Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (21) (Прелъстената от френския лейтенант)

Двадесет и първа глава

„Прости ми! Прости ми!

О, Маргарет, зная

по тебе в копнения неутолими

аз всуе ридая.

 

Аз всуе разтварям прегръдки и чезна

от горест, а то е,

понеже разделя ни зинала бездна —

туй минало твое…“

Матю Арнолд, „Раздяла“ (1853)

Настана минутно мълчание. Изправяйки леко глава, тя показа, че се е съвзела. Поизвърна се към него.

— Нека да довърша. Остана още малко.

— Моля ви, не се разстройвайте.

Тя кимна вместо обещание и продължи:

— Замина си на следващия ден. Тогава тръгваше корабът. Имаше много оправдания: семейните му затруднения, дългото отсъствие от къщи. Обеща, че веднага ще се върне. Знаех, че лъже. Но не казах нищо. Може би си мислите, че е трябвало да се върна при мисис Талбът и да се преструвам, че съм била в Шербърн. Не можех да крия чувствата си, мистър Смитсън. Бях зашеметена от отчаяние. Достатъчно беше да погледнат лицето ми, за да разберат, че докато ме е нямало, с мен се е случило нещо, което е променило живота ми. А и не можех да излъжа мисис Талбът. Не исках да лъжа.

— Значи сте й казали същото, което току-що ми разказахте.

Тя заби поглед в ръцете си.

— Не, казах й, че съм срещнала Варген. Че той ще се върне, за да се ожени за мен. Говорех така… не от гордост. Тя има добро сърце и щеше да ме разбере правилно — да ми прости, искам да кажа, — но не можех да й призная, че отчасти и нейното щастие ме е тласнало към това.

— Кога узнахте, че е женен?

— Месец по-късно. Твърдеше, че бил нещастен в брака. Още пишеше за любов, че нещата можело да се уредят… Не бях изненадана. Не усещах болка. Отговорих му без гняв. Писах му, че съм престанала да го обичам и че не желая да го виждам повече.

— И криете това от всички, освен от мен?

Тя се бави дълго, преди да отговори.

— Да. По причините, които вече споменах.

— За да се самонакажете?

— За да бъда такава, каквато трябва. Низвергната.

Чарлс си спомни колко разумно бе реагирал доктор Гроган на неговата тревога за Сара.

— Но, мила мис Удръф, ако всяка жена, измамена от някой безчестен член на мъжкия пол, сметне, че трябва да се държи като вас… боя се, че страната ще се окаже пълна с низвергнати жени.

— Пълна е.

— Как така? Това е абсурдно.

— Пълна е с такива жени, които от страх се прикриват.

Той впери очи в гърба й и си спомни още нещо, което бе казал Гроган — за пациентите, отказващи да взимат лекарство. Реши да направи още един опит. Наведе се напред, сключи пръсти.

— Много добре си представям колко трагични могат да се сторят някои обстоятелства на образования и умен човек. Но не трябва ли точно тези му качества да го накарат да се издигне над…

Тя внезапно се изправи и се приближи до ръба на скалата. Чарлс бързо я последва и застана до нея, готов да я хване за ръката: защото разбра, че сухият му съвет оказа обратното въздействие. Тя гледаше към морето и изражението й подсказа на Чарлс, че осъзнава грешката си: и той е като другите — само глашатай на условностите. В нея наистина имаше нещо мъжко. Чарлс се почувства като стара клюкарка и това не му хареса.

— Простете ми. Може би изисквам твърде много. Но ви го казах с добро.

Тя сведе глава в отговор на сдържаното извинение, но после пак прикова поглед в морето. Сега двамата бяха по-незащитени: можеше да ги види всеки, който минаваше долу сред дърветата.

— Отстъпете назад, моля ви. Тук не е безопасно.

Тя се обърна и го погледна. И отново като че проникна в истинските му подбуди, чиято голота го смути. Случва се върху нечие лице днес да разпознаем изражение от преди един век, но не и от един век напред. Миг по-късно тя мина покрай него и се отправи към глога. Той застана в центъра на малката сцена.

— Това, което ми разказахте, само потвърждава предишното ми убеждение, че трябва да напуснете Лайм.

— Ако напусна това място, ще се лиша от срама си. Тогава съм загубена.

