Клайв Къслър
Атлантида открита (15)

12.

Ролс-ройсът спря пред стар самолетен хангар, част от който Пит бе приспособил за свой дом, разположен в най-отдалечения и пустеещ край на Вашингтонското международно летище. Занемареният на вид хангар, строен през 1936 година, изглеждаше като отдавна неизползваем. Плевели опасваха ръждясалите му стени, прозорците бяха плътно заковани с дъски.

Хюго току-що се бе измъкнал иззад волана, когато двама тежковъоръжени мъже с камуфлажни униформи, паднали сякаш от небето, застанаха до колата с насочени автоматични оръжия. Единият се облегна отстрани на прозореца, а другият се изправи лице в лице с Мълхоланд, сякаш го предизвикваше да направи заплашително движение.

— Един от вас трябва да е Дърк Пит — каза рязко той, взирайки се в задната седалка.

— Аз съм.

Охранителят огледа за миг лицето му.

— Легитимирайте се, господине. — Не беше молба, а заповед.

Пит извади служебната си карта от НЮМА и мъжът свали оръжието си и се усмихна.

— Извинете за притеснението, но имаме заповед да охраняваме вас и собствеността ви.

Пит предположи, че мъжете са от някоя малко известна федерална охранителна фирма, подбрала служители, специално обучени да охраняват високопоставени държавни личности, чийто живот е застрашен.

— Благодарен съм ви за загрижеността.

— Кои са другите двама господа?

— Добри приятели.

Охранителят подаде на Пит малка алармена система с устройство за далечно командване.

— Моля, носете я с вас през цялото време, докато сте си вкъщи. При най-малкото съмнение за опасност, натиснете предавателния бутон. Ние ще откликнем след двайсет секунди.

Охранителят не каза името си, а и Пит не го попита.

Мълхоланд беше отворил багажника и Пит извади пътната си чанта. В този момент забеляза, че двамата охранители бяха изчезнали. Огледа около хангара, а после и празните полета встрани от главната писта. От мъжете нямаше и следа, сякаш никога не се бяха появявали. Пит реши, че са се скрили някъде под земята.

— Ще кажа на Хюго да се отбие в главното управление на НЮМА да остави там обсидиановите черепи — каза Пърлмутър.

Пит постави ръка върху рамото на Мълхоланд.

— Занеси ги много внимателно в лабораторията на шестия етаж и ги предай на дежурния лаборант. Името му е Хари Матюс.

Мълхоланд се усмихна леко, което беше равносилно на широка усмивка на друг човек.

— Ще гледам да не ги изпусна.

— Довиждане, Сейнт Джулиан. И благодаря ти.

— Няма защо, момчето ми. Мини някой път на вечеря у дома.

Пит изпроводи с поглед стария ролс-ройс, който потегли, вдигайки облак прах след себе си по черния път, водещ към аварийния портал на летището. После погледна към върха на стар електрически стълб, където беше монтирана камера за наблюдение. Може би тя беше записала движенията на безследно изчезналите охранители и щеше да задоволи любопитството му.

С малко устройство за далечно командване той изключи цялата алармена система в хангара и отвори вратата, която изглеждаше така, сякаш не беше отваряна от Втората световна война. Метна чантата си пред рамо и прекрачи прага. Вътрешността беше защитена от прах и тънеше в мрак. Отникъде не проникваше лъч светлина. Той затвори вратата и натисна ключа за осветлението, което обля хангара с ярка светлина и призма от цветове.

Подът, боядисан с лъскава бяла епоксидна боя, беше зает с подредени в редица петдесет старинни и класически автомобили в най-различни ярки цветове; друга редица включваше един немски реактивен самолет от Втората световна война и един тримоторен „Форд“ от началото на 1930-те години, наричан „Тенекиената гъска“. До едната стена върху поставени на по-високо ниво релси стоеше железопътен вагон от началото на века. И като завършек на жанрова картина се явяваше излята от чугун вана с монтиран на нея извънбордов двигател и надуваем сал с импровизирана кабина и мачта. Цялата колекция се „охраняваше“ от висок стълб тотем на индианското племе хайда.

Пит спря, за да огледа смесената си колекция и регистрационните табели на старите модели коли, които висяха от високия сводест таван. Доволен, че всичко си беше на мястото, той се качи по витата стълба от ковано желязо до апартамента си на горния етаж.

