Клайв Къслър
Атлантида открита (33)

30.

Пит и Джордино тъкмо излязоха от бараката, когато един глас им подвикна нещо на испански от ъгъла на постройката.

Джордино спокойно му отвърна и разпери празните си ръце в знак на съжаление.

Явно примирен с отговора, пазачът продължи покрай бараките. Пит и Джордино го изчакаха да се отдалечи, после излязоха на пътя, който водеше право в сърцето на корабостроителницата.

— Какво те попита и какво му отговори ти? — полюбопитства Пит.

— Поиска ми цигара, а аз му отговорих, че не пуша.

— И нищо повече?

— Нищо повече.

— Испанският ти се оказа по-добър, отколкото предполагах. Кога си го учил?

— Практикувах го с амбулантните търговци на плажа пред хотела ми в Масатлан — отвърна скромно Джордино. — Когато бях в гимназията, бях понаучил няколко изречения от домашната помощничка на майка ми.

— Сигурен съм, че не само на това те е научила — подметна иронично Пит.

— Това е друга история — отвърна Джордино, без да се смути.

— Предлагам оттук нататък, докато сме в района на корабостроителницата, да забравим за английския.

— Само от любопитство, с какво оръжие си?

— Със стария си и верен „Колт 45“. Защо питаш?

— Откакто те помня, не се разделяш с тази стара реликва. Защо не го изтъргуваш за някое по-модерно оръжие?

— Той ми е като стар приятел. Не помня вече колко пъти ми е спасявал живота. — Пит посочи с брадичка към издутината под комбинезона на Джордино. — А ти?

— Моето е „Пара-Орднанс“ 10+1, който задигнах от един от клоуните в мината в Пандора.

— Добре поне че имаш вкус.

— И ми излезе безплатно при това — захили се Джордино, после кимна към главните сгради на корабостроителницата. — Към коя от тях се отправяме?

Пит погледна компактния си насочващ компютър, чийто монитор бе програмиран с плана на корабостроителницата. После вдигна поглед към пътя, минаващ непосредствено покрай доковете и граничещ от другата страна с огромните метални складови помещения. Посочи към двайсететажната сграда, стърчаща над тях, на километър и половина по-нагоре по пътя.

— Онова високо здание отдясно.

— Не съм виждал такова огромно корабостроително съоръжение — отбеляза Джордино, оглеждайки огромния комплекс. — Слага в джоба си всичко, строено от този род в Япония и Хонконг.

Те изведнъж се спряха и се загледаха с извити назад глави в най-близкия суперкораб като селяни, попаднали за първи път в голям град с небостъргачи. Разнесе се вой на реактивен самолет, който снижаваше и след малко кацна на дългата писта на най-горната палуба на „бегемота“. Шумът от двигателите му се разнесе над водата, удари се в склоновете на планината и пак се върна. Гледката беше изумителна. Дори най-усъвършенстваните холивудски специални ефекти не биха могли да се доближат до реалността на това творение.

— Никой от корабостроителните заводи в света няма капацитета да построи кораб с тия размери — каза Пит, без да откъсва поглед от закотвения до дока чудовищно огромен кораб, чийто корпус се губеше някъде във висините. Нито една сграда в света, дори двете кули на Световния търговски център в Ню Йорк, поставени една върху друга, не можеха да стигнат височината на този „Волфов ковчег“.

Освен по огромната носова част този плавателен съд по нищо не приличаше на кораб. По-скоро можеше да мине за съвременен небостъргач, легнал на едната си страна. Цялата надстройка беше от армирано цветно стъкло със здравината на нисколегирана стомана. Зад тях се виждаха градини, оформени да създават атмосферата на голям парк. Нямаше палуба за разходки, външни палуби или балкони. Всички палуби бяха напълно покрити. Обикновен заострен нос се издигаше към надстройката под скосен ъгъл до палубата за кацане, което според Пит беше явна стратегия за намаляване удара на огромна приливна вълна.

Той огледа кърмата на кораба с повече от обикновен интерес. Започващи от водолинията, двайсет успоредни, наподобяващи кейове съоръжения, които той прецени, че са дълги около шейсет метра, стърчаха навън под висок покрив, подпиран от петнайсетметрови колони в гръцки стил. Те служеха както за капаци на гребните винтове, така и за кейове, на които се връзваха многобройните моторни лодки, кораби с подводни крила и ховъркрафти. Широки стълбища и остъклени асансьори в основата на кейовете отвеждаха към главната надстройка. Колкото и неправдоподобно да изглеждаше, огромният плавателен съд си имаше свой собствен воден басейн, където лодките се закотвяха и издигаха от водата между кейовете, когато корабът беше в движение.

Пит огледа хилядите докери, които изпълваха доковете и палубите. Явно, че операцията за подготовка и запасяване на кораба с продоволствия беше в пълен ход. Високи кранове на релси се движеха напред-назад по дока, повдигаха дървени сандъци и ги разтоварваха в огромните отворени трюмове. Гледката беше прекалено недействителна, за да се възприеме. Изглеждаше невъзможно, че тези плаващи градове изобщо не са предназначени да излязат през фиорда в открито море. Първостепенната им цел беше да издържат на огромните вълни, преди да бъдат подети от обратното течение и върнати в дълбоки води.

