Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (28) (Прелъстената от френския лейтенант)

Двадесет и осма глава

„Науко, колко бързаш с тези

наивни, празни хипотези.

Новакът в пояси се свира,

ала плувецът ги презира.“

А. Х. Клъф, „Стихотворение“ (1840)

„Мен пътя волята ми пише,

но щом съм волнодумен,

дочувам гневен укор свише:

«Недей! Бъде разумен!»

Матю Арнолд, «Езерото» (1853)

«Процесът срещу лейтенант Емил дьо ла Ронсиер през 1835 година от психиатрична гледна точка е един от най-интересните случаи в началото на деветнадесети век. Син на тираничния граф дьо Ронсиер, Емил очевидно е бил доста леконравен — имал любовница и затъвал здравата в дългове, което по онова време не било чак толкова необичайно за младите му сънародници с неговата професия. През 1834 година, той бил изпратен в прочутата кавалерийска школа в Сомюр в долината на Лоара. Командир му бил известният барон дьо Морел, чиято шестнадесетгодишна дъщеря на име Мари била неврастеничка. В онези дни домовете на висшите офицери служели и като трапезария за подчинените им от гарнизона. Една вечер баронът, който бил не по-малък деспот от бащата на Емил, но доста по-влиятелен, повикал лейтенанта и в присъствието на другарите му по чин и на няколко дами разярен му наредил да напусне къщата. На другия ден показали на Ла Ронсиер цял куп злобни писма, пълни с клевети и заплахи по адрес на семейство Морел. Те разкривали кой знае откъде научени подробности за интимния живот на семейството и всичките — първата смешна грешка в обвинението — били подписани с инициалите на лейтенанта.

Но това не било най-лошото. През нощта на 24 септември 1834 година гувернантката на Мари, англичанка, на име мис Алън, била събудена от шестнадесетгодишната си възпитаница, която, обляна в сълзи, й разказала как Ронсиер, в пълна униформа, нахлул през прозореца на съседната стая, където тя спяла, заключил вратата, отправил неприлични заплахи, ударил я през гърдите и я ухапал по ръката; после я принудил да вдигне нощницата си и я наранил по бедрото. Накрая избягал по същия начин, както бил дошъл.

Още на следващата сутрин друг лейтенант, който уж се ползвал с благосклонността на Мари дьо Морел, получил много обидно писмо, което, изглежда, пак било от Ронсиер. Състоял се дуел, Ронсиер спечелил, но тежкораненият му противник и неговият секундант отказали да се съгласят, че клеветническото писмо е фалшификация. Те заплашили, че ще съобщят на баща му, ако Ронсиер не подпише признание, че е виновен; а ако го направи, работата щяла да бъде забравена. След една мъчителна нощ на колебания Ронсиер взел глупавото решение да подпише.

После поискал отпуск и отишъл в Париж, вярвайки, че нещата ще позаглъхнат. Но в дома на Морел продължили да пристигат писма с неговия подпис. В някои се твърдяло, че Мари е бременна, в други, че родителите й скоро ще бъдат убити, и така нататък. На барона му дошло до гуша. Ла Ронсиер бил арестуван.

