Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Първа глава

„Взор над вълните

в залеза впила,

сякаш в омая

горко унила,

дави се в дните,

тъне в безкрая,

а далнините

мамят с оная

пагубна сила…“

Харди, „Загадката“^[1]

Няма по-неприятен от източния вятър в залива Лайм — там, където протегнатият на югозапад крак на Англия е най-дълбоко отхапан — и любопитният веднага би си направил няколко твърде вероятни извода за двойката, която в една пронизващо мразовита утрин в края на март 1867 година закрачи по бруления от виелицата кей на Лайм Риджис, едноименния старинен градец в проядената плът на острова.

След поне седемстотингодишно съжителство с вълнолома на Лайм Риджис, кореняците вече не виждат в него нищо повече от сив стар зид, вкопан в морето като дълъг извит нокът. Всъщност той е разположен толкова далеч от самия град — микроскопично подобие на Атина с нейната Пирея, — че те сякаш почти са му обърнали гръб. А и за кърпежа му през вековете е хвърлена толкова пара, че лаймчани имат основание за известна неприязън. Ала през погледа на ценителя, а не на данъкоплатеца, вълноломът наистина е най-красивият брегови вал в цяла Южна Англия. Не само защото — според туристическия справочник — той е пропит с дъха на седем столетия английска история, защото оттук са отплавали кораби на бой с испанската армада и недалеч оттук е дебаркирал Монмът^[2], но най-вече защото е превъзходно творение на народния гений.

Примитивен — и все пак сложен; гигантски — но и изящен; обилие от изкусни линии и обеми, което напомня Хенри Мур и Микеланджело; прост, солно чист, строително съвършенство. Преувеличавам? Възможно е, но всеки би могъл сам да провери думите ми, тъй като от времето, за което разказвам, вълноломът почти не се е изменил, докато град Лайм вече не е същият и едва ли ще ви очарова, ако днес го погледнете откъм морето.

Но ако през 1867 година се обърнехте на север към сушата, както стори мъжът в онова утро, щяхте да видите напълно хармоничен пейзаж. Там, където вълноломът излизаше на брега, дванайсетина къщи бяха скупчени живописно около малка корабостроителница, на чието скеле стоеше — като Ноев ковчег — гръдният кош на малък платноход. Половин миля на изток отвъд вълнистите ливади се виждаха сламените и лескови покриви на самия Лайм, град, преживял разцвета си през средновековието и оттогава в непрестанен упадък. На запад се издигаха мрачни сиви скали, наричани тук Канарите, надвиснали над каменистия бряг, където в безумието си е слязъл Монмът. Отвъд и над тях, като вкопани стволове на тежки мачти, се извисяваха още скали, притулени в гъсти гори. На този фон вълноломът прилича на последна крепост — срещу ерозията на дивия западен бряг. В това също може сами да се уверите. Натам, докъдето поглед стига, нямаше никакви къщи: с изключение на няколко окаяни рибарски колиби, няма и днес.

Местното „зорко око“ — в Лайм, естествено, имаше такъв гражданин — би могъл следователно да заключи, че дамата и нейният кавалер са чужденци, и то изискани люде, на които острият вятър не може да развали удоволствието от разходката по вълнолома. От друга страна, ако фокусираше далекогледа си по-добре, въпросният гражданин би се усъмнил, че възможността да бъдат сами за тях е далеч по-интересна от архитектурата на бреговите съоръжения и по всяка вероятност щеше да отбележи, че що се отнася до външния им вид, това са хора с твърде изискан вкус.

Младата дама беше облечена по последна мода — 1867 година бе донесла нов повей: надигаше се бунт срещу кринолина и широкополите шапки. Окото зад далекогледа би могло да съзре пурпурна пола, почти дръзко тясна и… къса — под широкото зелено палто и над черните обувки, които стъпваха леко, се подаваха два бели глезена, над пристегнатия с мрежичка кок беше кацнала кокетна плоска филцова шапчица с вирната нагоре периферия и с изящно кичурче бели пера отстрани — стил в шапкарството, който жителите на Лайм нямаше да дръзнат да възприемат поне още една година. Мъжът беше малко по-висок, с безупречен светлосив костюм, с цилиндър в свободната ръка и със смело къси бакенбарди — година-две по-рано арбитрите на английската мъжка мода бяха обявили дългите за малко пошли, тоест смешни в очите на чужденеца. От днешна гледна точка младата дама бе облечена в твърде крещящи цветове, но по онова време светът преживяваше първата радост след родилните мъки от появата на анилиновите бои. И онова, което жените очакваха от един цвят — като компенсация за толкова много неща, изисквани от тяхното поведение, — беше яркост, а не дискретност.

Ала дори наблюдателят с далекогледа би останал съвсем озадачен от другата фигура върху тъмната дъга на вълнолома. Тя бе застанала в най-отдалечения му край, облегната, изглежда, о щръкналото дуло на старо оръдие, чиято разширена глава служеше за „пушка“. Беше в черни дрехи. Вятърът ги развяваше, но тя самата не мърдаше, впила взор в морето — същински жив паметник на удавниците, по-скоро митическа фигура, нежели частица от сивото провинциално ежедневие.

Втора глава

„През 1851 година в Англия е имало около 8 155 000 жени над десетгодишна възраст срещу 7 600 000 мъже. Тези цифри ясно показват, че макар викторианските девойки да са били предопределени за съпруги и майки, мъжете трудно биха стигнали за всички.“

Е. Ройстън Пайк, „Документи за животи на хората през златния викториански век“

„Ще разпъна сребристи платна,

ще отплавам към изтока ален,

ще разпъна сребристи платна,

ще отплавам към изтока ален

и любима навярно по мен

ще ридае със вопъл сломен

и любима навярно по мен

ще ридае със вопъл печален…“

Народна песен от Западна Англия, „На разходка със Силвия бях…“

— Скъпа Тина, вече отдадохме почит на Нептун. Той ще ни прости, ако сега му обърнем гръб.

— И това ми било кавалер.

— Моля? Какво искаш да кажеш?

— Предполагах, че може би ще се възползваш от тази възможност да подържиш по-дълго ръката ми, без да изглежда непристойно.

— Откога станахме толкова предпазливи?

— Тук не е Лондон.

— А Северният полюс, ако не греша.

— Искам да отидем до края.

Младият мъж тайно хвърли отчаян поглед назад към сушата, сякаш я виждаше за последен път, после се обърна и двойката продължи напред по вълнолома.

— Искам, освен това да чуя какво си говорихте с татко миналия четвъртък.

— Леля ти успя вече да изкопчи от мен най-големите подробности за тази приятна вечер.

Девойката спря и го погледна в очите.

— Виж какво, Чарлс, можеш да се правиш на много тайнствен с когото си искаш, но нямаш право да бъдеш потайник с мен.

— Нали трябва да се подготвя за свещеното тайнство на брака, миличка?

— А недодяланите шеги запази за клуба си. — Тя се нацупи и го поведе нататък. — Получих писмо.

— Аха. Така и предполагах. От майка ти ли?

— Знам, че нещо се е случило… когато сте останали насаме.

Направиха още няколко крачки, преди той да отговори. За миг Чарлс сякаш се подвоуми дали да не стане сериозен, но после се отказа.

— Признавам, че дълбокоуважаваният ти баща и аз имахме малък философски спор.

— Постъпил си много лошо.

— Смятах, че постъпвам много честно.

— И каква беше темата на разговора ви?

— Баща ти застъпи становището, че Дарвин трябвало да бъде затворен в зоологическата градина. При маймуните. Опитах се да му обясня някои от научните аргументи в подкрепа на Дарвин. Уви, безуспешно. Et voilà tout.^[3]

— Как си могъл… нима не знаеш разбиранията на татко!

— Държах се извънредно почтително.

— Което ще рече, че си бил извънредно непоносим.

— Е, той не се въздържа и заяви, че не би допуснал дъщеря му да се омъжи за човек, който се смята за внук на маймуна. Но като поразмисли, ще се сети, че в моя случай става дума за титулувана маймуна.

Без да спира, тя го погледна, после вървешком извърна глава и сведе очи: характерен жест, когато искаше да покаже, че е разтревожена — в случая от най-голямата пречка, която според нея бе съществувала за годежа им. Баща й беше много богат, но дядо й се бе занимавал с манифактура, а дядото на Чарлс беше потомствен аристократ. Той се засмя и притисна през ръкавицата ръката й, леко увиснала на левия му лакът.

— Вече сме се разбрали по този въпрос, мила. Съвсем редно е да се боиш от баща си. Но аз не се женя за него. Освен това забравяш, че се занимавам с наука. Написал съм монография — значи съм учен. А ако продължаваш да се усмихваш така, ще посвещавам цялото си време на вкаменелостите и няма да отделям нито миг за теб.

— Не възнамерявам да те ревнувам от вкаменелостите. — Тя дяволито замълча. — Стъпваш по тях вече поне от една минута, а дори не си ги удостоил с вниманието си.

Той бързо погледна надолу и рязко приклекна. На места вълноломът е застлан с плочи, по които има отпечатъци от вкаменелости.

— Погледни това! Certhidium portladicum. Този камък трябва да е от оолитната кариера край Портланд.

— В чиито каменоломни ще те осъдя да работиш вовеки веков… ако моментално не се изправиш. — Той се подчини с усмивка. — Е, видя ли колко съм добра, че те доведох тук? Погледни!

Тя го заведе до ръба на насипа, където по стълбичка от недодялани плоски камъни, зазидани в стената, се слизаше към по-тясна площадка.

— Това са същите стъпала, по които в романа „Убеждение“ Джейн Остин кара Луиза Мъсгроув да падне.

— Колко романтично.

— Тогавашните мъже са обичали романтиката.

— А днешните обичат науката, нали? Е, какво, ще слезем ли по тез съдбовни стъпала?

— На връщане.

Те поеха отново. Едва тогава той съгледа фигурата в края на вълнолома или по-точно осъзна нейния пол.

— Боже мой! Помислих, че е някой рибар. Та това е жена!

Ърнестина се взря, но нейните сиви, нейните прелестни сиви очи бяха късогледи и тя различи само някакъв тъмен силует.

— Млада ли е?

— Много е далеч, за да се разбере.

— Сещам се коя е. Сигурно е клетата Трагедия.

— Каква Трагедия?

— Така я наричат. Едно от прозвищата й.

— А какви са другите?

— Рибарите са й дали много вулгарно прозвище.

— Мила ми Тина, недей да…

— Наричат я… Блудницата на френския лейтенант.

— Така ли? И дотолкова ли е отритната от обществото, та трябва да прекарва дните си чак там?

— Тя е… малко побъркана. Хайде да се връщаме. Не искам да се приближавам до нея.

Спряха. Той се загледа в черната фигура.

— Любопитен съм. Какъв е този френски лейтенант?

— Мъжът, с когото, както говорят…

— В когото се е влюбила ли?

— По-лошо.

— Значи, я е прелъстил и изоставил? Има ли дете?

— Не, мисля, че няма дете. Всичко това са клюки.

— Но какво прави там?

— Казват, че го чакала да се върне.

— Ами… няма ли близки?

— Тя е нещо като прислужница при старата мисис Поултни. Никога не я виждаме, когато ходим на гости, но там живее. Моля те, да се връщаме. Все едно, че не съм я видяла.

Той се усмихна.

— Ако се нахвърли върху теб, аз ще те защитя и ще видиш какъв кавалер си имаш.

