Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (12) (Прелъстената от френския лейтенант)

Дванадесета глава

„А в какво се състои отчуждението на труда? Първо в това, че за работника трудът е нещо външно, т.е. не спада към неговата същност, и че поради това той не се утвърждава със своя труд, а се отрича, не се чувства щастлив, а нещастен… И затова едва извън труда работникът чувства, че е при себе си, а в процеса на труда — извън себе си.“

Маркс, „Икономическо-философски ръкописи“ (1844)

„Но бе ли моят дивен ден

така безоблачен и чист?“

Тенисън, „In Memoriam“ (1850)

Чарлс закрачи бързо през гората на Градската мера, оставяйки назад мислите за загадъчната жена. Трябва да беше изминал повече от миля, когато попадна на първата човешка обител сред полянка между дърветата. Това бе дълга постройка със сламен покрив, разположена малко по-ниско от пътеката. Заобиколена беше от две-три ливади, които стигаха чак долу до скалите, и щом излезе от гората, Чарлс видя някакъв мъж, който с подвиквания изкарваше стадо крави от ниския обор до къщата. Мислено си представяше освежително студена купа мляко. Не беше хапвал нищо след двойната порция кифлички на закуска. У мисис Трантър го очакваха чай и нежност, но купата мляко просто го зовеше… а беше и много по-близко. Той се спусна по стръмния тревист склон и почука на задната врата на къщата.

Отвори му тантуреста жена, чиито пълни ръце лъщяха от сапунена пяна. Да, може да заповяда и да пие колкото иска мляко. Как се казва това място ли? Май че го наричат просто Мандрата. Чарлс я последва в помещението с наклонен покрив, което заемаше цялата задна част на къщата по дължина. Беше полутъмно, сенчесто и много хладно, с под от плочи; всичко бе напоено с миризма на зреещо сирене. Ред големи тенджери и медни кюпове със златист каймак отгоре стояха на дървени подпори, а по откритите рафтове над тях се разполагаха като цял ескадрон луни запасняци кръгли пити кашкавал. Чарлс си спомни, че бе чувал за тази мандра. Нейната сметана и масло се славеха в околността; и леля Трантър ги беше хвалила. Той спомена името й и жената, която сипваше с черпак гъстото мляко от един гюм до вратата в обикновена синьо-бяла порцеланова купа — точно каквато си бе представял, — вдигна към него усмихнат поглед. Вече не беше съвсем чужд, а още по-добре дошъл.

Докато разговаряха, или по-точно, докато жената му говореше на поляната отвън пред мандрата, съпругът й се върна, изкарал кравите на паша. Беше плешив, с голяма брада и с навъсено лице. Същински пророк Йеремия. Погледна строго жена си. Тя веднага престана да бъбри и се прибра вътре при гюмовете си. Мъжът очевидно беше мълчалив човек, но охотно отговори, щом Чарлс го попита колко дължи за купата чудесно мляко. От ръцете на единия в ръцете на другия премина монета от едно пени — от онези с очарователно изображение на младата Виктория, които човек и сега може да открие в джоба си, само че поизтрито от цял век употреба.

Чарлс се канеше да се изкачи обратно по пътеката, но преди да направи и крачка между дърветата, над двамата мъже изникна тъмна фигура. Грешницата… Тя погледна двамата долу и продължи по пътя си към Лайм. Чарлс извърна очи към мандраджията, който не отместваше унищожителен поглед от жената горе. Пророкът очевидно бе скаран с вежливостта.

— Познавате ли тази дама?

— Ъхъ.

— Често ли минава оттук?

— Доста често. — Мандраджията я гледаше все така втренчено. После добави: — И не е никаква дама. Тя е Блудницата на френския лейтенант.

Минаха няколко мига, докато Чарлс проумее смисъла на това прозвище. Хвърли гневен поглед към брадатия мандраджия, който беше методист и затова обичаше да нарича нещата с истинските им имена, особено когато ставаше дума за чужди грехове. За Чарлс той бе въплъщение на всички лицемерни клюки и клюкари в Лайм. Много неща би повярвал Чарлс за онова спящо лице, само не и че принадлежи на блудница.

