Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (2) (Прелъстената от френския лейтенант)

Втора глава

„През 1851 година в Англия е имало около 8 155 000 жени над десетгодишна възраст срещу 7 600 000 мъже. Тези цифри ясно показват, че макар викторианските девойки да са били предопределени за съпруги и майки, мъжете трудно биха стигнали за всички.“

Е. Ройстън Пайк, „Документи за животи на хората през златния викториански век“

„Ще разпъна сребристи платна,

ще отплавам към изтока ален,

ще разпъна сребристи платна,

ще отплавам към изтока ален

и любима навярно по мен

ще ридае със вопъл сломен

и любима навярно по мен

ще ридае със вопъл печален…“

Народна песен от Западна Англия, „На разходка със Силвия бях…“

— Скъпа Тина, вече отдадохме почит на Нептун. Той ще ни прости, ако сега му обърнем гръб.

— И това ми било кавалер.

— Моля? Какво искаш да кажеш?

— Предполагах, че може би ще се възползваш от тази възможност да подържиш по-дълго ръката ми, без да изглежда непристойно.

— Откога станахме толкова предпазливи?

— Тук не е Лондон.

— А Северният полюс, ако не греша.

— Искам да отидем до края.

Младият мъж тайно хвърли отчаян поглед назад към сушата, сякаш я виждаше за последен път, после се обърна и двойката продължи напред по вълнолома.

— Искам, освен това да чуя какво си говорихте с татко миналия четвъртък.

— Леля ти успя вече да изкопчи от мен най-големите подробности за тази приятна вечер.

Девойката спря и го погледна в очите.

— Виж какво, Чарлс, можеш да се правиш на много тайнствен с когото си искаш, но нямаш право да бъдеш потайник с мен.

— Нали трябва да се подготвя за свещеното тайнство на брака, миличка?

— А недодяланите шеги запази за клуба си. — Тя се нацупи и го поведе нататък. — Получих писмо.

— Аха. Така и предполагах. От майка ти ли?

— Знам, че нещо се е случило… когато сте останали насаме.

Направиха още няколко крачки, преди той да отговори. За миг Чарлс сякаш се подвоуми дали да не стане сериозен, но после се отказа.

— Признавам, че дълбокоуважаваният ти баща и аз имахме малък философски спор.

— Постъпил си много лошо.

— Смятах, че постъпвам много честно.

— И каква беше темата на разговора ви?

— Баща ти застъпи становището, че Дарвин трябвало да бъде затворен в зоологическата градина. При маймуните. Опитах се да му обясня някои от научните аргументи в подкрепа на Дарвин. Уви, безуспешно. Et voilà tout.^[1]

— Как си могъл… нима не знаеш разбиранията на татко!

— Държах се извънредно почтително.

— Което ще рече, че си бил извънредно непоносим.

— Е, той не се въздържа и заяви, че не би допуснал дъщеря му да се омъжи за човек, който се смята за внук на маймуна. Но като поразмисли, ще се сети, че в моя случай става дума за титулувана маймуна.

Без да спира, тя го погледна, после вървешком извърна глава и сведе очи: характерен жест, когато искаше да покаже, че е разтревожена — в случая от най-голямата пречка, която според нея бе съществувала за годежа им. Баща й беше много богат, но дядо й се бе занимавал с манифактура, а дядото на Чарлс беше потомствен аристократ. Той се засмя и притисна през ръкавицата ръката й, леко увиснала на левия му лакът.

— Вече сме се разбрали по този въпрос, мила. Съвсем редно е да се боиш от баща си. Но аз не се женя за него. Освен това забравяш, че се занимавам с наука. Написал съм монография — значи съм учен. А ако продължаваш да се усмихваш така, ще посвещавам цялото си време на вкаменелостите и няма да отделям нито миг за теб.

— Не възнамерявам да те ревнувам от вкаменелостите. — Тя дяволито замълча. — Стъпваш по тях вече поне от една минута, а дори не си ги удостоил с вниманието си.

Той бързо погледна надолу и рязко приклекна. На места вълноломът е застлан с плочи, по които има отпечатъци от вкаменелости.

— Погледни това! Certhidium portladicum. Този камък трябва да е от оолитната кариера край Портланд.

— В чиито каменоломни ще те осъдя да работиш вовеки веков… ако моментално не се изправиш. — Той се подчини с усмивка. — Е, видя ли колко съм добра, че те доведох тук? Погледни!

Тя го заведе до ръба на насипа, където по стълбичка от недодялани плоски камъни, зазидани в стената, се слизаше към по-тясна площадка.

— Това са същите стъпала, по които в романа „Убеждение“ Джейн Остин кара Луиза Мъсгроув да падне.

