Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (23) (Прелъстената от френския лейтенант)

Двадесет и трета глава

„Дядов приятел днес е филиз

от надгробния си тис…“

Харди, „Метаморфози“

Файтонът — със свален гюрук, за да може Чарлс да се наслаждава на пролетното слънце — мина покрай къщичката на вратаря. Младият Хокинс стоеше до разтворените порти, а старата мисис Хокинс свенливо сияеше на прага си. Чарлс викна на втория кочияш, който ги бе изчакал в Чипнам и сега седеше на капрата до Сам, да спре за малко. Особени отношения свързваха Чарлс със старицата. Останал без майка на една година, той трябваше да приеме в детството си много нейни заместници. През времето, прекарано в Уинсиът, се беше привързал към същата тази мисис Хокинс, която тогава беше главна перачка, но след августейшата икономка се ползваше с най-големи права и уважение между слугите. Топлото чувство на Чарлс към леля Трантър бе може би ехо от ранните му спомени за тази обикновена жена — съвсем подходяща за ролята на Бавкида — която, накуцвайки се запъти сега към градинската врата да го посрещне. Трябваше да отговори на всичките й нетърпеливи въпроси за предстоящата сватба и на свой ред да попита за децата й. Тя му се стори по-загрижена за него от друг път и в погледа й долови онази сянка на съжаление, с която добросърдечните бедни даряват понякога ощастливените с богатство. Тази сянка му беше позната от едно време; под нея простодушно прозорливата селянка бе приютила клетото сираче с разпътния баща — защото лошите слухове за това, как единственият родител на Чарлс се е отдал на забавления в Лондон, бяха проникнали чак до Уинсиът. Нейното безмълвно съчувствие беше сега съвсем неуместно, но Чарлс го прие и му стана доста забавно. Беше от обич към него; обич, която този ден излъчваше. Струваше му се, че всичко, всичко, което този ден се разкриваше пред очите му, го гледа с любов; китната градинка около къщичката на вратаря, големият парк отвъд и старите дървета със скъпи за Чарлс имена, които той знаеше на пръсти — Карсъновата опора, Десетте бора, Рамие (посадени в чест на победата на Малборо над французите), Дъбът и Брястът, Горичката на музите и още много други… и широката алея с липите, и желязната ограда. Накрая Чарлс отново се усмихна на старата перачка:

— Трябва да продължим. Чичо ме очаква.

В първия момент мисис Хокинс като че ли искаше да се примири, че я изоставят така бързо, но прислужницата надделя над майката. Тя се задоволи само да докосне ръката му, положена върху вратата на файтона.

— Тъй, тъй, мистър Чарлс. Очаква ви.

Кочияшът перна с камшика си задницата на водещия кон, файтонът потегли по лекия наклон и навлезе в рехавата сянка на все още нераззеленените липи. След малко алеята стана равна, камшикът близна лениво този път хълбока на дорестия жребец и двата коня, спомняйки си, че яслите са наблизо, преминаха в тръс. Енергичното весело поскърцване на обкованите в желязо колела, лекото скрибуцане на недосмазана ос, старата привързаност към мисис Хокинс, събудена от срещата, увереността му, че скоро ще притежава в истинския смисъл на думата този пейзаж — всичко това изпълваше Чарлс с неизразимо приятното чувство за щастлива съдба и непоклатим ред, което престоят му в Лайм малко беше помрачил. Това късче от Англия му принадлежеше и той принадлежеше на него; носеше и отговорността за него, но и достойнството му, заедно с установения тук от векове начин на управление.

Минаха покрай неколцина ратаи на чичо му: Ебенезер, ковачът, който стоеше с преносим мангал и изправяше с чука изкривен железен прът; зад него двама дървари поздравиха Чарлс; четвъртият беше много стар човек, с риза на басти, каквато носеше от младини, и със старомодна филцова шапка — старият Бен, бащата на ковача, който заедно с още дузина старци продължаваше да живее с пенсията си в имението, свободен като господар да ходи където си иска — един вид жив архив на историята на Уинсиът през последните осемдесет и повече години, до когото все още се допитваха.

Пред минаващия файтон и четиримата се обърнаха, вдигайки ръце (и старомодната филцова шапка) за поздрав.

