Клайв Къслър
Атлантида открита (32)

29.

Сивите гранитни скали на клисурата се издигаха като огромни сенки, които нощното небе постепенно заличаваше. Долу синьо-белият лед на глетчера блещукаше на светлината от набъбващия лунен сърп. Покритият със сняг връх Серо Муральон, висок 3600 метра, осветяван от звездите на безоблачното небе, се извисяваше над западните склонове на южните Анди, преди да се спусне стръмно към морето, изпълнено с вековни ледници от далечното минало. Нощта беше ясна и тиха със сияйно небе. Осветявано от светлината на Млечния път, малкото превозно средство се стрелкаше между заплашителните стени на клисурата като прилеп, оглеждащ пуст каньон за храна.

Беше есен в Южното полукълбо и по-високите възвишения вече бяха покрити с лек сняг. Високи иглолистни гори се катереха по неравните склонове и рязко спираха до равнище, над което не можеха да виреят, за да отстъпят място на голите скали, които се издигаха до остри и назъбени чукари. В никоя посока не се виждаше светлина от човешко присъствие. Пит си представи каква великолепна красота представлява гледката денем, но сега, в десет часа вечерта, стръмните скали и зъбери бяха тъмни и страшни на вид.

Скайкарът „Молър-М400“ имаше размерите на джип „Чероки“, но по време на полет беше стабилен колкото голям самолет, можеше да бъде пилотиран по градски улици и да бъде паркиран в най-обикновен гараж към къща. Аеродинамичната му форма, със заоблен конусовиден нос, му придаваше вид на нещо средно между автомобил на бъдещето, произведен от „Дженерал Мотърс“ и самолет изтребител от „Междузвездни войни“. Четирите двигателя с противоположно въртене позволяваха на молъра да излита като хеликоптер и да лети хоризонтално като самолет с крейсерска скорост от 480 километра в час и да достига гранична височина 9000 метра. Откажеше ли един, дори два от двигателите, той пак можеше да се приземи благополучно, без да всява тревога сред пътниците. А случеше ли се фатална повреда на някоя от частите му, два парашута с конструкция на летателен апарат се разтваряха, за да свалят скайкара и пътниците му невредими на земята.

Датчиците и системите за безопасност предпазваха от всякакви грешки в летателните механизми или в компютрите. Четирите компютъра на превозното средство постоянно контролираха всички системи и поддържаха автоматичен контрол на предварително зададения път на полета, направлявани от изкуствените спътници на глобално позициониращата система, която го водеше над реки и планини, през долини и каньони. Системата за насочване с огромна ефективност елиминираше необходимостта от пилот.

Пит виждаше обкръжението си извън кокпита в тесни граници. Той рядко си правеше труда да погледне през подвижния капак на кабината. Дори не проявяваше интерес към сянката на самолета от слабата лунна светлина, която профучаваше над неравните скали отдолу, подскачаше над върхарите и се рееше над възвишенията напред още преди те да са се появили в полезрението му. Изобщо не го интересуваше да гледа и как самолетът и сянката му почти се сливат в едно. Той можеше да наблюдава летателния път чрез индикатора за действително топографско изображение, докато автоматичните системи за управление водеха скайкара към предварително програмираното му местоназначение. Турбулентността беше намалена от бързата автоматична реакция на лопатките под двигателите, командвани от автоматичната стабилизационна система.

Пит се чувстваше неловко, че трябва да седи със скръстени ръце, докато самолетът прелиташе между и над планини посред нощ, без ни най-малка помощ от човешки ум и ръце. Той нямаше друг избор, освен да се довери на компютърната насочваща система да провежда полета. Ако седналият до него Джордино се притесняваше дали компютрите ще успеят да предотвратят сблъскване с планинския склон, лицето му по нищо не го издаваше. Той спокойно четеше приключенски роман в осветения кокпит, докато вниманието на Пит бе насочено към морската карта на подводните дълбочини на фиорда, водещ към корабостроителницата на Волфови.

Предварително зададеният план не включваше молъра да лети на безопасни височини над най-високите планински върхове, тъй като мисията беше тайна. Мощните надеждни ротационни тласкащи устройства ги отвеждаха към местоназначението им, без да попадат в обсега на радиолокационен или лазерен детектор.

Двамата мъже се потяха обилно в мокрите си подводни облекла, които бяха сложили върху изолиращо долно трико, но никой от тях не се оплакваше. Бяха се облекли преди полета, за да спестят време за преобличане след като кацнеха.

Пит набра код и съобщи изобразените данни.

— Триста трийсет и девет километра, откакто излетяхме от борда на кораба при Пунта Ентрада край Санта Крус.

— Колко още ни остава? — попита Джордино, без да вдига глава от книгата си.

— След около осемдесет километра и още петнайсет минути ще бъдем на хълмовете над корабостроителницата.

Точното време и място на кацане беше програмирано в компютъра от увеличена снимка, направена от разузнавателен изкуствен спътник.

— Тъкмо ще погълна още една глава.

— Какво толкова интересно четеш, че не можеш да откъснеш поглед от книгата?

— Наближавам тази част, в която героят се готви да спаси прелестната героиня, отвлечена току-що от зли терористи.