Обстоятелствата в полза на обвиняемия били толкова много, че днес трудно бихме повярвали как може да са го изправили пред съд, а камо ли да го осъдят. Първо, в Сомюр всички знаели, че Мари е силно засегната от очевидното възхищение на Ла Ронсиер към нейната красива майка, към която дъщерята изпитвала силна ревност. Освен това през нощта на опита за изнасилване, къщата на Морел била заобиколена от пазачи и никой от тях не забелязал нищо нередно, въпреки че въпросната спалня била на най-горния етаж и до нея можело да се стигне само със стълба, каквато най-малко трима души трябвало да носят и да изправят. Следователно тя би оставила следи в меката пръст под прозореца. Защитата установила, че такива нямало. Стъкларят, извикан да поправи счупения от нападателя прозорец, заявил пред съда, че всички парчета стъкло били паднали вън от къщата и че през малката дупка не било възможно да се достигне бравата на прозореца от вътрешната страна. Защитата попитала още защо по време на нападението Мари нито веднъж не е извикала за помощ; защо леко спящата мис Алън не се е събудила от шума; защо тя и Мари си легнали пак, без да събудят мадам дьо Морел, която през цялото време спяла на долния етаж; защо раната на бедрото е била прегледана едва месеци по-късно (когато се установило, че е само лека драскотина, вече напълно заздравяла); защо само две вечери след това Мари отишла на бал и водила напълно нормален живот, докато арестували лейтенанта… когато тя веднага изпаднала в нервна криза (съвсем не първата в живота на младото момиче, както отново доказала защитата); как било възможно писмата да продължават да пристигат в къщата, дори когато Ла Ронсиер без пени в джоба лежал в затвора и чакал да го изправят пред съд; кой човек с всичкия си ще започне да пише клеветнически писма, без да преправи почерка си (който лесно можел да се имитира), и дори ще се подписва; защо писмата били с безупречен правопис и граматика, с каквито очевидно не се отличавала истинската му кореспонденция, показана за сравнение (изучаващите френски биха се радвали да узнаят, че Ла Ронсиер винаги забравял да съгласува по род миналите причастия); защо на две места той сгрешил правописа дори на собственото си име; защо уличаващите писма били написани на хартия — както доказал един от най-големите специалисти на онова време, — топче от каквато било на мерено в писалището на Мари. И още много такива „защо“. Най-сетне защитата изтъкнала, че подобна поредица писма били намерени преди това и в парижката къща на Морел, и то по време, когато Ла Ронсиер бил на служба на другия край на света — в Кайен.

Но най-вопиющата несправедливост на процеса (на който присъствали много знаменитости, между които Юго, Балзак и Жорж Санд) била отказът на съда да позволи кръстосан разпит на главния свидетел на обвинението: Мари дьо Морел. Тя дала показанията си хладнокръвно и спокойно; но съдията — под насочения към него като оръдейно дуло поглед на барона и пред внушителната фаланга от знаменити роднини — решил, че нейната „свенливост“ и „нестабилното състояние на нервите й“ не допускат по-нататъшен разпит.»

Ла Ронсиер бил обявен за виновен и осъден на десет години затвор. Едва ли не всеки по-известен юрист в Европа протестирал, но напразно. За нас е ясно защо е бил осъден или по-точно от кого е бил осъден: от социалния престиж, от мита за чистосърдечната девица, от психологическото невежество, от обществото, реагиращо остро на гибелните идеи за свобода, посети от Френската революция.

А сега нека ви преведа страниците, които докторът бе отбелязал. Те са от «Observations medico-psychologibics»^[1] на д-р Карл Матай, известен навремето си германски лекар, и са написани в подкрепа на безуспешния опит да се обжалва присъдата на Ла Ронсиер. Матай е бил достатъчно съобразителен да отбележи датите на най-неприличните писма, чиято кулминация е опитът за изнасилване. Те давали ясно оформен месечен — или менструален — цикъл.

След като анализирал фактите, изнесени пред съда, докторът се заел с малко моралистичен тон да обясни психическото заболяване, което днес наричаме истерия; тоест симулацията на болестни симптоми, с цел да се привлече вниманието или съчувствието на околните — невроза или психоза, причинени почти винаги, както вече знаем, от потискане на сексуалното начало.

«Като обърна поглед назад към лекарската си кариера, спомням си много случаи, в които главни действащи лица са били девойки, въпреки че дълго време това е изглеждало недопустимо…

Преди около четиридесет години сред пациентите ми бе семейството на един генерал-лейтенант от кавалерията. Той живееше в малкото си имение на около шест мили от града, в който бе гарнизонът му, и отиваше в града, когато службата му изискваше. Имаше изключително красива дъщеря на шестнадесет години, чието горещо желание бе да се преместят в града. По какви точно причини, никога не се разбра, но несъмнено тя обичаше компанията на офицерите и удоволствията на светския живот. Тя реши да постигне целта си по много престъпен начин: запали къщата в имението. Едното крило изгоря до основи. Възстановиха го. Последваха нови опити за палеж и един ден част от къщата отново лумна в пламъци. Бяха направени най-малко тридесет такива опита. Колкото и да търсеха виновника, не можаха да го открият. Мнозина бяха заподозрени и разпитани. Единственият човек, върху когото не падна съмнение, бе тази красива, млада и невинна дъщеря. Минаха няколко години. Най-сетне я заловиха на местопрестъплението и я осъдиха на доживотен затвор.