Тя посегна и докосна клонче глог. Не беше сигурен, но му се стори, че тя съзнателно притисна показалеца си: след секунди се взираше в алена капчица кръв. Погледа я известно време, после извади от джоба си кърпичка и скришом попи кръвта.

Той помълча малко, после я попита направо:

— Защо отказахте помощта на доктор Гроган миналото лято? — Очите й го стрелнаха с упрек, но той бе подготвен. — Да… попитах го за мнението му. Не можете да отречете, че имах право да го сторя.

Тя пак извърна глава.

— Да, имали сте право.

— Тогава трябва да ми отговорите.

— Защото не пожелах да потърся помощ от него. Не че имам нещо против него. Знам, че искаше да ми помогне.

— И не ви ли даде същия съвет?

— Да.

— Тогава ще си позволя да ви напомня какво ми обещахте.

Тя не отговори. Но мълчанието й беше равносилно на отговор. Чарлс направи няколко крачки към мястото, където тя стоеше, вперила поглед в клонките на глога.

— Мис Удръф?

— След като вече знаете истината… държите ли на съвета си?

— Разбира се.

— Значи, ми прощавате греха?

Това завари Чарлс малко неподготвен.

— Придавате твърде голямо значение на моята прошка. Важното е вие да си простите греха. А тук никога не бихте могли да го направите.

— Не отговорихте на въпроса ми, мистър Смитсън.

— Боже опази, да взимам решения, на каквито само нашият Създател има право. Но аз съм убеден и всички сме убедени, че сте се покаяли достатъчно. Простено ви е.

— И мога да бъда забравена?

Сухата категоричност на гласа й го смути за миг. После й се усмихна.

— Ако с това искате да кажете, че приятелите ви тук не желаят да ви помогнат…

— Не исках да кажа това. Зная, че имат добри намерения. Само че аз съм като този глог, мистър Смитсън. Никой не го упреква, загдето е пораснал тук в самота. Но тръгне ли по Броуд Стрийт, ще наруши нормите на обществото.

Той изсумтя в знак на протест.

— Мила мис Удръф, да нямате предвид, че е ваш дълг да нарушавате нормите на обществото? — И добави: — Ако съм ви разбрал правилно.

Тя се поизвърна към него.

— Та нима обществото не иска да ме отпрати в друга самота?

— Сега вие поставяте под въпрос справедливостта на битието.

— Забранено ли е?

— Не е забранено. Безполезно е.

Тя разтърси глава.

— Има полза. Макар и горчива. — Каза го не за да възрази, а с дълбока тъга, почти сама на себе си.

Изповедта й като отшумяла вълна бе оставила у Чарлс чувството, че е пропилял нещо. Той разбираше, че зад нейния прям поглед има същата прямота в мисъл и слово; сторило му се бе, че тя се домогва до интелектуално равенство, че у нея се таи скрита неприязън към мъжкия пол, по сега откриваше не това, а близост, близост, каквато има между две голи тела, съзвучие на мислите и чувствата, каквото допреди му бе изглеждало невъзможно в отношенията между мъжа и жената. Разсъждаваше не субективно, а обективно: това е забележителна жена, стига само някой свободен мъж да съумее да вникне в нея. Изпитваше не мъжка завист, а човешка болка. Внезапно той я докосна по рамото, сякаш искаше да я утеши, после пак тъй бързо се извърна. Мълчаха и двамата.

Доловила сякаш неговото притеснение, тя заговори:

— Значи мислите, че трябва да напусна този град?

Той веднага почувства облекчение и се обърна въодушевен към нея.

— Умолявам ви. Нова обстановка, нови лица… и не се безпокойте за разноските. Чакаме само да решите, за да се заемем с всичко необходимо.

— Може ли да помисля ден-два?

— Щом смятате, че трябва. — Той се възползва от случая да уточни подробностите. — Предлагам да поставим нещата под попечителството на мисис Трантър. Ако ми позволите, аз ще се погрижа кесията й да задоволи всички ваши потребности.

Главата й клюмна, като че ли пак щеше да заплаче. Промълви:

— Не заслужавам такава щедрост. Аз…

— Не казвайте нищо. Според мен няма по-добър начин да се изразходват парите.

Лека тръпка на тържество премина през Чарлс. Стана така, както бе предсказал Гроган. Изповедта я бе излекувала… или поне даваше надежда за излекуване. Той се обърна да си вземе ясеновия бастун, оставен на камъка.

— Трябва да дойда у мисис Трантър, нали?

