Клайв Къслър
Атлантида открита (25)

22.

4 април 2001 г.

Буенос Айрес, Аржентина

Оперните певци и музиканти съдят за оперните театри в цял свят по тяхната акустика, качеството на звука, който се разнася от сцената до ложите, а оттам до галерията, високо в стратосферата. Любителите на операта, които си купуват билети, ги оценяват и им се възхищават според тяхната елегантност и пищна украса. Някои оперни театри са известни с бароковия си стил, други с помпозността си, трети с декорацията и фестоните си. Никой оперен театър обаче не може да се сравни с грандиозността на Театро Колон на „Авенида 9 де Хулио“ в Буенос Айрес.

Строежът започнал през 1890 година, като не се спестявали никакви разноски. Завършена през 1908 година, когато Пучини властва като абсолютен господар, сградата на Театро Колон заема площта на цяло каре в града — от тротоар до тротоар. Със завладяваща смесица от стиловете френски арт деко, италиански ренесанс и гръцка класика, на сцената й са танцували Павлова и Нижински, от пулта й е дирижирал Тосканини, всички оперни певци от световна величина — от Карузо до Калас — са участвали в постановките й.

Интериорът й във форма на подкова е украсен така, че направо ти взима дъха. Невероятно сложна плетеница от месингови отливки на горните парапети, широки балкони с плюшени столове, завеси, бродирани със златна сърма, падат от тавани, всеки сам по себе си истинско произведение на изкуството. На ослепителните премиери каймакът на висшето общество на Аржентина минава тържествено през фоайето с под от италиански мрамор и красив купол от тъмно стъкло и изкачва великолепните стълбища, за да заеме луксозните си места.

Сега, шейсет секунди преди увертюрата на операта „Коронясването на Попея“ от Клаудио Монтеверди, всяко място в залата беше заето с изключение на специалната ложа от дясната страна на сцената. Тя все още беше празна. Попея била любовница на римския император Нерон по време на славата на Рим, но въпреки това оперните артисти бяха облечени с костюми от седемнайсети век и за да се сложи сол в раната, всички мъжки роли се изпълняваха от жени. Някои любители на операта окачествяваха представлението като изключителен шедьовър, други го намираха за четиричасова скука.

Няколко секунди преди лампите да угаснат, група от един мъж и четири жени влязоха дискретно в единствената празна ложа и се настаниха на тапицираните с кафяв плюш столове. Невидими зад завесите на ложата застанаха двама телохранители, облечени в елегантни смокинги. Всички погледи в залата, всички театрални бинокли автоматически се насочиха към хората, които влязоха в ложата.

Жените в нея бяха ослепително красиви — не просто хубави и екзотични, а красавици в класическия смисъл на думата. Еднаквите им светлоруси коси, покриващи раменете, падаха на масури, които се спускаха от плитчици, захванати от средата на темето. Те седяха царствено, с ръце в скута, и гледаха към мястото за оркестъра през еднакви синьо-зелени блестящи очи. Лицата им имаха високи скули и загар, добит или по време на ски в Андите, или на някоя яхта, закотвена край Байа Бланка. Всяка от жените изглеждаше на двайсет и пет години, макар и четирите да бяха трийсет и пет годишни. Не беше нужно голямо въображение, за да бъдат оприличени на сестри, каквито бяха в действителност. Дрехите им изтъкваха достатъчно от пропорциите на телата им, за да се види, че са стройни и стегнати от редовна гимнастика.

Дългите им лъскави копринени рокли бяха съвършено еднакви като модел, само цветовете им бяха различни. Седнали в полукръг, всяка от жените излъчваше блясъка на жълт, син, зелен и червен скъпоценен камък. И четирите носеха диамантени колиета, обици и гривни. Изглеждаше немислимо, но всички бяха омъжени и имаха по пет деца. Жените посещаваха оперните премиери като семейно задължение и грациозно кимаха и се усмихваха на мъжа, седнал в средата. Мъжът имаше същия цвят коса като на сестрите си, но приликата му с тях свършваше дотук. Той също завладяваше с мъжествената си красота. Имаше тесен ханш, широки рамене и мускулести ръце и крака като на атлет. Чертите на лицето му бяха ясно изразени, гъстата му светла коса сякаш приканваше жените да прекарат пръсти през нея. Беше по-висок с двайсет сантиметра от сестрите си, чийто ръст достигаше метър и седемдесет и седем.

