Клайв Къслър
Атлантида открита (5)

2.

Двумоторният самолет „Бийчкрафт“ на „Юнайтед еърлайнс“ направи вираж покрай два пухкави облака и започна да се спуска към късата писта на стръмната скала, издигаща се над река Сан Мигел. Въпреки че стотици пъти бе кацал и излитал от малкото летище на Телърайд, пилотът винаги съсредоточаваше вниманието си върху маневрата за кацане, а не върху невероятната гледка на заснежените върхове на планината Сан Хуан, която се разкриваше от въздуха. Спокойната красота на назъбените върхове и склоновете, покрити със сняг под яркосиньото небе, направо взимаше дъха.

Докато самолетът се снижаваше към долината, планинските склонове се извисяваха величествено от двете му страни. Те изглеждаха толкова близо, че пътниците имаха чувството, че крилете му ще докоснат трепетликовите дървета върху оголените скали. След малко колесникът бе спуснат и минута по-късно колелетата докоснаха тясната асфалтова ивица.

Бийчкрафтът превозваше само деветнайсет пътника и бързо бе разтоварен. Патриша О’Конъл слезе последна. Вслушала се в съветите на приятелите й, които бяха летели до курортното градче, за да карат ски, тя бе поискала място в опашката на самолета, за да може да се наслаждава на фантастичната гледка, без да й пречи някое от крилете му.

На височина 2 700 метра въздухът беше рядък, но невероятно чист и свеж. Пат вдъхна дълбоко, докато вървеше към терминала. Тъкмо прекрачи прага на вратата, и един нисък, набит мъж, с бръсната глава и тъмна брада й препречи пътя.

— Доктор О’Конъл?

Моля, наричайте ме Пат — отвърна тя. — Вие навярно сте доктор Амброуз.

— Моля, наричайте ме Том — усмихна се сърдечно мъжът. — Добре ли пътувахте?

— Чудесно. Малко друсаше над планините, но красивият пейзаж бързо разсея неприятното чувство.

— Телърайд е прелестно място — каза той замислен. — Често изпитвам желание да живея тук.

— Не си представям, че има достатъчно археологически обекти за проучване от човек с твоя опит.

— На тази височина, не. Древните индиански руини се намират много по-ниско.

Доктор Томас Амброуз може и да не се вместваше в стереотипа на прочут антрополог, но беше един от най-уважаваните хора в тази област. Заслужил професор в щатския университет на Аризона, той беше квалифициран изследовател, известен с подробните си писмени доклади за проучваните си обекти. Вече наближаващ шейсетте — Пат му даде десет години по-малко — той можеше да се похвали с трийсетгодишна практика в проучване развитието на първия човек и неговата култура из целия югозападен район на страната.

— Доктор Кид говореше доста загадъчно по телефона и не даде почти никаква информация за находката.

— Аз също няма да ти дам — рече Амброуз. — Най-добре е ти сама да я видиш.

— Как я откри?

— Озовах се на точното място в точното време. Дойдох да покарам ски с една стара приятелка, когато ми се обадиха по телефона от колежа към Колорадския университет и ме помолиха да хвърля поглед на артефактите, намерени от един рудокопач. След бърз оглед на обекта разбрах, че това не е работа за мен.

— Трудно ми е да повярвам, че го казва човек с твоя опит.

— За жалост моята квалификация не включва епиграфиката. И тъкмо тук идва твоят ред. Единственият специалист в разчитането на древни надписи, когото познавам лично, е доктор Кид от Станфорд. Но той беше възпрепятстван да дойде и горещо те препоръча да заемеш мястото му.

Амброуз се обърна, когато наклонената багажна лента бе включена.

— Голямата зелена чанта е моя — каза Пат вътрешно благодарна, че има до себе си мъж, който да й помогне за тежката чанта, натъпкана предимно със справочна литература.

