Клайв Къслър
Атлантида открита (47)

44.

Въпреки че всички от ударната група „Апокалипсис“ бяха изключително добре обучени, въпреки смелостта и решителността, с която се опитваха да спрат катаклизма, мисията им беше на път да се провали. Мъжете получаваха куршуми, падаха ранени или мъртви за едното нищо. А и не успяха да спечелят ни най-малко предимство. Цялата група бе попаднала в капан, без никакви изгледи да се измъкне от него.

Гранатов шрапнел разцепи брадичката на Клири, а един куршум се заби в ръката му. От офицерите му Шарпсбърг бе ранен в рамото и ръката, Гарнет храчеше кръв. Само Джейкъбс бе все още незасегнат и подвикваше насърчително на мъжете, докато ръководеше стрелбата.

После най-неочаквано охранителите прекратиха огъня. Американците продължиха да стрелят, докато Клири не им нареди и те да преустановят всякакви действия, питайки се каква ли ще бъде следващата карта, която ще изиграе Волф.

Глас, ясен и изтънчен, се разнесе по високоговорителите, монтирани отвън на сградите около съоръжението, и отекна във всички посоки — глас, чието съобщение бе пренесено до Вашингтон чрез микрофоните, които носеха всички в групата от специалните войски.

— Моля за вашето внимание. Говори Карл Волф. Изпращам поздрави до американската ударна група, която се опитва да проникне в минералодобивното съоръжение на търговското ни обединение. Би трябвало да сте разбрали досега, че нямате числено превъзходство и че сте обградени и не можете да избягате. По-нататъшното кръвопролитие е безсмислено. Съветвам ви да излезете от боя и да се оттеглите обратно към шелфовия ледник, откъдето ще бъдете евакуирани от нашите хора. Ще ви бъде разрешено да вземете с вас вашите ранени и жертви. Ако не се подчините в следващите шейсет секунди, всички ще загинете. Изборът е ваш.

Съобщението дойде като шок.

Клири отказа да приеме неизбежното поражение. Той гледаше безпомощен сгърчените и надупчени от куршуми тела на убитите и окървавените ранени. Очите на останалите живи и годни да продължат битката святкаха с твърда решителност.

Вдъхващият страхопочитание досега Клири беше останал едва с двайсет и шест души в състояние да се бият. Той пропъди злъчния песимизъм и горчивина, чувства, непознати му до този момент. Колкото и да му изглеждаше безнадеждно да предприеме нов удар, той бе твърдо решен да опита. Всеки от хората му знаеше, че ако не загинат тук и сега, със сигурност щяха да загинат, когато Земята полудее. С огромни опасения Клири прегрупира колкото души бяха останали за последна атака над контролния център.

Изведнъж в тишината от временно прекратения огън до слуха му достигна далечен звук от клаксон. Звукът постепенно се усилваше и всички глави се обърнаха и загледаха като омагьосани.

И тогава го видяха.

* * *

— Какво става? — извика Лорън над тихо разговарящите мъжки гласове, като чу възбудения и объркан говор по високоговорителите.

Всички в помещението за телеграфна връзка в Пентагона отместиха погледи към мониторите със статични снимки на Волфовото съоръжение и млъкнаха като онемели, когато се заслушаха в откъслечните фрази, идващи от високоговорителите.

— Боже мой! — промълви адмирал Елдридж.

— Какво, по дяволите, става там? — попита президентът.

— Нямам представа, господин президент — смънка генерал Саут, напълно объркан от хаотичните думи на екипите от специалните войски, които като че ли крещяха в един глас.

 

 

Нещо много странно ставаше в района на бойните действия в минералодобивното съоръжение. Както мъжете от ударната група, така и охранителите на Волф се смразиха на място. Клири гледаше като хипнотизиран, без да мига, огромното червено превозно средство, което изникна пред очите му като в налудничав кошмар, и съвсем се втрещи, като го видя как заби предницата си в двата бронирани снокета, прекатури ги на една страна и ги прегази. Изумените охранители в тях бяха изхвърлени от удара във въздуха и изпопадаха върху леда във вид на купчини от натрошени кокали. Пламъци се извиха над сгромолясващите се с пронизителен метален звук откъснати врати, смачкани стоманени парчета и броневи плочи. Чудовището нито за миг не забави ход и неотклонно продължи напред.

Джейкъбс извика на хората си да се дръпнат настрани, а Шарпсбърг, забравяйки за раните си, залази, за да се махне от пътя на бързо приближаващото се чудовище. Гарнет и екипът му, които стояха като препарирани от изумление, мигом се окопитиха и отскочиха към стените на сградите.

