Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (17) (Прелъстената от френския лейтенант)

Седемнадесета глава

„Плаж, пясък, пристан, яхти, гребени, лодки,

крайбрежен булевард, тълпи, разходки,

галантни реверанси, кръшни нотки

на закачлив охолен смях;

 

скали от залез, чайни и казина,

семейни двойки в морската градина,

галони флотски, звън на мандолина,

виенски валс, далечен Бах…

 

И в сенките на вечерта стъкмена

яви се тя, печална и вглъбена,

унило скръбна, но непроменена,

и приближи се с поглед плах.“

Харди,

„Морски курорт“ (1869)

Вечерта завари Чарлс в казиното, настанен между мисис Трантър и Ърнестина. Казиното на Лайм може би не беше нещо особено в сравнение със салоните в Бат и Челтнам, но бе приятно и просторно заведение с големи прозорци към морето. Уви, това средоточие на светския живот бе твърде приятно и твърде удобно, за да не бъде принесено в жертва на великия английски Бог — личното удобство. Ето защо сградата отдавна вече е разрушена — от един градски съвет, всеотдаен в грижата си за отделителната система на гражданството, — за да се построи на нейно място обществена тоалетна, която с пълно основание може да се смята за най-грозното и неподходящо разположеното хигиенно съоръжение на Британските острови.

Не бива да мислите, че войнствените поултнисти в Лайм протестираха единствено срещу лекомислието в архитектурата на казиното. Най-силно ги възмущаваше онова, което ставаше вътре. В салоните се играеше на карти, господата пушеха пури, устройваха се балове и концерти. С една дума — те бяха капище^[1] на удоволствията, а мисис Поултни и съмишлениците й много добре знаеха, че църквата е единственото място, където е допустимо да се събират жителите на един почтен град. Когато разрушиха казиното на Лайм, изтръгнаха сякаш сърцето на града и оттогава никой още не е успял да му го възвърне.

Чарлс и двете дами бяха дошли в обречената сграда на концерт. Великите пости бяха започнали и концертът, разбира се, не беше светски. Програмата бе безутешно религиозна. Дори това обаче шокираше по-тесногръдите в Лайм, които проповядваха — поне пред хората, — че постите трябва да се зачитат, както най-правоверните мюсюлмани съблюдават рамадана. Ето защо няколко места останаха празни пред обточения с папрат подиум в единия край на концертната зала.

Нашите трима по-либерално настроени приятели, както и значителна част от публиката, бяха подранили, защото — съвсем в стила на осемнадесети век — хората посещаваха такива концерти не само за да слушат музика, но за да видят свят. Те даваха на дамите прекрасната възможност да обсъждат и преценяват труфилата на съседките си и, естествено, да покажат своите. Въпреки всичкото си презрение към провинциалните нрави, Ърнестина също стана жертва на тази суета. Знаеше поне, че по вкус и изисканост на тоалета едва ли ще има съпернички, а тайните погледи към малката й плоска шапчица (тя не признаваше тумбестите стари бонета) с тревистозелени и бели панделки, към роклята й в зеления цвят на надеждата, към наметалото в бледомораво и черно и ботинките „Болмъръл“ бяха доста добра компенсация за скуката, която й предстоеше да изтърпи до края.

Докато публиката се събираше, тя даде воля на закачливо-присмехулното си настроение. Чарлс трябваше с едното ухо да слуша разясненията на мисис Трантър за местожителството, роднините и потеклото на пристигащите, а с другото — как Ърнестина се подиграва solto voce^[2] на всекиго от тях. От лелята научи, че достолепната дама отсреща била „мисис Томкинс, най-добрата душица, малко недочува, от онази къща над Елм Хаус, синът й е в Индия“, а другият глас набързо го уведоми: „Драка и половина.“ Според Ърнестина почти целият салон бе пълен с „драки“, които търпеливо, сиреч клюкарствайки, чакаха да започне концертът. Всяко десетилетие си има характерни сравнения и ако през 60-те години на миналия век „драка“ означаваше всичко скучно и старомодно, днес Ърнестина би нарекла почтените посетители на концерта „пънове“… което щеше много добре да приляга на мисис Томкинсовото телосложение, поне гледано в гръб. Най-сетне се появи знаменитото сопрано от Бристол със своя пианист — още по-знаменития сеньор Риторнело (или нещо подобно, защото щом бе пианист, трябваше да е италианец), и Чарлс бе оставен насаме с мислите си.