Жилището му беше същински морски музей. В остъклени витрини бяха подредени модели на кораби, дървени щурвали с ръкохватки, кутии с компаси, корабни камбани и медни и месингови водолазни каски. Всекидневната стая, студиото, спалнята с банята и кухня трапезарията заемаха площ от не повече от сто квадратни метра.

Макар да беше капнал от умора, той разопакова багажа си и хвърли мръсните си дрехи на пода на малък килер, където се помещаваха пералната и сушилният шкаф. После влезе в банята и си взе дълъг душ, като насочи горещата струя към едната стена на кабинката, а той легна по гръб и опря вдигнатите си крака в единия ъгъл. Малко по-късно, тъкмо се бе отпуснал с чаша текила „Хуан Хулио“ с лед, когато корабната камбана на вратата му извести за посетител пред входа на хангара.

Пит погледна един от четирите монитора, монтирани между библиотечните лавици, и разпозна заместник-директора на НЮМА Руди Гън. Натисна бутон на устройството за далечно командване и се провикна:

— Влизай, Руди, горе съм.

Гън се качи по стълбите и влезе в апартамента. Гън беше дребен на ръст, с оредяваща коса и дебели стъкла на очилата си с рогова рамка на римския си нос. Бивш командир във Военноморските сили и пръв в групата във Военноморската академия, Гън беше високоинтелигентен и много уважаван сред колегите си от НЮМА. Сините му очи изглеждаха уголемени от увеличителните стъкла на очилата му, а лицето му имаше леко разсеян израз.

— Двама души с автоматични пушки и маскировъчно облекло ми изкараха акъла, докато докажа, че съм твой приятел от НЮМА.

— Идея на адмирал Сандекър.

— Знаех, че се е обърнал към някаква охранителна фирма, но нямах представа, че тия момчета притежават магическа сила и могат да се появяват от въздуха. Липсваше само облак дим.

— Вършат си добре работата — каза Пит.

— Запознат съм с положението в Телърайд — продължи Гън, като се настаняваше в едно от креслата. — В града се говори за теб, че животът ти не струва само два цента.

Пит донесе чаша изстуден чай от кухнята. Гън рядко пиеше питие с алкохол, освен бира от време на време.

— Но не и за шегаджиите от Четвъртата империя. Подозирам, че няма да си спестят никакви разноски, докато не ме пратят в гроба.

— Позволих си волността да преобърна някой и друг камък. — Гън замълча и преполови половината чаша с чай. — Срещнах се с едни приятели от ЦРУ…

— Какъв интерес може да проявява ЦРУ към едно вътрешно престъпление?

— Те подозират, че убийците, на които си се натъкнал в рудника „Рай“, може би членуват в международен престъпен синдикат.

— Предполагат, че са терористи?

Гън поклати глава.

— Не са религиозни или култови фанатици. Но планът им е все още тайна. Никой от оперативните служители на ЦРУ, нито от агентите на Интерпол още не е могъл да проникне в организацията им. Всички чуждестранни разузнавателни агенции знаят, че такава съществува. Но откъде се ръководи, кой я контролира, за това няма никакви улики. Убийците се появяват, както е станало в Телърайд, взимат своите жертви и изчезват.

— Какви други престъпления извършват освен убийства?

— Това също е някаква загадка.

Пит присви очи.

— Кой е чувал за престъпен синдикат без мотиви?

Гън сви рамене.

— Знам, че ще прозвучи налудничаво, но те още не са оставили дори най-малка следа.

— В Телърайд са задържани двама за разпит.

Гън повдигна вежди.

— Ама ти не си ли научил?

— Какво да науча?

— Шериф Игън от Телърайд, Колорадо, се обади на адмирал Сандекър само преди час. Задържаните са били намерени мъртви.

— По дяволите! — кипна Пит. — Още тогава предупредих шерифа веднага да ги претърси за цианидови капсули.

— Няма нищо по-обикновено от отровата. Само че по думите на Игън в килията им е била внесена бомба. И двамата са разкъсани на парчета заедно с един от заместник-шерифите, който е пазел наблизо.

— За тия хора човешкият живот е безстойностен — процеди през зъби Пит.

— Така е.

— Какъв е следващият ход?

— Адмиралът те изпраща с един дълбоководен проект в средата на Тихия океан, където ще бъдеш в безопасност в случай на нови опити да те убият.

