Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (50) (Прелъстената от френския лейтенант)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The French Lieutenant’s Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Джон Фаулз. Грешницата от Лайм Риджис

Английска. Второ издание

ИК „Сампо“, София, 1999

Редактор: Николай Попов

ISBN: 954-8048-41-8

История

  1. — Добавяне

Петдесета глава

„Мисля, че щом с течение на времето чрез естествен подбор се образуват нови видове, неизбежна последица е други да стават по-редки и по-редки, докато накрая изчезнат. А онези форми, които остават да се конкурират най-отблизо с претърпяващите промени и усъвършенстващите се, несъмнено ще пострадат най-много.“

Дарвин, „Произход на видовете“ (1859)

Пристигнаха в Лайм малко преди два. За няколко минути Чарлс остана сам в стаята, която му бе запазена. Отново закрачи нагоре-надолу, но този път, изнервен до смърт, събираше твърдост за разговора, който му предстоеше. Екзистенциалисткият ужас го обзе отново; навярно го бе очаквал и затова бе изгорил мостовете си, като изпрати онова писмо на Сара. Той се помъчи да си спомни хилядите изрази, които бе съчинил по пътя от Екситър, но те бяха излетели от съзнанието му като есенни листа. Пое дълбоко въздух, взе си шапката и излезе.

Мери отвори вратата, широко засмяна, че го вижда. Той се опита да бъде сериозен най-напред към нея.

— Добър ден. Вкъщи ли е мис Ърнестина?

Но преди тя да успее да отговори, в дъното на вестибюла се появи самата Ърнестина с игрива усмивка на уста.

— Бавачката ми отиде на гости. Но ти можеш да влезеш. — И изчезна обратно в салона.

Чарлс подаде шапката си на Мери, пооправи си реверите, съжали, че не е мъртъв, и се упъти през вестибюла към своята голгота. Застанала до един прозорец към градината и огряна от слънцето, Ърнестина весело се обърна.

— Получих писмо от папа тази… Чарлс! Чарлс? Какво има? — И тръгна към него.

Забил очи в килима, той не можеше да я погледне. Тя спря. Погледите им — нейният изплашен, а неговият мрачен — се срещнаха.

— Чарлс?

— Моля те, седни.

— Какво се е случило?

— Точно затова… дойдох.

— Но защо ме гледаш така?

— Защото не знам как да започна онова, което трябва да кажа.

Без да отмества очи от него, тя пипнешком намери зад гърба си един стол до прозореца и седна. Той още мълчеше. Тя докосна някакво писмо на масата до себе си.

— Папа… — Но бързият му поглед я накара да се откаже от изречението.

— Той беше самата любезност… Само че аз не му казах истината.

— Истината… Каква истина?

— Как след много часове на дълбок и най-мъчителен размисъл стигнах до заключението, че не съм достоен за теб.

Лицето й побеля. За миг той помисли, че тя ще припадне, и пристъпи напред да я прихване, но тя бавно допря с лявата си ръка дясната, сякаш да се увери, че е будна.

— Шегуваш се… Чарлс…

— Срамота би било… да се шегувам.

— Как така не си достоен за мен?

— Съвсем недостоен съм.

— И ти… о, но това е някакъв кошмар. — Тя вдигна към него невярващи очи и плахо се усмихна. — Та ти забравяш телеграмата. Шегуваш се.

— Колко малко ме познаваш, щом мислиш, че изобщо мога да се шегувам за подобно нещо.

— Но… но… телеграмата ти!

— Беше изпратена, преди да взема решение.

Чарлс сведе очи и едва тогава тя започна да възприема истината. Той бе предвидил, че това ще е решаващият момент. Ако тя изпадне в несвяст или в истерия… Откъде да знае? Той се ужасяваше от болката и може би нямаше да е твърде късно да се отрече, да й разкаже всичко, да се предаде на милостта й. Но макар че очите на Ърнестина се затвориха за дълго и нещо като тръпка премина през тялото й, тя не припадна. Беше дъщеря на баща си. Може да й се е искало да припадне; такава груба измяна…

— Тогава бъди така любезен да обясниш какво имаш предвид.

За миг той почувства облекчение. Тя бе ранена, но не смъртно.

— Не мога да го сторя с едно изречение.

Тя гледаше с горчива превзетост ръцете си.

— Тогава използвай няколко. Няма да те прекъсвам.

