Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (19) (Прелъстената от френския лейтенант)

Деветнадесета глава

„Тъй като се раждат много повече индивиди от всеки вид, отколкото могат да преживеят, и тъй като въз основа на това постоянно се поражда борба за съществуване, то оттук произтича, че всяко живо същество, което макар и незначително се измени в посока, изгодна за него по отношение на сложните и често пъти изменящи се условия на неговото съществуване, ще има повече шансове да се запази и така ще бъде обект на естествения отвор.“

Дарвин, „Произход на видовете“ (1859)

В действителност жертвата, поела към Китай, трябваше същата вечер да играе ролята на домакин: Ърнестина и Чарлс бяха решили да изненадат леля Трантър с малко тържество в нейна чест. Двете дами щяха да дойдат на вечеря в квартирата му в „Белият лъв“. Очакваха ги блюдо сочни пролетни раци, прясна сварена сьомга и най-отбраните вина от избата на странноприемницата, а за да има равновесие между половете, настоятелно бе поканен и докторът, когото видяхме веднъж за малко у мисис Поултни.

В провинциалния градец едва ли имаше по-колоритен екземпляр от този джентълмен, който единодушно минаваше за точно толкова ценен улов в мрежата на брака, колкото сьомгата от река Акс, поднесена на трапезата. Ърнестина безмилостно подкачаше леля си по негов адрес, обвинявайки безобидната като божа кравица жена в коравосърдечие към самотния клетник, който копнее за ръката й. Страдалецът обаче успешно се справяше с окаяната си самота от шестдесет, ако не и повече години, тъй че можем да поставим под съмнение и неговите аспирации, и нейното коравосърдечие.

Всъщност доктор Гроган беше не по-малко заклет стар ерген, отколкото леля Трантър — стара мома. Като ирландец той притежаваше във висша степен онази присъща на народа си евнушеска способност да прелита от цвят на цвят, да флиртува и да ласкае, без да допусне сърцето му да се обвърже. Беше мършав и дребен като керкенез, остър, дори груб понякога, но умееше да се отпусне, ако компанията му допаднеше, и придаваше приятна пикантност на обществото в Лайм. Той създаваше у околните впечатлението, че се рее малко над тях, готов да клъвне всяка глупост; но харесаше ли някого, проявяваше към него ободряващото си остроумие и търпимостта на човек, който си е поживял и се е научил — посвоему — да оставя и другите да живеят. В него имаше и нещо загадъчно, защото беше католик по рождение. Нямаше обаче никакво съмнение — та би ли го допуснала иначе мисис Поултни до себе си? — че вече е (като Дизраели) порядъчен човек на Англиканската църква. Поне така изглеждаше, защото (за разлика от Дизраели) доктор Гроган всяка неделя добросъвестно посещаваше сутрешната служба. Разбира се, човек може да е дотолкова безразличен към религията, та да ходи в джамия или синагога, ако това е единственият божи храм наоколо, но подобно вероломство лаймчани не можеха да си представят. Освен всичко Гроган бе много добър лекар, със солидни познания в най-важната област на медицината — темпераментът на пациентите. С онези, които тайно се нуждаеха от грубост, той беше груб, а според случая можеше също така умело да се шегува, да ласкае или да се прави на три и половина.

В Лайм нямаше по-голям ценител на доброто хапване и пийване от него, а тъй като трапезата, поднесена от Чарлс и „Белият лъв“, спечели одобрението му, той неусетно пое от по-младия мъж ролята на домакин. Беше учил в Хайделберг, практикувал в Лондон и познаваше света и неговите превратности, както е способен само умният ирландец, което означаваше, че изневеряха ли му знанията или паметта, въображението винаги бе готово да се притече на помощ. Никой не вярваше на разказите му, но всички искаха да ги чуят. Леля Трантър ги знаеше вероятно не по-зле от когото и да е в Лайм, защото тя и докторът бяха стари приятели и добре й беше известно колко несъвместим бе всеки нов разказ с предишните; но тя най-много от всички се смееше, и то понякога така невъздържано, че ме е страх да си помисля какво би станало, ако онзи стълб на обществото там горе на хълма случайно я чуеше.

