Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (7) (Прелъстената от френския лейтенант)

Седма глава

Извънредно повишената производителна сила в сферата на едрата промишленост… позволява непроизводителното използване на все по-голяма част от работническата класа и с това — все по-масовото възпроизвеждане на някогашните домашни роби под името „класа на прислужниците“ като слуги, слугини, лакеи и т.н.

Маркс, „Капиталът“ (1867)

Когато Сам дръпна пердетата, утрото озари Чарлс така, както мисис Поултни — все още в обятията на Морфея, ако се съди по шума от спалнята — би желала след смъртта си раят да я озари, щом мине дължимото благоприлично ожидание. Мекият климат по крайбрежието на Дорсит десетина пъти в годината дарява такива дни — не просто меки за сезона дни, а пленителни мигове средиземноморска топлина и лъчезарност. В такива дни природата сякаш полудява. През ноември паяците, които би трябвало да спят зимен сън, плъзват по нагорещените скали, през декември запяват косове, през януари цъфтят иглики, а март се прави на юни.

Чарлс седна в леглото, хвърли нощната си шапчица, накара Сам да разтвори широко прозорците и, подпрян на ръце, впери поглед в слънчевите лъчи, които нахлуха в стаята. Леката му потиснатост от предния ден бе изчезнала заедно с облаците. Топлият пролетен въздух се промъкна през полуразгърдената му нощница и го погали по голата шия. Сам точеше бръснача му, а от медната кана, която бе донесъл, парата примамливо се издигаше, навявайки рой прустовски асоциации за безоблачни дни, увереност, стабилност, ред, спокойствие, изтънченост. По калдъръмената улица мина конник с мек екот на кротки копита по камъка. Вятърът полъхна малко по-силно и размърда овехтелите пердета от червено кадифе, но дори те изглеждаха красиви на тази светлина. Всичко беше превъзходно. Светът винаги щеше да бъде такъв и само такъв.

Заситниха копитца, разнесе се припряно блеене. Чарлс стана и погледна през прозореца. Отсреща стояха и си говореха двама старци с широки ризи на басти. Единият беше овчар, облегнат на гегата си. Насред улицата неспокойно чакаха дузина овце и двойно повече агнета. Останки от носиите на една много по-стара Англия се срещаха тук-там като живописна гледка в 1867 година; всяко село си имаше поне по десетина старци в такава премяна. Чарлс съжали, че не може да рисува. В провинцията беше наистина очарователно. Той се обърна към слугата си.

— Бога ми, Сам, в ден като днешния съм склонен кракът ми вече да не стъпи в Лондон.

— Ако още малко постоите да ви ду’а, сър, току-виж, и тая станала.

Господарят му го погледна строго. Със Сам бяха заедно от четири години и се познаваха доста по-добре, отколкото партньорите в много от уж по-интимните форми на съжителство.

— Пак си пил, Сам.

— Не съм, сър.

— По-добре ли е новата стая?

— Да, сър.

— А храната?

— Много ’ранителна, сър.

— Quod est demonstrandum.^[1] В такова утро последният бедняк би запял от радост, а на теб са ти потънали гемиите. Ergo^[2], пил си.

Сам провери острието на смъртоносния бръснач върху късия си палец с изражение, което подсказваше, че всеки момент можеше да му хрумне да го опита върху собственото си гърло или върху това на засмения си господар.

— Онуй слугинче от ку’нята на мисис Трантър, сър… Аз, на мен да остане…

— Бъди така любезен първо да оставиш този инструмент и после да ми обясняваш.

— Ей я на къде се дуе. — Той извъртя палец към прозореца. — Зинала отсреща, ще проглуши улицата.

— И какво извика?

Изражението на Сам стана много сериозно при мисълта за кръвната обида.

— „У кога стана въглищар, кога му почерня вратът!“ — И мрачно замлъкна. — И чувал с въглища иска, сър.

Чарлс се ухили.

— Знам я. Със сивата рокля, нали? Една такава грозна, а?

Несправедливо беше от страна на Чарлс, защото ставаше дума за момичето, на което бе свалил шапка предишния следобед — най-апетитното създание, с което Лайм можеше да се похвали.

— А, сър, ’ич не е грозна, тъй да се каже.

— Аха. Ясна работа. Купидон е несправедлив към лондончанина.

Сам го стрелна с възмутен поглед.

— Сопола си не фърлям на нея, сър.

— Подбирай си думите, Сам. Може да си се родил в кръчма…

— Кръчмата беше отсреща, сър.

— Все едно. Но аз няма да позволя да си служиш с кръчмарски език в ден като днешния.

— Орезилен съм, мистър Чарлс. Всички коняри я чу’а.

Тъй като „всичките коняри“ бяха само двама, а единият от тях — напълно глух, Чарлс не прояви особено съчувствие. Той се усмихна, после даде знак на Сам да му налее гореща вода.

— Хайде сега, бъди добър и ми донеси закуската. Тази сутрин ще се избръсна сам. И нека да ми сложат двойна порция кифлички.

— Слушам, сър.

Чарлс спря намръщения Сам на вратата и му се закани с четката за бръснене.

— Тези провинциални момичета са твърде свенливи, за да обиждат така изисканите лондонски господа… освен ако не са били силно предизвикани. Имам сериозни подозрения, Сам, че ти си поизбързал. — Сам стоеше с отворена уста. — А ако не побързаш двойно повече с моята закуска, ботушът ми ще се окаже по-бърз от тебе и никак не завиждам на задните ти части.

