Клайв Къслър
Атлантида открита (23)

20.

— Петдесет метра са до дъното — каза Айра Кокс, гледайки в зловещата дупка в леда, която отбелязваше гроба на разрушената и потънала подводница. — Сигурен ли сте, че искате да го направите?

— Ремонтната команда ще работи по възстановяването на машинното отделение и мостика на „Полар сторм“ поне още два часа — отвърна Пит. — И тъй като корабът има на борда си полярни водолазни екипировки, не бих пропуснал възможността да огледам вътрешността на подводницата.

— Какво очаквате да намерите в нея? — попита Иви Тан, която бе тръгнала заедно с Пит и малката група от кораба.

— Корабни дневници, документи, рапорти — всичко, писано на книга, което би могло да ме осветли за това кой я е ръководил и от кое тайно място е потеглила.

— Нацистка Германия от 1945 година — вметна Кокс с лека усмивка, за да не излезе, че се опитва да се прави на много вещ по въпроса.

Пит седеше върху леда и нахлузваше плавниците си.

— Добре, но къде се е крила през последните петдесет и шест години?

Кокс сви рамене и провери подводната му система за свръзка.

— Чувате ли ме добре?

— Направо ми проглушаваш тъпанчетата. Намали малко звука.

— Сега как е?

— По-добре. — Гласът на Пит се разнесе по високоговорителя, монтиран в оперативната палатка, издигната до дупката в леда.

— Не е желателно да се гмуркате сам — каза му Кокс.

— Още някой само ще ми се пречка. Освен това имам зад гърба си над двайсет гмуркания под арктическите ледове, така че съм запознат с условията.

В отоплената от генераторния отоплителен уред палатка Пит облече водолазен костюм „Дайвекс Армадило“, снабден с вътрешни и външни тръби, в които циркулираше топла вода по цялото тяло, включително по ръцете, краката и главата. Топлата вода идваше от нагревател с помпа, която я вкарваше през маркуч в смукателен колектор, вграден във водолазния костюм, така че Пит можеше да регулира потока. Той нахлузи на главата си гумен шлем маска AGA МК-II, пригоден за безжична свръзка. Предпочете да ползва бутилки със сгъстен въздух, за да си улеснява движенията, вместо да разчита на надводната поддържаща система. След като провери и водолазната си лампа, той се приготви за гмуркане.

— Успех! — извика силно Иви, за да е сигурна, че Пит ще я чуе през шлем маската. После се зае бързо да му направи снимки, преди да е скочил в ледената вода. — Наистина ли няма да склоните да снимате с подводна камера?

Пит поклати глава и отговорът му се разнесе по високоговорителя.

— Няма да имам никакво време да се правя на фотограф.

Той й помаха с ръка и се хвърли заднешком във водата, оттласквайки се с обутите си в плавници ходила. След около три метра под водата той зае хоризонтално положение, изпусна въздуха от сухото си подводно облекло и изчака да провери дали отоплителният елемент ще компенсира рязкото спадане на температурата. Честите му гмуркания под вода през годините го бяха приучили да е предпазлив и затова той рядко изпадаше в затруднения. Непрекъснато говореше на себе си, изостряше вниманието си към заобикалящата го среда и проверяваше редовно уредите си и състоянието на тялото си.

Под паковия лед, дебел близо метър, Пит откри съвършено различен свят. Погледна нагоре и си представи, че долната част на леда е повърхност на непозната планета навътре в галактиката. От светлината, процеждаща се през леда, плоският бял пласт се трансформираше в обърната наопаки гледка от синьо-зелени заледени хълмове и долини, покрити с гъсти жълти кълба от водорасли. Той се спря, за да регулира потока топла вода и чак тогава погледна надолу към просторната бездна, чийто зелен цвят потъмняваше до черно в дълбините й.

Тя го зовеше и той се гмурна в обятията й.

Докато се спускаше към дъното, зловещата гледка бавно се разкриваше пред него като зад вдигаща се призрачна завеса. Тук нямаше нито кафяви водорасли, нито корали, нито пъстроцветни риби. Пит погледна отново нагоре към неземната светлина, прозираща от дупката в леда, за да се ориентира. После се спря, за да включи водолазната си лампа и да освети останките от подводницата.