Те се приближиха към фигурата до дулото. Жената бе свалила бонето си и го държеше в ръка. Косата й, пригладена силно назад, бе прибрана в яката на причудливо на вид черно палто, което приличаше повече на редингот, отколкото на дамска дреха в някоя от тогавашните модни линии. Личеше, че и тя не признава кринолина, но очевидно от неведение, а не защото се придържа към най-новата лондонска мода. Чарлс каза нещо на висок глас, за да я предупреди, че вече не е сама, но тя не се обърна. Двамата продължиха още няколко крачки, докато можаха да видят лицето й в профил и погледа, прицелен в най-далечната точка на хоризонта. Нов, по-силен пристъп на вятъра накара Чарлс да прегърне Ърнестина през кръста, а жената още по-здраво се вкопчи в дулото. Без сам да знае защо, а може би само за да покаже на Ърнестина, че дяволът не е толкова черен, щом вятърът поутихна, той пристъпи напред.

— Любезна госпожо, не можем да ви гледаме как стоите тук, без да се тревожим за безопасността ви. Ако духне по…

Тя се обърна и погледна към него или, както се стори на Чарлс, през него. След тази първа среща в паметта му остана не толкова нейното лице, колкото всичко онова, което не бе очаквал да открие в него, защото в тяхната епоха се гледаше най-благосклонно на жени със смирено, покорно и свенливо изражение. Чарлс веднага се почувства като навлязъл в чужда територия: сякаш вълноломът принадлежеше на това лице, а не на старинния град Лайм. Лице, което не беше хубаво като лицето на Ърнестина. Лице, което в никакъв случай не отговаряше на представите за красота или вкуса, на което и да е време. Но лице незабравимо, трагично лице. Тъгата бликаше от него чиста, естествена и неудържима, както водата от планински извор. По него нямаше нищо изкуствено, нищо лицемерно, нищо истерично, никаква маска и най-вече — никакви белези на лудост. Лудостта беше в пустото море, в пустия хоризонт, в липсата на причина за такава тъга; сякаш в самия извор нямаше нищо необичайно, освен че блика от пустиня.

По-късно Чарлс неведнъж си спомняше за този поглед копие: подобен спомен включва не само представата за нещо, но и за неговото въздействие. В онзи кратък миг той се почувства като неин враг: пронизан и заслужено унизен.

Жената не отвърна. Задържа поглед върху него две-три секунди, после пак впери очи на юг. Ърнестина дръпна Чарлс за ръкава и той се обърна, като вдигна рамене и се усмихна. Когато наближиха сушата, той каза:

— Не трябваше да ми разказваш тези грозни неща. Това е лошото на провинциалния живот. Всеки познава всекиго и няма нищо тайнствено. Нищо романтично.

Тогава тя го подкачи — нали бил учен, нали не обичал романите…

Трета глава

Още по-важно е, че в дълбоката си същност всеки жив организъм е продукт на наследствеността; следователно, макар всяко същество да е без съмнение добре пригодено за мястото си в природата, много организми вече нямат тясна и пряка връзка със сегашния си начин на живот.

Дарвин, „Произход на видовете“ (1859).

От всички епохи на нашата история мъдрият човек би избрал да прекара младостта си в петдесетте години на XIX век.

Дж. М. Йънг, „Портрет на една епоха“

Като се прибра след обяд в стаята си в „Белият лъв“, Чарлс дълго гледа лицето си в огледалото. Мислите му бяха твърде неясни, за да може да се опишат — в душата му напираха необясними чувства: смътното усещане за някакво поражение, което произтичаше не от случката на вълнолома, а от празнодумството и увъртанията му на обяда у леля Трантър, от съмнението дали интересът му към палеонтологията е достатъчно поле за изява на вродените му заложби; и дали Ърнестина изобщо някога ще го разбере така добре, както той я разбира. Изпитваше общо объркване, породено вероятно не от нещо друго — както той заключи най-накрая, — а от неизбежността на дългия и вече дъжделив следобед. В края на краищата беше едва 1867 година. Той беше само на тридесет и две години и винаги бе отправял към живота твърде много въпроси.

Чарлс обичаше да се мисли за посветен в науката млад човек и вероятно не би останал много изненадан, ако можеше да надникне в бъдещето — на самолети, реактивни двигатели, телевизия и радари; той обаче наистина би се слисал от промененото отношение към самото време. Според нас голямото нещастие на века ни е липсата на време. Именно поради това, а не от безкористна любов към науката и още по-малко от благоразумие влагаме такъв огромен дял от творческите си способности и доходите на нашето общество в изнамирането на по-бързи начини да вършим всичко. Сякаш крайната цел на хората е да се доближат не до съвършената човешка природа, а до съвършената светкавица. За Чарлс, както и за почти всички негови съвременници и хора от същото съсловие, темпото на живота бе неизменно adagio. Проблемът им бе не да намерят свободно време за всичко, което искат да направят, а да разтегнат заниманията си така, че да запълнят необятния простор от свободно време, с което разполагаха.

Един от най-разпространените симптоми на благоденствие днес е деструктивната невроза; във века на Чарлс това беше тихата скука. Вярно е, че вълната от революции през 1848 година и споменът за вече отшумелите чартисти се извисяваха като гигантски облак над тази епоха; но за мнозина — а и за Чарлс — най-важното в този далечен тътен бе това, че не успя да избухне. Шестдесетте години бяха безспорно години на благоденствие, занаятчиите, та дори и работническата класа се бяха позамогнали, което поне във Великобритания намали вероятността от революция дотолкова, че никой не мислеше за нея. Излишно е да отбелязваме, че Чарлс не знаеше нищо за брадатия немски евреин, който — не щеш ли — точно този следобед кротко работеше в библиотеката на Британския музей и чийто труд сред онези мрачни стени щеше да даде такъв яркочервен плод. Ако опишехте на Чарлс този плод или последиците от повсеместното му поглъщане, той почти сигурно нямаше да ви повярва, макар че само шест месеца след този март на 1867 в Хамбург щеше да се появи първият том на „Капиталът“. Чарлс имаше и безброй много лични причини, поради които не му подхождаше приятната поза на песимист. Дядо му, баронетът, принадлежеше към втората от двете главни категории провинциални английски дворяни — наливащите се с бордо ловци на лисици и учените — колекционери на всичко старо под слънцето. Той колекционираше главно книги, но в последните години на живота си изразходва голяма част от парите и още по-голяма част от търпението на семейството си за разкопки на безобидните могилки, осеяли като брадавици трите хиляди акра на имението му в Уилтшър. Мегалитни гробове, менхири, кремъчни сечива и гробници от неолита — той ги преследваше с ожесточение, а по-големият му син с не по малко ожесточение изхвърли от къщи всички преносими трофеи, когато наследи баща си. Но Господ наказа — или благослови — този син, като се погрижи той да не се ожени. По-малкият син — бащата на Чарлс — остана добре обезпечен и с пари, и със земя.

Една-единствена трагедия имаше в неговия живот — младата му жена почина, раждайки мъртво дете, което щеше да бъде сестра на едногодишния Чарлс. Но той преглътна скръбта си. Щедро обгради сина си — когото, общо взето, обичаше почти като самия себе си — ако не с много любов, то поне с цял батальон учители и възпитатели. Продаде своя дял от земята, далновидно вложи част от парите в железниците, а друга част недалновидно заложи на комар (предпочиташе да търси утехата в игралния, вместо в божия дом) — с една дума, живееше по-скоро като че ли е роден в 1702, а не в 1802; удоволствията бяха главната цел на живота му и… главната причина за смъртта му през 1856 година. Така Чарлс остана единственият му наследник. Той получи не само намалялото състояние на баща си — бакарата си бе отмъстила в крайна сметка на „бума“ в железниците, — но щеше да наследи и много солидния имот на чичо си. Само че в 1867 година чичото, макар изцяло да бе преминал само на бордо, не даваше никакви признаци за умиране.

Чарлс обичаше чичо си, чичото също обичаше Чарлс. Това обаче невинаги личеше в техните отношения. При все че се съгласяваше на известни отстъпки — когато се налагаше, стреляше по яребици и фазани, — той упорито отказваше да ходи на лов за лисици. Не защото го отвращаваше вкусът към плячката, а защото ненавиждаше вкуса на ловците. И нещо по-лошо: колкото и да е странно, той предпочиташе да върви пешком, вместо да язди, а не беше прието аристократите да се разхождат пеша, освен в швейцарските Алпи. Нямаше кой знае какво против самото яздене, само че то пречеше на любимото за всеки роден естественик занимание да наблюдава природата отблизо и на спокойствие. Все пак щастието му се бе притекло на помощ. Един есенен ден преди много години той улучи особена птица, която изскочи откъм синора на чичовата му житна нива. Като разбра какво е застрелял — каква рядкост, — Чарлс малко се ядоса на себе си, защото това бе един от последните екземпляри на голямата дропла, убит в равнината на Солсбъри. Чичо му беше във възторг. Птицата бе препарирана и оттогава блещеше стъклените си очи като пуйка от витрината в гостната в Уинсиът.

Чичо му не преставаше да отегчава знатните си гости с разказа за тази случка, а обземеше ли го желание да лиши Чарлс от наследство — нещо, което само по себе си го караше да се изчервява от срам, тъй като имението се предаваше по мъжка линия — той възвръщаше добронамереността си към своя племенник, като заставаше пред безсмъртната му дропла и дълго я съзерцаваше. Защото Чарлс не беше безгрешен. Не пишеше писма всяка седмица и придоби проклетия навик да прекарва следобедите си в Уинсиът в библиотеката — помещение, което чичо му използваше съвсем рядко или по-точно никога.

Чарлс имаше и по-тежки грехове. След като надлежно назубри в Кеймбридж класическите езици и възприе „Тридесет и деветте догми на англиканската църква“, той (за разлика от повечето младежи на своето време) бе започнал наистина да понаучва нещичко. През втората година на следването си обаче попадна в лоша компания и стигна дотам, че една мъглива нощ в Лондон се отдаде на плътски наслади с голо момиче. От щедрите обятия на лондончанката той се хвърли в обятията на църквата и малко след това в един хубав ден ужаси баща си, като заяви, че иска да става свещеник. Нямаше друг изход от това толкова критично положение: вироглавият младеж бе изпратен в Париж. Поопетненото му вече целомъдрие скоро почерня до неузнаваемост, но едновременно с това — както бе се надявал баща му — се изпари и желанието му да се венчае за църквата. Чарлс прозря какво стои зад примамливия зов на Оксфордското движение — Римокатолицизъм propria terra. Той не пожела да хаби своята критична, но и удобна английска душа — една част ирония към една част конвенционалност — по тамян и попска непогрешимост. Като се върна в Лондон, попрелисти и попрочете десетина религиозни теории от онова време, но изплува от тях (voyant trop pour nier, et trop peu pour s’assurer^[4]) като здравомислещ агностик^[5]. Доколкото Бог изобщо съществуваше за него, той го откриваше в природата, а не в Библията; ако бе живял сто години по-рано, щеше да бъде деист, дори пантеист. Ако имаше с кого, някой път в неделен ден отиваше на утринната служба, но сам рядко се наканваше.

След шест месеца, прекарани в Греховния град, той се завърна през 1856 година. Три месеца по-късно баща му почина. Голямата къща в Белгрейвия беше дадена под наем и той се настани в по-малко жилище в Кенсингтън, което бе по-подходящо за млад ерген. Там за Чарлс се грижеха един прислужник, готвачка и две камериерки — персонал, почти ексцентрично скромен за човек с неговите връзки и състояние. Но той беше напълно доволен, а и голяма част от времето си прекарваше в пътешествия. Веднъж-дваж публикува в модерни списания впечатленията си от по-далечни места; след деветте месеца, които прекара в Португалия, един предприемчив издател му предложи дори да напише книга, но Чарлс виждаше в писателството нещо infra dig^[6], а и като че ли тази работа изискваше премного усилия и продължително съсредоточаване. Той си поигра с идеята и я отхвърли. Всъщност да си играе с разни идеи бе основното занимание през третото десетилетие на живота му.

