Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (61) (Прелъстената от френския лейтенант)

Шестдесет и първа глава

„Еволюцията не е нищо друго, освен процес, при който случайността (произволни мутации на киселинната спирала на ядрото, причинени от естествената радиация) във взаимодействие с природния закон създава живи форми, все по-пригодни да оцелеят.“

Мартин Гарднър, „Двуликата вселена“ (1967)

„Истинското благочестие е да действаш така, както ти диктува вътрешният глас.“

Матю Арнолд, „Тетрадки“ (1868)

Изпитано от времето правило за писане на романи е, че в края на книгата не бива да се въвеждат нови герои, освен само второстепенни. За Лалаги надявам се, че ще простите; но изключително важният на вид субект, който по време на последната сцена стоеше облегнат на парапета над брега от другата страна на Чейн Уок 16 — домът на Данте Габриел Росети (впрочем той вземаше не опиум, а хлорал, от който и умря), може да бъде сметнат за грубо нарушение на правилото. Не исках да го въвеждам. Но той е от хората, които не понасят да са извън светлините на рампата, пътуват или само в първа класа, или изобщо не пътуват, признават само местоимението за първо лице единствено число — с една дума, мислят само за първостепенни неща; а аз съм човек, който не обича да се противопоставя на природата (дори на най-лошата), така че той сам се вмъкна или — както би се изразил — вмъкна се в истинския си образ. Оттук произтича изводът, че той и преди се е вмъквал, но не в истинския си образ и следователно всъщност не е нов герой… но нека не навлизаме в подробности. Искам обаче да ви уверя, че — независимо от външния си вид — този герой е незначителна фигура, нищо повече от частица на гамалъчението.

Истинският му образ… но той не е много привлекателен. Пищната му патриаршеска брада, която видяхме в купето на влака, е подрязана и му придава вид на изфренчено конте. Дрехите му, лятното сако с пъстра бродерия, трите пръстена на ръката му, тънката хаванска пурета в кехлибарено цигаре, бамбуковият бастун с малахитова дръжка — от всичко лъха на показност. Ако се съди по вида му, той току-що се е отказал да проповядва и се е посветил на операта, като второто му се удава много по-добре от първото. Накратко казано, прилича повече на преуспяващ импресарио.

А сега, докато небрежно се подпира на парапета, той пощипва върха на носа си с кокалчетата на украсените си с пръстени показалец и среден пръст. Изглежда, че много се забавлява и едва го прикрива. Вперил е поглед в къщата на Росети, и то с почти собственически вид, сякаш вижда някакъв нов театрален салон, който току-що е купил и е съвсем сигурен, че ще успее да го напълни с публика. В това отношение той не се е променил: ясно му личи, че смята света за своя собственост и се кани да го използва по свой вкус.

Но ето че се изправя. Приятно беше да си поскита из Челси, но го очаква по-важна работа. Той изважда джобния си часовник „Бреге“ и от голямата връзка на втори златен ланец избира малък ключ. Премества съвсем малко стрелките. Колкото и да е странно за инструмент, излязъл от ателието на най-прочутия часовникар, този, изглежда, избързваше с четвърт час. Още по-странно е, че наоколо не се виждаше часовник, по който би могъл да открие грешката в собствения си уред за измерване на времето. Но можем да отгатнем подбудите му. Той подло си осигуряваше оправдание за това, че е закъснял за следващия си ангажимент. Някои големци искат да бъдат непогрешими и в най-дребните неща.

Той властно прави знак с бастуна си към едно открито ландо, което чака на стотина метра. Конят потегля в тръс и ландото почтително спира пред господина. Лакеят скача и отваря вратата. Импресариото се качва, сяда, обляга се величествено назад на пурпурно червената кожа, отказва одеялото с монограм, което лакеят поднася към коленете му. После лакеят щраква ключалката на вратичката, покланя се и се качва отново при другия слуга на капрата. Подвиква им се накъде да карат, кочияшът докосва кокардата на шапката си с дръжката на камшика.

Екипажът бързо се отдалечава.

— Не. Прав съм. Вие не само забихте кинжала в сърцето ми, но изпитвате удоволствие да дълбаете с него.

