Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (31) (Прелъстената от френския лейтенант)

Тридесет и първа глава

„Ако въздиша гръд-духало,

а длани тръпнат отмаляло

дори в докосване неволно,

и ако сладостно и солно

сърцето пърха, а очите

се търсят скрито, с плам потаен,

за да се слеят в блян омаен,

какво дочуваме? — тръбите

на хорове ангелосхимни,

за любовта запели с химни? —

или разюзданите песни

на всички твари поднебесни

в опиянения телесни?“

А. Х. Клъф, „Стихотворение“ (1844)

А сега спеше.

Такава беше непристойната гледка, която срещнаха очите на Чарлс, щом най-сетне се престраши да надникне през оградата. Лежеше сгушена като малко момиченце под старото си палто, скрила крака от нощния студ и положила извърнатата си глава върху тъмнозеления шал, като че за да предпази от сламките единствената си скъпоценност — разпуснатата коса. В пълната тишина нейното леко равномерно дишане едновременно се виждаше и се чуваше; а това, че спеше там така кротко, за миг се стори на Чарлс най-тежкото престъпление.

И все пак у него се надигна неутолимо желание да я закриля. Завладя го така рязко, че той откъсна очи от нея и се обърна, потресен от това доказателство за обвинението на доктора, съзнавайки, че инстинктът му го кара да коленичи до нея и да я утеши… и нещо по-лошо, тъй като тъмнината и усамотението на плевнята, а и позата на момичето неудържимо напомняха за спалня. Усещаше сърцето си да бие така, сякаш бе тичал цяла миля. Тигърът беше у самия него, а не у нея. Мина минута и той се запъти обратно към вратата безшумно, но бързо. Погледна назад, тъкмо да си излезе, и тогава чу гласа си да изрича нейното име. Не бе имал намерение да говори, но проговори:

— Мис Удръф!

Никакъв отговор.

Отново изрече името й, малко по-високо, посъвзел се, след като надигналият се от бездната мрак го бе отминал.

Раздвижване, леко шумолене, после главата й се появи, почти комично, когато тя се изправи бързо на колене, за да надникне над преградата. Той смътно долови в полумрака някаква изненада и недоумение.

— О, простете ми, простете ми…

Главата изчезна. Той излезе вън на слънце. С дрезгави крясъци отгоре прелетяха два гларуса. Чарлс се отдръпна да не го видят от поляните около Мандрата. От Гроган не се боеше, а и не го очакваше още. Но мястото бе твърде открито, мандраджията можеше да пристигне за сено… а Чарлс беше твърде възбуден, та да се запита за какво ще му е, след като пасищата са покрити със зелена пролетна трева.

— Мистър Смитсън?

Той заобиколи и се върна при вратата тъкмо навреме, за да не го извика — и то по-настойчиво — отново по име. Стояха на около десет крачки един от друг: Сара на вратата, Чарлс до ъгъла на постройката. Тя набързо се бе пооправила, облякла палтото и държеше в ръка шала си така, сякаш го бе използвала за четка. Очите й бяха тревожни, но чертите — все още омекотени от съня, при все че бе поруменяла от внезапното събуждане.

В нея имаше нещо диво. Не необуздаността на безумството или истерията… а онази необузданост, която Чарлс бе усетил в пеещото мушитрънче: дързостта на невинността, едва ли не някаква самозабрава. Както разходката в ранната утрин — това рязко отклонение от първия път — бе смутила и сгъстила мрачните размисли за досегашния му живот, така сега натрапчивата близост на това лице смути и сгъсти всички клинически ужаси, втълпени на Чарлс от дълбокоуважаваните доктори Матай и Гроган. Въпреки Хегел, викторианците нямаха диалектическо мислене; не им беше присъщо да възприемат противоположностите — положителното и отрицателното — като естествени страни на едно и също цяло. Парадоксите ги тревожеха, а не им доставяха удоволствие. Те нямаха усет към екзистенциалистичните моменти, а винаги търсеха верижната връзка между причина и следствие; обичаха положителни теории, обясняващи всичко, които грижливо изучаваха и прилежно прилагаха. Те, разбира се, усилено са градили, а ние усилено рушим, и то от толкова време насам, че да вдигнем каквото и да е, вече ни се струва мимолетно като сапунен мехур. Ето защо Чарлс не можеше да си обясни своето собствено поведение. Успя да се усмихне не много убедително.

— Няма ли да ни видят тук?

Тя проследи погледа му по посока на Мандрата.

— Днес има пазар в Аксминстър. Щом издои кравите, ще поеме натам.

Но се отдръпна вътре в плевнята. Той я последва и двамата се спряха все още на разстояние един от друг. Сара с гръб към него.

— Тук ли нощувахте?

