Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (3) (Прелъстената от френския лейтенант)

Трета глава

Още по-важно е, че в дълбоката си същност всеки жив организъм е продукт на наследствеността; следователно, макар всяко същество да е без съмнение добре пригодено за мястото си в природата, много организми вече нямат тясна и пряка връзка със сегашния си начин на живот.

Дарвин, „Произход на видовете“ (1859).

От всички епохи на нашата история мъдрият човек би избрал да прекара младостта си в петдесетте години на XIX век.

Дж. М. Йънг, „Портрет на една епоха“

Като се прибра след обяд в стаята си в „Белият лъв“, Чарлс дълго гледа лицето си в огледалото. Мислите му бяха твърде неясни, за да може да се опишат — в душата му напираха необясними чувства: смътното усещане за някакво поражение, което произтичаше не от случката на вълнолома, а от празнодумството и увъртанията му на обяда у леля Трантър, от съмнението дали интересът му към палеонтологията е достатъчно поле за изява на вродените му заложби; и дали Ърнестина изобщо някога ще го разбере така добре, както той я разбира. Изпитваше общо объркване, породено вероятно не от нещо друго — както той заключи най-накрая, — а от неизбежността на дългия и вече дъжделив следобед. В края на краищата беше едва 1867 година. Той беше само на тридесет и две години и винаги бе отправял към живота твърде много въпроси.

Чарлс обичаше да се мисли за посветен в науката млад човек и вероятно не би останал много изненадан, ако можеше да надникне в бъдещето — на самолети, реактивни двигатели, телевизия и радари; той обаче наистина би се слисал от промененото отношение към самото време. Според нас голямото нещастие на века ни е липсата на време. Именно поради това, а не от безкористна любов към науката и още по-малко от благоразумие влагаме такъв огромен дял от творческите си способности и доходите на нашето общество в изнамирането на по-бързи начини да вършим всичко. Сякаш крайната цел на хората е да се доближат не до съвършената човешка природа, а до съвършената светкавица. За Чарлс, както и за почти всички негови съвременници и хора от същото съсловие, темпото на живота бе неизменно adagio. Проблемът им бе не да намерят свободно време за всичко, което искат да направят, а да разтегнат заниманията си така, че да запълнят необятния простор от свободно време, с което разполагаха.

Един от най-разпространените симптоми на благоденствие днес е деструктивната невроза; във века на Чарлс това беше тихата скука. Вярно е, че вълната от революции през 1848 година и споменът за вече отшумелите чартисти се извисяваха като гигантски облак над тази епоха; но за мнозина — а и за Чарлс — най-важното в този далечен тътен бе това, че не успя да избухне. Шестдесетте години бяха безспорно години на благоденствие, занаятчиите, та дори и работническата класа се бяха позамогнали, което поне във Великобритания намали вероятността от революция дотолкова, че никой не мислеше за нея. Излишно е да отбелязваме, че Чарлс не знаеше нищо за брадатия немски евреин, който — не щеш ли — точно този следобед кротко работеше в библиотеката на Британския музей и чийто труд сред онези мрачни стени щеше да даде такъв яркочервен плод. Ако опишехте на Чарлс този плод или последиците от повсеместното му поглъщане, той почти сигурно нямаше да ви повярва, макар че само шест месеца след този март на 1867 в Хамбург щеше да се появи първият том на „Капиталът“. Чарлс имаше и безброй много лични причини, поради които не му подхождаше приятната поза на песимист. Дядо му, баронетът, принадлежеше към втората от двете главни категории провинциални английски дворяни — наливащите се с бордо ловци на лисици и учените — колекционери на всичко старо под слънцето. Той колекционираше главно книги, но в последните години на живота си изразходва голяма част от парите и още по-голяма част от търпението на семейството си за разкопки на безобидните могилки, осеяли като брадавици трите хиляди акра на имението му в Уилтшър. Мегалитни гробове, менхири, кремъчни сечива и гробници от неолита — той ги преследваше с ожесточение, а по-големият му син с не по малко ожесточение изхвърли от къщи всички преносими трофеи, когато наследи баща си. Но Господ наказа — или благослови — този син, като се погрижи той да не се ожени. По-малкият син — бащата на Чарлс — остана добре обезпечен и с пари, и със земя.

