Клайв Къслър
Атлантида открита (14)

11.

„Чесна Ултра V“ кацна на източната писта на военновъздушната база „Андрюс“ и зарулира към хангарите, давани под наем от ВВС на различни правителствени служби. Сградите за самолети и автомобили на НЮМА се намираха в североизточната част на базата. Един товарен автомобил с двама охранители чакаше да закара Джордино до жилището му в Александрия, щата Вирджиния, и Пат — на сигурно място в една къща, където беше вече настанена дъщеря й.

Пит свали внимателно от самолета сандъка с обсидиановия череп и го остави на земята, но не последва Пат и Джордино.

— Няма ли да тръгнеш с нас? — попита го Пат.

— Не, ще дойдат да ме вземат.

Тя го изгледа проницателно.

— Някое гадже?

Той се разсмя.

— Не, кръстникът ми. Ще повярваш ли?

— Мисля, че не — отвърна тя язвително. — Кога ще се видим пак?

Той я целуна леко по челото.

— По-скоро, отколкото предполагаш.

Пит изпрати с поглед товарния автомобил, който потегли към главния портал на базата, после седна на земята и се облегна на колелото на единия колесник. Пролетният въздух на Вашингтон беше свеж и ясен, с температура малко по-висока за сезона. Бяха минали десетина минути, когато един много елегантен автомобил в два нюанса зелено и сребристо се приближи безшумно и спря до самолета.

Ролс-ройсът „Силвър Даун“, с елегантно купе, построено от „Хупър & къмпъни“ през 1955 година, имаше шестцилиндров двигател, който можеше да развива скорост до 140 километра в час.

Хюго Мълхоланд, шофьорът на Сейнт Джулиан Пърлмутър, излезе от колата и протегна ръка.

— Радвам се да ви видя отново, господин Пит.

Пит се усмихна и разтърси ръката му. В поздрава на мъжа нямаше капка сърдечност, но Пит не се засегна. Познаваше Хюго повече от двайсет години. Шофьорът, който беше и верен помощник на Пърлмутър, всъщност беше добродушен и мил човек, но имаше каменно като на Бъстър Китън лице и рядко се усмихваше или изразяваше дружелюбност. Той вдигна пътната чанта на Пит и я сложи в багажника, после изчака Пит да постави до нея дървения сандък. След това му отвори задната врата.

Пит се качи в колата и са настани на задната седалка, две трети от която беше заета от огромното туловище на Пърлмутър.

— Сейнт Джулиан, заприличал си на същинска цигулка.

— По-скоро на контрабас. — Пърлмутър обгърна с длани главата на Пит и го целуна по двете бузи. Огромният мъж носеше сламена шапка върху посивялата си коса. Лицето му беше червендалесто с топчест нос и небесносини очи. — Отдавна не сме се виждали. От онази вечеря, която младата жена от Националната служба по натурализация и емиграция ни приготви в апартамента ти.

— Джулия Мари Лий. Беше някъде миналата година по това време.

— Какво стана с нея?

— Последното, което чух, е, че са я назначили в Хонконг.

— Не се задържат дълго при теб, а? — вметна Пърлмутър.

— Знаеш, че не съм от мъжете, които жените водят вкъщи, за да ги представят на майките си.

— Глупости. Ще спечелиш много, ако някой ден се задомиш.

Пит смени темата.

— Не надушвам ли манджа?

— Откога не си ял?

— Пих кафе на закуска и чаша безалкохолно на обяд.

Пърлмутър вдигна една кошница за излети от пода и я постави в широкия си скут. После свали сгъваемите таблички от орехово дърво от гърба на предната седалка.

— Приготвих малка закуска за пътуването ни до Фредериксбърг.

— Там ли отиваме? — попита Пит, очаквайки с нетърпение да се нахвърли върху лакомствата в кошницата.

Пърлмутър само кимна, докато му подаваше бутилка шампанско „Вьов Клико“, с жълт етикет.

— Любимото ми! — възкликна Пит.

След като Мълхоланд излезе през главния портал, той зави наляво по околовръстното шосе и продължи на изток по моста над река Потомак. Като стигна до Спрингфийлд, зави на юг. На задната седалка Пърлмутър сложи сребърни прибори и китайски порцелан върху табличките, след което започна да подава на Пит най-различни ястия, като се започнеше от пай с гъби и агнешки момици, панирани стриди, няколко вида пастет и сирена, и се свършеше с круши, задушени с червено вино.

— Това е същински пир, Сейнт Джулиан. Рядко ми се случва да ям такива деликатеси.

— А на мен не — потупа изпъкналия си корем Пърлмутър. — По това се различаваме с теб.

Пищната гощавка завърши с малък термос с кафе еспресо.

— Без коняк? — възмути се на шега Пит.

— Твърде е ранен часът за шейсетгодишен човек като мен да си позволява твърд алкохол. Първо ще си подремна малко.

— Къде се намира другият обсидианов череп, за който ми спомена?

— Във Фредериксбърг.

— Това разбрах.