— Аха, чел съм подобен сюжет — каза уморено Пит и отново насочи погледа си към топографския индикатор, който изобразяваше терена напред до най-малките подробности чрез мощен уред за нощно виждане, монтиран на носа на М400. Планинската местност се приближаваше и прелиташе покрай тях като размазано петно. В единия ъгъл се появяваха данни за скоростта, височината, количеството гориво и разстоянието до целта им с червени и оранжеви числа. Пит си спомни, че беше използвал подобна система в самолета, с който пътуваха, за да търсят отвлечен туристически кораб над чилийски фиорди, намиращи се на не повече от 160 километра от настоящото им нахождение.

Той погледна през заобления капак на кокпита към ледника отдолу. Въздъхна облекчено, като видя, че най-опасните планини бяха вече зад гърба им. Лунните лъчи се отразяваха в гладките стени на глетчера с неправилни пукнатини, през седем-осемстотин метра една от друга. Ледът се простираше все по-широко, плавайки по пътя за срещата си с фиорда, преди да се стопи и влее в морето.

След като се измъкнаха от планините, Пит видя светлини на хоризонта оттатък глетчера. Беше сигурен, че не са звезди, защото бяха скупчени и блещукаха на много ниска височина. Беше сигурен също, че поради студения въздух светлините се намират много по-далече, отколкото изглеждаше. После постепенно, почти незабележимо, изникна друга група светлини на фона на чисто черно небе. След още пет минути ги видя съвсем ясно — бяха светлините на четири чудовищно големи кораба, наподобяващи малки осветени градчета в нощта.

— Нашият обект е в полезрението ни — съобщи Пит с равен безчувствен глас.

— По дяволите! — изруга Джордино. — Точно когато стигнах до вълнуваща развръзка.

— Успокой се. Имаш още десет минути, за да стигнеш до нея. Освен това знам какво ще стане.

Джордино го погледна учуден.

— Наистина?

Пит кимна със сериозен израз.

— Месарят го извършва.

Джордино му хвърли намръщен поглед и върна вниманието си към книгата.

Молърът не продължи директно към светлините на корабостроителницата и огромните кораби във фиорда. Вместо това, сякаш имаше свой собствен мозък, а той имаше такъв, предприе завой по посока югозапад. Пит не правеше нищо, само гледаше как светлините отдясно на борда на скайкара се приближават.

— Ох, дочетох главата — въздъхна Джордино. — И ако искаш да знаеш, не месарят, а един смахнат физик убива десет хиляди души. — Той погледна през кабината към хилядите светлини. — Няма ли да ни прехванат с техните детектори?

— Такава вероятност е нищожна. Молърът е толкова малък, че е невидим за всички, освен за най-усъвършенстваните военни локатори.

— Надявам се да си прав — каза Джордино и се протегна.

— Ставам много стеснителен, когато науча, че ще ни чака делегация по посрещането.

Пит освети морската карта с фенерче-писалка.

— На това място компютърът ни предлага избор: или да преплуваме три километра под вода, или да вървим пеша шест и половина километра по глетчера до корабостроителницата.

— Да бъхтим по глетчер в такава тъмнина не ми звучи примамливо — каза Джордино. — Ами ако синчето на госпожа Джордино вземе та падне в някоя пукнатина и не бъде намерен десет хиляди години?

— Не знам защо, но не мога да си те представя да лежиш под стъклен похлупак в някой музей и да те разглеждат хиляди хора.

— Не виждам нищо лошо да бъда обект на внимание от друга епоха — отвърна надуто Джордино.

— А не ти ли минава през ума, че може да бъдеш изложен чисто гол? Тогава едва ли ще представляваш образец на мъжественост от двайсет и първия век.

— Бъди сигурен, че няма да отстъпвам пред най-изявените екземпляри от този род.

Двамата трябваше да прекъснат разговора си, тъй като в този момент скоростта на кацане на молъра намаля и превозното средство започна да губи височина. Пит избра първата възможност — подводно плуване — и програмира компютъра за кацане на предварително даденото място, близо до бреговата ивица, посочено от анализаторите в ЦРУ по спътникова снимка. Минути по-късно скайкарът увисна във въздуха, за да се подготви за кацане. В тъмнината Пит успя да види само, че се намират на девет метра над тясно дефиле. После машината се спусна и леко докосна каменистата почва. След секунди двигателите спряха и системите се изключиха. Навигационните показания сочеха, че молърът се е приземил само на десет сантиметра от програмираното място.

— Никога в живота си не съм се чувствал по-безполезен — измърмори Пит.

— С тая машина човек наистина се чувства излишен — подкрепи го Джордино и едва сега се взря навън през кабината. — Къде се намираме?

— В едно дефиле на петдесетина метра от фиорда.

Пит освободи капака на кабината от фиксаторите, повдигна го и излезе от летателния апарат. Нощта не беше тиха. Шумове от корабна машинария, работеща денонощно, долитаха над водата. Той вдигна задната седалка, отвори багажната секция и започна да подава на Джордино водолазните екипировки. Той пък от своя страна подреждаше комплектите от предмети в две успоредни редици. После двамата си сложиха ботушите, качулките и дихателните апарати. Всеки от тях носеше малка раница на гърдите си, съдържаща пистолет и водолазна лампа, а тази на Пит — и неговия верен телефон „Глоубълстар“. Последното, което свалиха от М400, бяха два подводни скутера „Торпедо-2000“, със сдвоени корпуси, които приличаха на малки ракети. Захранваха се с батерии с времетраене един час и развиваха максимална скорост под вода 7.2 километра в час.

Пит закопча на лявата си ръка и малък насочващ компютър, подобен на онзи, който бе използвал в рудника „Рай“, и го синхронизира с изкуствените спътници на системата за глобално позициониране. После набра код за пренасяне на данните в мъничък монитор, който показа точното им положение спрямо корабостроителницата и водния канал на фиорда, водещ към нея.

