Клайв Къслър
Атлантида открита (6)

3.

Грохотът дълбоко в недрата на планината отекна зловещо в скритите участъци на тунела и бавно заглъхна в задушаваща тишина. Невидим в непрогледната тъмнина, прахът, вдигнал се от разтърсването, нахлу през тунела в скалната пукнатина и проникна в кухината като невидима ръка. Всички започнаха да кашлят, когато прахта напълни носовете и устата им и заскърца между зъбите им.

Пръв Амброуз успя да изрече свързани думи.

— Какво, за бога, беше това?

— Срутване на скала — отвърна хрипливо Маркес. — Сигурно се е срутило горнището на тунела.

— Пат! — извика Амброуз, опипвайки в тъмнината. — Ранена ли си?

— Не — отвърна Пат през пристъпи на кашлица. — Въздухът ми бе изкаран, но съм добре.

Той напипа ръката й и й помогна да се изправи на крака.

— Ето, вземи носната ми кърпа и си закрий лицето.

Пат застана неподвижна, докато се опитваше да си поеме въздух.

— Имах чувството, че земята се взриви под краката ми.

— Защо така изведнъж поддаде скалата? — отправи въпроса си Амброуз към Маркес, без да го вижда.

— Не знам, но ми се струва, че беше взрив на динамит.

— А възможно ли е последицата от падналата лавина да е причинила срутването на тунела? — попита пак Амброуз.

— Готов съм да се закълна, че беше динамит — рече Маркес. — Не мога да не го позная. Използвал съм го години наред. Винаги съм слагал по малко количество, за да сведа до минимум ударната вълна. Някой явно е поставил заряд с концентрирано взривно вещество в някой от тунелите под нас, и то голямо количество, като съдя по силата на разтърсването.

— Но нали мината е изоставена.

— Така е. Освен аз и жена ми никой не е стъпвал тук от години.

— Но как…

— Не как, а защо? — Маркес блъсна краката на антрополога, докато лазеше на четири крака, търсейки пипнешком каската си.

— Да не искате да кажете, че някой нарочно е сложил експлозиви, за да запечата мината? — попита изумена Пат.

— Ще го разбера, ако излезем оттук. — Маркес намери каската си, сложи я върху покритата си с прах коса и включи лампата й. — Е, така е по-добре.

Малкият светлинен лъч осветяваше символично помещението. Слягащият се прах имаше зловещия и тайнствен вид на крайбрежна мъгла. И тримата приличаха на прашни статуи, лицата и дрехите им бяха добили цвета на заобикалящите ги гранитни стени.

— Не ми хареса това „ако“, което употребихте.

— Употребих го, защото зависи от коя страна на пукнатината се е срутил тунелът. Ако е навътре в мината, добре, но ако горнището му е паднало някъде между тази кухина и изхода на шахтата, ще имаме проблем. Отивам да проверя.

Преди Пат да каже нещо, рудокопачът се измъкна през дупката и стаята отново потъна в пълен мрак. Амброуз и Пат стояха смълчани, отново ги обзеха първоначалните тръпки на ужас и паника. Не минаха и пет минути, и Маркес се върна. Те не виждаха лицето му, тъй като лампата на каската му светеше в очите им, но усещаха, че пред тях е човек, видял и докоснал се до гибел.

— За съжаление новините са лоши — заговори той бавно. — Срутването е станало близо до изхода на шахтата. По моите изчисления то е с дължина най-малко триста метра. Ще са нужни дни, а може би и седмици за разчистването на отломъците от камъни и греди.

Амброуз се вгледа отблизо в лицето на рудокопача, търсейки да открие някакъв израз на надежда.

— Но ще бъдем извадени, преди да сме умрели от глад, нали?

— Не гладът е проблем — рече Маркес, неспособен да прикрие тона на отчаяние в гласа си, — а водата. Тя се покачва непрекъснато, нивото й в тунела е достигнало вече към деветдесет сантиметра.

Едва сега Пат забеляза, че панталоните на Маркес са подгизнали до коленете.

— Значи сме затворени тук без излаз отникъде?

— Не съм казал това! — сопна се рудокопачът. — Има голяма вероятност водата да се оттече в някой травербан, преди да стигне до кухината.

— Но не сте напълно сигурен — вметна Амброуз.

— Ще го разберем след няколко часа — отговори уклончиво Маркес.