Никъде нямаше тъмни кътчета, тъй като ярката светлина проникваше навсякъде. Пит и Джордино тръгнаха бавно по широкия път, като помахваха за поздрав на случайно срещнат пазач, който отминаваше, без дори да задържи поглед върху тях. Пит забеляза, че повечето от работниците се движеха из огромното корабостроително съоръжение и корабите с мотокари, наподобяващи електрически колички за голф. Започна да се оглежда за някой свободен и след малко мерна няколко такива, паркирани пред голям склад.

Пит тръгна натам, следван от Джордино, който не можеше да откъсне поглед от корабите.

— Това място е прекалено просторно, за да вървим пеш — каза Пит. — Лично аз предпочитам да съм моторизиран.

Мотокарите явно бяха на разположение на всеки от работниците, който имаше нужда от тях. Те се задействаха от акумулаторни батерии. Няколко от тях бяха струпани около огромен агрегат за зареждане и кабелите минаваха до контактите под предните седалки. Пит издърпа щепсела на първия в редицата мотокари. След като хвърлиха макарите с проводници и кутиите с боя в багажното отделение в задната част на електрическата количка, те се настаниха на предната седалка. Седнал зад кормилото, Пит я подкара така, сякаш от години беше работил тук и познаваше района.

Минаха покрай редицата от складови помещения и стигнаха до високата административна сграда. Вторият плаващ „левиатан“, закотвен край дока си, имаше по-строг външен вид. Този плавателен съд бе предназначен за селскостопански товари. Различни видове млади дървета и храсти, натоварени на ремаркета, се вкарваха в корпуса по широки товарни рампи. Стотици дълги цилиндрични контейнери с надписи „Растителни семена“ се подреждаха върху дока, за да бъдат натоварени на борда. Дълъг конвой от селскостопански машини, камиони и трактори с различна големина, зърнокомбайни, плугове и всякаква друга подобна машинария чакаха реда си да влязат вкарани в трюмовете.

— Тия хора възнамеряват да въведат нов световен ред в огромен мащаб — отбеляза Пит, като все още се опитваше да възприеме изумителната гледка.

— На какво искаш да се басираме, че един от тези кораби е натоварен с по двойка от всички видове животни?

— Не се басирам — отвърна рязко Пит. — Само се надявам, че тия хора са предвидили да оставят след себе си мухите, комарите и отровните влечуги.

Джордино разтегна устни, за да изрече някакъв подходящ остроумен отговор, но се въздържа и слезе от мотокара, след като Пит го паркира до стълби, водещи към модерната стъклена сграда. Двамата взеха макарата с електрическия проводник и кутиите с боя, влязоха в сградата и се приближиха до дълъг плот, зад който седяха двама охранители. Джордино им хвърли най-учтивата си усмивка и тихо каза нещо на испански на единия от тях.

Пазачът само кимна и посочи към асансьорите.

— Сега пък с какво го баламоса? — попита Пит, когато се качиха в кабината, като преди това обаче хвърли поглед с крайчеца на окото назад и видя, че единият от охранителите вдигна телефона и заговори възбудено. След това вратите на асансьора се затвориха.

— Казах, че един от Волфови ни е наредил да поправим електрическата инсталация в една от стените на апартамента на десетия етаж, а после да закърпим и боядисаме стената. Той нищо не възрази.

Пит огледа кабината на асансьора за телевизионни камери, но не откри такива. Изглежда, че не се страхуват от потайни действия, помисли си той. Или пък знаят, че сме тук и са ни приготвили капан. Изпълни го също и чувството, че охранителите във фоайето ги чакат.

— Време е за находчив план — каза той.

Джордино го погледна.

— План „С“ ли?

— Ще спрем на петия етаж, за да объркаме охранителите, които вероятно проследяват движението ни. Но ще останем вътре и ще пратим асансьора до десетия етаж, а ние ще се покатерим върху кабината през тавана й и така ще продължим догоре.

— Не е лош план — каза Джордино и натисна бутона за петия етаж.

— Така. А сега ме задръж върху раменете си, за да се покатеря на покрива.

Пит не помръдна. Въпреки че не откри телевизионни камери, беше напълно сигурен, че в асансьора са поставени подслушвателни устройства. Застана неподвижен и се усмихна мрачно на Джордино.

Джордино мигом го разбра и извади автомата си.

— Ама че си тежък — изпъшка той.

— Подай ми ръката си и ще те издърпам — каза тихо Пит и стисна здраво в дясната ръка колта си. Оставайки в кабината на асансьора, те застанаха от двете страни на вратите и се притиснаха в ъглите.

Вратите се отвориха и трима пазачи, облечени с подобни на техните, но черни гащеризони и с плетени шапки на главите, се втурнаха в асансьора с насочени оръжия и с погледи към отворения капак за поддръжка на тавана. Пит изпъна крак и срита силно третия мъж, който блъсна другите двама пред него и падна върху тях на пода. После натисна бутона за затваряне на вратата, изчака асансьора да измине няколко метра надолу и натисна червения авариен бутон. Асансьорът спря между етажите.

