква.

— Научи ли нещо ново от надписите, които те принудиха да разчетеш?

Докато разговаряше, тъгата и безпокойството по лицето на Пат изчезнаха.

— Тъкмо започвах работата си над тях, когато вие двамата нахълтахте в апартамента. Те бяха изключително заинтересовани да узнаят какво ние сме дешифрирали от камерите в Колорадо и на остров Сен Пол. Изглежда, че Волфови отчаяно желаят да проучат разказите на аменеите, описващи последиците от падането на кометата.

— Това е така, защото всички надписи, които са намерили в потъналия град, са отпреди катаклизма. — Той замълча и посочи с брадичка коженото й куфарче.

— Там ли е всичко това?

Тя го повдигна.

— Тук са снимките от камерата в Антарктида. Как можех да ги оставя!

Той задържа поглед върху лицето й.

— Вече не се раждат жени като тебе.

Може би Пит щеше да добави още нещо, но видя, че една лодка пресича пътя им на стотина метра пред тях. Приличаше на работна лодка и държеше постоянен курс, когато зави и мина покрай левия борд на „Гранд Банкс“. Екипажът изглеждаше съсредоточен в работата си и не обърна никакво внимание на моторния катер.

Когато наближиха предната секция на „Улрих Волф“ и все още никой не ги преследваше, Пит се поотпусна малко и попита:

— Казваш, че те проучват какво ще бъде положението след падането на кометата.

— Да, и то сериозно проучват. Предполагам, че искат да съберат по възможност всички данни, необходими за оцеляването им.

— Все още не разбирам защо Волфови са толкова сигурни, че някаква комета ще се върне и ще се сблъска със Земята до няколко дни според предсказанията на аменеите, направени преди девет хиляди години — каза Пит.

Пат поклати бавно глава.

— Нямам отговор на това.

Без да променя скоростта от осем възела, Пит леко изви кормилното колело и предприе широк завой, за да заобиколи носа на „Улрих Волф“. Излизайки от края на дока, видя, че сега той е оживен от докери и охранители, които проверяваха самоличността на всички мъже и жени в червени гащеризони. Подмина малка моторница, плаваща без светлини, която заплашително направи завой от 183 градуса и пое след тях в килватера им. Той постави насочващия си компютър върху рамката на защитната преграда срещу вятъра и изучи показанията, които щяха да го преведат през тъмнината до дефилето, където се намираше скайкарът.

Пет километра до дефилето, пет километра по вода в плавателен съд, който не предоставяше никаква защита срещу търсещи прожектори или автоматични оръжия и тежки картечници. Единственото им въоръжение бяха два пистолета. Освен това ги застрашаваха патрулните лодки, които положително бяха вече уведомени за откраднатия моторен катер, с който нашествениците се опитваха да избягат от района на корабостроителницата. Утешителното беше, че патрулните лодки бяха в другия край на фиорда и това им предоставяше поне няколко минути преднина. Но слаба беше тази утеха. Превъзхождащите ги по скорост лодки лесно щяха да пресекат пътя на „Гранд Банкс“, преди плавателният им съд да стигне входа на дефилето.

— Ал!

Джордино мигом се озова до него.

— Слушам!

— Намери някакви бутилки. Сигурно има някъде на борда. Изпразни ги, ако са пълни и ги напълни с каквото силно запалително вещество намериш. Дизеловото гориво се възпламенява бавно. Потърси бензин или някакъв разтворител.

— Коктейл „Молотов“, а? — захили се като демон Джордино. — Не съм хвърлял такъв, откакто ходех на детска градина. — След две крачки той заслиза по стълбата към машинното отделение.

Пит едва се удържа да не увеличи скоростта. Погледна през рамо и видя моторницата, която ги застигаше и след малко се изравни с тях. Светлините от корабостроителницата осветиха двама мъже в черни униформи — единият управляваше моторницата, а другият стоеше на кърмата и стискаше в ръка автоматична пушка. Мъжът на щурвала започна да му прави знаци, сочейки ухото си. Пит разбра съобщението и включи радиото, като го остави на честотата, на която беше.

Разнесе се глас на испански, чийто тон непогрешимо говореше, че издава команда. Той грабна микрофона и отвърна:

— Но абла еспаньол.^[1]

— Алто!^[2] Алто! — изкрещя гласът.

— Слезте долу и легнете по корем на пода — нареди Пит на Пат и Меган.

Те мълчаливо се подчиниха и се втурнаха надолу по стълбата към главната кабина.

Пит намали скоростта и се показа на вратата на мостика. Колтът със запънат ударник беше пъхнат в колана му. Охранителят на кърмата на моторницата приклекна в готовност да скочи на борда на „Гранд Банкс“.

Пит измери разстоянието между двата плавателни съда и влезе отново, за да увеличи скоростта, но леко, колкото да се движи успоредно на патрулната лодка, така че канещият се да скочи на борда на „Гранд Банкс“ охранител да прехвърли леерното ограждане точно там, където е вратата за мостика. Трябваше точно да улучи момента. Зачака търпеливо като ловец, наблюдаващ небето за прелитаща патица.

Точно когато охранителят отлепи крака, за да скочи, Пит побутна напред ръчната газ, увеличавайки леко скоростта, после рязко я върна назад. Внезапното движение обърка охранителя и той се просна по корем върху тясната лява палуба на „Гранд Банкс“.