В един голям германски град очарователно младо момиче от почтено семейство постоянно изпращаше анонимни писма, с цел да разтрогне щастлив брак, сключен малко преди това. То разпространяваше злонамерени клевети по адрес на друга млада дама, обект на всеобщо възхищение и… завист заради своята надареност. Писмата се получаваха в продължение на няколко години. Върху авторката им не падаше и сянка на съмнение, въпреки че много други хора бяха обвинени. Най-сетне тя сама се предаде и призна пред съда вината си… Излежа дълга присъда за стореното зло.

Ето и сега, докато пиша това, тук в този град^[2] полицията разследва подобен случай…»

Може да ми възразите, че Мари дьо Морел не би си причинила болка сама, за да постигне целта си. Но нейното страдание е било незначително в сравнение с други подобни случаи из аналите на медицината. Ето някои по-интересни примери:

Професор Херхолд от Копенхаген познавал красива млада жена с отлично образование и заможни родители. Подобно на много свои колеги, и той бил напълно заблуден от нея. Тя мамела с голямо умение и последователност, и то в продължение на много години. Самоизтезавала се по най-зверски начин. Забивала стотици игли в различни части на тялото си, които се възпалявали и гноясвали и се налагало да ги изрязват. Отказвала да уринира и трябвало всяка сутрин да й поставят катетър. Сама вкарвала въздух в пикочния си мехур, който изкарвали със същото средство. Цяла година и половина не проговорила и не се помръднала, отказвала храна, имитирала спазми, припадъци и така нататък. Преди хитрините й да бъдат открити, тя била преглеждана от мнозина прочути лекари, дошли и от чужбина, които се ужасявали при вида на такива страдания. Всички вестници говорели за злочестата й история и никой не се съмнявал в правдоподобността на случая. Най-сетне, в 1826 година, истината била разкрита. Единствените подбуди на изкусната измамница (celle adroite trompeuse) били да заслужи удивлението и възхищението на мъжете и да изкара глупави най-образованите, най-прочутите и най-съобразителните от тях. Историята на този случай, който е много важен от психологическа гледна точка, може да се намери в «Бележки върху заболяването на Рачел Херц от 1807 до 1826» от Херхолд.

Майка и дъщеря от Люнебург пък замислили план, с цел да предизвикат изгодно за тях състрадание у другите — план, който довели докрай с ужасяваща решимост. Дъщерята се оплаквала от непоносими болки в едната гърда, плачела и ридаела, потърсила лекарска помощ, опитала всички лекарства, болката продължавала; опасявали се за рак. Тя сама без колебание се решила на операция; оказало се, че гърдата е напълно здрава. След няколко години, когато състраданието към нея понамаляло, тя отново влязла в старата си роля. Оперирали и другата гърда и установили, че и тя е здрава като първата. Щом състраданието отново се поизчерпало, тя се заоплаквала от болки в ръката. Искали да ампутират и нея. Но събудила подозрение. Изпратили я в болница, обвинили я в измама и накрая се озовала в затвора.

В своето «Приложение към практическите познания по медицина» (Хановер, 1798) Лентин описва следната история, на която бил очевидец. На едно момиче в крехка възраст извадили с щипци, след предварително срязване на пикочния мехур, ни повече, ни по-малко от сто и четири камъка за десет месеца. Момичето само вкарвало камъните, въпреки че операциите след това му причинявали голяма загуба на кръв и ужасни болки. Преди това тя повръщала, имала конвулсии и ред други необичайни симптоми в най-тежка форма. Влагала изключително умение в измамата.

