Клайв Къслър
Атлантида открита (41)

38.

Слънцето блестеше ослепително в безоблачното синьо небе и огряваше огромния червен сноукруизер, който пълзеше по заледената площ като дървеница по смачкан бял чаршаф. Двата дизелови двигателя оставяха след себе си леки струйки синкава мъгла от изгорелите газове, които се извиваха нагоре във въздуха. Огромните колела хрущяха силно по снега и леда, дълбоките напречни шарки на протекторите им зацепваха здраво, без да се хлъзгат. Превозното средство се движеше с лекота, дори величествено, както е било предвидено от хората, които не са доживели да видят очакванията си оправдани.

Седнал удобно на седалката на шофьора, Пит държеше здраво голямото като на автобус кормило и караше в права линия към планинската верига, която се извисяваше в далечината. Беше си сложил силно поляризирани слънчеви очила. Ослепяването от снега беше огромна заплаха в районите със студен климат. Причиняваше се от конюнктивно възпаление на очите от слънцето. Всеки, имал нещастието да пострада от това заболяване, изпитва отначало чувството, че очите му са натрити с пясък, след което идва и ослепяването, което трае някъде между два и четири дни.

От измръзване обаче за двамата с Джордино опасност нямаше. Отоплението в сноукруизера поддържаше в шофьорската кабина приятните осемнайсет градуса. Единственият малък, но дразнещ проблем на Пит беше непрестанното натрупване на скреж върху трите предни стъкла. Обдухвателите за стъклата не подаваха достатъчно въздух, за да ги размразяват. Макар да шофираше само по дебел пуловер от ирландска вълна, той държеше до себе си и шубата, в случай че се наложеше да напусне колата непредвидено. Колкото и да беше хубаво времето, всеки, запознат с атмосферните условия на един от двата земни полюса, знаеше, че то може да се развали за части от секундата.

Равносметката сочи, че повече от сто и петдесет са жертвите в Антарктида, откакто беше започнало изследването на континента от първия човек, стъпил на брега му през 1895 година — норвежкия моряк от китобоен кораб Карстен Борхгревинк. Повечето са мъже, загинали от студа — като капитан Робърт Фалкон Скот и екипа му, които замръзнали на връщане от Южния полюс. Други изгубили пътя и вървели напосоки, докато не ги застигнала бялата смърт. Мнозина пък станали жертва на самолетни катастрофи и на други злополуки.

Пит нямаше никакво намерение да умира, не и докато двамата с Джордино са на път да попречат на семейство Волфови да осъществят ужасяващия си план, насочен срещу човечеството. Освен да управлява сноукруизера по шелфовия ледник, основната му задача беше да стигне до миннодобивното съоръжение час по-скоро.

Той подвикна на Джордино, който стоеше на по-ниското ниво зад кабината, надвесен над масата, и изучаваше топографска карта на Бариерата Рос.

— Няма ли да ми дадеш някаква посока на движение?

— Просто карай направо към най-високия връх на онези планини насреща. А, да, и гледай морето да бъде винаги от лявата ти страна.

— „Гледай морето да бъде от лявата ти страна“ — повтори Пит раздразнен.

— Добре де, нали не искаме да изскочим от ръба на ледника и да цопнем в морето, а?

— Ами ако времето се развали и намали видимостта ни?

— Поиска ми посока на движение, нали? — сопна му се Джордино. — Тогава можеш да вземеш всяка посока от деленията на компаса. Имаш триста и шейсет избора.

— Приемам критиката — каза отегчен Пит. — Умът ми е другаде и забравих, че тук всички показания на компаса сочат север.

— Трудно ще спечелиш на някое викторинно шоу.

— Въпросите им и без това надхвърлят границите на слабите ми умствени способности. — Пит се обърна назад към Джордино и му се усмихна лукаво. — Обзалагам се, че ще има да приспиваш дечицата с ужасяващи приказки.

Джордино го изгледа с недоумение, опитвайки се да вникне в смисъла на думите му.

— Какво ще правя?