И все пак, макар носен от бавното течение на викторианската епоха, той не беше съвсем лекомислен младеж. При случайна среща с едного, който знаеше за увлеченията на дядо му, Чарлс разбра, че единствено в семейството са се надсмивали на стареца, когато той по цели нощи надзиравал как недоумяващите ратаи правят разкопки. В спомените на други хора сър Чарлс Смитсън беше останал като пионер на археологията, изучаваща периода преди римското нашествие в британските земи, а Британският музей с благодарност би приютил някои експонати от злочестата му колекция. Чарлс започна да осъзнава, че по наклонности е по-близо до дядо си, отколкото до когото и да е от синовете му. През последните три години интересът му към палеонтологията растеше — ето, реши той, какво е призванието му. Започна да посещава сбирките на геоложкото дружество. Чичо му гледаше неодобрително, когато Чарлс се запътеше към портите на Уинсиът, въоръжен с клиновидните си чукове и колекционерската чанта — според него на един джентълмен подхождаше да излиза на разходка само с камшик за езда или с пушка; но все пак по-добре това, отколкото при проклетите книги в проклетата библиотека.

Чичото беше още по-недоволен, че Чарлс проявява някакъв интерес и към друго нещо. Жълтите панделки и нарциси — емблеми на либералната партия — бяха анатемосани в Уинсиът; старецът беше консерватор до мозъка на костите и живо се интересуваше от политика. Чарлс обаче вежливо отклоняваше всичките му опити да го накара да се кандидатира за парламента. Той се обяви за човек без политически убеждения. Възхищаваше се тайно от Гладстон, но в Уинсиът смятаха Гладстон за най-върл предател и името му не се споменаваше. Така уважението към семейните традиции, леността и липсата на интерес към обществените дела преградиха пътя му към кариерата, която би била естествена за него.

Леността бе, боя се, отличителна черта на Чарлс. Подобно на много свои съвременници, и той съзнаваше, че някогашното чувство за отговорност, характерно за първата половина на века, се превръщаше в чувство за собствено величие; онова, което движеше нова Англия, бе много повече стремеж към престиж, отколкото желание да се върши добро заради самото добро. Чарлс знаеше, че е прекалено придирчив. Но може ли човек да се заеме с писане на история непосредствено след Маколи? С роман или стихове — сред най-великата плеяда от таланти в историята на английската литература? Как да се твори в областта на науката, при положение че Лайъл и Дарвин са още живи? Или да си държавник, когато Дизраели и Гладстон разделят като два полюса наличното поле за действие.

Както разбирате, Чарлс се мереше много нависоко. Така правят всички интелигентни безделници, за да оправдаят своето безделие пред интелигентността си. С две думи, той страдаше от цялата байроновска мирова скръб, без да има нито един от отдушниците на Байрон: гениалност и прелюбодейство.

Дори когато смъртта се бави, майките на дъщери за женене, както е известно, са предвиждали, че тя все пак ще благоволи да настъпи. И без многообещаващото бъдеще, което имаше, Чарлс беше твърде добра партия. Пътешествията му из странство бяха поизтрили, за жалост, онази патина от суховатост (наричана от викторианците сериозност, висока нравственост, почтеност и какви ли не още измамни понятия), която тогава беше задължителна за истинския английски джентълмен. Той се проявяваше донякъде като циник — сигурен признак за вътрешно морално разложение. Но нямаше случай да се появи в обществото и да не привлече нежните погледи на майките; бащите го потупваха по гърба, а момичетата превзето се усмихваха. Чарлс обичаше хубавите момичета и нямаше нищо против да дава надежди и на тях, и на амбициозните им родители. Така си беше спечелил име на недостъпен и хладен — заслужена отплата за ловкостта на хищник, която до тридесетата си година той бе овладял до съвършенство: подушваше само примамката и после обръщаше гръб на скритите зъби на брачния капан, заложен на пътя му.

Чичо му често го кореше за това, но Чарлс не оставаше длъжен, отвръщаше, че и той като него използвал халосни патрони. Старецът недоволно мърмореше.

— Аз не можах да намеря подходяща жена.

— Глупости. Изобщо не си я търсил.

— Търсих я. Като бях на твоите години…

— Живял си единствено за хрътките и за сезона на яребиците.

Чичото навъсено вперваше поглед в бордото си. Той не съжаляваше много, че няма жена, но до болка му липсваха деца, на които да купува понита и пушки. Виждаше как животът му отминава, без да остави следа.

— Бил съм сляп. Сляп.

— Мили чичо, моето зрение е отлично. Успокой се. Аз също търся подходящото момиче. Още не съм го намерил.

Четвърта глава

„Остава само стореното! Тия са блажени,

които са оставили дела благословени

и дават ням ответ за тях и тука, и отвъде.

Че и след нас животът — не безцелен!

— ще пребъде.“

Мисис Нортън, „Дамата от Ла Гарей“ (1863)

„Повечето английски семейства от средното и висшето съсловие са живеели над собствените си отходни места…“

Е. Ростъйн Пайк, „Човешки документи от златната викторианска епоха“

Приземната кухня в къщата в на мисис Поултни, просторна сграда в регентския стил от началото на XIX век, властно разположена на един от стръмните хълмове зад Лайм Риджис, като елегантно подобие на общественото положение на господарката си, несъмнено би изглеждала днес крайно неудобна в битово отношение. Макар обитателите й през 1867 година да са знаели добре кой всъщност тероризира живота им, в наше време това безусловно би била огромната готварска печка — истинско чудовище, заело цялата вътрешна стена на грамадното и слабо осветено помещение. Тя имаше три огнища, всяко от които трябваше да се пълни по два пъти на ден и да се чисти по два пъти на ден, а тъй като от печката зависеше дали домакинската работа ще върви гладко, беше недопустимо тя да изгасне. Колкото и зноен да бе летният ден, независимо че духнеше ли югозападният вятър, чудовището бълваше вътре облаци задушлив дим, безмилостната пещ трябваше да се поддържа. Ами цветът на стените! Те плачеха за по-светла отсянка, за малко бяло. Техният отровен оловно зелен цвят се дължеше (без да знаят нито обитателите, нито — в интерес на истината — тиранката горе) на богатото съдържание на арсеник в боята. И може би по-добре, че помещението беше влажно, а печката чудовище отделяше толкова много пушек и сажди. Смъртоносният прах поне се слягаше.

Вардиянинът на това Стиксово царство беше мисис Феърли, слаба жена, облечена винаги в черно, но не толкова загдето беше вдовица, колкото заради характера си. Навярно мрачния си нрав бе придобила, гледайки как през кухнята й се източва безкрайна върволица от по-низши смъртни. Икономи, лакеи, градинари, коняри, камериерки, слугини — идваше им до гуша от изискванията и навиците на мисис Поултни и бягаха. Всички се оказваха непочтени и страхливци. Но когато трябваше да ставаш в шест, да работиш от шест и половина до единадесет, после да работиш от единадесет и половина до четири и половина и после пак от пет до десет, при това всеки ден, което прави сточасова работна седмица, всяка човешка почтеност и смелост би се изчерпала.

Легендарни бяха станали думите, с които икономът, напуснал преди последните четирима, бе изразил пред мисис Поултни отношението на прислугата: „Госпожо, бих предпочел да прекарам остатъка от живота си в приют за бедни, отколкото да остана още една седмица под този покрив.“ Имаше сериозни съмнения дали някой би дръзнал да изрече такива думи пред всяващата страх дама, но когато човекът слезе долу с багажа си и се похвали какво й е казал, всички добре го разбраха.

Как самата мисис Феърли^[7] — по нрав по-скоро Кривда, отколкото Правда — беше издържала господарката си толкова дълго време, бе една от местните загадки. Най-вероятно поради това, че ако животът й се бе стекъл по иначе, тя самата би била една мисис Поултни. Задържаха я там завистта, а също злорадството при малките катастрофи, които толкова често сполетяваха дома. С една дума, и у двете жени имаше нещо садистично и всяка от тях беше заинтересована да търпи другата.

Мисис Поултни се ужасяваше от две неща или по-точно от две прояви на едно и също нещо. Едното беше нечистотията — като се правеше известно изключение за кухнята, понеже там живееха само слугите, — другото беше безнравствеността. От орловия й поглед не се изплъзваше и най-малката нередност.

Като охранен лешояд, който неуморно кръжи в безграничното си безделие, тя бе надарена по отношение на първата си мания с удивително шесто чувство за прах, следи от пръсти, недостатъчно колосано бельо, миризми, петна, нещо счупено и всякакви неизбежни домакински неблагополучия. Градинарят биваше уволнен, ако го видеха да влиза вкъщи с кални ръце, икономът — ако имаше петно от вино на вратовръзката си, прислужницата — ако се намереше прах под леглото й. Най-чудовищното беше, че дори и вън от къщата си тя не признаваше граници за своята власт. Достатъчно бе да не види някого в църква — било на сутрешната или на вечерната служба в неделя — за да го обвини в най-голяма морална разпуснатост. А Бог да е на помощ на онази прислужница, която в някой от редките свободни следобеди — с неохота й се даваше един в месеца — бъдеше видяна да се разхожда с някой младеж. Бог да е на помощ и на младежа, влюбен дотолкова, че да се опита да се приближи до Малборо Хаус за някоя уговорена среща — защото градината наоколо гъмжеше от хуманни капани за хора, „хуманни“ в смисъл, че големите зинали челюсти бяха без зъби, но достатъчно силни да счупят човешки крак. На тези железни слуги мисис Поултни държеше най-много. Никого от тях не беше уволнявала.

За тази дама непременно щеше да се намери място в Гестапо: мисис Поултни умееше да разпитва така, че и най-упоритото момиче се обливаше в сълзи след по-малко от пет минути. Тя бе своеобразно въплъщение на най-грубо арогантните черти на изгряващата Британска империя. Единствената й представа за справедливост беше, че тя винаги има право, а единствената й представа за управление бяха наказателните мерки за непокорния народ.

В твърде ограничения кръг на своята класа обаче тя беше известна със своята благотворителност. А ако оспорехте тази й добродетел, противникът ви щеше да приведе необоримо доказателство. Нима милата, добра мисис Поултни не прибра Грешницата от Лайм Риджис? Едва ли е нужно да добавям, че по онова време милата добра дама знаеше само другото й, по елинско прозвище.

Забележителното събитие бе станало през пролетта на 1866, точно една година преди времето, за което пиша, и бе свързано с голямата тайна в живота на мисис Поултни. Тайната беше съвсем проста. Тя вярваше в ада. Тогавашният викарий на Лайм беше човек със сравнително напредничави теологически възгледи, но знаеше откъде идва маслото за пастирския му хляб. Той беше съвсем на място в Лайм, чието паство по традиция клонеше към евангелистката църква. Умееше да изпълва проповедите си с плам и красноречие, а в църквата му нямаше разпятия, икони, украшения и други признаци на римокатолическата зараза. Когато мисис Поултни сподели с него разбиранията си за идния живот, той не възрази, тъй като енорийски свещеници, които не живеят в особено охолство, не спорят с богатите енориаши. Кесията на мисис Поултни беше така широко отворена за неговите желания, както се свиваше, щом станеше дума за заплатите на тринадесетте й прислужници. Предишната зима (същата, през която холерната епидемия за четвърти път върлуваше във викторианска Англия) мисис Поултни се поразболя и викарият я посещаваше така често, както и лекарите, които непрестанно трябваше да я уверяват, че страда от най-обикновено стомашно разстройство, а не от страшната ориенталска напаст.