Джордино нагласи прибора за спектрално изображение върху маската си за лице и го включи. Пред очите му изведнъж се материализира околният пейзаж — леко мъгляв, но достатъчно ясен, за да различава дори облите камъчета на земята. Той се обърна към Пит.

— Време ли е да тръгваме?

Пит кимна.

— Ти върви напред, тъй като можеш да виждаш пътя, а после, като стигнем до водата и се гмурнем, аз ще водя.

Джордино само кимна безмълвно. Докато не проникнеха благополучно през охранителните системи около корабостроителницата, нямаше какво да си кажат. На Пит не му бяха нужни телепатични способности, за да разбере какво се върти в главата на Джордино. Беше същото, което мислено преживяваше и той.

Двамата бяха с двайсет часа по-назад във времето и на разстояние 9600 километра от кабинета на адмирал Сандекър в главното управление на НЮМА, следвайки план, съставен в момент на лудост.

 

 

— Допуснати са грешки — каза с мрачен тон адмиралът. — Доктор О’Конъл е изчезнала.

— Но нали беше под денонощна охрана — отвърна Пит, вътрешно ядосан на Кен Хелм.

— До този момент никой не знае нищо, освен че закарала дъщеря си да я черпи сладолед. Докато охранителите ги изчаквали в колата си пред сладкарницата, доктор О’Конъл и дъщеря й влезли вътре и повече не излезли. Изглежда невъзможно, че такова внезапно хрумване на О’Конъл е могло да се знае предварително от похитителите.

— Имаш предвид Волфови — удари силно с юмрук по масата Пит. — Защо продължаваме да подценяваме тези хора?

— Мисля, че ще се почувстваш още по-зле, като чуеш и останалото — каза Сандекър.

Пит го погледна с лице, навъсено като дъждовен облак.

— Чакай да позная. Елзи Волф е изчезнала от клиниката заедно с трупа на братовчедка й Хайди.

Сандекър избърса въображаема прашинка от плота на заседателната маса, а федералният агент Кен Хелм отговори:

— Повярвай ми, трябва да е станало с магьосник. Клиниката е оборудвана с охранителна система с най-усъвършенствана технология.

— Вашите камери за наблюдение не са ли записали бягството й? — попита раздразнен Пит. — Елзи очевидно не е излязла през главния вход, метнала братовчедка си на рамо.

Хелм леко помръдна глава.

— Камерите са работели през цялото време и мониторите са контролирали всяка секунда. Колкото и да ми е неприятно, трябва да кажа, че не е записана никаква следа от бягство.

— Тия хора сигурно са в състояние да се измъкват и през пукнатини в стените — обади се Джордино, който беше седнал срещу Сандекър. — Или пък са разработили хапчета за невидимост.

— Не е нито едното, нито другото — рече Пит. — Те просто са по-изобретателни от нас.

— Всичко, с което разполагаме — призна Хелм — а то е петдесет процента предположение, е, че реактивен самолет, собственост на обединение „Съдба“, е излетял от летище близо до Балтимор и се е отправил на юг…

— Към Аржентина — довърши вместо него Пит.

— Къде другаде биха могли да я отведат? — попита Джордино. — Не вярвам да я държат в Щатите, където имат малък или никакъв контрол над правителствените разузнавателни агенции.

Рон Литъл от ЦРУ се изкашля.

— Въпросът е: защо? По едно време бяхме подведени да вярваме, че те искат да елиминират господата Пит и Джордино и доктор О’Конъл, защото са открили камерата в Колорадо и нейните надписи. Но сега твърде много хора са запознати с посланията, оставени от древните хора. Така че усилията им да държат това в тайна стават излишни.

— Единственият практически отговор е, че те се нуждаят от експертизата на доктор О’Конъл — предположи Хелм.

— Когато попитах Елзи Волф колко камери са построили аменеите, тя заяви, че са общо шест — каза Пит. — Ние намерихме две и те са открили една. Други две били разрушени от природни бедствия. Остава една и тя каза, че се намирала някъде в Андите на Перу, но не уточни къде по-точно. Обзалагам се, че независимо от всички експерти в тяхното софтуерно подразделение, те не биха могли да дешифрират кода, даващ инструкции как да намерят останалата неоткрита камера.

— Значи са я отвлекли, защото мислят, че тя може да го дешифрира — вметна Сандекър.

— Има смисъл — каза бавно Хелм.

Джордино се размърда на стола си.

— Макар и да познавам съвсем отскоро Пат, съмнявам се, че тя ще им съдейства.

Литъл се засмя.

— Те са отвлекли и четиринайсетгодишната й дъщеря. Така че Волфови като нищо ще я използват, за да принудят доктор О’Конъл да им съдейства.

— Тя ще проговори — вметна мрачно Хелм. — Няма друг избор.

— В такъв случай ние се притичаме на помощ и я измъкваме — каза Пит.

Литъл го погледна скептично.

— Няма как да разберем къде са я закарали.

— Корабостроителницата им е в Чили. И тъй като Волфови са толкова вманиачени в предстоящото второ пришествие, няма съмнение, че цялото семейство се е събрало на корабите и се подготвя за потопа.

— Мога да ви снабдя със сателитни снимки на корабостроителницата — каза Литъл. — Но трябва да ви предупредя, че нашите анализатори са убедени, че те имат такива алармени системи, които не допускат приближаване или достъп до корабите им нито по суша, нито по вода, нито по въздух.

