Клайв Къслър
Атлантида открита (44)

41.

С явна неохота да спре, вятърът продължаваше да фучи, докато най-накрая силите му го напуснаха. Той стихна и остави слънцето да преобразува последните издухани от него ледени кристалчета в искрящ диамантен прах. Потискащата сива светлина отстъпи пред синьо небе, под което сноукруизерът неумолимо напредваше по шелфовия ледник. Мощната машина се бе показала изключително издръжлива. Двигателите работеха безотказно, колелата се врязваха в снега, без нито веднъж да поднесат или забуксуват.

Пит най-сетне се стопли от двигателите и се почувства готов да посрещне отново реалността. Пое кормилото от Джордино, който пък намери метла в складовото отделение и започна да чисти натрупания върху предните стъкла лед. Освободени от ледената клопка, чистачките довършиха работата си. В далечината се появиха очертанията на планинската верига Рокфелер.

Пит посочи вляво от него няколко кълба черен пушек на фона на окъпания в слънце бял хоризонт.

— Ей там е съоръжението на Волф.

— Значи добре сме се ориентирали в бурята — отбеляза Джордино. — Отклонили сме се не повече от километър и половина от пътя.

— Остават ни още пет-шест километра. До двайсет минути би трябвало да сме там.

— Да не си решил да влезеш с гръм и трясък на купона, без да си поканен?

— Не, няма да е разумно при наличието на цяла армия охранители — отвърна Пит. — Виждаш ли онзи хребет, който стърчи над леда под ъгъл с подножието на планината?

— Да.

— Можем да го използваме за прикритие, за да изминем последните три километра, без да бъдем забелязани.

— Можем, стига отработените газове на колата ни да не ни издадат.

— Тогава стискай палци — усмихна се Пит.

Те напуснаха голямата ледена равнина на Бариерата Рос и продължиха покрай подножието на хребета, който стърчеше извит надолу от планината като гигантски изплезен език. След малко се озоваха под високи, стръмни сиви скали, от чиито върхове се спускаха като замръзнали водопади ледени потоци, които блестяха в синьо-зелено от яркото слънце. Пътят, по който се движеха, не беше никак равен.

Пит превключи на втора скорост, за да преодолее няколко ниски възвишения и падини. Яката машина се справяше с лекота с неравния терен, но той час по час поглеждаше към арматурното табло. Уредът за измерване на температурата показваше, че ниската скорост на високи обороти пак загряваше двигателите, но този път те можеха да държат вратата отворена, без да се подлагат на мъченията от виелицата.

Минаваха покрай входа на един тесен каньон, когато Пит рязко спря колата.

— Какво има? Видя ли нещо? — попита Джордино.

Пит посочи надолу праз предното стъкло.

— Дири в снега, отвеждащи към каньона. Могат да бъдат само от голям снокет.

Джордино се надигна да погледне.

— Ама че зорък поглед имаш! Те едва се забелязват.

— Щом виелицата не ги е заличила, значи са съвсем пресни.

— Какво ще търси един снокет в дере без изход?

— Да не би да е друг вход за съоръжението?

— Твърде е възможно.

— Дали да не проверим?

Джордино се захили.

— Изгарям от любопитство.

Пит изви докрай кормилото и под остър завой навлезе в каньона. Стръмните скали се извисяваха заплашително над дерето и колкото по-навътре навлизаше колата, толкова повече избледняваше слънчевата светлина. За щастие извивките и завоите на пътя не бяха остри и сноукруизерът безпрепятствено ги преодоляваше. Пит обаче започна да се безпокои, че не се натъкваха на нищо друго освен на скалиста стена и трябваше да излезе на заден ход от каньона, тъй като нямаше как да обърне по този тесен път. След около половин километър той спря пред солидна стена от лед.

Това беше краят на пътя. И двамата се изпълниха с разочарование.

Слязоха от колата и огледаха отвесната завеса от лед. После Пит се взря в следите от гуми, които свършваха в стената.

— Интригата се заплита. Снокетът не се е върнал по обратния път.

— Да, не се виждат други следи — отбеляза Джордино.

Пит се приближи до ледената преграда, сложи ръце отстрани на очите си, за да закрие светлината и се вгледа през нея. Различи неясни силуети оттатък ледената преграда.

