Клайв Къслър
Атлантида открита (28)

25.

След като Пат засне на филмова лента скалните надписи и странните карти на света в погребалната камера, двамата с Джордино отлетяха със самолет до Кейптаун, за да навестят наскоро оперирания Руди Гън в болницата. Правейки сцена, граничеща с шумен скандал, Гън пренебрегна предупрежденията на болничния персонал и успя да склони Джордино да го измъкне и качи на самолет, за да напусне Южна Африка. Накрая Джордино с радост отстъпи и с помощта на Пат измъкна дребния, но жилав заместник-директор на НЮМА през мазето на болницата и го качи на лимузина, която отпраши към летището на града. Там чакаше самолет на НЮМА, за да ги закара обратно във Вашингтон.

Пит остана на острова с доктор Хатфийлд и екипа от „тюлени“. Заедно те внимателно опаковаха ценните реликви, за да ги подготвят за пренасянето им с хеликоптер до борда на дълбокоокеанския научноизследователски кораб на НЮМА, обикалящ около остров Сен Пол. Хатфийлд грижливо увиваше мумиите с одеяла от кораба и ги подреждаше в дървените сандъци, които щяха да бъдат откарани в лабораторията му в Станфордския университет за задълбочено изследване.

След като и последната мумия бе натоварена на хеликоптера на НЮМА, Хатфийлд също се качи, за да придружи мумиите и реликвите по време на краткото пътуване до кораба. Пит се обърна и се здрависа с лейтенант Джейкъбс.

— Благодаря ви за помощта, лейтенант, и моля, благодарете от мое име и на вашите хора. Никога нямаше да се справим без всички вас.

— Не получаваме често назначения да придружаваме древни мумии — усмихна се Джейкъбс. — Почти съжалявам, че терористите не се опитаха да ни ги отнемат.

— Не мисля, че това са терористи в точния смисъл на думата.

— Убийството си е убийство, както и да го наречете.

— В Щатите ли се връщате?

Джейкъбс кимна.

— Наредиха ми да закарам труповете на нападателите, с които тъй ловко се справиха вашите приятели, до болницата „Уолтър Рийд“ в окръг Колумбия за изследване и евентуално разпознаване.

— Желая ви успех — каза Пит.

Джейкъбс каза:

— Може би пак ще се видим някой ден.

— Ако стане, надявам се да бъде на някой плаж на Таити.

Пит остана да наблюдава в неспиращия ситен дъжд как морските пехотинци се качиха на борда на самолета. Не помръдна от мястото си, докато сребърната птица не се загуби от поглед над облаците. Сега той беше единственият човек на острова.

Върна се във вече празната погребална камера и хвърли последен поглед на гравираните в стената карти на Земята. Прожекторите ги нямаше и той си осветяваше с джобно фенерче.

Кои бяха тези древни картографи, направили такива невероятно точни карти на земното кълбо преди толкова много хилядолетия? Как са могли да изобразят Антарктида, преди да е била покрита от плътна ледена покривка? Възможно ли е континентът на южния полюс да е имал по-топъл климат преди хиляди години? Дали е бил обитаван от хора?

Не само картината на една незаледена Антарктида будеше недоумение. Пит не беше споделил с другите, че и разположението на другите континенти и Австралия не му даваше мира — те не се намираха там, където би трябвало да бъдат. Направи му впечатление, че Американският континент, Европа и Азия бяха изместени с три хиляди и двеста километра по̀ на север. Защо древните хора, които иначе бяха изчислили крайбрежните ивици с такава точност, са изобразили континентите толкова встрани от установените места в границите на Земята. Това откритие го озадачи.

Мореплавателите очевидно са имали научни знания, надминаващи развитите народи и цивилизации, дошли след тях. Тяхната епоха също така изглеждаше по-напреднала в изкуството на писмеността и общуването, отколкото на дошлите хиляди години по-късно. Какво послание, останало завинаги гравирано в камъка, са се опитали да предадат на идните поколения?

Мислите, препускащи в съзнанието на Пит, бяха прекъснати от шума на витло и двигател, които проехтяха в тунела и известиха връщането на хеликоптера, който щеше да го закара до научноизследователския кораб. С известна неохота той върна съзнанието си в действителността, изключи фенерчето си и тръгна да излиза от тъмната скална камера.