Джордино сръчно цапардоса двама от охранителите с приклада на автомата си, преди те да се осъзнаят, после заби цевта в челото на третия и изрече рязко на испански:

— Пусни оръжието си или ще пръсна мозъка ти!

Охранителят запази пълно самообладание — също като наемниците, на които се бяха натъкнали в рудника в Пандора. Пит се напрегна, чувствайки, че мъжът може да направи светкавично движение и да стреля пръв. Но охранителят зърна студения поглед в очите му и позна в него смъртна заплаха. Знаейки, че само едно мигване може да прати куршум в главата му, той разумно остави оръжието си на пода. Беше същия модел Пара-Орднанс като това, което Джордино притискаше между очите му.

— Вие, клоуни, няма да стигнете доникъде! — процеди през зъби пазачът на английски.

— Я виж ти! — възкликна Пит. — Какво имаме тук? Още един наемен стрелец като ония в Колорадо. Карл Волф сигурно ти плаща тлъсти надници, за да убиваш и умреш за него.

— Откажи се, друже. Ти си този, дето ще умреш.

— Вие тук имате отвратителния навик да си пеете една и съща песен. — Пит доближи на сантиметър колта си от лявото слепоочие. — Къде са доктор О’Конъл и дъщеря й? Казвай или ще дръпна спусъка. Може и да оживееш, но няма да имаш очна ябълка, за да виждаш. И така, къде са?

Пит беше груб, но не и садист. Изражението на изкривеното лице и злобата в очите му бяха достатъчни да подведат охранителя, че има насреща си луд, който наистина ще избие окото му.

— Затворени са в един от големите кораби.

— Кой по-точно? — попита Пит. — Те са четири.

— Не зная, кълна се, че не зная.

— Лъже — обади се Джордино с леден тон.

— Говори истината, или ще залепя и двете ти очни ябълки за стената — заплаши го Пит, като запъна петлето и притисна цевта в края на окото му.

Лицето на охранителя не се промени от страх, но все пак с омраза в очите той изрече сподавено:

— „Улрих Волф“. Там ги държат.

— Кой от тях е той?

— Корабът град, с който хората от Четвъртата империя ще отплават в открито море след падането на кометата.

— Ще са нужни две години, за да се претърси кораб като този. Дай ми по-точно местонахождение или ослепяваш. Веднага! — притисна го Пит.

— Ниво шест, секция К. Но не знам кой точно апартамент.

— Продължава да лъже — избухна Джордино. — Дръпни спусъка, но ме изчакай първо да се обърна с гръб. Не мога да гледам как кръвта ще оплеска хубавата кабина.

— Тогава стреляй и да приключваме — изръмжа мъжът.

— Къде Волфови намират убийци като теб?

— Какво те засяга?

— Ти си американец. Не са те наели от улицата, я! Сигурно си излязъл от армията, от някоя елитна сила, освен ако не бъркам. Твоята преданост към семейство Волф надминава всички граници. Защо?

— Да дам живота си за Четвъртата империя е чест за мен. Възнаграден съм, както и останалите, с това, че жена ми и синовете ми ще бъдат в безопасност на борда на „Улрих Волф“, когато целият свят бъде разрушен.

— Значи това е застрахователната ти полица.

— Ама той има семейство от хора? — удиви се Джордино. — Бях готов да се закълна, че просто се свива и мъти яйца!

— Какво те грее банкова сметка с милиарди долари, след като населението на земята ще изчезне напълно?

— Мразя песимизма — каза Джордино и стовари тялото на автомата си в тила на наемника, който се свлече в несвяст върху неподвижните тела на другарите си. Почти в същия момент звук от алармени звънци се разнесе из сградата. — Трябва незабавно да изчезваме от тоя град.

— Върши всичко стилно и изискано — каза Пит, видимо обезпокоен. — Винаги стилно и изискано.

След шест минути асансьорът спря във фоайето и вратите се отвориха. Те се изправиха срещу най-малко двайсетина охранители с автоматични оръжия, насочени към асансьора — едни прави, други клекнали в положение за стрелба.

Двама мъже, облечени като пазачи в униформени черни гащеризони и плетени шапки, нахлупени почти над очите им, вдигнаха ръце и извикаха високо с наведени глави първо на английски, после на испански:

— Не стреляйте! Ние убихме двама от нашествениците — и те издърпаха за краката две тела в жълти комбинезони и ги оставиха на мраморния под на фоайето. — Има и други, които действат отвътре — додаде задъхан Джордино. — Барикадирали са се на десетия етаж.

— Къде е Макс? — попита един от мъжете, който се държеше като началник.

Пит закри лице, уж че бърше потта си и посочи нагоре. Джордино отговори:

— Трябваше да го оставим там. Зле е ранен. Налага се бързо да повикаме лекар.

Добре обученият охранителен отряд бързо се раздели на две групи — едната се втурна към асансьора, а другата към аварийното стълбище. Пит и Джордино коленичиха до двамата припаднали охранители и се престориха, че ги преглеждат, докато не видяха възможност да се измъкнат тихомълком през главния вход.

— Не мога да повярвам, че минахме метър — каза Джордино, когато се метнаха на мотокара и отпрашиха към дока, където бе закотвен „Улрих Волф“.

