Клайв Къслър
Атлантида открита (11)

8.

Тъй като не можеха да използват пътя, по който се бяха измъкнали от рудника след експлозията, Пит, Джордино, Игън, Маркес и двамата заместник-шерифи тръгнаха по пътя от рудника „Пират“, по който беше влязъл Пит преди двайсет и четири часа. Следвайки указанията на компютъра на Пит, мъжете бързо стигнаха до наводнената шахта, която се спускаше към тунелите и отвеждаше към рудника „Рай“.

Пит застана на ръба на шахтата и погледна надолу към черната заплашителна вода, запитвайки се дали идеята беше добра. От вчера водата бе заляла още две нива на рудника.

Шериф Игън го смяташе за луд, Пат О’Конъл го смяташе за луд, Луис и Лиза Маркес също. Единствено Джордино се въздържа да го нарече луд, и то само защото самият той настоя да тръгне с него и да му се притече на помощ, в случай че приятелят му изпаднеше в беда.

Водолазната екипировка на Пит беше почти същата, каквато бе използвал предишния път, само че сега смяташе да си сложи сухо подводно облекло. Мокрото се бе оказало по-практично за движенията му извън водата и го предпазваше от студа в минните галерии, но сухото облекло изолираше повече тялото от вледеняващите температури на подземната вода. За сухия път до шахтата обаче той се бе облякъл с топли и удобни дрехи, като възнамеряваше да се преоблече със сухия водолазен костюм едва когато станеше време да се гмурне.

Луис Маркес се бе присъединил към групата, след като нае трима от съседите си рудокопачи да помагат в носенето на водолазната екипировка, която включваше въжена стълба за по-лесно спускане през вертикалните шахти. Шериф Игън, от своя страна, твърдо вярваше, че неговата помощ е необходима, за да ръководи спасителната операция, до каквато според него щеше неизбежно да се стигне.

Пит и Джордино съблякоха всекидневните си дрехи и за по-голяма термична защита първо си сложиха цели трика от полиестер и найлон, наподобяващи дълги гащи, съшити с фланелка с дълги ръкави, а след това „скочиха“ в мокрите си хидрокомбинезони „Викинг“, изработени от вулканизирана гума, с херметически съединени качулка, ръкавици и ботуши. След като провериха водолазните апарати и измервателните си уреди, Пит погледна Джордино в лицето. Ниският италианец изглеждаше спокоен и невъзмутим, сякаш щеше да се гмурка в плувен басейн, дълбок два и половина метра.

— Аз ще водя, като следвам пътя по направляващия компютър, а на теб оставям да наблюдаваш декомпресионните таблици.

Джордино вдигна декомпресионния компютър, стегнат с ремъци за лявата му ръка.

— Като взех предвид приблизително време под водата трийсет минути, на дълбочина трийсет и три метра и на височина три хиляди метра над морското равнище, доста се потрудих, докато изчисля престоите ни за декомпресия. Но мисля, че ще мога да те върна обратно в тази скална градина, без да си се упоил или без да си хванал емболизъм или кесонова болест.

— Ще ти бъда безкрайно благодарен.

Пит си сложи цялата маска за лице „Марк II“ с вградена система за подводна комуникация и попита Джордино:

— Чуваш ли ме?

— Сякаш си в главата ми.

Екипът беше донесъл в рудника десет бутилки със сгъстен въздух. За гмуркането Пит и Джордино носеха по комплект от две бутилки, завързани за раниците им, и по една резервна бутилка между тях. Останалите четири бутилки трябваше да бъдат спуснати от Маркес и приятелите му на предварително определена дълбочина за декомпресионните престои, която щеше да покаже компютърът на Джордино. Двамата не носеха никакво оръжие освен водолазните си ножове.

— Мисля, че е време да тръгваме — каза Пит.

— След тебе — отвърна Джордино.

Пит включи водолазната си лампа и я насочи към гладката водна повърхност. Скочи от ръба и след метър и половина цопна във водната пустош, като изхвърли взрив от мехурчета. Бързо последва втори взрив, когато и Джордино се появи от мрака до него. Той му направи знак с палеца надолу, преви се надве и зарита с плавниците в посока към дълбините на рудника.

Двамата се гмуркаха надолу и надолу, лампите им прорязваха черната вода, без да разкриват нищо освен твърди скални стени. Плуваха бавно, изравнявайки увеличаващото се водно налягане в ушите си, колкото по-надълбоко се спускаха. Ако не знаеха, че се намират във вертикална шахта, щяха да се закълнат, че плуват в хоризонтална дренажна тръба.