Тя кимна. Настъпи мълчание.

— Не сте ли гладна?

Сара поклати глава и отново се възцари мълчание. Но този път тя първа го наруши.

— Разбрахте, нали?

— Вчера отсъствах целия ден. Не можах да дойда.

Отново мълчание.

— Съвзе ли се мисис Поултни?

— Доколкото разбрах.

— Много се беше разгневила.

— Без съмнение е за добро. Не ви беше мястото в нейната къща.

— А има ли изобщо място за мен?

Той си спомни, че трябва внимателно да подбира думите си.

— Хайде сега… не бива да се самосъжалявате. — Приближи се една-две крачки. — Всички бяха много разтревожени. Изпратиха цяла група да ви търси през нощта, в бурята.

Тя обърна лице към него, като че той можеше да я лъже. Убеди се, че не е така, а по изненадата й и Чарлс на свой ред се убеди, че тя не го лъже, когато каза:

— Не съм искала да причиня такива неприятности.

— Е, няма нищо. Бих казал дори, че вълнението им е било приятно. Сега вече е ясно, че трябва да напуснете Лайм.

Тя сведе глава. Гласът му бе прозвучал твърде строго. Той се подвоуми, пристъпи и сложи успокоително ръка на рамото й.

— Не се страхувайте. Дошъл съм да ви помогна.

С този лек жест и насърчителни думи той искаше да направи първата крачка към потушаването на огъня, който, по думите на доктора, бе запалил; но когато сам си горивото, безнадеждно е да се бориш с огъня. Сара цялата пламтеше. Пламтяха очите й, които отвърнаха със страстен поглед на Чарлс. Той отдръпна ръката си, но преди да успее да й попречи, тя я улови и приближи към устните си. Уплашен, той бързо отстъпи, а тя реагира така, сякаш й бе ударил шамар.

— Мила мис Удръф, моля ви овладейте се… Аз…

— Не мога.

Думите едва се чуха, но накараха Чарлс да замълчи. Опитваше да си внуши, че тя иска да каже: не мога да сдържа благодарността си за великодушието ви… опитваше, опитваше. За миг си спомни стиховете на Катул: „Съгледам ли те, гласът ми става сух и сякаш спира, езикът ми засъхва, нежен пламък под кожата ми запълзява, очите ми покрива мрак, бучене в ушите си усещам.“ Катул превежда Сафо, а клиничното описание на любовта, направено от Сафо, си остава най-точното в европейската медицина.

Сара и Чарлс бяха жертва — при все че не го съзнаваха — на същите симптоми, признавани от единия и отричани от другия, макар онзи, който ги отричаше, да установи, че не може да помръдне. Няколко секунди те се мъчеха да потиснат напиращите чувства. Накрая Сара буквално не издържа и се свлече на колене в краката му. Думите бликнаха:

— Излъгах ви. Нарочно се показах пред мисис Феърли. Знаех, че тя ще съобщи на мисис Поултни.

Самообладанието, което Чарлс мислеше, че си е възвърнал, му се изплъзна отново. Гледаше втрещен лицето, повдигнато към него, очевидно с молба за прошка; а самият той се нуждаеше от съвет, тъй като докторите отново го бяха подвели. Знатните млади дами, занимаващи се с палене на къщи и писане на анонимни писма, включително са спазвали установените морални норми, но не са признавали вината си, преди да ги заловят. Очите й бяха пълни със сълзи. Чакаше го цяло състояние, златен свят; а тук — малко течност, отделена от слъзните жлези, една-две трепкащи водни капчици — тъй мънички, преходни, кратки. Ала той стоеше така, сякаш не бе изправен над ридаеща жена, а над него се бе скъсал някакъв бент.

— Но защо?…

Тогава тя вдигна очи, настойчиво сериозни и умолителни, толкова безпогрешно изразителни, че думите бяха ненужни; така разголени, че всяко увъртане — всяко ново „мила мис Удръф“ — би било невъзможно.

Той бавно протегна ръка към нея и я изправи. Погледите им останаха впити един в друг, сякаш и двамата бяха хипнотизирани. Тя, или по-скоро тези големи очи, в които човек можеше да се удави, му се струваха най-пленително красивите, които някога бе виждал. Какво се таеше зад тях, нямаше значение. Мигът надви епохата.

Той я взе в ръце, видя очите й да се притварят, когато се отпусна в прегръдките му; после и той затвори очи и намери устните й. Усети не само тяхната мекота, но и цялата близост на тялото й — изведнъж така малко, крехко, слабо, нежно…

Отблъсна я с всичка сила.

Изтерзан поглед — като че той бе най-долният престъпник, заловен в най-чудовищното престъпление. Чарлз се извърна и се втурна през вратата… към нов ужас. Не беше доктор Гроган.