Няколко секунди по-късно самият той вече крачеше по коларския път за Лайм — два прашни коловоза между гората по склона откъм сушата и високия гъсталак, който почти закриваше морето. Напред се движеше тъмната фигура на младата жена, вече с шапка. Тя не вървеше бързо, а с равномерна походка и без женска припряност — като човек, свикнал да изминава дълги разстояния. Чарлс ускори крачка да я настигне и след стотина метра я наближи. Сигурно беше чула звука от подкованите му обуща върху кремъка, оголен на места под изтрития варовик, но не се обърна. Той забеляза, че палтото й е малко широко и че токовете на обувките й са изкаляни. Подвоуми се за миг, но споменът за свъсения поглед върху сектантското лице на мандраджията го накара да изпълни първоначалното си кавалерско намерение: да покаже на клетата жена, че не всички в нейния свят са варвари.

— Госпожице!

Тя се обърна — беше снел шапка и се усмихваше. Макар лицето й да изразяваше сега съвсем обикновена изненада, то пак му подейства по особен начин. Сякаш трябваше да го гледа отново и отново, за да се убеди в неговата реалност. Това лице като че ли едновременно го притегляше и отблъскваше; струваше му се, че самият той е силует в някакъв сън — уж неподвижен, а постоянно се отдалечаваше.

— Дължа ви две извинения. Вчера не знаех, че сте секретарка на мисис Поултни, и ви заговорих крайно неучтиво.

Тя гледаше в земята.

— Няма значение, сър.

— А преди малко, когато излезе, че аз… Уплаших се да не ви е лошо.

Все още, без да го поглежда, тя наклони глава и се извърна да продължи пътя си.

— Не може ли да ви придружа? И без това вървим в една и съща посока.

Тя спря, но не се обърна.

— Предпочитам да вървя сама.

— Разбрах от мисис Трантър, че съм изпаднал в грешка. Аз съм…

— Зная кой сте, сър.

Той се засмя на боязливата й троснатост.

— Тогава…

Внезапно тя го погледна в очите и зад плахостта той долови отчаяние.

— Бъдете така любезен и ми позволете да продължа пътя си сама. — Усмивката му помръкна. Той се поклони и отстъпи. Но вместо да отмине, тя се загледа в земята. — И моля ви, не казвайте на никого, че сте ме видели на това място.

После, без повече да вдигне очи, тя се обърна и продължи, сякаш сигурна, че молбата й е напразна, и вече съжалява, загдето я е отправила. Застанал по средата на пътя, Чарлс проследи тъмния й силует, докато тя се изгуби от погледа му. Остана му само излъчването на нейните очи — неестествено големи, като че способни да виждат повече от другите и по-силно да страдат. А в прямотата на погледа — той не знаеше, че тя бе отправила към него същия поглед, с който връчваше душеспасителните листовки — бе заложена някаква причудлива възбрана. Не се приближавай до мен, говореха те. Noli me tangere.^[1]

Той се огледа и се опита да си представи защо тя не иска да узнаят, че е била в тази безобидна гора. Някой мъж може би? Уговорена среща? После си спомни историята й.

Когато най-сетне пристигна на Броуд Стрийт, Чарлс реши на път за „Белият лъв“ да се отбие най-напред у мисис Трантър, за да обясни, че щом се изкъпе и преоблече, ще…

Отвори му Мери, но мисис Трантър случайно прекоси преддверието — или по-точно нарочно се появи в него — и настоя, че не е нужно да се спазва церемонията. Нима облеклото му не е най-доброто извинение? И така, Мери пое с усмивка бастуна и раницата му и той бе въведен в малката гостна, озарена от последните лъчи на залязващото слънце. Там пищно се бе разположила болната, грижливо натъкмена с пеньоар в карминено и сиво.

— Чувствам се като ирландски моряк, попаднал в будоар на кралица — извини се Чарлс, като целуна пръстите на Ърнестина така, че пролича колко непригоден би бил за ирландския флот.