— Винаги съм изпитвал и продължавам да изпитвам най-голямо уважение и нежни чувства към теб. Никога не съм се съмнявал и за миг, че ще станеш прекрасна съпруга на мъжа, който има щастието да спечели любовта ти. Но също така — за свой срам — винаги съм съзнавал, че част от моето отношение към теб е непочтено. Имам предвид състоянието, което би ми донесла… и обстоятелството, че си единствено дете. Дълбоко в себе си, Ърнестина, винаги съм усещал, че животът ми няма цел, че нищо не съм постигнал. Не, моля те, изслушай ме. Когато миналата зима реших, че ти благосклонно би приела предложението за женитба, изкуси ме сатаната. Съзрях възможност да си възвърна вярата в себе си чрез блестяща женитба. Моля те, не мисли, че се ръководех само от хладнокръвна пресметливост. Много те харесвах. Искрено вярвах, че симпатията ще прерасне в любов.

Главата й бавно се бе вдигнала. Тя го гледаше, но едва ли го виждаше.

— Не мога да повярвам, че говориш ти, а не някой измамник, някой жесток, безсърдечен…

— Знам колко болезнен удар е това за теб.

— Удар! — Изражението й бе яростно. — Щом можеш да стоиш така хладен и спокоен… и да ми говориш, че никога не си ме обичал!

Тя бе повишила глас. Той отиде до отворения прозорец и го затвори. Застанал по-близо до сведената й глава, Чарлс заговори колкото може по-нежно, без да намалява дистанцията:

— Не се опитвам да се оправдавам. Искам само да ти обясня, че престъплението ми не беше предумишлено. Иначе как бих могъл да направя това, което правя сега? Единственото ми желание е да те накарам да разбереш, че не съм мамил никого освен самия себе си. Наричай ме какъвто искаш — слаб, егоист… както искаш — но не и безсърдечен.

Тя си пое дъх на пресекулки.

— И как стигна до това голямо откритие?

— Колкото и отвратително да изглежда, няма да крия, че усетих разочарование, когато баща ти не прекрати годежа ни, след като ме изслуша. — Тя го погледна ужасено.

— Опитвам се да бъда честен. Той бе не само много великодушен, като се има предвид промяната във финансовото ми положение. Предложи ми дори да стана един ден негов съдружник в търговията.

Тя отново го стрелна с поглед.

— Знаех си, знаех си. Всичко е, защото се жениш за дъщерята на търговец. Не съм ли права?

Той се обърна към прозореца.

— Напълно бих приел това. Наистина… да се срамувам от баща ти, би било най-голям снобизъм.

— Когато човек признава нещо, съвсем не значи, че вината му намалява.

— Ако мислиш, че съм погледнал на новото предложение с ужас, напълно си права. Но ужасът ми се дължеше на това, че съм негоден за подобно начинание — съвсем не на самото предложение. Моля те, остави ме сега да довърша обяснението си.

— То разбива сърцето ми.

Той се извърна към прозореца.

— Нека се опитаме да запазим уважението, което винаги сме изпитвали един към друг. Не мисли, че се съобразявам единствено със себе си. Преследва ме мисълта за несправедливостта, която бих сторил на теб — и на баща ти, ако те взема за жена без любовта, която заслужаваш. В случай че ти и аз бяхме други хора… но не сме: ние познаваме по поглед или по дума дали любовта ни е споделена…

— Мислехме, че познаваме — просъска тя.

— Мила ми Ърнестина, то е като вярата в християнството. Човек може да се преструва, че я има. Но преструвката ще проличи рано или късно. Убеден съм, че ако надникнеш по-внимателно в сърцето си, ще откриеш, че и през него са минавали слаби съмнения. Ти, естествено, си ги потискала, казвала си си: той е…

Тя запуши ушите си с ръце, после бавно прокара пръсти по лицето си. Настана мълчание.

— Мога ли сега да говоря аз? — рече тя.

— Разбира се.

— Знам, че за теб никога не съм била нещо повече от… хубаво малко салонно украшение. Знам, че съм наивна. Знам, че съм разглезена. Знам, че не съм нищо особено. Не съм Троянската Елена или Клеопатра. Знам, че говоря неща, които понякога те дразнят, че те отегчавам с домакински въпроси, че те обиждам, като се шегувам с твоите вкаменелости. Може би съм още дете. Но се надявах, че с твоята любов и закрила, при твоето образование… ще стана по-добра. Ще се науча да правя онова, което ти е приятно, ще съумея да те накарам да ме обикнеш такава, каквато съм станала. Едва ли знаеш, че именно с това ме привлече в началото. Досещаш се сигурно, че съм била… запознавана със стотици други мъже. Не всички бяха авантюристи или безинтересни. Избрах те не защото съм толкова наивна, че да не мога да правя сравнение, а защото ми се стори по-благороден, по-умен, по-опитен. Спомням си — ще донеса дневника си, ако не вярваш — как скоро след като се сгодихме, записах в него, че ти не вярваш достатъчно на себе си. Усещах го. Смяташ, че си се провалил, че те презират, че не знам си какво… Ето кое исках да бъде истинският ми сватбен подарък за теб: вяра в себе си.

