Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (40) (Прелъстената от френския лейтенант)

Четиридесета глава

„Целувани устни —

и то от мнозина…

Любовни обятия, вещи, изкусни,

през вас кой не мина?“

Матю Арнолд, „Раздяла“ (1853)

Файтонът спря пред къща на тясна уличка, източно от Тотнъм Корт Роуд. Без да се бави, момичето слезе, изкачи няколкото стъпала до вратата и се вмъкна вътре. Кочияшът беше стар, много стар човек, който толкова време бе прекарал на капрата, че сякаш се бе сраснал с широката си надиплена пелерина и ниско нахлупения цилиндър. Той остави камшика на мястото му, измъкна късата лула от устата си и протегна мръсната си шепа за парите, като се взираше напред към другия край на тъмната улица, сякаш не можеше вече да погледне Чарлс. Чарлс бе доволен, че не го гледа, но се почувства много неудобно при мисълта какво може да означава поведението на стария кочияш. За миг се поколеба. Можеше да скочи обратно във файтона, тъй като момичето бе изчезнало… но някакво мрачно упорство го накара да плати.

Настигна проститутката, която с гръб към него го изчакваше в слабо осветен коридор. Щом го чу да затваря вратата, тя се заизкачва по стълбите, без да се обръща. Откъм задната част на къщата се носеха миризми на готвено и приглушени гласове.

Изкачиха два етажа по старо стълбище. Тя отвори вратата и го пусна пред себе си. После мушна резето. Отиде да увеличи пламъчето на лампата над огнището. Сетне разръчка огъня и сложи още малко въглища. Чарлс се огледа. С изключение на кревата всичко в стаята бе вехто, но безупречно чисто. Пиринчените топки на железния креват бяха така излъскани, че изглеждаха като златни. В отсрещния ъгъл имаше параван, зад който Чарлс забеляза мивка. Няколко евтини украшения, няколко евтини щампи по стените. Протритите завеси от моаре бяха спуснати. По нищо не личеше за какво се използва стаята.

— Извинете, сър. Разполагайте се като у дома си. Само за минутка.

Тя влезе в съседната стая. Там беше тъмно и той забеляза, че тя затвори вратата след себе си много леко. Чарлс се приближи до камината и застана с гръб към огъня. През затворената врата чу слабия гласец на разбудено дете и тих успокояващ шепот. Вратата отново се отвори и проститутката се появи. Беше свалила шала и шапката си. Усмихна му се неловко.

— Моята дъщеричка, сър, няма да вдига шум. Златна ми е тя. — Усетила неодобрението му, тя побърза да добави: — На една крачка от тук има гостилница, сър, ако сте гладен.

Чарлс не беше гладен, а и момичето сега не го привличаше. Трудно му беше дори да го погледне.

— Поръчай си каквото искаш ти. Аз не съм… всъщност… може би малко вино, ако има.

— Френско или немско, сър?

— Чаша бяло рейнско вино… Обичаш ли го?

— Благодаря, сър. Ще пратя момчето.

Тя отново изчезна. Чу я да се провиква остро към другия край на коридора:

— Ари!

Шепот на гласове, входната врата се затръшна. Когато се върна, той я попита не е ли трябвало да й даде пари. Но изглежда, че тази услуга беше включена в цената.

— Няма ли да поседнете, сър?

Тя протегна ръка да поеме шапката и бастуна му, които той още държеше; Чарлс й ги подаде, после прихвана пешовете на фрака си и седна до огъня. Въглищата, които бе прибавила, се разгаряха някак бавно. Тя коленичи между камината и краката му и отново се зае с ръжена.

— Най-добро качество са, пък поемат толкоз бавно. От мазето е. Влажно като в стара къща.