— Прекрасно. Разбира се, не е необходимо да говорим за срещите ни.

— Няма да спомена нищо.

Той вече си представяше сцената: ще бъде вежлив, но малко безразлично изненадан, после съвсем безразлично ще настои всяка финансова помощ да бъде за негова сметка. Ърнестина може и да му се подиграва, но на съвестта ще му олекне. Той се усмихна на Сара.

— Споделихте тайната си. Мисля, че ще се отърсите и от много други грижи. Природата е била доста щедра към вас. Няма от какво да се боите в живота. Ще дойде ден, в който тези няколко злощастни години ще ви се видят като сянка от облаче върху брега край Чесил. Ще стоите, огряна от слънцето, и ще се усмихвате на собствените си минали грижи. — Стори му се, че в недоверчивия й поглед проблесна искрица надежда; за миг тя заприлича на дете, което хем иска, хем не иска да го залъгват — или поучават, — за да не заплаче. Той се усмихна още по-топло и добави почти весело: — Не е ли време вече да слизаме?

Тя като че ли искаше да каже нещо, без съмнение да го увери отново в благодарността си, но по вида му разбра, че той вече нервничи, погледна го за последен път в очите и мина пред него.

Поведе го надолу със същите уверени и бързи крачки, с каквито беше се изкачила. Като я гледаше в гръб, той усети как започва леко да съжалява. Няма вече да я вижда така… Съжаление и облекчение. Забележителна млада жена. „Няма да я забравя; няма и да е необходимо“, утеши се той. За в бъдеще леля Трантър щеше да му донася всичко за нея.

Стигнаха до подножието на по-ниската скала, минаха през първия тунел от бръшлян, прекосиха каменистата просека и навлязоха във втория коридор. И изведнъж! Далеч отдолу, откъм главната пътека, пресичаща Канарата, се разнесе сподавен смях. Въздействието му върху двамата беше странно: сякаш някоя палава горска фея бе наблюдавала тайната им среща и вече не можеше да сдържа смеха си над глупавата им сигурност, че са останали незабелязани.

Чарлс и Сара се заковаха като по даден знак. Облекчението, започнало да обзема Чарлс, моментално се превърна в изненада и ужас. Завесата от бръшлян бе много плътна, смехът бе дошъл от двеста-триста метра: не можеше да са ги забелязали. Само че като заслизат по склона… В следващия миг тя бързо вдигна пръст до устните си, даде му знак да не мърда и сама се промъкна до края на тунела. Чарлс видя как се надвеси и предпазливо огледа пътеката надолу. После рязко извърна лице към него. Кимна му да отиде при нея, но съвсем безшумно; в същото време смехът се разнесе от ново. Този път беше по-тих, но по-близко. Който и да беше на пътеката, сега се отклоняваше от нея и се изкачваше между ясените към тях.

Чарлс пристъпи предпазливо към Сара, проверявайки всяко място, за да не вдига шум с подкованите си обуща. Чувстваше, че цял пламти, че е отвратително смутен. Всякакво обяснение би било съвсем прозрачно. Както и да го видеха със Сара, щеше да е заловен на местопрестъплението.

Той стигна до мястото, където стоеше тя, и където за щастие бръшлянът бе най-гъст. Обърнала гръб на натрапниците, тя се бе облегнала на един ствол, безмълвно свела очи, сякаш се чувстваше виновна, че е довела и двамата до това положение. Чарлс погледна през листата надолу по склона към ясеновата горичка и кръвта му замръзна в жилите. Търсейки като че ли същото укритие, към тях приближаваха Сам и Мери. Сам бе обгърнал раменете на момичето. Той носеше шапката си, а тя — бонето си; беше със зелената рокля, подарък от Ърнестина. Главата й леко се опираше о бузата на Сам. Че са влюбени, беше ясно като бял ден, а в жилите им напираше живителната сила на април както в цветята, върху които стъпваха.

Чарлс се поотдръпна, без да ги изпуска от погледа си. Видя как Сам приближи лицето на момичето до своето и го целуна. То вдигна ръце и двамата се прегърнаха; после, все още без да се пускат, свенливо се раздалечиха малко. Сам поведе момичето към малка тревиста полянка, успяла да си извоюва място между дърветата. Мери седна и се отпусна назад, а Сам се облегна на лакът, свел поглед към нея, после отмахна кичура коса от лицето й, наведе се и нежно я целуна по очите.