— Тогава ще се доберем дотам под вода.

— Не изключвайте да има и подводни датчици.

— Не мога да се съглася с това — намеси се Сандекър тихо. — Много ще й се струпа на НЮМА. Това е работа на отрядите за специални операции или за екип „тюлени“ от военния флот.

— Откриването и спасяването на Пат О’Конъл и дъщеря й е единствено част от нашия план — възрази Пит. — Никой не е по-квалифициран от Ал и мен да разследва огромния корабостроителен проект на обединение „Съдба“. Преди по-малко от година ние двамата извършихме тайно претърсване на корпуса на някогашния лайнер „Юнайтед Стейтс“, който се намираше в една корабостроителница в Хонконг, чрез автономно подводно средство. При тези обстоятелства трябва да има някаква цел, граничеща с лудост, зад похарчените от семейство Волф милиарди долара, за да се построят кораби, които изобщо не могат да стигнат до морето.

— Тук ФБР не може да ви окаже помощ — каза Хелм. — Тази територия е отдалечена с половин свят от нашата.

Литъл нервно свиваше и отпускаше длани.

— Освен осигуряване на информация нашите ръце са вързани за съжаление. Държавният департамент ще ни отреже, ако поискаме намеса на ЦРУ в тази работа.

Пит погледна Сандекър и се усмихна със затворени устни.

— Явно, че ние сме избраните.

Сандекър не отвърна на усмивката му.

— Сигурен ли си, че е крайно спешно да се проникне в операцията на Волфови?

— Напълно — отвърна твърдо Пит. — Освен това вярвам, но не мога да ви обясня защо, че зад това тяхно начинание се крие нещо много по-опасно. Някаква цел с ужасяващи последствия.

 

 

Тясното дефиле криволичеше известно време, преди да стигне до водите на фиорда. Западната крайбрежна ивица се издигаше полегато във вид на полуостров, носещ името Ексмаут. А източният бряг бе прорязан от канали, издълбани от оттеглящи се към морето глетчери. Ярките светлини на корабостроителницата и на четирите плаващи града се отразяваха във водата в северния край на фиорда.

Джордино се спря и направи знак на Пит да остане в сянката на голяма скала. Две патрулни лодки, плаващи една до друга по отсрещната страна на канала, браздяха черните води и осветяваха с прожектори повърхността и брега. Джордино огледа патрулните плавателни съдове през спектралните си датчици, които превръщаха тъмнината в сумрачна дневна светлина.

— Ти си експерт по моторните лодки — каза Пит. — Можеш ли да ги разпознаеш?

— Това са лодки на „Двичак индъстрис“, дълги дванайсет метра — отвърна Джордино веднага. — Обикновено се строят като съдове за чистене на петролни разливи, но тези в случая са въоръжени. Иначе са много добри лодки. Не са много бързи, вдигат максимум осемнайсет възела, но двигателят им с триста конски сили им позволява да теглят или бутат големи шлепове. Това, че са въоръжени, е нова практика.

— Можеш ли да различиш типа на оръжията им?

— По две оръдия с голям калибър на носа и кърмата — отвърна Джордино. — Дотолкова мога да видя.

— Скорост?

— Влачат се с четири възела, явно за да могат спокойно да оглеждат за нашественици.

— Достатъчно бавно за нашите „Торпедо-2000“ — отбеляза Пит.

— Какви дяволски мисли ти се въртят в главата?

— Ще изчакаме под вода, докато те се обърнат и започнат да претърсват с прожекторите по обратния път към корабостроителницата — отвърна Пит. — После, когато ни отминат, ще ги последваме. Пенестите им дири ще попречат на подводните им алармени датчици да ни засекат.

— Звучи обнадеждаващо.

Докато патрулните лодки следваха пътя си на юг, Пит и Джордино провериха още веднъж апаратурата си, преди да си сложат качулките и неопреновите си, тип рицарски, ръкавици. След това обуха плавниците върху ботушите на сухите си подводни облекла. Върху качулките нахлузиха цели маски за лице с вградени подводни устройства за двустранна връзка „Акваком“. Най-накрая всеки закачи края на тънко въже за колана си с тежести — предпазна мярка, за да не се отдалечат един от друг и се загубят в черната като мастило вода.

След като изпусна въздуха от подводното си облекло, Джордино вдигна палци към Пит в знак, че е готов. Пит му помаха в отговор и нагази във водата. Дъното до брега беше каменисто и хлъзгаво от водорасли. Натоварени с водолазните си принадлежности, двамата стъпваха внимателно, за да не загубят равновесие. Когато водата им стигна до кръста, те се гмурнаха под повърхността й. Дъното бързо изчезна и на дълбочина три метра Пит се спря, за да изпусне останалия във водолазния му костюм въздух. Дишаше повърхностно и спускането му набираше инерция, докато водното налягане не компенсира костюма му. Тогава той добави малко количество въздух, за да поддържа почти неутрална плавателност, с цел да се задържи във водата без движения.

След като се бе отдалечил на петдесетина метра от брега, Пит се оттласна нагоре, подаде глава над повърхността и погледна на юг. Патрулните лодки бяха стигнали края на обиколката си и обръщаха, за да поемат по обратния път.

— Нашият ескорт тръгва към нас — съобщи той по микрофона си. — Надявам се да излезеш прав, че се движат с четири възела. Дотолкова могат да вдигнат и нашите подводни скутери.