При друг случай такава вечер би доставила удоволствие на Чарлс до голяма степен, защото докторът си позволи някои волности с езика и с фактите (особено когато месестата сьомга се превърна в анатомическа останка и господата преминаха към кана портвайн), които не бяха съвсем comme il faut^[1] в общество, за каквото Ърнестина беше подготвена с възпитанието си. Чарлс забеляза, че — за разлика от леля Трантър — тя един-два пъти се смути, и изпита носталгия по свободните нрави от младостта на двамата си по-възрастни гости, към които те все още с наслада се връщаха. Като гледаше дяволитите очи на дребничкия доктор и развеселената леля Трантър, той усети някаква погнуса от собственото си време — от задушаващата му благопристойност, от преклонението му не само пред действителното механизиране на транспорта и индустрията, но и пред далеч по-страшното механизиране на човешките отношения.

Тази удивителна в обективността си преценка може да ви се види в противоречие с поведението на Чарлс през деня. Той не си го призна така грубо, но и не си затвори съвсем очите пред своето непостоянство. Възприемайки друга тактика, той отсъди, че е погледнал на мис Удръф прекалено сериозно и вместо да я отмине, така да се каже, се бе препънал о нея. Прояви особена грижовност към Ърнестина, която вече не беше souffrante^[2], но й липсваше малко от обичайната веселост, макар че бе трудно да се определи дали това се дължи на мигрената или на шеметната словесна жига на ирландеца. Както на концерта, на Чарлс пак му мина през ум, че у нея има нещо повърхностно… че по своята същност и изява находчивостта й е по-скоро хитрина. Дали под целомъдреното й кокетство не се криеше някакъв механизъм, нещо подобно на хитрите момичета автомати от Хофмановите разкази?

Но после си помисли: та тя е дете между трима възрастни; и нежно стисна ръката й под махагоновата маса. Беше очарователна, когато се изчервяваше.

Накрая двамата господа — високият Чарлс, смътно напомнящ на покойния принц консорт, и дребничкият слаб доктор — придружиха дамите до дома им. Беше десет и половина, час, в който светският живот в Лондон тъкмо започваше, но този град отдавна вече беше потънал в обичайния си дълъг сън. Когато вратата се затвори пред усмихнатите им лица, двамата се оказаха единствените живи същества на Броуд Стрийт.

Докторът се почеса по носа.

— А на вас, сър, предписвам обилна доза грог, приготвен от собствената ми веща ръка. — Чарлс си даде вид, че вежливо възразява. — Нареждане на лекаря, нали знаете? Dulce est desipere^[3], както е казал поетът. Сладко е да си пийнеш на подходящо място.

Чарлс се засмя.

— Ако обещаете, че грогът ще е по-добър от латинския ви, с най-голямо удоволствие.

Десет минути по-късно Чарлс удобно се беше разположил в „каютата“, както доктор Гроган наричаше своя кабинет със заоблен еркер на втория етаж и с изглед към малкия залив между брега и вълнолома; стаята, твърдеше ирландецът, ставала особено приятна през лятото, понеже разкривала гледка към нереидите, които идват да се къпят. Какво по-хубаво — и в двата смисъла на думата — за един лекар от това, че трябва да предписва на пациентите си нещо, което радва и неговия поглед. На масата пред еркерния прозорец лежеше малък телескоп, изящно изработен в грегориански стил.

— Само за астрономически цели, разбира се — каза Гроган, като намигна и лукаво се облиза.

