Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (20) (Прелъстената от френския лейтенант)

Двадесета глава

„Нима природата е звяр,

нима не е подвластна Богу?

Тя за вида милее много,

но никак — за горката твар…“

Тенисън (1850)

„Най-сетне тя наруши мълчанието и с мъка разказа всичко на доктор Бъркли. Коленичил, личният лекар на Джон Кенеди посочи с трепереща ръка окървавената й пола. «Друга рокля?», подсети я той стеснително. «Не!» — яростно прошепна тя. — Нека да видят какво са извършили.“

Уилям Манчестър, „Смъртта на един президент“

Тя стоеше прикрита в сумрака на другия край на тунела от бръшлян. Не се оглеждаше; беше го видяла да се изкачва между ясените. Денят бе лъчист и сияен, облян в лазур, с топъл югозападен ветрец. Събудил бе ята пролетни пеперуди — онези белите, с яркожълт и петна и зелени ивички, които напоследък се оказаха пречка за високите печалби в земеделието и затова бяха почти напълно изтровени; те придружаваха с танца си Чарлс по целия му път покрай Мандрата и през гората, а сега една от тях — блестяща жълта точица — се рееше в светлия край на тунела зад тъмния силует на Сара.

Преди да пристъпи в тъмнозелената сянка под бръшляна, Чарлс спря и се огледа като съзаклятник, за да се увери, че никой не го е проследил. Само величествените ясени простираха все още голите си клони над пустата местност.

Тя не се обърна, преди той да се приближи, а дори и тогава не го погледна; само бръкна в джоба на палтото си и мълчаливо, със сведени очи му подаде още една вкаменелост, сякаш беше дар за изкупление. Чарлс я взе, заразен от смущението й.

— Позволете ми да ви платя за тези екземпляри, колкото биха стрували в магазина на мис Анинг.

Тогава тя вдигна глава и очите им най-сетне се срещнаха. В нейните той прочете обида; и отново го обзе онова необяснимо чувство, че те го пронизват, че нещо не му достига, че я разочарова. Сега обаче това го накара да се опомни; той възприе позата, която бе решил, че трябва да има, защото срещата ставаше два дни след събитията в последните глави. Лаконичната забележка на доктор Гроган за предимството, което заслужават живите пред мъртвите, бе покълнала и Чарлс откри както човешко, така и научно оправдание за своето приключение. Бе имал доблестта да признае пред себе си, че в приключението му има не само непристойност, но и елемент на удоволствие, а сега вече ясно усещаше и повелята на дълга. Самият той несъмнено принадлежеше към най-жизнеспособните; но при човешките същества най-жизнеспособните носят и известна отговорност към по-малко приспособимите.

Той дори отново бе мислил, дали да не разкрие на Ърнестина случилото се между него и мис Удръф; но, уви, твърде живо си представяше как тя ще започне да задава глупави женски въпроси — такива, на които той не би могъл да отговори правдиво, без да навлезе в опасни води. Скоро той реши, че Ърнестина — не само като жена, но и поради липса на опит — няма да разбере алтруистичните му подбуди. Така много удобно избягна другата, по-малко привлекателна страна на дълга.

Той отби пълния с упрек поглед на Сара:

— По силата на обстоятелствата аз съм богат, а вие сте бедна. Затова мисля, че не бива да се стесняваме един от друг.

Такъв бе и планът му: да прояви състрадание към Сара, но да наложи разстояние, да й напомни — без високомерие, разбира се, и с много лека ирония — за разликата в положението им.

— Това е всичко, което мога да ви дам.

— Няма защо да ми давате каквото и да е.

— Вие дойдохте.

Нейното смирение го объркваше почти толкова, колкото и гордостта й.

— Дойдох, защото се убедих, че наистина имате нужда от помощ. И макар все още да не разбирам защо именно мен сте удостоили с честта да ме посветите във вашия… — Той се запъна, защото се готвеше да каже „случай“, а с това би се издал, че играе ролята както на лекар, така и на джентълмен. — … във вашето злощастие, готов съм да изслушам онова, което вие сама, ако не греша, поискахте да чуя.

Тя отново вдигна поглед към него. Той се почувства поласкан. Тя плахо посочи към огряното от слънцето място.

— Знам едно усамотено кътче наблизо. Може ли да идем там?