Тя отдръпна ръката си.

— Няма да получиш нито глътка чай, докато не дадеш отчет за всеки миг от деня си.

И той трябваше да опише всичко, което му се бе случило, или почти всичко, защото Ърнестина вече на два пъти бе дала да се разбере, че не й е приятно да се говори за Блудницата на френския лейтенант — първия път на вълнолома и след това на обяда, когато леля Трантър даде почти същите сведения за нея, каквито година по-рано мисис Поултни бе получила от викария на Лайм. Тогава Ърнестина бе упрекнала своята леля бавачка, че отегчава Чарлс с глупави приказки, и клетата жена — вече наплашена от твърде честите натяквания, че се държи като провинциалистка — смирено се бе покорила.

Чарлс извади къса с амонитните отпечатъци, който бе донесъл за Ърнестина; тя остави настрана ветрилото, с което се бранеше от топлината на огъня, опита се да поеме подаръка и като не успя, прости на Чарлс всичко заради херкулесовските му усилия, а после на шега го сгълча, че се е излагал на такива опасности.

— Пленително девствена природа имат околностите на този град. Не предполагах, че в Англия съществуват такива места. Напомнят ми за някои крайморски пейзажи в Северна Португалия.

— Я виж, господинът изпаднал в екстаз! — възкликна Ърнестина. — Признай си, Чарлс, че не си дълбал клетите невинни скали, а си ухажвал горските нимфи.

При тези думи Чарлс изпита необяснимо смущение, но го прикри с усмивка. Беше му на устата да им разкаже за младата жена; хрумна му дори шеговито да опише как е попаднал на нея, но му се стори, че това би било предателство както към нейната искрена мъка, така и към самия него. Знаеше, че би излъгал, ако омаловажи тези две срещи и мълчанието му се видя в края на краищата по-малка измама в тази пошла обстановка.

Дължа обяснение защо споменаването на Градската мера подейства на мисис Поултни така, сякаш бе видяла Содом и Гомор. Достатъчно е всъщност да кажа, че това беше най-близкото до Лайм място, където човек можеше да отиде, без да бъде шпиониран. Местността имаше дълга, мъглява и съмнителна история по отношение на правния си статут. До приемането на Закона за огражденията е била смятана винаги за общинска мера. После започнали да си присвояват части от нея, както свидетелстват и днес имената на ливадите около Мандрата — всичките крадени от общинската собственост. Един от господарите на именията отвъд Върлото тихомълком извършил Anschluss^[2] със съгласието на себеравните по социално положение, както става обикновено в историята. Вярно е, че по-свободолюбивите граждани на Лайм се вдигнали с оръжие в ръка, ако брадвите се смятат за оръжие. Защото богаташът си бил наумил да направи ботаническа градина на Върлото. Стигнало се до съд, после до компромис. Общинското право на път било запазено и редките дървета останали непокътнати. Но с общинската мера било свършено.

Хората от околността продължили да се отнасят към Градската мера като към обществена собственост. Там бракониерите се прокрадвали за фазани и зайци с по-чиста съвест, отколкото другаде; един ден се установило — ужас на ужасите! — че там табор цигани се настанили и си живеели, скрити в малка долчинка, от кой знае колко месеца.

Скитниците веднага били изхвърлени, но споменът за тях останал и се преплел със спомена за момиченцето, изчезнало почти по същото време от едно съседно село. Понесла се мълва, че циганите го били откраднали, и — простете ми израза — сготвили го на яхния, а после заровили костите му. Циганите не са англичани, следователно би трябвало да са канибали.

Над Градската мера обаче тегнеше далеч по-голям позор. Коларският път до Мандрата и оттам до гората беше de facto Алея на влюбените, макар никога да не го наричаха с това разпространено в селата име. Всяко лято той привличаше влюбените двойки. Отиваха уж да изпият купа мляко в мандрата, а на връщане много пътеки мамеха под прикритието на гъсталака и непристъпните глогини.