Амброуз изпъшка, но не каза нищо, когато вдигна чантата и я понесе към джипа „Чероки“, чакащ на паркинга. Пат се спря за миг, преди да се качи в колата, за да погълне великолепната гледка на боровите и трепетликовите гори, обрасли склоновете на планината Уилсън, и на върха Съншайн оттатък долината. Докато стоеше прехласната, Амброуз използва случая да я огледа. Пат имаше дълга до кръста лъскава рижа коса и будни зелени очи. Тялото й беше като изваяно от скулптор. Раменете и ръцете й изглеждаха малко по-мускулести за жена, което без съмнение се дължеше на дълги часове, прекарани в гимнастически салон. Амброуз предположи, че е висока около метър и седемдесет и два и тежи малко над шейсет килограма. Беше хубава жена, макар и не поразително красива, но той си представи колко привлекателна би изглеждала с по-съблазнителни дрехи от тези джинси и мъжки тип кожено яке.

Доктор Кид му бе казал, че няма по-способен човек от Патриша О’Конъл, който да разчита древно писмо. Беше му пратил по факса биографични бележки за нея, които възхитиха Амброуз. Трийсет и пет годишна, с докторат по древни езици от колежа „Сейнт Андрюс“ в Шотландия, тя преподаваше ранна лингвистика в Пенсилванския университет. Имаше издадени три книги за древни надписи върху камък, открити в различни части на света, които бяха приети с голям интерес. След като се развела със съпруга си адвокат, тя сама отглеждала вече четиринайсетгодишната си дъщеря. Заклета дифузионистка, прегърнала теорията, че всички култури заимстват една от друга, а не са възникнали поотделно, тя твърдо вярваше, че древните мореплаватели са стъпили на бреговете на Америка стотици години преди Колумб.

— Уредил съм ти чудесна квартира със закуска в града — каза Амброуз. — Ако искаш, мога да те оставя първо там, за да си починеш час-два.

— Не, благодаря — усмихна се Пат. — Ако нямаш нищо против, предпочитам да идем направо на обекта.

Амброуз кимна, извади клетъчния телефон от джоба на якето си и набра номер.

— Ще предупредя Луис Маркес, собственика на рудника, който открил находката, че пристигаме.

Двамата пътуваха в мълчание през сърцето на Телърайд. Пат наблюдаваше скиорите, които се спускаха по стръмните писти на планината Вилидж на юг, свършващи в периферията на града. Подминаха стари постройки, останали от миналия век, сега реставрирани и приютяващи малки магазинчета вместо безброй кръчми. Амброуз посочи една от постройките вляво.

— Това е мястото, където Бъч Касиди ограбил първата си банка.

— Изглежда, Телърайд има богата история.

— Така е — отвърна Амброуз. — Точно там, пред хотел „Ню Шеридан“, Уилям Дженинг Брайън произнесъл известната си реч за „златния кръст“. А по-нататък, край долината Саут Форк, се е намирала първата електроцентрала, която подавала променлив ток към рудниците. Оборудването й било проектирано от Никола Тесла.

Амброуз продължи да кара през града, оживен от скиори, и след малко навлезе в каньон по павиран път, който свършваше в Пандора. Пат гледаше прехласната стръмните скали, ограждащи старото миньорско градче, поглъщайки с очи красотата на водопада Брайдъл Вейл, който се изливаше заедно с изобилните потоци от топящите се снегове, предвещаващи идването на топла пролет.

Те стигнаха до страничен път, водещ към руините на няколко стари сгради. Пред тях бяха паркирани една покрита товарна кола и един джип, боядисани в тюркоазносиньо. Двама мъже във водолазни костюми разтоварваха, както предположи Пат, водолазни съоръжения.

— Какво търсят водолази насред планините на Колорадо? — подметна Пат.

— Вчера се спрях и разговарях с тях — отвърна Амброуз. — Били екип от Националната агенция за морски и подводни изследвания.

— Но доста са далеч от морето, не е ли така?

— Казаха ми, че проучвали комплексна система от древни водни пътища, които навремето снабдявали с дренажна канализация западния склон на планината Сан Хуан. Тук има лабиринт от пещери, свързани със старите минни галерии.