— За щастие те всички бяха съсредоточили вниманието си в залавяне на нашествениците, за да се вгледат в лицата ни и да видят, че не сме тукашни.

— Униформата ми е прекалено дълга и тясна, а твоята?

— Прекалено къса и свободна, но сега нямаме време да се отбиваме при някой шивач — смотолеви Пит, натиснал докрай педала на мотокара, който обаче не можеше да вдигне скорост, по-висока от двайсет километра и това го изнервяше.

Минаха покрай величествения плаващ град, като се стараеха да избягват местата, където кипеше трескава работа. Докът беше задръстен от работници, които се движеха насам-натам с мотокари или велосипеди. На Пит често му се налагаше да натиска спирачния педал, за да не блъсне някой от докерите, които му се изпречваха на пътя, без дори да се оглеждат — толкова бяха погълнати от работата си. Огромните вилкови повдигачи също не се съобразяваха със задаващия се мотокар и пресичаха пътя му, бързайки да стигнат до товарните рампи и да изчезнат в огромните трюмове. Много вдигнати юмруци и гневни викове се сипеха след Пит, докато той криволичеше между препятствията от хора и масивни съоръжения.

Ако не бяха черните им униформи на пазачи, откраднати от мъжете в асансьора, те положително щяха да бъдат спрени и заплашени с хубав бой за това безразсъдно шофиране. По едно време Пит видя възможност да се качат на борда, без да използват дългия подвижен мост, и изви докрай кормилото надясно, изкачи се по една празна от товарни автомобили рампа на главния док и оттам се спусна по друга право в недрата на плаващия град, където товарът бе подреден и довършителните работи по поддръжката на кораба бяха привършени. В товарното депо, откъдето излизаха огромни коридори във всички посоки през долните складови помещения, Пит забеляза един мъж с червен работен комбинезон, който, изглежда, отговаряше за товаренето на продоволствията и съоръженията. Той предупреди Джордино какво да му каже на испански и след това рязко спря.

— Бързо, имаме авария на ниво шест, секция К — извика Джордино. — Кой е най-краткият път дотам?

Разпознавайки черните униформи на охраната, мъжът попита:

— Нима не го знаете?

— Току-що ни прехвърлиха от бреговата охрана — отвърна Джордино, — затова не познаваме „Улрих Волф“.

Приемайки присъствието на охранители със спешна задача, шефът по товаренето посочи към един от коридорите.

— Карайте до втория асансьор вдясно. Оставете мотокара и вземете асансьора до палуба Четири. Там е трамвайна спирка Осем. Качете се на трамвая и той ще ви отведе до секция К. После тръгнете по коридора, водещ към канцеларията на охраната и пак питайте там, освен ако знаете кой апартамент точно търсите.

— Този, в който се намират американската научна работничка и дъщеря й.

— Нямам представа къде е това. Трябва да питате шефа на охраната или шефа на секция К.

— Мучас грасиас — подвикна през рамо Джордино, докато Пит подкара към казаната им посока. — „Дотук добре“, казал мъжът на път към тротоара, след като скочил от последния етаж на Емпайър стейт билдинг. — После добави: — Моите поздравления. Да сменим оранжевите си комбинезони с черни беше гениален ход.

— Това беше единственият начин, който можах да измисля, за да не паднем в капана — каза скромно Пит.

— Колко време мислиш, че имаме, преди да ни засекат?

— Ако цапардосаш здравата пазача, той няма скоро да се появи и да се разплямпа. Единственото, което ще разкрият през следващите десет минути, е, че сме карали право към „Улрих Волф“ и сме се качили на борда. Все още не са разбрали кои сме и кого търсим.

Следвайки упътванията на шефа на товарните работи, те спряха с мотокара до втория асансьор. Той беше построен да превозва тежки товари и беше много просторен. Работници придружаваха палета, пълен с консервирана храна. Пит и Джордино се качиха с тях и слязоха на Шесто ниво, близо до перон край коловоз, опасващ целия кораб. В продължение на пет минути те крачиха неспокойно нагоре-надолу по перона. Най-сетне се зададе електрическа мотриса с пет трамвайни коли, боядисани в меко жълто отвън и зюмбюлено лилаво отвътре. Композицията спря безшумно и вратите се отвориха с лек съскащ звук. Двамата се качиха в първата кола, половината седалки на която бяха заети от хора, облечени в разноцветни гащеризони. Като привлечен от магнит, Джордино се настани до една красива жена със сребристоруса коса и сини очи, чийто гащеризон беше в пастелен синьо-сив цвят. Пит се напрегна, като видя лицето й — същото като на член на семейство Волф.

Жената ги погледна и им се усмихна.

— Приличате на американци — заговори ги тя на английски с лек испански акцент.

— Как познахте? — попита Пит.

— Повечето мъже от охраната са вербувани от американската армия — отвърна тя.

— А вие сте от семейство Волф, нали? — попита той вежливо, сякаш говореше на член на елитно общество.

Тя се разсмя чистосърдечно.

— На непознатите всички ние им изглеждаме така, сякаш сме произлезли от един и същ семенник.

— Приликата ви е поразителна.

— Как ви е името? — попита тя с доста властен тон.