 

 

За да не губи време в чакане на правителствен транспорт Пит взе самолет от Кейптаун за Йоханесбург, откъдето продължи с полет на Южноафриканските аеролинии до Вашингтон. Спа почти през целия път, като само веднъж стана да се разтъпче, когато самолетът кацна на Канарските острови за дозареждане. Пристигна на летище „Дълес“ към полунощ. Беше приятно изненадан, като видя ослепителен форд кабриолет от 1936 година с форсиран двигател и свален гюрук да чака до тротоара. Каросерията и калниците бяха боядисани във виолетово-кафяв металик и искряха на светлините на летището. Броните с гумено покритие бяха от типа на „Де Сото“ от 1936 година. Предните седалки и подвижната седалка в задната открита част бяха тапицирани със светлобежова кожа. Елегантната малка кола имаше двигател V-8, изцяло реконструиран, за да се увеличи мощността му до 225 конски сили. Задната му част бе снабдена със стара петдесетгодишна система от зъбни колела с ускоряваща предавка.

Ако самата кола не беше достатъчна да привлича внимание, то не по-малко красивата жена, която седеше зад кормилото, щеше да накара много глави да се обърнат след нея. Дългата й коса с цвят на канела беше покрита с тънък пъстър шал срещу лекия вятър. Изпъкналите й като на фотомодел скули подчертаваха плътни устни, къс, прав нос и магнетични виолетови очи. Под сиво-кафявото астраганено палто, дълго до коленете, носеше кафяв мек вълнен пуловер с висока яка и сиво-кафяви туидени панталони.

Конгресменката Лорън Смит от Колорадо му хвърли пленителна усмивка.

— За кой път те посрещам по този начин и ти казвам: „Добре се завърнал у дома, моряко“?

— Най-малко за осми, доколкото си спомням — отвърна Пит, радостен, че дългогодишната му романтична любов бе отделила време от претоварения си график, за да го вземе от летището с една от колите от колекцията му.

Той метна пътната си чанта в откритата задна част на автомобила, настани се на пътническата седалка и се наведе да целуне жената, а след това я задържа дълго в прегръдките си. Когато най-накрая я пусна и се облегна назад, тя, поемайки си дъх, рече:

— Ей, внимавай, не искам и с мен да се повтори случая с Клинтън.

— Хората приветстват любовните афери на жените политици.

— Така си мислиш ти — отвърна Лорън и запали двигателя. — Накъде да карам, към хангара ти?

— Не, искам да се отбия за малко в управлението на НЮМА, за да проверя на компютъра си какви са последните данни от Хирам Йегър по програмата, върху която работим.

— Ти сигурно си единственият човек в страната, който няма компютър в дома си.

— И не искам и да имам — отвърна той сериозно. — Достатъчно са ми проектите, с които се занимавам, за да си губя времето с Интернет и да отговарям на електронната поща.

Лорън потегли и излезе с форда на широката магистрала, водеща към града. Пит седеше мълчалив и все още бе потънал в мисли, когато в далечината се открои паметникът на Вашингтон, осветен от лампи в подножието му. Лорън познаваше добре Пит и знаеше, че е само въпрос на време, преди той да слезе на земята.

— Какво ново в Конгреса? — попита той след малко.

— Като че ли много те е грижа — отвърна тя с безразличие.

— Досадно ли ти е да говориш за това?

— Дебатите за бюджета не правят мазоли по женските ръце — после добави с по-мек тон: — Чух, че Руди Гън бил прострелян доста сериозно.

— Хирургът в Южна Африка, специалист по възстановяване на кости, свърши чудесна работа. Руди ще накуцва няколко месеца, но това няма да му попречи да продължи да ръководи операциите на НЮМА от бюрото си.

— Ал каза, че и ти си имал големи перипетии в Антарктика.

— Е, не бяха чак толкова големи. — Той се обърна и я погледна замислен. — Нали си в комисията по международни търговски връзки?

— Да.

— Запозната ли си с дейността на някои големи корпорации в Аржентина?

— Бях там по няколко повода и се срещнах с техните финансови и търговски министри — отвърна тя. — Защо питаш?

— А да си чувала нещо за така нареченото дружество „Нова съдба“ или корпорация „Четвърта империя“?

Лорън се замисли.

— Веднъж при едно посещение с търговска цел се срещнах с генералния директор на Търговско обединение „Съдба“ в Буенос Айрес. Доколкото си спомням, името му беше Карл Волф.