Когато се обръщаше към някоя от тях и се усмихнеше, разкриваше ослепително бели зъби между добродушни устни, които като че ли никога не можеха да се изкривят в гримаса. Очите обаче не излъчваха топлота. Те гледаха така, сякаш принадлежаха на пантера, дебнеща плячка.

Карл Волф беше много заможен и могъщ човек. Главен изпълнителен директор на огромната семейна финансова империя, която се простираше от Китай през Индия и Европа до Атлантическия океан и от Канада и Съединените щати до Мексико и Южна Америка, той беше смайващо богат. Личното му състояние надхвърляше сто милиарда долара. Огромният му конгломерат, занимаващ се с множество научни и високотехнологични програми, беше известен на бизнесмените в света под името „Дестини ентърпрайз лимитед“. За разлика от сестрите си Волф не беше женен.

Волф и другите от семейството можеха лесно да влязат в новото аржентинско елитно общество. Той беше изтънчен, уверен и преуспяващ. Въпреки това обаче и той, и другите членове на семейството му живееха пестеливо, като се имаше предвид огромното им състояние. Но династията Волф, която, колкото и невероятно да беше, се състоеше от двеста души, рядко посещаваше модни ресторанти или прояви на висшето общество. Жените Волф почти никога не стъпваха в скъпите магазини и бутици в Буенос Айрес. Освен Карл, който по-често се излагаше на показ, семейството се стараеше да не привлича внимание, живееше в своя затворен кръг и беше огромна загадка за аржентинците. Никой от членовете му не се сприятеляваше с външни хора. Никой, дори знаменитости и висши правителствени служители, не беше успял да пропука черупката на рода Волф. Мъжете, които се женеха за жените в рода, като че идваха от някое далечно и непознато място и нямаха никаква история. Колкото и странно да беше, те приемаха името Волф като жените. Семейство Волф се явяваше нещо като елитно братство.

Когато Карл и четирите му сестри се появяваха на оперни премиери, това веднага ставаше клюката на деня. Увертюрата свърши, завесата се разтвори и публиката с неохота върна вниманието си от главната ложа към певците на сцената.

Мария Волф, сестрата, която седеше непосредствено от лявата страна на Карл, се наведе към него и прошепна:

— Защо беше нужно да ни подлагаш на това ужасно изпитание?

Волф се обърна към нея и се усмихна.

— Защото, скъпа ми сестричке, ако не показваме семейството си на различни обществени прояви, правителството и хората може да започнат да гледат на нас като на гигантска съзаклятническа група, обгърната в загадъчност. По-добре е да ни виждат от време на време, за да им покажем, че не сме някакви извънземни, поставили си за цел да управляват тайно държавата.

— Трябваше да изчакаме Хайди да се върне от Антарктика.

— И аз съм на това мнение — прошепна Гели, сестрата, седнала отдясно на Волф. — Единствено на нея щеше да й хареса тази ужасна скука.

Волф я потупа по ръката.

— Ще й се реванширам с премиерата на „Травиата“ следващата седмица.

Те не обръщаха внимание на публиката, която разкъсваше вниманието си между онова, което ставаше на сцената, и загадъчните членове на семейство Волф в ложата. Завесата за трето действие тъкмо се беше вдигнала, когато един от телохранителите влезе в ложата и зашепна в ухото на Волф. Волф се стегна на стола си, прибра усмивката си и лицето му доби мрачен вид. После се наведе към сестрите си и им каза тихо:

— Скъпи мои сестри, непредвидено обстоятелство ме принуждава да си тръгна. Вие останете. Запазил съм частния салон на „Плаза грил“ за малка вечеря след оперното представление. Ще се видим направо там.

