Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (11) (Прелъстената от френския лейтенант)

Единадесета глава

„Лицеверски, с прилежание,

сляп за дух и съдържание,

се черкувай като всеки сър и светска дама,

валс танцувай — но със светски такт благовъзпитан,

ожени се — да ощастливиш папа и мама,

и сестрите, и съучениците от Итън^[1].“

М. Х. Клъф, „Дългът“ (1841)

„Но виж го само! — прихна тя.

И той със всички залетя:

със модата да бъде в крак,

намъкна цепнатия фрак:

и му стои добре отзад —

същински щиглец опашат!

По светско «силвупле» — барон;

по пипе — празен фарфарон.“

Уилям Барс, „Стихотворения на дорсистки диалект“ (1869)

Приблизително по времето на тази среща Ърнестина се надигна неспокойно от леглото и взе от тоалетката си дневника, подвързан в черен марокен. Доста нацупена го отгърна най-напред на написаното сутринта, което не бе кой знае колко вдъхновено от литературна гледна точка. „Писах на мама. Не видях скъпия Чарлс. Не излизах, въпреки хубавото време. Не се чувствах щастлива.“

В този ден всичко започваше с „не“ за клетото момиче, което можеше да излее недоволството си само пред леля Трантър. Получила бе от Чарлс букет жълти и бели нарциси, чието ухание вдишваше сега, но и те я бяха подразнили отначало. Къщата на леля Трантър беше малка и Ърнестина бе чула Сам, като почука на входната врата долу; чу безсрамната и непочтителна Мери да отваря, разнесе се шепот, сподавеният кикот на слугинчето, вратата се затръшна. През ума й мина страшното и отвратително подозрение, че не друг, а Чарлс е флиртувал долу, а това събуди едно отдавна таено опасение.

Знаеше, че е живял и в Париж, и в Лисабон, и че много е странствал по света; знаеше, че е единадесет години по-възрастен от нея; знаеше и че се харесва на жените. На нейните деликатни и шеговити въпроси за миналите му завоевания той винаги даваше деликатни и шеговити отговори. Точно там беше цялата работа. Тя усещаше, че крие нещо от нея — някоя отчаяна френска графиня или страстна португалска маркиза. Съзнанието й не допускаше мисълта за парижка гризетка или за бадемоока келнерка от някоя странноприемница в Синтра, което би било по-близо до истината. Въпросът дали той е спал с други жени я тревожеше някак си много по-малко, отколкото би вълнувал някое съвременно момиче. Разбира се, веднага щом подобна греховна мисъл минеше през ума й, Ърнестина промълвяваше повелително „не бива“; тя ревнуваше не друго, а сърцето на Чарлс и него не би понесла да раздели с никого — в миналото или сега. „Бръсначът“ на Уилям Окамски^[2] й беше непознат. Затова самият факт, че Чарлс никога не е бил истински влюбен, ставаше за Ърнестина — в мигове на мрачно настроение — неоспоримо доказателство, че някога е обичал страстно. Външното му спокойствие тя възприемаше като страховито затишие над неотдавнашно бойно поле — нещо като Ватерло месец след битката; а то бе всъщност място без история.

След като входната врата се затвори, Ърнестина остана покорна на чувството си за достойнство само минута и половина, после крехката й ръчица посегна и повелително дръпна позлатената дръжка над леглото. Откъм кухнята в приземието се разнесе приятно настойчив звън; след малко се чуха стъпки, почукване, вратата се отвори и влезе Мери, понесла ваза с истински шадраван от пролетни цветя. Момичето се приближи и застана до леглото с лице, полускрито от букета, засмяно, неспособно да предизвика гнева на никой мъж и тъкмо поради това действащо съвсем противоположно на Ърнестина, която се намръщи сърдито и укорително при вида на тази неканена богиня на цветята.