Главата на Джордино се показа до него над черната вода.

— Ще е горе-долу толкова, но мисля, че няма да изостанем от тях. Дано само тук да няма инфрачервени подводни камери.

— Фиордът е най-малко осемстотин метра широк. Прекалено голяма водна площ, за да бъде обхваната изцяло от камерите. — Пит се извъртя и погледна към светлините на север. — За тая денонощна работа на три смени Волфови сигурно плащат шеметно високи надници.

— На колко ще се басираш, че те не се съобразяват с профсъюзите?

— А според теб колко е газенето на тия лодки?

— Около шейсет сантиметра, но повече трябва да ни тревожи гребният им винт. Той е близо метър в диаметър.

Те наблюдаваха внимателно откъм тяхната страна патрулна лодка. Изчислявайки курса й, те преплуваха още десетина метра, след което се гмурнаха до дълбочина около четири метра и навреме избегнаха прожектора да освети главите им над повърхността. Под водата шумът на двигателя и гребния винт на лодката се чуваше четири пъти по-силно. Те се обърнаха по гръб и зачакаха. Гледаха към повърхността на фиорда отдолу и виждаха как се приближават танцуващите по ледената водна повърхност лъчи от прожекторите.

След малко над тях мина тъмният корпус на лодката, задвижвана от голям гребен винт, който разбъркваше водата във вид на циклон от пяна и пощурели мехурчета. Почти веднага Пит и Джордино натиснаха докрай бутоните за скоростта на подводните си скутери, хванаха здраво ръкохватките и се гмурнаха в пенестия килватер на по-близката до тях патрулна лодка.

При скорост четири възела дирята на лодката не беше чак толкова силна. Те лесно поддържаха постоянен курс в нея, без да бъдат клатени и подмятани. Единствената им потискаща мисъл в момента беше, че не можеха да виждат къде отиват. За щастие на Пит ярка светлина на кърмата се процеждаше през разбърканата вода и той не откъсваше поглед от нея. Държейки здраво ръкохватките на подводния скутер, той насочваше заобления му като на торпедо нос на постоянен курс през вихрещата се вода.

В продължение на три километра, на около два метра под студената повърхност на фиорда, те следваха лодката и едва смогваха да поддържат темпото й, макар че натискаха бутоните си за скоростта докрай. Пит се безпокоеше дали батериите им ще издържат за обратния път до мястото, където бяха оставили скайкара. Утешаваше го поне мисълта, че той и Джордино няма да бъдат лесно забележими на тази плитка дълбочина под водата на ярките светлини на корабостроителницата. Дотогава обаче, въпреки че килватерът ги закриваше и черните им сухи подводни облекла се сливаха с вледеняващите дълбочини, някой по-бдителен член от екипажа на патрулната лодка можеше да долови нещо подозрително. Но подобно нещо не се случи. Пит правилно бе предположил, че патрулиращите бяха насочили вниманието си върху осветяваната напред от прожекторите повърхност.

— Добре ли ме чуваш? — попита Пит.

— Всеки звук — отвърна Джордино.

— Мониторът ми показва, че сме изминали близо три километра. Лодката би трябвало да се готви да обърне отново за следващата си обиколка на фиорда. В момента, в който усетим килватера да прекъсва било то наляво или надясно, се гмуркаме на безопасна дълбочина и се задържаме на място за няколко минути, преди да се покажем на повърхността, за да видим какво е положението.

— Ще те следвам — каза Джордино с такова спокойствие, сякаш чакаше автобус на спирка.

След не повече от три минути патрулната лодка предприе широк 180-градусов завой. Като почувстваха, че килватерът започна да завива, Пит и Джордино се гмурнаха на дълбочина шест метра и увиснаха във водата, докато светлината на прожектора се загуби в далечината и вече не се виждаше под водата. Бавно и много предпазливо те заритаха и се издигнаха нагоре, без да знаят къде точно ще излязат над повърхността в района на корабостроителницата.

Двете глави се подадоха сантиметри над водата и двата чифта очи заоглеждаха заобикалящата ги вода. Оказа се, че са се отклонили само около седемдесет и пет метра от първия от четирите огромни дока, навлизащи близо километър и половина навътре във фиорда. Колосален плаващ град бе закотвен до най-близкия до тях док, а останалите три огромни кораба бяха вързани до другите успоредни докове. Както бяха осветени, те представляваха изумителна гледка под нощното небе. Пит и Джордино се прехласнаха повече от размера на тия колоси. Не можеха да си представят, че такава невероятно огромна маса може не само да се задържи на повърхността, но и да кръстосва световните морета на собствена мощност.

— Нима са истински? — промълви с благоговение Джордино.

— Изумително… Само това ми идва наум — отвърна Пит с глас, малко по-висок от шепот.

— От кой да започнем?

— Засега забрави за корабите. Първо трябва да намерим място, където да оставим водолазните си принадлежности, а после тръгваме да проучим административната сграда на корабостроителницата.

— Мислиш, че там някъде държат Пат ли?

— Не знам, но не е зле да започнем оттам.

— Можем да се придвижим до под доковете, докато стигнем до скалите покрай брега — предложи Джордино, сочейки с ръка към водата между огромните пилоти на доковете. — Там вдясно виждам тъмни бараки. Надявам се да успеем да влезем в някоя от тях, за да се преоблечем в работните си дрехи.