Чарлс подаде глава през прозореца и вдъхна соления въздух, а малко вдясно по плажа видя четвъртитите черни силуети на кабините, от които излизаха нереидите. Вместо музика сега от глъбините се носеше само шепотът на прилива по каменистия бряг, а някъде от много по-далеч долитаха приглушените дрезгави крясъци на чайките, накацали върху спокойното море. Зад себе си в осветената стая Чарлс чуваше лек звън на чаши, съпровождащ приготовлението на „лекарството“. Почувства се разпънат между двата свята — топлия уют на цивилизацията зад гърба си и студената тъмна неизвестност навън. Всички ние творим поезия; поетите само я изразяват с думи.

Грогът беше отличен, а бирманската пура с него — приятна изненада. Двамата мъже живееха в епоха, когато всички образовани люде, дори да не са близки, обитаваха едни и същи области на знанието, черпеха осведоменост от общи източници, с утвърдени закони и възприети стойности. Кой днешен лекар познава класиците? Кой аматьор би могъл да бъде равностоен събеседник на професионалния учен? В света на тези двама мъже липсваше тиранията на специализацията. Но нито аз, нито доктор Гроган, както ще видите, бихме искали вие да смесвате прогреса с щастието.

Известно време те не разговаряха, блажено потънали отново в своя по-сериозен мъжки свят, който дамите и случаят им бяха наложили да напуснат. Чарлс бе любопитен да узнае какви политически възгледи има докторът, за да подхване темата, запита домакина си на кого са двата бюста, които се белееха между книгите му.

Докторът отвърна с усмивка:

— Quisquo suos patrimur manes, което е казано от Вергилий и означава нещо като „Съдбата ни зависи от това, какви Богове си избираме“.

Чарлс се усмихна в отговор.

— Единият е Бентам. Познах ли?

— Познахте. Другото парче пароски мрамор е Волтер.

— От което съдя, че сме привърженици на една и съща партия.

Докторът се престори на учуден.

— Нима един ирландец има избор?

С жест Чарлс потвърди, че няма, и после обясни защо самият той е либерал.

— Струва ми се, господин Гладстон поне признава, че етическите корени на нашето време са дълбоко прогнили.

— За бога! Не съм седнал на чашка със социалист, нали?

Чарлс се разсмя.

— Все още не.

— Запомнете, в тази епоха на парни машини и лицемерие бих могъл да простя на човек всичко, освен евангелизма.

— О, да, разбира се.

— На младини бях привърженик на Бентам. Волтер ме изгони от Рим, а другият — от лагера на торите. Но всички тези нови дрънканици сега… за разширяване на избирателното право — не ги одобрявам. И пет пари не давам за потеклото. Един херцог и ако щете, дори кралят може да са най-глупавите хора, но благодаря на майката природа, че няма да съм жив след петнадесет години. Щом едно правителство започне да се бои от тълпата, все едно, че се бои от себе си. — Той намигна. — Чували ли сте какво казал един мой сънародник на чартиста, който отишъл в Дъблин да проповядва идеите си? „Братя, викал чартистът, нима всеки не струва колкото другия?“ — „Вярно, ораторе, съвсем прав сте, провикнал се в отговор нашият Пади^[4], и дори малко повече, дявол да го вземе.“

Чарлс се засмя, но докторът вдигна строго пръст.

— Вие се смеете, Смитсън. Но внимавайте: Пади е бил прав. Няма игра на думи. Това „малко повече“ ще погуби страната ни. Запомнете какво ви казвам.

— А нима вашите двама богове нямат никаква вина за това? Та кой проповядваше най-голямото щастие за най-голям брой хора?

— Не оспорвам идеята. Само пътя за постигането й. Когато бях млад, ни беше много добре и без железния носител на цивилизацията — той имаше предвид железницата. — Хората не стават по-щастливи, като ги научиш да тичат, преди да могат да ходят.