Тя стоеше, втренчена в Чарлс, сякаш против волята си, хипнотизирана — като дързък престъпник, очакващ присъдата. Той я произнесе:

— Един ден ще трябва да отговаряте за онова, което ми причинихте. И ако на небето има справедливост, наказанието ви ще трае по-дълго от вечността.

Той се поколеба още секунда; лицето му беше като бент, който всеки миг ще рухне — толкова тежко бе проклятието, напиращо да се стовари. Но виновното й изражение го накара да стисне зъби. Той се обърна и тръгна към вратата.

— Мистър Смитсън!

Той направи още крачка-две, спря, погледна я през рамо; после с непреклонна, ожесточена безпощадност впери поглед в прага на вратата пред себе си. Чу лекото шумолене на дрехите й. Беше застанала точно зад него.

— Не потвърждава ли това току-що казаното от мен? Че щеше да е по-добре изобщо да не се бяхме виждали отново.

— Вашата логика предполага, че съм познавал истинската ви природа. А аз не я познавах.

— Сигурен ли сте?

— Мислех господарката ви в Лайм за егоистка и фанатичка. Сега разбирам, че е била светица в сравнение с компаньонката си.

— Нима не бих била егоистка, ако се съгласях да се омъжа за вас, знаейки, че не мога да ви обичам, както подобава на една съпруга?

Чарлс я погледна смразяващо.

— Някога твърдяхте, че съм единствената ви опора, единствената надежда, която ви била останала в живота. Сега сме си разменили местата. Нямате време за мен. Добре. Не се опитвайте да се защитавате. Достатъчно ме обидихте, не е нужно и да се подигравате с мен.

През цялото време този най-силен, макар и най-жалък аргумент бе в мислите му. Веднъж изрекъл го, той се разтрепери, вече не можеше да се владее, не можеше да понася повече обидата. Отправи й последен изтерзан поглед и с усилие понечи да отвори вратата.

— Мистър Смитсън!

Ето пак. Но сега той усети пръстите й върху ръката си. За втори път застана, без да може да помръдне, мразейки тези пръсти и слабостта си, че допуска те да го парализират. Сякаш тя се опитваше да му каже нещо, което не можеше да изрази с думи. Може би просто жест на съжаление, извинение. Но ако бе така, веднага щом го докосна, ръката й щеше да се отпусне; а тя го задържаше не само психически, но и физически. Много бавно той извърна глава, погледна я и за огромна своя изненада видя, че ако не по устните, в очите й има нещо като усмивка, повей от онази съвсем неочаквана усмивка, когато Сам и Мери едва не ги изненадаха. Ирония ли бе това, или искаше да му каже да не приема живота чак толкова сериозно? Или за последен път злорадстваше над неговото нещастие? Но в такъв случай ръката й би трябвало да се отпусне; а докато я гледаше изпитателно със своите тъжни и напълно помръкнали очи, той още усещаше как тя притиска лакътя му, сякаш казваше: погледни, не виждаш ли, че решение все още има?

И тогава разбра. Погледна ръката, после отново вдигна очи към лицето й. Сякаш в отговор страните й бавно поруменяха и усмивката изчезна от очите й. Ръката се отпусна. Гледаха се втренчено, сякаш дрехите им внезапно се бяха свлекли и те стояха един срещу друг съвсем голи; но за него това беше не сексуална, а клиническа голота; голота, при която скритият тумор ясно личеше с цялата си омразна същност. Той потърси в очите й някакво доказателство за истинските й намерения, но откри само воля, готова да пожертва всичко, освен себе си: готова да се откаже от истината, от чувствата, дори може би от цялата женска скромност, само и само да остане вярна на себе си. За миг той се изкуши да приеме тази възможна в края на краищата жертва. Зад ясното вече съзнание, че е направила погрешна стъпка, той съзря боязън; ако приемеше предложението й за платоническо приятелство — което някой ден можеше да стане дори по-интимно, но никога осветено от брака, — щеше да я нарани най-силно.

Той тутакси си представи как би изглеждала подобна връзка — би се превърнал в посмешище на тази покварена къща, в официален ухажор, в галеник. Осъзна и по какво всъщност я превъзхожда: не по потекло и образование, не и по интелигентност, нито по това, че е мъж, а по способността си да дава, което бе всъщност неспособност да прави компромиси. Тя можеше да дава само за да притежава и — дали защото той бе такъв, или защото у нея инстинктът да притежава бе толкова ненаситен, че трябваше непрекъснато да бъде подхранван и не можеше да се задоволи само с едно завоевание, или пък защото… не, той не можеше и никога нямаше да узнае защо — да притежава само него, не й беше достатъчно.