Вратата се затвори, и то съвсем не безшумно. Чарлс си намигна в огледалото. После изведнъж си придаде изражение на десет години по-възрастен — много важен, сериозен млад глава на семейство. Засмя се доволно на физиономията си и на обзелото го добро настроение, вирна глава и потъна в гальовно съзерцание на чертите си. Те бяха наистина много правилни — голямо чело, мустаци, черни като косата му, която се беше разрошила при свалянето на нощната шапчица и го правеше да изглежда по-млад. Кожата му бе изтънчено бледа, макар и не чак като на повечето лондонски джентълмени — по онова време слънчевият загар съвсем не беше желан белег на добро обществено положение и мъжественост, а тъкмо напротив — издаваше плебейски произход. При по-внимателен поглед лицето му в такива мигове изглеждаше леко глуповато. Отново го облъхна досадата от предишния ден. Да, твърде наивно беше това лице без изисканата маска за пред хора: липсваше му тежест. Добре, че бяха дорийският нос и хладните сиви очи. Колкото до доброто възпитание и самочувствие, те несъмнено му личаха.

Чарлс се зае да насапунисва двойственото лице.

Сам бе десетина години по-млад от него — твърде млад, за да е добър слуга, а освен това разсеян, свадлив и суетен: въобразяваше си, че е много умен, много обичаше да се прави на палячо и да мързелува, облегнат някъде, със сламка или стръкче магданоз, пъхнато в ъгълчето на устата, да се преструва на познавач на коне или да лови врабчета със сито точно когато му викнат да се качи горе.

На нас, разбира се, всеки лондонски прислужник на име Сам веднага ни напомня за безсмъртния Уелър, а този Сам несъмнено бе произлязъл от същото съсловие. Но бяха минали вече тридесет години, откакто „Записките на клуба Пикуик“ се появиха с блясък на бял свят. Любовта на Сам към конете всъщност не беше особено дълбока. Той приличаше на съвременен работник, който смята, че се е издигнал, щом познава добре колите. Сам дори познаваше Сам Уелър, но не от книгата, а от една театрална постановка. Знаеше също, че времената са се променили. Лондонските слуги от неговото поколение се бяха изкичили едно стъпало по-нагоре. И ако той се мотаеше из конюшните, правеше го именно за да покаже пред провинциалните коняри и прислужници, че е едно стъпало над тях.

В средата на века на сцената в Англия се бе появил съвсем нов вид денди. Някогашните аристократични екземпляри поовехтелите потомци на Бо Бръмъл^[3] бяха известни като „контета“; новото поколение млади преуспяващи занаятчии и по-амбициозните слуги вече се надпреварваха с тях по елегантност. Самите „контета“ ги наричаха „сноби“. Сам беше много подходящ пример за сноб в тесния смисъл на думата. Имаше тънко чувство за стил в облеклото почти толкова тънко, колкото на „тупалките“ от 60-те години — и харчеше по-голямата част от заплатата си, за да е в крак с модата. Проявяваше и друга характерна черта на тази нова класа стремежът да се говори правилно.

През 1870 година прословутото неумение на Сам Уелър да произнася правилно „в“ вековен белег на лондонското простолюдие — предизвикваше вече презрението както на „снобите“, така и на буржоазните писатели, които все пак продължиха още известно време, и то съвсем неоснователно да го използват в диалога на своите кореняци лондончани. На снобите им беше много по-трудно да се справят с „х“-то; ожесточена борба с него водеше и нашият Сам, но по-често губеше, отколкото печелеше. Грешките му всъщност не бяха комични: те бяха признак на социална революция.

Чарлс не можеше да осъзнае това, може би защото Сам му даваше нещо много необходимо в живота: ежедневната възможност да побъбри и да се пренесе в ученическите години, проявявайки характерната си и злощастна слабост към изтънчени каламбури и двусмислици — чувство за хумор, което бе чист и извънредно отвратителен продукт на аристократичните привилегии в образованието. Все пак, макар че поведението на Чарлс на пръв поглед утежняваше и без това грубата икономическа експлоатация, трябва да отбележа, че той проявяваше към Сам известна топлота и човещина, много по-добри от непристъпната бариера, която новите богаташи — а епохата гъмжеше от нови богаташи — бяха издигнали между себе си и своите слуги. Чарлс, естествено, имаше зад себе си много поколения, живели с прислуга — нещо, което не можеше да се каже за новозабогателите му съвременници: самите те често биваха деца на слуги. Той не би могъл да си представи света без слуги. Новите богаташи можеха и това ги караше много повече да злоупотребяват с несигурното си положение. Своите слуги те се опитваха да превърнат в машини, докато Чарлс много добре знаеше, че неговият прислужник е отчасти и компаньон — един Санчо Панса, необходимият комедиен съпровод на духовната му връзка с Ърнестина — Дулцинея. Накратко казано, държеше Сам, защото той често го забавляваше, а не защото не можеше да се намерят подобри „машини“.

Разликата между Сам Уелър и Сам Фароу, тоест между 1836 и 1867, обаче беше следната: първият беше щастлив от ролята си, а вторият само я търпеше. Уелър би си отмъстил за „почернелия врат“ и „чувал с въглища“ и би го сторил със словесна острота. Сам се бе вцепенил, бе „дигнал вежди“ и бе обърнал гръб.