Чарлс вежливо измърмори нещо в знак на съгласие. Същото болно място бе засягал и в разговорите с чичо си — човек със съвсем различни политически убеждения. Мнозина от онези, които бяха защитавали първите законопроекти за избирателната реформа, внесени през 30-те години на миналия век, три десетилетия по-късно се бориха против следващите. Те смятаха, че столетието е поразено от тумора на някакъв опортюнизъм и двойственост, родили опасния дух на завист и бунт. Роден през 1801 година, докторът бе може би действително привързан към класическия хуманизъм: в неговите представи напредъкът твърде много зависеше от реда в обществото, а под ред той разбираше всичко онова, което му позволяваше да бъде такъв, какъвто винаги е бил, което пък го сродяваше много повече с потайния либерал Бърг, отколкото с потайния фашист Бентам. Неговото поколение обаче не беше на съвсем погрешен път в подозрителното си отношение към новата Англия и нейните държавници, издигнали се в продължителния икономически „бум“ след 1850 година. Мнозина по-млади мъже — и неизвестни като Чарлс, и знаменити като Матю Арлънд — бяха единодушни с тях. Та нима самият Дизраели, който уж се бе покръстил, не бе чут да мълви на смъртното си ложе молитви на иврит? И нима Гладстон, под мантията на превъзходен оратор, не беше ненадминатият в най-новата политическа история майстор на двусмислиците, чиито смели декларации почиваха на страх? А щом високопоставените са неразгадаеми, най-лошото… Но ето че настъпи моментът да се промени темата. Чарлс попита докторът дали се интересува от палеонтология.

— Не, сър. Признавам го. Само че не исках да развалям прекрасната вечеря. Привърженик съм на неоонтологията. — Той се усмихна на Чарлс от дълбокото си кресло. — Когато опознаем по-добре живите, едва тогава можем да се заемем с мъртвите.

Чарлс прие упрека, но се възползва от удобния случай.

— Онзи ден ме запознаха с един представител на местната флора, който ме кара отчасти да се съглася с вас. — Той лукаво млъкна. — Много особен случай. Вие сигурно сте по-добре запознат с него, отколкото аз. — Но щом усети, че недомлъвките му могат да се изтълкуват като проява на нещо повече от случаен интерес, той побърза да добави: — Мисля, че се казва Удръф. Работи при мисис Поултни.

Докторът сведе поглед към сребърната поставка на чашата си.

— А, да. Клетата Трагедия.

— Недискретност ли проявявам? Може би ви е пациентка?

— Мисис Поултни е моя пациентка. И за нея няма да позволя да се каже лоша дума.

Чарлс му хвърли предпазлив поглед; очите на доктора зад очилата с четвъртити рамки без съмнение имаха гневен блясък. По-младият наведе глава с лека усмивка.

Доктор Гроган посегна да поразрови огъня.

— Повече знаем за вкаменелостите ей там на плажа, отколкото за онова, което става в главата на туй момиче. Има един умен лекар германец, който неотдавна раздели меланхолията на няколко вида. Единия от тях назова вродена меланхолия. С което иска да каже, че някои хора са родени с мрачен темперамент. Другия вид определи като придобита, което означава, че е причинена от някаква случка. От такава меланхолия, както се досещате, от време на време страдаме всички. Третият вид е наречен неизяснена меланхолия, с което клетият човек иска да каже, че не знае какъв дявол я предизвиква.

— Но при нея има причина, нали?

— Хайде, хайде, да не е първото момиче, което са изоставили? Мога да ви изброя още десет само тук в Лайм.

— И все така грубо?

— Някои от тях и по-грубо. А сега пърхат като пиленца.

— Следователно причислявате мис Удръф към неизяснената категория.

Докторът помълча малко.

— Повикаха ме… само че… пълна тайна, нали разбирате… Извикаха ме да я прегледам преди десет месеца. Веднага разбрах какво й е: плаче без причина, не говори, гледа особено. Меланхолия, ясна като шарка. Знам историята й, познавам семейство Талбът — тя беше гувернантка там, когато се случи това. И си помислих: ами причината е проста — шест седмици, шест дни само в Малборо Хаус са достатъчни да вкарат и нормален човек в лудницата. Между нас казано, Смитсън, аз съм стар езичник. Ще ми се да видя този благочестив палат изгорен до основи заедно със стопанката му. Да пукна, ако не изиграя една жига върху пепелището му.