Той прояви готовност и тя тръгна през каменистата, огряна от слънцето просека, из която Чарлс се ровеше, когато тя за пръв път го бе намерила. Сара пристъпваше леко и уверено, с една ръка повдигаше полата си на няколко пръста, а с другата държеше панделките на черното си боне. Следвайки я съвсем не така пъргаво, Чарлс забеляза кръпките по петите на черните й чорапи, изтритите токове на обувките й, но също и червеникавите отблясъци на тъмната й коса. Трябва да е много красива, като е съвсем разпусната — мислеше той, — гъста и пищна, и макар сега да беше опъната назад и прибрана в яката на палтото й, Чарлс се запита дали не от кокетство носи толкова често бонето си в ръка.

Тя го поведе през втори зелен тунел; краят му излизаше на зелен склон, където отвесната скална стена отдавна се бе срутила. Туфички трева предлагаха опора за краката и тя внимателно си избираше пътя на зигзаг към върха. Докато се изкачваше с мъка след нея, той зърна стегнатите с панделка крайчета на бельото й, които стигаха почти до глезените; една истинска дама би се изкачвала след, а не пред него.

Горе Сара изчака Чарлс да я настигне. Оттам той я последва по ръба на скалата. На стотина метра над тях се извисяваха друга група скали. Това бяха гигантските „стъпала“, образувани от слягането, които се забелязваха от вълнолома на около три километра по-долу. Стигнаха до по-стръмен откос, който се стори на Чарлс опасен — едно подхлъзване, и след няколко метра човек би се претърколил безпомощно през ръба му надолу. Ако беше сам, сигурно щеше да се разколебае. Но Сара спокойно се изкачваше, сякаш не съзнаваше опасността. В другия край на скалата теренът ставаше равен за няколко метра и там бе нейното „усамотено кътче“.

Беше малка, обърната на юг долчинка, обградена от гъсти къпини и кучешки дрян: нещо като миниатюрен зелен амфитеатър. Закърнял глог стърчеше откъм гърба на сцената му, ако може да се назове с този термин място с диаметър, по-малък от пет крачки, където някой — очевидно не Сара — много отдавна бе примъкнал и подпрял голям плосък кремъчен блок, който като примитивен трон властваше над великолепната гледка към короните на дърветата и морето отвъд тях. Леко задъхан и доста изпотен във вълнения си костюм, Чарлс се огледа наоколо. Склоновете на долчинката бяха обрасли с жълти иглики и теменужки и с белите звездички на диви ягоди. Мястото бе пленително, над него сияеше небето, окъпано в следобедното слънце, защитено бе от всички страни.

— Трябва да ви поздравя. Притежавате гениална способност да намирате непристъпни кътчета.

— Да намирам самота.

Тя му предложи каменния трон до ниския глог.

— Това сигурно е вашето място.

Тя обаче се обърна, бързо и изящно седна върху една издатинка на няколко крачки от дървото, така че да е с лице към морето; и — както Чарлс установи, заемайки по-удобното място — за да е лицето й полускрито от него, а косата й — пак с умело кокетство — да е все пред очите му. Седеше много изправена, но със сведена глава, заета уж да оправя нещо по бонето си. Чарлс я наблюдаваше и мислено се усмихваше. Виждаше, че тя не знае как да започне, а обстановката — толкова alfresco^[1], толкова естествена и младежка, като между брат и сестра — не изискваше свенливата официалност, която тя й придаваше.

Тя остави настрана бонето, разкопча палтото си и скръсти ръце, но все още не заговаряше. Във високата яка на палтото и в кройката му, особено откъм гърба, имаше нещо мъжко, което я караше да прилича малко на кочияш, на жена във войнишка униформа — съвсем леко подобие, което косата веднага отричаше. С известна изненада Чарлс установи, че износените дрехи не я загрозяват, а дори в известен смисъл й подхождат, и то повече, отколкото биха й отивали някои по-хубави. Последните пет години бяха донесли много свобода в дамската мода, поне в Лондон. Вече масово се носеха първите сутиени, за да се придаде изкуствено хубава форма на бюста; гримираха се веждите и миглите, придаваше се блясък на устните, „пудреха“ се и се боядисваха косите… и то от страна на най-изисканите дами, а не само от demi monde^[2]. У Сара нямаше нищо такова. Тя изглеждаше съвсем безразлична към модата; и въпреки това запазваше чара си също като простичките иглики в краката на Чарлс, независимо от конкуренцията на екзотичните парникови цветя.

