Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (26) (Прелъстената от френския лейтенант)

Двадесет и шеста глава

„Предявили в това господарски права

според стар феодален закон…“

Луис Карол, „На лов за Змикулата“^[1] (1876)

Мери не излизаше от ума на лондончанчето и го подтикваше към дълги размисли. Като всеки нормален млад човек той обичаше Мери заради самата нея и я желаеше физически; но я обичаше и заради ролята й в неговите мечти, която нямаше нищо общо с ролята на момичетата в мечтите на младите мъже в нашата лишена от задръжки и въображение епоха. Сам често си я представяше изящно кацнала зад тезгяха на магазин за мъжка галантерия. Съблазнителното й лице като магнит привличаше изискани и видни клиенти от цял Лондон. Колелата на файтоните и каретите оглушително трополяха по улицата отвън, почерняла от цилиндрите им. Мери сякаш държеше крана на някакъв магически самовар, от който неспирно се лееше поток ръкавици, шалове, чорапи, шапки, гамаши, оксфордски обувки (на мода по онова време) и яки; в стил Пикадили, Шекспир, кучешки нашийник, ученически — яките бяха фикс идеята на Сам и не съм сигурен дали не ги фетишизираше, защото действително си представяше как Мери ги надява на тънкото си бяло вратле пред всеки очарован херцог или лорд. По време на тази пленителна сцена самият Сам стоеше пред касата, за да събира златния дъжд.

Ясно му беше, че това са само мечти, но Мери, така да се каже, подсилваше този факт; нещо повече: изостряше омразните черги на чудовището, което препречваше пътя към заветната му мечта. Името му? Липса на суха пара. Може би именно в този вездесъщ враг на човечеството бе вперен сега погледът на Сам, след като изпрати с очи Чарлс до безопасно разстояние по Броуд Стрийт. Присвивайки пак загадъчно устни, той се бе настанил удобно в салона на господаря си с втората си вечеря — една-две лъжици супа, най-вкусните мръвки овнешко — защото, макар че му липсваха финансите, по инстинкт Сам бе истински сноб. Сега обаче той отново се взираше пред себе си, безчувствен към чара на хапката овнешко, щедро обляна със сос и забодена на вилицата му.

Староанглийската дума „mal“ (ако ми позволите да добавя нещо към запасите ви от безполезни знания) е заемка от старонорвежки, завещана ни от викингите. Първоначалното й значение е „реч“, но за викингите приказките били женска работа и единствените случаи, в които си служели с нея, били да изискат нещо с гола секира в ръка, така че думата постепенно започнала да означава „данък“ или „плащане на лепта“. Един викингски клан се отправил на юг и образувал мафията в Сицилия, а друг се заел да си създаде собствен гангстерски синдикат по границата с Шотландия. По това време „mal“ се пишело вече „mail“. Ако човек милеел за посевите си или за девствеността на дъщеря си, плащал на местния главатар своята лепта. На жертвите започнало все повече да им тежи и я нарекли „черна лепта“ — black mail — „изнудване“ или „шантаж“. Сам размишляваше ако не точно за етимологията на думата, то поне за нейното значение; защото веднага се бе сетил коя е „нещастната жена“. Събитие като изгонването на френската блудница беше твърде сочна тема и докато се стъмни, новината бе обходила Лайм от уста на уста. Докато седеше в гостилницата над първата си и прекъсната вечеря, Сам бе подочул вече един разговор. Знаеше коя е Сара, тъй като Мери му бе споменала веднъж за нея. Познаваше също така своя господар и нравите му: Чарлс не бе на себе си, беше си наумил нещо и тръгнал нанякъде, но не към къщата на мисис Трантър. Сам остави вилицата с хапката и взе да почуква с пръст носа си — жест, познат около хиподрума на Нюмаркет, с който опитният ездач показва, че е надушил някакво мошеничество или на жокейски жаргон „плъх“. Само че в случая, боя се, плъхът беше Сам, а онова, което надушваше, бе потъващ кораб.

Прислугата в Уинсиът знаеше много добре какво става: чичото се готвеше да обезнаследи племенника си. С вроденото у селските труженици уважение към доброто стопанисване на имота те осъждаха Чарлс, загдето не посещава имението по-често — с една дума, загдето не прави мили очи на сър Робърт. По онова време на слугите гледаха почти като на мебели и господарите им често забравяха, че те имат както уши, така и способността да мислят. Не останаха незабелязани и необсъдени и някои търкания между стареца и наследника му. И при все че младите жени бяха склонни да съчувстват на красивия Чарлс, по-мъдрата част от прислугата гледаше с очите на мравката безгрижния щурец и неговото възмездие. Цял живот изкарвали с труд прехраната си, те бяха доволни, че Чарлс е наказан за мързела си.