Чарлс бе пронизан от ново безпокойство; погледна Сара, за да разбере дали е познала натрапниците. Но тя бе приковала очи в папратта пред краката си, сякаш двамата просто се бяха подслонили тук от внезапно рукнал дъжд. Минаха две, три минути. Безпокойството започна полека-лека да отстъпва пред известно облекчение: ясно бе, че двамата слуги се интересуваха много повече един от друг, отколкото от околността. Той отново погледна Сара. Сега тя ги наблюдаваше иззад ствола на дървото. Обърна се, все още със сведен поглед, и изведнъж най-неочаквано вдигна очи към него.

За миг.

После направи нещо толкова странно и изненадващо, все едно, че бе хвърлила дрехите си.

Засмя се.

Беше толкова особена усмивка, че от първо Чарлс я изгледа недоумяващо. Защо точно сега? Струваше му се, че едва ли не е чакала такъв случай, за да му разкрие усмивката си като доказателство, че има и чувство за хумор, че не е вечно мрачна. В големите очи, така сериозни, тъжни и прями, припламна ирония — ново нейно измерение, което малките Пол и Вирджиния вероятно добре са познавали някога, но Лайм досега не бе го заслужил.

Къде са сега претенциите ти, сякаш питаха тези очи и леко извитите устни? Къде останаха благородният ти произход, науката, възпитанието, общественото ти положение? Нещо повече: това не беше усмивка, която те кара да замръзнеш или да смръщиш вежди. На нея можеше да се отговори само с усмивка, защото тя оправдаваше Сам и Мери, оправдаваше всички; и по някакъв неподдаващ се на анализ начин заличаваше всичко станало до този момент между Чарлс и нея. Тази усмивка съдържаше — много по-дълбоко, отколкото съзнанието допускаше — разбиране, признаване на онова смущаващо равенство, което прелива в близост. Всъщност Чарлс не отвърна съзнателно на тази усмивка — той просто усети, че се усмихва: само с очите си, но се усмихва. До мозъка на костите си усещаше възбуда, някак си твърде смътна и обща, за да е сексуална: като човек, който, обиколил дълга и висока стена, най-сетне стига до търсената врата… за да я намери заключена.

Няколко минути останаха така: жената бе тази врата, но мъжът нямаше ключ. Тя отново сведе глава. Усмивката угасна. Продължително мълчание се възцари между тях. Чарлс прозря истината: действително стоеше с единия крак над пропастта. За миг си помисли, че ще скочи, че трябва да скочи. Знаеше, че ако протегне ръката си, тя няма да срещне съпротива… само пламенна взаимност на чувството. Руменината по страните му се сгъсти и той прошепна:

— Не бива вече никога да се срещаме сами.

Тя не вдигна глава, но едва забележимо кимна в знак на съгласие; после едва ли не нацупено се извърна и скри лице от него. Той отново надникна през листака. Главата и раменете на Сам бяха надвесени над невидимата Мери. Минаха няколко минути, но Чарлс продължаваше да гледа, а разумът му шеметно летеше надолу в пропастта, почти без да съзнава, че шпионира влюбената двойка; с всеки изминал миг същата отрова, срещу която се опитваше да се бори, все по-силно го заразяваше.

Мери го спаси. Внезапно тя бутна Сам настрани, прихна и хукна надолу към пътеката; спря за миг, извърна дяволитото си лице към Сам, вдигна чевръсто полата си и се понесе по склона, следвана от гънка ивица червена фуста под зелената рокля сред теменужките и живоликата. Сам се затича след нея. Фигурите им се смаляваха между сивите стволове; потъваха, изчезваха, мярна се синьо; смехът премина в лек писък; после тишина.

Минаха пет минути, през които скритата двойка не пророни и дума. Чарлс не отместваше поглед от хълма, сякаш беше много важно да не престава да бъде нащрек. Единственото му желание бе да избегне погледа на Сара. Най-сетне той наруши тишината.

— Вие по-добре си вървете. — Тя кимна. — Аз ще изчакам половин час.

Тя пак кимна, после тръгна покрай него. Очите им не се срещнаха.

Едва след като се отдалечи между ясените, тя се извърна да го погледне за миг. Не е могла да види лицето му, но сигурно е знаела, че я наблюдава. А нейното лице имаше пак онова поразяващо изражение. После тя безшумно се отдалечи между дърветата.