Пит спокойно прекрачи навън от мостика, заби петата на десния си крак във врата на мъжа, наведе се, измъкна от ръцете му автоматичната пушка „Бушмастер“ M17S — и го удари с приклада по тила. След това насочи оръжието в мъжа на щурвала и стреля. Не го улучи, тъй като мъжът мигом падна на колене, изви рязко кормилното колело, увеличи скоростта и под остър ъгъл се отдалечи от „Гранд Банкс“. Със силен рев от двигателя моторницата подскочи в облак от пръски и разпенена вода. Без повече да я гледа, Пит влезе отново в кабината и подаде максимален приток на гориво. Кърмата на „Гранд Банкс“ потъна във водата, носът й щръкна нагоре и моторният катер запердаши по черната вода със скорост близо двайсет възела.

Сега Пит съсредоточи вниманието си върху патрулните лодки, които се връщаха от края на фиорда. Те плаваха с максимална скорост и прожекторите им осветяваха водата на косъм от „Гранд Банкс“. Повече от ясно беше, че охранителят от малката моторница им беше съобщил всичко по радиовръзката. Водещата лодка се отдели на около осемстотин метра пред другата. Пит не можеше да предвиди кога най-близката патрулна лодка ще поеме по курс на неминуем сблъсък с „Гранд Банкс“. Сигурен беше обаче, че ще пресече пътя му, преди да са стигнали до входа на дефилето. След шест-седем минути щеше да стане ясно дали са обречени да оцелеят, или да загинат.

Вече бяха далече от корабостроителницата, оставаше им да изминат не повече от три километра.

Моторницата с извънбордов двигател се намираше на около стотина метра встрани и малко зад тях. Причината охранителят зад щурвала да не открие огън с бушмастера си беше, че се опасяваше да не улучи партньора си.

Джордино се върна в кабината с четири шишета от тенекиена кутия, пълни с разтворител, който се използваше за почистване на маслото и греста в машинното отделение. Шишетата бяха запушени с тънки парцалени ленти. Той внимателно постави бутилките върху възглавниците на една от пейките. Набитият италианец имаше голяма рана на челото си.

— Как пострада? — попита го Пит.

— Ами от един мой приятел, който не може да управлява плавателен съд. Бях отхвърлен в другия край на машинното отделение и така си джаснах главата в една тръба, че искри ми излязоха пред очите. — В този момент Джордино зърна неподвижното тяло на изпадналия в безсъзнание охранител, проснато отвън пред вратата. — О, моите най-искрени извинения. Значи си имал гост.

— Да, но неканен.

Джордино застана до Пит и се загледа през преградата срещу вятъра в приближаващата се патрулна лодка.

— Не давай никакви предупредителни изстрели на екипажа. Всички са въоръжени до зъби и само си търсят извинение да ни обърнат във водата.

— Не ми се вярва — каза Пит. — На тях все още им е нужна Пат. Може и да се отнесат грубо с нея и Меган, но няма да ги убият. Ние с теб обаче ще станем история. Но смятам да им поднеса малка изненада. Ако ги привлечем достатъчно близо, може и да ги зарадваме с празничен огън на открито.

Джордино се обърна и се вторачи в лицето на Пит. Повечето мъже на негово място щяха да си помислят, че поражението им е неминуемо, но той не видя и сянка на подобна мисъл в очите му. Те изразяваха единствено пресметната решителност и леко проблясваха от очакване.

— Ти — каза Пит на Джордино, — ще се занимаваш с играчките си. Дай ми оръжието си и иди да залегнеш ниско в другия край на мостика, докато не чуеш изстрели.

— От теб или от тях?

— Няма значение.

Джордино му подаде автомата си без повече въпроси, а в това време Пит увеличи още малко оборотите на двигателите. „Гранд Банкс“ даваше всичко от себе си, но все пак това беше плавателен съд, предназначен за удобни разходки по вода, а не за надбягване.

Командирът на патрулната лодка не се поколеба да скъси разстоянието до моторния катер. Нямаше причина да смята, че някой на борда ще е достатъчно луд да напада плавателен съд, въоръжен с две картечници плюс ръчни стрелкови оръжия, носени от мъже, обучени да убиват при най-малката провокация. Той огледа „Гранд Банкс“ през очилата си за нощно виждане, видя само един мъж да стои зад щурвала в мостика и направи огромна грешка в качеството си на нападател — дълбоко подцени неприятеля си. Прожекторите бяха насочени към „Гранд Банкс“ и обливаха с ослепителна светлина моторния катер.

Пяната около носа се стопи, когато единайсетметровата патрулна лодка се доближи до „Гранд Банкс“ и полека се изравни с борда му на разстояние не повече от пет-шест метра. От мястото си Пит присви очи от силната светлина и различи по един мъж зад всяка от картечниците, насочени право към него. Други трима мъже стояха рамо до рамо на откритата палуба зад кабината, въоръжени с бушмастери. Пит не можеше да види Джордино, приклекнал ниско в другия край на мостика, но знаеше, че приятелят му е готов да запали или с кибрит, или със запалка тампоните в гърлото на бутилките, пълни със запалителна течност. Моментът беше изнервящ, но не и лишен от надежда, поне в съзнанието на Пит.

Той не изгаряше от желание да убива някого, дори такива закоравели убийци, към които гледаше сега, и на чиито зли съмишленици се беше натъкнал в Колорадо. Нямаше съмнение, че животът му, както и този на Джордино нямаше да струва и пукната пара, ако двамата бъдеха заловени. Видя, че командирът на патрулната лодка доближи микрофон до устата си.