— Кога беше това? — попита Пит.

— Преди четири години.

— Имаш добра памет за имена.

— Карл Волф беше красив мъж с много добри обноски. Голям чаровник. Никоя жена не би забравила мъж като него.

— Щом е така, защо си още с мен?

Тя му хвърли бегъл поглед и провокираща усмивка.

— Земните, сурови и похотливи мъже също привличат жените.

— Суров и похотлив съм аз. — Пит обгърна с ръка раменете й и гризна леко ухото й.

Тя отдръпна главата си.

— Недей, докато шофирам.

Тогава той я стисна прочувствено за дясното коляно, после се отпусна на седалката си и се загледа в звездите, които трептяха в прохладната пролетна нощ през започналите да се разлистват клони на дърветата. Карл Волф. Той прехвърли няколко пъти името в ума си. Истинско немско име, заключи той. Струваше си да се поразрови за това обединение „Съдба“, дори да стигнеше до задънена улица.

Лорън караше гладко, като ловко изпревари няколкото коли, все още на пътя в тези малки часове на нощта, и най-сетне зави по алеята за коли, водеща към подземния паркинг на сградата на НЮМА. Пазачът излезе от будката си, позна Пит и пропусна колата да мине, като поостана малко да се полюбува на отминаващия лъскав стар форд. На главното ниво имаше паркирани само три коли. Лорън спря близо до асансьора и загаси светлините и двигателя.

— Да дойда ли с теб? — попита тя.

— Връщам се след няколко минути — отвърна Пит, докато излизаше от колата.

Той се качи в асансьора, който автоматично спря на етажа на главното фоайе, където Пит трябваше да се разпише в присъствената книга върху масата на дежурния по охраната, който наблюдаваше редица от телевизионни монитори, показващи различни помещения от сградата.

— Много работа, а? — попита любезно охранителят.

— Отбивам се за малко — отвърна Пит през прозявка.

Преди да натисне копчето на асансьора за етажа, където се намираше кабинетът му, интуицията му го накара да се качи направо на десетия етаж. Не се излъга — Хирам Йегър беше все още зад компютъра си.

— Дърк! — изненада се той, като стана от стола и му подаде ръка. — Не очаквах да се мотаеш тук в този час на нощта.

— Реших да видя какво ти и доктор О’Конъл изровихте от древната кал — рече Пит.

— Мразя изтърканите фрази — обади се Макс.

— Това беше достатъчно от твоя страна — смъмри я престорено Йегър и продължи да разговаря с Пит. — Оставих разпечатка на последните ни открития върху бюрото на адмирал Сандекър около десет часа тази вечер.

— Ще я взема и ще я върна веднага на сутринта.

— Не бързай. Той има среща с директора на Националната агенция по океански и атмосферни изследвания и няма да приключи до обяд.

— И ти трябваше да си си вкъщи при жена си и децата — каза Пит.

— Работихме до късно с доктор О’Конъл — поясни Йегър и разтърка уморените си очи. — За малко я изпусна.

— Значи е дошла направо тук, без да си почине от пътуването? — изненада се Пит.

— Тя е забележителна жена. Ако бях свободен, щях да й поискам ръката.

— Винаги си си падал по учените жени.

— Умът преди красотата, така казвам аз.

— А ще ми кажеш ли нещо, преди да прегледам доклада ти? — попита Пит.

— Една удивителна история — отвърна някак замислен Йегър.

— Която ще подкрепя и аз — добави Макс.

— Това е личен разговор — сопна се Йегър на изображението на Макс и го изключи, след това стана и се протегна. — Онова, до което стигнахме, е невероятен разказ за човешки род от мореплаватели. Те са живели преди зората на писмената история и са били погубени след сблъсък на комета със земята, причинил огромни вълни, които погълнали градските пристанища, построени от тях почти във всеки край на земното кълбо. Живели са и умрели в забравена епоха и в съвършено различен свят от днешния.

— Последния път, когато разговарях с адмирала, той заяви, че легендата за Атлантида е неприемлива.

— Потъналият в средата на Атлантическия океан континент не се вписва в картината — каза Йегър сериозно. — Но няма съмнение, че е съществувал съюз на морски народи, повечето от които са преплавали надлъж и нашир всички морета и са картографирали всеки континент. — Той замълча и погледна Пит в лицето. — Снимките на скалните надписи и на картата на света в погребалната камера, направени от Пат, са в лабораторията. Очаквам да бъдат готови и да ги получа до сутринта, за да ги сканирам в компютъра.