— Там има нещо.

Джордино също погледна през леда и кимна.

— В такива случаи не се ли казва: „Сезам, отвори се!“.

— Съмнявам се, че това е кодът — отвърна замислен Пит.

— Както виждам, ледът е най-малко метър дебел.

— И ти ли си мислиш това, което си мисля аз?

Джордино потвърди с глава и додаде:

— Ще остана отвън, за да те прикривам с бушмастера си.

Пит се качи в сноукруизера, превключи на заден ход и измести колата с петнайсетина метра назад по следите на снокета. Спря, хвана здраво кормилото с две ръце и се изхлузи ниско на седалката, в случай че предните стъкла се строшат от удара. После включи на първа и натисна докрай педала за газта. Големият механичен голиат отскочи напред с рев, набра скорост и се блъсна в ледената стена.

Блестящи ледени парчета изригнаха и се посипаха върху сноукруизера като стъкълца от паднал кристален полилей. Отначало Джордино си мислеше, че за да разбие дебелия втвърден лед, колата трябваше да се блъсне няколко пъти в него. Но тя още от първия път се вряза в него и изчезна от погледа му от другата страна. Той се затича след нея, насочил напред оръжието си като пехотинец, използващ танк за прикритие.

След като проникна оттатък ледената преграда, Пит спря и изчисти парчетата стъкла от лицето и гърдите си. Огромен леден блок се бе врязал в предното стъкло и на косъм от него бе паднал и се разбил на пода на колата. Лицето му бе прорязано на няколко места, но само повърхностно. Единствено кръвта, която потече създаваше впечатлението, че е сериозно ранен. Той избърса с ръкав тъмночервената течност от очите си и погледна напред, за да види къде се е озовал.

Колата беше спряла в широк леден тунел, сантиметри деляха предната броня от друга ледена стена. И в двете посоки тунелът изглеждаше пуст. Като не забеляза признаци на заплаха, Джордино се качи по стъпалата за кабината на колата и видя Пит да се усмихва лукаво през маска от кръв.

— Лошо си пострадал — рече той и понечи да му помогне да слезе.

Пит любезно отблъсна ръката му.

— Само така изглежда. Но нямаме време за клинично лечение. Можеш да ми сложиш някоя и друга лепенка от аптечката в пътническата кабина. В това време предлагам да поемем наляво по тунела. Ако предположенията ми се окажат верни, той ще ни отведе до съоръжението.

Джордино знаеше, че е безсмислено да възразява. Той слезе от стъпалата, отиде в пътническата кабина и се върна с аптечката за първа помощ, която не беше отваряна от 1940 година. Почисти кръвта от лицето на Пит, после намаза драскотините с антисептичното средство на епохата — йод, чийто силно щипещ ефект накара Пит да заругае, и то на висок глас. После покри раните със стерилна марля.

— Още един човешки живот, спасен от сръчните ръце на доктор Джордино, хирурга на Антарктида.

Пит погледна лицето си във външното огледало. По него имаше толкова марли и лейкопласт, колкото сигурно бяха нужни за след трансплантация на мозък.

— Какво направи? Приличам на мумия.

Джордино се престори на обиден.

— Е, да, силата ми не е в естетическия вид.

Пит запали двигателите и направи няколко маневри напред-назад с огромното превозно средство, за да завие в тунела. За първи път свали страничния си прозорец и прецени ширината на тунела. Разстоянието между леда и главините на колелата и покрива не беше повече от четирийсет и пет сантиметра. Насочи вниманието си към широк тръбопровод, който минаваше по сводестия таван на тунела. От него се спускаха надолу и влизаха в леда малки тръби.

— Какво е това според теб? — попита той, сочейки тръбопровода.

Джордино слезе от колата, промъкна се покрай предната гума и постави ръце върху тръбата.

— Не е тръбопровод за скрита електрическа инсталация. За нещо друго служи.

— Ако е същото, което мисля, че е… — Гласът на Пит секна някак знаменателно.

— Част от механизма за откъртване на шелфовия ледник — довърши мисълта му Джордино.

Пит надникна през прозореца и погледна назад към дългия тунел, чийто край се загубваше в далечината.

— Сигурно се простира над два километра от съоръжението до другия край на ледника.

