Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (4) (Прелъстената от френския лейтенант)

Четвърта глава

„Остава само стореното! Тия са блажени,

които са оставили дела благословени

и дават ням ответ за тях и тука, и отвъде.

Че и след нас животът — не безцелен!

— ще пребъде.“

Мисис Нортън, „Дамата от Ла Гарей“ (1863)

„Повечето английски семейства от средното и висшето съсловие са живеели над собствените си отходни места…“

Е. Ростъйн Пайк, „Човешки документи от златната викторианска епоха“

Приземната кухня в къщата в на мисис Поултни, просторна сграда в регентския стил от началото на XIX век, властно разположена на един от стръмните хълмове зад Лайм Риджис, като елегантно подобие на общественото положение на господарката си, несъмнено би изглеждала днес крайно неудобна в битово отношение. Макар обитателите й през 1867 година да са знаели добре кой всъщност тероризира живота им, в наше време това безусловно би била огромната готварска печка — истинско чудовище, заело цялата вътрешна стена на грамадното и слабо осветено помещение. Тя имаше три огнища, всяко от които трябваше да се пълни по два пъти на ден и да се чисти по два пъти на ден, а тъй като от печката зависеше дали домакинската работа ще върви гладко, беше недопустимо тя да изгасне. Колкото и зноен да бе летният ден, независимо че духнеше ли югозападният вятър, чудовището бълваше вътре облаци задушлив дим, безмилостната пещ трябваше да се поддържа. Ами цветът на стените! Те плачеха за по-светла отсянка, за малко бяло. Техният отровен оловно зелен цвят се дължеше (без да знаят нито обитателите, нито — в интерес на истината — тиранката горе) на богатото съдържание на арсеник в боята. И може би по-добре, че помещението беше влажно, а печката чудовище отделяше толкова много пушек и сажди. Смъртоносният прах поне се слягаше.

Вардиянинът на това Стиксово царство беше мисис Феърли, слаба жена, облечена винаги в черно, но не толкова загдето беше вдовица, колкото заради характера си. Навярно мрачния си нрав бе придобила, гледайки как през кухнята й се източва безкрайна върволица от по-низши смъртни. Икономи, лакеи, градинари, коняри, камериерки, слугини — идваше им до гуша от изискванията и навиците на мисис Поултни и бягаха. Всички се оказваха непочтени и страхливци. Но когато трябваше да ставаш в шест, да работиш от шест и половина до единадесет, после да работиш от единадесет и половина до четири и половина и после пак от пет до десет, при това всеки ден, което прави сточасова работна седмица, всяка човешка почтеност и смелост би се изчерпала.

Легендарни бяха станали думите, с които икономът, напуснал преди последните четирима, бе изразил пред мисис Поултни отношението на прислугата: „Госпожо, бих предпочел да прекарам остатъка от живота си в приют за бедни, отколкото да остана още една седмица под този покрив.“ Имаше сериозни съмнения дали някой би дръзнал да изрече такива думи пред всяващата страх дама, но когато човекът слезе долу с багажа си и се похвали какво й е казал, всички добре го разбраха.

Как самата мисис Феърли^[1] — по нрав по-скоро Кривда, отколкото Правда — беше издържала господарката си толкова дълго време, бе една от местните загадки. Най-вероятно поради това, че ако животът й се бе стекъл по иначе, тя самата би била една мисис Поултни. Задържаха я там завистта, а също злорадството при малките катастрофи, които толкова често сполетяваха дома. С една дума, и у двете жени имаше нещо садистично и всяка от тях беше заинтересована да търпи другата.

Мисис Поултни се ужасяваше от две неща или по-точно от две прояви на едно и също нещо. Едното беше нечистотията — като се правеше известно изключение за кухнята, понеже там живееха само слугите, — другото беше безнравствеността. От орловия й поглед не се изплъзваше и най-малката нередност.