— Ами мисля си, че ако не пропаднем в някоя пукнатина или не се изгубим, или не премръзнем до смърт в някоя снежна виелица, остава вероятността ледът, по който се движим, да се откъсне и ни понесе навътре в морето. Тогава единственото, което ще можем да направим, е да седим и чакаме потопа, причинен от изместването на полюсите, да ни помете.

— Пред твоите ужасии, които ми разправяш — вметна саркастично Джордино, — моите приспивни приказки ще звучат като забавни научнофантастични разкази.

— Заоблачава се — смени темата Пит, загледан нагоре през предното стъкло.

— Как мислиш, дали ще стигнем навреме?

Пит погледна километражния брояч.

— За последния час сме изминали трийсет и четири километра. Ако нещо непредвидено не ни забави, ще стигнем там след по-малко от два часа.

Налагаше се да стигнат навреме. Ако ударната група се провалеше, тогава те двамата щяха да останат единствената надежда, което щеше да е толкова недостатъчно, колкото могат да бъдат двама души. Пит не беше обзет от оптимизъм. Той добре знаеше, че теренът напред е пълен с препятствия. Най-големите му страхове бяха от незабелязани навреме пукнатини в леда. Ако не беше непрекъснато нащрек, огромната кола можеше да пропадне в някоя широка пукнатина и да потъне в морето. Засега обаче заледената площ беше сравнително гладка — не по-различна от повечето набраздени коларски пътища. От време на време той забелязваше напред пукнатина и тогава спираше внезапно и след като преценеше ситуацията, намираше начин да я заобиколи.

Мисълта, че кара трийсет и пет тонно летаргично чудовище от стомана през заледена равнина с трудно забележими дълбоки ледени цепнатини във всички посоки, не беше никак приятна. Малко думи от речника можеха да опишат това чувство. Изведнъж видя пред себе си пукнатина и в същия миг се озова почти върху нея. Изви рязко кормилото настрани и спря на метър и половина от ръба й. После продължи напред, карайки успоредно на пропастта, и след около осемстотин метра най-накрая стигна отново до равна почва.

Погледна скоростомера и установи, че скоростта леко се е увеличила до трийсет и осем километра в час. Ниско зад него Джордино се суетеше около огромните дизелови двигатели, като внимателно нагласяваше клапаните на горивовпръскателните помпи, за да увеличи притока на гориво. Това се налагаше, тъй като въздухът в областта на земните полюси е по-рядък поради по-бързата скорост на въртене на Земята и поради изключително сухото и студено време. При по-новите дизелови двигатели впръскването на гориво ставаше равномерно и постоянно, но при тези огромни шейсетгодишни двигатели се налагаше подаването на гориво към разпръскваните да се регулира — работа, която „татето“ и хората му още не бяха извършвали.

Ледената пустиня беше сурова, пуста и застрашителна и в същото време представляваше красива и величествена гледка. Но както в един момент излъчваше спокойствие, така в следващия коренно се променяше и всяваше страх и ужас. И ето че изведнъж в съзнанието на Пит тя вся страх и ужас, когато в последния миг той видя една хоризонтална пукнатина на не повече от стотина метра пред него, която се простираше настрани в двете посоки, докъдето му стигаше погледът. Той рязко натисна съединител и спирачка.

Слезе по вътрешните стълби на кабината, отвори вратата, скочи навън и тръгна към ръба на пукнатината. Гледката беше ужасяваща. Цветът на леда на вътрешните стени, които се изгубваха от поглед надолу, се променяше от бял в красив сребристозелен. Широчината на ледената бездна достигаше почти пет метра. Той се обърна, като чу стъпките на Джордино зад гърба си.

— Ами сега? — попита Джордино. — Това нещо като че ли няма край.

— Франк Каш спомена, че колелата могат да се прибират за преминаване през пукнатина. Хайде да проверим как действа на практика наръчникът, който ни даде татето.