Най-накрая се появи подът на галерията в края на шахтата; вагонетката се надигна да ги посрещне върху смълчаните и студени под дебелия пласт ръжда релси. Мътилката, причинена от силния прилив след взрива, се бе разпръснала и водата беше спокойна и прозрачна, видимостта достигаше най-малко петнайсет метра. Пит провери дълбокомера си — стрелката сочеше 56 метра — и той изчака Джордино да се изравни с него и да мине малко по-напред.

— Колко е оттук? — попита Джордино.

— Не повече от деветдесет-сто метра — отвърна Пит и посочи с ръка, — веднага след завоя.

Той се оттласна и навлезе в тунела, лампата му отскачаше нагоре-надолу по подпорните греди. Двамата завиха над коловоза. Изведнъж Пит изпъна ръка напред и спря внезапно.

— Изключи лампата си — нареди той на Джордино.

Приятелят му се подчини и тунелът потъна в задушаващ мрак. Но не напълно. Слаба светлина се процеждаше през водата пред тях.

— Май си имаме компания от бракониери — подметна Джордино.

— Защо тия типове се материализират всеки път, когато си издухам носа? — почти изстена Пит.

* * *

В скалната камера имаше двама водолази, които съсредоточено и чевръсто снимаха надписите на стените. Подводни прожектори върху стативи осветяваха наводненото помещение като в холивудско филмово студио. Пит погледна нагоре през дупката на пода на камерата, като внимаваше да стои в тъмното, за да не зърнат водолазите отражение от лицевото стъкло на цялата му маска.

Той се възхити на начина на работа на водолазите. Те използваха апарати за дишане, които поемаха и отстраняваха въздушните мехурчета, излизащи от регулаторите им за вдишване и по този начин избягваха разбъркване на водата пред обективите на снимачните им камери. Пит особено внимаваше да не допусне неговите мехурчета да се издигнат през отвора на пода на камерата.

— Здравата работят, не мога да им го отрека — отбеляза Пит. — Каквито и да са тия надписи, явно че са им толкова необходими, че са готови да убиват и умрат заради тях.

— Добре че системата им за общуване е настроена на друга честота, иначе щяха да чуят разговора ни.

— А сигурен ли си, че не са на нашата честота и възнамеряват да ни подмамят да влезем вътре?

Джордино се усмихна леко зад маската си.

— Тогава какво, да ги разочароваме ли и да побегнем назад?

— Имали ли сме някога случай, когато сме се измъквали по лесния начин?

— Никога, доколкото си спомням.

Връзката на Джордино с Пит нито за миг не бе отслабвала през дългите им години на приятелство — приятелство, започнало още от училище. Какъвто и план да измислеше Пит, колкото и налудничав или абсурден да беше, Джордино се хващаше на хорото, без изобщо да възрази. Двамата неведнъж бяха спасявали взаимно живота си, а когато се наложеше, единият едва ли не влизаше в главата на другия. Че работеха в пълна хармония, това се подразбираше от само себе си. Приключенията им се разнасяха като легенди сред персонала на НЮМА.

— Почти ще е невъзможно да се втурнем едновременно в камерата, преди ония да реагират — каза Пит, оглеждайки тясната дупка на пода.

— Бихме могли да влезем един по един и да ги прободем в корема — предложи с тих глас Джордино.

— Ако местата ни са разменени — смотолеви Пит, — те точно това ще направят с нас. Но нещо в мен ми подсказва да ги заловим живи.

— Лесно е да се каже…

Пит се осмели да се приближи още малко до отвора и се вгледа в двамата водолази, които бяха погълнати от работата си.

— Мисля, че ни се предоставя удобен случай.

— Не ме дръж в напрежение — подкани го Джордино и извади ръцете си от ръкавиците, за по-голяма свобода на действие.

— Ножовете им са завързани за глезените.

Веждите на Джордино се повдигнаха в знак на почуда.

— Нашите също.

— Да, но не ние ще бъдем нападнати в гръб от двама гениални и пъргави мошеници.

 

 

Водолазите в камерата приключиха със снимките на надписите и символите. Докато единият прибираше снимачната си апаратура в голяма брезентова чанта, другият започна да поставя взривен заряд в единия ъгъл на камерата. Това беше добре дошло за Пит и Джордино. Веднага щом водолазът с чантата се провря през дупката в долната кухина, Джордино издърпа рязко накрайника на регулатора му за дишане между устните и прекъсна притока на въздух. Едновременно с това той обгърна набитата си ръка около врата му и не го пусна, докато не го усети, че загубва съзнание.