Освен това мисис Томкинс, изпечена авантюристка, както подозираше Ърнестина, бе нарушила принципите си, за да спечели благоволението на икономката и на иконома, и тези две особи дадоха своята благословия на пищната словоохотлива вдовица. Нещо повече, когато й показаха един отдавна неизползван апартамент в споменатото вече източно крило, тя подхвърли пред икономката колко подходящи били помещенията за детски стаи. Вярно е, че мисис Томкинс имаше син и две дъщери от първия брак, но по мнението на икономката (което тя благоволи да сподели с мистър Бенсън, иконома) мисис Томкинс още я биваше.

— Може да са дъщери, мисис Тротър.

— Тя си знае работата, мистър Бенсън. Помнете ми думата.

Икономът отпи глътка чай и добави:

— И не е стисната.

От Чарлс не можеше да се очаква бакшиш, понеже бе член на семейството.

Квинтесенцията на тези приказки бе стигнала до ушите на Сам, докато той чакаше Чарлс долу в помещението на слугите. Освен че сами по себе си не бяха приятни, още по-малко приятни бяха те за Сам, който, като прислужник на щуреца, също бе засегнат от общата им присъда над него; а всичко това бе до известна степен свързано с оная резервна тетива, която Сам пазеше за лъка си: една мечта, в която faute de mieux^[2] той си представяше, че заема в Уинсиът същия висок пост, на който сега беше мистър Бенсън. Дори вече бе посял небрежно това семе в мислите на Мери и бе сигурен, че стига да поиска, то ще покълне. Не беше приятно да гледаш как твоето малко стръкче, макар и не най-скъпото, бива така жестоко изкоренено.

Самият Чарлс, като напускаше Уинсиът, не каза нито дума на Сам, така че официално Сам не знаеше нищо за попарените си надежди. Но попареното лице на господаря беше достатъчно красноречиво.

А сега ново двайсет!

Най-сетне Сам сложи в уста залоената мръвка, сдъвка я и я преглътна, но през цялото време погледът му бе вперен в бъдещето.

Разговорът на Чарлс с чичо му не беше бурен, тъй като и двамата се чувстваха виновни: чичото — заради това, което правеше, племенникът — заради онова, което не бе направил в миналото. След като първоначално се вцепени от изненада при вестта, съобщена му без заобикалки, но с многозначително извърнат поглед, Чарлс реагира с хладна вежливост.

— Мога само да ви поздравя, сър, и да ви пожелая много щастие.

Чичото, влязъл малко след като оставихме Чарлс в салона, се обърна към прозореца, сякаш да събере смелост от тучните си нивя. Разказа накратко за силните си чувства. Най-напред — преди три седмици — бил отблъснат. Но той не бил човек, който ще си подвие опашката при първия отказ. Доловил известно колебание в гласа на дамата. Преди седмица хванал влака за Лондон и отново се устремил „в галоп“; проклетото препятствие било победоносно преодоляно.

— Тя отново каза „не“, Чарлс, но се разрида. Знаех, че съм победил.

Необходими били явно още два или три дни, докато бъде изречено окончателното „да“.

— Тогава, мило момче, знаех, че трябва да поговоря и с теб. Ти си първият, който трябва да узнае.

Чарлс си спомни изпълнения със съжаление поглед на старата мисис Хокинс: целият Уинсиът знаеше вече. Накъсаният разказ за любовната сага на чичото даде на племенника време да се окопити. Чувстваше се като ударен с камшик, унизен, цял един свят му бе отнет. Имаше само един начин за отбрана: да приеме всичко спокойно, да се прояви като стоик, а не като ядосано момче.

— Оценявам твоята коректност, чичо.

— Имаш пълното право да ме наречеш вдетинен стар глупак. Повечето от съседите ми ще го сторят.

— Късният избор често е най-добрият.

— Тя е истинска жена, Чарлс. Не е като твоите модерни порцеланови госпожички. — Чарлс бе пронизан от мисълта, че това е обида към Ърнестина, а и така беше, само че не преднамерена. Незабелязал нищо, чичо му продължи: — Говори, каквото мисли. Днес някои хора смятат, че такива жени са арогантни. Но тя не е. — Той потърси потвърждение от парка надолу. — Пряма е като строен бряст.