Мисис Поултни не беше глупава жена; надарена бе дори с голям практически усет, а отвъдният живот — като всичко, свързано с удобството й — беше изключително важно нещо от практическа гледна точка. Доколкото имаше зрителна представа за Господа, то тя се покриваше с лика на Уелингтънския херцог, но по характер Господ приличаше повече на проницателен адвокат — съсловие, към което мисис Поултни изпитваше особено уважение. Докато беше на легло, тя размишляваше върху една ужасна математическа задача, която не й даваше мира: дали Господ пресмята благодеянията по това, което си дал, или по онова, което би могъл да дадеш. В тази област тя разполагаше с по-добри данни от викария. Беше дарила значителни суми на църквата, но знаеше, че те са далеч по-малко от онази една десета, от която се препоръчваше да се лишат сериозните кандидати за рая. Тя, разбира се, бе нагласила завещанието си така, че сметката да излезе точна след смъртта й, но Господ можеше и да не присъства, когато се чете документът. Освен това, случи се веднъж, докато беше болна, мисис Феърли, която й четеше Библията вечер, да избере притчата за лептата на вдовицата. Тази притча винаги бе изглеждала на мисис Поултни крайно несправедлива, а сега се загнезди в сърцето й за по-дълго, отколкото ентеритовият бацил в нейните черва. Един ден, докато се възстановяваше, тя се възползва от поредното грижовно посещение на викария и предпазливо подложи на проверка съвестта си. От първо той беше склонен да обяви за неоснователни душевните й терзания.

— Мила госпожо, уповавайте се на Бога. Създателят е всевиждащ и всезнаещ. Не нам е дадено да се съмняваме в неговата милост… или в справедливостта му.

— Ами ако ме попита дали съвестта ми е чиста?

Викарият се усмихна.

— Ще му отговорите, че нещо й тежи. И със своето безгранично милосърдие той ще…

— Ами ако не ме разбере?

— Мила мисис Поултни, ако говорите така, ще трябва да ви укоря. Нямаме право да оспорваме неговото милосърдие.

Настъпи тишина. С викария мисис Поултни се чувстваше в присъствието на двама души. Единият беше човек по-нискостоящ в социално отношение, който разчиташе на нея за много от благините на трапезата си, за значителна част от средствата за поддръжка на църквата си, а също така и за успешното изпълнение на извънцърковните си задължения сред бедните; другият беше представител на Бога, пред когото тя метафорично трябваше да коленичи. Затова поведението й към него често биваше странно и непоследователно. За един миг тя го гледаше de haut en bas^[8], в следващия de bas en haut^[9], а понякога сполучваше да съчетае и двете си отношения в едно изречение.

— Да беше жив клетият Фредерик. Той би ме посъветвал.

— Несъмнено. И неговият съвет би бил подобен на моя. Можете да бъдете сигурна в това. Знам, че беше добър християнин. А аз ви говоря това, което ни учи правата Христова вяра.

— Било е предупреждение. Наказание.

Викарият я погледна строго.

— Пазете се, мила госпожо, пазете се. Човек не престъпва безнаказано правата на нашия създател.

Тя промени позицията си. Всичките викарии на света не биха могли да оправдаят ранната смърт на съпруга й. Това си оставаше само между нея и Бога — загадка, подобна на черен опал, която ту блясваше като строга поличба, ту й се струваше като предплата срещу цялото изкупление, което навярно все още дължеше.

— Дарения съм правила. Но не съм сторила добро.

— Да даряваш, е най-похвалното дело.

— Но не съм като лейди Котън.

Внезапното преминаване към светски неща не изненада викария. Той знаеше, че мисис Поултни се смята за много изостанала в точно тази дисциплина от надпреварата по благочестивост. Лейди Котън, която живееше на няколко мили от Лайм, беше прочута с фантастичната си благочестивост. Тя редовно посещаваше бедните и болните, председателстваше мисионерско общество, беше създала дом за паднали жени — вярно, условията в него бяха изкупително сурови и повечето потомки от нейното Магдаленино дружество гледаха при първа възможност да се доберат обратно до блатото на порока, но мисис Поултни не знаеше това, както не знаеше и по-вулгарното прозвище на Трагедия. Викарият се покашля.

— Лейди Котън служи за пример на всички ни.

Думите му наляха масло в огъня, което той вероятно усети.

— Би трябвало да започна и аз да правя посещения.

— Чудесна идея.

— Работата е там, че посещенията винаги са ме разстройвали. — Викарият не й помогна. — Съзнавам, че е осъдително.

— Е, хайде, хайде…

— Да. Много осъдително.

Последва дълго мълчание, през което викарият мислеше за своята вечеря, до която оставаше още цял час, а мисис Поултни — за своята греховност. После, с необичайно смирение, тя сама предложи изход от своите терзания.

— Ако знаете някоя дама, някоя изискана жена, която е изпаднала в затруднено положение…

— Не съм съвсем наясно какво имате предвид.

— Искам да взема някоя жена за компаньонка. Вече ми е трудно да пиша, а мисис Феърли чете много лошо. Ще бъда щастлива да приютя такъв човек.

— Много добре. Щом имате такова желание. Ще се поинтересувам.

Мисис Поултни малко се сепна от безумната си идея да се просне така необмислено в нозете на истинското християнство.

— Тя трябва да е безукорно почтена. Имам слуги, за които нося отговорност.

— Разбира се, мила ми госпожо, разбира се. — Викарият се изправи.

— И за предпочитане е да няма роднини. Близките на онези, които си взел под попечителство, могат да бъдат крайно досадни.

— Бъдете сигурна, че няма да ви предложа неподходящ човек.

Той се ръкува с нея и се упъти към вратата.

— И да не е много млада, мистър Форсайт.

Викарият се поклони и излезе. Но насред стълбата към долния стаж спря. Досети се нещо. Помисли. Едно чувство, ненапълно лишено от злоба, породено от дългите часове на двуличие — или поне невинаги пълна искреност — прекарани край натруфената мисис Поултни, порив някакъв, го накара да се обърне и да се яви отново при нея. Застана на вратата.

— Дойде ми наум една подходяща жена. Казва се Сара Удръф.

Пета глава

„О, не; какво ни ползва нов

безсмислен спор? Ако Смъртта

е вездесъща, Любовта

не ще е вечната любов,

а блуден блян, духовна лен,

пиян вакхически екстаз

и похотлив сатирски бяс —

нагон необуздан, разтлен…“

Тенисън, „In memoriam“ (1850)

„Младите хора бяха полудели да видят Лайм.“

Джейн Остин, „Убеждение“

Ърнестина имаше лице точно за нейната епоха; с малка брадичка, овално, нежно като теменужка. Още може да го видите в рисунките на големите илюстратори от онова време Физ или Джон Лийч. Сивите очи и бледата кожа подсилваха нежността на другите черти. Като срещнеше някого за пръв път, тя умееше да сведе поглед така красиво, сякаш би припаднала само ако някой господин посмее да я заговори. В ъгълчето на клепачите и в ъгълчето на устните обаче се прокрадваше слабо загатната извивка — лека като лъх от февруарски теменужки, ако използваме същото сравнение — неуловима, но вън от всяко съмнение, която опровергаваше привидното й пълно покорство пред великото божество Мъжа. Правоверният викторианец би се отнесъл с подозрение към този бегъл намек за Беки Шарп, но човек като Чарлс не можеше да устои на чара й. Уж беше една от дузините накипрени госпожички — Джорджини, Виктории, Албертини, Матилди и тям подобни, — които седяха на всеки бал под строга охрана, но същевременно не приличаше на тях.

Когато Чарлс напусна къщата на леля Трантър, за да измине стотината крачки до хотела и после с дълбокомислено изражение — има ли по-големи глупци на света от влюбените — да се изкачи по стълбите до стаята си и да провери в огледалото дали наистина изглежда добре, Ърнестина се извини и също се прибра в своята стая. Искаше да хвърли през дантелените завеси един последен поглед на годеника си, но също и да бъде в единственото поносимо помещение от къщата на леля си.

След като заслужено се възхити на походката му и на жеста, с който той вдигна цилиндър да поздрави прислужницата на леля Трантър, изпратена по някаква работа, но едновременно му се ядоса, че го прави, защото момичето имаше дръзки очички на селянка от Дорсит и предизвикателно румени бузи, а на Чарлс му бе строго забранено да поглежда вече към жена под шестдесет (забрана, която за щастие точно от една година не засягаше леля Трантър), Ърнестина се отдръпна от прозореца. Стаята бе обзаведена специално за нея по нейния вкус, който беше подчертано френски — с мебелировка, тежка като английската, но с повече позлата и украшения. Останалата част от къщата на леля Трантър беше мебелирана подчертано и неспасяемо в стила отпреди четвърт век, тоест представляваше музей от вещи, донесени от първата вълна, помела всичко декадентско, леко и изящно — свързано със спомените й от времето на онзи ужасен крал Джордж IV.

Човек не можеше да не хареса леля Трантър, още по-малко да се разсърди на това невинно усмихнато и приказливо — особено приказливо — лице. Тя притежаваше целия оптимизъм на справилите се с живота стари моми: самотата или озлобява, или учи на самостоятелност. Отначало леля Трантър се бе заела да извлече колкото може повече полза за себе си, докато накрая вече принасяше полза и на другите.

Ърнестина обаче използваше всички поводи да се кара с нея: за това, че е невъзможно да се вечеря в пет; за погребалните мебели, които задушаваха другите стаи; загдето лелята прекалено много се грижеше за доброто й име (не можеше да повярва, че годеникът и годеницата може да поискат да седнат насаме или да се разходят сами); но преди всичко по въпроса за самото пребиваване на Ърнестина в Лайм.

Клетото момиче трябваше да изпита агонията, откакто свят светува на всяко единствено дете в семейството, а именно — тежестта на смазващия и неумолим балдахин на родителската любов. Още от рождение най-слабата й кашлица докарваше лекари; от пубертета най-малкият й каприз събираше тапицери и шивачи, а стига само леко да се намръщеше, и майка й и баща й часове наред скришом се самообвиняваха. Всичко вървеше по мед и масло, когато ставаше дума за нови дрехи и нови тапети, но имаше един въпрос, по който нейните bouderies^[10] и оплаквания удряха на камък: здравето. Майката и бащата бяха убедени, че тя е предразположена към туберкулоза. Достатъчно беше да усетят влага в мазето, за да се преместят в друга къща; или да вали два дни дъжд, когато са на курорт, за да отидат в друга област. Половината лекари на Харли Стрийт я бяха преглеждали, без да открият нищо; тя никога не бе боледувала сериозно през живота си, не се оплакваше нито от отпадналост, нито от хроническа слабост, характерни за тази болест. Би могла — ако имаше кой да й разреши — да танцува цяла нощ, а после цяла сутрин да играе федербал, без това ни най-малко да й се отрази зле. Но да отклони грижовните си родители от тази фикс идея, беше все едно бебе да помести планина. Да имаше как да надникнат в бъдещето — Ърнестина щеше да надживее цялото си поколение. Родила се беше в 1846 година и умря в деня, в който Хитлер нахлу в Полша.