— Дърк Пит — отвърна той, без да му мигне окото и всъщност глупаво, както мигом прецени в себе си, докато оглеждаше очите й за реакция. Но реакция не последва. Явно, не бе предупредена за заплашителните му действия спрямо семейството. — А приятелчето ми се казва Ал Капоне.

— Аз съм Роза Волф — представите тя.

— За мен е чест, госпожице Волф — каза Пит, — да бъда свързан с великата авантюра на вашето семейство. „Улрих Волф“ е великолепно дръзновение. Двамата с приятеля ми бяхме вербувани от американската морска пехота само преди две седмици. Наистина е привилегия да служим на семейство, което е създало такава гениална работа.

— Братовчед ми Карл беше движещата сила на построяването на „Улрих Волф“ и другите три плаващи града на Четвъртата империя — поясни с гордост Роза, очевидно поласкана от оценката на Пит. — Той събра най-добрите корабни архитекти и инженери в света да проектират и построят нашите плавателни съдове. За разлика от повечето големи туристически лайнери и супертанкери нашите кораби нямат единичен корпус, а се състоят от деветстотин херметически споени отсеци. Така че и сто от тях да се повредят и наводнят по време на очакваната масивна приливна вълна, корабите ни пак ще оцелеят.

— Наистина изумително — възкликна Джордино, правейки се на смаян. — Какъв е източникът им на мощност?

— Дизелови двигатели с девет милиона и десет хиляди конски сили, които движат кораба със скорост двайсет и пет възела.

— Цял град от петдесет хиляди жители, който може да пътува из света — отбеляза Пит. — Това просто не изглежда възможно.

— Не са петдесет хиляди, господин Пит. Когато дойде времето, този кораб ще превозва сто двайсет и пет хиляди души. Отделно другите три кораба ще превозват по още петдесет хиляди души или общо двеста седемдесет и пет хиляди, все обучени и образовани да изградят Четвъртата империя върху основите на архаичните демократични системи.

Пит едва се въздържа да не се впусне в разгорещен спор, но спря вниманието си на трамвая. Видя как покрай тях лети живописен парк с площ най-малко от двайсет акра. Той непрекъснато се смайваше от изумителния мащаб на проекта. Алеи за велосипедисти и тичащи за здраве се виеха между дърветата и езерата, в които плуваха лебеди, гъски и патици.

Роза забеляза прехласнатото му от пасторалната гледка изражение.

— Това е една от мрежите ни от паркове, места за отдих и почивка, с обща площ от петстотин акра. Видяхте ли спортните ни съоръжения, плувните басейни и минералните извори?

Пит поклати глава.

— Времето ни беше ограничено.

— Женен ли сте, имате ли деца?

Като си спомни разговора си с един от пазачите, Пит кимна.

— Да, едно момче и едно момиче.

— Ние привлякохме най-добрите възпитатели да учат и ръководят училищата ни — от ниво бавачки до преподаватели в колежи и университети.

— Това е много утешително.

— Двамата с жена ви ще можете да посещавате театри, образователни семинари и конференции, библиотеки и художествени галерии с най-отбрани исторически произведения на изкуството. Освен това имаме и зали, в които се помещават ценни находки, останали от древните народи, така че те могат да се изследват, докато чакаме околната среда на земята да се регенерира след предстоящия катаклизъм.

— Древни народи ли? — престори се на изненадан Пит.

— Да, на една цивилизация, открита от нашите предци на Антарктида, наречена аменеи. Те били напреднала раса, която изчезнала след сблъсък на комета със Земята преди девет хиляди години.

— Изобщо не съм чувал за тях — избудалка я и Джордино.

— Нашите учени изследват техните писмени паметници, за да можем ние да научим какво да очакваме през идните месеци и години.

— Как мислите, колко време ще трябва да мине, преди да започнем работата си на суша? — попита Пит.

— Едва след пет, а може би след десет години ще можем да поставим основите на новия ред — поясни Роза.

— Дали ще просъществуват толкова дълго всички тези сто двайсет и пет хиляди души?

— Забравяте, че има още кораби — отвърна тя с гордост. — Флотилията е способна да се самоиздържа. На борда на „Карл Волф“ има петдесет хиляди акра орна земя, която вече е засадена със зеленчукови и овощни градини. „Ото Волф“ ще превозва хиляди животни за храна и разплод. А четвъртият кораб — „Херман Волф“ — е предназначен само за товар. На него ще се натоварят всички съоръжения и машини, необходими за построяването на нови градове, пътища и ферми, когато можем отново да стъпваме по твърда почва.

Джордино посочи табелката над вратата на трамвайната кола.

— Наближаваме секция К.

— Беше ми приятно да се запознаем, госпожице Волф — каза галантно Пит. — Предайте моите поздрави на братовчед си Карл.

Тя го погледна леко изненадана, после кимна.

— Положително ще се видим отново.

Трамваят спря бавно и Пит и Джордино слязоха. Прекосиха перона и се озоваха в преддверие, което се разклоняваше в коридори като спици на велосипедно колело.

— Оттук накъде? — попита Джордино.

— Продължаваме право напред и следваме табелите, сочещи към секция К — каза Пит и тръгна по средния коридор. — Трябва много да внимаваме.