Както им бе казал възрастният минен инженер, конструкторът на круизера Томас Поултър изнамерил находчиво решение за преодоляване на ледникови пукнатини. Отдолу подът на каросерията на превозното средство беше плосък като тепсия, дължините на предницата и задницата от броните до колелата бяха по пет и половина метра. Следвайки инструкциите на наръчника, Пит натисна лостовете, прибиращи предните колела. После, като използва задните колела за триене, подкара бавно круизера напред. Предницата мина над зеещата пропаст и се плъзна по отсрещната й страна до безопасно разстояние от ръба. След това той спусна отново предните колела и прибра задните. Използвайки предното предаване, той изтегли и задната половина на колата над пукнатината и стъпи на сигурна твърда почва. Тогава спусна и задните колела и продължи напред.

— Смело мога да заявя, че това е брилянтна техническа новост — отбеляза с възхищение Джордино.

Пит превключи на по-висока предавка и насочи круизера към ледената планина напред.

— Учудва ме обаче как е могъл конструкторът да бъде прозорлив за един механизъм, а да не е догледал зъбната предавка и протекторите на външните гуми.

— Никой не е безупречен… освен мен, разбира се.

Пит прие самохвалството с тренирано търпение.

— Разбира се.

Джордино взе наръчника и преди да продължи към мястото на двигателите, посочи към двата температурни датчици на арматурното табло.

— Двигателите се нагряват повече от нормалното — предупреди той. — Не е лошо да следиш редовно уредите.

— Как е възможно да се нагряват повече от нормалното при тези минусови температури навън? — изненада се Пит.

— Защото радиаторите им не са открити. Монтирани са пред двигателите вътре в отсека.

Пит се надяваше тъмнината да прикрие пристигането им в района на минната операция, но по това време на годината в Антарктида залезът траеше съвсем кратко и бързо се съмваше. Той се стараеше да не се заблуждава, че ще навлязат в района незабелязано с тази гигантска червена кола. Знаеше, че трябва да измисли нещо през следващия час и половина. Скоро, много скоро постройките на съоръжението за извличане на минерали от морето щяха да се появят на хоризонта в подножието на планините.

Тъкмо почувства тръпки на надежда, и в следващия миг сякаш невидима сила се опълчи срещу него. Въздухът изведнъж натежа и се сгъсти като дантелена завеса. От вътрешността на континента внезапно задуха вятър със силата на огромна приливна вълна. Както в един момент Пит можеше да вижда на стотина километра пред себе си, така в следващия видимостта му рязко се намали. Небето изчезна от поглед, слънцето се скри напълно. Светът се превърна в гъста, чисто бяла вихрушка.

Той беше натиснал педала за газта до металния под и държеше здраво кормилото, без да го върти. Двамата с Джордино бързаха и никоя яростна прищявка на майката природа нямаше да забави темпото им.

Човек се върти в кръг, когато попадне в напълно неразличим поради атмосферните условия релеф, не защото е десняк или левичар и е склонен да се движи в едната или другата посока, а защото единият крак на почти всички хора е по-къс с милиметър от другия. Същият фактор се отнасяше и до сноукруизера. Нито една от гумите му не бе излязла от калъпа съвършено еднаква с другата. Ако воланът се оставеше изправен в движение, превозното средство постепенно щеше да започне да завива на една страна.

Навън светът като че ли беше престанал да съществува. Снежната хала сякаш бе заличила цвета на всяко нещо. Тя вилнееше с огромна сила и бомбардираше защитната преграда срещу вятър с ледени прашинки. Звуците от ударите им наподобяваха барабанене на хиляди нокти по стъкло. В един момент Пит си помисли дали яростната им атака няма да надраска старото предвоенно предпазно стъкло. И той залитна напред, когато круизерът подскочи върху една замръзнала ледникова издутина, невидима поради бялата вихрушка. Стисна още по-здраво кормилото в очакване на следваща, но такава не се появи. Заледената повърхност напред беше гладка.

Старата приказка „Едно зло никога не идва само“ му мина през ума, когато Джордино извика от мястото за двигателите:

— Провери температурните датчици. Двигателят продължава да се нагрява. Тъй като тук няма циркулация на въздуха, пара започва да излиза от преливните тръби на радиатора.