— Той принадлежи на една много мила възрастна дама на име Кристин Мендър-Хъстед. Прабаба й намерила черепа, когато китоловният кораб на съпруга й бил скован от зимните ледове в Антарктика. Увлекателна случка. Според семейната история един ден Роксана Мендър се загубила върху паков лед. Когато съпругът й капитан Брадфорд Мендър, собственик и корабоводител на китоловния кораб „Паловерде“, и екипажът му отишли да я спасят, те попаднали на изоставен английски търговски ветроходен кораб, качили се на борда и го претърсили. Открили труповете на екипажа и пътниците. В един от килерите за провизии намерили черен обсидианов череп и други странни предмети, които обаче трябвало да оставят, тъй като ледът започнал да се пропуква и те побързали да се върнат на техния кораб.

— И са взели черепа?

Пърлмутър кимна.

— Да, Роксана лично го взела. Оттогава той станал наследствена вещ.

Пит се загледа безцелно през прозореца в зеления пейзаж на Вирджиния, прелитащ покрай тях.

— Дори двата черепа да се окажат еднакви, след като по тях няма никакви следи, надписи, пак няма да можем да разберем кой ги е изработил и защо.

— Не за да сравняваме черепите уредих среща с госпожа Мендър-Хъстед.

— А защо?

— От десет години се опитвам да купя семейните писма на фамилията Мендър, свързани с китоловните дни на капитан Мендър, и корабните дневници на плавателните съдове, които е управлявал. Но най-главната вещ от колекцията, за която бих дал какво ли не, за да я притежавам, е корабният дневник на изоставения и скован от леда английски търговски кораб.

— В такъв случай имаш тайна мисъл за това посещение.

Пърлмутър се подсмихна лукаво.

— Надявам се, че когато госпожа Мендър-Хъстед види твоя череп, може да склони да ми продаде нейния заедно със семейния архив.

— Не се ли срамуваш, като се погледнеш в огледалото?

— Срамувам се — засмя се ехидно Пърлмутър, — но това чувство бързо отминава.

— В корабния дневник на изоставения кораб не пише ли нещо за мястото, където е бил намерен черепът?

Пърлмутър поклати глава.

— Изобщо не съм го чел. Старата дама го държи заключен.

В продължение на няколко секунди Пит потъна в мислите си. Питаше се колко ли още обсидианови черепи лежат скрити някъде из целия свят.

 

 

Ролс-ройсът се движеше с висока скорост и измина разстоянието до Фредериксбърг само за час и половина. Мълхоланд отби по кръгла алея за коли, водеща към живописна къща в колониален стил, разположена на хълмистата част на града над река Рапаханок с лице към някогашното бойно поле, където по време на Гражданската война в един ден са били убити 12 500 войника от Северните щати. Построената през 1848 година къща представляваше изящен паметник на миналото.

— Е, пристигнахме — каза Пърлмутър, когато Мълхоланд отвори вратата.

Пит отиде зад колата, вдигна капака на багажника и извади кутията с черепа.

Двамата изкачиха стъпалата; Пърлмутър дръпна шнура на звънеца и посочи с брадичка кутията.

— Това може да изиграе роля.

Кристин Мендър-Хъстед беше приветлива възрастна дама. Имаше пъргави движения за възпълното си тяло, бяла коса, гостоприемна усмивка и ангелски черти на лицето. Лешниковите й очи искряха, докато се ръкуваше енергично с Пърлмутър и кимна, когато той й представи приятеля си.

— Моля, влизайте направо — покани ги тя мило. — Очаквах ви. Ще пиете ли чай?

Двамата мъже приеха поканата и жената ги въведе в библиотека, облицована с дървена ламперия, и им посочи две удобни кожени кресла. След като младото момиче, представено им като дъщерята на съседката й, което й помагало за поддържане на къщата, поднесе чая, Кристин се обърна към Пърлмутър.

— Е, Сейнт Джулиан, както ти казах по телефона, все още не съм готова да продавам семейните си ценности.

— Признавам, че надеждата още не ме е напуснала — каза Пърлмутър, — но доведох Дърк по друга причина. Дърк, ще покажеш ли на госпожа Мендър-Хъстед какво има в кутията?

— Наричайте ме Кристин. Прекалено дълго е обръщението с тия две фамилни имена — моминското и съпружеското ми.

— Винаги ли сте живели във Вирджиния? — поинтересува се Пит, докато отваряше дървената кутия.

— Аз съм шесто поколение калифорнийци, много от които все още живеят в Сан Франциско или околностите му. Имах щастието да се омъжа за човек от Вирджиния, който работеше като специален съветник на трима президенти.

Пит се смълча, запленен от черния череп, поставен върху полицата над запалената камина. После бавно като в транс отвори капака на кутията. Извади своя череп, стана и отиде да го сложи до другия.

— Боже мой! — ахна Кристин. — Не съм и сънувала, че може да съществува още един такъв.

— Нито пък аз — отвърна Пит, като оглеждаше двете обсидианови творения.

— Доколкото мога да кажа, гледайки ги с просто око, те са съвършени дубликати, напълно еднакви по форма и материал. Дори по размери изглеждат съвсем еднакви. Сякаш са излезли от един и същ калъп.

