Клайв Къслър
Атлантида открита (16)

13.

Преди да си легне, Пит провери лентите на камерата му за наблюдение и установи, че охранителите си бяха свършили работата. Ръководейки се по картите на подземната дренажна система на летището, те бяха открили широка бетонна тръба с диаметър два и четирийсет метра, която отвеждаше дъждовните и снежни води от летищните писти, пътеките за рулиране и терминалните площи. Тръбата минаваше на трийсетина метра от хангара на Пит. На един вход за поддръжка, незабележим от високите плевели, охранителите бяха монтирали добре замаскиран наблюдателен пост.

На Пит му мина през ума да им занесе кафе и сандвичи, но бързо отхвърли тази мисъл. Щеше да е неразумно от негова страна да компрометира умелото им прикритие.

Току-що се беше облякъл и закусил набързо, когато един камион, натоварен с материали за поправяне на стените на хангара, спря отпред на пътя. Зад него спря друг товарен автомобил без опознавателни знаци и от него слязоха няколко жени в работни комбинезони. Охранителите не се показаха, но Пит знаеше, че те зорко наблюдават сцената. Един от работниците се приближи до него.

— Господин Пит?

— Да.

— Ще влезем вътре, ще поправим щетите, ще почистим и ще си тръгнем възможно най-бързо.

Пит загледа с благоговение как мъжете започнаха да разтоварват стари ръждясали гофрирани ламаринени листове, които съвсем наподобяваха на стените на хангара.

— Откъде ги намерихте? — попита той.

— Може и да се изненадате, но правителството следи да не се пилеят материалите от стари сгради — отвърна ръководителят на групата. — Това, което виждате, е от покрива на стар склад, намиращ се на Капитолийския хълм.

— Значи правителството ни се оказа по-полезно, отколкото очаквах.

Той остави хората да си вършат работата и вече се канеше да се качи зад волана на тюркоазния на цвят джип „Чероки“ на НЮМА, когато една черна корвета „Стинг Рей“ спря на пътя. От прозореца на пътническата седалка се подаде главата на Джордино.

— Няма ли да тръгнеш с мен? — подвикна той.

Пит затича в тръс до колата, качи се, сгъна крака и се настани на кожената седалка.

— Не ми каза, че ще се отбиеш.

— Съобщиха ми да отида на същото място, където ще ходиш и ти в осем часа. Затова реших да мина да те взема.

— Ти си страхотен, Ал — подметна весело Пит. — Не ме интересува какво говорят другите за теб.

 

 

Джордино отби от Уисконсин авеню по малка странична улица в Глоувър парк близо до Военноморската обсерватория. Късата уличка беше засенчена от вековни брястове и на нея имаше само една-единствена къща, скрита зад висока ограда от жив плет. Никакви паркирани коли, никакви хора по тротоарите.

— Сигурен ли си, че по тази улица трябваше да завием? — попита Джордино.

Пит погледна напред през предното стъкло и посочи:

— Да, и тъй като няма други къщи, значи това трябва да е мястото.

Джордино отби във втория вход на кръглата алея за коли и продължи по нея към гърба на къщата, вместо да спре под навеса на предната врата. Пит огледа триетажната тухлена постройка, докато Джордино караше към залепения за гърба й гараж. По всичко личеше, че къщата е била построена за някоя важна и заможна особа след Гражданската война. И тя, и площите около нея изглеждаха безупречно поддържани, но завесите на прозорците бяха спуснати, сякаш обитателите й бяха заминали за дълго време.

Корветата влезе в гаража, чиято двойна врата беше широко отворена. Вътре имаше само разхвърляни градински инструменти, една тревокосачка и работна маса, която сигурно не бе използвана с десетилетия. Джордино загаси двигателя и се обърна към Пит.

— Е, и сега какво?

Отговорът дойде, когато вратите зад тях се затвориха автоматично. Секунди по-късно част от пода на гаража започна бавно да спуска колата. Освен едва чутото бръмчене на елеватора спускането вървеше безшумно. Пит се опита да изчисли скоростта на спускането и разстоянието, но наоколо цареше пълен мрак. След около три метра по неговите изчисления елеваторът плавно спря и в същия миг блесна редица от лампи. Бяха се озовали в не много голям бетонен паркинг, запълнен от няколко коли. Джордино паркира корветата на свободното място между тюркоазния „Чероки“ с изписано на предните врати НЮМА и една лимузина „Крайслер“. Нямаше съмнение, че с джипа беше пристигнал адмирал Сандекър. Негово беше изискването всички превозни средства на НЮМА да бъдат с предно предаване и пригодени за извънградско шофиране при най-лоши условия.