Той наблюдаваше профила й в червеното сияние на огъня. Лицето не бе красиво, но упорито, спокойно, неразсъждаващо. Бюстът й беше добре оформен; китките и дланите й бяха изненадващо нежни, почти крехки. Те и пищните й коси разпалиха за миг желанието му. За малко да протегне ръка и да я докосне, но се отказа. Ще се почувства по-добре, като пийне малко вино. Стояха така минута и повече. Най-сетне тя го погледна и той й се усмихна. За пръв път този ден усети мимолетно спокойствие.

Тя отново се обърна към огъня и промълви:

— Ей сегичка ще се върне. На две крачки е.

Пак потънаха в мълчание. Подобни моменти са много необичайни за викторианците; дори между съпрузите близостта се определяше от железните закони на общоприетото. Но ето го Чарлс, седнал пред огнището на тази жена, за чието съществуване изобщо не знаеше преди един час, като…

— Бащата на момиченцето ти?

— Войник е, сър.

— Войник ли?

Тя се загледа в огъня: спомени.

— Чак в Индия е сега.

— Няма ли да се ожени за теб?

Тя се засмя на наивността му, после поклати глава.

— Даде ми пари, като се роди детето.

С това очевидно искаше да каже, че той е направил всичко, на което човек би могъл да се надява.

— Не можеш ли да намериш друго средство за препитание?

— Има работа. Но цял ден. А като зема да платя и за гледане на малката ми Мери… — Тя вдигна рамене. — Щом веднъж са ти сторили зло, свършено е. Няма връщане назад, тъй че трябва да се оправяш както можеш.

— И смяташ, че това е най-добрият начин?

— Вече не знам друг, сър.

Говореше без признаци на срам или съжаление. Съдбата й бе определена и й липсваше въображението да го осъзнае.

По стълбата се чуха стъпки. Тя стана, отиде до вратата и я отвори още преди да се почука. Чарлс зърна отвън момче на тринадесетина години, явно научено да не наднича, защото очите му останаха наведени надолу, докато тя сама внесе таблата до масата пред прозореца и се върна на вратата с портмонето си. Чу се звън на дребни монети и вратата тихо се затвори. Тя наля чаша вино и му я поднесе, оставяйки до половина пълната бутилка върху трикраката масичка до огъня, сякаш всяко вино трябва да се затопля. После седна и махна салфетката от чинийката върху таблата. С крайчеца на окото си Чарлс видя парче точено, картофи, чаша — очевидно джин с вода, защото едва ли биха й донесли горе само вода. Рейнското вино накиселяваше, но той го пиеше с надежда, че ще замъгли съзнанието му.

Разпалилият се вече огън леко пращеше, съскаше газовата горелка, тихо потракваха съдове — Чарлс не разбираше как изобщо биха могли да стигнат до истинската цел на присъствието му. Изпи още една чаша от вкиснатото вино.

Тя скоро свърши вечерята си, изнесе таблата и пак влезе в полутъмната стая, където спеше момиченцето. След минута се появи отново. Сега бе облечена в бял пеньоар, придържаше го с ръка. Косата й беше разпусната и се стелеше по гърба, а от начина, по който стискаше краищата на пеньоара, личеше, че отдолу е гола. Чарлс се изправи.

— Няма що да бързате, сър. Допийте си виното.

Той наведе очи към бутилката така, сякаш не я бе забелязал досега. После кимна, седна пак и си наля още една чаша вино. Тя се приближи, застана пред него и загръщайки все още с една ръка пеньоара си, с другата се пресегна и намали газта, докато останаха само две малки зелени точици. Светлината на огъня я обливаше, омекотяваше младите й черти; после отново коленичи пред него, обърната към огнището, протегна и двете си ръце към огъня и пеньоарът се открехна. В полусянката той видя полугола бяла гръд.

Тя заговори с лице към огъня:

— Да поседна ли на коленете ви, сър?

— Да… ела.