— Те показват разположение на континентите, много по-различно от днешното.

Зачервените очи на Йегър гледаха замислено.

— Започвам да си мисля, че нещо по-катастрофално от сблъсък на комета е станало. Сканирах геоложките данни, събрани от хората ми през последните десет години. Ледниковият период е свършил доста рязко, заедно с бясното настъпление на морето към сушата. Морското ниво се е повдигнало с близо деветдесет метра над нивото преди девет хиляди години.

— Това поставя всяка сграда или реликва на атлантите доста дълбоко под водата.

— Да не говорим, че са заровени дълбоко под дънната утайка.

— Те „атланти“ ли са наричали себе си? — поинтересува се Пит.

— Съмнявам се, че изобщо са знаели какво значи тази дума — отвърна Йегър. — Атлантида е гръцка дума и е името на дъщерята на титана Атлас. Днес всеки, който може да чете, и повечето, които не могат, знаят или са чували за Атлантида. Какво ли не носи нейното име, като се почне от курортни хотели, технологични и финансови дружества, магазини и плувни басейни, та се стигне до хиляди продукти, включително вина и храни. Безброй статии и книги са написани за потъналия континент, неведнъж той е бил обект на телевизионни и игрални филми. Но досега само онези, които вярват в Дядо Коледа, НЛО и свръхестествени сили, смятат, че Атлантида е нещо повече от съчинена от Платон история.

Пит тръгна към вратата и се обърна.

— Любопитно ми е — каза той замислен, — какво ли ще кажат хората, като научат, че такава цивилизация наистина е съществувала.

Йегър се усмихна.

— Мнозина ще възкликнат: „Нали ти казах!“.

 

 

След като Пит остави Йегър и слезе от асансьора на етажа на кабинетите на НЮМА, забеляза, че лампите в коридора, водещ към апартамента на адмирал Сандекър, светеха на най-ниска степен. Стори му се странно, че са все още включени, но реши, че има много причини да бъде оставено слабо осветление. В дъното на коридора той мина през стъклена врата, отваряща се към преддверието на вътрешния кабинет на адмирала и заседателната зала. Приближавайки се до бюрото, заемано от Джули Уолф, секретарката на адмирала, подуши непогрешимия аромат на портокалов цвят.

Спря се пред вратата и затърси пипнешком ключа за осветлението. В същия миг една фигура, приведена на две, изскочи от сянката и се спусна към Пит. Твърде късно стегна мускулите си — нашественикът успя да го изненада с юмрук в корема. Той се запрепъва заднешком, оставайки на крака, но превит надве, с изкаран въздух. Все пак успя да сграбчи нападателя си, но тъй като не бе подготвен, ръката му бе избита настрани.

Мъчейки се да си поеме въздух, притиснал с едната си ръка корема, Пит напипа ключа за осветлението с другата и го включи. Един поглед върху бюрото на Сандекър му беше достатъчен да разбере мисията на нашественика. Адмиралът беше фанатик на тема чисто и подредено бюро. Всяка вечер, преди да тръгнеше за дома си на Уотъргейт, той прибираше прилежно документите и папките в чекмеджетата. Сега и докладът на Йегър за древните мореплаватели липсваше от плота на бюрото.

Със стомах, свит на топка, Пит се затича към асансьорите. Единият, с крадеца вътре, вече се движеше надолу, другият беше спрял на по-долния етаж. Той нетърпеливо натисна бутона, за да го повика и докато чакаше, задиша дълбоко, за да дойде на себе си. Вратите на кабината се разтвориха и той скочи вътре, натискайки бутона за подземния паркинг. Асансьорът се спусна бързо, без да спира. Слава богу, че ги има асансьорите на „Отис“, помисли си Пит.

Излезе от кабината, без да изчака вратите да се разтворят докрай и се втурна към кабриолета в мига, в който едни червени задни светлини изчезнаха през изходната рампа.

Той отвори шофьорската врата, избута Лорън на другата седалка и включи двигателя. Лорън го гледаше изумена.

— Какво става?

— Видя ли един мъж да потегля току-що? — попита я той, като натисна съединителя, включи на скорост и подаде пълна газ.

— Не беше мъж, а жена със скъпо кожено палто върху кожен костюм с панталон.