Охранител от морската пехота стоеше до метална врата.

— Мисля, че колата ни ще е на сигурно място тук — смънка Джордино, — или да я заключа?

— Някакво вътрешно чувство ми подсказва, че тя няма да мръдне оттук — отвърна Пит.

Двамата излязоха от колата и тръгнаха към униформения охранител с трите нашивки на сержант на ръкавите си. Той им кимна и ги поздрави.

— Вие трябва да сте Дърк Пит и Албърт Джордино. Само вас чакаме.

— Няма ли да поискате да се легитимираме? — попита Джордино.

Сержантът се усмихна.

— Запомних добре снимките ви. Да разпозная кой кой е от вас двамата, е все едно да сравнявам Джо Пеши и Клинт Истууд. Не е трудно да ви различи човек.

Той натисна един бутон до вратата и тя се плъзна настрани, разкривайки къс коридор, задънен с друга метална врата.

— Като стигнете вътрешната врата, застанете за малко неподвижни, докато охранителят от другата страна ви разпознае на камерата за наблюдение.

— Той няма ли ви доверие? — попита Джордино.

Охранителят отвърна троснато:

— Въпрос на по-голяма сигурност.

— Тия не се ли престарават? — измърмори под носа се Джордино. — Можехме спокойно да резервираме две сепарета в „Тако Бел“ за това съвещание.

— Бюрократизмът издига в култ потайността — отбеляза Пит.

— Там поне щях да си поръчам една тортила — довърши мисълта си Джордино.

Двамата бяха пропуснати през вратата в просторна зала, постлана с килим, чиито стени бяха покрити с драперии, за да приглушават акустиката. Шестметрова заседателна маса във формата на бъбрек почти изпълваше помещението. Огромен екран заемаше цялата отсрещна стена. Залата беше приятно осветена и уютна. Няколко мъже и една жена бяха насядали около масата. Никой не стана при появата на Пит и Джордино.

— Закъсняхте. — Това бе изтъкнато от адмирал Джеймс Сандекър, шефа на НЮМА.

Нисък, но атлетически сложен, с яркорижа коса и брадичка а ла Вандайк, адмиралът имаше властни студени сини очи, от които нищо не убягваше. Той винаги беше нащрек като леопард, спящ под дърво с едното око отворено, който знае, че рано или късно плячката ще падне в ръцете му. Беше сприхав и рязък, но ръководеше НЮМА като великодушен диктатор. Сега той посочи към мъжа, седнал от лявата му страна.

— Не вярвам вие двамата да познавате Кен Хелм, специален агент на ФБР.

Сивокосият човек, облечен в делови костюм, със замислени кротки лешникови очи, който ги гледаше над очилата си за четене, се надигна леко от стола си и протегна ръка.

— Господин Пит, господин Джордино, много съм чувал за вас.

Което значи, че е прочел внимателно личните ни досиета, помисли си Пит.

Сандекър се обърна към мъжа вдясно от него.

— А това е Рон Литъл. Рон има странно звание в Централното разузнаване, но няма да познаете какво.

„Заместник-директор“, беше първата мисъл, която мина през ума на Пит.

Мъжът имаше кафяви като на породата коли очи и лице с дълбоки бръчки и кротко изражение, издаващо средна възраст и голям опит. Той само кимна.

— Господа.

— Другите ги познавате — довърши Сандекър, обръщайки се към останалите край масата.

Руди Гън трескаво си водеше бележки и не си направи труда дори да вдигне поглед.

Пит се приближи зад Пат О’Конъл, сложи ръка върху рамото й и прошепна в ухото:

— Стана по-скоро, отколкото си мислеше.

— Обожавам мъжете, които изпълняват обещанията си. — Тя го потупа свойски по ръката, без да се притеснява от останалите. — Ела да седнеш до мен. Малко ме плашат всички тия важни правителствени особи.

— Уверявам ви, доктор О’Конъл — обади се Сандекър, — че ще си тръгнете от тази зала, без да е паднал косъм от главата ви.

Пит издърпа стол до нейния и седна, а Джордино се настани до Гън.

— Изпуснахме ли нещо съществено? — попита Пит.

