Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (58) (Прелъстената от френския лейтенант)

Петдесет и осма глава

„Напразно аз я търсих. Тя изчезна

внезапно, сякаш я погълна бездна.

Не осени ме светлината звездна

в душата й — потънах в мрак…“

Харди, „Морски курорт“ (1869)

А какво ставаше с Чарлс? Не завиждам на детектива, комуто би се паднало да го следи през тези двадесет месеца. Чарлс се отби в почти всеки град в Европа, но рядко за дълго. Посети и пирамидите, и Обетованата земя. Видя — но без да вижда — хиляди забележителности и забележителни места, ходи и в Гърция, и в Сицилия; те бяха само тънките стени, които го деляха от нищото, бездънната пустота, пълната безцелност. Застоеше ли се някъде за повече от два-три дни, обземаше го непоносима летаргия и меланхолия. Пътуването стана за него потребност като опиума за наркоманите. Обикновено пътуваше сам или придружен най-много от някой местен водач или нает прислужник. Много рядко се присъединяваше към други пътници и изтърпяваше компанията им няколко дни, но те почти винаги бяха французи или германци. От англичани се пазеше като от чума: не един и двама дружелюбни негови сънародници, опитали се да установят контакт с него, изпитаха върху гърба си ледената му сдържаност.

Палеонтологията, свързана вече твърде емоционално със събитията през онази фатална пролет, престана да го интересува. Преди да затвори къщата си в Кенсингтън, той остави Геологическият музей да си избере най-ценното от колекцията му, а останалото раздаде. Мебелите му бяха събрани и покрити, а Монтегю получи нареждане да даде отново под наем къщата в Белгрейвия, щом сегашният й договор изтече. Чарлс изобщо не желаеше да живее в нея.

Четеше много и водеше дневник на пътуванията си, описваше в него само места и случки, а не собствените си мисли — по този начин просто запълваше времето си през дългите вечери в пусти ханове и странноприемници. Единствената му разтуха бяха стиховете, в които изливаше душата си; откри у Тенисън величие, сравнимо само с величието на Дарвин в неговата област. Достойнствата, които той откри, разбира се, не бяха същите, които епохата виждаше у придворния поет лауреат. Любимата поема на Чарлс стана „Мод“ — презряна от всички и смятана едва ли не недостойна за своя създател. Чете я сигурно десетки, а части от нея и стотици пъти. Винаги носеше книгата със себе си. Сравнени с поезията на Тенисън, собствените му стихове бяха слаби; по-скоро би умрял, отколкото да ги покаже някому. Ще ви дам един малък пример от тях само за да покажа как се чувстваше като изгнаник.

„Преброждам зли гори, моря жестоки,

иноезични чужди градове,

но сякаш тъна аз в блата дълбоки

по приказните злачни брегове.

 

И питам се под тия небосклони:

кое от мир лишава ме? Кое?

Знам: в най-добрия случай срам ме гони,

в най-лошия — желязно следствие.“

А за да ви оправя вкуса, ще цитирам едно много по-велико стихотворение, което той научи наизуст; поне що се отнася до него, Чарлс и аз бихме могли да сме на едно мнение: най-възвишеното кратко стихотворение от викторианската епоха.

„В морето с острови живот —

изгнанни, пусти, доживотни,

с кънтящи проливи без брод,

милиони смъртни са самотни.

Посред талазите разстлани,

те в брегове са оковани…

 

Но щом окъпе ги луна,

полъхват пролетни повеи

и екне звездна долина

от дивни трели на славеи,

щом мост от сладкогласни песни

пребрежи протоците тесни,

 

о, колко порив, колко жад

избликва всяка тяхна щерна!

Хилядолетия назад

те част от сушата безмерна

не бяха ли? Сега копнеят

пак в континенти да се слеят.

 

Чий глас божествен нареди

да секне лумналият пламък?

Чия повеля охлади

сърцата до безчувствен камък?

И ги дели с море солено —

бездънно, горко, отчуждено!“

Матю Арнолд, „На Маргарита“ (1853)

Колкото и да се самоизтезаваше в своето униние, Чарлс все пак никога не стигна до мисълта за самоубийство. Когато за пръв път с възторг осъзна, че се е отърсил от епохата си, от потеклото, класата и страната си, той не си даде сметка до каква степен свободата му бе въплътена в Сара, в очакването, че тя ще сподели изгнаничеството. В тази свобода той вече не вярваше; имаше чувството, че само е сменил един капан или една килия с друга. Все пак в отшелничеството му имаше нещо, което го крепеше: той беше отритнатият, мъжът, който не е като другите, и то заради едно решение, каквото малцина биха взели, независимо дали в края на краищата то се е оказало глупаво или умно. От време на време, като видеше младоженци — си спомняше за Ърнестина. Тогава надникваше в душата си. Завиждаше ли им, или ги съжаляваше? Установи, че поне това не смята за загуба. Колкото и горчива да бе съдбата, поне беше по-благородна от онази, която бе отхвърлил.

Странстванията му из Европа и Средиземноморието продължиха петнадесет месеца, през които той нито веднъж не се върна в Англия. Лична кореспонденция не водеше с никого; малкото писма, които пишеше, бяха адресирани главно до Монтегю и се отнасяха до делови въпроси или посочваха мястото, където да му бъдат изпращани пари и други неща. Монтегю беше упълномощен да публикува от време на време в лондонските вестници следната обява: „Умолява се Сара Емили Удръф или онзи, който знае настоящето й местожителство…“, но отговор нямаше.