От трите млади жени, с които ще се срещаме на тези страници, Мери бе — по мое мнение — далеч най-красивата. Тя притежаваше безкрайно повече жизненост и безкрайно по-малко егоизъм, а към това и физически чар; изключително гладко, макар и румено лице, сламеноруса коса и пленителни големи сиво-сини очи, които предизвикваха закачките на мъжете и им отвръщаха със същата приветливост. Те искряха неудържимо като най-хубаво шампанско, което при това не дразни стомаха. Дори мрачните викториански дрехи, които тя бе задължена да носи обикновено, не можеха да прикрият многообещаващата й закръглена и стегната фигура. Всъщност „закръглена“ е доста нелюбезно казано. Преди малко споменах името на Ронсар, а нейната фигура изисква дума от неговия речник, за която нямаше съответствие на английски — rondelet — и която включва всичко съблазнително в закръглеността, без да се губи чарът на стройността. Праправнучката на Мери, която навършва двадесет и две години през месеца, в който пиша, много прилича на своята прапрабаба. Лицето й е познато по целия свят, понеже тя е една от доста известните млади английски филмови актриси.

Това лице, боя се, не бе подходящо за 1867 година. То например съвсем не бе лице като за пред мисис Поултни, видяла го за пръв път преди около три години. Мери беше племенница на една братовчедка на мисис Феърли, която придума мисис Поултни да вземе млада девица в кухнята мъчилище. Но в Малборо Хаус Мери бе като канарче в гробница и когато един ден мисис Поултни, зорко оглеждайки владенията си от прозореца на горния етаж, стана свидетелка на възмутителната сцена, в която конярчето се опитваше да си издейства целувка, без да бъде отблъсквано много успешно, канарчето незабавно бе пуснато на свобода. Оттам то полетя към мисис Трантър, колкото и строго да я предупреждаваше мисис Поултни, че е истинско безумие да приюти в дома си такава отявлена развратница.

На Броуд Стрийт Мери беше щастлива. Мисис Трантър обичаше хубавите момичета, още повече засмените хубави момичета. Ърнестина й беше племенница и естествено най-обична. Но мисис Трантър виждаше Ърнестина един или два пъти в годината, а с Мери беше всеки ден. Винаги жива и готова да флиртува, Мери бе чувствителна по душа и не се скъпеше да отвърне на сърдечността сърдечно. Ърнестина не знаеше една ужасна тайна на къщата на Броуд Стрийт: понякога, в свободните дни на готвачката, мисис Трантър сядаше да се храни с Мери долу в кухнята. И това не бяха най-неприятните часове в живота на двете жени.

Мери не беше безгрешна и един от греховете й бе, че малко завиждаше на Ърнестина. Не само защото веднага щом пристигнеше госпожицата от Лондон, тя преставаше да бъде негласната любимка на всички вкъщи, но и защото госпожицата от Лондон донасяше куфари, пълни с дрехи по най-последната мода в Лондон и Париж — не много добра препоръка за пред прислужница със само три собствени рокли, нито една, от които не харесваше, макар да ненавиждаше най-хубавата само понеже й бе дадена за доизносване от младата принцеса столичанка. Освен това Мери намираше Чарлс за много красив мъж и смяташе, че е твърде добра партия за такова бледо същество като Ърнестина. Ето защо Чарлс така често се ползваше с благоразположението на тези пъстри сиво-сини очи, когато тя му отваряше вратата или го срещаше на улицата. Безспорно това създание умееше дръзко да избира моментите, в които да влиза и да излиза, така че те да съвпадат с пристигането и тръгването на Чарлс, и всеки път, когато той сваляше шапка да я поздрави на улицата, тя мислено си вирваше носа пред Ърнестина. И много добре знаеше защо племенницата на мисис Трантър така бързо се качва горе, щом Чарлс си тръгнеше. Като всички субретки, тя се осмеляваше да си мисли онова, което младата й господарка не смееше; и го съзнаваше.

След като преднамерено и злобно накара неразположеното момиче да забележи доброто й здраве и весело настроение, Мери постави цветята на нощното шкафче.

— От мистър Чарлс, мис Тина. Праща много комплименти. — Мери говореше на диалект, прословут с незачитането на местоименията.

— Остави ги на тоалетката. Не ми е приятно да са толкова близко.

Мери покорно ги премести и непокорно се зае да ги пренарежда, преди да се обърне усмихната към подозрителната Ърнестина.

— Той ли ги донесе?

— Не, мис.

— Къде е мистър Чарлс?

— Че де да знам, мис. Не съм питала. — Но устните й бяха твърде здраво стиснати, сякаш да не се разкикоти.

— Чух те да говориш със слугата му.

— Да, мис.

— За какво?

— Ами за времето, мис.