— Мисля, че и аз с удоволствие ще се присъединя към вас.

— Бог ми е свидетел, че няма да бъдем единствените. — Докторът с ожесточение отпи от грога си. — Целият град ще наизлезе. Но сега няма полза да говорим за това. Направих каквото можах за момичето. Но разбрах, че има само едно лекарство.

— Да се махне оттам.

Докторът отривисто кимна.

— Две седмици по-късно — казва доктор Гроган, — връщам се един следобед вкъщи и гледам, че момичето върви към вълнолома. Поканвам я у дома, разговарям с нея, държа се така мило, все едно, че ми е любимата племенница. По-лесно стена бих разбил с главата си. Дори не ме остави да се изкажа, Смитсън, повярвайте ми. А аз исках не само да я поучавам. Имам един колега в Екситър — мил човек с приветлива жена и четири хлапета като ангелчета — който тъкмо тогава търсеше гувернантка. Казах й.

— И тя отказа да напусне!

— Заинати се като магаре. Това е то. Мисис Талбът, каквато е светица, първа би я приела обратно. Но не — тя взе, че отиде в къща, за която не може да не е знаела, че е адът на земята, и при господарка, която не прави разлика между слуга и роб: насади се на възглавница, пълна с тръни. И вече няма да мръдне оттам. Ако щете вярвайте, Смитсън, но на това момиче и трона на Англия да му предложите с хиляда лири отгоре, пак ще поклати глава.

— Но… не проумявам защо. Това, което ви е отказала, е същото, което ние мислехме да й предложим. Майката на Ърнестина…

— Моите уважения към дамата, мили приятелю, но само ще си губите времето. — Той мрачно се усмихна на Чарлс и млъкна, за да допълни чашите от котлето с грог на камината. — Добрият доктор Хартман описва случаи, подобни на нейния. За един от тях казва нещо поразително. Била вдовица, доколкото си спомням, млада вдовица от Ваймар; съпругът й — кавалерийски офицер — починал при някакъв нещастен случай по време на учения. Ето че има известно сходство. Та тази жена била в дълбок траур. Много добре. Съвсем естествено. Но траурът продължавал и продължавал, Смитсън, година след година. Не давала вкъщи нищо да се помести. Дрехите на мъртвия си висели в гардероба, лулата му си стояла до любимия стол; дори няколко писма, адресирани до него, които пристигнали след смъртта му, си лежали ей така… — докторът посочи в сянката зад гърба на Чарлс — … на също такъв сребърен поднос, неотворени, жълтеещи година след година. — Той млъкна и се усмихна на Чарлс. — Вашите амонити не крият такива загадки. Но ето какво пише Хартман.

Той се беше надвесил над Чарлс и с протегнатия си пръст насочваше думите право в него.

— „Жената като че се бе пристрастила към меланхолията, както някои се пристрастяват към опиума.“ Разбирате ли сега какво става? Скръбта й се превръща в щастие. Тя сама пожелава да се принесе в жертва. Хвърля се право там, откъдето вие и аз бихме се отдръпнали. Не е на себе си, там е работата. — Той отново седна. — Непонятно наистина. Съвсем непонятно.

Между двамата мъже настъпи мълчание. Чарлс хвърли в огъня остатъка от пурата си. Тя лумна за миг. Докато задаваше следващия си въпрос, установи, че няма смелост да погледне доктора в очите.

— И на никого ли не е доверила истинското си състояние?

— Най-близката й приятелка несъмнено е мисис Талбът. Но тя ми каза, че момичето не обелвало дума дори и пред нея. Ласкаех се, че… но претърпях пълно поражение.

— Ами ако… да речем, че тя все пак разкрие спотаените си чувства пред някой друг отзивчив човек…

— Ще се излекува. Но тя не иска да се излекува. Просто все едно, че отказва да взима лекарства.