И така, Чарлс седеше и мълчеше, като малък крал с такъв странен просител в нозете си, без да е прекалено склонен да й помогне. Тя обаче не желаеше да говори. Може би от нерешителност и скромност; но той все по-ясно започна да усеща, че го предизвикват сам да изкопчи тайната, и най-накрая отстъпи.

— Мис Удръф, ненавиждам безнравствеността. Но още повече ненавиждам нравственост без състрадание. Обещавам да не бъда твърде строг съдник.

Тя леко мръдна глава, но все още се колебаеше. После като човек, който с неохота се готви да се гмурне във водата, се впусна в своята изповед.

— Името му бе Варген. Доведоха го у капитан Талбът след корабокрушение. Удавили се бяха всички, с изключение на двама. Това сигурно ви е разказвано.

— Само фактите. Нищо по-точно за него.

— Най-напред се възхитих на храбростта му. Тогава още не знаех, че мъжете могат да бъдат едновременно и много смели, и много нечестни. — Тя бе вперила очи в морето, сякаш говореше на него, а не на Чарлс. — Раната му беше ужасна. Кракът му бе разкъсан от хълбока до коляното. Ако се бе появила гангрена, щяха да му го отрежат. Търпеше силни болки през първите няколко дни. Но не викаше. Не простена дори. Когато докторът му превързваше раната, той само стискаше ръката ми. Толкова силно, че един ден едва не припаднах.

— Не говореше ли английски?

— Само няколко думи. А мисис Талбът знаеше френски не повече, отколкото той английски. Наскоро след идването му капитан Талбът бе извикан по служба. Варген ни разказа, че е от Бордо. Баща му бил богат адвокат, който се оженил повторно и обезнаследил децата от първия си брак. Варген постъпил в търговския флот — прекарвали вино. Бил първи помощник-капитан, когато корабът му се разбил. Но всичко, което говореше, е измама. Не знам дори кой всъщност е той. Изглеждаше джентълмен. Това е всичко.

Сара говореше като човек, който не е свикнал да изразява свързано дълга мисъл; правеше особени кратки паузи между накъсаните си колебливи изречения — дали за да ги обмисля предварително, или за да го остави да я прекъсне, Чарлс не можеше да определи.

— Разбирам — смънка той.

— Понякога си мисля, че не е имал нищо общо с корабокрушението. Че е бил самият дявол, предрешен като моряк. — Тя сведе поглед към ръцете си. — Беше много красив. Никой не ме е ограждал с такова внимание като него — говоря за времето, когато започна да оздравява. Не му се четеше. Беше по-капризен и от дете. Трябваше около него да се водят разговори, да има хора, хора, които да го слушат. Говореше ми разни глупости за самата мен. Че не можел да разбере защо не съм омъжена. Такива работи. А аз бях толкова глупава, че да му вярвам.

— С една дума, позволявал си е твърде много, така ли?

— Трябва да разберете, че говорехме само на френски. Поради това може би изреченото от нас ми се струваше малко недействително. Никога не съм била във Франция, познанията ми за говоримия език не са много добри. Често не разбирах съвсем точно какво ми казва. Вината не е само негова. Може да съм чула не това, което е имал предвид. Понякога се шегуваше с мен. Но не звучеше обидно. — Тя се поколеба. — Аз… на мен ми харесваше… Наричаше ме жестока, когато не му позволявах да целуне ръката ми. Един ден и аз стигнах до заключението, че съм жестока.

— И престанахте да бъдете.

— Да.

Ниско над главите им се зарея гарван; черните му пера лъснаха, колебливо порейки лекия ветрец, преди да се стрелне нанякъде във внезапна уплаха.

— Разбирам.

Той искаше само да я насърчи, за да продължи, но тя го прие буквално.