На половин километър по пътя Амброуз мина покрай огромна изоставена обогатителна фабрика. Близо до нея, под входа на също стар и изоставен рудник, до река Сан Мигел, бяха паркирани едно голямо полуремарке и камион с ремарке. Около тях бяха издигнати палатки, между които сновяха неколцина мъже. Отстрани на ремаркетата беше изписано името на фирмата „Джио събтерениън сайънс корпорейшън“ и адресите й във Финикс, Аризона.

— Още една група учени — поясни Амброуз, без да бъде питан. — Това е екип от геофизици, проучващ старите шахти на мината със специални съоръжения, за които се предполага, че могат да открият всяка златна жила, останала незабелязана от някогашните рудокопачи.

— Мислиш ли, че ще се натъкнат на такава? — попита Пат.

Амброуз сви рамене.

— Съмнявам се. Тия планини са били прокопавани доста надълбоко.

След малко Амброуз спря колата пред живописна малка къща до стар пикап „Чеви“. Предупредени за пристигането им, Маркес и съпругата му Лиза излязоха да ги посрещнат. Амброуз им представи Пат.

— Завиждам ви, че живеете сред такава приказна природа — каза Пат.

— Тъжно ми е да го призная — отвърна Лиза, — но с течение на годините човек престава да я забелязва.

— Не вярвам, че лично аз бих могла.

— Да ви предложа нещо? Кафе, бира?

— За мен нищо — каза Пат. — Искам възможно най-скоро да видя онова, което сте открили.

— Разбира се — отвърна Маркес. — Все още имаме на разположение пет часа дневна светлина. Повече от достатъчно, за да видите скалната кухина и да се върнете, преди да се е мръкнало.

— Тъкмо дотогава ще съм приготвила вечерята — вметна Лиза. — Какво ще кажете за месо от лос на скара?

— Звучи чудесно — отвърна Пат, чувствайки вече първите признаци на глад.

Маркес посочи с брадичка към стария товарен автомобил.

— Ще пътуваме по-удобно до рудника, ако вземем вашия джип, докторе.

Петнайсет минути по-късно тримата седнаха във вагонетката и заслизаха в стария рудник „Рай“. За Пат това беше ново изживяване, защото никога не бе влизала в минна шахта.

— Като че ли става по-топло, колкото по-надълбоко влизаме — отбеляза тя.

— Така е — потвърди Маркес. — Температурата се увеличава с пет градуса след всеки трийсет метра надолу в земята. На по-ниските нива, които сега са наводнени, топлината достигаше над трийсет и пет градуса.

Вагонетката спря. Маркес слезе и бръкна в една голяма дървена кутия за инструменти. Подаде на Пат и Амброуз по една каска.

— За предпазване от падащи камъни ли? — попита Пат.

Маркес се засмя.

— Преди всичко да предпазва главите ви от удари в ниските дървени подпори.

Мъждивата жълтеникава светлина на крушките, висящи от гредите, потрепваше, докато те вървяха след Маркес през влажния тунел. Когато някой заговореше, гласът му отекваше глухо в скалните стени. Пат се препъна няколко пъти в траверсите на старите ръждясали релси, но успяваше да се задържи права. И през ум не й бе минало, когато рано тази сутрин се обличаше за пътуването до Телърайд, колко разумно бе избрала да си сложи удобни спортни обувки. След време, което й се бе сторило цял час, а всъщност бяха десет минути, те стигнаха до пукнатината, през която се влизаше в кухината, и Пат и Амброуз се провряха след Маркес през тесния вход.

Маркес застана пред стълбата и им направи знак нагоре, където през отвора в каменния таван се разливаше ярка светлина.

— Прокарах осветление вчера, след като си тръгнахте оттук, доктор Амброуз. Отвесните стени играят ролята на отражатели, така че няма да ви е трудно да виждате надписите. — Той се отдръпна настрани и помогна на Пат да се качи по стълбата.

Тъй като не й бяха казали какво да очаква, Пат се стъписа.

Почувства се като Хауърд Картър, когато за първи път е влязъл в гробницата на Тутанкамон. Очите й мигом се заковаха в черния череп и с благоговение се приближи до постамента му и се загледа в гладката повърхност, която блестеше на светлината.

— Изключително… — промълви тя от възхищение, когато Амброуз се вмъкна през отвора и застана до нея.