— Но в подобен случай вие навярно бихте…

— Как се насилва душата, млади момко? Можете ли да ми кажете? — Чарлс вдигна рамене в знак на безпомощност. — Разбира се, че не. И ето какво ще ви кажа аз. Така е по-добре. Насилието не ражда разбиране.

— Значи тя е безнадежден случай?

— В смисъла, в който ме питате, да. Медицината е безсилна. Не мислете, че такива жени са способни — като нас мъжете — да разсъждават трезво, да анализират подбудите си, да разберат защо се държат по този начин. Трябва да я възприемаме като забулена в мъгла. Единственото, което можем да сторим, е да чакаме с надежда мъглата да се вдигне. Тогава може би… — Той млъкна. После добави, но без надежда: — Може би.

 

 

В същия миг спалнята на Сара е потънала в покрова на черната тишина, загърнал Малборо Хаус. Самата тя спи, извърната на дясната си страна, а тъмната й коса се е разпиляла по лицето и почти го скрива. Отново се забелязва колко спокойни, лишени от трагизъм са чертите й: една здрава жена на двадесет и шест или седем години, с изящна, закръглена ръка, преметната над завивките — защото нощта е тиха, а прозорците са затворени — преметната над завивките, както казах, върху нечие друго тяло.

Не на мъж. На момиче — деветнайсетинагодишно, също заспало, с гръб към Сара, но притиснато до нея, тъй като леглото, макар и голямо, не е за двама души.

В съзнанието ви вече се е прокраднала някаква мисъл, но забравяте, че сме в 1867 година. Да предположим, че мисис Поултни внезапно се появи на вратата с лампа в ръка и съгледа там двете тела, легнали плътно едно до друго, нежно прегърнати. Представяте си сигурно, че ще настръхне, ще се наежи като разярен черен лебед и ще избухне в яростни проклятия; и виждате как двете момичета, само по долни ризи, биват изхвърлени през градинския портал.

Дълбоко грешите. Първо, както знаем, мисис Поултни се приспиваше всяка вечер с лауданум и възможността да се случи това бе нищожна. Но ако все пак тя се озовеше там, почти сигурно е, че щеше просто да се обърне и да си иде — нещо повече, може би дори щеше да затвори вратата съвсем тихичко, за да не събуди спящите.

Непонятно ли? Някои пороци са били тогава много далеч от човешките представи — все едно, че не са съществували. Съмнявам се мисис Поултни изобщо да е чувала думата „лесбийски“ освен може би само като прилагателно, производно от името на остров в Гърция. При това тя приемаше като непоклатим факт — така както земята е кръгла или епископ на Екситър е доктор Филпотс — че жените не изпитват плътска наслада. Знаеше, разбира се, че на жените от простолюдието, изглежда, са им приятни някои мъжки ласки, например онази отвратителна целувка, която бе видяла веднъж да залепват на бузата на Мери, но го възприемаше като последица от женската суета и женската слабост. Съществуваха и проститутки, за които не можеше да не й напомня толкова прославяното благодеяние на лейди Котън; но за тях важеше обяснението, че са толкова покварени, та от алчност потискат вроденото у жената отвращение към плътското. Такова мнение си бе съставила за Мери: понеже момичето се кикотеше след такава възмутителна обида от страна на конярчето, от нея очевидно щеше да излезе проститутка. Какви тогава бяха подбудите на Сара? По отношение на лесбийството тя бе невежа колкото господарката си, но не изпитваше като мисис Поултни ужас от плътското. Знаеше или поне предполагаше, че в любовта има физическо удоволствие. Но беше, струва ми се, толкова невинна, че за нея то нямаше значение. Бе започнала да спи с Мили наскоро, след като клетото момиче припадна пред мисис Поултни. Доктор Гроган препоръча да я преместят от общата спалня на прислужничките и да я настанят в по-приветлива стая. Случайно до спалнята на Сара имаше неизползван будоар, в който настаниха Мили. Сара пое сама повечето от грижите, необходими на анемичното момиче. Тя бе дъщеря на орач, четвъртото от единадесетте му деца, които живееха с родителите си в неописуема мизерия; домът им бе влажен — схлупена къщурка с две стаи в една от онези долини, които излизат лъчеобразно на запад от каменистия Егардон. Сега това място е собственост на млад лондонски архитект от висшето общество, който прекарва там свободните си дни и много му харесва — диво, усамотено, живописно и провинциално; по този начин може би пречиства ужасната викторианска действителност. Дано е така. Защото онези изображения на доволния селски труженик и неговата челяд, разпространявани благодарение картините на Джордж Морланд и нему подобните (през 1867 година Бъркит Фостър се бе вече очертал като най-големия виновник), създаваха такава наивна и вредно сантиментална — следователно изопачена — представа за действителността, както дават нашите холивудски филми за „истинския живот“. Един поглед към Мили и десетте й окаяни братчета и сестрички бе достатъчен, да рухне митът за Честитото овчарче; но малцина си правеха труд да хвърлят този поглед. Всяка епоха, всяка гузна епоха огражда с високи стени своя Версай; а аз лично най-много мразя стените, издигнати с перо и четка.