И четирите жени извърнаха глави от сцената и го загледаха с овладяна тревога.

— Не можеш ли да ни кажеш какво е станало? — попита Гели.

— Искаме да знаем — допълни Мария.

— Щом разбера, ще ви кажа — обеща им той: — Дотогава, приятно прекарване!

Волф стана и напусна ложата, придружен от единия телохранител; другият остана в коридора пред ложата. Волф забързано излезе през един страничен изход и се вмъкна в чакащата го лимузина „Мерцедес-Бенц 600“ от 1969 година — автомобил, който след повече от четирийсет години продължаваше да се нарежда сред едни от най-скъпите и луксозни автомобили в света. Движението беше натоварено — нещо обичайно за Аржентина. Улиците оставаха оживени от късно вечер до ранните часове на утрото. Шофьорът пое към испанския квартал Реколета, разположен около пищните градини на Плаза Франсиа и Плаза Интенданте Алвеар, които се считаха подобие на Мичиган авеню в Чикаго и Роудио Драйв в Бевърли Хилс — широки трилентови булеварди, известни с елегантните си магазини, скъпи хотели и великолепни къщи.

Колата мина покрай подновеното гробище на квартала с тесни каменни пътеки, виещи се между повече от седемте хиляди богато украсени големи гробници със статуи и ангелчета. В гробницата, принадлежаща на рода Дуарте, почиваше Ева Перон. На чуждестранните туристи обикновено им прави впечатление епитафията й върху портата за към криптата, която гласи: „Не плачи за мен, Аржентина. Аз оставам съвсем близо до теб“.

Колата влезе през охранявания портал, мина покрай разкошна ограда от ковано желязо и по кръгла алея за коли спря пред входа на огромна къща от деветнайсетия век с високи колонади и покрити с бръшлян стени, в която се е помещавало германското посолство преди Втората световна война. Четири години след войната германското правителство премества дипломатите си в шикозния квартал Палермо Чико. Оттогава в къщата се помещава корпоративното главно управление на „Дестини ентърпрайз лимитид“.

Волф излезе от колата и влезе в къщата. Обстановката вътре беше повече от разкошна. Мраморните подове и колони, пищно облицованите стени и инкрустираният с плочки таван бяха остатъци от славно минало, но мебелировката беше оскъдна и никъде нямаше и следа от пищна украса. Бяло мраморно стълбище водеше към канторите, но Волф се качи в малък асансьор, прикрит в една от стените. Кабината се движеше безшумно и вратата й се отвори към просторна заседателна зала, където десет члена от семейство Волф — четири жени и шестима мъже — бяха насядали около дългата девет метра маса от тиково дърво.

Всички станаха и поздравиха Карл. Едва трийсет и осем годишен, той се считаше за най-проницателният и най-находчивият от огромното му семейство и всички го приемаха и уважаваха като директор и главен съветник на семейството.

— Извинете ме, че закъснях, мои братя и сестри, въпреки че тръгнах веднага щом ми съобщиха за трагедията — каза той, после се приближи до един мъж с прошарена коса и го прегърна. — Вярно ли е, татко, че U-2015 е потънала заедно с Хайди?

Макс Волф кимна тъжно.

— Вярно е. Сестра ти заедно със сина на Курт, Ерик, и целия екипаж на подводницата сега лежат на дъното на морето край Антарктида.

— И Ерик?! — изуми се Карл Волф. — В операта не ми съобщиха, че и той е загинал. Дори не знаех, че е бил на борда. Напълно ли си сигурен?

— Прехванахме сателитните трансмисии на Националната агенция по подводни и морски изследвания до Вашингтон — обади се висок мъж, седнал от другата страна на масата, който спокойно можеше да мине за близнак на Карл. Лицето на Бруно Волф беше изкривено от гняв. — Записите казват всичко. Докато е провеждала плана ни да отстраним всички свидетели на артефактите на аменеите, нашата подводница открила огън срещу научноизследователски кораб на НЮМА. Точно тогава обаче пристигнала американски ядрена подводница и изстреляла ракета, която разрушила подводницата ни и тя потънала с всички на борда й. Не се споменава за оцелели.