Най-сетне той разбра, че тя очаква отказа му. Бе го подвеждала от самото начало. Щеше да постъпва така до края.

Отказа й с един последен изгарящ поглед и напусна стаята. Тя не направи нов опит да го задържи. Тръгна надолу, вперил очи право напред, сякаш картините по стените, между които минаваше, бяха две редици мълчаливи зрители. Беше последният честен човек, закрачил към гилотината. Имаше силното желание да заплаче, но нищо в тази къща не биваше да изтръгне сълзи от очите му. Да изкрещи. Като прекосяваше коридора, девойката, която го бе отвела горе, излезе от една стая с малко дете на ръце. Отвори уста да каже нещо, но неистовият, макар и леден поглед на Чарлс я накара да замълчи. Той напусна къщата.

Пред портата — когато бъдещето стана настояще — установи, че не знае къде да иде. Сякаш се бе преродил — с всичките знания и спомени на зрял човек. Но беше безпомощен като бебе — всичко трябваше да се започне отначало, да се научи новото! Прекоси улицата разсеяно, сляпо, без да се обърне нито веднъж назад. Кеят беше опустял; само в далечината се чуваше тропотът на файтон, който изчезна, докато Чарлс стигна до парапета.

Без сам да знае защо, той се загледа надолу в сивата река, много близко сега — беше прилив. Тя означаваше връщане в Америка; означаваше тридесет и четири години усилия да върви нагоре — всичките напразни, напразни, напразни, стоеше там, откъдето бе тръгнал; означаваше — сигурен бе — безбрачие за сърцето, пълно, както при нея; означаваше… Когато всички неща, минали и бъдещи, започнаха да го засипват подобно на черна лавина, той най-сетне се обърна и погледна назад към къщата, която бе напуснал. Стори му се, че бялото мрежесто перде на един отворен прозорец се спусна.

Навярно се лъжеше — просто ленив полъх на майския вятър. Защото Сара остана в ателието, загледана надолу към градината, към едно дете и млада жена, вероятно майка му, които седят на тревата и плетат венче от маргаритки. Дали има сълзи в очите й? Твърде далеч е от мен, за да кажа; прозорците отразяват лъчезарното лятно небе и от нея остава само сянка.

Може би си мислите, че Чарлс извърши върховната глупост, като не прие предложението, подсказано от възпиращата ръка; или че тази ръка издаваше някаква колебливост в поведението на Сара. Може би смятате, че тя е имала право: че борбата й за територия е законният бунт на поробения срещу вечния нашественик. Само недейте да мислите, че това е по-малко правдоподобен завършек на тяхната история.

Защото аз се върнах, макар и с много заобикалки, към своя първоначален принцип: че няма божия намеса отвъд онова, което е видимо — както гласи първото мото на тази глава; следователно животът е такъв, какъвто сме го направили сами, с произволно дадените ни способности или, както го определя Маркс, действията на хората (мъжете и жените), преследващи своите цели. Основният принцип, който трябва да насочва тези действия и който според мен винаги бе насочвал действията на Сара, съм изразил с второто мото. Съвременният екзистенциалист без съмнение ще замени думата „благочестие“ с „човечност“ или „правдивост“, но ще приеме основната идея на Арнолд.

Реката на живота, на тайнствени закони и тайнствени възможности за избор, тече покрай опустели кейове; и покрай онзи опустял кей, където Чарлс сега крачи, сякаш след невидимия лафет, върху който е положен собственият му труп. Дали върви към неизбежна, самоналожена смърт? Не вярвам. Защото той най-сетне намери искрица вяра в себе си, нещо наистина неповторимо, върху което да гради; макар да го отрича и за доказателство в очите му да има сълзи, той вече е започнал да осъзнава, че животът не е символ (колкото и подходяща в известна степен да е Сара за ролята на Сфинкс), че не е неуспешно разрешена загадка, не се осмисля само с нечий лик и не му се обръща гръб след първото злощастно хвърляне на зара; а че трябва да се изживее, макар и несъвършено, празно, безнадеждно — в желязното сърце на града. И отново сред морето — самотен остров.