Работните им дрехи представляваха жълти гащеризони, наподобяващи американски затворнически униформи, изработени по увеличени снимки на работници. Снимките бяха направени от разузнавателен изкуствен спътник и предадени на адмирал Сандекър заедно с подробни планове на корабостроителницата и всичките сгради в района.

Пит програмира уреда си за откриване на цели и повдигна монитора към маската си за лице. Видя как пилотите на дока се материализираха пред очите му така, както ако стоеше на суша под ярко слънце. Изпита чувството, че плува в подводен коридор с филтриращи се през водата блещукащи светлини.

Двамата с Джордино минаха над големи тръби и тръбопроводи за скрита електрическа инсталация, които отвеждаха от брега до края на доковете. Видимостта беше увеличена до трийсет метра поради отраженията на хилядите лампи, ярки като на улица в Лас Вегас.

Пит и Джордино заплуваха един до друг над дъно от гладки камъни. Постепенно дъното започна да се издига и двамата водолази стъпиха на него и тръгнаха, хванати ръка за ръка. После се спряха и се проснаха по корем в плиткото. Недалече от тях видяха стъпала, водещи нагоре към малък циментов кей, близо до пилотите на дока. Една-единствена лампа хвърляше слаба светлина върху кея, в контраст с галактиката от светлини на корабостроителницата, и осветяваше фасадите на ниски постройки, които Пит бе запаметил от сателитните снимки като бараки за инструменти. Само страничните им стени тънеха в сянка.

— Как ти се струва наоколо? — попита Джордино.

— Пустеещо. Но не съм сигурен дали някой не се мотае в тъмното.

Още не се бе доизказал, когато Джордино, който гледаше през уреда си за спектрално изображение, забеляза движение покрай най-близката барака. Той стисна Пит за рамото като знак за предупреждение, когато един униформен пазач с автоматично оръжие през рамо изплува в светлината и набързо огледа кея. Пит и Джордино лежаха, без да помръдват, потопени до кръста във вода и отчасти скрити зад пилотите.

Както почти очакваше Пит, пазачът изглеждаше отегчен, тъй като изобщо не бе виждал съмнително лице да се опитва да се промъкне в района на корабостроителницата. Та кой крадец или вандал ще си направи труда да ограби съоръжение, намиращо се на повече от 160 километра от най-близкия град, и то на отсрещната страна на няколко глетчера и планинския масив Андите. След малко мъжът се обърна и навлезе отново в мрака покрай редицата от бараки.

Още преди пазачът да се отдалечи в тъмнината, Пит и Джордино се озоваха на кея с плавници в ръце, с подводните скутери под мишница и изкачиха крадешком стъпалата, бързайки да се скрият от ярката светлина. Първата барака се оказа отключена и те с облекчение се шмугнаха вътре. Пит затвори вратата след себе си.

— Най-сетне у дома — въздъхна блажено Джордино.

Пит намери насмолен брезент и го провеси на единствения прозорец, като затъкна краищата му в пролуките на рамката. После включи водолазната си лампа и обходи с лъча помещението. То беше пълно с корабна железария: сандъци, препълнени с медни и хромови нитове, болтове и винтове, рафтове с прилежно подредени електроматериали, шкафове, натъпкани с половинлитрови тенекиени кутии с корабна боя — всички с етикети.

— Те явно си падат по реда и чистотата.

— Наследство от предците им.

Двамата бързо изхлузиха апаратите за дишане и подводните си облекла, после извадиха от раниците си оранжевите униформи и ги облякоха върху изолиращото водолазно трико. Накрая свалиха ботушите си и обуха кецове.

— Мина ми една мисъл — каза Джордино с мрачен израз.

— Какво?

— Ами ако на униформите на персонала на Волфови има изписани имена или нещо друго, което да не е излязло на снимките?

— Това не ни е и половин проблем.

— А какво по-лошо да очакваме?

— Намираме се в Южна Америка. Никой от нас не говори испански, дори дотолкова, че да попита къде е тоалетната.

— Е, аз може и да не го говоря свободно, но мога да се справя.

— Чудесно. Тогава ти ще водиш разговорите, а аз ще се правя, че имам проблеми със слуха.

Докато Джордино изучаваше картата на корабостроителницата и преценяваше най-краткия път до административната сграда на Волф, Пит използва случая, за да се обади по глоубълстара си.

 

 

Атмосферата в апартамента на Уотъргейт беше натежала от лоши предчувствия. В камината блещукаше огън, отморяващ на вид огън, който внасяше уют, макар да не излъчваше топлина. Трима мъже седяха на диваните около ниска стъклена масичка, върху която имаше поднос с чаши за кафе и полупразна кана. Адмирал Сандекър и Рон Литъл слушаха внимателно възрастен мъж на около осемдесет и пет години със снежнобяла коса, който за първи път си позволяваше да разкаже една дълго таена в него история.

Адмирал Кристиан Хозафел беше бивш многократно награждаван офицер от Германския военноморски флот по време на Втората световна война. Беше служил като командир на немски подводници от юни 1942 до юли 1945 година, когато официално бе предал плавателния си съд във Веракрус, Мексико. След войната Хозафел купил от американското правителство един от товарните им кораби от времето на Втората световна война съгласно плана „Маршал“ и в продължение на четирийсет години го използвал в изключително успешна търговия с търговски кораби. Накрая когато флотилията „Хозафел“ наброявала трийсет и седем кораба, той продал дяла си и се пенсионирал. Беше станал американски гражданин и сега живееше в Сиатъл, щата Вашингтон, в голямо имение на остров Уидби. Притежаваше солидна бригантина, с която той и съпругата му обикаляха света.