Пит беше разбрал, че думата „алто“ означава „спри“ и не му беше трудно да предположи, че думите, които я последваха, означаваха, че ако не прави онова, което му се заповядва, охранителите ще открият огън. Направи знак с ръка, че е разбрал, после хвърли още един поглед първо към разстоянието, което го делеше до дефилето — вече по-малко от осемстотин метра — а след това и към втората патрулна лодка, за да прецени кога тя ще се притече на помощ на тази. После провери дали двете автоматични оръжия са здраво втъкнати в колана на гърба му и едва тогава превключи двигателя на празен ход.

Отиде до вратата на мостика, но не прекрачи прага, вдигна ръце и застана в ярката светлина на прожектора. Не си направи труда да използва ограничения си речник от испански думи и извика на английски:

— Какво искате?

— Не се съпротивлявайте! — заповяда командирът, без да използва микрофона, тъй като лодката беше вече съвсем близо. — Изпращам хора на борда ви.

— Как да се съпротивлявам — отвърна Пит с нотка на отчаяние в гласа, — след като не съм въоръжен като вас.

— Кажете на другите да излязат на палубата!

Без да сваля ръцете си, Пит се обърна и се направи, че предава заповедта.

— Страхуват се, че ще ги застреляте.

— Няма да застреляме никого — отвърна командирът с мазен глас.

— Моля ви, изгасете тая светлина — каза Пит. — Заслепявате ме, а и плашите жените.

— Останете на мястото си и не мърдайте! — извика нервно командирът.

След малко патрулната лодка намали ход и застана под ъгъл спрямо „Гранд Банкс“. На един-два метра от моторния катер двама от охранителите свалиха оръжията си и се заеха да спускат ударосмекчителите над леерното ограждане на патрулната лодка. Това беше удобен случай, който Пит очакваше. Дори мъжете зад картечниците се отпуснаха, а единият даже запали цигара. Тъй като и екипажът и командирът им не виждаха никаква заплаха, бдителността им намаля — явно чувстваха, че положението е под техен контрол.

Държането им беше точно такова, на каквото се надяваше Пит.

Хладнокръвно и с точно премерени движения той стрелна ръцете си зад гърба, извади едновременно двата автомата, насочвайки ги съответно към мъжа зад носовата картечница и към стрелеца на кърмата и започна да натиска спусъците колкото бързо позволяваха пръстите му. От разстояние четири и половина метра не можеше да не улучи. Картечарят на носа се свлече на колене с куршум в рамото. Стрелецът на кърмата изхвърли ръце нагоре, залитна назад и се прекатури през планшира във водата.

Почти в същия момент възпламенените бутилки полетяха над мостика на „Гранд Банкс“ и се посипаха като метеорен дъжд върху кабината и палубите на патрулната лодка. Пръскайки се на парчета от удара, съдържанието на бутилките се запалваше и избухваше. Огнената течност се разля по патрулната лодка и я превърна в горяща клада. Буквално цялата открита кърмова палуба и половината от кабината бе обзета от пламъци. Огнените езици скоро забълваха от всеки отвор. Осъзнавайки, че са на път да изгорят живи, всички от екипажа започнаха да скачат в студената вода. Раненият картечар в носовата част също запълзя по палубата между пламъците и скочи зад борда. Без да обръща внимание на пламъците, плъзнали по дрехите му, командирът изгледа с унищожителен поглед Пит, преди да размаха юмрук и да скочи във водата.

Свирепа мижитурка, нарече го наум Пит.

Той не изчака повече от секунда. Втурна се към пулта за управление в мостика и мигом включи двигателя на пълен напред, възобновявайки прекъснатото пътуване на „Гранд Банкс“ към дефилето. Едва тогава си отпусна малко време да се обърне и погледне към патрулната лодка. Тя цялата бе обгърната от пламъци, които подскачаха високо към нощното небе. Черен дим се извиваше нагоре и закриваше звездите. След минута резервоарът й за горивото избухна и във въздуха като фойерверки изригнаха горящи отломки. Лодката се наклони назад и кърмата й започна да потъва със съскащ звук от допира на пламъците с ледената вода. После с огромна въздишка, сякаш имаше душа, плавателният съд се загуби от поглед под водата.

Джордино дотича до мостика и застана на вратата, загледан в плаващите обгорели отломки и петното гориво, разлято върху повърхността.

— Точна стрелба — рече той тихо.

— Чудесно мятане.

Джордино изпъна врат към втората патрулна лодка, която се носеше стремглаво по фиорда. После се обърна леко и погледна към брега.

— Скоро ще ни настигнат — отбеляза той.

— Но няма да се доближат като приятелчетата си. Ще останат на безопасно разстояние и ще се целят в двигателя ни.

— Пат и Меган са долу — напомни му Джордино.

— Доведи ги тук — каза Пит, докато гледаше показанията на насочващия си компютър. Извърши лека настройка и изви „Гранд Банкс“ с още пет градуса на югозапад. Оставаха около петстотин метра. Разстоянието бързо се стопяваше. — И им кажи да се приготвят да напуснат катера в мига, в който се блъснем в брега!

— Ще се блъснеш в ония скали с пълна скорост?

— Ами няма да имаме време да завържем катера за някоя скала и да слезем на брега под дъжд от конфети и звуци на фанфари.

— Отивам — рече Джордино.

