Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (34) (Прелъстената от френския лейтенант)

Тридесет и четвърта глава

„Червясалата роза

изтръгват от зида…“

Харди, „Във вятър и дъжд“

— Излизал си.

Значи напразно се бе преоблякъл.

— Исках да се поразведря. Спах лошо.

— И аз. Но нали каза, че си невероятно изморен — добави тя.

— Бях.

— Но стоя буден до след един часа.

Чарлс се обърна малко рязко към прозореца.

— Трябваше да обмисля много неща.

Репликите на Ърнестина в този хладен разговор показват, че денем тя не успяваше много добре да спази обещанията, които си даваше през нощта. Освен за излизането, тя бе узнала чрез Сам, Мери и недоумяващата мис Трантър, че същия ден Чарлс възнамерява да напусне Лайм. Бе решила да не иска обяснение за внезапната промяна в плановете му; нека негова светлост сам го даде, когато му е угодно.

На всичко отгоре, когато най-сетне пристигна малко преди единадесет и докато тя седеше и го чакаше като на тръни в задния салон, той има нахалството да разговаря дълго в антрето с леля Трантър, и при това шепнешком, което беше най-лошото. Така че вътрешно тя вече кипеше.

Може би раздразнението й се дължеше и на това, че тази сутрин бе положила особени грижи за тоалета си, а не й направи никакъв комплимент. Беше облечена в розова рокля за закуска с „епископски ръкави“ — плътно прилепнали към изящното рамо, а надолу бухнали в пищни дипли, набрани на китките. Това подчертаваше много красиво крехката й фигура; а белите панделки в пригладената коса заедно с лекото ухание на лавандулова вода, което се излъчваше около нея, завършваха чаровната картина. Макар и с малко позачервени очи, тя беше същинска захарна Афродита, току-що напуснала бялата ленена постеля. За Чарлс нямаше да е трудно да бъде жесток. Но успя да се усмихне и като седна до нея, пое ръката й и я погали.

— Скъпа моя, моля те да ми простиш. Не съм на себе си. Боя се, че трябва да ида до Лондон.

— О, Чарлс!

— И на мен не ми се иска. Но при новия обрат на събитията е наложително незабавно да се срещна с Монтегю. — Монтегю бе адвокатът, който по онова време, когато още нямаше прокуристи, се грижеше за финансовите дела на Чарлс.

— Не можеш ли да почакаш, докато си тръгна и аз? Остават още само десет дни.

— Ще се върна да те взема.

— А не може ли Монтегю да дойде тук?

— Уви, не. Има толкова много книжа и документи. А и не отивам само за това. Трябва да уведомя баща ти за случилото се.

Тя отдръпна ръката си.

— Но какво общо има той с това?

— Всичко, мое мило дете. Той те е поверил на моите грижи. Такава дълбока промяна в моето състояние…

— Но ти си имаш собствени доходи!

— Е, да, разбира се… аз винаги ще бъда добре материално. Но има и други неща. Титлата…

— Съвсем забравих. Ами да: абсолютно невъзможно е да се омъжа за човек без благородническа титла. — Тя се обърна и му хвърли строг и саркастичен поглед.

— Имай търпение, сладка моя. Тези неща трябва да се кажат… ти имаш солидна зестра. Естествено нашите лични чувства са най-важното нещо. Но бракът има и… юридическа и договорна страна, която…

— Празни приказки!

— Миличка Тина…

— Отлично знаеш, че ще ми позволят да се омъжа и за хотентот, ако поискам.

— Може и така да е. Но дори и най-всеотдайните родители биха предпочели да знаят…

— Колко стаи има къщата в Белгрейвия?

— Нямам представа. — Той се поколеба, после добави: — Двадесет, струва ми се.

— Веднъж ти спомена, че имаш две хиляди и петстотин годишен доход, което с моята зестра става…

— Въпросът не е в това дали при новите обстоятелства ще имаме достатъчно средства да живеем удобно.

— Добре тогава. Ами ако татко каже, че не можеш да получиш ръката ми? Тогава какво?

— Ти не желаеш да ме разбереш. Знам какво изисква дългът ми. В такъв критичен момент не е излишно да си добросъвестен.

Докато този разговор траеше, те не смееха да се погледнат в очите. Тя наведе глава, несъгласна и бунтовно настроена. Той се изправи и застана зад нея.

— Това е само формалност, но тези формалности имат значение.

Тя упорито гледаше надолу.

— Дотегна ми Лайм. Тук те виждам по-малко, отколкото в града.

Той се усмихна.

— Въобразяваш си.

— Така ми се струва.