Докато вървяха по безкрайния на вид коридор, минаваха покрай номерирани врати, някои от които бяха отворени, тъй като стаите зад тях се обзавеждаха. Надникнаха в една от тях и видяха просторни луксозни жилищни помещения. Планът беше обитателите да живеят възможно най-удобно, докато чакат да положат основите на своята общност върху онова, което ще остане на земята след падането на кометата.

На стената между всяка врата по коридора бяха окачени картини. Джордино се спря за миг и огледа картина с пейзаж в ярки цветове. Доближи се да види името на художника.

— Няма начин това да е Ван Гог — скептично отбеляза той. — Или е фалшификат, или е репродукция.

— Не, истинска е — възрази убедително Пит и посочи друга картина. — Тези произведения несъмнено идват от музеи и частни колекции на жертвите на Холокоста, откраднати от нацистите през Втората световна война.

— Колко благородно от тяхна страна да запазят тези ценности, които никога не са били тяхно притежание!

— Волфови възнамеряват да отнесат великите произведения на изкуството в обетованата си земя.

Откъде са толкова сигурни, че второто падане на комета ще улучи земята, зачуди се наум Пит. Защо да не е възможно кометата да я подмине отново, както преди девет хиляди години? Готови отговори нямаше, но веднъж измъкнат ли се благополучно заедно с Пат и дъщеря й от това място, той беше твърдо решен да намери отговорите.

След като Джордино изчисли, че са изминали около осемстотин метра, те стигнаха до голяма врата с табела, на която пишеше: „Охрана, ниво К“. Подминаха я бързо и най-накрая стигнаха до обзаведена с вкус приемна с масички, кресла и дивани около голяма камина. Приличаше на фоайе на голям и скъп хотел. Мъж и жена, облечени в зелени гащеризони, седяха зад нещо като рецепция, а на стената зад гърба им висеше картина, изобразяваща Ноевия ковчег.

— Някой от висшестоящите сигурно има мания за кодове в цветове — смънка под носа си Джордино.

— Питай ги къде се намира американската епиграфка, която дешифрира древните надписи — каза му Пит.

— Откъде да знам как е „епиграфка“ на испански?

— Измисли нещо.

Джордино въздъхна и се приближи до жената, надявайки се тя да е по-услужлива.

— Изпратиха ни да преместим доктор О’Конъл и дъщеря й в друга част на кораба — заговори той тихо, за да не проличи американския му акцент.

Жената, с бледа кожа и коса, свита на кок, огледа униформата на Джордино и с рязък тон попита:

— Защо никой не ме е уведомил, че трябва да бъдат преместени?

— На мен самия ми наредиха преди десетина минути.

— Трябва да проверя това нареждане — каза жената с официален тон.

— По-добре изчакайте. Шефът ми тръгна за насам, така че ще можете лично да говорите с него.

Тя кимна.

— Добре.

— В това време можете да ни кажете къде точно се намира апартаментът, за да помогнем за преместването й.

— Нима не знаете? — попита жената.

— Как да знаем — отвърна наивно Джордино, — като тя е под ваше наблюдение. Както виждате, партньорът ми и аз се допитваме до вас, вместо направо да идем и ги потърсим. А сега, кажете ни къде се намира тя и ние ще изчакаме моят шеф да дойде и да ви потвърди лично, щом така ще спите по-спокойно.

Ръководителката на женската секция се огъна.

— Доктор О’Конъл се намира в апартамент К-37. Само че не мога да ви дам ключа, докато не видя подписана заповед.

— Добре, не е наложително да влизаме веднага — сви с безразличие рамене Джордино. — Ще изчакаме пред вратата. — Той направи знак с глава на Пит да го последва и двамата тръгнаха обратно по пътя, по който бяха дошли. След като се отдалечиха достатъчно, че да не бъдат чути, Джордино каза:

— Държат я в К-37. Мисля, че подминахме жилищните помещения с трийсетата номерация, когато тръгнахме от асансьора.

— Дали се охранява апартаментът й? — попита Пит.

— Как да питам, след като самият аз съм облечен с униформа на охраната? Нали веднага ще ме заподозрат.

— Давай да побързаме — каза Пит. — Те може би вече са по дирите ни.

Когато стигнаха до К-37, завариха пред вратата пазач. Джордино се приближи и нехайно му каза:

— Свободен си.

Пазачът, висок с една глава над Джордино, сведе изненадан поглед към ниския етруск.

— Остават още два часа до края на смяната ми.

— Не си ли доволен, че ни пратиха по-рано?

— Не ми изглеждате познати — каза притеснен пазачът.

— Нито пък ти на нас — и Джордино понечи да се обърне, сякаш да си върви. — Няма нищо. Двамата с партньора ми ще идем да почакаме в трапезарията да ти свърши дежурството.

Пазачът изведнъж запя друга песен.

— Не, недейте. Ще използвам свободното си време, за да поспя — и без повече да се бави, той тръгна забързано към асансьора.

— Чудесно изпълнение — отбеляза Пит.

— Много ме бива да убеждавам някого — изхили се Джордино.