Втората патрулна лодка плаваше право към тях, без да подозира за намеренията на Пит да стигне до брега. Прожекторът й осветяваше неотклонно „Гранд Банкс“ като прожектор, следящ балерина на сцена. Двата плавателни съда се доближаваха бързо. Тогава командирът на патрулната лодка разбра намеренията на Пит и изви плавателния си съд, за да застане на пътя му и да не му позволи да стигне до брега. Със скорост почти наполовина на скоростта на отмъстителите му, Пит би трябвало да приеме факта, че се е включил в състезание, което със сигурност щеше да загуби. Въпреки това той стоеше зад щурвала, без да трепне и изпълнен с непоколебима решителност. Битката щеше да е изключително неравна, но той нямаше да си подаде и другата буза. През ума му изобщо не минаваше мисъл за провал.

Точно тогава той прозря неочаквана възможност и бързо включи реверсивния механизъм. „Гранд Банкс“ потрепери от внезапната маневра и се закова на място. Гребните винтове разбъркаха водата до силен водовъртеж от пяна. После моторният катер се задвижи назад и квадратната му транцова дъска започна да изхвърля водата настрани като булдозер.

Джордино се появи заедно с Пат и Меган. В очите му заблестяха весели пламъчета, когато видя как патрулната лодка тъкмо щеше да препречи пътя им и „Гранд Банкс“ запори водите назад.

— Не ми казвай. Изгарям от нетърпение да позная. Предприемаш поредния си хитър план.

— Не хитър, а отчаян.

— Възнамеряваш да забиеш нос в лодката, нали?

— Ако изиграем правилно картите си — заговори като картечница Пит, — вярвам, че ще успеем да „разкървавим“ носа й. А сега всички на пода. Използвайте каквото солидно прикритие намерите и не мърдайте оттам. Защото положително ни очаква градушка.

Нямаше време за повече приказки. Командирът на патрулната лодка не разбра целта на реверсивния ход на плячката си, промени курса си така, че да мине на два-три метра пред носа на „Гранд Банкс“, спря и се насочи право към „Гранд Банкс“. Това беше военноморска тактика, наречена „Т-форсиране“. Както стоеше зад щурвала, той вдигна ръка в знак към картечарите си да открият огън.

Две неща се случиха в един и същ момент. Пит превключи на пълен напред и картечниците на патрулната лодка зачаткаха. Гребните винтове на „Гранд Банкс“ загребаха вода и понесоха моторния катер напред, докато куршумите заваляха като дъжд върху мостика. Стъклото на защитната преграда се разби и пръсна на хиляди парченца из кабината. Пит беше успял да се просне на пода зад пулта за управление, като едната му ръка продължаваше да държи долната извита част на кормилното колело. Той не забеляза, че дланта на ръката му бе срязана от отхвръкнало парче стъкло, докато кръв не закапа в очите му. Горната кабина на „Гранд Банкс“ продължаваше да се превръща в трески. Картечарите стреляха високо, за да всеят ужас в съзнанието на онези, които лежаха проснати на пода. Деветмилиметровите снаряди пръсваха всичко, което улучеха, и вътрешността на мостика се изпълни с вихрушка от летящи отломъци.

Командирът на патрулната лодка бе намалил скоростта до минимум и почти дрейфуваше, за да даде възможност на картечарите да се насладят на обстрела на близката си цел. Задоволството му обаче са оказа прибързано. Пит едва ли би могъл да подбере по-точен момент. Командирът твърде късно осъзна намеренията му. Преди да успее да изтегли от пътя патрулната си лодка, видя как „Гранд Банкс“ най-неочаквано се устреми напред с въртящи се на пълни обороти двигатели.

Последва стържещ звук от огъващи се и изкривяващи се плоскости от стъклено влакно и дърво. Носът на „Гранд Банкс“ се вряза в десния борд на противниковия съд и проникна до кила. Лодката се наклони наляво и всеки на борда й побърза да се хване за нещо солидно, за да не се прекатури във водата.

Пит скочи на крака, дръпна лоста на реверсивния механизъм и изтегли моторния катер от дупката в корпуса на патрулната лодка. В следващия миг водата нахлу и забълбука в пробойната й. За секунда пробитият съд се изправи отново, но черната вода вече заливаше палубата и той започна да потъва. Прожекторът му продължи да свети, сякаш да осветява пътя му до дъното на фиорда, а моряците правеха усилия да се задържат на повърхността на ледената вода.

— Ал — подвикна спокойно Пит, — провери предния отсек.

Джордино хлътна в един люк и след секунди се върна.

— Пълним се с вода като огромна вана. След пет минути ще последваме нашите приятелчета на дъното, дори и по-рано, ако не спреш това корито.

— Кой е казал, че продължаваме напред? — Погледът на Пит беше прикован в насочващия компютър.

Разстоянието до брега и входа на дефилето беше само петдесет метра, но беше невъзможно да бъде преодоляно от бързо потъващия плавателен съд. Опитът да бъде придвижен напред щеше само да ускори водния поток, нахлуващ през разбития нос.

— Проблемът с наводняването временно е разрешен — предупреди той останалите. — Излезте на палубата и се хванете здраво за нещо. След малко ще се ударим в скалите.

— Да излезем на палубата? — повтори изумена Пат.

— В случай че катерът се преобърне от удара, е по-добре да сте на открито, откъдето ще можете да скочите във водата.

Още не беше довършил мисълта си, когато Джордино избута жените навън и ги накара да седнат на палубата, облегнати с гръб на кабината, и да се хванат за леерното ограждане. Той седна между тях и обви силните си ръце около кръстовете им. Пат се беше вцепенила от страх за разлика от Меган, която, гледайки лицето на Джордино, черпеше смелост от него. Той и мъжът зад щурвала ги бяха извели засега от опасността. Трудно й беше да повярва, че няма да спазят думата си да ги закарат благополучно у дома.