— И за миг не съм допускал, че може да е иначе.

Чичото му хвърли изпитателен поглед; както Сам играеше ролята на покорен лакей, така и Чарлс ставаше понякога почтителен племенник с чичо си.

— Бих предпочел да се разгневиш, а не… — Щеше да каже „да ми играеш комедии“, но вместо това се приближи и обгърна раменете на Чарлс; беше се опитал за оправдание пред самия себе си да се разсърди на Чарлс… но като истински спортсмен разбираше, че това е подло оправдание. — По дяволите, Чарлс, няма какво да крием. Това води до промени в плановете ти за бъдещето. Макар че на моите години Бог знае дали… — Той се отказа да прескочи това препятствие. — Но ако все пак се случи. Чарлс, искам да знаеш, че независимо какво ще излезе от този брак, няма да те оставя неосигурен. Не мога да ти дам Малката къща, но настоявам да я ползваш, докато си жив. Искам това да е сватбеният ми подарък за Ърнестина и за теб… както и разходите по пълното й обзавеждане, разбира се.

— Много щедро от твоя страна. Но ние, струва ми се, вече почти сме решили да се нанесем в къщата в Белгрейвия, когато изтече договорът със сегашните наематели.

— Е, да, но трябва да имаш и къща в провинцията. Не искам тази работа да се изправя между нас. Още утре ще разваля всичко, ако…

Чарлс успя да се усмихне.

— Не ставай смешен, чичо. Можеше да си се оженил преди много години.

— Можело е, но не съм го направил.

Той отиде нервно до стената и нагласи една килнала се картина. Чарлс мълчеше; обиден беше може би по-малко от новината, отколкото от спомена за всичките си глупави мечти за собственост, докато се приближаваше към Уинсиът. Старият хитрец трябваше да му пише; но за него това би било проява на страх. Той се извърна от картината.

— Ти си млад, Чарлс, половината от живота си си прекарал в странстване. Не знаеш колко самотен, отегчен… дявол знае точно какво е… но все по-често си мисля, че е по-добре да бях умрял.

— Не предполагах, че… — промълви Чарлс.

— Не, не, не искам да те обвинявам. Ти си имаш свой живот. — Все пак тайно, подобно на много мъже без деца, той упрекваше Чарлс, че не е така любещ и внимателен, каквито трябваше да бъдат всички синове в мечтите му; но ако бе истински баща, за десет минути би проумял, че това са сантиментални химери. — Все едно, има неща, които само една жена може да даде на човека. Вземи например старите завеси в тази стая. Забелязвал ли си ги? Един ден мисис Томкинс ги нарече мрачни. Бил съм сляп, дявол да го вземе: те наистина бяха мрачни. Ето какво прави жената. Кара те да видиш неща, които са под носа ти. — Чарлс се изкушаваше да подхвърли, че очилата вършат същата работа, и то много по-евтино, но само сведе глава в знак на съгласие. Сър Робърт едва ли не умолително посочи с ръка:

— Какво ще кажеш за новите?

Чарлс не се сдържа и се усмихна широко. Естетическите съждения на чичо му открай време се отнасяха единствено до неща като широчината на гръдния кош на коня и превъзходството на Джо Мантън над всички други майстори на оръжие, така че сега думите му прозвучаха като въпрос на убиец, който иска мнение за някоя детска песничка.

— Много по-хубави са.

— Именно. Всички така смятат.

Чарлс прехапа устни.

— И кога ще се видя с дамата?

— Тъкмо това исках да кажа. Тя много държи да се запознае с теб. Но е твърде чувствителна по въпроса за… ами за… как да кажа.

— Ограничаването на бъдещите ми възможности?

— Именно. Миналата седмица ми призна, че най-напред ми е отказала точно по тази причина. — Чарлс осъзна, че това трябва да се разбере като препоръка за нея, и вежливо прояви изненада. — Но аз я уверих, че ти си попаднал на добра партия: че ще разбереш и одобриш и моя избор… на спътница през остатъка от живота ми.

— Още не си от говорил на въпроса ми, чичо.

Сър Робърт изглеждаше малко засрамен.

— Тя гостува на роднини в Йоркшир. От рода Добени е, представи си.

— Наистина?

— Утре отивам при нея.

— Аха.

— Затова реших да разговаряме по мъжки. Но тя много държи да се запознае с теб. — Чичото се поколеба, после с неприлягаща му свенливост бръкна в джоба на жилетката си и извади оттам един медальон. — Тя ми го подари миналата седмица.