Веднага след като пазачът влезе в асансьора в дъното на дългия коридор, Пит заби силен ритник под бравата на вратата и я отвори. Преди още крилото да спре движението си, те се озоваха в апартамента. Една девойка стоеше в кухнята, облечена в син гащеризон, и пиеше мляко от стъклена чаша. От уплаха тя изпусна чашата върху килима. Пат се втурна от спалнята, облечена също със син гащеризон. Дългата й червена коса се бе разперила зад гърба й като ветрило. Тя изведнъж се закова на място и загледа смаяна Пит и Джордино. От отворената й уста не излезе никакъв звук.

Пит я хвана за ръката, а Джордино се спусна към момичето.

— Нямаме време за прегръдки и целувки — каза Пит. — Трябва да хващаме самолета.

— Ей, красавци, откъде изникнахте? — успя да изрече накрая тя, все още смаяна и объркана.

— Не съм сигурен, че държа да минавам за красавец — измърмори Пит, като я хвана за кръста и я забута към разбитата врата.

— Чакай! — извика тя и се отскубна от ръката му, затича се обратно към стаята и след секунди се появи, притискайки малко кожено куфарче към гърдите си.

Времето за предпазливост и полезни моменти изтече — ако изобщо го бяха предвидили двамата мъже. Четиримата се втурнаха тичешком по дългия коридор, минавайки покрай работниците, извършващи довършителните работи по кораба, които ги изгледаха учудени, но никой не се опита да ги спре.

Ако алармата беше включена досега, а Пит не се съмняваше в това, мисълта да бъдат пресрещнати от безмилостните Волфови, го пришпорваше още повече. Да слязат от кораба, да стигнат края на дока, да се гмурнат под водата на фиорда и да преплуват три и половина километра, беше само половината от проблема. Макар че щяха да изминат това разстояние по-бързо с подводните скутери, отколкото с плуване, имаше вероятност Пат и дъщеря й да загинат от хипотермия, преди да стигнат до дефилето и скайкара.

Страховете му изведнъж набъбнаха, когато зловещ звук от пискливи алармени системи прониза района на корабостроителницата в момента, в който четиримата стигнаха до най-близкия асансьор.

Засега обаче щастието беше на тяхна страна. Асансьорът стоеше с отворени врати на Шесто ниво. Трима мъже с червени гащеризони товареха кабинетни мебели. Без дума за обяснение Пит и Джордино издърпаха слисаните работници във фоайето, натикаха Пат и дъщеря й в асансьора и след петнайсет секунди вече пътуваха надолу.

Докато временно си поемаха дъх, Пит се усмихна на дъщерята на Пат — хубаво момиче с коса с цвета и блясъка на топаз и със средиземноморско сини очи.

— Как се казваш, душичке?

— Меган — отвърна момичето с широко отворени от страх очи.

— Дишай дълбоко и се отпусни — посъветва я той. — Аз съм Дърк, а този широкоплещест як приятел се казва Ал. Ще ви закараме благополучно у дома.

Думите му оказаха ефект, защото изписаният страх по лицето й бавно се замени с израз на нормално притеснение. Тя му се довери безпрекословно и за втори път тази вечер Пит се изпълни с ужас от мисълта какво ли ще се случи, когато асансьорът спре и вратите му се отворят. Той и Джордино не можеха да се измъкнат току-така, особено с двете жени до тях.

Оказа се, че страховете му са били безпочвени. На товарното ниво не ги очакваше армия от охранители с насочени към тях оръжия.

— Нямам представа къде сме — каза той, оглеждайки лабиринта от коридори.

Джордино се усмихна печално.

— Жалко, че не взехме карта на „града“.

Пит посочи към електрическа количка за голф, оставена до една врата.

— Избавлението ни било под носа — рече той, като скочи на седалката зад кормилото и завъртя ключа за запалването. Всички се качиха и той потегли, без дори да ги изчака да седнат. Тръгна напосоки, но след като прекоси трамвайните релси, щастлива случайност го изведе на широк товарен проход, водещ към товарна рампа, която се спускаше към дока.

Армията от охранители с насочени оръжия, за която с безпокойство си бе помислил, беше тук.

Охранителите слизаха от камиони и се пръсваха по дока, заемайки позиции с оръжия, готови за стрелба. Пит изчисли, че са най-малко сто на брой, без да включва хилядите други на борда на кораба. Той мигом схвана положението и извика:

— Дръжте се! Връщаме се отново към асансьора! — Той натисна спирачния педал, направи обратен завой и пое обратно по товарния проход.

Джордино хвърли поглед през рамо и видя как черните гащеризони пъплеха по дока като мравки.

— Хич не обичам, когато нещата не се подреждат както трябва — измърмори той навъсен.

— Няма да можем да се измъкнем — вметна Пат, притискайки дъщеря си до себе си. — Не и сега.

Пит хвърли поглед към Джордино.

— Нали имаше една стара военна песничка, в която се пееше: „Преди успяхме, ще успеем и този път“?

— Втората световна война не беше по мое време — рече Джордино. — Но разбирам накъде биеш.