Чудовището мина покрай тях с оглушителен рев от изпускателните тръби, чиито шумозаглушители бяха отхвръкнали при удара със снокетите. Това беше звук, който никой от бойците нямаше да забрави цял живот. После огромната машина мина през ледената бариера с такава лекота, сякаш тя беше направена от картон.

Охранителите, както и мъжете от ударната група съвсем се стъписаха, като видяха как механичният колос не се задоволи само с разрушаването на барикадата, а продължи напред към сводестия вход на командния център.

И тогава настана същинска лудница! Охранителите се съживиха и се пръснаха като обезумели на всички страни, за да спасят кожите си. Клири още не можеше да проумее дали спасението на командата му беше дело на извънземни, или на демони от халюцинациите му. Завесата в съзнанието му бързо се вдигна и той изведнъж осъзна, че благодарение на огромната машина победата най-неочаквано бе възкръснала от пепелта.

Клири завинаги щеше да запази спомена за това огромно превозно средство, боядисано в червено, което блестеше под яркото слънце, за шофьора му, който с едната ръка държеше кормилото, а с другата стреляше през прозореца с автоматичния си колт от 1911 година в охранителите, и за спътника му, който местеше бушмастера си наляво и надясно и просваше на земята всяка движеща се черна униформа.

Трийсетината охранители, оцелели от нападението на американските бойци, скоро се окопитиха и започнаха да стрелят по смъртоносното и странно превозно средство. Залповете им отекваха оглушително един след друг. Куршумите се забиваха в червената каросерия и огромните колела, разкъсваха метал и гума, но чудовището отказваше да спре. Парче стъкло не беше останало по кабината, но шофьорът и спътникът му продължаваха да стрелят.

Най-безмилостно сноукруизерът нахлу в командния център през металните стени и рамката на портала със скорост трийсет километра в час като юмрук, забит във вратата на детска къщичка. От сблъсъка покривът на кабината на круизера бе отнесен. Но той продължи напред, блъскайки се и разрушавайки електронната апаратура, мебелите и компютърните системи в командната зала. Настана същински хаос.

Със смачкана предница, с надупчена от куршумите каросерия, с кабина на път да се разпадне, с гуми нарязани на ленти и спукани, сноукруизерът загуби инерция, удари се в насрещната стена и най-накрая спря.

Обзети от въодушевление, оцелелите от ударната група, без да чакат команда, скочиха на крака и се втурнаха към командния център. Тичайки през пролома, направен от сноукруизера, те прескочиха срутената барикада, съсредоточавайки стрелбата си в изненаданите охранители, заварени неподготвени от атаката им, тъй като бяха съсредоточили вниманието си и стреляха във вилнеещото превозно средство.

 

 

Хуго Волф стоеше вцепенен от ужас. Гигантското червено чудовище, изникнало незнайно откъде, само за две минути беше успяло да помете два снокета и хората в тях и да повали мъртви близо двайсет охранители. Хуго не можеше да повярва на очите си. Обзет най-ненадейно от паника, той скочи в стоящия наблизо сноумобил, запали мотора и отпраши към самолетния хангар.

Изоставените без водач и команди охранители съзряха слаба надежда за спасение и един по един сложиха оръжие и вдигнаха ръце зад тила си. Само неколцина хукнаха през глава в опит да стигнат до хангара, преди да са излетели самолетите. Изведнъж над бойното поле се слегна необичайна тишина и спокойствие. Кръвопролитието и битката бяха приключили.

* * *

В командната зала цареше пълна бъркотия. Пултовете бяха изтръгнати от основите си и запратени в стените. Съдържанието на бюрата, лавиците и шкафовете беше пръснато по пода. Маси и столове се търкаляха изпочупени и изкривени. Сноукруизерът стоеше насред безредието като ранен динозавър, надупчен от хиляди куршуми. Колкото и да беше чудно обаче, той не беше мъртъв. Напук на всички закони на механичното инженерство дизелите му продължаваха да работят на празен ход, издавайки нисък потракващ звук от разбитите изпускателни тръби.

Пит побутна навън пронизаната от куршуми врата на кабината и нехайно я изгледа как се откъсна от счупените панти и падна на пода. За голяма изненада той и Джордино не бяха пострадали сериозно. Пит беше получил малка дупка над левия си лакът от куршум, пронизал ръкава на дебелото му облекло, а Джордино имаше кървяща рана в скалпела си.

Пит огледа командната зала за трупове или ранени, но Волфови заедно с техните инженери и учени по-отрано бяха напуснали сградата на път за хангара.

— Часовникът продължава ли да цъка? — попита Джордино с усмихнати, но замислени тъмни очи.

