Клайв Къслър
Атлантида открита (51)

Пета част
Прах, прах, вдън земята потъни!

15 април 2001 г.

Вашингтон, окръг Колумбия

Когато военният пътнически самолет, изпратен да вземе Пит, Джордино и реликвите от залива Окума и да ги закара във Вашингтон, кацна на летище „Веракрус“ в Мексико, на въпроса на Пит за причината, пилотът отговори, че адмирал Сандекър е изпратил тук служебен самолет на НЮМА, с който щели да продължат до Вашингтон. Плувнали в пот от горещината и влагата, двамата с Джордино пренесоха бронзовия сандък до тюркоазния на цвят самолет на НЮМА, паркиран на стотина метра.

Освен пилота и втория пилот в самолета нямаше никой. След като натовариха сандъка и го завързаха за пода, Пит отиде до пилотската кабина и натисна бравата на вратата, за да влезе, но тя се оказа заключена. Той почука и изчака. След малко по високоговорителя се разнесе глас.

— Съжалявам, господин Пит, но имам заповед да не отварям вратата и да не разрешавам влизане или излизане от кабината, докато реликвите не бъдат натоварени благополучно на брониран камион във военновъздушната база „Андрюс“.

Виж ти какви предпазни мерки, помисли си Пит и се обърна към Джордино, който държеше високо ръката си, оплескана с прясна боя.

— Къде се изцапа с тази зелена боя?

— От пантата на вратата. Хванах се, за да се задържа, докато товарехме сандъка. — Той прекара пръст по дланта си. — Не е зелена, а тюркоазна. Боята по самолета още не е засъхнала.

— Което значи, че е била положена преди не повече от осем часа — отбеляза Пит.

— Възможно ли е да сме отвлечени? — попита Джордино.

— Нищо чудно, но поне ще можем да се наслаждаваме на гледката под нас, докато разберем дали наистина летим за Вашингтон.

Самолетът се отлепи от пистата и се извиси над морето под чистото синьо небе. През следващите няколко часа Пит и Джордино се отпуснаха на седалките и наблюдаваха през прозорците ширналата се под тях вода. Самолетът прелетя над Мексиканския залив и навлезе във въздушното пространство на щатите над Пенсакола, Флорида. Оттам като че ли продължи по прав курс към Вашингтон. Джордино разпозна в далечината столичния град и се обърна към Пит.

— Ние май се държахме като две подозрителни бабички, не мислиш ли?

— Ще се съглася с теб едва когато видя червен килим, постлан пред бронирана кола.

След петнайсетина минути самолетът описа широк завой и предприе заход към пистата на военноморската база „Андрюс“. Но на три километра от края на пистата извърши едва забележимо отклонение. Пит и Джордино, самите те пилоти с много летателни часове в пилотска кабина, мигом почувстваха леката маневра.

— Няма да кацнем в базата — отбеляза Джордино спокойно.

— Не, насочваме се към малко частно летище, точно на север от „Андрюс“, край жилищния район Гордънс Корнър.

— Имам странното чувство, че няма да бъдем посрещнати като важни личности.

— Така изглежда.

Джордино погледна Пит с присвити очи.

— Пак ли Волфови?

— Че кой друг?

— Сигурно си искат реликвите на всяка цена.

— Без тях няма да имат свещени символи, които да ги сплотяват.

— Защо трябваше да разиграват този театър, като можеха да се приземят навсякъде между Мексико и Вирджиния.

— Без Карл и Хуго на семейното кормило те или щяха да сгафят нещо, или са били сигурни, че ще бъдат следени през целия път от Веракрус и преследвани от военновъздушни изтребители, ако направят опит да се отклонят от курса.

— Дали да не поемем управлението в свои ръце и да продължим към „Андрюс“?

— По-добре да изчакаме, докато кацнем. Ако нахълтаме в кабината, докато пилотът снижава за кацане, може да направим някоя голяма беля.

— Имаш предвид катастрофа ли?

— Нещо от този род.