Имаше намерение най-напред да изпита съвестта си — като че ли това беше негово задължение, което обаче прикриваше неудобния факт, че му бе приятно да го направи. Простата истина бе, че се чувстваше малко завладян от Сара или поне от загадката „Сара“. Твърдо бе решил — или поне така си мислеше, — като отиде да вземе дамите за концерта, да им разкаже за своята среща, но при строгата уговорка, разбира се, че няма да споменават пред никого за разходките на Сара из Градската мера. Само че моментът като че ли не се оказа подходящ. Преди всичко възникнал бе един съвсем практически спор, на който той трябваше да стане арбитър — упорството на Ърнестина да облече копринена рокля, след като времето все още изискваше вълнена, а правилото „Не обличай коприна по-рано от май“ бе една от деветстотин деветдесет и деветте ненарушими заповеди, които родителите й бяха прибавили към библейските десет. Чарлс разреши спора с комплимент, но за Сара не спомена главно защото вече си даваше сметка, че си бе позволил да се впусне твърде много в разговор с нея и всъщност бе… загубил всякакво чувство за мярка. Бе постъпил много глупаво, допускайки криворазбраното кавалерство да замъгли здравия му разум. А най-лошото бе, че ставаше вече дяволски трудно да обясни всичко това на Ърнестина.

Беше му съвсем ясно, че у младата дама се крие огромна, макар и все още непроявена ревнивост. В най-лошия случай щеше да сметне поведението му за непонятно и да му се разсърди, а в най-добрия — само да го подиграва, но и тази възможност не го привличаше много. В случая не му бе до шеги. Чарлс можеше навярно да се довери с много по-малко опасения на мисис Трантър; със сигурност знаеше, че споделя неговите великодушни подбуди. Но тя никак не умееше да се преструва. Не можеше да я помоли да не казва на Ърнестина и ако Тина узнаеше за срещата от леля си, той наистина щеше да се окаже в небрано лозе.

С другите си мисли — за чувствата, които Ърнестина пораждаше у него тази вечер — той дори не смееше да се занимава. Не че веселото й настроение го дразнеше, но му се струваше някак необикновено и неприятно изкуствено, сякаш беше добавка към френската шапка и новата наметка, за да подхожда повече на тях, отколкото на случая. Държанието й изискваше и той да откликне — с подходящо намигване, с постоянна усмивка, — което Чарлс не пропускаше да направи, но също изкуствено, така че и двамата се оказаха в плен на преструвките. Дали от потискащото въздействие на толкова много Хендел и Бах или от твърде честата дисхармония между примадоната и нейния пианист, Чарлс се улови, че крадешком поглежда момичето до себе си — сякаш го виждаше за пръв път и сякаш му бе напълно чуждо. То беше много хубаво, очарователно, но… не беше ли това лице малко безлично, малко еднообразно с изписаното върху него парадоксално съчетание на свенливост и язвителност? И ако махнеш тези две качества, какво остава? Банален егоизъм. Но Чарлс прогони тази жестока мисъл, още щом тя се промъкна в съзнанието му. Та какво друго би могло да се очаква от единственото дете на богати родители? Небето е свидетел — Ърнестина съвсем не беше безлична в сравнение с другите богати млади търсачки на съпрузи в лондонското общество — как иначе щеше да я хареса? Но нима това беше единствената база за сравнение, единственият пазар за невести? Чарлс бе твърдо убеден, че се различава от повечето си съвременници и хората от своята класа. Ненапразно бе пътувал толкова много: английското общество му се струваше прекалено тесногръдо, английската сдържаност — прекалено сдържана, английското мислене — прекалено моралистично, английската религия — прекалено лицемерна. Тогава?

Дали и той не бе подходил съвсем традиционно към жизненоважния въпрос за жената, с която бе избрал да прекара живота си? Не можеше ли да постъпи по-умело, вместо да прави най-обикновеното?

Какво тогава би било най-умното? Трябваше да изчака. Под този рой въпроси, които го жилеха като оси, той започна да изпитва самосъжаление: такъв умен мъж, а да попадне в капан — един Байрон под чехъл. Тогава мислите му отново се насочиха към Сара, към нейния образ, опита се да си спомни лицето й, устата, щедрите чувствени устни. Нямаше съмнение, че тя бе събудила спомени у него — твърде смътни може би, за да търси извора им в миналото си, и все пак те го разстройваха, преследваха го, зовяха скритото му „аз“, за чието съществуване той едва ли подозираше. Каза си мислено: „Може да е най-глупавото нещо, но тази жена ме привлича.“ Струваше му се, че не самата Сара го привличаше — как би могла, нали е сгоден — а някакво чувство, някаква възможност, чийто символ беше тя. Тя го караше да усеща, че е лишен от нещо. Винаги бе гледал на бъдещето си като на неизчерпаема възможност; сега то изведнъж се бе превърнало в очертан маршрут до познато място. Сара му бе напомнила именно това.