— И на това ли се смя?

— Да, мис. На това, как приказва, мис.

Онзи Сам, който се бе появил на вратата, твърде малко приличаше всъщност на мрачния и възмутен млад мъж, който точеше бръснача. Той беше мушнал красивия букет в ръцете на палавата Мери. „За ’убавата млада дама горе.“ После, тъкмо когато вратата щеше да се затръшне, ловко бе поставил крака си на прага и също така ловко, докато свободната му ръка вече сваляше модния цилиндър, почти без периферия, измъкна иззад гърба си в другата ръка китка минзухари. „И за още по’убавата долу.“ Силна руменина обля лицето на Мери; натискът на вратата върху крака на Сам загадъчно олекна. Той гледаше как Мери мирише жълтите цветове — не от учтивост, а искрено — и дори петънце оранжев прашец се появи върху очарователното дръзко носле.

— Въглищарят е приготвил чувала стока. — Тя прехапа устни и зачака. — Ама при едно условие. Никаква вересия. Трябва да се плати веднага.

— Тогаз колко шъ струва?

Нахалникът оглеждаше жертвата си, сякаш пресмяташе точната цена, после допря пръст до устните си и намигна най-недвусмислено. Точно това бе предизвикало приглушения смях и тръшването на вратата.

Ърнестина й отправи поглед, който би направил чест на мисис Поултни.

— Бъди така любезна да не забравяш, че той идва от Лондон.

— Да, мис.

— Мистър Смитсън вече ми е говорил за него. Въобразявал си човекът, че е Дон Жуан.

— ’Кво значи туй, мис Тина?

По лицето на Мери се четеше голямо нетърпение да научи още и това много подразни Ърнестина.

— Няма значение. Но ако той си позволява волности, искам веднага да ми се каже. Донеси ми сега ечемичена отвара. И занапред бъди по-сдържана.

В очите на Мери проблесна някаква искра, нещо, което много напомняше пламъка на непокорството. Но тя сведе поглед и малката си дантелена шапчица, направи символичен реверанс и напусна стаята. Три етажа надолу и три етажа пак нагоре; докато Ърнестина, която нямаше никакво желание да пие полезната, но безвкусна ечемичена отвара на леля Трантър, потърси утеха в спомените.

Мери в известен смисъл бе спечелила схватката, защото тя напомни на Ърнестина, която по природа не беше тиранин на слугите, а просто ужасна глезла, че скоро ще трябва да престане да играе на господарка и наистина да стане такава. Мисълта беше приятна, разбира се; да има собствен дом, да е далеч от родителите си… но слугите създават само неприятности. Вече не били като по-рано, казват. С една дума — бреме. Ърнестина едва ли изпитваше по-силно раздвоение и безпокойство, отколкото Чарлс, който по същото време се потеше и препъваше по пътеката край брега. Животът е машина с безупречно устройство; ерес бе да се мисли иначе; а междувременно кръстът трябва да се носи такъв, какъвто е.

И за да пропъди тези мрачни мисли, които не я напускаха цял следобед, Ърнестина взе дневника си, подпря се на възглавници в леглото и още веднъж го отгърна на страницата с жасминовата клонка.

 

 

Към средата на века плутокрацията вече бе завладяла лондонското общество. Нищо не можеше да измести добрата кръв, разбира се, но се приемаше, че добри пари и добър ум могат изкуствено да осигурят доста приемливо подобие на добро социално положение. Дизраели не беше изключение, а типичен представител на своето време. Дядото на Ърнестина на младини бе чисто и просто заможен манифактурист от Стоук Нюингтън, но умря като много богат търговец, дори нещо доста повече: премести търговията си в центъра на Лондон, основа един от големите магазини в богатата западна част на града и разшири бизнеса си и в много други области. Нейният баща всъщност й бе дал само онова, което и той бе получил — най-доброто образование, което можеше да се купи с пари. Във всичко, освен произхода си, той беше безукорен джентълмен; и се бе оженил незабелязано в по-висше общество — за дъщерята на един от най-преуспяващите адвокати в града, който можеше да се похвали, че между не много далечните му прадеди има един кралски прокурор. Ето защо опасенията на Ърнестина относно социалното й положение бяха доста пресилени дори за викторианските разбирания и ни най-малко не се споделяха от Чарлс.