След няколко секунди колелата на колесника докоснаха асфалтова писта. Пит видя през прозореца как една бронирана кола и два автомобила „Мерцедес-Бенц“, тип комби, потеглиха след самолета.

— Сега е моментът — каза той и извади колта от платнената си торба.

Джордино, също с автомата си в ръце, отвори с един ритник вратата на пилотската кабина и двамата с Пит нахълтаха вътре. Пилотът и вторият пилот автоматически вдигнаха ръце, без да се обръщат.

— Очаквахме ви, господа — каза пилотът, сякаш четеше от сценарий. — Моля не правете опит да поемете управлението на самолета. Прерязахме контролните кабели веднага щом кацнахме. Самолетът вече не е в състояние да лети.

Пит хвърли бърз поглед на арматурното табло и на педалите и се увери, че кабелите наистина са срязани.

— Изчезвайте оттук! — изкрещя той, като ги хвана за яките и ги повдигна от седалките. — Ал, изритай ги от самолета!

Самолетът продължаваше да се движи с четирийсет километра в час, когато Джордино ги изблъска навън през пътническата врата и със задоволство ги видя как се затъркаляха като парцалени кукли по асфалта.

— И сега какво? — попита той, като влезе в пилотската кабина. — Ония мерцедеси са само на стотина метра зад нас и бързо скъсяват разстоянието.

— Може и да нямаме работещи прибори, но все още имаме спирачки и двигатели.

— По лицето на Джордино се изписа съмнение.

— Нали не смяташ да подкараш това чудо по Пенсилвания авеню на път за към Белия дом?

— Защо не? — каза Пит, като увеличи скоростта и пресичайки пистата за рулиране, излезе на пътя, водещ към града. — Ще караме докъдето можем, с надеждата да стигнем до натоварено движение, където те няма да смеят да ни нападнат.

— Ти си жив пример за това защо циниците надживяват оптимистите — подметна Джордино. — Волфови тъй отчаяно си искат реликвите, че са готови да стрелят срещу стадион, пълен с жени и деца, само и само да си ги получат обратно в мръсните си ръце.

— Готов съм да чуя други предложения…

Пит млъкна насред изречението, когато чу куршуми да се забиват в алуминиевата обшивка на самолета. Той започна да натиска ту левия, ту десния спирачен педал, за да лъкатуши по пътя и да осуети точните прицели на стрелците в мерцедесите.

— Време е и аз да се проявя като каубой — каза Джордино.

Пит му подаде колта си.

— Стреляй до дупка. В торбата ми има още пълнители.

Джордино се просна по корем на пода до отворената пътническа врата и се прицели в преследващите ги коли. С крайчеца на окото си видя как куршуми пронизаха лявото крило и пробиха горивния резервоар. За щастие той не се възпламени, но беше само въпрос на време да бъде улучен и взривен един от двигателите. Той се прицелваше внимателно и стреляше във всеки удобен момент от зигзагообразното движение на самолета.

Пит буквално изкара самолета на магистралата Бранч авеню, която водеше към града. Със силно виещи двигатели самолетът бързо набра скорост сто и шейсет километра в час и запердаши по дясното платно и банкета на магистралата. Шофьорите зяпнаха от изумление, докато самолетът ги изпреварваше.

Пит знаеше, че самолетът има достатъчно мощност да увеличи разстоянието от преследвачите си, но дванайсетметровият размах на крилете го поставяше в много неблагоприятно положение. Беше въпрос само на време, преди да блъсне някоя лека кола, товарен автомобил или електрически стълб.

Той продължаваше да криволичи покрай движението, което засега беше рехаво, но с приближаването на града щеше да става все по-натоварено.

С двата крака на спирачните педали и с дясната си ръка върху ръчната газ, той се пресегна с лявата ръка да вземе радиото и предаде сигнал за бедствие. Операторът в диспечерската кула на „Андрюс“ отговори и попита за местоположението му, тъй като не го виждаше на екрана на локатора. Като чуха „На Бранч авеню и наближавам магистралата Сюитлан“, диспечерите решиха, че си имат работа със смахнат и му наредиха веднага да остави радиото. Пит обаче настоятелно ги помоли да се обадят в най-близкия полицейски участък — молба, която те с огромно удоволствие побързаха да удовлетворят.