Те бързо стигнаха до асансьора, но Пит не спря. Вратите на кабината бяха все още отворени и той продължи с количката направо вътре. Натисна бутона за Шесто ниво, извади колта си и направи знак на Джордино също да приготви оръжието си. Когато вратите на асансьора се отвориха, те застанаха лице с лице към тримата работници, пренасящи мебели, които бяха изхвърлили от асансьора преди малко. Все още смаяни от изгонването им, те крещяха и жестикулираха към мъж с жълт гащеризон, който очевидно им беше отговорник. Като видяха Пит и Джордино да излизат с количката като отвързани гладни немски овчарки с насочени оръжия, четиримата мъже замръзнаха на място и вдигнаха ръце над главите си.

— Бързо в асансьора! — нареди им Пит.

Мъжете не помръднаха, докато Джордино не повтори командата на испански.

— Извинявай — изведнъж се осъзна Пит. — Критичният момент ме подведе.

— Извинен си — каза Джордино.

Процедурата, която набързо бяха извършили с пазачите в асансьора на административната сграда, бе повторена. Шест минути по-късно те оставиха четиримата мъже по бельо, с лепенки на устата, да лежат на пода на кабината. Щом вратите се отвориха широко, Пит изкара голфкара на главната товарна палуба, спря, слезе и се затича обратно към асансьора. Натисна всички бутони за нагоре и изскочи от кабината, преди вратите да се затворят. После, следвайки упътващите табели, продължи към трамвая. Сега трима от тях бяха облечени с червени гащеризони, а четвъртият носеше жълтия гащеризон на отговорника.

Охранителите вече бяха заели местата си на кръстовището пред трамвайната спирка. Един от тях пристъпи напред и вдигна ръка. Пит бавно спря електрическата кола и погледна въпросително мъжа.

Без да знае, че Пат и дъщеря й бяха измъкнати от апартамента им, пазачът не се усъмни, като видя две жени в униформените облекла на товарачите, тъй като сред тях също имаше немалко жени, които работеха на вилкови повдигачи и на електрокари. Пат стисна ръката на дъщеря си като предупреждение да не говори и да не помръдва. Освен това обърна лицето й, за да не може охранителят да види крехката й възраст.

Пит беше предположил, че жълтият униформен цвят е определен за ръководна длъжност и почтителният поглед в очите на охранителя го потвърди.

— Какво става тук? — попита Джордино на подобрен от практикуване испански.

— Двама нашественици в униформи на пазачи са проникнали в корабостроителницата и се предполага, че са се качили на борда на „Улрих Волф“.

— Нашественици ли? Защо не ги спряхте, преди да влязат в района?

— Не мога да кажа — отвърна мъжът. — Знам само, че са убили четирима от охраната в опит да избягат.

— Четирима мъртви… — рече тъжно Джордино. — Много жалко. Надявам се да хванете тия свине. Нали така? — обърна се той към останалите от групата му и закима енергично.

— Си, си — потвърди Пит на испански, придавайки израз на отвращение на лицето си.

— Налага се да проверяваме всеки, който влиза или излиза от всеки кораб — настоя охранителят. — Така че трябва да проверим и вашите служебни карти.

— Нима приличаме на нашественици в униформи на охраната? — попита Джордино високомерно.

Охранителят поклати глава и се усмихна.

— Е, не.

— Тогава ни пусни да минем! — Приятелският тон на Джордино изведнъж стана студен и официален. — Чака ни товарене, така че нямаме време да си приказваме с вас. Вече закъснявам за събранието с Карл Волф. Затова, ако не искаш да те оставим, когато настъпи потопът, най-добре се отдръпни от пътя.

Сплашеният охранител свали оръжието си и отстъпи.

— Извинете, че ви забавих.

Тъй като не можеше да следи разговора на испански, Пит настъпи педала за газта едва когато Джордино го сръга в ребрата. Преценявайки, че е най-добре да поддържат впечатлението за корабни работници, той продължи към следващата трамвайна спирка с умерена скорост, въздържайки се с мъка да не отпраши възможно най-бързо. Пускайки едната си ръка от кормилото, той набра номер по телефона си.

 

 

Сандекър натисна бутона за високоговорителя още на първото позвъняване.

— Да?

— Обаждаме се от „Лийнинг пица тауър“. Поръчката ви е на път за дома ви.

— Мислите ли, че разносвачът ще намери къщата, без да се лута?

— Той ще се постарае да пристигне, преди пицата да е изстинала.

— Надявам се да успее — отвърна Сандекър, потискайки нетърпението в гласа си. — Вече всички тук сме много гладни.

— Движението е доста натоварено. Ще направим всичко по силите си, за да не се забавим.

— Ще оставя външната лампа да свети. — Сандекър изключи телефона и погледна адмирал Хозафел с мрачно лице. — Извинете ме за глупавия разговор, адмирале.

— Напълно ви разбирам — отвърна възрастният германец любезно.

— Какво е положението? — попита Литъл.

— Не е добро — отвърна Сандекър. — Открили са доктор О’Конъл и дъщеря й, но са изпаднали в огромно затруднение и не могат да избягат от корабостроителницата. „Движението е доста натоварено“ означава, че охраната на Волф е по петите им.

Литъл го попита:

— Какви са според вас шансовете им да се измъкнат благополучно?

— Шансове ли? — По лицето на Сандекър се изписа мъчително изражение; той като че ли се беше състарил с десет години през последния един час. — Те нямат никакви шансове.