Лорън ли няма да забележи такива подробности, отбеляза наум Пит, когато двигателят на форда изрева и гумите оставиха две тъмни следи по циментовия под на паркинга. След като се изкачи по рампата, той натисна спирачките и закова колата до будката на пазача. Мъжът беше излязъл от будката си и гледаше след изчезналите червени светлини.

— В коя посока тръгнаха? — извика Пит.

— Профучаха покрай мен, преди да мога да ги спра — отвърна все още смаяният охранител. — Поеха на юг към главния път. Да се обадя ли в полицията?

— Да, веднага! — Пит изкара форда на улицата и се отправи към главния път, на една пресечка от сградата на НЮМА. — Каква беше колата?

— Черен „Крайслер“ 300М, 253 конски сили, вдига от нула до осемдесет километра в час за осем секунди.

— Знаеш дори и техническите му характеристики? — почуди се Пит.

— И още как! — отвърна Лорън. — Имах такъв, не помниш ли?

— Изплъзна ми се от съзнанието поради тази бъркотия.

— А каква мощност има тази играчка? — надвика тя грохота на двигателя.

— Близо 225 — отвърна Пит и превключи на скорост, за да излезе на главния път.

— Те те превъзхождат.

— Не, ако вземеш предвид, че ние тежим поне четиристотин и петдесет килограма по-малко — отвърна спокойно Пит, докато превключваше предавките. — Нашите крадци може и да имат по-висока максимална скорост и да секат по-право завоите, но аз мога дори да ги изпреваря.

Модифицираният двигател виеше с увеличаването на оборотите. Стрелката на скоростомера зад кормилото доближаваше 150, когато Пит щракна лостчето за ускоряващата предавка. Стрелката на скоростомера мина чертичката за 160 километра в час и оборотите мигом намаляха.

Движението беше слабо в един часа след полунощ в делничен ден и Пит скоро зърна черния крайслер по ярко осветения главен път. Приготви се да го застигне. Шофьорът на крайслера караше с трийсет километра над позволената скорост, без обаче да се опитва да достига максималната скорост на колата. След малко отби вдясно по тясна алея — вероятно се опасяваше да не се натъкне на полиция, защото едва ли допускаше, че го преследва кола от паркинга на НЮМА.

Когато фордът се доближи на около триста метра от по-новата кола, Пит започна да намалява скоростта, влачейки се след по-бавнодвижещи се коли, за да остане извън полезрението на крайслера. Тъкмо се изпълни с върховна самоувереност и видя как крайслерът зави рязко по моста „Франсис Скот“. Като стигна оттатъшния бряг на река Потомак, направи ляв завой, а после със свирещи гуми зави надясно към жилищния район на Джорджтаун.

— Май те забеляза — каза Лорън, потрепервайки от студения вятър, нахлуващ покрай предното стъкло.

— Умна мадама — измърмори Пит. Раздразнен, че губи играта, той хвана здраво кормилото в стил „банджо“, изви го докрай и предприе деветдесетградусов завой. — Вместо да пердаши по права линия, тя използва всеки ъгъл, надявайки се да спечели достатъчно преднина, за да може да завива, без ние да виждаме в коя посока.

В играта на котка и мишка крайслерът препускаше все по-напред след всеки завой, но шейсет и пет годишният кабриолет възстановяваше загубения метраж чрез по-голямото си ускорение. Колите минаха през седем градски квартала, запазвайки една и съща дистанция, без нито едната да намали или увеличи разстоянието между тях.

— Това е ново преживяване — смънка Пит с мрачно лице.

— В какъв смисъл?

Той й хвърли бърз поглед и се усмихна.

— За първи път, откакто се помня, аз съм този, който преследва.

— Това може да продължи до сутринта — отбеляза Лорън, хванала дръжката на вратата, сякаш готова да изскочи в случай на произшествие.

— Или докато на един от нас свърши горивото — отвърна Пит, извършвайки опасен завой.

— Не обиколихме ли вече този квартал?

— Обиколихме го.

Излизайки от следващия ъгъл, Пит видя как стоповете на крайслера ненадейно светнаха и черната кола спря рязко пред една тухлена къща. Той също удари спирачка и спря до крайслера точно когато шофиращата жена хлътна във входната врата.

— Май спря съвсем навреме — подметна Лорън, сочейки към парата, която се вдигаше над капака от радиатора.