— Съвършена изработка — съгласи се той. — Издялан е от обсидиан.

— Виждала съм кристален череп на човек от маите, намерен в Белиз. Но този тук е много по-вълнуващ. Другият беше доста груб.

— Казват, че кристалните черепи излъчвали аура от светлина и от него се чували странни звуци.

— Сигурно съм била потънала в летаргичен сън, когато съм учила за това — усмихна се Пат. — Защото онзи просто стоеше и гледаше.

— Не мога да си представя колко години — или по-вероятно колко поколения, без съвременните инструменти — са полирали този красив предмет от толкова чуплив минерал. Само един удар с чук и той ще се пръсне на хиляди парченца.

— Повърхността е толкова гладка, без нито един дефект — отбеляза тихо Пат.

Амброуз обхвана с поглед кухината.

— Самото помещение е цяло чудо. За надписите по стените и тавана сигурно са били нужни петима души, чийто цял живот е отишъл в дълбаене на скалата. А колко неимоверни усилия са били хвърлени за полирането на вътрешните повърхности. Кухината като цяло също е отнела години, за да се издълбае в солидния гранит на тази дълбочина. Измерих размерите й. Четирите стени, подът и таванът затварят съвършен куб. Ако вътрешните повърхности са криви някъде, то разликата е не повече от един милиметър. Като в стар класически загадъчен роман имаме драма, която се е разигравала в стая без прозорци и врати.

— А отворът на пода? — попита Пат.

— Маркес го е взривил случайно, докато е копаел минералната скала — отвърна Амброуз.

— Тогава как е изградена тази стая, след като няма нито вход, нито изход?

Амброуз посочи тавана.

— Единственото, което открих в почти невидимата цепнатина около границите, е в тавана. Мога само да предполагам, че който е изградил този куб, е дълбал отгоре и после го е затворил с прецизно издялана плоча.

— С каква цел?

Амброуз се усмихна.

— Тъкмо по тази причина си тук — да намериш отговора.

Пат извади от малката си чантичка, закачена за колана й, бележник, малка художническа четка и лупа. Приближи се до една от стените, избърса внимателно вековната прах и се взря през лупата в писмените знаци. След няколко минути вдигна глава и погледна към тавана. После извърна безизразно лице към Амброуз и рече:

— Таванът като че ли се явява небесна карта на звездите. Символите са… — Тя замълча за миг. — Всъщност това може и да е някаква измислица на златотърсачите, които са прокопавали тунела.

— Какво те доведе до това заключение? — поинтересува се Амброуз.

— Символите нямат никаква прилика с нито един от древните надписи, които съм проучвала досега.

— Можеш ли да разчетеш някой от тях?

— Единственото, което мога да кажа, е, че това не е пиктографика като йероглифи или логографични знаци, които изразяват отделни думи. Нито са символи, предполагащи думи или срички. По-скоро е азбука.

— Значи са комбинация от отделни звуци — каза Амброуз.

Пат потвърди с глава и допълни:

— Това е или някакъв писмен код, или изкусна система на писане.

Амброуз я загледа проницателно.

— Защо според теб е цялата тази измислица?

— Надписите не се вместват в нито един познат образец, сътворен от човек, вписан в историята — отвърна Пат с тих авторитетен глас.

— Спомена думата „изкусна“.

Пат подаде на Амброуз лупата.

— Виж сам. Символите са забележително прости. Използването на геометрични изображения в комбинация с отделни черти е много ефикасна система за писмено общуване. Затова не мога да повярвам, че нещо от това идва от древна култура.

— Могат ли да се разчетат символите?

— Ще разбера, когато ги препиша и ги дам в компютърната лаборатория в университета. Малко от древните надписи са толкова ясни и различими като тези. Символите като че ли имат строго определена структура. Главният проблем е, че ние нямаме други подобни епиграфи никъде другаде в света, които да ни служат като пътеводител. Засега плувам в непознати води, докато компютърът не открие нещо.

— Как се справяте вие там, горе? — извика Маркес от пукнатината под тях.

— Всичко е наред засега — отвърна Пат. — В града има ли книжарница?

— Дори две.