— Доктор О’Конъл ни разказа за черепа и подземната камера — отвърна Сандекър, — а Кен Хелм тъкмо се готвеше да ни запознае с доклада върху първоначалните резултати от аутопсията на труповете, изпратени от Телърайд.

— Няма много за казване — заговори бавно Хелм. — Трудно беше да се стигне до положителен резултат само по зъбите им. Предварителните изследвания предполагат, че зъбите им са правени от южноамерикански зъболекари.

Пит изрази съмнение.

— Нима вашите хора могат да различават зъботехниката на различните страни?

— Добрият лекар по съдебна медицина, специализирал в тази област, често може да назове дори града, където е правена пломба.

— Значи те са от чужда националност — отбеляза Джордино.

— Направи ми впечатление, че английският им е малко странен — каза Пит.

Хелм го погледна над очилата си.

— Наистина ли?

— Беше перфектен, без американски акцент, макар и двамата да говореха носово като в Ню Ингланд.

Литъл записа нещо в жълтия си бележник, после заговори:

— Господин Пит, командир Гън ни осведоми, че убийците, които сте задържали в Телърайд, са се представили за членове на Четвъртата империя.

— Която нарекоха още „Новата съдба“.

— Както вече вие и командир Гън сте предположили, Четвъртата империя може би е приемник на Третия райх.

— Всичко е възможно.

Джордино извади огромна пура от малкото си джобче и я завъртя пред устните си, без да я пали, съобразявайки се с хората край масата, които не пушеха. Сандекър му хвърли убийствен поглед, като видя, че етикетът й е същият като на специалните пури от личния му запас.

— Аз не съм много умен — вметна скромно Джордино, който след университета „Хъмбъл Хърбърт“ беше завършил Военновъздушната академия трети по успех в класа — и вероятно затова не мога да си обясня как така една организация, с пръсната по цял свят армия от елитни убийци, може да действа години наред, без най-добрите разузнавателни служби в света да разберат кои са те и какво се готвят да предприемат.

— Аз пръв съм готов да призная, че сме поставени в затруднено положение — отвърна честно Хелм от ФБР. — Доколкото знам, престъпленията без мотиви са най-трудните за разрешаване.

Литъл кимна в знак на съгласие.

— Допреди вашето стълкновение с онези хора в Телърайд никой, който се е изпречвал на пътя им, не е останал жив, за да опише какво е ставало.

— Благодарение на Дърк и доктор О’Конъл сега имаме следа, по която да вървим — отбеляза Гън.

— Няколко овъглени зъба едва ли могат да се нарекат следа — вметна Сандекър.

— Вярно — съгласи се Хелм, — но имаме и загадката на онази камера в рудника „Рай“. Щом те стигат до такива крайности, за да попречат на учените да изследват надписите, убиват невинни хора и се самоубиват, когато ги арестуват, значи трябва да имат някакъв сериозен мотив.

— Защо — заговори Пит — не се спират пред нищо, за да попречат да се разкрие смисълът на надписите?

— Не могат да преливат от радост от създалото се положение — вметна Гън. — Та те загубиха шестима от професионалните си убийци и не успяха да осигурят снимки на тия надписи.

— Странно, че такава обикновена археологическа находка взе толкова жертви — отбеляза Сандекър с безизразно лице.

— Съвсем не е обикновена находка — побърза да възрази Пат. — Ако не се окаже някаква измислица, скалъпена от някогашни рудокопачи, може би ще станем свидетели на археологическата находка на века.

— Успя ли да разчетеш някой от символите? — попита Пит.

— След като изследвах повърхностно записките си, мога да ви кажа само, че символите представляват азбука. Всеки писмен знак изразява отделен звук. Нашата азбука например има двайсет и шест символи. Символите в камерата предполагат азбука от трийсет букви плюс дванайсет символа, представляващи цифри, които разчетох като много напреднала математическа система. Които и да са били онези хора, те са открили нулата и са смятали със същия брой символи, с които смята и съвременният човек. Докато не ги програмирам в компютър и не ги проуча задълбочено, не мога да ви кажа нищо повече.

— Според мен сте се справили изключително добре с оглед малкото, с което разполагате, и за кратко време — похвали я Хелм.

— Уверена съм, че ще можем да разчетем смисъла на надписите. За разлика от сложните писмени системи на египтяните, китайците или критяните, които още не са дешифрирани, тази изглежда уникална по простотата си.

— Смятате ли, че обсидиановият череп, намерен в същата камера, има връзка с надписите? — попита Гън.

Пат поклати глава.