Настана дълго мълчание. Тя продължаваше да седи с наведена глава.

Той заговори тихо:

— Напомняш ми колко много губя. Уви, аз твърде добре го знам. Човек не може да възкреси нещо, което не е съществувало.

— Само това значение ли имат думите ми за теб?

— Те имат голямо, много голямо значение.

Той млъкна, при все че тя очевидно се надяваше да чуе още нещо. Не бе очаквал такава сдържаност. Беше развълнуван и засрамен от думите й, а мълчеше, защото не можеше да изрази нито едното, нито другото чувство. Гласът й беше много мек и кротък:

— След като ти казах всичко това, не би ли могъл поне… — Но не успя да намери подходящи думи.

— Да преразгледам решението си?

Трябва да бе доловила в тона му нещо, което той не бе искал да вложи, защото внезапно го погледна с пламенна молба. Очите й бяха пълни със сподавени сълзи, бледото й личице жалостиво се бореше да изглежда спокойно. Чувството, че я е наранил дълбоко, го прониза като нож.

— Чарлс, моля те, моля те да почакаш малко. Вярно е, че съм невежа, че не знам какво искаш от мен… Ако само ми кажеш какво не съм успяла… Каква би искал да бъда… Ще сторя всичко, всичко, и ще се откажа от всичко, за да те направя щастлив.

— Не бива да говориш така.

— Трябва… не мога… вчера тази телеграма… Плаках, целувах я стотици пъти… Не мисли, че като се шегувам и те дразня, нямам по-дълбоки чувства. Аз бях… — Но гласът й заглъхна и я осени внезапна интуиция: — Лъжеш! Нещо се е случило, след като си я изпратил.

Той се приближи до камината и се обърна гърбом. Тя се разрида и това му се стори непоносимо. Когато най-сетне я погледна, очакваше да я види със сведена глава, но тя плачеше открито, без да го изпуска от очи; и като видя, че я поглежда, постъпи като уплашено, изгубено дете: протегна ръце към него, надигна се от стола, направи крачка и падна на колене. Чарлс почувства остро отвращение — не към нея, а към цялото положение: че бе си послужил с полуистини, бе укрил същественото. Може би хирурзите изпитват понякога нещо подобно пред особено тежко пострадал при битка или злополука пациент: безжалостна решимост да пристъпят към операцията, защото нищо друго не може да се направи. Истината. Той почака да стихнат риданията.

— Исках да те пощадя. Но… Да, наистина нещо се случи.

Тя се изправи бавно и вдигна ръце към лицето си, без нито за миг да отмести очи от него.

— Коя е тя.

— Не я познаваш. Името й няма значение.

— И тя… те…

Той отвърна поглед.

— Познавам я от много години. Мислех си, че всякаква връзка е прекъсната. Но в Лондон открих… че не е.

— Ти обичаш ли я?

— Дали я обичам? Не знам… но каквото и да е, не ми позволява да предложа свободно сърцето си на друга.

— Защо не ми го каза още в началото?

Настъпи дълга пауза. Той не можа да устои на погледа й, който сякаш проникваше във всяка изречена лъжа, и само измънка:

— Надявах се да ти спестя болката.

— Или срама на себе си? Ти… ти си чудовище!

Тя се отпусна назад в стола си, вперила в него широко отворени очи. После захлупи лице в дланите си. Той я остави да плаче и се загледа ожесточено в една порцеланова овца на полицата; оттогава до края на живота си, видеше ли порцеланова овца, потръпваше от отвращение към себе си. Най-сетне тя заговори, и то така твърдо, че той се сепна:

— Ако сама не се убия, срамът ми ще ме погуби!

— Не заслужавам и за миг да съжаляваш за мен. Ще срещнеш други мъже… несъкрушени от живота. Почтени мъже, които не… — Той спря, после избухна: — В името на всичко, което ти е свято, обещай ми никога да не говориш така.

Тя го погледна с ожесточение.

— Да не си мислил, че ще ти простя? — Той безмълвно поклати глава. — Родителите ми, приятелите ми… Какво ще им кажа? Мистър Чарлс Смитсън в края на краищата решил, че неговата любовница е по-важна от честта му, от дадената дума.

Чу се звук като при късане на хартия. Без да се обръща, Чарлс знаеше, че тя е изляла гнева си върху бащиното й писмо.

— Мислех си, че тя завинаги е изчезнала от живота ми. Но извънредни обстоятелства…

Мълчание: тя сякаш обмисляше дали да го плисне със сярна киселина. Внезапно гласът й стана хладен и жлъчен.

— Ти наруши обещанието си. Но и за нас жените има начин на разплата.

— Имаш пълното право да го използваш. Аз ще призная вината си.