Чарлс се вгледа в миниатюрния, обрамчен в злато и в дебелите пръсти на чичо му портрет на мисис Бела Томкинс. Уви, изглеждаше твърде млада, с упорити устни и с настойчив поглед… доста привлекателна, дори за Чарлс. Колкото и да е странно, лицето й напомняше с нещо на Сара и към чувството на Чарлс, че е унижен и ощетен, се прибави някакво ново смътно измерение. Сара беше съвсем неопитна жена, а тази бе светска дама; но и двете посвоему (чичо му беше прав) се различаваха от общата маса порцеланови женички. За миг Чарлс се почувства като генерал, командващ слаба армия, който оглежда внушителното разположение на вражеските сили; той предвиди съвсем ясно изхода от един сблъсък между Ърнестина и бъдещата лейди Смитсън: пълно поражение.

— Виждам, че имам основания да те поздравя.

— Хубава жена! Прекрасна жена! Заслужавало си е да я чакам, Чарлс. — Чичо му го смушка в ребрата. — Ще започнеш да ревнуваш. Почакай и ще видиш. — Той погледна още веднъж нежно медальона, после почтително го затвори и го прибра пак в джоба си. След това, за да не изглежда мекушав, бързо поведе Чарлс към конюшнята да му покаже най-новата си кобила за разплод, купена „за сто гвинеи по-малко, отколкото струва“, и която той, изглежда — макар и съвсем несъзнателно, — поставяше в мислите си наравно с другата си нова придобивка.

И двамата бяха английски джентълмени; внимателно избягваха да обсъждат по-нататък темата, завладяла мислите им, макар че тя от време на време изникваше в разговора, защото сър Робърт, преливащ от щастие, непрестанно се връщаше на нея. Чарлс настоя, че трябва още същата вечер да се върне в Лайм при годеницата си; а чичото, който по-рано би потънал в мрачно настроение, загдето го изоставят, сега не протестира много. Чарлс обеща да обсъди с Ърнестина въпроса за Малката къща и да я доведе да се запознаят с другата булка при първа възможност. Но топлите думи на сбогуване и ръкостискането на чичо му не можаха да скрият, че старецът го изпращаше с облекчение.

Гордостта бе поддържала духа на Чарлс през трите или четирите часа на посещението, но на тръгване му стана много тъжно. Всички тези ливади, пасища, сгради, живописни горички като че се изплъзваха през пръстите му, както се плъзгаха бавно покрай погледа му. Чувстваше, че не иска вече никога да вижда Уинсиът. Лазурното сутринта небе беше забулено от перести облаци, предвестници на онази буря, която вече чухме в Лайм, и скоро той потъна в също такива мрачни размисли.

Немалка част от тях бе насочена срещу Ърнестина. Той знаеше, че чичо му не бе много доволен от лондонската й претенциозност, от почти пълната й липса на интерес към селския живот. В очите на човек, занимавал се толкова години с отглеждане на добитък, тя трябва да е била просто пришелец в чистокръвното стадо на Смитсъновия род. А и ергенството бе едно от нещата, свързвали дълго чичо и племенник; може би щастието на Чарлс бе поотворило очите на сър Робърт — щом той, защо не и аз? Едно-единствено нещо чичото напълно одобряваше у Ърнестина: солидната зестра. Но точно това му позволяваше да обезнаследи Чарлс с леко сърце.

Чарлс се чувстваше сега в много неизгодно положение спрямо Ърнестина. Доходите от бащиното имение му стигаха, но сам не бе добавил нищо към този капитал. Като бъдещ господар на Уинсиът можеше да се смята финансово равен на жена си; но само като рентиер щеше да бъде финансово зависим от нея. В скрупулите си Чарлс беше доста по придирчив, отколкото повечето мъже на неговата възраст и от неговата класа. Те смятаха, че гонитбата на зестра е не по-малко почтено занимание от лова на лисици и друг дивеч. (По същото време доларът вече се котираше наравно с лирата стерлинга.) Той изпитваше самосъжаление, но знаеше колко малко хора биха споделили чувствата му. Раздразнението му се засилваше и от това, че в сравнение с неговото поведение несправедливостта на чичо му не изглеждаше чак толкова голяма — ако, да речем, беше прекарвал повечето време в Уинсиът и преди всичко това, дето изобщо бе срещнал Ърнестина…

Но именно Ърнестина и необходимостта отново да прояви твърдост бяха първото нещо, което го изтръгна от унинието му през този ден.