— Та помисли само — бе й казал той веднъж — колко обидно плебейско е името Смитсън.

— Е, наистина, да се казваше поне лорд Брабазон Вавасур Верде Вер — колко повече щях да те обичам!

Зад самоиронията й обаче се таеше страх.

Чарлс се бе запознал с нея през ноември предната година в дома на една лейди, която му бе хвърлила око за своето котило госпожички. Тези млади дами имаха нещастието да се вслушат в напътствията на родителите си в началото на соарето. И направиха основната грешка да се преструват пред Чарлс, че живо се интересуват от палеонтология — той трябвало да им даде заглавията на най-интересните книги в тази област, — докато Ърнестина с малко хапливо упорство не пожела да се отнесе към него сериозно. Обеща с половин уста да му изпрати всички интересни екземпляри, които изрови от кофата за въглища у дома, а после му каза, че според нея той е много мързелив. Защо, моля? Защото в която и лондонска къща да влезел, можел да намери в изобилие образци, каквито търси.

Всеки от двамата очакваше и тази вечер да е скучна, но и двамата, като се прибраха по домовете си, установиха, че не е било така.

Бяха открили един у друг превъзходен интелект и приятна язвителност. Ърнестина обяви, че „онзи мистър Смитсън“ се е оказал, слава богу, малко по-симпатичен в сравнение със скучните тълпи кавалери, представяни й досега през сезона. Майка й поразпита за него тук-там и се посъветва със съпруга си, който също поразпита — никой младеж не прекрачваше прага на къщата с изглед към Хайд Парк, преди да е бил проучен така основно, както съвременните служби за сигурност проучват атомните физици. Чарлс издържа блестящо тайната проверка.

Ърнестина бе разбрала грешката на своите съпернички: никоя жена, натрапена на Чарлс, не би стигнала до сърцето му. Така че, когато започна честичко да посещава приемите и соаретата на майка й, той направи необичайното откритие, че там няма и следа от обичайния брачен капан: нито един от лукавите намеци на майките колко много обичала децата милата дъщеричка или как тайно копнее за края на сезона (предполагаше се, че Чарлс ще се пресели за постоянно в Уинсиът веднага щом чичото пречка изпълни своя дълг); нито не чак дотам лукавите намеци на бащите относно размера на богатството, което „скъпоценното ми момиче“ ще донесе на съпруга си. В този случай поне последните бяха съвсем очевидно ненужни: къщата на Хайд Парк беше достойна за херцог, а липсата на братя и сестри бе по-красноречива от хиляди банкови справки. Ърнестина от своя страна също не се престараваше много, въпреки че съвсем скоро непреклонно реши — както само разглезените дъщери могат да си го позволят — да има Чарлс. Тя гледаше винаги да е заобиколена с привлекателни кавалери и с никакво особено благоразположение или внимание не издаваше кой е истинската жертва. По принцип никога не се държеше сериозно с него и без да го подчертава с думи, му внушаваше, че го харесва, защото е забавен, но знае, естествено, че той няма никога да се ожени. Докато една вечер през януари реши да посее съдбоносното семе.

Забеляза, че Чарлс стои сам; в отсрещния край на стаята видя една позастаряваща вдовица — нещо като мисис Поултни, но от Мейфеър. Знаеше, че тя ще подейства на Чарлс като рициново масло на здраво дете, и се отправи към него.

— Няма ли да поприказвате с лейди Феъруедър?

— Предпочитам да приказвам с вас.

— Ще ви представя. Така ще можете да чуете от очевидец какво е ставало в ранната креда.

Той се усмихна.

— Не се казва ранна, а долна креда.

— Все едно. Сигурна съм, че е било много отдавна. А знам колко се отегчавате от всичко, случило се през последните деветдесет милиона години. Елате.

Двамата тръгнаха заедно през салона, но на половината път до дамата от долната креда Ърнестина спря, положи за миг длан на ръката му и го погледна в очите.

— Щом сте решили да се вкисвате като стар ерген, мистър Смитсън, трябва да упражнявате ролята си.

Преди да успее да й отвърне, тя се бе отдалечила; а думите й можеха да се приемат само като поредната остричка шега. Но за миг само очите й показаха, че това всъщност е предложение, и то посвоему така недвусмислено, както предложенията на уличните жени, които в тогавашния Лондон дебнеха из входовете край Хеймаркет.