„Гранд Банкс“ продължаваше да потъва бавно. Дефилето беше вече съвсем близо. Черните скупчени скали, по които Пит и Джордино бяха минали, преди да предприемат подводното си пътуване към корабостроителницата, отново се надигнаха застрашително пред тях. Пит положи усилия да заобиколи най-големите скали, чиито форми едва се очертаваха от бялата пяна на шейсетсантиметровите вълни на фиорда, които се разбиваха в тях.

В следващия момент гребните винтове се удариха със силен метален звук, откъснаха се и оставиха двигателя да препуска без контрол. Още скали прелетяха покрай тях. Последва нов по-силен удар. Катерът потрепери, но се плъзна още един-два метра напред, след което лявата страна на транцовата дъска изскърца от сблъсъка си в един огромен камък, който я разцепи на трески. Като отприщен бент водата заля задната открита палуба и наклони кърмата. Следващият удар откърти кила, а след него и дървената обшивка на корпуса се разпадна на парчета. Ужасяващите звуци секнаха, когато „Гранд Банкс“ най-накрая се закова на място на три метра от скалистата брегова ивица.

Пит грабна насочващия компютър и се втурна към вратата на мостика.

— Който ще слиза, да слиза! — извика той, като грабна под мишница Меган и й се усмихна. — Извинявай, млада госпожице, но нямаме време да се мотаем в търсене на стълба. — Пит преметна крака над леерното ограждане и се спусна заедно с Меган в ледената вода. След метър и двайсет краката му стъпиха на дъното. Знаеше, че Пат и Джордино са точно зад него, когато закрачи по хлъзгавите скали към сушата. Щом излезе от водата, той пусна Меган и погледна насочващия си компютър, за да провери дали това е дефилето, от което дойдоха. Това беше. Скайкарът се намираше на няколко минути път.

— Ти си ранен! — възкликна разтревожена Пат, като видя тъмната струя кръв, която се стичаше по ръката на Пит.

— Порязване от стъкло — отвърна той нехайно.

Тя бръкна под червения си гащеризон, скъса сутиена си и завърза с него ръката на Пит.

— Само такава превръзка не съм имал — измърмори той с усмивка.

— При тези обстоятелства — отвърна тя, докато правеше възел, — това е най-доброто, което мога да направя.

— Че кой се оплаква? — Той я прегърна и се обърна към мрачината, където беше Джордино. — Всички ли сме налице?

Джордино хвана Меган за ръката.

— Адреналинът продължава да кипи.

— Тогава да вървим — рече Пит. — Частният ни самолет ни чака.

 

 

За Сандекър и агент Литъл очакването на следващото обаждане от страна на Пит и Джордино им се стори безкрайно. От огъня в камината бяха останали само няколко тлеещи въглена, но адмиралът нямаше никакво желание да го разпали отново. Той пушеше поредната си голяма пура и синият й дим закриваше тавана като мъгла. Той и Литъл седяха като омагьосани и слушаха разказите на адмирал Хозафел, разкази, които той бе таил в себе си повече от петдесет и пет години.

— Значи казвате, адмирале, че нацистите изпратили експедиции за проучване на Антарктида няколко години преди войната — вметна по едно време Сандекър.

— Да. Адолф Хитлер беше много по-градивен, отколкото го смятаха повечето хора. Не зная какво го подбуждаше, но той изпитваше някакво особено влечение към Антарктида и имаше намерение преди всичко да я насели и да я използва като огромна военна база. Вярваше, че ако мечтата му се осъществи, неговите военноморски и военновъздушни сили ще могат да владеят всички морета на юг от Тропика на Козирога. Капитан Алфред Ритшер бе натоварен да ръководи голяма експедиция за изследване на субконтинента. Един от първите немски самолетоносачи „Швабенланд“, използван в началото на трийсетте години за дозареждане с гориво хидропланите, летящи над Атлантическия океан, бе преоборудван за антарктически изследвания и излетя от Хамбург през декември 1938 година под предлог, че ще проучва възможности за изграждане на китоловна база. След като стигна местоназначението си в средата на южното лято, Ритшер изпрати самолет с най-новите и усъвършенствани немски снимачни камери. Бяха направени над единайсет хиляди въздушни снимки на площ от близо четиристотин хиляди квадратни километра.

— Чувах слухове за такава експедиция — вметна Сандекър, — но едва сега научавам действителните факти.

— Година по-късно Ритшер потегли с по-голяма експедиция, този път с по-усъвършенствани самолети, снабдени с шейни, за да могат да се приземяват върху лед. Те закараха и малък цепелин. Тогава заснеха деветстотин хиляди квадратни метра, след което кацнаха на Южния полюс и забиха знамена със свастика през трийсет километра, за да очертаят границите на нацистка територия.

— Открили ли са нещо от особен интерес? — попита Литъл.

— Да, откриха — отвърна Хозафел. — Въздушните снимки са запечатали няколко обезледени площи, замръзнали езера с дебелина на заледената им повърхност не повече от метър и двайсет, както и признаци на растителност на някои места. На снимките си виждаха също и нещо като участъци от пътища под леда.

Сандекър се размърда неспокойно.

— Искате да кажете, че германците са открили доказателства за цивилизация на Антарктида?

Хозафел кимна.