Една-единствена трагедия имаше в неговия живот — младата му жена почина, раждайки мъртво дете, което щеше да бъде сестра на едногодишния Чарлс. Но той преглътна скръбта си. Щедро обгради сина си — когото, общо взето, обичаше почти като самия себе си — ако не с много любов, то поне с цял батальон учители и възпитатели. Продаде своя дял от земята, далновидно вложи част от парите в железниците, а друга част недалновидно заложи на комар (предпочиташе да търси утехата в игралния, вместо в божия дом) — с една дума, живееше по-скоро като че ли е роден в 1702, а не в 1802; удоволствията бяха главната цел на живота му и… главната причина за смъртта му през 1856 година. Така Чарлс остана единственият му наследник. Той получи не само намалялото състояние на баща си — бакарата си бе отмъстила в крайна сметка на „бума“ в железниците, — но щеше да наследи и много солидния имот на чичо си. Само че в 1867 година чичото, макар изцяло да бе преминал само на бордо, не даваше никакви признаци за умиране.

Чарлс обичаше чичо си, чичото също обичаше Чарлс. Това обаче невинаги личеше в техните отношения. При все че се съгласяваше на известни отстъпки — когато се налагаше, стреляше по яребици и фазани, — той упорито отказваше да ходи на лов за лисици. Не защото го отвращаваше вкусът към плячката, а защото ненавиждаше вкуса на ловците. И нещо по-лошо: колкото и да е странно, той предпочиташе да върви пешком, вместо да язди, а не беше прието аристократите да се разхождат пеша, освен в швейцарските Алпи. Нямаше кой знае какво против самото яздене, само че то пречеше на любимото за всеки роден естественик занимание да наблюдава природата отблизо и на спокойствие. Все пак щастието му се бе притекло на помощ. Един есенен ден преди много години той улучи особена птица, която изскочи откъм синора на чичовата му житна нива. Като разбра какво е застрелял — каква рядкост, — Чарлс малко се ядоса на себе си, защото това бе един от последните екземпляри на голямата дропла, убит в равнината на Солсбъри. Чичо му беше във възторг. Птицата бе препарирана и оттогава блещеше стъклените си очи като пуйка от витрината в гостната в Уинсиът.

Чичо му не преставаше да отегчава знатните си гости с разказа за тази случка, а обземеше ли го желание да лиши Чарлс от наследство — нещо, което само по себе си го караше да се изчервява от срам, тъй като имението се предаваше по мъжка линия — той възвръщаше добронамереността си към своя племенник, като заставаше пред безсмъртната му дропла и дълго я съзерцаваше. Защото Чарлс не беше безгрешен. Не пишеше писма всяка седмица и придоби проклетия навик да прекарва следобедите си в Уинсиът в библиотеката — помещение, което чичо му използваше съвсем рядко или по-точно никога.

Чарлс имаше и по-тежки грехове. След като надлежно назубри в Кеймбридж класическите езици и възприе „Тридесет и деветте догми на англиканската църква“, той (за разлика от повечето младежи на своето време) бе започнал наистина да понаучва нещичко. През втората година на следването си обаче попадна в лоша компания и стигна дотам, че една мъглива нощ в Лондон се отдаде на плътски наслади с голо момиче. От щедрите обятия на лондончанката той се хвърли в обятията на църквата и малко след това в един хубав ден ужаси баща си, като заяви, че иска да става свещеник. Нямаше друг изход от това толкова критично положение: вироглавият младеж бе изпратен в Париж. Поопетненото му вече целомъдрие скоро почерня до неузнаваемост, но едновременно с това — както бе се надявал баща му — се изпари и желанието му да се венчае за църквата. Чарлс прозря какво стои зад примамливия зов на Оксфордското движение — Римокатолицизъм propria terra. Той не пожела да хаби своята критична, но и удобна английска душа — една част ирония към една част конвенционалност — по тамян и попска непогрешимост. Като се върна в Лондон, попрелисти и попрочете десетина религиозни теории от онова време, но изплува от тях (voyant trop pour nier, et trop peu pour s’assurer^[1]) като здравомислещ агностик^[2]. Доколкото Бог изобщо съществуваше за него, той го откриваше в природата, а не в Библията; ако бе живял сто години по-рано, щеше да бъде деист, дори пантеист. Ако имаше с кого, някой път в неделен ден отиваше на утринната служба, но сам рядко се наканваше.

След шест месеца, прекарани в Греховния град, той се завърна през 1856 година. Три месеца по-късно баща му почина. Голямата къща в Белгрейвия беше дадена под наем и той се настани в по-малко жилище в Кенсингтън, което бе по-подходящо за млад ерген. Там за Чарлс се грижеха един прислужник, готвачка и две камериерки — персонал, почти ексцентрично скромен за човек с неговите връзки и състояние. Но той беше напълно доволен, а и голяма част от времето си прекарваше в пътешествия. Веднъж-дваж публикува в модерни списания впечатленията си от по-далечни места; след деветте месеца, които прекара в Португалия, един предприемчив издател му предложи дори да напише книга, но Чарлс виждаше в писателството нещо infra dig^[3], а и като че ли тази работа изискваше премного усилия и продължително съсредоточаване. Той си поигра с идеята и я отхвърли. Всъщност да си играе с разни идеи бе основното занимание през третото десетилетие на живота му.

