Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (54) (Прелъстената от френския лейтенант)

Петдесет и четвърта глава

„Сега ме брули севернякът зъл,

а колко нежно галеше южнякът…“

А. Х. Клъф, „Стихотворение“ (1841)

Справедливостта към Чарлс изисква да кажем, че преди да напусне „Белият лъв“, той изпрати да повикат Сам, но слугата не беше нито в пивницата, нито в конюшнята. Всъщност Чарлс се досещаше къде трябва да е, но оттам не можеше да го повика; затова напусна Лайм, без да го види. Качи се на каретата и веднага спусна завеските. Две мили пътува като в катафалка, после ги вдигна и полегатите лъчи на вечерното слънце — вече беше пет часът — огряха овехтялата боя и тапицерия на каретата.

Настроението му не се повиши веднага. Но после, докато се отдалечаваше от Лайм, той усети, че от раменете му сякаш се смъква товар; претърпял бе поражение, а все пак бе останал жив. Приемаше тържественото предупреждение на Гроган, че до края на живота си трябва да доказва правотата на онова, което бе извършил. Сред тучните зелени поля на Девън, опасани с майски горички, обаче бе трудно да не си представи бъдещето в розова светлина — пред него се простираше нов живот, живот с големи изпитания, но той щеше да се справи. Струваше му се, че в неговата вина има нещо благотворно: изкуплението й щеше да придаде на живота му отсъстващия досега смисъл.

Спомни си едно древноегипетско изображение в Британския музей — скулптура на фараон, застанал до жена си, която го е обгърнала с една ръка през кръста, а другата е положила над лакътя му. Чарлс винаги го бе възприемал като най-изразителен символ на съпружеска хармония, още повече, че фигурите бяха изваяни от един каменен блок. Двамата със Сара още не бяха изваяни в такава хармония, но бяха от един и същи камък. Сетне той се отдаде на размисли за бъдещето: трябваше да се уредят толкова неща. Трябва да настани Сара на подходящо място в Лондон. Щом успее да уреди работите си, да се отърве от къщата в Кенсингтън и да прибере всичко, ще заминат за чужбина. Може би най-напред в Германия, после през зимата на юг във Флоренция или Рим (ако обстановката позволява), или може би Испания. Гренада! Алхамбра! Лунна светлина, далечни звуци на циганска песен някъде долу, очи, изпълнени с благодарност и нежност… а в някоя ухаеща на жасмин стая ще лежат будни в прегръдките си, безкрайно сами, изгнаници, но слети в самотата си, неразделни в своето изгнание.

Бе паднала нощ. Чарлс се надвеси навън и съзря в далечината светлините на Екситър. Подвикна на кочияша да го откара най-напред в „Семейния пансион на Ендикот“. После се облегна назад в наслада от предстоящата сцена. Нищо плътско не бива да я загрозява, разбира се; това поне дължеше на Ърнестина не по-малко, отколкото на Сара. Но още веднъж си представи изящната жива картина на нежно мълчание, нейните ръце в неговите…

Пристигнаха. Като каза на кочияша да чака, Чарлс влезе в хотела и почука на вратата на мисис Ендикот.

— О, вие ли сте, сър?

— Мис Удръф ме очаква. Сам ще се кача.

И се отправи към стълбите.

— Младата дама замина, сър!

— Замина! Искате да кажете, излезе?

— Не, сър. Искам да кажа, че си замина. — Той безпомощно я гледаше. — Взе влака за Лондон тази сутрин, сър.

— Но аз… Сигурна ли сте?

— Както че стоя тук, сър. Ясно я чух как извика на кочияша: „Гарата!“ Той я попита за кой влак и тя му рече, както аз ви говоря сега, че е за лондонския. — Възпълничката хотелиерка се приближи. — И аз бях много изненадана, сър. Та тя беше платила стаята си за още три дни.

— Не остави ли адрес?

— Нито ред, сър. Нито спомена къде отива. — Тази черна точка очевидно бе по-силна от червената, заслужена от Сара, загдето не си бе поискала парите обратно.

— Няма ли бележка за мен?

— Помислих си, че сигурно заминава с вас, сър. Така се осмелих да предположа.

Ставаше невъзможно да стои по-дълго там.

— Ето ви моята визитна картичка. Ако ви се обади… бихте ли ме уведомили? На всяка цена. А това е за услугата и за писмото.

Мисис Ендикот се усмихна широко.

— О, благодаря ви, сър. На всяка цена.

Той излезе, но веднага се върна.

— Днес сутринта… не дойде ли един слуга с писмо и пакетче за мис Удръф? — Мисис Ендикот го погледна в недоумение. — Малко след осем часа? — Хотелиерката още недоумяваше. После извика Бети Ан, която беше подложена на строг кръстосан разпит от господарката си… докато Чарлс не си тръгна внезапно.

Отпусна се в каретата и затвори очи. Чувстваше се съвсем безволев. Ако само не бе толкова добросъвестен, ако се бе върнал веднага… Но Сам… Сам! Крадец! Шпионин! Дали не е бил подкупен от Фрийман? Или онези проклети триста лири бяха станали причина за престъплението му?

Случилото се в Лайм сега му се изясни напълно: Сам сигурно си е давал сметка, че щом се върнат в Екситър, ще бъде разкрит; значи, трябва да е прочел писмото му… гъста руменина обля Чарлс в тъмното. Ще му счупи врата, ако го види отново. За миг си помисли дори дали да не иде до полицейския участък и да подаде срещу него оплакване за… е, за кражба поне. Но веднага осъзна, че би било напразно. И каква полза ще има от това за най-важното — да открие Сара?

В надвисналия мрак Чарлс съзря само една светлинка. Тя сигурно бе отишла в Лондон; знаеше, че той живее в Лондон. Но ако е имала намерението, както спомена веднъж Гроган, да похлопа на вратата му, би се насочила по-скоро обратно към Лайм, където щеше да го завари… Та нали той бе решил, че всичките й намерения са почтени? Дали не е сметнала, че вече завинаги го е отблъснала и загубила? Единствената светлинка примигна и угасна.

Тази нощ той направи нещо, което не бе правил от много години. Коленичи до леглото си и взе да се моли; молеше се да я намери; дори да трябва да я търси до края на живота си, пак ще я намери.