— Жестока загуба — измърмори мрачно Карл. — Двама членове на семейството ни и добрата ни стара U-2015. Да не забравяме, че след войната тя е превозила от Германия дотук нашите баба и дядо, както и ядрото на империята ни.

— Да не забравяме също и колко добре ни служеше през годините — добави Ото Волф, един от осмината физици в семейството. — Много ще ни липсва.

Мъжете и жените около масата се смълчаха. Очевидно това беше група, която никога дотогава не бе претърпявала провали. За петдесет и пет години от основаването си „Дестини ентърпрайз лимитид“ отчиташе успех след успех във всяко свое начинание. Никаква случайност не се пропускаше да се предвиди. Очакваха ли се проблеми, те винаги се преодоляваха. Небрежност и некомпетентност просто не съществуваха. Досега семейство Волф властваше като абсолютен господар. За тях беше почти невъзможно да приемат поражение извън контрола им.

Волф се настани на челното място на заседателната маса.

— Какви са загубите в семейството и сред наетия персонал през последните две седмици?

Бруно Волф, който беше женен за сестрата на Карл, Гели, отвори папката пред себе си и прегледа колона от цифри.

— Седем агента в Колорадо, седем на остров Сен Пол, включително братовчеда ни Фриц, който ръководеше операцията от хеликоптера, четирийсет и седем подводничари в U-2015 плюс Хайди и Ерик.

— Шейсет и седем от най-добрите ни хора и трима от семейството ни за по-малко от десет дни! — обади се Елзи Волф. — Направо не е за вярване!

— Не е, като се има предвид, че отговорните за това хора са група океанографи, които едва ли могат да бъдат оприличени на нещо повече от медузи — вметна злобно Ото.

Карл разтри уморено очите си.

— Нека ти напомня, драги Ото, че тези „медузи“ са убили дванайсет от най-добрите ни агенти, без да се включват двамата, които бяхме принудени да елиминираме, за да им затворим устите.

— Морските биолози и инженери не са професионални убийци — каза Елзи. — Нашият агент, който работи под прикритие в управлението на НЮМА във Вашингтон, ми изпрати личните досиета на мъжете, отговорни за смъртта на хората ни в Колорадо и остров Сен Пол. Те не са най-обикновени хора. Подвизите им по време на операции на НЮМА могат да се четат като приключенски роман. — Елзи замълча и раздаде на присъстващите по няколко снимки. — Първото лице, което виждате, е на адмирал Джеймс Сандекър, главен директор на НЮМА. Сандекър е много уважаван сред политическия елит на американското правителство. След завидно военно досие от Виетнам, той е избран лично да създаде и ръководи агенцията. Думата му тежи сред членовете на Американския конгрес.

— Срещал съм го веднъж на една океанографска конференция в Марсилия — каза Карл. — Той не е противник за подценяване.

— Следващата снимка е на Рудолф Гън, заместник-директор на НЮМА.

— Какъв невзрачен на външен вид дребен човек — вметна Феликс Волф, корпоративен адвокат на семейството. — Никога няма да кажеш, че има силата да убива.

— Не е нужно да използва силата на ръцете си, за да убива — възрази Елзи. — Доколкото можем да твърдим със сигурност, именно той е геният на мисълта, който стои зад загубата на хората ни, изпратени на остров Сен Пол. Възпитаник на Американската военноморска академия, той постига блестяща кариера във Военноморските сили, преди да постъпи в НЮМА и да стане дясната ръка на адмирал Сандекър.

Бруно вдигна третата снимка.

— А този тук прилича на човек, който може да измъква монети от корема ти и да ти връща ресто.