— Не можете да разберете, мистър Смитсън. Защото не сте жена. Защото не сте жена, родена да бъде съпруга на фермер, но получила образование за… нещо по-добро. Няколко пъти са искали ръката ми. Като бях още в Дорчестър, един богат скотовъдец… но това няма значение. Не сте се родили жена със страхопочитание и любов към интелигентността, красотата, знанието… не знам как да го изразя… нямам право да искам тези неща, но сърцето ми жадува за тях и не мога да повярвам, че е само от суета… — Тя замълча за миг. — Не сте били дори гувернантка, мистър Смитсън, млада жена без деца, на която й плащат да гледа деца. Не бихте могли да знаете, че колкото по-сладки са те, толкова по-непоносима е болката. Не бива да мислите, че говоря така единствено от завист. Обичах малките Пол и Вирджиния, а към мисис Талбът изпитвам само благодарност и преданост: бих умряла за нея или децата й. Но да живееш всеки ден сред едно щастливо семейство, да бъдеш най-близък свидетел на щастлив брак, весел дом, прелестни деца… — Тя млъкна. — Мисис Талбът е точно на моята възраст. — Пак млъкна. — Постепенно започна да ми се струва, че са ме пуснали да живея в рая, но ми е забранено да му се наслаждавам.

— Но не смятате ли, че по същия начин всеки от нас е лишен от едно или друго? — Тя поклати глава неочаквано отривисто. Той разбра, че е засегнал някакво дълбоко чувство в нея. — Исках да кажа, че привилегиите на общественото положение не носят непременно щастие.

— Няма нищо общо между положението, в което щастието е поне възможно, и онова, при което… — И тя пак тръсна глава.

— Но вие, естествено, не бихте могли да твърдите, че всички гувернантки са нещастни… или остават неомъжени.

— Всички като мен.

Той замълча, после добави:

— Прекъснах разказа ви. Простете.

— И ще ми повярвате ли, че не говоря от завист?

Тя се обърна към него с настойчив поглед и той кимна. Като откъсна малко стръкче овчарска торбичка със сини цветчета като гениталии на миниатюрно амурче, тя продължи:

— Варген оздравя. Оставаше само седмица до деня, в който щеше да си замине. Вече бе обявил, че не е безразличен към мен.

— Предложи ли ви да се омъжите за него?

Тя се затрудни да отговори.

— Ставаше дума и за брак. Каза ми, че като се върне във Франция, ще го направят капитан на товарен кораб. Че хранел надежди да си възвърне наследствените права, които той и брат му загубили. — Тя се поколеба, преди да продължи. — Пожела да отида с него във Франция.

— Мисис Талбът знаеше ли това?

— Тя е най-добрата жена. И най-невинната. Ако капитан Талбът беше там… Но го нямаше. В началото се срамувах да й кажа. А накрая се боях. — И добави: — Боях се от съвета, който знаех, че трябва да ми даде. — Започна да къса листенцата на овчарската торбичка. — Варген стана настойчив. Накара ме да повярвам, че цялото му щастие зависи от това, дали ще го придружа във Франция — нещо повече: че и моето щастие зависи от същото. Бил узнал много неща за мен. Че баща ми е починал в лудницата. Че съм без средства и без близки роднини. Че от години се чувствам — без сама да знам защо — обречена на самота. — Тя остави цветчето и вплете пръсти на скута си. — Моят живот е белязан от самотата, мистър Смитсън. Сякаш съм орисана да не се свържа в приятелство с равен на мен човек, никога да не живея в собствен дом, никога да не видя света по друг начин освен като общото правило, от което аз трябва да съм изключение. Преди четири години баща ми трябваше да обяви фалит. Разпродадоха цялото ни имущество. Оттогава страдам от натрапчивата мисъл, че дори предметите — най-обикновените столове, маси, огледала — са се наговорили да утежнят самотата ми. Няма никога да ни притежаваш — казват те. Няма никога да сме твои. Винаги ще бъдем на другиго. Знам, че това е лудост, знам, че в индустриалните градове съществуват такава беднотия и самотност, в сравнение с които аз живея в удобства и разкош. Но като чета за безумните отмъщения на юнионистите, нещо в мен ги оправдава. Дори им завиждам, че знаят кога и как да излеят гнева си. А аз съм безсилна. — В гласа й се бе прокраднало нещо ново, някаква сила на чувството, която опровергаваше отчасти последните й думи. Тя добави по-спокойно: — Боя се, че не мога да се изразя достатъчно ясно.

— Не съм сигурен, че бих могъл да оправдая чувствата ви, но отлично ви разбирам.