Ето защо неизменна част от съвсем ненужния й ежегоден режим беше редовното гостуване при сестрата на майка й в Лайм. Обикновено идваше да се възстанови от светския сезон, но тази година я изпратиха да събере сили за сватбата. Нямаше съмнение, че морският бриз на Ламанша й се отразяваше добре, но тя винаги слизаше от дилижанса за Лайм с мрачното настроение на каторжник, пристигнал в мястото на своето заточение. Провинциалното общество беше допотопно като тромавите махагонови мебели на леля Трантър, а колкото до развлеченията — за дама, която познаваше най-доброто, предлагано в Лондон, тук все едно, че ги нямаше. Така че в отношенията си с леля Трантър Ърнестина приличаше повече на жизнерадостно дете — една английска Жулиета и нейната едва пристъпваща дойка. И наистина, ако предишната зима Ромео не се бе появил като спасение на сцената и не бе обещал да сподели самотното й заточение, тя щеше да се разбунтува; най-малкото беше почти сигурна, че ще се разбунтува. Ърнестина несъмнено имаше много по-силна воля, отколкото околните биха допуснали — много по-силна, отколкото епохата позволяваше. За щастие тя отдаваше дължимото и на общоприетите норми, а и подобно на Чарлс — което не беше без значение, за да се харесат още първия път — притежаваше чувство за самоирония. Без него и без чувството си за хумор тя би била ужасна глезла. За нейно оправдание можем да добавим, че често сама се обръщаше така към себе си; „Ах ти, глезла такава!“. Този следобед, в стаята си, тя се разкопча, застана пред огледалото по риза и фуста и потъна за няколко минути в твърде нарцистично самосъзерцание. Шията и раменете не отстъпваха на лицето й; наистина беше много красива, едно от най-красивите момичета, които бе виждала. Сякаш за да се увери, тя вдигна ръце и разпусна косите си — знаеше, че е някак грешно, но и необходимо — като гореща баня или топло легло в зимна вечер. За един истински греховен миг тя си представи, че е някоя порочна жена — танцьорка или актриса. И тогава, ако я наблюдавахте, щяхте да видите нещо много странно: тя внезапно спря да се върти и да се възхищава на себе си в профил; хвърли бърз поглед към тавана. Устните й се раздвижиха. Отвори припряно един от гардеробите и се наметна с пеньоар. Онова, което й бе минало през ума — понеже, докато се въртеше, погледът й попадна върху ъгълче от леглото, — беше плътска мисъл: въображаема, смътно зърната Лаокоонова прегръдка на голи тела. Стресна я не само пълното невежество за половия акт, но и страхът от неизбежна болка и жестокостта, които като че ли отричаха цялата нежност на жестовете и сдържаността на позволените ласки, така привлекателни у Чарлс. Веднъж или два пъти бе виждала да се чифтосват животни и не можеше да забрави грубостта.

Така тя си бе измислила нещо като заповед към самата себе си — едно неизречено „Не бива“ — за случаите, когато нещо, свързано с инстинкта на женското тяло — менструация или раждане, — се опитваше да нахлуе в съзнанието й.

Но дори да прогониш вълците от прага си, те продължават да вият отвън в тъмнината. Ърнестина искаше съпруг, искаше този съпруг да бъде Чарлс, искаше и деца; само че цената, която смътно предчувстваше, че ще трябва да плати за тях, й се струваше твърде висока.

Понякога се чудеше как Бог е позволил такава животинска проява на Дълга да съсипе такъв невинен копнеж. По същия начин мислеха и повечето жени по нейното време; така беше и с по-голямата част от мъжете. Нищо чудно, че дългът е станал ключово понятие в представата ни за Викторианската епоха… и такъв „студен душ“ за нашата^[11].

Щом обузда вълците, Ърнестина отиде до тоалетката, отключи едно чекмедже и извади оттам дневника си, подвързан в черен марокен и със златна закопчалка. От друго чекмедже извади скритото ключе и го отключи. Веднага отгърна книгата на последната страница. Там си бе записала — в деня на годежа й с Чарлс — всички дати на дните и месеците, които оставаха до сватбата. С тънки чертички бяха зачертани вече два месеца; оставаха още около деветдесетина дни. Сега Ърнестина взе молив с накрайник от слонова кост и задраска 26 март. До края на деня имаше още девет часа, но тя си позволяваше обикновено тази малка измама. После разтвори книгата в началото или по-точно почти в началото, понеже й беше подарена на Коледа. След първите петнадесет страници, изписани всичките със ситен почерк, една беше оставена празна и върху нея тя бе изсушила жасминова клонка. Погледа я малко, после се наведе да я помирише. Разпуснатата й коса падна върху листа и тя затвори очи, за да види дали може още веднъж да си припомни най-прелестното — денят, в който бе помислила, че ще умре от радост, бе плакала дълго, онова неизразимо…

По стълбите се чуха стъпките на леля Трантър, тя бързо скри дневника и се зае да реши меката си кестенява коса.

Шеста глава

„О, Мод, кошуто млечнобяла,

не за съпруга си била…“

Тенисън, „Мод“ (1855)

Онзи следобед, когато викарият се върна да направи предложението си, лицето на мисис Поултни изразяваше пълно неведение. При дамите от нейния тип, щом нещо излизаше от обсега на знанията им, то много лесно ставаше обект на неодобрение. Лицето й прекрасно подхождаше на това чувство: очите й съвсем не бяха „храмове на безмълвна молитва“, както в стиха на Тенисън, а бузите, увиснали почти като торбички, присвиваха устните в надменно отричане на всичко, застрашаващо двата й принципа в живота — единият (ще използвам саркастичната формулировка на Трайчке), че „Цивилизацията е сапун“ и другият, че „Порядъчно е само онова, от което не се обиждам“. Нещо в нея напомняше бял пекинез, по-точно препариран пекинез, понеже тя носеше скрита в пазвата си малка торбичка с камфор като профилактично средство срещу холерата и затова, където и да отидеше, около нея винаги лъхаше леко на нафталин.

— Не я познавам.

Викарият се почувства сконфузен. Запита се какво ли би станало, ако Добрият самарянин бе попаднал на мисис Поултни, а не на бедния пътник.

— Не очаквах да я познавате. Момичето е от Чармът.

— Момиче ли?

— Всъщност… не съм сигурен за възрастта й… жена, дама на около тридесет години. Може би и повече. Не бих искал да правя догадки. — Викарият съзнаваше, че зле представи отсъстващия ответник. — Но случаят е много печален. И във висша степен заслужава вашето милосърдие.

— Има ли образование?

— Да. Учила е за гувернантка. После е работила като гувернантка.

— А каква е сега?

— Мисля, че е без работа.

— Защо?

— Историята е дълга.

— Непременно бих искала да я чуя, преди да предприема нещо.

Викарият седна отново и разказа каквото знаеше за Сара Удръф или поне част от това, което знаеше, защото в храбрите усилия да спаси душата на мисис Поултни той реши да изложи на опасност своята.

— Баща й е бил арендатор при лорд Меритън близо до Бийминстър. Обикновен земеделец, но принципен и добродетелен човек, високо уважаван в околността. Постъпил много мъдро, като дал на дъщеря си по-добро образование, отколкото можело да се предположи.

— Покойник ли е?

— От няколко години. Момичето станало гувернантка у капитан Джон Талбът в Чармът.

— Ще й даде ли той препоръчително писмо?

— Мила мисис Поултни, ако правилно съм разбрал от предишния ни разговор, търсите човек, към когото да проявите милосърдието си, а не да назначавате на работа.

Тя поприведе глава — единственият жест, с който изобщо си позволяваше да изрази нещо като извинение.

— Такова писмо без съмнение може да се поиска. Тя е напуснала семейство Талбът по свое желание. Ето какво се е случило. Сигурно си спомняте за онзи френски кораб — мисля, че беше отплавал от Сен Мало, — който се разби в брега при Слоунбароу в ужасната буря през декември миналата година. Навярно си спомняте също, че трима души от екипажа бяха спасени и прибрани от хората на Чармът. Двамата бяха обикновени моряци. Третият, както разбрах, бил помощник-капитанът на кораба. Кракът му се счупил още при първия удар, но той се вкопчил в парче от мачта и бил и изхвърлен на брега. Сигурно сте чели във вестниците.

— Може. Не обичам французите.

— Като морски офицер капитан Талбът отзивчиво приютил в дома си… чуждестранния моряк и натоварил семейството си с грижите за него. Но той не говорел английски. Наложило се мис Удръф да му превежда и да му услужва.

— Нима тя знае френски? — Ужасът на мисис Поултни при това страховито разкритие едва не съкруши викария. Но той смогна да се поклони и вежливо да се усмихне.

— Мила госпожо, френски знаят повечето гувернантки. Не са виновни, че светът изисква това от тях. Но да се върнем на френския джентълмен. Трябва да кажа, че за съжаление той не заслужава да бъде наричан така.

— Мистър Форсайт!

Тя се дръпна назад в стола, но не много гневно, за да не онемее от страх клетият човек.

— Бързам да добавя, че нищо непристойно не се е случило у капитан Талбът. Нито където и да е или когато и да е след това, що се отнася до мис Удръф. Мистър Фърси-Харис ми даде честната си дума за това. Той е запознат с обстоятелствата много по-добре от мен. — Споменатият човек беше викарият на Чармът. — Но французинът успял да завладее чувствата на мис Удръф. Щом кракът му оздравял, той се качил на дилижанса за Уеймът, откъдето, както всички предполагали, щял да търси някой кораб за родината си. Два дни след заминаването му, мис Удръф помолила мисис Талбът по най-настойчив начин да й позволи да напусне работа. Казаха ми, че мисис Талбът се опитала да узнае какви са причините. Уви, безуспешно.

— И я е оставила да напусне без предизвестие?

Викарият ловко използва тази възможност.

— Съгласен съм, че е било много глупаво. Трябвало е да постъпи по-благоразумно. Да беше мис Удръф с по-далновидна господарка, цялата тази тъжна история нямаше да се случи. — Той замълча, за да може мисис Поултни да схване тънкия комплимент. — Ще продължа по-накратко. Мис Удръф отишла при французина в Уеймът. Поведението й е крайно осъдително, но сведенията ми са, че е живяла у една братовчедка.

— Това не я оправдава в моите очи.

— Имате пълно право. Но не забравяйте, че тя не е дама по рождение. По-нисшите класи не държат на благоприличието като нас. Освен това пропуснах да ви кажа, че французинът се сгодил за нея. Мис Удръф отишла в Уеймът с убеждението, че ще се оженят.

— Но той не е ли бил католик?

Мисис Поултни се почувства като самотен Патмос^[12] сред бушуващ океан от католицизъм.

— Поведението му, боя се, показва, че изобщо не е бил добър християнин. Но той очевидно се е представил като един от нашите клети едноверци в онази заблудена страна. След няколко дни си заминал за Франция, обещавайки на мис Удръф, че щом уведоми семейството си и си осигури нов кораб — една от лъжите му била, че щели да го повишат в капитан, като се върне — ще дойде отново тук, в самия Лайм, ще се ожени за нея и ще я отведе със себе си. Оттогава тя чака. Съвсем ясно е, че човекът е бил безсърдечен измамник. Той несъмнено се е надявал да извърши някоя мерзост с клетото същество в Уеймът. И когато пред нейните непоклатими християнски принципи намеренията му се оказали безнадеждни, той отплавал.

— И какво е станало с нея оттогава? Естествено мисис Талбът не я е приела обратно.

— Госпожо, мисис Талбът е малко особена жена. Тя й предложила да се върне. Но ето че стигнах до тъжните последици в тази история! Мис Удръф не е загубила ума си. Съвсем не. Тя е напълно способна да изпълнява всякакви задължения, които й се възложат, но страда от тежки пристъпи на меланхолия. Те несъмнено се дължат отчасти и на угризенията й. Но, боя се, и на дълбоката й заблуда, че лейтенантът е почтен човек и някой ден ще се върне при нея. По тази причина често я виждат да броди край морето. Самият мистър Фърси-Харис положил големи усилия да покаже на тази жена колко безсмислено, ако не и непристойно, е нейното поведение. Или по-грубо казано, госпожо, тя е леко побъркана.

Последва тишина. Викарият се остави в ръцете на Фортуната — макар да беше езическо божество. Той усети, че мисис Поултни пресмята всички „за“ и „против“. Мнението, което имаше за себе си, налагаше да изглежда ужасена и потресена при мисълта да допусне такова същество в Малборо Хаус. Но имаше и Бог, с когото трябваше да се съобразява.

— Има ли роднини?

— Доколкото ми е известно, не…

— Как се е издържала, откакто…

— Живяла е в крайна оскъдица. Разбрах, че взимала по малко да шие. Мисля, че мисис Трантър й е давала такава работа, но се е издържала главно от спестяванията си като гувернантка.

— Значи пестеливостта й я е спасила.

Викарият отново си пое дъх.

— Ако я вземете при вас, госпожо, тя ще бъде наистина спасена. — Той изигра коза си. — А може би — при все че нямам право да ставам съдник на съвестта ви — ще спаси и другиго.