Тя продължаваше да се цупи. Не желаеше да я успокояват. Той се приближи до камината, облегна ръка на полицата и се наведе усмихнат към Ърнестина, но усмивката му не беше искрена — само маска. Не я харесваше, когато проявява упорство. Това беше в пълно противоречие с префинения й тоалет, скроен така, че да бъде съвсем неподходящ вън от домашна обстановка. Петнадесетина години преди времето, за което пиша, мисис Блумър вече си бе навлякла гнева на обществото, като се опита да въведе дългите до прасеца кюлоти с ружчета: но този първи опит за костюм с панталон бе напълно разгромен от кринолина — дребен факт с голямо значение, ако искаме да разберем викторианците. Беше им предложено нещо разумно, но те предпочетоха метър и осемдесет безсмислица, която нямаше равна на себе си в това най-богато на безсмислици занаятчийско изкуство.

В настъпилата тишина Чарлс разсъждаваше не върху капризите на модата, а върху това как да си тръгне без повече шумотевица. За негово щастие по същото време Тина размишляваше върху своето положение, че в края на краищата е малко слугинско да се прави такъв въпрос от едно кратко отсъствие (леля Трантър беше обяснила защо Мери не се отзова на позвъняването й тая сутрин). Впрочем суетата на мъжете се състои в тяхното желание да им се подчиняват, а суетата на жените — в това да постигнат своята цел чрез покорство. Ще дойде време, когато Чарлс ще трябва да плати за жестокостта си. В леката й усмивка към него се четеше разкаяние.

— Нали ще пишеш всеки ден?

Той я погали по бузата.

— Обещавам.

— И ще се върнеш веднага щом можеш?

— Веднага щом успея да уредя нещата с Монтегю.

— Ще пиша на татко и изрично ще му наредя да те изпрати веднага обратно.

Чарлс се възползва от тази възможност.

— Ще отнеса писмото, ако го напишеш веднага. Потеглям след половин час.

Тя стана и протегна ръце. Искаше да бъде целуната. Той чувстваше, че не може да я целуне по устата. Затова обхвана раменете й и я целуна леко по двете слепоочия.

После понечи да си тръгне. Но, кой знае защо, спря. Без да вдигне глава, Ърнестина бе вперила свенлив и хрисим поглед в карфицата с перла на тъмносинята му вратовръзка. Не стана веднага ясно защо Чарлс не можа да се отдели от нея; всъщност в джобовете на жилетката му здраво бяха пъхнати две ръце. Той разбра каква е цената на освобождението и я плати. Не рухнаха светове, нямаше бучене в ушите, мрак не покри очите му през няколкото секунди, докато стоеше, притиснал устни върху нейните. Все пак Ърнестина беше облечена много привлекателно; в съзнанието му изплува почти осезателният образ на малко, нежно бяло тяло. Лицето й се притисна към рамото му, тя се сгуши в него; и както я потупваше, галеше и мълвеше глупави думи, той се почувства внезапно смутен. През слабините му премина позната тръпка. Шеговитостта на Ърнестина, странните малки закачки, капризите на чувствата обещаваха някаква стаена пламенност… готовност да научи греха, някой ден да вкуси плахо, но с наслада от забранения плод. Онова, което Чарлс усещаше несъзнателно, едва ли бе нещо повече от вечната привлекателност на лекомислените жени, с които човек може да прави каквото си поиска. А онова, което усещаше съзнателно, бе някакво омърсяване: да изпитва плътско желание сега, след като бе докоснал устните на друга жена същата сутрин!

Той целуна набързо Ърнестина по косата, нежно се откопчи от пръстите й, целуна ги поред и си тръгна.

Предстоеше му още едно изпитание, тъй като на вратата го чакаше Мери с шапката и ръкавиците му. Очите й бяха сведени, но бузите й пламтяха. Докато нахлузваше ръкавиците си, той хвърли поглед към затворената врата на стаята, която току-що беше напуснал.

— Сам ви е обяснил положението тази сутрин, нали?

— Да, сър.

— И вие… разбирате?…

— Да, сър.

Той отново сне едната си ръкавица и пъхна ръка в джоба на жилетката си. Мери сведе глава още по-ниско, но не направи нито крачка назад.

— О, сър, не ща.

Но вече го бе взела. Миг по-късно тя затвори вратата зад гърба на Чарлс. Съвсем бавно отвори малката си и, боя се, доста червена длан и се вторачи в златната монета върху нея. После я пъхна между белите си зъби и ги стисна, както бе виждала да прави винаги баща й, за да се увери, че не е от пиринч; не че можеше да различи едното от другото захапване, но самото захапване беше някакво доказателство за злато; така както отиването на Върлото вече бе доказателство за грях.

Какво можеше да знае за греха една невинна селска девица? На този въпрос трябва да се отговори. А междувременно Чарлс може и сам да стигне до Лондон.