— Кажете ми, Кристин — заговори я Пърлмутър с чаша чай в ръка, — какво знаете от прабаба си за историята на този череп?

Тя го погледна така, сякаш й бе задал най-тъпия въпрос.

— Нали вече ти казах, че е бил намерен на един кораб, скован от ледове, на име „Мадрас“. Пътувал от Бомбай за Ливърпул, натоварен с трийсет и седем пътника, четирийсет души екипаж, и най-различен товар — чай, коприна, подправки, порцелан. Прабаба ми и прадядо ми намерили черепа в един килер за провизии, където имало и други древни артефакти.

— Мисълта ми беше дали са открили някакъв писмен документ, от който да са разбрали как са се озовали тези артефакти на борда на „Мадрас“.

— Зная със сигурност, че черепът и другите предмети не са били натоварени на борда в Бомбай. Били са намерени от екипажа и пътниците едва когато корабът е спрял край някакъв пуст остров, за да се запаси с питейна вода. Подробностите били описани в корабния дневник.

Предчувствайки най-лошото, Пит попита:

— Защо „били“?

— Защото капитан Мендър не задържал дневника у себе си. Предсмъртното желание на капитана на „Мадрас“ било той да бъде предаден на собствениците на кораба. Прадядо ми изпълнил желанието му, като изпратил по куриер дневника в Ливърпул.

Пит изпита чувството, че се е блъснал в тухлена стена, задънваща улица.

— Знаете ли дали собствениците на „Мадрас“ са изпратили експедиция, която да потърси изоставения кораб и да проследи обратния път на артефактите?

— Оказало се, че първите собственици продали търговското си дружество, преди капитан Мендър да изпрати дневника — поясни Кристин. — Новият управител изпратил експедиция от два кораба да търси „Мадрас“, но те изчезнали безследно заедно с целите екипажи.

— Значи няма останали никакви писмени документи — каза обезсърчен Пит.

Очите на Кристин светнаха.

— Не съм казала подобно нещо.

Той се вторачи във възрастната жена, опитвайки се да отгатне нещо в очите й.

— Но…

— Прабаба ми е била много будна жена — прекъсна го Кристин. — Преписала на ръка корабния дневник на „Мадрас“ преди съпругът й да го изпрати в Англия.

Тези думи обляха Пит като слънчева светлина, проникнала през черен облак.

— Дали ще е възможно да го прочета?

Кристин не отговори веднага. Стана, отиде до старото писалище, наследено от корабния капитан, и вдигна глава към картината, окачена на дъбовата ламперия. Тя изобразяваше мъж, седнал в кресло с кръстосани ръце и крака. Макар половината му лице да бе скрито под брада, личеше, че има хубави черти. Изглеждаше едър човек, тъй като тялото и раменете му изпълваха цялото кресло. Изправената зад него жена, с ръка върху рамото му, беше дребна, с изразителни кафяви очи. И двамата носеха облекла от деветнайсети век.

— Това са капитан Брадфорд и Роксана Мендър — каза някак замечтано тя, сякаш се бе пренесла във времето, в което никога не бе живяла. После се обърна и погледна към Пърлмутър. — Сейнт Джулиан, мисля, че моментът настъпи. Прекалено дълго държах техните документи и писма от сантиментални чувства. По-добре е да бъдат помнени от другите, които да четат и извличат полза от историята. Считай колекцията за твоя на цена, предложена от теб.

Пърлмутър скочи от креслото с лекотата на атлет и прегърна Кристин.

— Благодаря ви, мила госпожо. Обещавам ви, че всичко ще бъде запазено и съхранено в архивите за бъдещите историци.

Кристин отиде до изправения до камината Пит.

— А за вас, господин Пит, имам подарък. Поверявам ви моя обсидианов череп. Сега, след като имате два еднакви черепа, какво ще правите с тях?

— Преди да отидат в музея за древна история, те ще бъдат изследвани и анализирани в лаборатория, за да се види откога датират и дали са свързани с древна цивилизация.

Тя задържа погледа си дълго върху черепа, с който щеше да се раздели, и дълбоко въздъхна.

— Не ми се иска да напуска дома ми, но като знам, че отива в грижовни ръце, ми става по-леко. Знаете ли, хората винаги са гледали на него като на предвестник на нещастия и трагедии. Но от мига, в който Роксана го е пренесла по топящите се ледове до кораба на съпруга си, той е донесъл само добро на семейство Мендър.

 

 

По обратния път за Вашингтон Пит започна да чете корабния дневник на „Мадрас“, преписан дума по дума с четливия и леко наклонен почерк на Роксана Мендър в бележника й с кожена подвързия. Въпреки гладкото возене на ролса, той трябваше да вдига глава и да поглежда в далечината, за да не му прилошее.

— Попадна ли на нещо интересно? — попита го Пърлмутър, докато минаваха по моста „Джордж Мейсън“ над река Потомак.

Пит отмести поглед от бележника.

— Да, попаднах. Сега вече знаем не само приблизителното място, на което екипажът на „Мадрас“ е намерил черепа, но и много, много повече.