— Аз приключих с моя — изпъшка тежко Джордино.

Пит не си направи труда да му отговори. С мощно отритване той се стрелна нагоре в камерата към другия нищо не подозиращ водолаз, който свързваше таймер за взривното вещество. Приближи се странично, за да не му пречат бутилките на гърба на водолаза. Повтаряйки същото, каквото стори Джордино, той дръпна накрайника му и го стисна за гърлото като в менгеме. Пит обаче не си позволи лукса да загуби време, за да види, че беше нападнал мъж с огромен ръст. Само две секунди му бяха необходими да осъзнае, че е постигнал нещо повече от силите си. Противникът му имаше телосложението и набитите мускули на професионален борец. Той не реагира с безпомощна инерция, а започна да се мята и рита в тясното помещение като обезумял. Пит се чувстваше като лисица, която неразумно бе скочила върху гърба на ранена мечка и се защитаваше на живот и смърт.

Невероятната животинска сила на мъжа, който се опитваше да се извърне и сграбчи главата на Пит, беше ужасяваща. Огромните му ръце накрая успяха да обгърнат главата му. За няколко мига Пит си помисли, че черепът му започва да се пука на стотици места. Онова, което попречи на мозъка му да се превърне в пихтия, беше една месеста китка, която се плъзна до челюстта му. Той изплю накрайника си, успя по някакъв начин да извърти заклещената си глава и захапа китката с всичката сила на челюстите си. Облак кръв изригна във водата. Яките ръце рязко се отделиха от главата му и в същия миг се разнесе вик на болка, който прозвуча като противно бълбукане. Пит продължи да стиска набития врат с последни сили и накрая в последен отчаян опит успя да разкъса маската на чудовището.

Огромният мъж отскочи назад към една от стените на камерата. Водолазният апарат на Пит се удари в скалата и изкара въздуха му, но хватката му не се отпусна нито с милиметър.

Пит беше зад гърба на мъжа и леко встрани и не можеше да види лицето му. Мятайки се наляво-надясно като куче, изтръскващо подгизналата от вода козина, гигантът правеше отчаяни усилия да напипа регулатора си за въздух, но накрайникът му беше здраво усукан около ръката на Пит. Тогава мъжът се наведе напред, за да измъкне ножа си от ножницата, стегната за десния му глезен. Пит обаче очакваше подобно движение. Когато гигантът се наведе, Пит пусна ръката си, стискаща врата му, вдигна я и заби пръст в едното му око.

Ефектът беше точно такъв, какъвто го очакваше. Огромният като горила мъж се вдърви и притисна с длан окото си. Но докато повдигаше ръката си, слепешката сграбчи ръката на Пит и бавно и безмилостно започна да извива назад два от пръстите му — безимения и средния. Неописуемата болка прониза Пит като мълния и пред очите му излязоха искри. Беше на път да отпусне хватката около врата на мъжа, когато почувства осезаемо облекчение. Болката не беше отминала, но леко стихна и той разбра причината — гигантът беше започнал да поглъща вода през отворената си уста. Движенията му станаха некоординирани и спазматични. Той навлизаше в първия стадий на давенето — изпадането в несвяст. Лицето му изведнъж се изкриви от страх и ужас. Пит изчака няколко секунди, след като мъжът се отпусна, после напъха накрайника в устата му, за да му подаде въздух.

Джордино се показа наполовина от дупката.

— Защо се забави толкова?

— Ами такъв ми е късметът — отвърна Пит между глътките въздух. — Винаги избирам погрешната лента на пътя, погрешната опашка в банката и най-огромния човек в света, с когото да се сбия. Какво стана с твоя човек?

— Завързах го здраво с електрически проводник за осветлението, който отрязах от тавана. — Джордино погледна към неподвижното тяло на дъното на камерата и очите му зад маската се разшириха. Той загледа Пит с нарастващо уважение. — Треньорите на Националната футболна лига знаят ли, че съществува такъв екземпляр?

— Ако знаеха, той щеше да е номер едно в селекцията — отвърна Пит, чувствайки как сърцето му се укроти и дишането му стана равномерно. — Вземи им ножовете и всяко друго оръжие, каквото намериш. После ми намери още електрически проводник, за да завържем и този тук, преди да се е свестил и да е разцепил планината на две. Не им слагай маските, нека зрението им остане замъглено.