Внезапно пред очите на мисис Поултни се яви зашеметяващо и божествено видение: смачканият светейши фасон на лейди Котън. Да бъде, или да не бъде? Тя се намръщи и впери поглед в дебелия си килим.

— Бих желала да разговарям с мистър Фърси-Харис.

 

 

Така, седмица по-късно, придружен от викария на Лайм, той я посети, пийна си мадейра, разказа — и премълча — каквото го бе посъветвал неговият колега по сан. Мисис Талбът бе дала безкрайно дълго препоръчително писмо, което нанесе повече вреда, отколкото полза, понеже за срамотиите не порицаваше достатъчно поведението на гувернантката. Едно изречение особено разгневи мисис Поултни: „Мосю Варген беше очарователен човек, а по молба на капитан Талбът ще спомена, че моряшкият живот не е най-добрата школа за нравственост.“ Не я интересуваше и това, че мис Сара била „веща и предана учителка“, нито че „Моите деца тъгуват за нея“. Явното незачитане на моралните норми от страна на мисис Талбът и нейната глупава сантименталност обаче в края на краищата услужиха на Сара пред мисис Поултни: подействаха й като предизвикателство.

Сара дойде да се представи, придружена от викария. Мисис Поултни остана тайно доволна от нея още от самото начало заради това, че изглеждаше не толкова отчаяна, колкото сломена от обстоятелствата. Вярно е, че истинската й възраст издайнически личеше — по-скоро двадесет и пет, отколкото „тридесет или повече“. Но по нескриваната й дълбока скръб се виждаше, че е грешница, а мисис Поултни не искаше да се заема с никого, който да не принадлежи съвсем очевидно към тази категория. Освен това беше и сдържана, което мисис Поултни реши да изтълкува като израз на безмълвна благодарност. Спомняйки си за безброй напуснали слуги, старата дама най-много от всичко ненавиждаше нахалството и дързостта — понятия, които в нейния живот бяха равнозначни на това някой да заговори, преди да му заговорят, или да отгатва желанията й, което я лишаваше от удоволствието да му се скара, че не ги е отгатнал.

След това, по предложение на викария, тя продиктува на Сара едно писмо. Почеркът беше чудесен, правописът — безупречен. Подложи я на по-лукава проверка. Подаде на Сара Библията си и я накара да чете. Мисис Поултни бе мислила доста върху избора на пасажа и мъчително се бе раздвоявала между псалом 119 („Блажени са непорочните в пътя си“) и псалом 140 („Избави ме, Господи, от зъл човек“). Най-сетне се бе спряла на първия и сега не само слушаше гласа на четеца, но и следеше за някой фатален признак, че думите на псалмопевеца не се приемат достатъчно дълбоко.

Гласът на Сара беше плътен, дори дълбок. Имаше следи от провинциален акцент, но по онова време изтънченият акцент още не беше задължителен в доброто общество. В Камарата на лордовете имаше хора, дори херцози, в чийто говор продължаваше да се чувства провинциалният акцент, но те не правеха лошо впечатление никому. Може би поради контраста с монотонното запъване на мисис Феърли мисис Поултни веднага одобри гласа. Той дори я очарова, както я очарова и поведението на момичето, когато прочете: „О, да бяха се насочили моите пътища към спазване на твоите устави!“

Оставаше да бъдат зададени още няколко въпроса:

— Мистър Форсайт ме уведоми, че все още храните чувства към чужденеца.

— Не бих желала да говоря за това, госпожо.

Ако някоя прислужничка дръзнеше да изрече подобно нещо на мисис Поултни, би настъпил денят на Страшния съд. Но думите на Сара бяха казани открито, без страх, и все пак с уважение. Така че поне този път мисис Поултни пропусна една отлична възможност да упражни тиранията си.

— Не желая френски книги в къщата си.

— Не притежавам такива. Нито английски, госпожо.

Защото ги беше продала всичките, позволявам си да добавя, а не защото беше някой далечен предтеча на великия Маклухън.

— Библия имате естествено.

Момичето поклати глава. Викарият се намеси:

— Аз ще се погрижа за това, драга мисис Поултни.

— Разбрах, че посещавате редовно църковна служба.

— Да, госпожо.

— Продължавайте. Бог ни дава утеха във всяко нещастие.

— Опитвам се да споделя вярата ви в това, госпожо.

Мисис Поултни зададе най-трудния въпрос, онзи, който викарият предварително я бе помолил да не споменава.

— Ами ако този… човек се върне? Тогава?

Сара отново постъпи по най-добрия начин: не каза нищо, само сведе и поклати глава. В своето все по-голямо благоразположение мисис Поултни възприе това като доказателство за безмълвно разкаяние.

И така, тя се залови с доброто си дело.

Не й мина през ума, разбира се, защо Сара, след като е отклонила предложенията на християни, не така ревностни като мисис Поултни, е пожелала да влезе именно в нейната къща. Причините бяха две, и то много прости: едната бе, че Малборо Хаус предлагаше великолепен изглед към залива Лайм. Другата бе още по-проста. Сара бе останала точно със седем пенита.

Седма глава

Извънредно повишената производителна сила в сферата на едрата промишленост… позволява непроизводителното използване на все по-голяма част от работническата класа и с това — все по-масовото възпроизвеждане на някогашните домашни роби под името „класа на прислужниците“ като слуги, слугини, лакеи и т.н.

Маркс, „Капиталът“ (1867)

Когато Сам дръпна пердетата, утрото озари Чарлс така, както мисис Поултни — все още в обятията на Морфея, ако се съди по шума от спалнята — би желала след смъртта си раят да я озари, щом мине дължимото благоприлично ожидание. Мекият климат по крайбрежието на Дорсит десетина пъти в годината дарява такива дни — не просто меки за сезона дни, а пленителни мигове средиземноморска топлина и лъчезарност. В такива дни природата сякаш полудява. През ноември паяците, които би трябвало да спят зимен сън, плъзват по нагорещените скали, през декември запяват косове, през януари цъфтят иглики, а март се прави на юни.

Чарлс седна в леглото, хвърли нощната си шапчица, накара Сам да разтвори широко прозорците и, подпрян на ръце, впери поглед в слънчевите лъчи, които нахлуха в стаята. Леката му потиснатост от предния ден бе изчезнала заедно с облаците. Топлият пролетен въздух се промъкна през полуразгърдената му нощница и го погали по голата шия. Сам точеше бръснача му, а от медната кана, която бе донесъл, парата примамливо се издигаше, навявайки рой прустовски асоциации за безоблачни дни, увереност, стабилност, ред, спокойствие, изтънченост. По калдъръмената улица мина конник с мек екот на кротки копита по камъка. Вятърът полъхна малко по-силно и размърда овехтелите пердета от червено кадифе, но дори те изглеждаха красиви на тази светлина. Всичко беше превъзходно. Светът винаги щеше да бъде такъв и само такъв.

Заситниха копитца, разнесе се припряно блеене. Чарлс стана и погледна през прозореца. Отсреща стояха и си говореха двама старци с широки ризи на басти. Единият беше овчар, облегнат на гегата си. Насред улицата неспокойно чакаха дузина овце и двойно повече агнета. Останки от носиите на една много по-стара Англия се срещаха тук-там като живописна гледка в 1867 година; всяко село си имаше поне по десетина старци в такава премяна. Чарлс съжали, че не може да рисува. В провинцията беше наистина очарователно. Той се обърна към слугата си.

— Бога ми, Сам, в ден като днешния съм склонен кракът ми вече да не стъпи в Лондон.

— Ако още малко постоите да ви ду’а, сър, току-виж, и тая станала.

Господарят му го погледна строго. Със Сам бяха заедно от четири години и се познаваха доста по-добре, отколкото партньорите в много от уж по-интимните форми на съжителство.

— Пак си пил, Сам.

— Не съм, сър.

— По-добре ли е новата стая?

— Да, сър.

— А храната?

— Много ’ранителна, сър.

— Quod est demonstrandum.^[13] В такова утро последният бедняк би запял от радост, а на теб са ти потънали гемиите. Ergo^[14], пил си.

Сам провери острието на смъртоносния бръснач върху късия си палец с изражение, което подсказваше, че всеки момент можеше да му хрумне да го опита върху собственото си гърло или върху това на засмения си господар.

— Онуй слугинче от ку’нята на мисис Трантър, сър… Аз, на мен да остане…

— Бъди така любезен първо да оставиш този инструмент и после да ми обясняваш.

— Ей я на къде се дуе. — Той извъртя палец към прозореца. — Зинала отсреща, ще проглуши улицата.

— И какво извика?

Изражението на Сам стана много сериозно при мисълта за кръвната обида.

— „У кога стана въглищар, кога му почерня вратът!“ — И мрачно замлъкна. — И чувал с въглища иска, сър.

Чарлс се ухили.

— Знам я. Със сивата рокля, нали? Една такава грозна, а?

Несправедливо беше от страна на Чарлс, защото ставаше дума за момичето, на което бе свалил шапка предишния следобед — най-апетитното създание, с което Лайм можеше да се похвали.

— А, сър, ’ич не е грозна, тъй да се каже.

— Аха. Ясна работа. Купидон е несправедлив към лондончанина.

Сам го стрелна с възмутен поглед.

— Сопола си не фърлям на нея, сър.

— Подбирай си думите, Сам. Може да си се родил в кръчма…

— Кръчмата беше отсреща, сър.

— Все едно. Но аз няма да позволя да си служиш с кръчмарски език в ден като днешния.

— Орезилен съм, мистър Чарлс. Всички коняри я чу’а.

Тъй като „всичките коняри“ бяха само двама, а единият от тях — напълно глух, Чарлс не прояви особено съчувствие. Той се усмихна, после даде знак на Сам да му налее гореща вода.

— Хайде сега, бъди добър и ми донеси закуската. Тази сутрин ще се избръсна сам. И нека да ми сложат двойна порция кифлички.

— Слушам, сър.

Чарлс спря намръщения Сам на вратата и му се закани с четката за бръснене.

— Тези провинциални момичета са твърде свенливи, за да обиждат така изисканите лондонски господа… освен ако не са били силно предизвикани. Имам сериозни подозрения, Сам, че ти си поизбързал. — Сам стоеше с отворена уста. — А ако не побързаш двойно повече с моята закуска, ботушът ми ще се окаже по-бърз от тебе и никак не завиждам на задните ти части.

Вратата се затвори, и то съвсем не безшумно. Чарлс си намигна в огледалото. После изведнъж си придаде изражение на десет години по-възрастен — много важен, сериозен млад глава на семейство. Засмя се доволно на физиономията си и на обзелото го добро настроение, вирна глава и потъна в гальовно съзерцание на чертите си. Те бяха наистина много правилни — голямо чело, мустаци, черни като косата му, която се беше разрошила при свалянето на нощната шапчица и го правеше да изглежда по-млад. Кожата му бе изтънчено бледа, макар и не чак като на повечето лондонски джентълмени — по онова време слънчевият загар съвсем не беше желан белег на добро обществено положение и мъжественост, а тъкмо напротив — издаваше плебейски произход. При по-внимателен поглед лицето му в такива мигове изглеждаше леко глуповато. Отново го облъхна досадата от предишния ден. Да, твърде наивно беше това лице без изисканата маска за пред хора: липсваше му тежест. Добре, че бяха дорийският нос и хладните сиви очи. Колкото до доброто възпитание и самочувствие, те несъмнено му личаха.

Чарлс се зае да насапунисва двойственото лице.

 

 

Сам бе десетина години по-млад от него — твърде млад, за да е добър слуга, а освен това разсеян, свадлив и суетен: въобразяваше си, че е много умен, много обичаше да се прави на палячо и да мързелува, облегнат някъде, със сламка или стръкче магданоз, пъхнато в ъгълчето на устата, да се преструва на познавач на коне или да лови врабчета със сито точно когато му викнат да се качи горе.