Средната част на корпуса й, под бойната рубка, беше жестоко разрушена от взривилата се в нея ракета. Самата рубка беше откъсната от корпуса и лежеше прекатурена на една страна сред поле от отломки. Кърмата се крепеше за кила само на валовете на гребните винтове. Носовата част беше усукана и забита в изправено положение в дънната утайка. Мекото дъно постепенно обгръщаше останките и Пит с изненада видя, че немалка част от тях бяха вече напълно заровени.

— Стигнах до подводницата — съобщи той на Кокс. — Много е разрушена. Влизам вътре.

— Бъдете внимателен — чу той гласа на Кокс. — И най-малкото срязване на костюма ви от някое остро парче метал ще ви превърне в ледена шушулка още преди да сте стигнали до повърхността.

— Каква ободряваща мисъл!

Пит не се опита да влезе веднага в останките от подводния съд. Изразходва близо десет минути от скъпоценното си време за престой на дъното в плуване около тях, за да ги огледа всички отвън. Бойната глава е била предназначена да унищожи много по-голяма цел и беше превърнала подводницата в почти неузнаваем морски съд. Тръби, клапани и смачкани стоманени листи от корпуса лежаха на дъното, пръснати сякаш от някаква гигантска ръка. Той заплува над разцепения корпус като дух над зловещите последици от взривен от терористи автобус.

Оттласна се срещу течението и влезе в корпуса през голям отвор точно под мястото, където се е намирала бойната рубка. Светлината на лампата му разкри две тела, заклещени под пулта за управление. Преборвайки се с надигащия му се стомах, той ги претърси, но не откри нищо, което можеше да послужи за разпознаването им — нито портфейли, нито лични карти с ламинирани снимки. Стори му се странно, че членове на екипаж на подводница не са притежавали никакви лични вещи.

— Осем минути — напомни му Кокс. — След осем минути трябва да почнете да се издигате.

— Разбрано.

Предупрежденията обикновено идваха от Джордино, но Пит беше благодарен на едрия като мечка човек за загрижеността му. Така той му спестяваше ценните секунди, когато трябваше да спира и да осветява оранжевия циферблат на водолазния си часовник „Докса“.

Пит навлезе навътре в непрогледния мрак на корпуса, като осветяваше пътя си между купчините от стоманени парчета и тръби, и започна да проверява един по един отсеците. Всички бяха празни. Пребърка чекмеджета и шкафове, но не намери никакви документи в тях.

След като провери колко въздух му е останало за обратния път към повърхността и за необходимите спирки за декомпресия, той се оттласна в някогашната каюткомпания. Помещението бе силно пострадало. Масите, столовете и останалите мебели, завинтени за пода, бяха смачкани и изпочупени.

— Четири минути.

— Четири минути — потвърди Пит и продължи напред.

Стигна до каютата на командира. Времето му изтичаше и той трескаво затърси някакви писма, рапорти, личен дневник. Нищо такова нямаше. Нямаше дори и навигационен дневник. Сякаш подводницата и екипажът й изобщо не бяха съществували.

— Две минути — този път тонът прозвуча остро.

— Тръгвам.

И точно тогава най-неочаквано Пит почувства ръка върху рамото си. Нормалният ритъм на сърцето му изведнъж се ускори и той се смрази на място. Ръката не го стискаше, а просто лежеше между рамото и врата му. След шока дойде страхът, парализирането и неконтролируемият ужас, граничещ с полудяването. До подобно състояние се стига от пълната липса на разбиране и възприемане на положението. При такива случаи повечето хора се сковават и не могат да мислят трезво.

Повечето хора — да, но не и Пит.

Колкото и да се втрещи в първия момент, умът му остана неестествено ясен. Той беше прекалено прагматичен и скептичен човек, за да вярва в призраци и таласъми, а мисълта да е друг водолаз, изникнал от дълбините, му се стори невъзможна. Страхът и ужасът му мигом се стопиха. Той стоеше неподвижен като ледена статуя. После бавно и предпазливо премести водолазната си лампа в лявата ръка, а с дясната извади водолазния си нож. Хващайки го здраво за дръжката, той рязко се извъртя и застана с лице към заплахата.

Привидението пред очите му беше гледка, която щеше да го съпровожда до края на дните му.