— Екипи, използващи моторизирани превозни средства за сняг, откриха естествени ледени пещери. Докато ги проучвали, се натъкнали на останки от древна цивилизация. Откритието въодушеви нацистите и те използваха инженерната си и техническа находчивост, за да построят обширна подземна база на Антарктида. Това беше най-дълбоко пазената тайна по време на войната.

— Доколкото съм запознат — вметна Литъл, — съюзническите разузнавателни източници не са обърнали внимание на слуховете за нацистка база на Антарктида. Сметнали ги за изсмукана от пръстите пропаганда.

Хозафел се усмихна накриво.

— Такава беше и целта. Веднъж обаче адмирал Дониц за малко да се изпусне. По време на реч пред командирите си на подводници той съобщи: „Подводният флот е горд, че построи за фюрера непробиваема крепост на другия край на света“. За щастие никой не обърна внимание на завоалираната му мисъл. В началото на войната подводниците под мое командване не бяха изпращани до Антарктида, затова едва в края на войната, когато ме назначиха за командир на U-699, научих за секретната база, чието кодово име беше „Нов Берлин“.

— Как е била построена? — поинтересува се Сандекър.

— След като започна войната, първата стъпка, предприета от нацистите, беше да изпратят два рейдера в южните води да потопят всички вражески плавателни съдове и да попречат на съюзниците да се доберат до всякаква информация, свързана с проекта. Преди да бъдат потопени най-накрая от кораби на британския военен флот, рейдерите бяха пленили или разрушили цели флоти на съюзниците, както и риболовни и китобойни кораби в района. След това армада от товарни кораби, маскирани като съюзнически търговски плавателни съдове, и цял флот от огромни немски подводници, построени не за морски битки, а за превозване на големи товари, започнаха да прехвърлят хора, съоръжения и продоволствия до района на древната цивилизация, за който те предполагаха, че може да е Атлантида.

— Защо са построили база върху древни останки? — попита Литъл. — Каква военна роля е могла да играе тя?

— Сам по себе си мъртвият и потънал град не беше от значение. По-важна беше голямата ледена пещера, която бяха открили под поле от лед. Пещерата беше дълга четирийсет километра и свършваше в геометрично езеро с площ от двеста и осемдесет квадратни километра. Екипи от учени, инженери, конструктори и всякакъв вид войски — сухопътни, военновъздушни и военноморски, и, разбира се, голям контингент от есесовци, които да поддържат сигурността и да надзирават операцията, бяха стоварени там и започнаха огромни изкопни работи. Беше докарана също така и цяла армия от черноработници, предимно руски пленници от Сибир, които бяха привикнали на студен климат.

— Какво е станало с руските пленници след построяването на базата? — попита Литъл, подозирайки отговора.

Лицето на Хозафел доби мрачен израз.

— Нацистите не можеха да си позволят да ги пуснат, за да не бъде разгласена тъй добре пазената им тайна. Затова ги изтощаваха от работа до смърт или ги убиваха.

Сандекър загледа замислен виещия се нагоре дим от пурата си.

— Значи хиляди руснаци лежат под ледовете, неизвестни и забравени.

— За нацистите човешкият живот не струваше нищо — отбеляза Хозафел. — За тях да се жертваш в името на построяването на крепост като основа за създаването на Четвъртия райх си струваше цената.

— Четвъртата империя… — повтори с мрачен тон Сандекър. — Последният нацистки бастион и опит да владеят света.

— Германците са много упорита раса.

— А вие виждали ли сте тази база? — попита Литъл.

Хозафел кимна.

— След като потегли от Берген, капитан Харгер и неговата U-2015, следвани от мен и екипажа ми в U-699, отплавахме през Атлантическия океан, без да излизаме на повърхността, до едно изоставено пристанище в Патагония.

— Където сте разтоварили пътниците и товара си — добави Сандекър.

— Нима знаете за тази операция?

— Само в общи линии, никакви подробности.

— В такъв случай не знаете, че само пътниците и медицинското оборудване беше свалено на брега. Художествените произведения, купищата злато и другите ценности, както и свещените нацистки реликви останаха в подводниците U-2015 и U-699. После капитан Харгер и аз отплавахме за базата на Антарктида. След като се срещнахме с кораб за доставяне на продоволствия и дозареждане, продължихме по пътя си и пристигнахме на местоназначението си в началото на юли 1945 година. Продуктът на германската инженерна мисъл се оказа истинско чудо. Един пилот се качи на U-2015 и пое управлението. Ние го следвахме и бяхме въведени в огромна пещера, която не се виждаше от четиристотин метра от морето. Голямо докерско съоръжение, издялано от лед, в състояние да обработва няколко подводници и големи товарни кораби, се разкри пред удивените ни погледи. На капитан Харгер и на мен ни беше наредено да хвърлим котва зад военния транспорт, който разтоварваше части на разглобен самолет…

— От базата са излитали самолети? — прекъсна го Литъл.

— Последната дума на германската авиационна технология. Бомбардировачи „Юнкер“ 287, преоборудвани в транспортни средства, снабдени с шейни за кацане и специално модифицирани за субарктически условия. Черноработниците бяха изсекли в леда огромен хангар, а тежки строителни машини бяха изравнили писта, дълга километър и половина. В продължение на повече от пет години е била изкопана цяла планина от лед, за да се построи малък град, който приютяваше пет хиляди строителни екипи и черноработници.

— Не е ли започнал да се топи ледът вътре в пещерите и тунелите от топлината, излъчвана от хората и съоръженията?