Той пресуши до дъно чашата. Като прихвана отново пеньоара, тя леко се отпусна на събраните му колене и обви с дясната си ръка раменете му. С лявата си ръка той я прегърна през талията, а дясната, нелепо скована, остана отпусната върху страничната облегалка на креслото. Нейната лява ръка продължи да стиска плата на дрехата, но след малко тя посегна и го помилва по бузата. Миг, после го целуна по другата буза. Очите им се срещнаха. Тя сведе поглед към устните му, уж свенливо, но пристъпи към работата си без свян.

— Много сте красив.

— И ти си хубаво момиче.

— Обичате ли лошите момичета като мен?

Забеляза, че е престанала да му говори на „сър“.

Притисна я малко по-силно с лявата си ръка.

Тогава тя посегна, взе отпуснатата му дясна ръка и я насочи под пеньоара към голата си гръд. Той усети твърдото зрънце плът върху дланта си. Ръката й притегли главата му към своята и те се целунаха, а ръката му, припомнила си забранената женска плът с меки като кадифе и набъбнали очертания — забравен стих, — прецени и одобри гръдта, после се плъзна по-навътре и по-надолу под дрехата към извивката на талията й. Тя беше гола и устата й имаше лек лъх на лук.

Може би от това му се повдигна за пръв път. Той го прикри, вътрешно раздвоен: единият Чарлс бе пил прекалено много; другият беше сексуално възбуден. Пеньоарът безсрамно се разтвори върху облия корем на момичето, черния триъгълник, белите бедра, които го прелъстяваха и с вида, и с допира си. Ръката му не продължи по-надолу от талията, а тръгна нагоре, по разголените гърди, шията, раменете. Тя вече не го насърчаваше; беше негова пасивна жертва, обронила глава на раменете му: мрамор, превърнат в топлина, голо тяло на Ети^[1], митичният миг, когато плътта оживява под ръката на Пигмалион. Пак му се повдигна. Тя усети, но го разбра погрешно.

— Много ли ви тежа?

— Не… всъщност…

— Леглото е хубаво. Меко.

Тя стана, отиде до леглото и грижливо отметна завивките, обърна се и го погледна. Остави пеньоара да се смъкне от раменете й. Имаше хубава фигура с приятно заоблен ханш. Миг, после седна, мушна крака под завивките и се отпусна назад с притворени очи в поза, която очевидно смяташе едновременно за сдържана и зовяща. Един въглен пламна ярко, из стаята заиграха дълбоки трепкащи сенки; железните пръчки на кревата, същинска клетка, затанцуваха по стената зад нея. Чарлс стана, като се бореше с бунта в стомаха си. От рейнското вино — лудост беше, че го изпи. Видя, че очите й се отварят и го гледат. Тя се поколеба, после протегна изящните си бели ръце. Той посегна към редингота си.

След няколко мига се почувства малко по-добре и започна наистина да се съблича; подреди дрехите си грижливо на облегалката на един стол — много по-грижливо, отколкото в собствената си стая. Трябваше да седне, за да разкопчае обувките си. Загледа се в огъня, докато събуваше панталоните и долните си дрехи, които по модата на онова време стигаха до малко под коленете. Но нямаше сили да съблече ризата си. Отново му се повдигна. Вкопчи се в перваза над камината, затвори очи и се помъчи да се овладее.

Този път тя сметна колебанието му за свенливост и отметна завивката, готова да стане и сама да го отведе в леглото. Той направи усилие и тръгна към нея. Тя пак се отпусна назад, но без да покрива тялото си. Застанал до леглото, Чарлс я загледа.

Тя протегна ръце. Вперил очи в нея, той усещаше само, че главата му се върти и че парите на млечния пунш, на шампанското, на бордото, на портвайна и на това проклето рейнско се надигат…

— Не знам как се казваш.

Тя го погледна усмихнато, посегна да поеме ръцете му и го притегли към себе си.

— Сара, сър.

Разтърси го неудържима спазма. Извръщайки се настрани, той започна да повръща върху възглавницата до изуменото й, извърнато лице.