Ърнестина обаче не знаеше, че е засегнала най-съкровеното кътче в душата на Чарлс, което ставаше все по-уязвимо: чувството, че заприличва на чичо си в Уинсиът, че си пропилява живота, че започва да става твърде придирчив и за много други неща, мързелив, егоист… и дори по-лошо. През последните две години не беше ходил в странство и бе осъзнал, че дотогава пътешествията му просто са запълвали липсата на съпруга. Те го отвличаха от ежедневието и му даваха възможност да сподели от време на време леглото си с някоя жена — удоволствие, което в Англия строго си забраняваше, спомняйки си навярно моралното падение, предизвикано от първия му опит в тази област.

Към странстването вече бе загубил интерес, но не и към жените, затова бе изпаднал в състояние на крайна сексуална незадоволеност, още повече, че душевната изтънченост не му позволяваше да прибегне до най-простото средство — една седмица в Остенде или Париж. Той никога не би допуснал да предприеме пътуване с такива подбуди. Прекара цяла седмица, отдаден на размисли. И една сутрин очите му се отвориха. Всичко му се видя просто. Обичаше Ърнестина. Представи си удоволствието да се събуди в една точно такава сутрин — студена, сива, със снежен прашец по земята — и да види сънливото й сериозно и мило личице, спящо до себе си, при това — о, боже! (този факт направо порази Чарлс) — съвсем законно пред Бога и пред хората спящо до него. Няколко минути по-късно той сепна сънливия Сам, едва дотътрил се отдолу след настойчивия звън:

— Сам! Аз съм величайшият глупак на тоя божи свят, да ме прости Господ!

Един или два дни по-късно величайшият глупак имаше разговор с бащата на Ърнестина. Той бе кратък и двамата останаха много доволни. После Чарлс слезе в гостната, където майката на Ърнестина седеше в трепетно очакване. Нямаше сили да заговори Чарлс, а само колебливо посочи към зимната градина. Чарлс отвори белите врати и пристъпи, облъхнат от топлия уханен въздух. Наложи се да търси Ърнестина, докато я откри в най-далечния край, полускрита зад клоните на магнолията. Забеляза, че тя го погледна, но после бързо сведе очи надолу и встрани. Държеше сребърна ножица и уж почистваше някои от увехналите цветове на силно ухаещото растение. Чарлс се приближи зад нея и се покашля.

— Дойдох да си взема сбогом. — Втренчил се нарочно в земята, той се направи, че не забелязва пълния с болка поглед, който тя му хвърли. — Реших да напусна Англия. Ще прекарам остатъка от живота си в странстване. Как иначе да запълни дните си един вкиснат стар ерген?

Беше готов да продължи в същия дух, но забеляза, че Ърнестина е свела глава, а кокалчетата на ръцете й са побелели от силата, с която се държи за масата. Знаеше, че при друг случай тя веднага би отгатнала шегата му, и разбра, че липсата на отговор се дължи на дълбокото чувство, което се предава и на него.

— Но ако можех да повярвам, че някой държи достатъчно на мен, за да сподели…

Не продължи, защото тя се бе обърнала с плувнали в сълзи очи. Ръцете им се срещнаха и той я притегли към себе си. Не се целунаха. Не успяха. Нима може цели двадесет години безмилостно да се държат в окови всички естествени инстинкти, а после да се очаква, че затворникът няма да се разтърси от ридания, щом вратата на килията се отвори.

Няколко минути по-късно Чарлс поведе посъвзелата се Тина по пътеката между растенията към вратата на оранжерията. Но спря за момент до един жасминов храст, откъсна клонче и закачливо го вдигна над главата й.

— Не е имел^[3], но ще свърши работа, нали?

И те се целунаха, целомъдрено и по детски. Ърнестина пак се разрида; после избърса очите си и остави Чарлс да я въведе в гостната, където чакаха майка й и баща й. Думите бяха излишни. Ърнестина се втурна в обятията на майка си и рукнаха двойно повече сълзи. Двамата мъже се усмихнаха един на друг; единият като да беше току-що сключил отлична сделка, а другият — сякаш не беше сигурен на коя планета се е приземил, но искрено се надява, че туземците са приятелски настроени.