— Значи казвате — вметна Литъл, — че руснаците не са намерили овъглените тленни останки на Хитлер вън от бункера му в Берлин.

— Да — отвърна категорично Хозафел, — такива нямаше. Телата на Адолф Хитлер и Ева Браун горяха в продължение на пет часа. Литри бензин бяха източени от смачкани превозни средства около канцлерството, за да се облеят телата, които лежаха в кратер, образуван от избухнал съветски снаряд. Огънят се поддържаше, докато от телата им не остана нищо друго освен прах и няколко малки парченца кости. После предани есесовски офицери сложиха праха и костите в бронзова кутия. В кратера не остана нищо. След като всички остатъци от прах и кости бяха старателно изметени и прибрани в кутията, офицерите положиха в кратера напълно овъглените и неразпознаваеми трупове на мъж и жена, убити при въздушно нападение и заровени заедно с кучето на Хитлер — Блонди, отровено от Хитлер и Ева Браун с цианида от капсулите, погълнати след това и от тях.

Очите на Сандекър не се отместваха от лицето на Хозафел.

— И тези тела са открили руснаците.

Бившият командир кимна.

— По-късно те заявиха, че разпознали Хитлер и Браун по зъбите, макар да знаеха, че това не е така. Петдесет години руснаците поддържаха тази заблуда, докато Сталин и други високопоставени съветски служители смятаха, че Хитлер е избягал или в Испания, или в Аржентина.

— Какво е станало с праха им? — попита Литъл.

— Лек самолет се приземи близо до бункера сред пламъците и взривовете на снаряди от съветската армия, която напредваше към центъра на града. В момента, в който пилотът завъртя самолета за бързо излитане, есесовци се втурнаха към него и пъхнаха бронзовата кутия в товарния отсек. Без да каже дума, пилотът увеличи скоростта по пистата и бързо изчезна сред стълба дим, издигащ се над града. Пилотът дозаредил в Дания и продължил над Северно море към Берген, Норвегия. Там кацнал и предал бронзовата кутия на капитан Едмунд Мауер, който на свой ред я занесъл на борда на U-621. На друга подводница — U-2015 с командир Рудолф Харгер бяха натоварени голям брой сандъци и кутии, съдържащи ценни реликви и произведения на изкуството на нацистката партия и Третия райх, между които Свещеното копие и Кървавият флаг.

— Всичко това е част от плана, замислен от Мартин Борман, с кодовото име „Нова съдба“ — вметна Сандекър.

Хозафел го погледна с израз на възхищение.

— Много добре сте информиран, сър.

— Свещеното копие и Кървавият флаг бяха ли сред товара на U-2015?

— Запознат ли сте с историята на Копието? — поинтересува се Хозафел.

— Изучавах и писах за него в академията в Анаполис — отвърна Сандекър. — Легендите, препредавани от Библията, разказват, че един ковач на име Тубал Каин, пряк потомък на Каин, сина на Адам, изковал копие от желязо, намерено в метеорит, изпратен от Бога. Това станало някъде преди 3000 години преди Христа. Свещеното копие било предадено от Тубал Каин на Саул, после на Давид и Соломон и на другите юдейски царе. Накрая то попаднало в ръцете на римския завоевател Юлий Цезар, който го използвал в битки срещу враговете си. Преди да бъде убит, той го дал на един центурион, който спасил живота му във войната с галите. Синът на центуриона го предал на сина си, който пък го завещал на своя син, който също служил в Римския легион като центурион. Именно той стоял на хълма и гледал как разпъват на кръста Христос. Законът за земята изисквал всички разпънати на кръст престъпници да бъдат обявени за мъртви преди залез-слънце, за да не се осквернява идващият Шабат. На разпънатите на кръст крадци до Исус им счупили краката, за да ускорят смъртта им. Но когато дошъл редът на Исус, той вече бил мъртъв. Центурионът, по причина, която отнесъл в гроба си, забил копието си в ребрата на Исус, откъдето рукнал необясним поток от кръв и вода. Докато свещената кръв бликала, окървавеното копие изведнъж се превърнало в най-свещената реликва сред християнския свят след Истинския кръст и Свещения граал.

— Свещеното копие, както станало известно, стигнало до Карл Велики и се наследявало от всички следващи свещени римски императори през следващите хиляда години, преди да попадне в ръцете на хабсбургските императори и да бъде изложено на показ в кралския дворец във Виена.

— Вероятно знаете и преданието, разказващо за силата на копието — каза Хозафел, — предание, което подтикна Хитлер да го притежава.

— „Който притежава Свещеното копие и разбере силите, на които служи, държи в ръцете си съдбата на света за добро или лошо“ — цитира Сандекър. — Затова Хитлер е откраднал копието от Австрия и го задържал до последния си час. Въобразявал си е, че то ще му донесе господство над света. Интересно би било да се размисли човек дали ако Хитлер никога не е бил чувал за копието, щеше да търси пътя към властта за световно доминиране. Последното му желание е било то да бъде скрито, за да не попадне в ръцете на враговете му.

— Споменахте и Кървав флаг — обади се Литъл. — Не съм чувал нищо и за тази реликва.