— Забележителен подвиг на инженерството е да се прокопае тунел с дължина, равняваща се на разстоянието между Сан Франциско и Финикс.

— Забележителен или не, Волфови са го направили — каза Пит. — Но не забравяй, че е много по-лесно да прокопаваш лед, отколкото твърда скала.

— Как мислиш, дали да не срежем тръбата, за да прекъснем някоя система, предназначена да разцепи ледника? — попита Джордино.

— Знам ли, това може да я задейства преждевременно. Не е желателно да поемаме този риск, освен ако не намерим друга алтернатива. Едва тогава можем да рискуваме да я прекъснем.

Тунелът приличаше на огромна зееща черна уста. Освен слабата слънчева светлина, проникваща през дебелия лед, друго осветление нямаше. По тавана минаваше електрически проводник с халогенни крушки, разположени през шест метра една от друга, но изглежда, че беше изключен от основното електрическо табло, защото нито една не светеше. Пит запали двата малки фара, монтирани в долната предна част на круизера, включи на скорост и потегли през тунела, увеличавайки скоростта до четирийсет километра в час. Макар че тази скорост можеше да се поддържа и от велосипедист, през тесните граници на тунела тя създаваше чувството за бясно движение.

Докато Пит внимаваше круизерът да не задере безчувствените ледени стени, седналият на пътническата седалка Джордино беше положил оръжието върху коляното си и се взираше напред, докъдето осветяваха фаровете, за някакво движение или друг обект освен безкрайния на вид тръбопровод и разклоненията му.

Обезпокоителният факт, че тунелът е безлюден, навеждаше Пит на мисълта, че Волфови и техните работници са изоставили съоръжението и се подготвят да избягат към гигантските си кораби. Той увеличи доколкото можеше скоростта на круизера и колкото и да се стараеше да кара в средата на тунела, чувстваше как от време на време главината на някое от колелата закачаше за миг ледената стена и оставяше бразда в нея. Ужас започна да обхваща съзнанието му. Бяха загубили много време в прекосяването на шелфовия ледник.

От четирите дни и десет часа от графика, с който му се бе похвалил Карл Волф в посолството в Буенос Айрес, оставаха само един час и двайсет минути до мига, в който бутонът за второто пришествие щеше да бъде натиснат.

Според изчисленията на Пит до сърцето на съоръжението ги деляха може би километър и половина — два. Двамата с Джордино не разполагаха с план на комплекса, така че намирането на командния център щеше да се основава единствено на догадки. Въпросите, които глождеха съзнанието му, бяха дали ударната група от специалните части беше пристигнала и дали е успяла да елиминира армията от убийци, убийци които щяха да водят люта битка, тъй като Волфови положително са им обещали да спасят и тях, и семействата им от предстоящия катаклизъм. Откъдето и да погледнеше, картината не му изглеждаше розова.

След още осемнайсет минути път през тунела в мълчание Джордино се наведе и посочи с ръка напред.

— Наближаваме кръстопът.

Пит намали скоростта и спря пред мястото, където тунелът се разклоняваше в пет други тунела. Дилемата беше влудяваща. Времето не им позволяваше да направят погрешен избор. Той подаде глава през страничния прозорец и огледа ледения под на кръстопътя. Следи от автомобилни гуми се пресичаха във всички посоки.

— Както изглежда, в десния тунел е имало най-натоварено движение.

Джордино скочи от колата и изчезна навътре в тунела. След няколко минути се върна.

— На около двеста метра навътре тунелът се разширява в голяма камера.

Пит кимна и подкара круизера в дясното отклонение. Странни постройки, сковани в леда, започнаха да се появяват неясни и неразличими, но правите им линии подсказваха, че са сътворени от човешка ръка, а не от природата. Както съобщи Джордино, тунелът скоро се разшири в просторна камера, чийто извит покрив беше покрит с ледени кристали, които висяха като сталактити. През отворите на покрива струеше светлина и изпълваше вътрешността на камерата с неземно сияние. Ефектът беше вълшебен, предвечен и свръхестествен. Омаян от гледката, Пит бавно спря круизера.

Двамата с Джордино онемяха от удивление.

Бяха се озовали на някогашен главен площад, заобиколен от сковани от лед постройки на древен град.