Пит отмести поглед към арматурното табло. Така се беше съсредоточил да управлява огромната кола по прав курс, че забравяше да поглежда уредите си. Налягането на маслото леко се бе понижило, но температурите на водата в охладителните уредби вече навлизаха в червената зона. За време, по-малко от необходимото, за да се свари едно яйце, радиаторите щяха да закипят и да пръснат маркуча за вода от двигателя. След това нямаше начин да се каже колко дълго щяха да работят двигателите, преди буталните пръстени да се запекат и замръзнат вътре в цилиндрите.

— Навличай пълната си екипировка — извика Пит — и когато си готов, отвори външната врата. Нахлуването на студен въздух ще охлади двигателите.

— И ще ни превърне в ледени висулки — допълни Джордино.

— Ще трябва да издържим, докато възвърнат нормалната си температура.

Пит също облече топлата си шуба с качулка, без обаче да пуска волана, за да поддържа прав курс на круизера в снежната буря. Когато и двамата бяха готови да посрещнат студа, Джордино отвори вратата. Виелицата мигом нахлу в кабината. Пит се наведе ниско над кормилото и притвори очи от силния леден вятър, чийто пронизителен вой изпълни кабината и заглуши всички шумове от дизеловите двигатели.

Трудно му беше да се нагоди към внезапната промяна на температурата в кабината, която за трийсет секунди рязко спадна. Когато човек е подходящо облечен за силен студ, той може да издържи на много ниска температура в продължение на двайсет-трийсет минути, без да замръзне. Но когато факторът леден вятър смъкне с още десет градуса тази минусова температура, рязкото застудяване може да го убие само след няколко минути. Облеклото на Пит го предпазваше от студа, но леденият вятър на халата изсмукваше телесната му топлина.

Джордино седеше долу между двигателите, като се възползваше от малкото топлина, която изпускаха нагревателите на отработената пара и вентилаторите на радиатора и с безпокойство си мислеше как Пит ще издържи на студа, докато се охладят двигателите. Говорната връзка между тях бе преустановена поради силния вой на вятъра.

Следващите няколко минути се сториха на Пит най-дългите в живота му. Той никога досега не бе подлаган на такъв студ. Имаше чувството, че вятърът минава през него и срязва всичките му вътрешности. Отмести поглед към стрелките на измервателните уреди за температурата и видя, че те пълзят надолу мъчително бавно. Ледените кристали се набиваха в предните стъкла като безброен рояк пчели. Те проникваха през вратата, изпълваха кабината и бързо затрупваха и Пит, и арматурното табло. Отоплението не можеше повече да се преборва с ледения въздух и стъклата отвътре се заскрежиха, а удебеляващият се леден пласт все повече затрудняваше движението на чистачките и накрая те спряха да работят. Останал без видимост отвъд кормилото, Пит седеше като пън, докато бялата виелица се виеше около него. Имаше чувството, че е погълнат от призрак, който забива в него хилядите си мънички остри зъби.

Той стисна зъбите си, за да не тракат. Не беше никак лесно да се преборва със сили извън контрола му, но мисълта, че може би е отговорен за спасяването на милиарди човешки живота, го заставяше да продължава напред срещу виещия вятър и щипещия студ. Най-много го плашеше вероятността да се натъкне на пукнатина, която нямаше как да види, преди да е станало късно. Най-разумното нещо, което можеше да стори, е да пълзи с колата като охлюв и да изпрати Джордино да върви напред, за да проверява състоянието на пътя. Но така освен че щеше да рискува живота на приятеля си, щеше да изразходва ценно време, а подобно разточителство на време те не можеха да си позволят. Скованият му десен крак вече не можеше да се движи нагоре и надолу, затова той го остави да натиска докрай педала.

Пътуването им по това измамно и коварно ледено поле се оказа същински кошмар.

И дума не можеше да става за връщане. Те трябваше или да довършат мисията си, или да умрат.

Пронизителният вой на ледената буря не даваше никакви признаци, че отслабва. Най-сетне Пит избърса натрупания леден пласт върху арматурното табло. Стрелките на температурните датчици вече бавно се изместваха под червената граница. Но ако двамата с Джордино искаха да стигнат до целта си без по-нататъшно прекъсване, стрелките трябваше да паднат с още десет градуса.