— Албърт Джордино, помощник-ръководител на специални проекти — поясни Елзи. — Завършил Военновъздушната академия на САЩ. За службата си във Виетнам е получил високи отличия. Бруно е прав, Джордино е известен като много суров тип. Досието му от НЮМА е забележително. Папката с проектите, които е ръководил до успешно приключване, е доста дебела. Обучен е да убива и от малката информация, която успяхме да съберем, той, заедно с Гън, е отговорен за изтребването на групата ни на остров Сен Пол.

— И последната снимка — обади се Ото, подканвайки любезно Елзи да продължи.

— Името му е Дърк Пит. Считан е за легенда сред океанографските среди. Ръководител е на специални проекти в НЮМА и на него гледат като на човек от Ренесанса. Неженен, колекционер на класически автомобили. Той също е завършил Военновъздушната академия и има няколко медала за храброст от Виетнам. И неговите постижения представляват сериозно четиво. Той е този, който е осуетил плановете ни в Колорадо. Освен това е бил на Антарктида по време на потопяването на 2015 от американската ядрена подводница.

— Колко жалко за нея! — изрече с тих гняв Ото, оглеждайки едно по едно лицата около масата. — Беше грешка да използваме нея вместо някой съвременен надводен съд.

— Погрешен опит от наша страна изобщо — уточни Карл — да объркаме враговете си.

Бруно удари с юмрук по масата.

— Трябва да отмъстим за нашите хора! Всички тези мъже трябва да умрат!

— Ти поръча опита за убийството на Пит без одобрението на останалите от нас — остро го скастри Карл. — Опит, който се провали, бих добавил. Не можем да си позволим лукса за възмездие. Имаме си график, който да следваме, и аз не искам вниманието ни да се отклонява към отмъщение на дребно.

— Не виждам нищо дребно в подобно отмъщение — възрази Бруно. — Тези четирима мъже са пряко свързани със смъртта на нашите братя и сестра ни. Не бива да минат безнаказано.

Карл изгледа Бруно с леден поглед.

— Не ти ли е хрумвало, драги братко, че когато проектът „Нова съдба“ достигне връхната си точка, те всички ще умрат от насилствена смърт?

— Карл е прав — каза Елзи. — Не можем да си позволим отклонения от главната ни цел независимо от трагедията, сполетяла семейството ни.

— Въпросът е решен — заяви твърдо Карл. — Ще се съсредоточим върху настоящата ни работа и ще приемем скръбта като част от цената.

— Сега, когато скалните камери в Колорадо и на остров Сен Пол са разкрити от външни хора — заговори Ото, — не вярвам да спечелим много, като хвърлим време, пари и повече хора, за да прикрием съществуването на древните ни предци.

— Съгласен съм — каза Бруно. — След като надписите са в ръцете на американските официални власти, ние трябва да останем в сянка, докато те разчетат съобщението и огласят чрез международните медии предупрежденията на аменеите за бедствието. Така ще ни спестят усилията.

Карл гледаше в масата замислен.

— Най-сериозната ни грижа е да направим така, че историята да излезе наяве възможно най-скоро, преди проекта „Нова съдба“ да бъде пуснат в ход и дезинформацията стигне до прага ни.

— Тогава ние трябва да размътим водата, преди научните изследователи да разберат за хитростта ни.

— Благодарение на онези мошеници от НЮМА светът ще бъде наш след две седмици. — Бруно погледна към Карл. — Има ли възможност, братко, нашите хора във Валхала да променят графика?

— Ако им поясня колко е спешно и ги уведомя за опасностите, които се надигат около нас, да, вярвам, че ще мога да ги въодушевя да скъсят времето до датата за пускането в действие на проекта с десет дни, считано от днес.

— Десет дни — повтори развълнувана Криста. — Само десет дни, преди старият свят да рухне и Четвъртата империя да възкръсне от пепелта.

Карл кимна важно.

— Ако всичко върви по плана, внимателно съставен от нашето семейство още през 1945 година, ние напълно ще променим човечеството през идните хиляда години.