Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (59) (Прелъстената от френския лейтенант)

Петдесет и девета глава

„От себе си отчаян, без въпроси,

какъв да съм, кое е най-добре,

поемам курс — и корабът ме носи напред,

напред, по звездното море.“

Матю Арнолд, „Със собствени сили“ (1854)

Пътуването по море от Ливърпул не беше приятно. Често му се налагаше да се кланя на кофите, използвани при буря, а когато се чувстваше добре, не преставаше да се пита защо изобщо се бе запътил към нецивилизованата половина на земното кълбо. Толкова по-добре може би. Бе започнал да си представя Бостън като жалко селище от дървени колиби… и в една озарена от слънцето утрин истинският град с островърхи покриви в керемидено и бяло и с онази пищно златна катедрала приятно го окуражи. Първото впечатление от Бостън не се оказа измамно. Така както бе харесал своите филаделфийци, той хареса и смесицата от изисканост и искреност на бостънското общество. Не че го понесоха на ръце, но само за една седмица от пристигането му няколкото препоръчителни писма, които носеше със себе си, се превърнаха в множество покани. Бе въведен в клуба „Атенеум“^[1], ръкува се с истински сенатор; стисна и сбръчканата кокалеста ръка на един още по-велик, макар и не така досадно словоохотлив човек — старият Натаниъл Лодж, който бе чул оръдието на Банкър Хил^[2] от детската си стая на Бийкън Стрийт. Чарлс обаче не можа да се запознае с един далеч по-известен писател, размяната на мисли с когото не би била от особен интерес за човека, получил достъп до кръжеца „Лоуъл“ в Кеймбридж, и който сам вече стоеше на прага на решение, точно противоположно по подбуди и цели — един вид кораб, който, тласкан от насрещно течение, обтяга котвените вериги и се въоръжава за криволичещия си и зигзагообразен курс към по-богатото, но затлачено пристанище Рай (но нека не имитирам майстора на словото)^[3].

При все че, както беше редно, отдаде почит на люлката на свободата във Фаниъл Хол, Чарлс се натъкна и на известна враждебност, защото още не бяха простили на Англия неотдавнашната й подла роля в Гражданската война, а стереотипните образи на Джон Бул и Чичо Сам бяха плод на едно и също грубо опростенчество. Но Чарлс съвсем очевидно не отговаряше на този стереотип; той обяви, че добре съзнава справедливия характер на Войната за независимост, че се възхищава от Бостън като център на американската научна мисъл, на Движението против робството и безброй други неща. Със сдържана усмивка посрещаше закачките за английския чай и червенодрешковците^[4] и се стараеше да не проявява високомерие. Мисля, че две неща му харесаха най-много: прелестната и съвсем различна природа на Новия свят — непознати растения, дървета, птици — и удивителните вкаменелости, които откри при посещението си в Харвард, оттатък реката, носеща неговото име. А другото хубаво нещо бяха самите американци. В началото му направи може би впечатление известна липса на по-тънък усет към иронията и няколко пъти му се наложи да излиза от неудобно положение, когато забележки, направени с добронамерен хумор, биваха възприемани дословно. Но в замяна на това в отношенията имаше откровеност и непринуденост, а в голямото гостоприемство — очарователно любопитство, наивност едва ли не, но с лик възхитително свеж в сравнение с гримираното лице на европейската култура. Този лик твърде скоро придоби ясно изявени черти на жена. Младите американки бяха много по-непосредствени от европейските си съвременнички; отвъд океана движението за еманципация имаше вече двадесетгодишна история. Напредничавите му идеи силно допадаха на Чарлс.

Симпатиите бяха взаимни, тъй като в Бостън най-изисканият вкус, особено от женска страна, все още залиташе по Лондон. Чарлс бе навярно готов да се влюби, но винаги го съпътстваше споменът за онзи ужасен документ, който мистър Фрийман бе изтръгнал. Той заставаше между него и лицето на всяко невинно момиче, което виждаше. Само едно лице можеше да му донесе опрощение и да заличи злото.

А и толкова много от тези лица му напомняха за Сара: в тях имаше нещо от нейната дързост, нейната прямота. В известен смисъл те възкресяваха някогашната му представа за нея — тя бе забележителна жена и тук щеше да се чувства като у дома си. Все по-често започна да си спомня казаното от Монтегю: може би наистина тя е тук. Предишните петнадесет месеца бе прекарал в страни, където различните черти и костюми много рядко събуждаха спомени за нея. Тук се намираше сред жени главно от англосаксонски и ирландски произход. Десетки пъти през първите дни коса с познат кестеняв оттенък, нечия лека походка или фигура го караха да се закове на място.

Веднъж, като прекосяваше парка на път за Атенеума, забеляза едно момиче, което вървеше пред него по странична алея. Беше толкова сигурен, че мина направо през тревата. Не беше Сара. И Чарлс бе принуден да измънка някакво извинение. Продължи пътя си разтреперан — толкова силно се бе развълнувал в тези няколко мига. На следващия ден пусна обявление в един бостънски вестник. Същото правеше навсякъде, където отидеше след това.