Бавната и точна стрелба на Джордино най-накрая даде резултат. Той улучи дясната гума на първия мерцедес и колата поднесе настрани, заора в канавката и се преобърна три пъти, преди да спре на покрива си сред облак прах. Другият мерцедес продължи неотклонно напред, застигайки самолета, тъй като Пит бе намалил скоростта поради увеличаващото се автомобилно движение.

В този момент се разнесоха далечни сирени и след малко той видя червени и сини лампи да се задават по насрещното платно. Полицейските коли пресякоха затревената ивица, разделяща магистралата, обърнаха на метри зад задната броня на мерцедеса, подминаха го и запрепускаха след самолета, който според полицаите беше в ръцете или на наркоман, или на пиян.

Отначало полицаите не забелязаха куршумите, изстрелвани от двамата мъже през отворените странични прозорци на мерцедеса. Осъзнаха се едва когато куршумите направиха на решето капаците на двигателите на колите им и ги извадиха от строя. Те отбиха по инерция колите си край банкета на магистралата и смаяни загледаха пушека, излизащ изпод капаците.

— Ония спряха ченгетата! — извика Джордино от мястото си.

Явно, че нямат намерение да се откажат от свещените си реликви, помисли си Пит, когато видя мерцедеса да се изравнява с пилотската кабина. Градушка от куршуми се посипа върху носовия обтекател пред него. Но приближаването на колата тъй близо до самолета беше грешка. С двата автомата в ръце Джордино започна да изпразва пълнителите в комбито. Улучи шофьора, който захлупи лице върху кормилото. Колата излезе от лентата и се блъсна в огромен камион с ремарке, натоварено с гюмове мляко. Задните колела на тежкия камион минаха върху мерцедеса, премазаха колата и двамата мъже в нея и подминаха, като оставиха след себе си останките й да се пръснат на плоски назъбени парчета по платното.

— Вече можеш да намалиш — извика ликуващият Джордино. — Полицейският отряд го няма вече.

— Ти си бил много по-добър стрелец, отколкото те мислех — каза Пит и измести назад ръчната газ, колкото да намали скоростта. Едва когато се увери напълно, че след него няма преследвачи, той отби самолета по широка затревена площ на парка „Форт Дейвис“ и изключи двигателите.

Само след минути бяха заобиколени от десетина полицейски коли на окръг Колумбия и лежаха проснати на земята с ръце зад гърба, оковани в белезници. По-късно, когато бяха отведени в най-близкия полицейски участък и разпитани от двама следователи, които решиха, че историята им е подходяща за продължение на „Алиса в страната на чудесата“, Пит ги склони да му разрешат да се обади по телефона.

— Имате право само на един разговор — предупреди го следователят лейтенант Ричард Скот.

— Ще ви бъда благодарен, ако вие се обадите вместо мен — каза Пит.

Следователят включи телефонен апарат в стаята за разпити и се обърна към Пит.

— Кой е номерът?

— Не го помня наизуст, но от „Справки“ ще ви дадат номера на Белия дом.

— Вижте, уморих се от вашите глупости — въздъхна уморено Скот. — Кажете кой номер да набера.

Пит втренчи в него студен поглед.

— Говоря съвсем сериозно. Обадете се в Белия дом, поискайте да ви свържат с началника на президентския кабинет и му кажете, че ние, заедно със свещените реликви, се намираме в полицейски участък на Потомак авеню.

— Будалкате ли ме?

— Ако бяхте проверили кои сме, щяхте да узнаете, че сме високопоставени служители на НЮМА, а не издирвани престъпници.

— Тогава как ще обясните стрелбата ви по магистралата с нерегистрирани оръжия?

— Моля ви, просто се обадете.