— Не вярвам — посочи Пит с брадичка разбития цифров часовник, лежащ сред останките. Цифрите бяха замръзнали на десет минути и двайсет секунди.

— Значи няма да има откъсване на ледника?

Пит само поклати глава.

— И няма да настъпи краят на земята?

— Няма да настъпи краят на земята — повтори като ехо Пит.

— Значи всичко свърши — измърмори Джордино, на който му беше трудно да повярва, че онова, което бе започнало в рудника в Колорадо, най-накрая бе приключило в една зала за всемирно унищожение в Антарктида.

— Почти. — Пит се облегна изтощен на разбития сноукруизер, изпълнен с облекчение, притъпено от гняв срещу Карл Волф. — Останаха още няколко свободни края, които трябва да вържем.

Джордино гледаше така, сякаш се намираше на друга планета.

— Десет минути и двайсет секунди — рече той бавно. — Нима светът е бил толкова близо до пълното забвение?

— Ако проектът „Валхала“ беше пуснат в действие, дали наистина е щял да промени планетата Земя за хиляди години напред? За щастие това никога няма да узнаем.

— Не мърдайте! Останете на местата си! — разнесе се твърд и студен като мрамор глас.

Пит вдигна поглед и видя насреща си мъж с бяло облекло, насочил оръжие в него. Непознатият имаше рана на едната си ръка, от брадичката му течеше кръв.

— Мога ли да помръдна ушите си? — попита той съвсем спокойно.

От мястото си Клири не можеше да каже със сигурност дали двете фигури пред него бяха врагове, или приятели. По-ниският приличаше на питбул. Другият беше разчорлен и почти цялото му лице беше скрито под мърляви превръзки. И двамата имаха вид на изправени на крака мъртъвци.

— Кой си ти, умнико, и откъде изникнахте двамата?

— Аз се казвам Дърк Пит, а приятелят ми — Ал Джордино. Ние сме от Националната агенция за подводни и морски изследвания.

— От НЮМА?! Наистина ли? — Клири сметна отговора като почти налудничав.

— Наистина — потвърди Пит. — А вие кой сте?

— Майор Том Клири от Американските специални сили. Ръководя групата, която извърши нападение над съоръжението.

— Съжалявам, че не успяхме да пристигнем по-рано и да спасим повече от вашите хора — каза искрено Пит.

Клири отпусна рамене и свали пистолета си.

— Днес загинаха едни от най-способните мъже.

Пит и Джордино не казаха нищо. Не можеха да намерят подходящи думи.

Клири отново изправи гръб.

— Не мога да повярвам, че двама океанографи от НЮМА, необучени да отблъскват противник, успяха да нанесат такива поражения — рече той.

— Да спасим вас и хората ви беше спонтанно действие. Главната ни цел беше да попречим на Волфови да причинят катаклизъм.

— И осъществихте ли я? — попита Клири, оглеждайки разрушената командна зала. — Или часовникът продължава да работи?

— Както виждате, всички електронни функции са прекъснати. Електронните команди за задействане на апаратурата за откъсването на ледника са прекратени.

— Слава богу! — въздъхна Клири и раменете му отново се отпуснаха. Той уморено свали шлема си, пристъпи напред и подаде здравата си ръка. — Господа, онези от нас, които оцеляхме, сме ви безкрайно задължени. Един бог знае колко живота спасихте с навременната си намеса… — Докато се ръкуваше, той замълча и отмести поглед към някога красивия сноукруизер, чиито дизели продължаваха да тупкат бавно като две изтощени сърца. — Всъщност каква е тази машина?

— Сувенир от адмирал Бърд — отвърна Джордино.

— От кого?

Пит се усмихна леко.

— Това е дълга история.

Мислите на Клири се върнаха към действителността.

— Не виждам никакви трупове.

— Изглежда, че всички са се измъкнали оттук по време на битката и са отишли в хангара, за да се качат на самолетите и да избягат — предположи Джордино.

— В плана ми на комплекса има отбелязана самолетна писта, но ние никъде не видяхме самолети, докато се спускахме с парашутите.

— Хангарът им не се вижда от въздуха. Той е прокопан под леда.

Лицето на Клири се изкриви от гняв.

— Да не искате да кажете, че маниаците, отговорни за този срамен провал, са се изпарили?

— Спокойно, майоре — усмихна се Джордино. — Те не са напуснали хангара.

Клири забеляза лукавите пламъчета в очите на Пит.

— И за това сте се погрижили, така ли?

— Откровено казано, да — отвърна Пит. — На път за тук случайно се натъкнахме на самолетите им. Щастлив съм да ви съобщя, че всички полети от комплекса са отменени.