— През 1923 година — започна Хозафел — Хитлер предприе опит за преврат срещу съществуващото немско правителство в Мюнхен. Това беше катастрофа. Армията стреля в множеството и няколко души бяха убити. Хитлер избяга, но по-късно бе заловен и изправен пред съда. Бе осъден на девет месеца затвор и именно тогава той написа „Моята борба“. Опитът за преврат стана известен като „Мюнхенския пуч“. Едно от първите нацистки знамена със свастика се носеше от един от бъдещите революционери, който беше убит и облян в кръв. Естествено знамето стана окървавеният символ на нацистки мъченик. Това Кърваво знаме после се използваше в церемонии за освещаване на бъдещите нацистки знамена по време на партийни събрания в знак на благословия.

— Значи нацистките съкровища са били измъкнати тайно от Германия и повече никой не ги е видял — отбеляза замислен Литъл. — Според много стари архиви на ЦРУ не са открити никакви следи от копието и други нацистки съкровища, включително произведения на изкуството и плячката от банките и държавната хазна.

— Вашата подводница е била U-699, нали? — попита Сандекър.

— Да, аз бях неин командир — потвърди Хозафел. — Малко след като няколко влиятелни нацистки военни офицери, високопоставени партийни офицери и прахът на Хитлер бяха благополучно натоварени на борда, аз отплавах от Берген в килватера на U-2015. Досега изчезването на Хитлер беше мистерия. Разказвам тази история единствено по настояване на господин Литъл и поради вероятността, както разбрах, че светът ще претърпи нов катаклизъм след падането на комета. Ако това стане, то ще ме освободи от клетвата ми да запазя тайната.

— Ние все още не сме готови да огласяваме идването на Страшния съд — каза Сандекър. — Онова, което ни интересува, е дали семейство Волф наистина са похарчили несметни суми, за да построят огромни „Ноеви ковчези“, фанатично вярвайки, че един катаклизъм ще разруши Земята и всяко живо същество на нея, или са водени от някакъв друг мотив.

— Интересно семейство са Волфови — каза замислен Хозафел. Полковник Улрих Волф беше един от най-верните хора от обкръжението на Хитлер. Той следеше всички безразсъдни заповеди и най-тъпи желания на Хитлер да се изпълняват. Полковникът също така беше и водач на група от предани нацисти, които образуваха елитна група от офицери от СС, посветени да защитават вярата. Те наричаха себе си „бранители“. Повечето от тях загинаха в сражения през последните дни на войната, по-точно всички, освен полковник Волф и още трима. Той и цялото му семейство — съпруга, четирима синове и три дъщери, двама братя, три сестри и семействата им — отплаваха на борда на U-2015. Един стар мой другар от военноморския флот, който е все още жив, ми каза, че Волф бил последният от неколцината бранители и създал някакъв вид съвременен ред, наречен „Нова съдба“.

— Вярно е. Те действат във вид на огромен конгломерат, известен като Търговско обединение „Съдба“ — уточни Сандекър.

Старият немски морски вълк се усмихна.

— Значи са се отказали от униформите, пропагандата на служебни костюми и годишните отчетни доклади.

— След като вече не се наричат нацисти, те осъвремениха манифеста си — добави Литъл.

— Освен това са създали раса от свръхчовеци — продължи Сандекър. — Чрез генното инженерство новото поколение Волфови не само си приличат на външен вид, но и тяхната анатомия и отличителни черти са еднакви. Те имат умове на гении и изключителна имунна система, която им позволява да живеят много дълго.

Хозафел видимо се напрегна, очите му се изпълниха с израз на дълбок ужас.

— Генно инженерство ли казахте? Една от металните кутии, пренесени с моята подводница, се държеше през цялото време дълбоко замразена. — Той си пое дълбоко въздух. — Тя съдържаше сперма и парченца тъкан, взети от Хитлер в един от дните, преди той да сложи край на живота си.

Сандекър и Литъл си размениха погледи.

— Мислите ли, че е възможно спермата на Хитлер да се е използвала за създаването на по-късното потомство на Волф? — поинтересува се Литъл.

— Не зная — отвърна някак нервно Хозафел. — Но се опасявам, че има вероятност полковник Волф заедно с чудовището от Аушвиц доктор Жозеф Менгеле, известен с прозвището „Ангелът на смъртта“, да са експериментирали със замразената сперма на Хитлер, за да оплодят жените Волф.

— Това е най-гнусното нещо, което съм чувал — смотолеви Литъл.

В този момент приглушен звук прекъсна разговора им. Сандекър натисна бутон на телефонния апарат на масичката за кафе.

— Има ли някой вкъщи? — разнесе се познатият глас на Пит.

— Да — отвърна рязко Сандекър.

— Обаждаме се от „Лийнинг пица тауър“. Поръчали сте пица.

— Да.

— С какво я предпочитате, със салам или шунка?

— Със салам.

— Мятаме я в пещта. Ще ви се обадим веднага щом нашият разносвач тръгне. Благодарим ви, че избрахте „Лийнинг пица тауър“.

Линията прекъсна и през микрофона се чу продължителен сигнал.

Сандекър прекара ръка по лицето си. Когато вдигна поглед, очите му бяха напрегнати и мрачни.

— Влезли са в корабостроителницата.

— Бог да им е на помощ! — промълви едва чуто Литъл.

— Не разбирам — обади се Хозафел. — Това някакъв код ли беше?

— Сателитните телефонни разговори не са обезопасени срещу подслушване с подходяща техника — поясни Литъл.

— Това има ли нещо общо с Волфови?

— Да, адмирале, има. — Сандекър понижи глас и добави: — А сега е ред вие да чуете нашата версия на историята.