— Немските учени бяха разработили химическо покритие, играещо роля на изолатор, с което са били напръскани стените, така че да не се топят. Във вътрешността на комплекса се поддържаше постоянна температура от осемнайсет градуса.

— За какво са смятали да служи базата след войната? — попита Сандекър.

— Доколкото разбрах, планът беше останалият нацистки елит от стария режим да действа тайно от базата, да прониква в Южна Америка и да купува големи площи земя и колкото се може повече технически и производствени корпорации. Те също така влагаха големи суми пари в нова Германия и азиатските страни, като използваха златото от собствената си държавна хазна, някои заграбени богатства, продадени в Америка, и фалшива американска валута, напечатана с оригинални клишета от американската хазна, с които се сдобили руснаците и били иззети от германците. Финансите не бяха проблем за създаването на Четвъртия райх.

— Колко време останахте в базата? — попита Литъл.

— Два месеца. После се качих отново на подводницата си и заедно с екипажа отплавахме за река Рио де Плата, където се предадохме на местните власти. Един офицер от Аржентинските военноморски сили се качи на борда и ме упътваше как да стигна до военноморската база „Мар де Плата“. Дадох заповед, последната си като офицер от Кригсмарин, преди да предам напълно празната подводница.

— Колко време след края на войната стана това?

— Четири месеца без една седмица.

— И какво се случи после?

— Екипажът ми и аз бяхме задържани, докато пристигнат агенти на британското и американското разузнаване, за да ни разпитат. След цели шест седмици разпити бяхме освободени и ни разрешиха да се завърнем у дома.

— Предполагам, че нито вие, нито екипажът ви сте казали нещо на съюзническото разузнаване.

Хозафел се усмихна.

— По време на триседмичното ни пътуване от Антарктида до Аржентина репетирахме какво точно да говорим. Историите ни може и да са звучали мелодраматично, но никой от нас не се изтърва, така че разпитвачите ни не научиха истината. Вярно, показаха се изключително скептични, но кой можеше да ги обвини? Немски плавателен съд изчезва за четири месеца, а после изведнъж се появява; командирът му твърди, че съобщенията по радиото за капитулацията на Германия е измислица на съюзниците, за да го принудят да разкрие положението си. Историята наистина не звучеше правдоподобно, но така или иначе, те не можаха да докажат неверността й. — Той замълча и се загледа в гаснещия огън. — После U-699 беше предадена на американските Военновъздушни сили и закарана на буксир до базата в Норфолк, Вирджиния, където бе разглобена до последното болтче и бракувана.

— А U-2015? — попита Сандекър.

— Не знам. Така и не чух какво е станало с нея и екипажа й.

— Сигурно ще ви е любопитно да научите — додаде със задоволство Сандекър, — че U-2015 беше потопена само преди няколко дни в Антарктика от американска ядрена подводница.

Хозафел присви очи.

— Чух за някаква дейност на немска подводница в южните полярни води години след войната, но не ми се стори реално.

— Защото много от високо усъвършенстваните немски подводници са все още в списъка на безследно изчезналите — вметна Литъл. — Ние обаче дълбоко подозираме, че цял подводен флот от тях е запазен от нацисткото командване за извършване на контрабандна дейност в годините след войната.

— Трябва да призная, че вероятно сте прави.

Сандекър се накани да добави нещо, но в този момент телефонът иззвъня. Той натисна бутона за високоговорителя със свито сърце при мисълта какво ли ще чуе.

— Да?

— Обаждаме са само да потвърдим — разнесе се гласът на Пит, — че пицата ви е на прага ви и разносвачът е на път обратно към магазина ни в това тъй натоварено движение.

— Благодаря ви, че се обадихте — отвърна Сандекър без нотка на облекчение в гласа.

— Очакваме отново да се обърнете към нас, когато пак ви се прияде пица.

— Следващия път ще бъде лазаня — каза Сандекър и прекъсна връзката. — И така — въздъхна той уморено, — те са стигнали до самолета и са вече във въздуха.

— Значи са се измъкнали благополучно — внезапно се оживи Литъл.

Сандекър поклати глава в знак на опровержение.

— Когато Дърк спомене „натоварено движение“, това значи, че са под атаката на самолет от силите за охрана. Опасявам се, че нашите хора са се отървали от акулите, за да попаднат на баракудите.

 

 

Скайкарът „Молър“ се издигна в нощта и пое над черните води на фиорда, като постепенно увеличаваше скоростта си, прелитайки над глетчера, който плаваше от планините към морето. Ако някой на борда си е мислел, че веднъж доберат ли се до скайкара, ги очаква спокоен полет до кораба на НЮМА, чакащ край Пунта Ентрада, много е бъркал.

Не един, а четири хеликоптера се издигнаха от палубата на „Улрих Волф“ и поеха по курс, пресичащ пътя на скайкара. И един щеше да е достатъчен, но Волфови изпратиха целия си парк от летателни апарати за охрана, за да заловят бегълците. Хеликоптерите летяха един до друг в добре пресметнато развръщане, за да попречат на скайкара да стигне до убежището на планините.

Хеликоптерът Bo 105LS-7, който търговското обединение „Съдба“ беше закупил от корпорацията „Месершмит-Болков“, беше проектиран и построен за армията на Федерална Германия предимно за наземна поддръжка и паравоенни нужди. Летателният апарат, преследващ скайкара, имаше двучленен екипаж и два двигателя, които развиваха максимална скорост от четиристотин и петдесет километра в час. За огневата си мощ разчиташе на въртящо се двайсетмилиметрово оръдие.