Той се чувстваше като слепец в свят на слепци. Дори краката и ръцете си не чувстваше. Тялото му като че ли вече не беше част от него и отказваше да се подчинява на командите му. Сгъстяването на кръвта, студът, който проникваше през кожата му, щипещата болка, измъчваща плътта му въпреки изолацията на екипа, изсмукваше силите му. Никога не си бе представял, че човек може да загине от студ толкова бързо. Нужно му беше съсредоточено усилие на волята, за да не се предаде, и нареди на Джордино да затвори вратата. Озлобяването му срещу провала се равняваше по сила със силата на бушуващия вятър.

Пит стисна зъби. Докато все още дишаше и беше способен да мисли, имаше шанс. Само да спреше тази противна хала! Знаеше, че бурите могат да стихнат така мигновено, както се появяват. Защо и тази да не стихне изведнъж? Почувства ужасна празнота в себе си. В крайчеца на очите зрението му започваше да се замъглява, а тия проклети стрелки още не бяха стигнали границите на нормалната температура.

Той живееше с някаква безсмислена надежда. Вярваше в себе си, в Джордино и в късмета. Всевишният също можеше да се присъедини към тях, ако пожелаеше. Пит винаги е смятал, че е бил воден или от ангели, или от демони. Още не можеше да се каже дали добрите му качества щяха да надделеят над лошите. Единствената неоспорима реалност в момента беше, че той не е в състояние да направи много и че минути го деляха от замръзване.

Ако се задаваше бедствие, Пит за нищо на света не знаеше какво щеше да е то. Съзнанието му беше ясно и той все още можеше да преценява шансовете и последиците. Избута мрачния кошмар, който започваше да го обсебва, в най-далечното ъгълче на съзнанието си. Физическата болка и мрачното предчувствие вече нямаха значение за него. Той отказваше да приеме неизбежния край и пропъждаше всяка мисъл за смърт.

За малко да се остави на надделяващия инстинкт да се предаде, но се стегна и положи усилия да издържи поне още десетина минути. В съзнанието му нито за момент не се прокрадваше съмнение, че той и Джордино ще преодолеят трудностите, нито пък го обземаше паника. Да спаси двигателите, да спаси себе си и после да спаси света — това беше първостепенната му цел. Избърса скрежа от стъклата на очилата си и видя, че стрелките на температурните датчици се спускат по-бързо и доближават нормалните показания.

Още двайсет секунди, каза си той, после още двайсет. И ето че дойде облекчението и ликуването — датчиците най-сетне отчетоха нормалната температура.

Не беше нужно да извика на глас съобщението на Джордино. Ниският италианец почувства разликата, като постави за миг ръка върху радиатора. Той мигом затръшна вратата, препречвайки пътя на опасната сила на вятъра и ледените прашинки, като преди това обаче включи на максимум вътрешното отопление. После се втурна в кабината, избута Пит и се настани на мястото му.

— Ти направи достатъчно за каузата — рече той и сърцето му се сви, като видя, че Пит е пред прага на смъртта от хипотермия. — Ще ти помогна да слезеш при двигателите, за да се стоплиш.

— Не оставяй… — промълви Пит през посинели от студ устни — колата да се движи без контрол.

— Бъди спокоен. Мога да управлявам този механичен мастодонт не по-зле от теб.

След като настани Пит на пода между огромните двигатели, Джордино се качи отново в ледената кабина, седна зад волана и включи на първа скорост. След не повече от шейсет секунди масивното превозно средство запердаши през снежната буря със скорост трийсет и осем километра в час.

Ритмичната работа на двигателите беше нещо повече от музика за ушите на Пит, беше символ на възобновена надежда. Никога в живота си не бе изпитвал такова удоволствие от топлина, както от топлината, излъчвана от двигателите и поглъщана от полузамръзналото му тяло. Кръвта му отново се разреди и зациркулира нормално и той си позволи лукса просто да се отпусне напълно за половин час, докато Джордино беше зад кормилото.

Най-неочаквано черни мисли минаха през ума му: дали мъжете от специалните сили са се приземили? Дали не са се изгубили и загинали в същата тази коварна виелица?