— Не мога да кажа нищо определено. Възможно е и той като кристалните черепи, открити в Мексико и Тибет, да е направен с ритуална цел. Някои хора — не официално признати археолози, бързам да уточня — смятат, че кристалните черепи са изработвани в комплект от тринайсет броя, които могат да записват вибрации и да ги фокусират в холографни изображения.

— Вие вярвате ли в това? — попита я Литъл сериозно.

Пат се разсмя.

— Не, аз съм доста прагматична. Предпочитам да имам необоримо доказателство, преди да правя произволни теории.

Литъл се замисли и пак я запита:

— Мислите ли, че обсидиановият череп…

— Черепи — поправи го Пит.

Пат го изгледа въпросително.

— Откога станаха повече от един?

— От вчера следобед. Благодарение на мой добър приятел, Сейнт Джулиан Пърлмутър, се сдобих с още един.

Сандекър го погледна настоятелно.

— Къде е той сега?

— Заедно с онзи от Телърайд беше занесен в химическата лаборатория на НЮМА за анализ. Обсидианът явно не може да бъде датиран чрез обикновени средства, но изследване с инструментариум може и да ни каже нещо за онези, които са сътворили черепите.

— Знаеш ли откъде е другият? — попита Пат, изгаряща от любопитство.

Без да навлиза в излишни подробности, Пит разказа как черепът бил намерен в изоставения товарен кораб „Мадрас“ от екипажа на „Паловерде“ в Антарктика. После разказа и за срещата си с Кристин Мендър-Хъстед.

— А тя каза ли ти къде пътниците и екипажът на „Мадрас“ са намерили черепа?

Пит поизмъчи и нея, и останалите присъстващи, като забави отговора си. Накрая отвърна:

— Според корабния му дневник, „Мадрас“ е пътувал от Бомбай за Ливърпул, когато бил връхлетян от силен ураган…

— Циклон — поправи го Сандекър. — За мореплавателите урагани се надигат само в Атлантическия и Източния Тихи океан. Тайфуните — в Западния Тихи океан, а циклоните бушуват в Индийския океан.

— Приемам забележката — въздъхна Пит. Адмирал Сандекър обичаше да изразява неизчерпаемия си резерв от безполезни подробности, свързани с морето. — Та както казах, „Мадрас“ бил застигнат от силна буря и вълнение, които продължили близо две седмици. Корабът се отклонил далече на юг от курса си. Когато вятърът и вълнението утихнали, се оказало, че бидоните с питейна вода били пробити от силните удари и почти целият запас от вода изтекъл. Тогава капитанът прегледал морските си карти и решил да спре край верига от голи и ненаселени острови в субантарктическия южен Индийски океан. Известни сега като островна група Крозе, те представляват малка презокеанска територия на Франция. Капитанът спуснал котва край малък остров, наречен Сен Пол, който имал много скалист бряг, а в средата се издигал вулкан. Докато моряците поправяли бидоните и ги пълнели с вода от поток, един от пътниците — английски полковник от армията, пътуващ за родината си заедно с жена си и двете си дъщери след десетгодишна служба в Индия, решил да половува малко на острова.

Единственият дивеч там били тюлени и пингвини, но полковникът мислел, че островът гъмжал от четириног дивеч. След като изкачил високия близо триста метра вулканичен хълм, той и приятелите му се натъкнали на пътечка от камъни, загладени от времето. Те тръгнали по нея и стигнали до изсечен в скалата отвор във формата на свод. Влезли вътре и видели коридор, навлизащ дълбоко в хълма.

— Дали е бил открит и проучван оттогава? — вметна Гън.

— Възможно е — предположи Пит. — Помолих Хирам Йегър да провери. Освен необслужвана метеорологическа станция, експлоатирана от австралийци в периода от 1978-ма до 1997-ма и наблюдавана от изкуствени спътници, островът бил напълно необитаем. Ако техните метеоролози са открили нещо в хълма, те не са го огласили. Всички писмени данни са чисто метеорологически.

Литъл се наклони към масата прехласнат.

— И какво станало после?

— Полковникът изпратил един от групата си обратно на кораба да вземе фенери. Едва тогава посмели да влязат. Видели, че коридорът е гладко изсечен в скалата и се спуска под лек наклон от трийсет метра, свършвайки в малка кухина с десетки странни и древни на вид скулптури. Неразгадаеми надписи били гравирани в стените и тавана на камерата.

— Преписали ли са надписите? — поинтересува се Пат.