— Нямаше да спре, ако не влизаше в плана й — каза Пит, докато оглеждаше тъмната къща.

— И какво сега, шерифе? Разпускаме ли полицейския отряд?

Пит й хвърли лукав поглед.

— Не, ти отиваш и почукваш на вратата.

Тя се обърна към него, лицето й изглеждаше призрачно на слабата светлина на близката улична лампа.

— Не си познал!

— Знаех си, че ще откажеш. — Той отвори вратата си и слезе от колата. — Тогава, ето ти сателитния телефон. Не се ли върна до десет минути, обади се в полицията, а после на адмирал Сандекър. При най-малкото движение в тъмнината, излизай от колата, и то веднага. Разбра ли?

— Защо да не се обадим още сега в полицията и да съобщим за кражбата?

— Защото искам да вляза вътре пръв.

— Въоръжен ли си?

Устните му се разтеглиха до ушите.

— Кой е чувал за оборудван с оръжие автомобил с форсиран двигател? — Той отвори жабката и извади джобно фенерче. — Разполагам само с това — после се наведе, целуна я и изчезна в мрака, обгръщащ къщата.

Пит не използва фенерчето си. Светлината от улицата му беше достатъчна, за да вижда пътя си по тясната каменна пътека, водеща към задната част на къщата. Постройката изглеждаше потискащо тъмна и тиха. Доколкото успя да види, дворът беше добре поддържан. Високи тухлени зидове, покрити с пълзящо растение, го разделяха от имотите от двете му страни. Те също тънеха в мрак — обитателите им все още спяха блажено.

Пит беше деветдесет и девет процента сигурен, че къщата има алармена система, затова не направи опит да се промъкне крадешком. Достатъчно му беше, че не се охранява от кръвожадни кучета. Надяваше се крадецът и приятелите му сами да се покажат. Едва тогава щеше да прецени как да реагира. Стигна до задната врата и се изненада, като я видя широко отворена. Късно осъзна, че крадецът се беше втурнал през предния вход, за да излезе направо през задния. Затича се към гаража, в края на една алея.

Изведнъж нощната тишина се раздра от силен грохот на мотоциклетен двигател. Пит бързо отвори вратата на гаража и влезе вътре. Старомодна задна врата с две крила зееше отворена навън. Фигура в черно кожено палто над кожен костюм с панталон и ботуши натискаше крачния лост на предавките и се канеше да потегли, когато Пит с два скока се хвърли върху гърба на мотоциклетиста, обви ръка около врата му и го смъкна от седалката, без да го пуска.

Пит бързо установи колко наблюдателна беше Лорън. Тялото не беше достатъчно едро за мъж, нито толкова мускулесто. Двамата паднаха на циментовия под, като Пит се просна с цялата си тежест отгоре. Мотоциклетът се катурна на една страна и започна да се движи в пълен кръг, стържейки със задното колело по цимента, докато прекъсвачът му се включи и двигателят замлъкна. Инерцията запрати двуколесното превозно средство право в скупчените тела на пода, като предната гума се блъсна в главата на мотоциклетиста, а ръчките се забиха в бедрото на Пит, без да счупят кост, но му направиха синина, която не се разсея седмици наред.

Той се надигна с болка на колене, видя фенерчето си, което продължаваше да свети на прага, където го беше пуснал, за да освободи ръцете си. Долази до него, взе го и обходи с лъча неподвижното тяло до мотоциклета. Изпод каската, която бе все още на главата, се виждаше разпиляна дълга руса коса. Той обърна тялото по гръб и освети лицето.

Над едната вежда започваше да се оформя подутина, но чертите на лицето не бяха засегнати. Ударът на предната гума на мотоциклета бе довел жената до безсъзнание, но тя беше все още жива. Видът на лицето изуми Пит до такава степен, че той едва не изпусна фенерчето си от ръката, която чак сега затрепери.

Беше доказан медицински факт, че кръвта не изстива, докато във вените не се инжектира ледена вода. Но Пит почувства, че в момента собствената му кръв се смразява. Той се изви на колене, все още в шок, и изведнъж му се стори, че въздухът в гаража натежа от ужас. Беше разпознал жената, която лежеше в несвяст до него.

Нито за миг не се усъмни, че гледа същото лице на мъртвата жена, която бе докоснала рамото му на дъното на морето до потъналия корпус на немската подводница.