Чарлс господарски им помаха в отговор. Той знаеше всичко за живота им, както и те за неговия. Знаеше дори как е бил изкривен железният прът от оградата… Големият Джонас, любимият бик на чичо му, нападнал ландото на мисис Томкинс. „Тя си е виновна, дявол да я вземе, му бе писал чичото, защото си беше начервила устата.“ Чарлс се усмихна, като си спомни хапливото запитване в отговора си: „Бива ли такава красива вдовица да посещава Уинсиът без придружителка…“

Най-прекрасно обаче бе връщането към великия неизменен покой на село — ширналите се с километри пролетни морави и хълмове на Уилтшър зад тях, къщата, която вече се виждаше в далечината — кремаво-сива, с огромните си кедри и забележителния медночервен бук (кой медночервен бук не е забележителен?) пред западното крило, почти скритите зад нея конюшни с малката дървена часовникова кула като бяла удивителна между сплетените клони. Символичен беше този часовник над конюшните, при все че в Уинсиът нищо — освен телеграмата — не беше спешно; всред този зелен декор нямаше днес и утре — само слънчевите часове имаха значение; и въпреки че винаги, освен на сенокос и жътва, имаше твърде много работници за твърде малко работа, дълбоко в мисълта почти несъзнателно се налагаше впечатлението за някакъв непоклатим ред, който винаги ще си остане какъвто е: благодетелен и божествен. Бог и Мили са свидетели, че и на село имаше несправедливости и беднотия, тежки като в Шефилд и Манчестър, но те отбягваха именията на аристократите ако не за друго, то поне поради това, че собствениците обичаха селяните — наред с нивите и добитъка — да са добре гледани. Относителната им доброта към безбройните ратаи може да е била само страничен продукт на стремежа към приятно обкръжение, но подвластните имаха полза от това. А подбудите на съвременното „интелигентно“ управление едва ли са по-алтруистични. Някога добрите експлоататори се грижеха за приятното си обкръжение, а днешните се грижат за висока производителност.

Когато файтонът излезе от алеята с липите, където ограденото пасище отстъпваше пред по-равни поляни, лехи и храсти, а пътят правеше дълъг завой досами фасадата на къщата — неокласицистична сграда в стила на Паладио, не съвсем бездарно дооформена и украсена от Уайът младши, — Чарлс почувства, че наистина встъпва във владение на наследството си. Това чувство обясняваше като че ли целия му дотогавашен безцелен живот, флиртуването с религията, с науката, странстванията му; бе жадувал за този миг… да го призоват на трона, така да се каже. Нелепото приключение на Канарата бе забравено. Чакаха го тежки задължения: да запази спокойствието и реда — същите задължения, които бяха поемали толкова млади мъже от семейството му. Дългът — ето истинската му съпруга, неговата Ърнестина и неговата Сара; той скочи от файтона да я приеме, радостен като момче на половината на неговите години.

Посрещна го само един празен вестибюл. Втурна се във всекидневната, оттам в кабинета, очаквайки да види чичо си, който крачи към него, засмян. И тази стая беше празна. В нея имаше нещо особено, което озадачи Чарлс за миг. После той се усмихна. Завесите бяха нови… и килимите, да, и те бяха нови. Ърнестина няма да е доволна, че са й отнели правото да направи сама избора си… но какво по-сигурно доказателство, че старият ерген възнамерява с достойнство да предаде факела.

И още нещо се бе променило. Минаха няколко мига, докато Чарлс осъзнае кое е то. Безсмъртната дропла беше изчезнала; на нейно място, сега стоеше витринка с порцеланови сервизи.

Но той още не се досещаше.

Нито се досещаше — а и как би могъл в този случай — какво е станало със Сара, след като си бе тръгнала предишния следобед. Тя мина бързо през гората и стигна до мястото, където обикновено поемаше по горната пътека, за да изключи всякаква възможност да я забележат от Мандрата. Ако някой я наблюдаваше, би видял, че тя се колебае, а ако имаше остър слух като Сара, щеше да разбере защо: от къщата на мандраджията на стотина метра по-надолу през дърветата се носеха гласове. Бавно и безшумно Сара си запроправя път, докато стигна до голям храст бодлива зеленина, през чиито гъсти листа можеше да погледне надолу към гърба на къщата. Постоя известно време, без лицето й да изразява нищо от онова, което минаваше през ума й. Изведнъж пред къщата долу като на сцена се случи нещо, което я накара да пристъпи… но не назад в прикритието на гората. Тя решително излезе иззад храста и тръгна по пътеката, която се съединяваше с коларския път над Мандрата. Така тя изникна точно пред погледа на двете жени пред вратата на къщата; едната от тях носеше кошница и очевидно се готвеше да поеме към дома си. Изведнъж тъмният силует се появи пред двата чифта изненадани очи. Тя не погледна към къщата, а бързо продължи пътя си, докато се изгуби зад живия плет, ограждащ една от нивите над Мандрата.

Едната от жените беше мандраджийката. Другата бе мисис Феърли.