Това беше тежка кървяща язва, но съществуваше и още по-черно петно. По традиция от памтивека (във всеки случай по-стара от Шекспировата „Сън в лятна нощ“) навръх Еньовден на онова място в сърцето на гората, наричано Магарешката поляна, се събират младежи с фенери, с един цигулар и с едно-две бурета ябълково вино, за да отпразнуват с танци лятното слънцестоене. Някои разправят, че след полунощ повече се клатели, отколкото танцували, а още по-безмилостните твърдят, че пиенето и танците не били нищо в сравнение с „другото“.

Научните методи в земеделието ни лишиха напоследък завинаги от Магарешката поляна благодарение на миксоматозата, а обичаят отмря с отмирането на морала в секса. От много години през летните нощи по Магарешката поляна се търкалят само лисици или някой и друг млад язовец. Съвсем друго беше през 1867 година. Всъщност една година преди това комисия от дами, предвождана от мисис Поултни, изиска от градските власти да оградят и да затворят с порта пътеката. По-демократичните гласове обаче надделяха. Правото на общински път трябваше да остане неприкосновено. Между градските съветници имаше дори и някои възмутителни сенсуалисти, които настояваха, че разходката до Мандрата била невинно удоволствие, а балът на Магарешката поляна — обикновена годишна забава. Все пак сред по-почтените граждани беше достатъчно само да се спомене за някое момиче или момче, че са от „онези, дето ходят из Градската мера“, и той или тя биваха очернени за цял живот. От този момент момчето биваше обявено за сатир, а момичето — за долнопробна уличница.

И така, в онази вечер, в която мисис Феърли си наложи от благородни подбуди да изпълни дълга си, Сара, завръщайки се от разходката, свари мисис Поултни да я очаква. Казах „да я очаква“, но по-точно би било „да я причаква“. Като се яви в малкия салон за вечерното четене на Библията, Сара се оказа досущ на топа на устата. Мисис Поултни, види се, можеше всеки миг да избухне, и то с много силен трясък.

Сара се отправи към аналоя в ъгъла на стаята, където почиваше между четенията голямата „семейна“ Библия — не каквато си представяте семейната Библия, а такава, от която благочестиво бяха премахнати някои необясними прояви на лош вкус (като „Песен на песните“), — но забеляза, че нещо не е в ред.

— Какво има, мисис Поултни?

— Има нещо много лошо — отвърна „игуменката“. — Научих нещо, което трудно мога да повярвам.

— Свързано ли е с мен?

— Не биваше да слушам доктора. Трябваше да се вслушам само в собствения си здрав разум.

— Какво съм сторила?

— Изобщо не смятам, че сте луда. Вие сте хитро и безсрамно същество. Много добре знаете какво сте сторили.

— Кълна се в Библията…

Мисис Поултни я погледна възмутено.

— Нищо подобно няма да направите. Това е светотатство.

Сара пристъпи и застана срещу господарката си.

— Настоявам да узная в какво ме обвинявате.

Мисис Поултни й каза. За голямо нейно удивление Сара не прояви никакъв признак на срам.

— Нима е грях да се разхожда човек из Градската мера?

— Не е грях ли? Вие, млада жена, сама, на такова място!

— Но, госпожо, това е просто една голяма гора.

— Много добре знам какво е и какво става там. И какви са хората, които ходят там.

— Никой не ходи там. Затова отивам — да бъда сама.

— Възразявате ли ми, госпожице! Да не би да не знам за какво говоря?

Първият и най-прост факт беше, че мисис Поултни изобщо не бе виждала Градската мера, дори и отдалеч, тъй като наблизо не минаваше коларски път. Другият прост факт беше, че мисис Поултни редовно употребяваше опиум, но преди да ме обвините, че необмислено принасям правдоподобността в жертва на сензацията, ще побързам да добавя, че тя изобщо не знаеше това. Онова, което ние наричаме опиум, за нея беше лауданум. На един тогавашен доктор — остроумен, ако не богохулник — му бе хрумнало да го нарича „Лауданум наш насъщний“ и много знатни дами от миналия век (а и жени от по-низшите слоеве, тъй като той се продаваше по аптеките достатъчно евтино под формата на капки за сърце „Годфри“, за да помага на всички класи да понесат бремето на женското тегло), го поглъщаха доста по-често, отколкото виното за причастие. Накратко казано, то беше подобно на днешните успокоителни хапчета. Не е нужно да питаме защо мисис Поултни бе станала обитателка на викторианската Долина на куклите, но важното е, че лауданумът, както бе установил Коулдридж, предизвиква необикновени видения.