— В капитанския дневник нямаше записан нито един символ — отвърна Пит. — Единственият чертеж е груба карта на входа на камерата.

— А находките? — попита Сандекър.

— Те са все още на борда на „Мадрас“ — поясни Пит. — Роксана Мендър, съпругата на капитана на китобойния кораб, споменава за тях в дневника си. Едната от тях тя описва като сребърна урна. Другите били бронзови и глинени скулптури на странни животни, които тя не била виждала. Спазвайки закона за спасяване на морско имущество, съпругът й и екипажът на „Паловерде“ възнамерявали да свалят всичко ценно от кораба, но паковият лед започнал да се пропуква и те трябвало бързо да се върнат на техния кораб. Взели само обсидиановия череп.

— Значи още една камера, този път с артефакти — отбеляза Пат, загледана напред, сякаш виждаше нещо отвъд залата. — Колко ли още такива има, скрити някъде по света?

Сандекър хвърли язвителен поглед към Джордино, който дъвчеше парченце тютюн от огромната си пура.

— Изглежда, че тази работа е само за нас — каза той, като отмести поглед от ниския италианец и го спря върху Гън. — Руди, веднага щом можеш, организирай две експедиции. Едната да търси „Мадрас“ в Антарктика, а другата да проучи камерата, открита на остров Сен Пол от пътниците на „Мадрас“. Използвай всеки намиращ се най-близо в района плавателен съд — каза той и се обърна към останалите край дългата маса. — Дърк, ти поемаш издирването на изоставения търговски кораб. Ал, а ти отиваш на остров Сен Пол.

Джордино седеше отпуснат на стола.

— Надявам се нашите кръвожадни приятелчета да не са стигнали първи и до двете места.

— Ще разбереш, като пристигнеш там — вметна Гън с изопнато лице.

— Междувременно — заговори Хелм — аз ще пратя двама агенти да пообиколят цялата страна, за да открият някакви следи, водещи към организацията, наела убийците.

— Трябва да ви кажа, адмирале — обърна се Литъл към Сандекър, — че това не е първостепенна задача на Централното разузнавателно управление. Но ще направя всичко по силите си, за да помогна. Хората ми ще се съсредоточат върху корпоративните синдикати извън Съединените щати, които финансират или търсят археологически находки. Ще проучим също и всички намерени досега находки, които са свързани с убийства. Вашите нови факти, сочещи към неонацистки ред, може да се окажат неоценими.

— И последно, но не по значение, стигаме до прекрасната дама сред нас — каза Сандекър.

Пат се усмихна, като видя, че всички погледи се отправиха към нея.

— Работата ми, разбира се, е да се опитам да разчета надписите.

— Снимките, направени от убийците, трябва вече да са проявени — каза Гън.

— Ще ми трябва място, където да работя — каза тя замислено. — Тъй като сега живея инкогнито, не мога да вляза в стаята си в университета и да започна да правя анализи.

Сандекър се усмихна.

— Всеки от нас тримата — Рон, Кен и аз — ръководим може би три от най-усъвършенстваните апаратури за обработка на данни и имаме най-добрите лаборанти в света. Изборът е ваш.

— Ако ми разрешите, адмирале, предлагам следното — намеси се Пит. — Така и така НЮМА ще продължи да се занимава с подземните камери и тяхното съдържание, мисля, че ще е по-добре за доктор О’Конъл да работи с Хирам Йегър на нашата собствена компютърна апаратура.

Сандекър огледа лицето на Пит, за да се опита да разбере каква друга тайна мисъл се крие зад думите на Пит. Но не откри нищо и сви рамене.

— Вие избирайте, доктор О’Конъл.

— Струва ми се, че господин Пит е прав. Като работя в тясно сътрудничество с НЮМА, ще бъда и в тясна връзка с експедициите.

— Както желаете. Йегър и Макс ще бъдат на ваше разположение.

— Макс?

— Последната играчка на Йегър — поясни Пит. — Компютърна система с изкуствен мозък, която възпроизвежда визуални холографни изображения.

Пат си пое дълбоко въздух.

— Ще ми трябва всичката екзотична техника, която мога да получа.

— Не се безпокойте — каза Джордино с хумор в гласа. — Ако надписите се окажат древни, те вероятно няма да са нищо друго освен книга с древни рецепти.

— Рецепти за какво? — попита Хелм.

— За козе месо — отвърна Джордино. — Хиляда и един начина за готвене на козе месо.