Като охранен лешояд, който неуморно кръжи в безграничното си безделие, тя бе надарена по отношение на първата си мания с удивително шесто чувство за прах, следи от пръсти, недостатъчно колосано бельо, миризми, петна, нещо счупено и всякакви неизбежни домакински неблагополучия. Градинарят биваше уволнен, ако го видеха да влиза вкъщи с кални ръце, икономът — ако имаше петно от вино на вратовръзката си, прислужницата — ако се намереше прах под леглото й. Най-чудовищното беше, че дори и вън от къщата си тя не признаваше граници за своята власт. Достатъчно бе да не види някого в църква — било на сутрешната или на вечерната служба в неделя — за да го обвини в най-голяма морална разпуснатост. А Бог да е на помощ на онази прислужница, която в някой от редките свободни следобеди — с неохота й се даваше един в месеца — бъдеше видяна да се разхожда с някой младеж. Бог да е на помощ и на младежа, влюбен дотолкова, че да се опита да се приближи до Малборо Хаус за някоя уговорена среща — защото градината наоколо гъмжеше от хуманни капани за хора, „хуманни“ в смисъл, че големите зинали челюсти бяха без зъби, но достатъчно силни да счупят човешки крак. На тези железни слуги мисис Поултни държеше най-много. Никого от тях не беше уволнявала.

За тази дама непременно щеше да се намери място в Гестапо: мисис Поултни умееше да разпитва така, че и най-упоритото момиче се обливаше в сълзи след по-малко от пет минути. Тя бе своеобразно въплъщение на най-грубо арогантните черти на изгряващата Британска империя. Единствената й представа за справедливост беше, че тя винаги има право, а единствената й представа за управление бяха наказателните мерки за непокорния народ.

В твърде ограничения кръг на своята класа обаче тя беше известна със своята благотворителност. А ако оспорехте тази й добродетел, противникът ви щеше да приведе необоримо доказателство. Нима милата, добра мисис Поултни не прибра Грешницата от Лайм Риджис? Едва ли е нужно да добавям, че по онова време милата добра дама знаеше само другото й, по елинско прозвище.

Забележителното събитие бе станало през пролетта на 1866, точно една година преди времето, за което пиша, и бе свързано с голямата тайна в живота на мисис Поултни. Тайната беше съвсем проста. Тя вярваше в ада. Тогавашният викарий на Лайм беше човек със сравнително напредничави теологически възгледи, но знаеше откъде идва маслото за пастирския му хляб. Той беше съвсем на място в Лайм, чието паство по традиция клонеше към евангелистката църква. Умееше да изпълва проповедите си с плам и красноречие, а в църквата му нямаше разпятия, икони, украшения и други признаци на римокатолическата зараза. Когато мисис Поултни сподели с него разбиранията си за идния живот, той не възрази, тъй като енорийски свещеници, които не живеят в особено охолство, не спорят с богатите енориаши. Кесията на мисис Поултни беше така широко отворена за неговите желания, както се свиваше, щом станеше дума за заплатите на тринадесетте й прислужници. Предишната зима (същата, през която холерната епидемия за четвърти път върлуваше във викторианска Англия) мисис Поултни се поразболя и викарият я посещаваше така често, както и лекарите, които непрестанно трябваше да я уверяват, че страда от най-обикновено стомашно разстройство, а не от страшната ориенталска напаст.

Мисис Поултни не беше глупава жена; надарена бе дори с голям практически усет, а отвъдният живот — като всичко, свързано с удобството й — беше изключително важно нещо от практическа гледна точка. Доколкото имаше зрителна представа за Господа, то тя се покриваше с лика на Уелингтънския херцог, но по характер Господ приличаше повече на проницателен адвокат — съсловие, към което мисис Поултни изпитваше особено уважение. Докато беше на легло, тя размишляваше върху една ужасна математическа задача, която не й даваше мира: дали Господ пресмята благодеянията по това, което си дал, или по онова, което би могъл да дадеш. В тази област тя разполагаше с по-добри данни от викария. Беше дарила значителни суми на църквата, но знаеше, че те са далеч по-малко от онази една десета, от която се препоръчваше да се лишат сериозните кандидати за рая. Тя, разбира се, бе нагласила завещанието си така, че сметката да излезе точна след смъртта й, но Господ можеше и да не присъства, когато се чете документът. Освен това, случи се веднъж, докато беше болна, мисис Феърли, която й четеше Библията вечер, да избере притчата за лептата на вдовицата. Тази притча винаги бе изглеждала на мисис Поултни крайно несправедлива, а сега се загнезди в сърцето й за по-дълго, отколкото ентеритовият бацил в нейните черва. Един ден, докато се възстановяваше, тя се възползва от поредното грижовно посещение на викария и предпазливо подложи на проверка съвестта си. От първо той беше склонен да обяви за неоснователни душевните й терзания.

— Мила госпожо, уповавайте се на Бога. Създателят е всевиждащ и всезнаещ. Не нам е дадено да се съмняваме в неговата милост… или в справедливостта му.

— Ами ако ме попита дали съвестта ми е чиста?