 

 

Радостни викове и възгласи изригнаха необуздано в подземните оперативни пунктове в Пентагона и Белия дом, когато гласът на Клири оповести за обезвреждането на системите за откъсването на шелфовия ледник. След него лейтенант Джейкъбс докладва, че оцелелите от охраната на Волф са се предали и са в техни ръце.

Президентът не можа да сдържи въодушевлението си и грабна слушалката.

— Майор Клири, обажда се президентът, чувате ли ме?

След кратко смущение по линията, Клири отговори:

— Да, господин президент, чувам ви съвсем ясно.

— Бях предупреден да не се намесвам в съобщителните ви връзки, но сега вече всички тук искаме да чуем по-пълен рапорт.

— Разбирам, сър — каза Клири леко смутен, че разговаря лично със своя главнокомандващ. — Ще ви го предам обаче набързо, тъй като ни предстои да арестуваме Волфови, техните инженери и останалите живи от охраната им.

— Добре, но моля ви, кажете ни накратко за онова странно превозно средство, което се е появило на сцената. На кого принадлежи и кой го използва?

Клири му разказа, но доста се затрудни в опита си да опише как изглежда пригоденото за пътуване по сняг и лед чудовище, което като че ли в последния момент се бе материализирало от леда и буквално бе грабнало победата от устата на поражението.

Всички седяха и слушаха смаяни, но никой не беше по-смаян от адмирал Сандекър, когато чу, че двама мъже от неговата агенция са изминали близо сто километра по голия ледник с някакво много старо превозно средство за полярни условия и са помогнали на ударната група да разгроми малката армия от наемни убийци, охраняващи съоръжението. Още повече се изуми, когато чу и имената им — Дърк Пит и Ал Джордино, тъй като знаеше, че те трябва до час да пристигнат във Вашингтон.

— Пит и Джордино… — заклати глава той в недоумение. — Трябваше да предположа. Ако някой влезе с гръм и трясък там, където никой не го очаква, това ще са Дърк и Ал.

— Не съм изненадана — вметна Лорън с усмивка, грейнала по хубавото й лице. — Нямаше начин те да стоят със скръстени ръце и да чакат светът да свърши.

— Кои са тези хора? — попита намръщен генерал Саут. — Откога НЮМА се намесва във военни операции? Кой ги е упълномощил да отиват там?

— Щях с гордост да ви кажа, че аз съм ги упълномощил — отвърна Сандекър, гледайки генерала право в очите, без да трепне, — но просто няма да е вярно. Тези мъже, или по-точно моите мъже, са действали по своя инициатива и доколкото разбирам, са свършили адски добра работа.

Спорът бе преустановен, преди да е започнал. В крайна сметка на всички им стана ясно, че ако не е била намесата на Пит и Джордино, последиците щяха да са потресаващи.

 

 

В това време ушите на Пит и Джордино сигурно са им горели, но тъй като нямаха връзка с радиото на Клири, те не можаха да чуят нито дума от това, което се говореше за тях от разстояние половината свят. Пит седеше на стъпалото на сноукруизера и сваляше превръзките от лицето си. Няколко от раните му имаха нужда да се зашият.

Клири го попита:

— Сигурен ли сте, че Волфови са все още тук?

Пит кимна.

— Карл, главата на семейството, и една от сестрите му — Елзи — сега сигурно леят сълзи, като са видели в какво са се превърнали самолетите, с които са възнамерявали да избягат оттук.

— Можете ли вие и господин Джордино да ме заведете до хангара?

— За нас ще бъде чест и привилегия — усмихна се Пит.

Гласът на генерал Саут прекъсна разговора им.

— Майор Клири, нареждам ви да прегрупирате хората си, да направите каквото можете за ранените и да обезопасите каквото е останало от съоръжението. После изчакайте подразделението от Специалните войски, което ще се приземи до половин час.

— Слушам, сър. Но преди това имаме да довършим една малка работа. — Клири изключи връзката и се обърна към Пит. — Къде е хангарът?

— На около осемстотин метра оттук. Да не би да сте намислили да задържите сто души с малкото хора, които са ви останали?

Устните на Клири се разтеглиха в лукава усмивка.

— А вие не смятате ли, че е съвсем в реда на нещата именно хората, които преминаха през ада, да присъстват на залавянето на жертвите?

— Да, нямам какво да възразя.

— В такъв случай вие двамата ще поемете ли ролята на водачи?

— Получихте ли разрешение от Вашингтон?

— Дори не си направих труда да го поискам.

В матовозелените очи на Пит заблестяха лукави пламъчета, преди да отвърне:

— Защо пък не! Ал и аз никога не пропускаме случай да се включим в някой пъклен план.