— Варген отпътува, за да вземе пощенския кораб от Уеймът. Мисис Талбът естествено предполагаше, че той ще се качи на него, още щом пристигне там. Но той ми каза, че ще ме чака да отида при него. Не му обещах. Напротив — заклех се, че… но бях обляна в сълзи. Той си тръгна с думите, че ще чака една седмица. Отговорих му, че няма никога да го последвам. Но като мина един ден, после втори, а него го нямаше вече да си говорим, чувството за самота, за което току-що ви казах, отново ме обзе. Струваше ми се, че ще се удавя в него и още по-лошо, че съм оставила спасителната греда да се отдалечи непостижимо от мен. Завладя ме отчаяние. То ми причиняваше двойно по-мъчителна болка поради усилията, които трябваше да правя, за да го прикривам. На петия ден вече не можех да я понасям.

— Доколкото разбирам, всичко е било пазено в тайна от мисис Талбът. Не породи ли това съмнение у вас? Мъж, който има почтени намерения, едва ли би се държал така.

— Мистър Смитсън, разбирам, че човек, който не познава характера и положението ми по онова време, би сметнал за престъпно безумието ми и това, че бях сляпа за истинската същност на Варген. Не се заблуждавам вече. Може би винаги съм го знаела. Сигурно някакъв дълбок недостатък в душата ми е правел всичко възможно да заслепи по-доброто у мен. Впрочем от самото начало бяхме започнали да си служим с измама. Трудно е да изоставиш такъв път, щом веднъж си тръгнал по него.

Това би могло да бъде предупреждение за Чарлс, но той бе твърде погълнат от нейния разказ, за да мисли за себе си.

— Вие отидохте ли в Уеймът?

— Излъгах мисис Талбът, че някаква съученичка се е разболяла тежко. Тя мислеше, че отивам в Шърбърн. И за двете места трябва да се мине през Дорчестър. Щом пристигнах там, взех омнибуса за Уеймът.

Изведнъж Сара млъкна и оброни глава, сякаш нямаше сили да продължи.

— Не се измъчвайте, мис Удръф. Мога да си представя…

Но тя поклати глава.

— Стигнах до онова, което трябва да разкажа. Но не знам как.

Чарлс също гледаше в земята. Един дрозд, скрит в короната на някой от огромните ясени долу, запя лудешки под безмълвния покой на синевата.

Най-сетне тя поде:

— Намерих странноприемница до пристанището. После отидох в хотела, където той ми бе казал, че ще отседне. Нямаше го. Но бе оставил бележка, в която ми съобщаваше името на друг хотел. Отидох там. Не беше… порядъчно място. Разбрах това от начина, по който ми отговориха, като попитах за него. Казаха ми къде е стаята му и очакваха да се кача при него. Настоях да го извикат. Той слезе. Изглеждаше безкрайно щастлив, че ме вижда, и се държеше наистина като влюбен. Извини се, че хотелът е така неугледен. Обясни, че е по-евтин от другите и е предпочитан от френските моряци и търговци. Бях изплашена, но той бе много мил. Не бях яла целия ден и той поръча да приготвят храна… — Поколеба се и продължи: — В общите помещения беше много шумно и затова отидохме в един салон. Не мога да ви кажа как, но усетих, че се е променил. При все че беше толкова внимателен, толкова усмихнат и нежен, знаех, че ако не бях отишла, нямаше да е нито изненадан, нито щеше дълбоко да тъгува. Разбрах, че съм била за него само забавление, докато оздравее. Завесата пред очите ми се вдигна. Видях, че е неискрен, че е… лъжец. Прозрях, че бракът ми с него би означавал да се свържа с недостоен авантюрист. Разбрах всичко това още в първите пет минути от тази среща. — Доловила сякаш горчивината на самообвинение да се прокрадва в гласа й, тя спря; после продължи по-тихо: — Може би се чудите как не съм го осъзнала по-рано. Мисля, че съм го разбирала. Но едно е да разбираш нещо, а друго е да го приемаш. Струва ми се, че той малко приличаше на онзи гущер, който си сменя цвета според околната среда. Докато беше в дома на джентълмен, много повече наподобяваше джентълмен. Там, в хотела, го видях в истинската му светлина. И разбрах, че тази му окраска е далеч по-естествена от другата.

Тя пак впери поглед в морето. Чарлс си представи, че сега по страните й се е разляла по-гъста руменина, но лицето й беше извърнато.