И ето че една нощ Сара чу момичето да ридае. Тя влезе в стаята му и го успокои, което не бе много трудно, понеже Мили си беше дете във всичко въпреки годините си: не можеше да чете и да пише, а хората около себе си познаваше не по-добре от куче — ако я погалеха, разбираше; ритнеха ли я, ами че това е животът. Нощта бе леденостудена и Сара просто се пъхна в леглото й, взе момичето в прегръдките си, целуна го и го утеши с ласки. За нея Мили бе като някое от болните агънца, за които тя толкова се грижеше по времето, преди светските амбиции на баща й да лишат живота им от радостите и неволите на селското ежедневие. Бог е свидетел, че също такъв бе случаят и с дъщерята на орача.

Оттогава агънцето почти през ден отиваше при нея, все така унило. Спеше зле, по-зле и от Сара, която често си лягаше сама, но като се събудеше призори, намираше до себе си момичето, вмъкнало се в стаята й в някой мъчителен среднощен час. То, горкото, се боеше от тъмното и ако не бе Сара, щеше да предпочете да се върне горе в общата спалня.

Тези нежни отношения бяха почти безмълвни. Двете почти не разговаряха, освен понякога за най-дребните неща из къщи. Знаеха, че е важна само онази топлота, мълчаливата близост в нощта. Дали не е имало нещо сексуално в чувствата им? Може би, но те не прекрачваха границите на отношенията между две сестри. Няма съмнение, че тук-там в други обществени прослойки — сред оскотената градска нищета или сред най-еманципираната аристокрация — и тогава е съществувало истинско лесбийство; но толкова обичайното викторианско явление жени да спят заедно можем да отдадем много повече на пагубното високомерие на тогавашния мъж, отколкото на по-съмнителни подбуди. А и в такива бездни на самотата, нима всяко сближаване не е по-скоро проява на човечност, отколкото извратеност?

Но нека оставим тези две невинни същества да спят и да се върнем към по-разсъдливата, по-образована и изобщо по-благородна двойка там долу край морето.

 

 

Двата венеца на творението бяха преминали от темата за мис Удръф и доста двусмислената метафора за мъглата отново в по-обозримото поле на палеонтологията.

— Трябва да признаете — говореше Чарлс, — че в откритията на Лайел е заложен много по-богат смисъл, отколкото в обикновен научен труд. Боя се, че на църквата й предстои тежка битка.

