Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (51) (Прелъстената от френския лейтенант)

Петдесет и първа глава

„Дълго време, както вече споменах, върху работническата класа продължаваха да тегнат силните феодални навици на подчинение и уважение. Съвременният дух почти напълно премахна тези навици… Все повече и повече из цялата страна отделни люде или групи от населението започват да прилагат и да налагат правото на англичанина да прави каквото поиска: да ходи където иска, да се среща с когото иска, да влиза където поиска, ако пожелае, да освирква, да заплашва или да чупи. Всичко това според мен води към анархия.“

Матю Арнолд, „Култура и анархия“ (1869)

За щастие доктор Гроган не беше на посещение. Чарлс отклони поканата на икономката да влезе, а почака на вратата, докато дребничкият доктор слезе забързано при него и по знак, даден от Чарлс, излезе навън, за да не се чува какво говорят.

— Току-що развалих годежа си. Тя е много разстроена. Моля ви, не искайте обяснение, а идете незабавно на Броуд Стрийт.

Гроган погледна учудено Чарлс над очилата си и без да каже дума, влезе вътре. След няколко секунди се появи от ново с шапка и лекарска чанта. Тръгнаха веднага.

— Да не би?…

Чарлс кимна. От първо дребничкият доктор изглеждаше толкова смаян, че не можа да каже нищо повече. Изминаха около двайсетина крачки.

— Тя не е такава, за каквато я мислите, Гроган. Сигурен съм.

— Нямам думи, Смитсън.

— Не търся оправдание.

— Тя знае ли?

— Само това, че има друга. Нищо повече. — Завиха зад ъгъла и се заизкачваха по Броуд Стрийт. — Ще ви помоля да не разкривате името й. — Докторът го изгледа остро. — Заради мис Удръф. Не заради мен.

Гроган внезапно се спря.

— Онази сутрин… да разбирам ли, че?…

— Моля ви, вървете сега. Ще ви чакам в хотела.

Но докторът продължи да го гледа слисан, сякаш и той не можеше да повярва, че не сънува кошмар. За миг Чарлс остана неподвижен и като го подкани с жест да продължи нагоре, се отправи през улицата към „Белият лъв“.

— За бога, Смитсън…

Чарлс се извърна, изтърпя гневния поглед на ирландеца и мълчаливо продължи пътя си. Така постъпи и докторът, макар че не изпусна Чарлс от очи, докато не се скри под свода.

Чарлс се прибра в стаята си тъкмо навреме, за да види как докторът влиза в дома на леля Трантър. Той го последва мислено; чувстваше се като Юда, като Ефиалт, като всеки предател, откакто свят светува. Но на вратата се почука и появилият се Сам го избави от по-нататъшно самоизтезание.

— Какво искаш, дявол да те вземе? Не съм звънял. — Сам отвори уста, но не издаде нито звук. Потресеният му поглед беше нетърпим. — Щом си дошъл, донеси ми чаша бренди.

Така щеше да спечели малко време. Сам донесе брендито и Чарлс започна да пие на малки глътки, но му се наложи пак да срещне облещените очи на слугата.

— Вярно ли е, мистър Чарлс?

— Беше ли у тях?

— Да, мистър Чарлс.

Чарлс отиде до еркерния прозорец над Броуд Стрийт.

— Да, вярно е. Мис Фрийман и аз няма да се женим. Върви си сега. И си дръж устата затворена.

— Но… Ами аз и мойта Мери, мистър Чарлс?

— Друг път за това, друг път. Сега не ми е до такива неща.

Той изля в гърлото си остатъка от брендито, отиде до писалището и извади лист за писмо. Минаха няколко секунди. Сам не помръдваше. По скоро краката му не помръдваха, но гушата му видимо се издуваше от напрежение.

— Чу ли какво ти казах?

В погледа на Сам се появи особен блясък.

— Да, сър. Моите почитания, но аз трябва да помисля за собственото си положение.

Чарлс рязко се обърна.

— И какво ще рече това?

— В Лондон ли шъ живейте отсега нататък, сър?

Чарлс извади писалка от поставката.

— Вероятно ще замина за странство.

— Тогаз разрешете да ви предупредя, сър, че няма да ви придружа.

Чарлс подскочи.

— Как смееш да ми говориш така, нахалнико! Марш от тук!

Сам заприлича на наежен петел.

— След като ме изслушате. Няма да се връщам в Екситър. Напускам службата при вас…

— Сам! — изригна гневът му.

— … което трябваше да направя…

— Да те вземат мътните!

Сам се изпъна. Беше на косъм да насини окото на господаря си (както призна по-късно на Мери), но овладя разпалеността си и си спомни, че аристократичният слуга има по-изискани оръжия. Затова отиде до вратата, отвори я и хвърли на Чарлс смразяващо надменен поглед.

— Едва ли, сър. По-скоро някой от вашите приятели шъ ма земе.

Вратата се затвори, и то съвсем не безшумно. Сам се отдалечаваше по коридора.

— Как смееш! Върни се!

Сам се обърна, спокоен и невъзмутим.

— Ако ви потрябва нещо, позвънете, моля, за прислугата на хотела.

И с този последен изстрел, който накара Чарлс да онемее, изчезна зад ъгъла и заслиза по стълбите. Като чу как се тръшна вратата горе, по лицето му се появи доволна усмивка, но не се задържа дълго. Изпълнил бе решението си. А се чувстваше като моряк, оставен на пуст остров, който гледа как корабът му отплува; нещо по-лошо: дълбоко в себе си усещаше, че заслужава наказанието. Боя се, че бунтът не бе единственото му престъпление.

Чарлс изля гнева си върху празната чаша от брендито, като я запрати в камината. Сега той за пръв път си представи своята голгота и перспективата никак не му се понрави. Неудържимо му се прииска да изскочи от „Белият лъв“, да се хвърли в краката на Ърнестина, да се оправдае, че е бил умопомрачен, че вътрешно се е терзаел, искал е да изпита любовта й… Биеше с юмрук по дланта на едната си ръка. Какво бе направил? Какво правеше? Какво щеше да направи? Щом дори и слугите го презираха и изоставяха!

Стоеше, обхванал главата си с ръце. После погледна часовника. Все пак трябваше да види Сара тази вечер… достатъчно му беше да си представи лицето й — нежно, покорно, топлите сълзи на радост в прегръдките му… Върна се при бюрото и се залови да съчинява писмо до бащата на Ърнестина. Още не бе свършил, когато му съобщиха, че е пристигнал доктор Гроган.