Не мога да си представя каква картина в стила на Бош си бе изградила с годините мисис Поултни за Градската мера, какви сатанински оргии си представяше, че стават зад всяко дърво и какви французки гнусотии се вършат под всяко листо. Но, струва ми се, със сигурност мога да кажа, че те бяха обективен корелатив на всичко онова, което ставаше в собственото й подсъзнание.

Избухването й накара и нея, и Сара да замълчат. Изляла гнева си, мисис Поултни започна да променя тактиката.

— Много ме разстроихте.

— Но откъде да зная? Не бива да ходя до морето. Добре, не ходя там. Търся самотата. Това е всичко. Не е грях. Не съм съгласна да ме наричат грешница заради това.

— Никога ли не сте чували да говорят за Градската мера?

— Като за място, каквото вие имате предвид — никога.

Мисис Поултни, изглежда, малко се сконфузи от негодуванието на момичето. Тя си спомни, че Сара живее в Лайм едва отскоро и съвсем естествено е да не знае какви злословия предизвиква по свой адрес.

— Добре, щом е така. Но отсега нататък да ви е ясно: не позволявам на никого, който работи при мен, да се доближава до това място или да го виждат там. Ще се разхождате само където подобава. Разбрахте ли ме?

— Да. Трябва да следвам пътя на праведните.

За един ужасен миг мисис Поултни си помисли, че й говорят саркастично. Но очите на Сара бяха така тържествено сведени, сякаш тя сама произнасяше присъда над себе си; а праведността бе равнозначна на страдание.

— Тогава да не говорим повече за тази глупава постъпка. Правя го за ваше добро.

Сара промълви:

— Знам. — И добави: — Благодаря ви, госпожо.

С това разговорът приключи. Сара взе Библията и прочете откъса, определен за мисис Поултни. Беше същият, който тя бе избрала за първата си среща с нея — псалм 118: „Блажени непорочните в пътя си, които ходят по закона Господен.“ Сара четеше със съвсем тих глас, без видимо да се вълнува. Старата жена се бе обърнала към тъмните сенки в другия край на стаята, гледаше като езически идол, безразлична към кървавата жертва, изискана от безмилостното й каменно лице.

По-късно същата нощ Сара стоеше пред отворения прозорец на неосветената си спалня, но едва ли би я видял друг, освен някой прелитащ наблизо бухал. Къщата бе притихнала, както и градът, защото в тази епоха без електричество и телевизия хората си лягаха преди девет. А беше един часът. С разпусната коса, по нощница, Сара се взираше в морето. В далечината над черната вода чак към Портланд Бил блещукаше фенер — някакъв кораб плаваше за Бриджпорт. Сара бе забелязала точицата светлина, но не мислеше за нея.

Ако можехте да се приближите, щяхте да видите, че лицето й бе мокро от беззвучно пролети сълзи. Тя не бе застанала до прозореца на тайнствено бдение за платната на Сатаната, а защото се готвеше да скочи от него.

Няма да я принуждавам да пази равновесие по перваза, нито да залитне напред и после да се строполи, ридаейки, върху изтрития килим на стаята си. Знаем, че две седмици след случката тя беше жива, следователно не е скочила. Риданията, истеричните сълзи, предвестник на бурни действия, не й бяха присъщи. Сълзите й бяха предизвикани не толкова от изблик на чувства, колкото от дълбока душевна мъка — напираха бавно, неудържимо, като кръв, която избива през превръзката.

Коя е Сара?

От какъв ли свят на сенките идва?