Викарият се усмихна.

— Ще му отговорите, че нещо й тежи. И със своето безгранично милосърдие той ще…

— Ами ако не ме разбере?

— Мила мисис Поултни, ако говорите така, ще трябва да ви укоря. Нямаме право да оспорваме неговото милосърдие.

Настъпи тишина. С викария мисис Поултни се чувстваше в присъствието на двама души. Единият беше човек по-нискостоящ в социално отношение, който разчиташе на нея за много от благините на трапезата си, за значителна част от средствата за поддръжка на църквата си, а също така и за успешното изпълнение на извънцърковните си задължения сред бедните; другият беше представител на Бога, пред когото тя метафорично трябваше да коленичи. Затова поведението й към него често биваше странно и непоследователно. За един миг тя го гледаше de haut en bas^[2], в следващия de bas en haut^[3], а понякога сполучваше да съчетае и двете си отношения в едно изречение.

— Да беше жив клетият Фредерик. Той би ме посъветвал.

— Несъмнено. И неговият съвет би бил подобен на моя. Можете да бъдете сигурна в това. Знам, че беше добър християнин. А аз ви говоря това, което ни учи правата Христова вяра.

— Било е предупреждение. Наказание.

Викарият я погледна строго.

— Пазете се, мила госпожо, пазете се. Човек не престъпва безнаказано правата на нашия създател.

Тя промени позицията си. Всичките викарии на света не биха могли да оправдаят ранната смърт на съпруга й. Това си оставаше само между нея и Бога — загадка, подобна на черен опал, която ту блясваше като строга поличба, ту й се струваше като предплата срещу цялото изкупление, което навярно все още дължеше.

— Дарения съм правила. Но не съм сторила добро.

— Да даряваш, е най-похвалното дело.

— Но не съм като лейди Котън.

Внезапното преминаване към светски неща не изненада викария. Той знаеше, че мисис Поултни се смята за много изостанала в точно тази дисциплина от надпреварата по благочестивост. Лейди Котън, която живееше на няколко мили от Лайм, беше прочута с фантастичната си благочестивост. Тя редовно посещаваше бедните и болните, председателстваше мисионерско общество, беше създала дом за паднали жени — вярно, условията в него бяха изкупително сурови и повечето потомки от нейното Магдаленино дружество гледаха при първа възможност да се доберат обратно до блатото на порока, но мисис Поултни не знаеше това, както не знаеше и по-вулгарното прозвище на Трагедия. Викарият се покашля.

— Лейди Котън служи за пример на всички ни.

Думите му наляха масло в огъня, което той вероятно усети.

— Би трябвало да започна и аз да правя посещения.

— Чудесна идея.

— Работата е там, че посещенията винаги са ме разстройвали. — Викарият не й помогна. — Съзнавам, че е осъдително.

— Е, хайде, хайде…

— Да. Много осъдително.

Последва дълго мълчание, през което викарият мислеше за своята вечеря, до която оставаше още цял час, а мисис Поултни — за своята греховност. После, с необичайно смирение, тя сама предложи изход от своите терзания.

— Ако знаете някоя дама, някоя изискана жена, която е изпаднала в затруднено положение…

— Не съм съвсем наясно какво имате предвид.

— Искам да взема някоя жена за компаньонка. Вече ми е трудно да пиша, а мисис Феърли чете много лошо. Ще бъда щастлива да приютя такъв човек.

— Много добре. Щом имате такова желание. Ще се поинтересувам.

Мисис Поултни малко се сепна от безумната си идея да се просне така необмислено в нозете на истинското християнство.

— Тя трябва да е безукорно почтена. Имам слуги, за които нося отговорност.

— Разбира се, мила ми госпожо, разбира се. — Викарият се изправи.

— И за предпочитане е да няма роднини. Близките на онези, които си взел под попечителство, могат да бъдат крайно досадни.

— Бъдете сигурна, че няма да ви предложа неподходящ човек.

Той се ръкува с нея и се упъти към вратата.

— И да не е много млада, мистър Форсайт.

Викарият се поклони и излезе. Но насред стълбата към долния стаж спря. Досети се нещо. Помисли. Едно чувство, ненапълно лишено от злоба, породено от дългите часове на двуличие — или поне невинаги пълна искреност — прекарани край натруфената мисис Поултни, порив някакъв, го накара да се обърне и да се яви отново при нея. Застана на вратата.

— Дойде ми наум една подходяща жена. Казва се Сара Удръф.