Кой би казал след тези примери, подобни на които лесно може да се изброят още много, че е невъзможно едно момиче само да си причини болка, за да постигне целта си.“^[3]

Чарлс прочете най-напред последните страници. Те го потресоха, защото той и не предполагаше, че съществуват подобни извращения — и то у чистия и свят пол. Нито пък съзнаваше истинската същност на истерията като душевно разстройство — жалък стремеж към любов и сигурност. Той отгърна на първите страници от описанието на процеса и скоро бе фатално погълнат от четивото. Едва ли е нужно да казвам, че почти веднага се постави на мястото на клетия Емил дьо ла Ронсиер, а към края на процеса стигна до една дата, която го накара да потръпне. Онзи, другият, френският лейтенант беше осъден в същия ден, в който Чарлс се бе появил на света. За миг, в оная тиха нощ над Дорсит, разумът и науката изчезнаха; животът изглеждаше неразгадаем механизъм, зловеща астрология, присъда от рождение и без право на обжалване, всепоглъщащо Нищо.

Никога не се беше чувствал по-малко свободен.

Спеше му се по-малко от всякога. Погледна часовника си. След десет минути щеше да стане четири. Вън цареше покой. Бурята бе отминала. Чарлс отвори прозореца и вдъхна студения, но чист пролетен въздух. Звездите трепнаха невинни, сякаш отричаха каквото и да е влияние върху човешката съдба — за зло или за добро. А къде бе тя? Будна като него, на миля или две, някъде в непрогледната горска тъма.

Въздействието на шери-брендито на Гроган отдавна бе изчезнало, оставяйки у Чарлс само дълбоко чувство на вина. Струваше му се, че в очите на доктора ирландец бе проблеснало някакво злорадство; явно не току-така бе изслушал разказа за патилата на вятърничавия лондонски джентълмен, които скоро шепнешком ще бъдат разнесени из цял Лайм. Това ирландско племе беше прословуто с неумението си да пази тайна.

Колко хлапашки, колко недостойно се бе държал! През този ден бе загубил не само Уинсиът, но и уважението към самия себе си. Дори този израз беше тавтология; просто бе загубил уважение към всичко, което познаваше. Животът бе капан, клетка в лудница. Зад най-невинните лица се таяха най-низки пороци. Той беше сър Галахад, който разбира, че Гиневра е курва.

Да би могъл да предприеме нещо? За да пропъди мрачните мисли, той взе фаталната книга и препрочете някои пасажи от труда на Матай върху истерията. Сега намери по-малко съпоставки с поведението на Сара. Чувството му за вина пое друга, правилна посока. Опита се да си спомни лицето й, неща, които бе казала, изражението в очите й, докато ги изричаше, но тя му се изплъзваше. Съзнаваше обаче, че той я познава може би по-добре от всички човешки същества. Онова, което бе разказал на Гроган за срещата им… него поне си спомняше, и то почти дума по дума. Не бе ли заблудил Гроган от страх да не издаде истинските си чувства? Не бе ли преувеличил нейната чудатост? Добросъвестно ли бе предал онова, което тя всъщност бе казала? Не бе ли обрекъл нея, за да не обрече себе си?

Той обикаляше безспир стаята, взирайки се в душата си и в наранената си гордост. Ами ако беше такава, за каквато се бе представила — грешница, разбира се, но и жена с изключителна смелост, която не желае да обърне гръб на греха си? А може би, изнемощяла най-сетне от ужасната битка с миналото си, сега тя зовеше за помощ?

Защо бе позволил на Гроган да я съди вместо него? Защото повече държеше да запази благоприличието, а не да спаси душата си. Защото собствената му воля не бе повече от тази на един амонит. Защото беше Пилат Понтийски, а и по-лош от него: не само оправдаваше разпятието, а насърчаваше, не, предизвикваше събитията, довели до тази развръзка — та нима всичко не започна от онази втора среща, когато тя беше поискала да си тръгне, а той я бе принудил да говори за положението си?

Пак отвори прозореца. Два часа бяха минали, откакто бе направил същото за първи път. Откъм изток изгряваше слабо сияние. Той впери поглед в бледнеещите звезди.

Съдба.

Нейните очи.

Той рязко се извърна.

И да срещне Гроган, все едно. Съвестта му ще послужи за оправдание на непокорството. Отиде в спалнята си. И там, със смръщено-сериозен вид, израз на нова вътрешна решимост, от която се боеше и сам не проумяваше, той започна да се преоблича.