— Знам, че при такива обстоятелства една… порядъчна жена веднага би си тръгнала. След онази вечер хиляди пъти съм се взирала в душата си. Установих само, че няма достатъчно основание за поведението ми. Щом разбрах грешката си… от първо бях като вцепенена от ужас и все пак… Беше толкова ужасно, че се опитах да намеря в него достойнства, почтеност, благородство. После ме обзе нещо като гняв, че съм измамена. Казвах си, че ако не бях страдала от такава непоносима самота преди това, нямаше да бъда толкова заслепена. Така прехвърлих вината за положението си върху обстоятелствата. Никога не бях изпадала в подобно положение. Никога не се бях озовавала в такъв хан, където порядъчността като че беше непозната, а грехът бе на такава почит, на каквато е добродетелта в по-изискани места. Не мога да го обясня. Бях съвсем объркана. Може би смятах, че дългът към самата мен изисква да се държа като господарка на съдбата си. Аз бях избягала при този непознат човек. Прекалената скромност би изглеждала нелепа… почти суета. — Тя замълча. — И останах. Изядох сервираната вечеря. Изпих виното, както той настояваше. То не ме замая. Мисля, че дори ми помогна да виждам нещата по-ясно… Възможно ли е?

Тя едва забележимо се обърна към него в очакване на отговор; сякаш той можеше едва ли не да изчезне и тя искаше да се увери, макар и без да поглежда, че не е потънал вдън земя.

— Без съмнение.

— Виното сякаш ми даде сила и смелост… а и прозрение. Не беше вече ръката на дявола. Настъпи моментът, в който Варген не можеше повече да крие истинските си намерения към мен. Нито пък аз можех да се преструвам на изненадана. Моята невинност бе лъжлива още от мига, в който реших да остана. Не се опитвам да се оправдавам, мистър Смитсън. Много добре знам, че можех — дори след като вратата се затвори зад момичето, което изнесе съдовете от вечерята ни, — че още можех да си тръгна. Можех да ви кажа, че той си е послужил със сила, че ме е упоил… каквото и да е. Но не е така. Той беше човек без скрупули, човек на прищевките, дълбоко егоистичен. Но никога не би посегнал на жена против волята й.

Изведнъж съвсем неочаквано тя се обърна и погледна Чарлс право в очите. Беше се изчервила силно, но изглеждаше не толкова смутена, колкото разпалена, гневна, упорстваща; сякаш стоеше гола пред него, но бе горда от това.

— Отдадох му се.

Той не можа да издържи погледа й и сведе очи, кимвайки съвсем леко.

— Разбирам.

— Ето защо съм дваж опозорена — от обстоятелствата и от избора си.

Настъпи тишина. Тя отново се обърна към морето.

— Не съм искал да ми разказвате тези неща — едва чуто рече той.

— Мистър Смитсън, аз ви моля да разберете не това, че се опозорих, а защо го извърших. Защо пожертвах най-ценното, което притежава една жена, за мимолетното удоволствие на един мъж, когото не обичах. — Тя обхвана лицето си с длани. — Извърших го, за да не бъда вече никога каквато бях преди. Извърших го, за да могат хората да ме сочат и да казват: Ето я Блудницата на френския лейтенант — да, няма защо да крия думата. За да знаят, че съм страдала и страдам, както страдат и други във всеки град и село на тази страна. Аз не можех да се венчая за този човек. Затова се венчах за срама. Не твърдя, че знаех какво върша, нито че съвсем хладнокръвно оставих Варген да постигне онова, което искаше. Тогава ми се струваше, че се хвърлям от ръба на пропаст или забивам нож в сърцето си. Беше нещо като самоубийство. Постъпка на отчаян, мистър Смитсън. Съзнавам, че беше осъдително… непристойно, но не знаех по какъв друг начин да се отърся от онова, което бях. Ако бях напуснала тогава стаята и се бях върнала при мисис Талбът да продължа предишното си съществуване, знам, че досега вече наистина щях да съм мъртва… и то от собствената си ръка. Онова, което ме крепи, е срамът ми, съзнанието, че наистина не съм като другите жени. Аз няма никога да имам като тях деца, съпруг и онова невинно щастие, което имат те. А те няма никога да разберат причината за моето престъпление. — Тя замълча, сякаш сама за пръв път проумяваше какво говори. — Понякога почти ги съжалявам. Мисля, че имам свобода, каквато те не са в състояние да разберат. Никаква обида, никакво обяснение не могат да ме засегнат. Защото съм прекрачила границата на приличието. Аз съм нищо, вече не съм човешко същество. Аз съм Блудницата на френския лейтенант.