Джордино завърза краката и ръцете на гиганта с шнура и го спусна през отвора в пукнатината под камерата. После свали една-две тежести от коланите и на двамата, за да увеличи малко плавателността на телата им с цел да улесни влаченето им през тунела. Взе и ножовете им. У по-дребния мъж намери и един малък пистолет, който изстрелваше къса стрела с шип в единия й край.

Докато Джордино се занимаваше с пленниците, Пит свали голяма найлонова мрежеста торба от колана си с тежести и откопча металната катарама в горния й край. После вдигна поглед към зловещия черен череп с празни очни кухини. Запита се дали черепът не носи проклятие? И какви ли дълбоки тайни крие?

Въпреки че беше идеалист по природа, у Пит надделяваше практическата страна. Макар да беше мечтател, той не вярваше в митове и народни приказки. Ако предмет или схващане не можеше да се види, пипне или разбере, за него той не съществуваше. Ако не се намираше петдесет метра под вода, щеше да се изплюе в очите на обсидиановия череп. Но тъй като черепът беше брънка във веригата от загадки, той беше твърдо решен да го предаде в ръцете на хора, които могат да го изследват както трябва.

— Извинявай, приятел — прошепна Пит на черепа толкова тихо, че Джордино не го чу, — но е време да бъдеш разкрит.

Той го вдигна много внимателно от пиедестала му и го пусна в торбата. На тази дълбочина тежестта му почти не се усещаше, но излезеше ли над водата, сигурно щеше да тежи най-малко двайсет килограма, помисли си Пит. След като хвърли последен поглед на камерата, на надписите на стените и на прекатурените по време на борбата, но все още светещи прожектори, той се гмурна с главата надолу през дупката, като внимаваше да не удари и счупи черепа в твърдата скала. Джордино вече беше издърпал двамата водолази в тунела. Гигантът се бе свестил и се мъчеше да се освободи от електрическия шнур, омотан около глезените му и прилепващ плътно ръцете му за огромното му тяло.

— Нужда от помощ? — попита го Пит.

— Ти вземи черепа и чантата със снимачните камери, аз ще влача боклуците.

— Най-добре е ти да плуваш пред мен. По този начин ще мога да наблюдавам двамата и да следя великана, в случай че почне да разхлабва връзките си.

Джордино му подаде малкия пистолет.

— Стреляй в адамовата му ябълка, дори само да шавне с пръст.

— Трябва да сме много внимателни, когато спираме за декомпресия, защото въздухът може и да не стигне за четиримата.

Джордино разпери ръце в знак на безразличие.

— Съжалявам, но не съм в настроение за жертвоготовност.

Обратният път беше бавен. Джордино съкрати времето си, докато влачеше двамата водолази и техните апарати за дишане, като ходеше по коловоза, вместо да плува към шахтата. Ценен въздух бе изхабен заради удължения път. Пит не отделяше поглед от въздушния си манометър — знаеше, че въздухът му е сериозно намалял. Уредът отчиташе едва сто трийсет и шест килограма. Той и Джордино бяха изразходвали двойно повече от количеството, което бяха изчислили, преди да се гмурнат, като в сметките им не влизаше стълкновение с нашественици.

Той се оттласна до едната страна на завързаните водолази и провери въздушните им манометри. Двамата мъже имаха общо триста и седемнайсет килограма въздух. Вероятно бяха намерили по-кратък път през рудника до камерата, предположи Пит. След време, което им се стори една година и един ден, те най-сетне стигнаха до вертикалната шахта и се изправиха за първия си престой за декомпресия. Шериф Игън и Луис Маркес бяха спуснали с найлоново въже две резервни бутилки със сгъстен въздух точно на дълбочината, която Джордино бе изчислил предварително.

Следейки зорко компютъра си за декомпресия, Джордино изслуша съобщаваните от Пит данни за въздушното налягане, останало в бутилките и на двамата. Едва когато те стигнаха извън безопасното ниво, той свали бутилките и ги избута настрани. Пленниците им не даваха признаци на войнственост. Съзнаваха, че съпротивляват ли се, ще загинат. Пит обаче остана нащрек. Гледаше на тях като на две бомби с тиктакащи часовникови механизми; очакваше от тях да се възползват от първата удобна възможност за бягство, която им се яви.