След като получи номера на Белия дом, Скот се свърза с началника на кабинета. Докато слушаше, лицето му бавно смени няколко изражения като комичен актьор — от подозрително през любопитно до пълно изумление. Когато остави слушалката на мястото й, в очите му се четеше съвършено нов израз — на уважение.

— Е? — подкани го Джордино.

— Президентът Уолас лично пое слушалката и ми нареди до десет минути да ви закарам заедно с реликвите в Белия дом, иначе щял да ми отнеме значката.

— Не се притеснявайте — каза свойски Джордино, — няма да ви забавим.

 

 

Със сирени и мигащи лампи Пит, Джордино и бронзовият сандък минаха през северозападния портал на Белия дом. Преди да ги пуснат вътре, беше направена щателна проверка на съдържанието на сандъка за оръжие или взривни вещества. Нацистките реликви бяха извадени една по една от кожените им кутии и огледани внимателно. После, за да не губят време да ги увиват и поставят обратно на местата им, Джордино просто грабна свещеното копие, Пит пък пъхна малката бронзова плочка в джоба си, а свещеното окървавено знаме подаде на един от агентите. После хвана здраво с две ръце сребърната урна.

Секретарката на президента стана, като ги видя да се приближават, заобиколени от четирима агенти от тайните служби и ги поздрави с усмивка.

— Президентът и неколцина високопоставени лица търпеливо ви очакват.

— Доста сме мърляви на вид — каза Джордино, оглеждайки смачканите си дрехи.

— Ще ми покажете ли къде е най-близката тоалетна? — попита Пит. — Връщам се след минута.

— Разбира се. Точно вдясно зад вас.

След няколко минути Пит и Джордино влязоха в Овалния кабинет. Изумиха се, като видяха, че е пълен с хора: всички от комитета на началник-щабовете, целият кабинет на президента и главните му помощници, адмирал Сандекър, Хирам Йегър, Руди Гън, няколко водачи на партии в Конгреса и Лорън Смит. Без да се притеснява, Лорън стана и целуна Пит право в устата. Бурните ръкопляскания, с които ги посрещнаха, смаяха Пит и Джордино.

Когато аплодисментите стихнаха, Пит не можеше да не каже:

— Това определено е далеч по-добро посрещане от онова на летището край Гордънс Корнър.

— Гордънс Корнър ли? — възкликна слисан Сандекър. — Но вие трябваше да кацнете в базата „Андрюс“, където комитетът по посрещането сигурно все още ви чака.

— Така е — потвърди и Пол Рийд, държавният секретар. — Какво беше това с арестуването и задържането ви в полицията?

— Семейство Волф се опита да си вземе реликвите — поясни Пит.

— Опитали са се да ги отвлекат? — обади се генерал Еймос Саут. — Надявам се да не са успели.

— Не успяха — потвърди Пит. — Реликвите са у нас.

Президентът се приближи до Пит и Джордино.

— Господа, нацията… не, човечеството ви дължи огромна благодарност, която няма как да получите. За жалост само неколцина ще научат колко близко е бил светът до катастрофа и какво направихте вие, за да я предотвратите.

Вицепрезидентът Брайън Кингман застана до президента.

— Несправедливо е да не получите полагащите ви се поздравления, но ако бъде разгласено, че цялото човечество е било на косъм да бъде заличено от лицето на земята, ще настъпи истински хаос. Медиите ще гръмнат и макар ужасът да е отминал, страхът и безпокойството ще траят с години напред.

— Брайън е прав — подкрепи го президентът.

— Лично аз нямам нищо против нещата да останат така, господин президент — каза най-безочливо Джордино. — И без това ми призлява, като си помисля, че хората ще има да се тълпят да ми искат автографи, докато вечерям в някой ресторант.

Пит се извърна настрани, за да потисне смеха си. Сандекър опули очи към тавана. Президентът гледаше смутен; не знаеше дали италианецът се шегува, или говори сериозно.

— Всъщност приятелят ми иска да каже — намеси се Пит, — че и двамата с него ще бъдем доволни, ако останем анонимни.