Пит се подсмихна.

— Няма да отида.

— Той предположи, че ще откажеш — подсмихна се и Гън. — Освен това ти си прекалено важен за разследването, за да бъдеш отстранен в някоя дълбока селска провинция. Както стоят нещата, ти си имал повече контакт с тази група от когото и да е другиго и като жив свидетел можеш да кажеш много за нея. Следователи от високо ниво искат да разговарят с теб. Утре сутринта в осем… — Той му подаде листче хартия. — Ето ти адреса. Иди там, вкарай колата си в отворения гараж и чакай инструкции.

— А Джеймс Бонд и Джак Райън също ли ще бъдат?

Гън направи кисела физиономия.

— Много смешно! — Той допи изстудения си чай и излезе на балкона, който гледаше към знаменитата колекция под него.

— Това е интересно.

— Кое?

— Казал си, че убийците са от Четвъртата империя.

— Това са техни думи, не мои.

— Нацистите наричаха своята страна на мечтите Третия райх.

— За щастие почти всички нацисти от онова време са мъртви — отбеляза Пит. — И Третият райх умря заедно с тях.

— Някога учил ли си немски? — попита Гън.

Пит поклати глава.

— Единствените думи, които знам, са: я, найн, ауфвидерзеен.

— Значи не знаеш, че „Третият райх“ в превод на английски означава „Третата империя“.

Пит се напрегна.

— Искаш да кажеш, че това са банда неонацисти?

Гън тъкмо отвори уста, за да отговори и бе възпрян от силен шум като от излитащ изтребител. Само след миг последва оглушителен стържещ звук на метал и в хангара блесна оранжев пламък, който бързо изчезна през най-отдалечената стена. Две секунди по-късно взрив разтърси хангара и балконът от ковано желязо потрепери. От металния таван се посипа прах и се слегна върху блестящите коли. След заглъхващия грохот от взрива настъпи злокобна тишина.

Тогава започна продължителна пушечна стрелба последвана бързо от нова, по-приглушена експлозия.

Пит пръв се окопити.

— Пак ония гадняри! — изсъска той.

— Какво, за бога, стана? — попита смаяният Гън.

— Копелета такива! Хвърлиха граната в хангара. Спаси ни единствено това, че тя не избухна. Бойната глава проби едната гофрирана стена и излетя през другата, без детонаторът в носа й да улучи някоя от масивните носещи колони.

Вратата на хангара се отвори и двамата охранители се втурнаха вътре и се заковаха на място в подножието на витата стълба.

— Ранени ли сте? — попита единият.

— По-скоро сме поразтърсени — отвърна Пит. — Откъде дойде всичко това?

— Ръчна граната бе изстреляна от хеликоптер — отвърна охранителят. — Съжаляваме, че го допуснахме толкова близо. Бяхме подведени от опознавателните му знаци на една местна телевизионна станция. Но след това открихме огън срещу него и го свалихме. Падна някъде в реката.

— Добре сте направили — похвали ги искрено Пит.

— Вашите приятелчета явно харчат с широка ръка.

— Очевидно имат достатъчно пари, за да ги пилеят на вятъра.

Охранителят се обърна към партньора си.

— Ще трябва да разширим периметъра си — и обходи с поглед хангара. — Има ли щети? — попита той Пит.

— Само две дупки в стените, достатъчно големи, за да влизат през тях хвърчила.

— Ще се погрижим да бъдат поправени незабавно. Нещо друго?

— Да. — Гневът на Пит стана неудържим, докато оглеждаше скъпите си, потънали в прах коли. — Моля ви, повикайте и някое от звената по поддържане на чистотата.

— Май ще трябва да си помислиш за проекта в Тихия океан — обади се Гън.

Пит като че ли не го чу.

— Третия райх, Третата империя… Които и да са те, направиха огромна грешка.

— Така ли? — Гън оглеждаше треперещите си ръце така, сякаш принадлежаха на другиго. — И каква е тази грешка?

Пит вдигна поглед към зеещите, назъбени дупки в стените на хангара. Матовозелените му очи святкаха с дива омраза, омраза, каквато Гън бе виждал най-малко четири пъти по други поводи, и той неволно потръпна.

— Досега само лошите момчета се забавляваха — рече Пит с крива усмивка. — Вече дойде моят ред.