— Светът ще узнае истинската ти същност. Само това ме интересува.

— Светът и без това ще узнае.

Мисълта за чудовищното му деяние отново я завладя цялата. Тя не спираше да клати глава. Той си взе стол и седна срещу нея — твърде далеч, за да я докосне, но достатъчно близо, за да се обърне към доброто у нея.

— Можеш ли сериозно да предположиш дори за миг, че не съм наказан? Че това не е най-тежкото решение в живота ми? Че този час не е най-страшният? Че няма да си го спомням с най-дълбоки угризения, докато умра? Може да съм… добре, измамник съм. Но знаеш, че не съм безсърдечен. Не бих бил тук, ако е така. Щях да изпратя писмо, щях да избягам в чужбина…

— По-добре да беше го направил.

Той задържа поглед върху сведената й глава, после стана. За миг зърна себе си в огледалото. Човекът в огледалото — Чарлс в някакъв друг свят — сякаш бе истинското му „аз“. Онзи в стаята бе какъвто тя казваше — измамник; в отношенията си с Ърнестина винаги е бил измамник — друг човек, когото той само е наблюдавал. Накрая Чарлс пристъпи към едно от подготвените си обяснения:

— Не мога да очаквам, че ще изпитваш друго, освен гняв и омраза. Единственото, което искам е, когато тези естествени чувства поотслабнат, да си спомниш, че никой не е в състояние да съди поведението ми така строго, както аз самият; единственото ми оправдание е, че не бях способен да мамя повече човек, към който свикнах да храня почит и възхищение.

Звучеше фалшиво; беше фалшиво. Несдържаното й презрение го караше да се чувства неловко.

— Мъча се да си я представя. Предполагам, че е титулувана… че има претенции да е от потекло. О, защо не послушах клетия си добър баща!

— Какво искаш да кажеш?

— Той познава аристократите и казва за тях следното: изискани обноски и неплатени сметки.

— Аз не принадлежа към аристокрацията.

— Ти си като чичо си. Държиш се така, сякаш положението ти дава право да обръщаш гръб на всичко онова, което има значение за нас, простосмъртните. Тя също. Коя жена би била толкова подла, че да накара един мъж да наруши клетвите си? Досещам се. — Тя изплю подозренията си. — Омъжена е.

— Не желая да говоря за това.

— Къде е тя сега? В Лондон?

Той впери за миг очи в Ърнестина, обърна се и тръгна към вратата. Ърнестина стана.

— Баща ми ще окаля името ти, имената и на двама ви. Ще бъдете презрени и намразени от всички, които ви познават. Ще бъдете изгонени от Англия, ще…

Той се бе спрял до вратата. Сега я отвори. Това — или неспособността й да измисли достатъчно голям позор за него — я накара да млъкне. Лицето й трепереше, сякаш искаше да каже още много неща, но не можеше. Олюля се, после сякаш неволно изрече името му, сякаш всичко е било кошмар и сега очакваше да й кажат, че се е събудила от него.

Той не помръдна. Тя залитна и изведнъж се строполи на пода до стола си. Първото му инстинктивно желание беше да отиде при нея, но го възпря нещо в начина, по който бе паднала — някак твърде внимателно подгъна колене, докато тялото й се простря настрани върху килима.

Той се вгледа за миг в рухналата фигура и разпозна салонния истеричен припадък.

— Ще пиша веднага на баща ти.

Тя не реагира, лежеше със затворени очи, със сърцераздирателно протегната на килима ръка. Той направи няколко крачки до връвта на звънеца над полицата и рязко я дръпна, после се върна при отворената врата. Щом чу стъпките на Мери, излезе от стаята. Момичето тичешком се изкачваше по стълбите от кухнята. Чарлс кимна към салона.

— Тя припадна. В никакъв случай не се отделяй от нея. Отивам да повикам доктор Гроган.

За миг Мери като че също щеше да припадне. Хвана се за парапета и впери в Чарлс покрусени очи.

— Нали разбра? В никакъв случай няма да я оставяш сама. — Тя кимна и се опита да направи реверанс, но не помръдна. — Само е припаднала. Разкопчай роклята й.

Като му хвърли още един ужасен поглед, момичето влезе в стаята. Чарлс почака още няколко секунди. Чу слаб стон, после гласа на Мери:

— О, мис, мис, ето ме, Мери! Докторът ей сегинка ще пристигне. Няма нищо, мис, аз съм тук, няма да ви оставя.

За миг Чарлс пристъпи обратно в стаята. Видя Мери на колене, положила главата на Ърнестина в скута си. Лицето на господарката бе извърнато към гърдите на прислужницата. Мери вдигна поглед към Чарлс: живите й очи му забраняваха сякаш да наблюдава или да стои повече. Той прие справедливата им присъда.