Оттам нататък заваляха въпроси. Всеки искаше да узнае подробности за това как са прекосили Бариерата Рос със сноукруизера, как са спасили ударната група. В един момент вниманието на президента бе привлечено от копието в ръката на Джордино.

— Това ли е Свещеното копие, за което толкова много съм чувал? — попита той.

Джордино постави копието в ръцете му.

— Да, сър, това е.

Уолас вдигна копието над главата си и всички го загледаха с благоговение.

— Най-святата реликва за християнския свят — заяви президентът. — Казват, че който го притежава, може да ръководи съдбата на света за добро или за зло.

— Очевидно Хитлер е избрал второто — вметна адмирал Сандекър.

— Наистина ли с това копие е било пронизано тялото на Христос на кръста? — В гласа на президента се долавяше страхопочитание, докато оглеждаше върха на копието така, сякаш търсеше да открие кървави следи по него.

— Така казва легендата — отвърна Пит.

Уолас подаде копието на държавния секретар.

— Вземи го, Пол.

— Какво смятате да правите с него, господин президент? — поинтересува се генерал Саут.

Уолас докосна леко древното острие на копието.

— Казаха ми, че копието принадлежи на съкровищницата на Кралския дворец във Виена, откъдето през 1938 година Хитлер го откраднал.

Рийд поклати глава.

— А, не! Съжалявам, господин президент, но то трябва да бъде скрито някъде, за да не попадне никога вече в нечии злонамерени ръце и да бъде използвано като символ на тирания.

След като всички огледаха окървавеното знаме и малката бронзова плочка, за която се смяташе, че спасила живота на Хитлер, Пит излезе от кабинета, взе от бюрото на секретарката на президента урната, която беше оставил там, и я донесе в Овалния кабинет. Остави я на ниската масичка пред камината.

— Прахът на Хитлер и Ева Браун — каза той и се отдръпна, за да могат присъстващите да видят отблизо думите, гравирани върху среброто. Всички говореха тихо, докато оглеждаха сребърния съд, съдържащ прокълнатите тленни останки на най-позорния деспот в историята.

— Тръпки ме побиват само като гледам тази урна — стисна ръката на Пит Лорън.

Пит обгърна с ръка кръста й.

— Сигурен съм, че не само теб.

— Противна гледка — смънка под носа си президентът.

Генерал Саут го погледна и каза:

— Сър, мисля, че трябва да отворим урната и да видим дали наистина е пълна.

Президентът огледа присъстващите.

— Има ли възражения?

— Смятам също, че би трябвало — обади се държавният секретар Рийд, — в лабораториите на ФБР да се направи анализ, за да се провери дали прахът наистина е на изгорени хора.

— Бихте ли свалили капака, генерале? — обърна се президентът към Саут.

Дори закоравелият стар воин не скри погнусата си, че трябва да докосне урната. С неохота той хвана капака за дръжката във вид на черен орел и внимателно го повдигна, после го постави върху бюрото и бързо дръпна ръката си, сякаш се боеше да не прихване някой вирус.

Всички отстъпиха крачка назад, за да дадат възможност на президента да надникне в урната. По лицето му бе изписано недоумение, когато вдигна глава и огледа сериозните лица около себе си.

— Но тя е празна. Вътре няма никакъв прах.

Думата „празна“ отекна като ехо из кабинета.

— Това очевидно е измама, която никой не е очаквал — обади се не по-малко озадаченият вицепрезидент Кингман.

— Възможно ли е Волфови да са взели праха и да са го скрили някъде? — попита генерал Саут, изразявайки гласно мислите на всички.

Само Джордино изглеждаше странно вглъбен в себе си. После лицето му светна, сякаш изведнъж му беше дошло прозрение. Обърна се и погледна Пит.

— О, не — прошепна той, — не си го направил, нали?

— Направих го — призна си Пит.

— За какво говориш? — попита го Лорън. — Знаеш ли кой е взел праха?

— Да, знам.

— Кой?

— Аз — отвърна Пит и зелените му очи заблестяха лукаво. — Изхвърлих го в мъжката тоалетна на Белия дом и пуснах водата.