— Чудесно. Ще ми трябва топ копирна хартия и прозрачна лента, за да слепя дълги листове, които да мога да навия… — Тя млъкна, когато от тунела се разнесе слаб тътен и подът на куба се разтресе под краката им. — Земетресение ли е това? — подвикна тя на Маркес.

— Не — отвърна той през отвора. — Предполагам, че някъде в планината падна лавина. Вие продължавайте работата си, аз ще се кача горе да проверя.

Последва ново разтрисане на кухината, този път по-силно.

— Май ще е по-добре да тръгнем с вас — предложи Пат със свито сърце.

— Подпорните греди на галерията са много стари и доста от тях са изгнили — предупреди ги Маркес. — Прекомерно движение на скалата може да причини срутването им, а оттам и свличания. По-безопасно е да чакате тук.

— Не се бавете — каза Пат. — Започвам да чувствам признаци на клаустрофобия.

— Връщам се след десет минути — увери я Маркес.

Когато стъпките на Маркес заглъхнаха, Пат се обърна към Амброуз.

— Не ми каза каква е преценката ти за черепа. Древен ли е, или съвременен?

Амброуз се загледа в черепа с разсеян поглед.

— Само в лаборатория ще може да се установи дали е изсечен и полиран ръчно, или със съвременни инструменти. Единственото, което знаем със сигурност, е, че това помещение не е изкопано и изградено от рудокопачи. Все някъде трябва да съществуват счетоводни документи за такъв голям проект. А Маркес ме увери, че в архивите на стария рудник „Рай“ и на картите на тунелите никъде в този участък не е отбелязана вертикална шахта, водеща към подземна кухина. Което значи, че тя трябва да е била изкопана преди 1850 година.

— Или много по-късно.

Амброуз сви рамене.

— Всички минни операции са били преустановени през 1931 година. Оттогава операция от такъв мащаб не би могла да мине незабелязано. Не ми се ще да залагам на карта репутацията си, но ще заявя недвусмислено твърдото си убеждение, че тази стая и черепът датират отпреди хиляда години, а вероятно и повече.

— Може би са дело на индианците — настоя на своето Пат.

Амброуз поклати глава.

— Не е възможно. Първите американци са построили голям брой комплексни каменни структури, но подобна прецизна работа е извън техните умения. И после, вземи предвид надписите. Те едва ли са плод на хора без писменост.

— А тези носят белезите на висока интелигентност — рече кротко Пат, прокарвайки леко пръсти по символите в гранита.

Тя започна да преписва необикновените символи в малкия си бележник, които после изчисли, че са общо четирийсет и два на брой. После измери дълбочината на гравюрите и разстоянието между редовете и символите. Колкото повече изучаваше очевидната формулировка, толкова по-объркана ставаше. Имаше загадъчна логика в надписите, която само най-щателен превод можеше да разгадае. Тя правеше снимки на надписите и звездните символи на тавана, когато Маркес се промуши през дупката в пода.

— Изглежда, ще останем още малко тук, приятели — съобщи той. — Лавина е затрупала входа на рудника.

— О, мили боже! — промълви Пат.

— Не се притеснявайте — успокои я Маркес с лека усмивка. — Жена ми е свикнала със закъсненията ми. Ще предположи, че сме изпаднали в затруднение и ще се обади за помощ. Спасителният екип от града ще тръгне веднага с необходимите съоръжения, за да ни извади.

— Колко време ще престоим тук? — попита Амброуз.

— Трудно е да се каже, след като не знаем колко сняг е затрупал отвора на шахтата. Може да отнеме няколко часа, а може би и цял ден. Но те ще действат, докато не изчистят снега. Бъдете спокойни.

Чувство на облекчение изпълни Пат.

— Е, в такъв случай, докато има осветление, ние с доктор Амброуз можем да използваме времето, за да препишем всички надписи.

Още не бе довършила изречението, когато силен тътен се разнесе някъде от дълбините под кухината. Последва стържещ звук от разцепващи се дървени греди, а след това екот от падащи камъни. Силен порив на въздух нахлу през пукнатината в каменната стая и запокити всички на каменния под.

После осветлението угасна.