Лакътят на Ърнестина нежно му напомни настоящето. Певицата очакваше аплодисменти и Чарлс вяло вложи своя дял. Като пъхна ръцете си отново в маншона, Ърнестина насмешливо направи нещастна физиономия, с което едновременно укоряваше и неговата разсеяност, и ужасното изпълнение. Той й се усмихна. Беше толкова млада, такова дете. Как да я упреква? В края на краищата беше само жена. Никога нямаше да разбере толкова много неща: колко разностранен е мъжкият живот, колко непосилно трудно е да си човек, за когото светът съвсем не се състои само от рокли, дом и деца.

Всичко ще се оправи, когато тя стане истински негова — в леглото, по банкова сметка… е, разбира се, и в сърцето.

В този момент Сам мислеше точно обратното: от колко много неща разбира неговата потомка на Ева. Трудно е да си представим днес какви огромни различия деляха едно момче, родено в Лондон, от дъщерята на каруцар от затънтено село в Източен Девън. Да бяха ескимос и девойка от племето зулу, не биха имали повече бариери помежду си. Дори езикът им почти не беше еднакъв и затова невинаги единият разбираше какво бе казал другият.

Но това разстояние, тези непреодолени пропасти, над които по онова време ни радио, ни телевизия, ни евтино пътуване не можеха да хвърлят мост, не бяха чак толкова лошо нещо. Хората сигурно са знаели по-малко едни за други, но са били много по-свободни едни от други, поради което са имали повече характер. За тях останалият свят не се е състоял в натискането на бутон или завъртането на ключ. Непознатите са си били непознати и понякога са намирали в това нещо вълнуващо и красиво. Човечеството може би печели от развитието на комуникацията. Аз обаче съм еретик и си мисля, че можем само да завиждаме на дедите си за тяхната изолация, както им завиждаме за по-широкото пространство, което са имали. Днес метафората на Уърдсуърт, че светът е прекалено близо до нас, е вярна в най-буквалния смисъл.

В задната стая на някоя пивница Сам можеше и наистина правеше впечатление, че знае всичко за градския живот. Той се отнасяше с дръзко презрение към всичко, което не идваше от аристократичния Лондон или не беше в неговия стил. Но всъщност нещата стояха съвсем другояче. Дълбоко в себе си той беше плах и несигурен човек — несигурен не какъв иска да стане (искаше да стане нещо съвсем различно от това, което бе сега), а несигурен в способностите си да го постигне.

Мери бе съвсем различна. Преди всичко тя несъмнено беше зашеметена от Сам: той бе много по-висше същество и тя се шегуваше с него единствено за самозащита пред културното му превъзходство — вечната способност на гражданина да прескочи пропастта, да намери по-краткия път, да ускори крачката. Но в основата си характерът й беше много стабилен, тя притежаваше някаква безизкусна самоувереност, знаеше, че един ден ще бъде добра съпруга и добра майка; умееше да разпознава хората — кой колко струва — и правеше разлика например между господарката си и племенницата на господарката. Тя беше от село, а селяните живеят по-близо до истинските стойности, отколкото градските роби.

Той я хареса преди всичко, защото бе като слънчев ден след раздърпаните фльорци и уличници, които го бяха посветили в любовта. Както на повечето мъже от лондонското простолюдие, и на него не липсваше самочувствие в това отношение. Имаше хубава черна коса, много сини очи и светла кожа. Беше строен, с изящно телосложение, а движенията му бяха гъвкави и отмерени, въпреки че бе склонен да имитира, и то много пресилено, някои характерни маниери на Чарлс, които смяташе за особено аристократични. Жените лапаха по него от пръв поглед, но от по-тесните си познанства с лондонски момичета никога не бе получавал нищо повече от отговор на собствения си цинизъм. Онова, което истински му завъртя главата, беше невинността на Мери. Почувства се като момче, което си играе с огледало и изведнъж заслепява човек, който е твърде добър, за да заслужава подобно отношение. Внезапно му се прииска да бъде с нея такъв, какъвто си е всъщност, и да открие каква е тя.

Двамата се усетиха истински именно сутринта на посещението при мисис Поултни. Бяха започнали с разговор за господарите си — за достойнствата и слабостите на мистър Чарлс и на мисис Трантър. Мери смяташе Сам за щастливец, че служи на такъв мил господин. Сам възрази и после за своя голяма изненада установи, че споделя с тази нищо и никаква слугиня онова, което дотогава бе признавал само пред себе си.