Времето се точеше като лепило. Пит и Джордино употребиха всичкия си въздух и преминаха на резервните бутилки. Когато изпразниха бутилките на единия пленник, двамата започнаха да си поделят въздуха от апарата на другия, като си подаваха един на друг накрайника след всяко вдишване. Когато изчакаха да мине предварително изчисленото време, те лениво заплуваха към следващия престой за декомпресия.

Вече привършваха въздуха и от тези бутилки, когато Джордино най-накрая направи знак за „излизане“ и рече:

— Купонът свърши. Можем да се разотиваме по къщите си.

Пит се изкатери по въжената стълба, която Маркес му бе хвърлил в шахтата. Стигна до ръба на пода на тунела и подаде на шериф Игън първо бутилките си, а после торбата с черепа и снимачните камери. След това Игън пое подадената му от Пит ръка и му помогна да се качи на твърдата скала. Пит се претърколи по гръб, свали маската си за лице и остана легнал за няколко минути, поемайки с облекчение студения влажен въздух в рудника.

— Добре дошли! — каза Игън. — Какво ви забави толкова? Трябваше да сте излезли преди двайсет минути.

— Натъкнахме се на двама кандидати за затвора ви.

В този момент се появи и Джордино, който влезе в тунела, после застана на четири крака и изтегли по-дребния пленник.

— За другия ще ми трябва помощ — рече той, като свали маската си. — Той тежи два пъти колкото мен.

Три минути по-късно Игън стоеше наведен над нашествениците и ги разпитваше. Те обаче го гледаха кръвнишки и не продумваха. Пит коленичи до тях и свали качулката, закриваща главата и брадичката на по-дребния мъж.

— Я виж ти, това бил моят приятел мотоциклетистът! Как е вратът ти?

Смутеният убиец повдигна глава и се изплю в лицето на Пит. Оголи зъби като зло куче и се вторачи в Пит с очи, които бяха виждали не една смърт.

— Ах, какъв сприхав човек! — рече Пит. — Фанатичен радетел на Четвъртата империя, така ли беше? Е, ще можеш да си мечтаеш за нея, докато гниеш зад решетките.

Шерифът се наведе и стисна рамото на Пит.

— Ще трябва да ги освободя.

Пит го загледа със святкащи зелени очи.

— Как така!

— Не мога да ги арестувам, освен ако не са извършили престъпление — отвърна безпомощно Игън.

— Аз ще предявя обвинения — намеси се със студен глас Маркес.

— За какво?

— За навлизане в чужда собственост, за разрушаването й и за кражба.

— Какво са откраднали? — попита изумен Игъл.

— Системата ми за горното осветление — отвърна невъзмутимо Маркес, като посочи към шнуровете, с които бяха вързани водолазите. — Те са ги откраднали от моя рудник!

Пит постави ръка на рамото на Игън.

— Шерифе, става дума и за опит за убийство. Мисля, че ще бъде разумно, ако ги арестувате за няколко дни, поне докато трае предварителното разследване, от което ще се разбере кои са тези хора и вероятно ще се разкрият доказателства за намеренията им.

— Хайде, Джим — обади се Маркес, — можеш поне да ги държиш под ключ, докато ги поразпиташ.

— Съмнявам се, че ще изтръгна нещо от тях.

— Така е — подкрепи го Джордино, решейки косата си с малка четка. — Те не изглеждат доволни летовници.

— Тук има нещо, което далече надхвърля границите на областта Сан Мигел — каза Пит, сваляйки хидрокомбинезона си. — Няма да навреди, ако уведомите когото трябва.

Игън се замисли за миг.

— Добре, ще изпратя рапорт до следственото управление в Колорадо…

Шерифът не се доизказа — всички глави се обърнаха към вътрешността на тунела, откъдето тичешком се зададе мъж, който крещеше, подгонен сякаш от дявола. След секунди видяха, че това е един от заместниците на шерифа. Той спря и клекна, навеждайки глава между коленете, за да си поеме дъх от тичането от хотелската винарска изба дотук.

— Какво има, Чарли? — попита го Игън. — Хайде де, говори!

— Труповете… — започна Чарли на пресекулки — труповете… в моргата!

Игън го хвана за раменете и бавно го изправи на крака.

— Какво за труповете?

— Няма ги.

— Как така ги няма?

— Съдебният лекар каза, че били изчезнали. Някой ги е откраднал от моргата.

Пит изгледа продължително Игън, после рече тихо:

— На ваше място, шерифе, бих изпратил копия от рапорта си и до ФБР, и Министерството на правосъдието. Тая работа се задълбочава много повече, отколкото всеки от нас може да си представи.