На нас, разбира се, всеки лондонски прислужник на име Сам веднага ни напомня за безсмъртния Уелър, а този Сам несъмнено бе произлязъл от същото съсловие. Но бяха минали вече тридесет години, откакто „Записките на клуба Пикуик“ се появиха с блясък на бял свят. Любовта на Сам към конете всъщност не беше особено дълбока. Той приличаше на съвременен работник, който смята, че се е издигнал, щом познава добре колите. Сам дори познаваше Сам Уелър, но не от книгата, а от една театрална постановка. Знаеше също, че времената са се променили. Лондонските слуги от неговото поколение се бяха изкичили едно стъпало по-нагоре. И ако той се мотаеше из конюшните, правеше го именно за да покаже пред провинциалните коняри и прислужници, че е едно стъпало над тях.

В средата на века на сцената в Англия се бе появил съвсем нов вид денди. Някогашните аристократични екземпляри поовехтелите потомци на Бо Бръмъл^[15] бяха известни като „контета“; новото поколение млади преуспяващи занаятчии и по-амбициозните слуги вече се надпреварваха с тях по елегантност. Самите „контета“ ги наричаха „сноби“. Сам беше много подходящ пример за сноб в тесния смисъл на думата. Имаше тънко чувство за стил в облеклото почти толкова тънко, колкото на „тупалките“ от 60-те години — и харчеше по-голямата част от заплатата си, за да е в крак с модата. Проявяваше и друга характерна черта на тази нова класа стремежът да се говори правилно.

През 1870 година прословутото неумение на Сам Уелър да произнася правилно „в“ вековен белег на лондонското простолюдие — предизвикваше вече презрението както на „снобите“, така и на буржоазните писатели, които все пак продължиха още известно време, и то съвсем неоснователно да го използват в диалога на своите кореняци лондончани. На снобите им беше много по-трудно да се справят с „х“-то; ожесточена борба с него водеше и нашият Сам, но по-често губеше, отколкото печелеше. Грешките му всъщност не бяха комични: те бяха признак на социална революция.

Чарлс не можеше да осъзнае това, може би защото Сам му даваше нещо много необходимо в живота: ежедневната възможност да побъбри и да се пренесе в ученическите години, проявявайки характерната си и злощастна слабост към изтънчени каламбури и двусмислици — чувство за хумор, което бе чист и извънредно отвратителен продукт на аристократичните привилегии в образованието. Все пак, макар че поведението на Чарлс на пръв поглед утежняваше и без това грубата икономическа експлоатация, трябва да отбележа, че той проявяваше към Сам известна топлота и човещина, много по-добри от непристъпната бариера, която новите богаташи — а епохата гъмжеше от нови богаташи — бяха издигнали между себе си и своите слуги. Чарлс, естествено, имаше зад себе си много поколения, живели с прислуга — нещо, което не можеше да се каже за новозабогателите му съвременници: самите те често биваха деца на слуги. Той не би могъл да си представи света без слуги. Новите богаташи можеха и това ги караше много повече да злоупотребяват с несигурното си положение. Своите слуги те се опитваха да превърнат в машини, докато Чарлс много добре знаеше, че неговият прислужник е отчасти и компаньон — един Санчо Панса, необходимият комедиен съпровод на духовната му връзка с Ърнестина — Дулцинея. Накратко казано, държеше Сам, защото той често го забавляваше, а не защото не можеше да се намерят подобри „машини“.

Разликата между Сам Уелър и Сам Фароу, тоест между 1836 и 1867, обаче беше следната: първият беше щастлив от ролята си, а вторият само я търпеше. Уелър би си отмъстил за „почернелия врат“ и „чувал с въглища“ и би го сторил със словесна острота. Сам се бе вцепенил, бе „дигнал вежди“ и бе обърнал гръб.

Осма глава

„Де някога шумял е лес

бучат води… Какви промени!

Вилнели вън вълни зелени

бушува булевардът днес!

 

А сенките мъгли застиват

в менливо мимолетен вид,

а зъбери от сив гранит

в мъгливи облаци преливат…“

Тенисън, „In Memoriam“ (1850)

„Ако искаш в наше време да те уважават и същевременно да не правиш нищо, най-добре е да си дадеш вид, че работиш над някакво много сериозно проучване…“

Лесли Стивън, „Щрихи от Кеймбридж“ (1865)

Не само лицето на Сам бе мрачно тази сутрин в Лайм. Ърнестина се бе събудила в настроение, което многообещаващият ден само още повече влоши. Състоянието й беше познато, но не можеше и дума да става да стовари последиците му върху Чарлс. Ето защо когато той, воден от повелята на дълга, се появи в десет часа у леля Трантър, посрещна го само възрастната дама. Ърнестина прекарала малко неспокойна нощ и пожелала да си почине. Не би ли се върнал той следобед за чая, когато тя несъмнено щяла да бъде по-добре?

След като грижовните въпроси на Чарлс — не трябва ли да се повика лекар — бяха отклонени вежливо с „не“, той се сбогува. Нареди на Сам да купи каквито цветя намери, да ги отнесе в дома на очарователната болна — с разрешението и препоръката да отдели едно-две стръкчета за младата дама, проявила такава неприязън към въглищарското съсловие — и като награда за това леко задължение, да смята деня си за свободен. После Чарлс се замисли как самият той да прекара часовете, с които разполагаше.

Изборът не го затрудни. Той, разбира се, би придружил Ърнестина навсякъде, където изискваше здравето й, но трябва да се признае, че изборът тъкмо на Лайм Риджис правеше изпълнението на предбрачните му задължения лесно и приятно. Имената „Стоунбароу“, „Блек Вен“, „Чеърклифс“ може да не ви говорят нищо, но Лайм е разположен в центъра на рядко находище на син варовик. За онзи, който само съзерцава природата, този камък не е особено привлекателен. Извънредно тъмносив на цвят като втвърдена кал, той е по-скоро отблъскващ, отколкото живописен. Освен това е много коварен, тъй като пластовете са крехки и се свличат, в резултат на което тази малка брегова ивица от около дванадесет мили син варовик е подарила на морето повече суша, отколкото които и да е друг бряг на Англия. Поради постоянните си свлачища и поради изключителното изобилие на вкаменелости обаче, тя е истинска Мека за британските палеонтолози. През последните сто и повече години най-често срещаният животински обитател на този бряг е човекът… размахал геоложко чукче.

Чарлс вече бе посетил може би най-прочутия по това време магазин в Лайм — „Старата вкаменелост“, — основан от забележителната Мери Анинг, жена без специално образование, но с гениалната дарба да открива хубави — и в много случаи тогава още неописани — образци. Тя беше първият човек, намерил скелета на Ichtyosaurus platyodon и едно от най-позорните петна върху английската палеонтология е, че макар много учени по онова време с признателност да използваха нейните находки, за да утвърдят собствените си имена, нито един местен вид не бе наречен на нейно име. Чарлс бе възнаградил с почит — и с пари — паметта на тази местна знаменитост заради богатата колекция амонити и Isocrina, които бе пожелал да има за стъклените шкафове, опасващи стените на кабинета му в Лондон. Понесе обаче и едно разочарование, тъй като точно тогава специализираше в област, от която в „Старата вкаменелост“ се продаваха твърде малко екземпляри.

Това бяха бодлокожите, или по-точно вкаменените морски таралежи. Английското название на тези черупки — tests — идва от латинската дума „testa“ (керемида) или глинен съд, а американците ги наричат „пясъчни долари“. Те са различни по форма, но винаги са напълно симетрични и са изящно набраздени. Освен научната си стойност, вертикалната серия, извлечена от Бийчихед през 1860 година, послужи като едно от първите веществени доказателства за еволюционната теория, „пясъчните долари“ са много красиви сами по себе си, а това, че толкова трудно се откриват, им придава допълнително очарование. Човек може да ги търси дни наред и да не попадне на нито един, но никога няма да забрави мига, в който намери два или три екземпляра. Може би именно по тази причина, без сам да го съзнава, Чарлс — човек с много свободно време и роден ентусиаст — се увличаше много по тях. Имаше и чисто научни подбуди, разбира се, и пред другарите си по хоби би се възмутил, че Echinodermia-та „позорно е пренебрегната“ — познато оправдание да се изразходва твърде много време в твърде тясна област. Но каквито и да бяха съображенията му, тези вкаменелости наистина бяха легнали на сърцето му.

Черупките обаче не се намират в синия варовик, а в покриващия го пласт кремък и продавачът в магазина го беше посъветвал, че най-подходящо е да търси в района западно от града, а не непременно по брега. Около половин час след като посети леля Трантър, Чарлс отново беше край вълнолома.

През този ден голямата стена съвсем не беше пуста. Рибари насмоляваха и кърпеха мрежите си, потропваха с кутиите си за раци. Имаше и по-изискани люде, подранили курортисти, местни жители, които се разхождаха край поутихналото, макар все още накъдрено море. От жената с вперения в хоризонта поглед, забеляза Чарлс, нямаше и следа. Без да мисли повече нито за нея, нито за вълнолома, с бърза и гъвкава крачка, съвсем различна от обичайната ленива походка, с която се разхождаше из града, той се отправи по брега под Канарите към целта си.

Беше така грижливо екипиран за задачата си, че би предизвикал усмивките ви. Носеше солидни подковани обуща и брезентови гамаши, които пристягаха високо клина от дебел вълнен плат. Към тях имаше подходящо сако смешно дълго и тясно, — широкопола брезентова шапка с неопределен бежов цвят, солиден ясенов бастун, който беше купил на път към вълнолома, и обемиста раница, от която бихте могли да изсипете тежка и внушителна колекция от чукове, опаковки, тетрадки, малки кутийки, длета и бог знае какво още. Няма нищо по непонятно за нас от методичността на викторианците. Тя личи най-добре — и най-комично — в съветите, щедро раздавани на пътешествениците в ранните пътеводители на Бейдикър. Къде ли, чуди се човек, остава удоволствието? Как Чарлс например може да не е разбрал, че по-лекото облекло би било по-удобно? Че не му е нужна шапка? Че за каменистия бряг тежките подковани обуща са по-неподходящи и от зимни кънки?

Е, да, смеем му се. Но може би има нещо достойно за възхищение в това несъответствие между най-удобното и най-препоръчителното. Тук виждаме отново онази ябълка на раздора между двата века: дали трябва да се подчиняваме на дълга^[16], или не. Ако възприемем манията на Чарлс да е облечен съобразно с ролята си, да е готов за всяка евентуалност просто като проява на глупост и на слепота към емпиричното, ще направим, струва ми се, сериозна — или по-точно лекомислена — грешка в оценките си за нашите предци, защото именно мъже като Чарлс — и то така прекалено навлечени и прекалено натоварени като него този ден — са положили основите на съвременната наука. Глупостта в тази насока е била като симптом за сериозността им в друга, много по-съществена. Те са долавяли, че тогавашните представи за света не са точни: че са допуснали прозорците им към действителността да бъдат замъглени от условностите, религията, социалната назадничавост; с една дума, знаели са, че имат да откриват много неща и че тези открития ще са изключително важни за бъдещето на човека. Ние си мислим (освен ако не живеем в научна лаборатория), че няма какво повече да откриваме и отдаваме изключително значение само на нещата, свързани с настоящето на човека. Толкова по-добре за нас ли? Може би. Но не сме ние тези, които ще отсъдят в края на краищата.

Ето защо аз не бих бил чак толкова склонен да се смея на Чарлс, който, както чукаше, навеждаше се и разглеждаше пътя си по брега, се опита за десети път да прекрачи между два твърде раздалечени камъка, подхлъзна се и позорно падна по гръб. Чарлс не се ядоса много, защото денят беше хубав, а варовикът изобилстваше от вкаменелости, и скоро се оказа напълно сам.