Този път Джордино беше седнал на пилотското място, а Пит следеше приборите. Жените се бяха свили на задната пътническа седалка. Автоматичните системи за управление на полета принуждаваха Джордино почти да бездейства. Единственото, което направи, беше да измести ръчната газ за максимална скорост. До него Пит наблюдаваше на екрана на радиолокатора преследващите ги хеликоптери.

— О, защо, защо тия бикове не ни оставят на мира? — проплака Джордино.

— Цяло стадо са пуснали след нас — каза Пит, без да сваля поглед от белезите в периферията на екрана, които напредваха към средата, където беше очертанието на скайкара.

— Ако имат самонасочващи се ракети, които могат да летят през каньони, спукана ни е работата — вметна Джордино.

— Не ми се вярва. Гражданските летателни апарати рядко са пригодени да носят на борда си военни ракети.

— Дали ще можем да им се отскубнем в планините?

— Може би на косъм — отвърна Пит. — Тяхната цел е да почнат да ни обстрелват от разстояние седем-осемстотин метра, преди да сме излезли от обхвата им. След това ще можем да ги изпреварим. Както виждам, скоростта им е с около петдесет километра по-ниска от нашата.

Джордино се вгледа през подвижния капак на кокпита.

— Напускаме глетчера и навлизаме в планините. Лъкатушенето ни през каньоните ще затрудни точните им прицели.

— Бихте ли се съсредоточили да управлявате това чудо? — обади се Пат, наблюдавайки със свито от страх сърце наближаващите планински очертания на слабата лунна светлина, които започнаха да се издигат от двете страни на скайкара. — Престанете да бърборите.

— Как се чувствате вие двете отзад? — попита Пит с омиротворяващ тон.

— Като във влакче на ужасите — отвърна възбудено Меган.

Пат много добре осъзнаваше опасността и съвсем не беше ентусиазирана като дъщеря си.

— Благодаря. Мисля да си държа очите затворени.

— Ще се раздрусаме малко от турбулентност и от резките промени на посоката ни през планината, защото ще се движим с максимална скорост — поясни Пит. — Но не се безпокойте. Компютърът управлява самолета ни.

— Много утешително, няма що! — смънка притеснена Пат.

— Лошите батковци ще стигнат над билото в девет часа — съобщи Джордино, наблюдавайки напрегнато ярките светлинни лъчове от хеликоптерите, които осветяваха назъбените планински хребети.

Пилотите на щурмовите летателни апарати действаха умно. Те не се опитваха да преследват по-бързия скайкар през острите извивки и издатини на дефилетата, разделящи планините. Съзнаваха, че има една-единствена възможност да свалят странния на вид самолет. Всички като един набраха височина и откриха огън надолу към дефилето. Двайсетмилиметровите им снаряди избухваха в тъмнината в траектории доста напред пред скайкара.

Пит веднага разбра тактиката им и сръга с лакът Джордино.

— Поеми ръчното управление! — бързо каза той. — Спри на място насред въздуха, после върни назад.

Джордино се подчини и извърши маневрата почти миг преди Пит да е изрекъл докрай командата. Той изключи компютърния контрол, пое управлението и толкова рязко закова на място скайкара, че ако не бяха предпазните им колани, всички вътре щяха да излетят от местата си. После превключи на реверсивно положение и пое на заден ход към дефилето.

— Ако се опитаме да минем през заградителния огън, ще бъдем направени на пух и прах — каза Пит.

— Въпрос е само на секунди, преди те да се предислоцират и прицелят в тази посока.

— Това е идеята. Но аз разчитам те да направят завой и да пренасочат огъня си зад нас, очаквайки, че ще продължим по този курс. Ние обаче ще се стрелнем отново напред и ще ги принудим да се престроят — същия номер, който направихме с патрулната лодка. Ако нещата се подредят в наша полза, ще спечелим достатъчно време да поставим планината между нас и тях, преди те да успеят да съсредоточат отново огъня си в нас.

Докато разговаряха, хеликоптерите се престроиха и се прицелиха право в скайкара. Това беше като сигнал за Джордино да изпрати самолета отново навън от дефилето. Самолетът за малко да успее, но секундите за маневрата позволиха на хеликоптерите да се приближат. Този път не последва съсредоточен заградителен огън. Пилотите реагираха бързо и започнаха да стрелят бясно към бързо летящия скайкар.

Снаряди разкъсаха опашните стабилизатори. Колесниците бяха избити, горната част на подвижния капак изведнъж се пръсна и парчетата от него отлетяха в мрака. Студен въздух нахлу в кокпита. Убийствени, но неточни изстрели се сипеха около самолета, но за щастие двигателите не бяха засегнати. В невъзможност да избегне залповия огън, като лъкатуши в дефилето, тъй като стените му бяха едва на петнайсетина метра от най-широката част на скайкара, Джордино се движеше ту нагоре, ту надолу.

Двайсетмилиметровите снаряди, които пропускаха, се забиваха в стръмните скали и изхвърляха гейзери от скални отломки. Като котка, преследвана от глутница кучета, Джордино хвърляше скайкара в поредица от вълнообразни маневри. Двеста метра, сто и изведнъж Джордино предприе 90-градусов завой покрай една стърчаща скала, която препречваше пътя на градушката от снаряди.

Когато хеликоптерите на „Съдба“ стигнаха до скалната издатина и я заобиколиха, скайкарът беше вече изчезнал дълбоко в черната пазва на планините.