Амбицията му беше много проста: искаше да има галантериен магазин. Никога не можеше да отмине такъв магазин, без да спре и да се загледа във витрината, като според случая критикуваше или се възхищаваше. Смяташе, че има усет към модата. Беше ходил по странство с Чарлс и бе посъбрал някои идеи за търговията с галантерийна стока.

Всичко това той изрече някак несвързано, като не забрави да изрази между другото и дълбокото си възхищение от мистър Фрийман… но съществуваха и големи пречки: нямаше пари, нямаше образование. Мери смирено го слушаше. Беше очарована от този друг Сам и от честта да го опознае така бързо. Сам реши, че приказва твърде много. Но колчем вдигнеше нервно очи в очакване да срещне на смешка, подигравка, някакъв признак на пренебрежение към неуместните си претенции, намираше в широко отворените очи само скромност и разбиране; и молба да продължава. Неговата слушателка чувстваше, че му е необходима; а момиче, което се чувства необходимо, е вече една четвърт влюбено.

Дойде време да си тръгне. Струваше му се, че току-що е дошъл. Стана, а тя му се усмихна пак малко закачливо. Щеше му се да каже, че никога не е говорил така свободно — или така сериозно — за себе си с когото и да било. Но не можа да го изрази с думи.

— ’Айде. Утре заран ’начи пак шъ съ видиме?

— Бива.

— Ама ти да не ’одиш вече с някой?

— Има си хас!

— Бас държа. Вече ми се пофалиха.

— Ами, хорски приказки. Да не погледнеш някой, и вече ти излязло име.

Той мачкаше с пръсти цилиндъра си.

— Бе то тъй си е насякъде. — Мълчание. Погледна я в очите. — Ама аз ’ич не ти ’аресвам?

— Не съм рекла таквоз нещо.

Мълчание. Той гладеше с пръст периферията на цилиндъра.

— Имал съм работа със сякакви. Ама като тебе няма.

— Не е чак толкоз трудно да намериш.

— Ама не съм намерил. Досега поне. — Отново мълчание. Тя не смееше да го погледне, забила очи в края на престилката си. — ’Кво шъ кажеш за Лондон? Ще ли ти се да го видиш!

Сега тя се засмя и закима отривисто.

— ’Ми шъ го видиш… Като се венчаят горните. Шъ ти го покажа.

— Истина?

Той й смигна, а тя затули уста с длан. Очите й сияеха над румените бузи.

— А, пред онез нагиздени лондончанки — ти няма да щеш да излезеш с мен.

— Като туриш една по-’убава рокля, и синките шъ ги пъхнеш в джоба си.

— Не вярвам.

— Честен кръст.

Очите им се срещнаха и те дълго се гледаха. Той изискано се поклони и с красив жест притисна шапката до сърцето си.

— Да не забра’иш за рандевуто, мадмазел.

— Туй пък к’во е?

— На френски тъй се дума — среща, на Кум Стрийт, дето аз любезно шъ ви чакам, госпойце.

Тя се обърна, понеже нямаше вече сили да го гледа. Той чевръсто пристъпи зад нея, взе ръката й и я доближи до устните си. Тя бързо се отдръпна и я погледна така, сякаш устните му са оставили следи от сажди.

Стрелнаха се още по веднъж с очи. Тя прехапа хубавите си устни. Той пак й смигна и си тръгна.

Дали се срещнаха на следващата сутрин въпреки изричната забрана на Чарлс, не знам. Но когато по-късно същия ден Чарлс излезе от дома на мисис Трантър, видя Сам уж случайно да чака на отсрещната страна на улицата. Чарлс вдигна по римски палец в знак на милост и Сам, разкрит, отново почтително притисна шапка до сърцето си, сякаш пред него минаваше катафалка, само дето по лицето му бе изписана широка усмивка.

Оттук стигаме до вечерта на концерта и до това, защо Сам не споделяше мнението на своя господар за жените. И ето го пак в същата кухня. За съжаление там присъстваше и една възрастна жена — готвачката на мисис Трантър. Но тя дълбоко спеше в уиндзърското си кресло пред откритото огнище на кухненската печка. Двамата не разговаряха. Не беше необходимо — държаха си ръцете. За Мери това бе самозащита, понеже установи, че само така може да спре ръката, която се опитваше да се обвие около талията й. А защо Сам въпреки всичко и въпреки мълчанието смяташе Мери за така отзивчива, е загадка, която не е нужно да обясняваме на никой влюбен.