Лицето на Пат пребледня, дишането й стана бавно. Смразяващ страх я обзе, когато чу първите звуци на бълбукаща навън от кухината вода. Отначало количеството не беше голямо, но бързо се увеличаваше. Тя срещна погледа на Амброуз. Той не можеше да скрие ужаса, изписан на лицето му.

— Какво ли изпитва човек — прошепна тя едва чуто, — когато се дави.

Минутите се нижеха като години, а следващите два часа се проточиха като векове. Водата неотклонно се покачваше и накрая нахлу през дупката на пода и образува локви около подметките им. Парализирана от ужас, Пат притисна гръб в стената, опитвайки се напразно да спечели още няколко секунди свобода пред неумолимата атака на водата. Замоли се наум да стане чудо и нивото да се задържи, преди да стигне до раменете й.

Ужасяващата мисъл да умре на триста метра под земята беше кошмар, който трудно можеше да възприеме. Спомни си, че беше чела някъде за трупове на загубили се в лабиринта от подводни пещери изследователи, чиито пръсти били остъргани до костите в опитите им да дерат с нокти твърдата скала, за да си пробият път през нея.

Двамата мъже стояха смълчани и потиснати. Маркес не можеше да повярва, че някакви незнайни хора са се опитали да ги убият. Не виждаше никаква причина, нито мотив за такова деяние. Мисълта за огромната скръб, в която скоро щеше да се потопи семейството му, го разчувства.

Пат си мислеше за дъщеря си и се изпълни с дълбоко отчаяние, че няма да доживее да види как единственото й дете ще порасне и ще стане жена. Не беше честно да умре дълбоко в недрата на земята, където тялото й никога нямаше да бъде намерено. Искаше й се да заплаче, но сълзите й отказваха да закапят.

Разговорите замряха напълно, когато водата стигна до коленете им, а не след дълго заля краката им догоре. Беше леденостудена и пронизваше плътта им като хиляди иглички. Пат започна да трепери, зъбите й затракаха неудържимо. Амброуз разпозна първите признаци на хипотермията, преджапа до нея и я прегърна. Беше мил и смислен жест от негова страна и тя почувства облекчение. Изпълненият й с ужас поглед не се откъсваше от противната черна вода, която се вихреше под жълтеникавата светлина на лампата на Маркес, отразяваща се върху студената и страховита водна повърхност.

Изведнъж на Пат й се стори, че чу или по-скоро почувства нещо.

— Изключете лампата си — прошепна тя на Маркес.

— Какво?

— Изключете лампата си. Мисля, че има нещо долу.

И двамата мъже бяха сигурни, че тя халюцинира от страх, но Маркес кимна, вдигна ръка и изключи малката си лампа. Каменната стая мигом потъна в непрогледна тъмнина.

— Какво мислиш, че си видяла? — попита я тихо Амброуз.

— Проблясък на светлина — едва чуто отвърна тя.

— Аз не виждам нищо — рече Маркес.

— Трябва да го видите — настоя тя възбудено. — Беше слаба светлина във водата.

Амброуз и Маркес се вторачиха в покачващата се вода, но не видяха нищо освен воден мрак.

— Видях я, кълна се, че видях светлина да проблясва в скалната пукнатина под нас.

Амброуз я притисна по-близо до себе си.

— Няма никой — опита да я успокои той. — Сами сме.

— Ето я пак! — ахна тя. — Не я ли виждате?

Маркес потопи лице под водата и отвори очи. И тогава и той я видя — слаба светлина, идваща откъм тунела. Докато задържаше въздуха си с нарастващо мрачно предчувствие, светлината започна да се приближава и да става по-силна. Той повдигна лице над повърхността на водата и извика с глас, изпълнен с ужас.

— Да, има нещо долу. Призракът! Това е призракът, за който се говори, че обитава минните шахти. Човек не може да върви в залят от вода тунел.

И малкото сили, които им бяха останали, ги напуснаха. Те гледаха като в транс как светлината се издига и минава през отвора на кухината. Маркес включи отново лампата си и тогава и тримата се смразиха на място, когато видяха как призракът, с черна качулка на главата, бавно се показа над повърхността на водата.

После една ръка се вдигна нагоре, свали накрайника за дишане с регулатор и повдигна водолазната маска над челото си. Светлината на малката лампа на рудокопача падна върху чифт матовозелени очи и устни, разтегнати в широка усмивка, разкриващи равни бели зъби.

— Излиза — заговори дружелюбен глас, — че съм пристигнал в пословично критичния момент.