И все пак, макар носен от бавното течение на викторианската епоха, той не беше съвсем лекомислен младеж. При случайна среща с едного, който знаеше за увлеченията на дядо му, Чарлс разбра, че единствено в семейството са се надсмивали на стареца, когато той по цели нощи надзиравал как недоумяващите ратаи правят разкопки. В спомените на други хора сър Чарлс Смитсън беше останал като пионер на археологията, изучаваща периода преди римското нашествие в британските земи, а Британският музей с благодарност би приютил някои експонати от злочестата му колекция. Чарлс започна да осъзнава, че по наклонности е по-близо до дядо си, отколкото до когото и да е от синовете му. През последните три години интересът му към палеонтологията растеше — ето, реши той, какво е призванието му. Започна да посещава сбирките на геоложкото дружество. Чичо му гледаше неодобрително, когато Чарлс се запътеше към портите на Уинсиът, въоръжен с клиновидните си чукове и колекционерската чанта — според него на един джентълмен подхождаше да излиза на разходка само с камшик за езда или с пушка; но все пак по-добре това, отколкото при проклетите книги в проклетата библиотека.

Чичото беше още по-недоволен, че Чарлс проявява някакъв интерес и към друго нещо. Жълтите панделки и нарциси — емблеми на либералната партия — бяха анатемосани в Уинсиът; старецът беше консерватор до мозъка на костите и живо се интересуваше от политика. Чарлс обаче вежливо отклоняваше всичките му опити да го накара да се кандидатира за парламента. Той се обяви за човек без политически убеждения. Възхищаваше се тайно от Гладстон, но в Уинсиът смятаха Гладстон за най-върл предател и името му не се споменаваше. Така уважението към семейните традиции, леността и липсата на интерес към обществените дела преградиха пътя му към кариерата, която би била естествена за него.

Леността бе, боя се, отличителна черта на Чарлс. Подобно на много свои съвременници, и той съзнаваше, че някогашното чувство за отговорност, характерно за първата половина на века, се превръщаше в чувство за собствено величие; онова, което движеше нова Англия, бе много повече стремеж към престиж, отколкото желание да се върши добро заради самото добро. Чарлс знаеше, че е прекалено придирчив. Но може ли човек да се заеме с писане на история непосредствено след Маколи? С роман или стихове — сред най-великата плеяда от таланти в историята на английската литература? Как да се твори в областта на науката, при положение че Лайъл и Дарвин са още живи? Или да си държавник, когато Дизраели и Гладстон разделят като два полюса наличното поле за действие.

Както разбирате, Чарлс се мереше много нависоко. Така правят всички интелигентни безделници, за да оправдаят своето безделие пред интелигентността си. С две думи, той страдаше от цялата байроновска мирова скръб, без да има нито един от отдушниците на Байрон: гениалност и прелюбодейство.

Дори когато смъртта се бави, майките на дъщери за женене, както е известно, са предвиждали, че тя все пак ще благоволи да настъпи. И без многообещаващото бъдеще, което имаше, Чарлс беше твърде добра партия. Пътешествията му из странство бяха поизтрили, за жалост, онази патина от суховатост (наричана от викторианците сериозност, висока нравственост, почтеност и какви ли не още измамни понятия), която тогава беше задължителна за истинския английски джентълмен. Той се проявяваше донякъде като циник — сигурен признак за вътрешно морално разложение. Но нямаше случай да се появи в обществото и да не привлече нежните погледи на майките; бащите го потупваха по гърба, а момичетата превзето се усмихваха. Чарлс обичаше хубавите момичета и нямаше нищо против да дава надежди и на тях, и на амбициозните им родители. Така си беше спечелил име на недостъпен и хладен — заслужена отплата за ловкостта на хищник, която до тридесетата си година той бе овладял до съвършенство: подушваше само примамката и после обръщаше гръб на скритите зъби на брачния капан, заложен на пътя му.

Чичо му често го кореше за това, но Чарлс не оставаше длъжен, отвръщаше, че и той като него използвал халосни патрони. Старецът недоволно мърмореше.

— Аз не можах да намеря подходяща жена.

— Глупости. Изобщо не си я търсил.

— Търсих я. Като бях на твоите години…

— Живял си единствено за хрътките и за сезона на яребиците.

Чичото навъсено вперваше поглед в бордото си. Той не съжаляваше много, че няма жена, но до болка му липсваха деца, на които да купува понита и пушки. Виждаше как животът му отминава, без да остави следа.

— Бил съм сляп. Сляп.

— Мили чичо, моето зрение е отлично. Успокой се. Аз също търся подходящото момиче. Още не съм го намерил.