Когато получи писмото с новината за разваления годеж, сър Робърт от първо се ядоса, но в сладостно очакване на собственото си щастие вдигна рамене и отпъди мрачните мисли. Чарлс е млад, дявол да го вземе: лесно ще си намери не по-лошо, дори много по-добро момиче: добре, че поне спести на сър Робърт неудобството да се сродява с Фрийман. Преди да напусне Англия, племенникът отиде веднъж да посети от вежливост мисис Бела Томкинс; не хареса дамата и съжали чичо си. Отказа се окончателно от предложената му повторно Малка къща и не спомена нищо за Сара. Обеща да се върне за сватбата, но лесно наруши обещанието си, като измисли, че се е разболял от малария. Близнаци, както си бе представял той, не се пръкнаха, но през тринадесетия месец от неговото изгнание надлежно се появи син и наследник. Дотогава обаче Чарлс бе дотолкова свикнал със своята орис, че — след като изпрати поздравително писмо — просто реши никога повече да не стъпи в Уинсиът.

Той водеше почти монашески живот ако не в прекия смисъл — най-добрите хотели в Европа знаеха, че английските джентълмени отиват в странство, за да се поразпуснат и възможности за това не липсваха, — то поне емоционално. Извършваше (или извращаваше) акта с някакво безмълвно равнодушие — както разглеждаше гръцките храмове или поглъщаше храната си. Правеше го просто за хигиена. На света нямаше вече любов. Понякога в някоя катедрала или картинна галерия за миг си представяше, че Сара е до него. След такива мигове видимо се стягаше и си поемаше дълбоко дъх. Не само че не си позволяваше лукса да изпитва празна носталгия, но ставаше все по-несигурен за границата между истинската Сара и онази Сара, която бе създал в безброй такива мечти: първата — същинска Ева в плът и кръв, загадъчност, любов и проникновение; а другата — наполовина интригантка, наполовина луда гувернантка от затънтен морски градец. Дори си представи как отново я среща и не намира в нея нищо друго, освен собственото си безумие и заблуда. Не се отказа от обявите във вестниците, но започна да си мисли, че все едно — няма кой да им отговори.

Най-големият му враг беше скуката; и една вечер в Париж, като разбра, че не му се иска нито да е в Париж, нито да пътува отново до Италия или Испания, или където и да е в Европа — тъкмо скуката го накара да се върне у дома.

Като казвам у дома, не мислете, че имам предвид Англия: в нея той вече не би могъл да се чувства у дома, при все че след Париж се върна за една седмица в Лондон. Преди това, от Ливорно до Париж, бе пътувал в компанията на двама американци — възрастен джентълмен и племенника му, пристигнали с кораб от Филаделфия. Може би само заради удоволствието, че разговаря с някого на не съвсем чужд език, но Чарлс направо се влюби в тях: простодушната радост, която им доставяше разглеждането на забележителностите (той лично ги разведе из Авиньон и им показа Везле), беше почти невероятна. Но в нея нямаше никакво лицемерие. Те съвсем не бяха глупавите янки, с каквито, според англичаните викторианци, бяха населени Съединените щати. Единственият им недостатък бе, че гледаха наивно на Европа.

По-възрастният филаделфиец бе безспорно много начетен човек с богат житейски опит. Веднъж след вечеря в присъствието и на племенника двамата с Чарлс поведоха дълъг разговор за достойнствата на метрополията, от една страна, и на бунтовната колония, от друга. Критичното отношение на американеца, изразено наистина много вежливо, докосна силно чувствителна струна у Чарлс. Под американския акцент той долови възгледи, твърде сходни с неговите собствени: много смътно и само по аналогия с дарвинизма съзря дори възможността някой ден американците да изместят вида, от който бяха произлезли. Нямам, разбира се, предвид, че мислеше да емигрира там, при все че хиляди представители на по-бедните английски класи го правеха ежегодно. Обетованата земя, която те виждаха отвъд Атлантика (подтиквани от най-позорните лъжи в историята на рекламата), не беше онази Обетована земя, за която той мечтаеше: земя, населена с по-трезво мислещи, по-естествени джентълмени — точно като филаделфиеца и възпитания му племенник — които живеят в по-естествено общество, както лаконично му бе казал вуйчото:

— У дома, общо взето, говорим онова, което мислим. А моето впечатление от Лондон — простете, мистър Смитсън — е, тежко ви, ако не говорите обратното на онова, което мислите.

Работата не свърши дотук. На една вечеря в Лондон Чарлс сподели идеята си с Монтегю. Що се отнася до Америка, Монтегю не прояви голям възторг.

— Хората, с които можеш да размениш две приказки там, сигурно се броят на пръсти, Чарлс. Не можеш да предлагаш убежище за цялата измет на Европа и същевременно да създаваш цивилизовано общество. При все че някои от старите градове, бих казал, са доста прилични посвоему. — Той отпи от портвайна си. — Но, между другото, тя може да е именно там. Сигурно и на теб ти е минало през ума. Чувал съм, че евтините параходни рейсове дотам са пълни с млади жени, тръгнали да дирят съпрузи. Не че нейните подбуди биха били такива, разбира се.

— Не съм се сетил. Право да ти кажа, в последните месеци изобщо не мисля много за нея. Загубих надежда.

— Тогава върви в Америка и удави мъката си в пазвите на някоя очарователна Покахонтас^[1]. Чувал съм, че за расовия английски джентълмен — стига да поиска — има богат избор на миловидни създания pour la dot comme pour la figure^[2].

Чарлс се засмя — но дали при мисълта за миловидните създания с добра зестра, или защото не бе казал на Монтегю, че вече си е купил билет — оставям сами да решите.