Падна първият сняг и Чарлс се отправи на юг. Посети Манхатън и не го хареса колкото Бостън. После прекара две много приятни седмици в родния град на познайниците си от Франция и би оспорил справедливостта на прочулата се доста по-късно шега — „Първа награда — една седмица във Филаделфия; втора награда: две седмици във Филаделфия.“ Оттам продължи още по на юг; видя Балтимор, Вашингтон, Ричмънд, Рали, възторгът му от новата природа и новия климат нямаше край. Имам предвид новите метеорологични условия, защото политическият климат — не забравяйте, че сме декември 1868 — съвсем не будеше възторг. Чарлс попадаше в опустошени градове, сред покрусени хора — жертва на Реконструкцията^[5]; пагубното управление на президента Андрю Джонсън скоро щеше да отстъпи на още по-катастрофалното — на Юлисис С. Грант. Във Вирджиния му се стори, че трябва отново да стане англичанин, при все че по ирония, която той не оцени, джентълмените, с които разговаря и там, и в двете Каролини, бяха почти единствените поддръжници на революцията от 1775 година сред висшите колониални класи. Чарлс чу дори безумни приказки за ново отцепване и съединение с Англия. Той обаче дипломатично мина невредим през всички тези неудобства, без да разбира напълно какво става, но все пак доловил странната необятност и затормозената енергия на тази раздвоена нация.

Днешният англичанин изпитва подобни чувства в Съединените щати: колко много хубави и колко много отвратителни неща! Колко хитрости и колко честност! Каква бруталност и насилие и каква загриженост и стремеж към по-добро общество! Чарлс прекара януари в разрушения Чарлстън и за пръв път се запита дали пътува, или емигрира. Забеляза, че в говора му проникват някои американски изрази и интонации; улови се, че е пристрастен — по-точно, че е раздвоен като самата Америка, тъй като едновременно оправдаваше ликвидирането на робството и съчувстваше на гнева на южняците, които съзнаваха твърде добре какво се крие зад усилията на политиците от Севера да дадат права на негрите. Сред томителните красавици и свъсените капитани и полковници той се почувства като у дома, но си спомни Бостън — по-румени лица и по-бели души… във всеки случай по-пуритански души. В края на краищата установи, че там е бил по-щастлив и сякаш за да си го докаже по парадоксален начин, пое още по на юг.

Вече не се отегчаваше. Онова, което Америка му даде или възвърна — може би тъкмо Америка от онова време, бе някаква вяра в свободата. Решимостта на всички наоколо да вземат в ръцете си съдбата на нацията (независимо от злощастните първоначални резултати) му подейства освобождаващо, а не потискащо. Смешните провинциални маниери на домакините започнаха да му се струват гаранция за липсата на лицемерие. Чарлс намери оправдание дори за безкрайните прояви на постоянна неудовлетвореност и склонност към саморазправа — процес, който неизменно превръща съдията в екзекутор: с една дума, за хроничното насилие в това общество, чиято конституция бе замаяна от идеите на свободата. В целия Юг владееше дух на анархия; но дори той се стори на Чарлс за предпочитане пред суровия железен ред в неговата страна.

Всички тези чувства обаче той пазеше у себе си. Една спокойна вечер, докато още беше в Чарлстън, застанал на океанския бряг — точно срещу Европа, отдалечена на три хиляди мили, — Чарлс написа друго стихотворение — по-добро, малко по-добро от предишното, което четохте.

„Потърсили са истина голяма,

за Албион — сив старец — недостъпна.

У нас за тез въпроси смелост няма —

задала ги е младостта им тръпна.

 

Сред тях съм чужденец, но мойто бреме

и мойте въжделения са техни.

И струва ми се, че дошло е време

човек да не линее, да не вехне,

 

а да се извиси със свойте братя

до Рай, издигнат над твърдта ни грешна,

изсечен на неправдата в недрата…

и нищо, че на майката е смешна

 

безпомощната бебешка ръчичка;

тя няма все на маминка да чака,

а утре ще опита и самичка,

по другиден ще е десница яка —

и млад левент ще я издигне,

горда, над злачна шир, индигова и ведра,

за благослов на щурвала и борда,

извели го в земя добра и щедра.“

И нека точно тук сред мъглата от ямбически стъпки, реторични въпросителни и наистина не съвсем лошия образ на „злачна шир, индигова и ведра“ да оставим Чарлс за кратко.

Бяха минали почти три месеца, откакто Мери съобщи новината; април бе в самия си край. През това време Фортуна направи от Сам още по-голям длъжник, като го дари с онова второ издание от мъжки пол, което той толкова много искаше. Беше неделя вечер, изпълнена със златистозелени пъпки и камбанен звън, на долния етаж леко потракваха съдове, което показваше, че младата му наскоро родила жена и помощницата й приготвят вечерята. И докато едното дете се мъчеше да се изправи на скута му, където лежеше триседмичното братче с тъмни присвити очички, които вече будеха възторг у Сам („Хитро като маймунка“), чудото стана: нещо в тези очи успя да прониже не съвсем пуританската душа на Сам.

Когато два дни по-късно Чарлс, стигнал в странстванията си до Нови Орлеан, се върна в хотела от разходка по Вийо Каре, чиновникът му подаде телеграма, която гласеше:

„НАМЕРЕНА. ЛОНДОН. МОНТЕГЮ“

Чарлс прочете думите и се извърна. Толкова време бе минало, толкова неща бяха се случили… Той гледаше към оживената улица, без да вижда нищо и без да изпитва очакваното чувство, на очите му залютя от сълзи. Излезе на верандата и си запали пура. Минута-две по-късно се върна при чиновника.

— Корабът за Европа… бихте ли ми казали кога има кораб за Европа?