Нека да поясня, че Лайел е бащата на модерната геология. Още през 1778 година в прочутото си произведение „Epoques de la Nature“^[5] Бюфон взриви мита, измислен от архиепископ Ъшър през седемнадесети век и авторитетно записан в безброй издания на официалната английска Библия, че светът е бил сътворен в девет часа на 26 октомври 4004 година пр. н.е. Дори великият френски естествоизпитател обаче не дръзва да измести сътворението на света с повече от 75 000 години назад. „Принципи на геологията“ на Лайел, публикувани между 1830 и 1833 година и съвпадащи много добре по време с реформите във всички области, шеметно състариха света с милиони години. Името на автора е почти забравено, но то има голямо значение: на своите съвременници и на безброй учени в други области той е дал най-смислената представа за епохите. Неговите открития бяха мощен повей, смразяващ боязливите, но тласкащ смелите през спарените метафизични коридори на века. Не забравяйте обаче, че по времето, за което разказвам, малцина бяха чували изобщо за великите постижения на Лайел, още по-малко вярваха на теориите му, а почти никой не приемаше всичките му изводи. Библейската легенда за сътворението на света е голяма лъжа, но е много по-етична; а утробата на шест хиляди години е далеч по-уютна, отколкото ако е на два милиарда години.

Чарлс следователно бе заинтригуван — макар че бъдещият му тъст и чичо му го бяха съветвали да стъпва много предпазливо в тази посока — дали доктор Гроган ще сподели, или ще отхвърли с пренебрежение тревогата му за теолозите.

Докторът прояви сдържаност. Впери поглед в огъня и измърмори:

— Да, наистина.

Настъпи кратка тишина, която Чарлс наруши уж случайно, като че само за да поддържа разговора.

— Чели ли сте нещо от оногова, от Дарвин?

Вместо отговор Гроган само го прониза с поглед през очилата. После стана и с керосиновата лампа в ръка отиде до полицата с книги в дъното на тясната стая. Върна се бързо и подаде на Чарлс една книга. Беше „Произход на видовете“. Той погледна доктора в строгите очи.

— Не исках да кажа…

— Чели ли сте я?

— Да.

— Тогава защо наричате великия й автор „оногова“?

— Съдейки по думите ви…

— Това е книга за живите, Смитсън. Не за мъртвите.

Докторът се извърна малко гневно и постави лампата на масата. Чарлс се изправи.

— Съвсем прав сте. Извинявам се.

Дребничкият Гроган го погледна косо.

— Преди няколко години тук беше пристигнал Гос с цяла свита от ентусиазирани учени дами. Чели ли сте неговия „Omphalos“^[6]?

Чарлс се засмя.

— Според мен това е върховно творение на глупостта.

На свой ред Гроган, след като го беше подложил и на положителна, и на отрицателна проверка, се усмихна тъжно.

— И аз това му казах след лекцията, която изнесе. Ха! Как няма да му го кажа! — И ирландските ноздри на доктора изпръхтяха победоносно два пъти. — Мисля, че този мех, пълен с фундаменталистки вятър, доста ще се позамисли, преди да се развее отново по тукашното крайбрежие на Дорсит.

Той погледна Чарлс по-дружелюбно.

— Значи сте дарвинист?

— Страстен при това.

Тогава Гроган грабна ръката му и силно я стисна; сякаш той бе Крузо, а Чарлс — Петкан. В този миг между тях премина нещо, немного по-различно от онова, което преминаваше несъзнателно между двете спящи момичета половин миля по-далеч. Те знаеха, че са като две зрънца мая в цяло море от лениво тесто, две зрънца сол в цял супник блудкава супа.

Нашите двама карбонари на духа — нима момчето във всеки мъж не се е увличало винаги от играта на тайни организации? — преминаха на нова чаша грог, запалиха още по една пура и се впуснаха да честват Дарвин. Човек би допуснал, че изпитваха смирение пред великите нови истини, за които разговаряха. Но и двамата — особено Чарлс, докато се прибираше в ранните часове на утрото — бяха въодушевени от чувството за превъзходство, за интелектуална разлика, издигаща ги над себеподобните им.

Неосветеният Лайм представляваше масата обикновени хора, потънали в безпаметен сън; докато Чарлс, плод на естествения (и в двата смисъла на думата) отбор, представляваше чистият интелект, бодро крачещ, свободен като Бог, равен с вечно будните звезди и разбиращ всичко.

Всичко, освен Сара.