— Колко романтично.

— Тогавашните мъже са обичали романтиката.

— А днешните обичат науката, нали? Е, какво, ще слезем ли по тез съдбовни стъпала?

— На връщане.

Те поеха отново. Едва тогава той съгледа фигурата в края на вълнолома или по-точно осъзна нейния пол.

— Боже мой! Помислих, че е някой рибар. Та това е жена!

Ърнестина се взря, но нейните сиви, нейните прелестни сиви очи бяха късогледи и тя различи само някакъв тъмен силует.

— Млада ли е?

— Много е далеч, за да се разбере.

— Сещам се коя е. Сигурно е клетата Трагедия.

— Каква Трагедия?

— Така я наричат. Едно от прозвищата й.

— А какви са другите?

— Рибарите са й дали много вулгарно прозвище.

— Мила ми Тина, недей да…

— Наричат я… Блудницата на френския лейтенант.

— Така ли? И дотолкова ли е отритната от обществото, та трябва да прекарва дните си чак там?

— Тя е… малко побъркана. Хайде да се връщаме. Не искам да се приближавам до нея.

Спряха. Той се загледа в черната фигура.

— Любопитен съм. Какъв е този френски лейтенант?

— Мъжът, с когото, както говорят…

— В когото се е влюбила ли?

— По-лошо.

— Значи, я е прелъстил и изоставил? Има ли дете?

— Не, мисля, че няма дете. Всичко това са клюки.

— Но какво прави там?

— Казват, че го чакала да се върне.

— Ами… няма ли близки?

— Тя е нещо като прислужница при старата мисис Поултни. Никога не я виждаме, когато ходим на гости, но там живее. Моля те, да се връщаме. Все едно, че не съм я видяла.

Той се усмихна.

— Ако се нахвърли върху теб, аз ще те защитя и ще видиш какъв кавалер си имаш.

Те се приближиха към фигурата до дулото. Жената бе свалила бонето си и го държеше в ръка. Косата й, пригладена силно назад, бе прибрана в яката на причудливо на вид черно палто, което приличаше повече на редингот, отколкото на дамска дреха в някоя от тогавашните модни линии. Личеше, че и тя не признава кринолина, но очевидно от неведение, а не защото се придържа към най-новата лондонска мода. Чарлс каза нещо на висок глас, за да я предупреди, че вече не е сама, но тя не се обърна. Двамата продължиха още няколко крачки, докато можаха да видят лицето й в профил и погледа, прицелен в най-далечната точка на хоризонта. Нов, по-силен пристъп на вятъра накара Чарлс да прегърне Ърнестина през кръста, а жената още по-здраво се вкопчи в дулото. Без сам да знае защо, а може би само за да покаже на Ърнестина, че дяволът не е толкова черен, щом вятърът поутихна, той пристъпи напред.

— Любезна госпожо, не можем да ви гледаме как стоите тук, без да се тревожим за безопасността ви. Ако духне по…

Тя се обърна и погледна към него или, както се стори на Чарлс, през него. След тази първа среща в паметта му остана не толкова нейното лице, колкото всичко онова, което не бе очаквал да открие в него, защото в тяхната епоха се гледаше най-благосклонно на жени със смирено, покорно и свенливо изражение. Чарлс веднага се почувства като навлязъл в чужда територия: сякаш вълноломът принадлежеше на това лице, а не на старинния град Лайм. Лице, което не беше хубаво като лицето на Ърнестина. Лице, което в никакъв случай не отговаряше на представите за красота или вкуса, на което и да е време. Но лице незабравимо, трагично лице. Тъгата бликаше от него чиста, естествена и неудържима, както водата от планински извор. По него нямаше нищо изкуствено, нищо лицемерно, нищо истерично, никаква маска и най-вече — никакви белези на лудост. Лудостта беше в пустото море, в пустия хоризонт, в липсата на причина за такава тъга; сякаш в самия извор нямаше нищо необичайно, освен че блика от пустиня.

По-късно Чарлс неведнъж си спомняше за този поглед копие: подобен спомен включва не само представата за нещо, но и за неговото въздействие. В онзи кратък миг той се почувства като неин враг: пронизан и заслужено унизен.

Жената не отвърна. Задържа поглед върху него две-три секунди, после пак впери очи на юг. Ърнестина дръпна Чарлс за ръкава и той се обърна, като вдигна рамене и се усмихна. Когато наближиха сушата, той каза:

— Не трябваше да ми разказваш тези грозни неща. Това е лошото на провинциалния живот. Всеки познава всекиго и няма нищо тайнствено. Нищо романтично.

Тогава тя го подкачи — нали бил учен, нали не обичал романите…