Чарлс разбра доста зле онова, което тя се опитваше да изрази в дългия си монолог. До момента на странното й решение в Уеймът, той изпитваше много по-голямо съчувствие към поведението й, отколкото бе проявил; представяше си бавната, мъчителна агония на живота й като гувернантка; колко лесно би могла да попадне в ноктите на такъв добре прикрит злодей като Варген; но тези приказки за свобода отвъд границите, за венчаването със срама, му се струваха непонятни. И все пак донякъде я разбираше, защото към края на своята самозащита Сара се бе разплакала. Тя скри сълзите си, или поне се опита да ги скрие; не захлупи лице в дланите си, не посегна за кърпичка, а седеше с извърната глава. Отначало Чарлс не се бе досетил каква е истинската причина за мълчанието й.

После някакъв инстинкт го накара да стане и безшумно да направи две крачки по тревата, за да погледне профила на това лице. Видя, че страните й са мокри, и усети неудържимо вълнение и смут; оплете се в цял лабиринт от противоречиви мисли и чувства и бе откъснат безнадеждно далеч от сигурната си котва на безпристрастен и благоразумен съдник. Представи си сцената, която тя не бе разказала с подробности: нейното отдаване. Беше едновременно и Варген, който я обладава, и мъжът, който се хвърля към него и го поваля с удар; така както Сара бе за него едновременно невинна жертва и непокорна, изоставена жена. Дълбоко в себе си той й прости загубеното целомъдрие и надзърна в тъмните сенки, където е можел сам да му се наслади.

Такава внезапна промяна на сексуалната тоналност е невъзможна днес. Достатъчно е един мъж и една жена да установят съвсем случайно връзка помежду си, за да помислят за възможността за физическо общуване. Ние смятаме за благотворно такова прямо отношение към естествените импулси на човешкото поведение, но по времето на Чарлс желанията, забранени от общественото съзнание, не са имали достъп до съзнанието на отделния човек, така че тези дебнещи тигри са го нападали съвсем изневиделица.

Освен това викторианците са притежавали онова странно, присъщо на египтяните влечение към затвореното пространство. Тяхната клаустрофилия съвсем ясно личи в дрехите им, обвиващи ги подобно на мумии, в тесните прозорци и коридори на къщите им, в страха им от откритото и от разголеното. Революционното течение в живописта по времето на Чарлс бяха естествено прерафаелитите; те направиха поне опит да признаят природата и еротиката, но достатъчно е само да сравним пасторалния фон у един Миле или Форд Мадокс Браун с картините на Констъбъл или Палмър, за да се убедим колко идеализиращо са подхождали първите двама към външната действителност, изобразявайки я като декор. Ето защо Чарлс не възприе откритата изповед на Сара — открита по същество и направена под открито небе — като картина на по-истинския живот, а като поглед към един идеален свят. Тя не му се стори странна с това, че е по-близо до действителността, а защото бе по-далеч от нея: един митичен свят, където голата красота бе по-важна от голата истина.

Чарлс постоя няколко шеметни мига с поглед, сведен към нея, после се обърна и си седна на мястото с разтуптяно сърце, сякаш току-що се е отдръпнал от ръба на скалата. Навътре в морето над най-южната част на хоризонта неусетно се бе появила армада облаци. Кремави, кехлибарени, снежнобели като величествените хребети на планинска верига, с кули и крепости, додето стига погледът… само че далечни като Телемското абатство, като някаква земя на непорочна томителна идилия, из която Чарлс, Сара и Ърнестина биха могли да бродят…

Не искам да кажа, че мислите на Чарлс рисуваха така точно, така безсрамно някакъв мохамедански рай. Далечните облаци обаче му напомняха за собственото неудовлетворение; за желанието отново да плава през Тиренско море, да язди, вдишвайки сухия въздух, към далечните стени на Авила; или да се изкачва към някой гръцки храм под палещото егейско слънце. Ала в същия миг някакъв силует, тъмна сянка — мъртвата му сестра — се появи пред него; леко, мамещо, по стъпалата от дялан камък към загадката на разрушените колони.