Морето искреше, крещяха чайки. Ято стридояди — черни, бели и кораловочервени — литнаха като вестители пред него. Ето ги примамливите водни басейни в скалите: страшни еретични мисли минаха през главата на клетия човек — дали няма да е по-приятно, не, не, по-ценно от научна гледна точка да се залови с морска биология? Дали да не напусне Лондон и да заживее в Лайм?… Ърнестина никога нямаше да позволи. Настъпи дори — щастлив съм да го отбележа — един миг на човешка слабост, в който Чарлс предпазливо се огледа, увери се, че е напълно сам, и после внимателно свали тежките си обуща, гамашите и чорапите. Почувства се пак ученик и се напрегна да си спомни някакъв стих от Омир, за да превърне мига в класически, но се разсея от порива да хване едно раче, което уплашено побягна, щом гигантската подкована сянка падна върху бдителните му изцъклени очи.

Може би се присмяхте на Чарлс за претежката му екипировка, а сега сигурно го презирате и загдето няма тясна специализация. Не бива обаче да забравяте, че тогава естествената история нямаше днешната си лоша слава на бягство от действителността, и то — твърде често — сантиментално. Чарлс беше също така много добър орнитолог и ботаник. Ако говорим за научен прогрес, най-добре би било Чарлс да бе затворил очи пред всичко, освен вкаменените морски таралежи, или да бе посветил живота си на разпространението на водораслите. Но нека си спомним за Дарвин, за „Пътешествия с кораба Бийгъл“. „Произходът на видовете“ представлява тържество на обобщението, а не на специализацията, и дори да ми докажете, че второто би било по-полезно за Чарлс като не особено надарен учен, аз все пак ще настоявам, че първото е било по-полезно за Чарлс като човешко същество. Въпросът не е само в това, че ентусиастите могат да си позволят да се залавят с всичко; те трябва да се залавят с всичко и нека вървят по дяволите учените глупаци, които се опитват да ги заключат в някоя тясна килия.

Чарлс наричаше себе си дарвинист, при все че не беше разбрал добре Дарвин. Но нали същото може да се каже и за самия Дарвин? Постижението на този гений се състои в това, че опроверга Линеевата Scala Naturae или „стълба на природата“, в която крайъгълен камък, важен като божествеността на Христос за теологията, е nulla species nova: в света не могат да възникнат нови видове. Този принцип обяснява защо Линей толкова е държал да класифицира и наименува, да фосилизира живота. Сега възприемаме усилията му като предварително обречен опит да се ограничи и окове онова, което представлява всъщност непрекъснато движение, и ни се струва нормално, че самият Линей в края на краищата е полудял. Той е съзнавал, че се намира в лабиринт, но не и че стените и коридорите на този лабиринт постоянно се менят. Дори Дарвин не е успял да се отърси от тези шведски окови и Чарлс едва ли може да бъде винен за мислите, които минаваха през главата му, докато съзерцаваше варовиковите пластове над себе си.

Той знаеше, че nulla species nova са глупости, но все пак съзираше в пластовете окуражително доказателство за порядъка на битието. Би могъл вероятно да открие и много съвременна социална символика в сриването на тези сиво-сини тераси, но онова, което той несъмнено видя, бе някакъв урок на времето — неумолими закони (следователно благостно божествени, защото кой би възразил, че порядъкът е най-висшето човешко благо?), които много удобно се подреждаха за оцеляването на най-приспособените и годните, например Чарлс Смитсън — сам, любопитен и търсещ, разбиращ, приемащ, отбелязващ и благодарен в този хубав пролетен ден. Липсваше, разбира се, само естествената последица от краха на „Стълбата на природата“, а именно, че щом могат да се появяват нови видове, много често старите видове трябва да им отстъпят място. Като всеки викторианец, Чарлс си даваше ясна сметка за измирането на отделните хора. Изчезването на цели видове обаче бе понятие така далеч от съзнанието му, както и най-малките облачета по небето над него, независимо че съвсем скоро — когато най-сетне си сложи чорапите, гамашите и обувките — вече държеше в ръце категорично негово доказателство.

Но беше съвсем малко късче варовик с отпечатъци от амонит, изящно ясни, микрокосмос на макрокосмоса, шеметно носещи се галактики, прелетели като фойерверк през тридесетина сантиметра скала. Като надписа прилежно етикетче с датата и мястото на находката, той отново отскочи от науката… този път в любовта. Реши да го подари на Ърнестина, щом се прибере. Беше достатъчно красиво, за да й хареса, а в края на краищата съвсем скоро щеше да се върне при него заедно с нея. Нещо повече, увеличавайки товара на гърба му, то се превръщаше в дар, който е плод на усилие. Дългът, приятното съобразяване с изискванията на времето, надигна строго глава.

Същото направи и чувството му, че се е движил по-бавно, отколкото искаше. Разкопча сакото и извади сребърния си часовник. Два часът! Рязко се обърна и видя, че вълните се плискат о подножието на една скала само на миля от него. Нямаше опасност приливът да му пресече пътя, тъй като точно над себе си виждаше стръмна, но сигурна пътека, която водеше нагоре по скалата към гъстите гори отвъд. По брега вече не можеше да се върне. Целта му наистина беше именно тази пътека, но той смяташе да стигне бързо до нея и после да се качи до скалите, по чиято повърхност имаше пластове кремък. Като самонаказание за мудността си той се изкатери по пътеката с твърде бърза крачка и трябваше да седне да си почине за минута, потейки се обилно под отвратителните вълнени дрехи. Чу наблизо поточе и утоли жаждата си, накваси кърпа и изтри лицето си. После се заоглежда наоколо.

Девета глава

„… Сърце непригодено, знам,

да бъде любено; но нещо

в глъбта му тули тлеещ плам,

необуздано и горещо.“

Матю Арнолд, „Прощаване“ (1853)

Споменах двете основни причини, поради които Сара Удръф се яви на оглед пред мисис Поултни. Самата тя обаче изобщо не си даваше сметка за причините дори несъзнателно, а причини имаше още много — или поне е трябвало да има, тъй като Сара знаеше с какво име се ползва мисис Поултни в недотам издигнатите milieux^[17] на Лайм. Подвоуми се един ден; после отиде при мисис Талбът да поиска съвет. Мисис Талбът беше изключително добросърдечна, но не особено прозорлива млада жена; и макар че би искала да вземе Сара отново в дома си — дори вече настойчиво й го бе предложила, — съзнаваше, че Сара сега е неспособна да отдава на възпитаниците си онова всепоглъщащо и целодневно внимание, което изискват задълженията на гувернантка. Все пак мисис Талбът бе готова да й помогне.

Знаеше, че Сара е застрашена от пълна нищета; нощем лежеше будна и си представяше сцени от по-романтичната литература на моминството си, сцени, в които примрели от глад героини търсят подслон, свити под заснежени стълбища, или изгарят от треска в някоя гола, капеща при дъжд мансарда. Но най-ужасните й страхове въплъщаваше образът на една илюстрация към поучителните повести на мисис Шъруд. Преследвана жена се хвърля от скала. Блясва светкавица, която осветява жестоките лица на преследвачите й горе; най-страшен е викът на ужас по бледия лик на обречената и развятото й наметало — огромно черно гарваново крило на ужасната смърт.

Ето защо мисис Талбът прикри недоверието си към мисис Поултни и посъветва Сара да приеме предлаганата й работа. Бившата гувернантка целуна за сбогом малките Пол и Вирджиния и се върна в Лайм като прокълната жена. Тя бе повярвала на преценката на мисис Талбът, а когато умна жена се довери на глупава, макар и добросърдечна, няма какво друго да очаква.

А Сара наистина беше умна, но умът й беше от особено естество и би останал незабелязан при който и да е от съвременните тестове за интелигентност. Сара нито имаше аналитично мислене, нито умееше да решава сложни задачи, и неслучайно математиката бе единственият предмет, чието изучаване бе цяло мъчение за нея. Интелигентността й не се проявяваше и под формата на особена жизненост или остроумие дори през най-щастливите й дни. Тя притежаваше доста необичайната за човек, който никога не е ходил в Лондон и не е живял сред обществото, способност да оценява хората правилно, да ги разбира, и то в най-пълния смисъл на тази дума.

По отношение на човешката психика Сара притежаваше способности, сходни с умението на опитния търговец на коне да разпознава почти от пръв поглед добрата стока от лошата; все едно, че прескачайки един век, се бе родила с компютър в сърцето. Казвам в сърцето, защото стойностите, които тя изчисляваше, бяха свързани повече със сърцето, отколкото с разума. Тя усещаше празните доводи, фалшивата начетеност, предубедените разсъждения, но умееше и да вниква в хората със своята проницателност. Без да може да обясни по какъв начин — както компютърът не може да обясни процесите в себе си, — тя виждаше тези неща такива, каквито са, а не каквито се опитват да изглеждат. Не е достатъчно да кажем, че беше много точен морален съдник за околните; нейната чувствителност бе далеч по-богата и ако нравствеността имаше за нея решаващо значение, тя не би се държала по този начин — простата истина беше, че тя не бе живяла у никаква братовчедка в Уеймът.

Дарбата да вниква дълбоко в същността на нещата беше първото проклятие в живота й; второто беше нейното образование. То не бе на особена висота — какво можеше да даде третостепенен девически пансион в Екситър? Тя учеше през деня, а вечер — понякога и до късно през нощта — плащаше за издръжката си с кърпеж и друга шивашка работа. Не се разбираше добре със семинаристките. Те се отнасяха надменно с нея, а тя не виждаше защо трябва да ги уважава. Поради това бе изчела повече романи и поезия, отколкото момичетата като нея. Тези две убежища за самотните заместваха липсата на преживявания. Без да го съзнава, тя преценяваше хората по-скоро по нормите на Уолтър Скот и Джейн Остин, отколкото с мерило, установено по емпиричен път; всички около себе си възприемаше като герои от романи и съдеше за тях със стойностите на поезията. Уви, наученото от собствен опит беше опошлено до голяма степен от знанията, които трябваше да усвоява. Бяха я научили да се държи като лейди, но я бяха превърнали в истинска жертва на кастовото общество. Баща й я бе изтласкал от нейното съсловие, но не можа да я издигне до по-горното. Младите мъже от средата, която бе напуснала, я смятаха вече за твърде изискана, за да им стане съпруга; а за средата, към която се стремеше, тя все още бе твърде безинтересна.

Бащата, описан от викария на Лайм като „принципен и добродетелен човек“, беше тъкмо обратното, тъй като притежаваше немалко от най-отрицателните човешки качества. Не грижовност към единствената дъщеря го накара да я изпрати в пансион, а манията за собственото му потекло. Четири поколения назад по бащина линия родът му стигаше до именити благородници. Съществуваше дори някаква далечна връзка с рода на Дрейк — недоказан факт, който с течение на времето постепенно се бе изродил в убеждението му, че е пряк потомък на великия сър Франсис. Дедите му наистина бяха притежавали по едно време някаква голяма къща в онази студена зелена ничия земя между Дартмур и Ексмур. Видял къщата три пъти със собствените си очи, бащата на Сара се върна в малкото стопанство, което бе наел в голямото имение Меритън, и се отдаде на размишления, кроежи и мечти.

Сигурно е бил разочарован, когато дъщеря му се прибра от училището на осемнадесет години — кой знае какви чудеса е очаквал да се излеят върху него като манна небесна — седна срещу него в другия край на брястовата маса и го загледа как се хвали; гледаше го с такава кротост и сдържаност, които го човъркаха, човъркаха го като ненужна машина (защото той бе роден в Девън, а парите значат всичко за хората от Девън), така го човъркаха, че накрая го докараха до лудост. Отказа се от арендаторството и си купи собствено стопанство; само че го купи твърде евтино и сделката, сключена според него изгодно, се оказа поразително лоша. Няколко години той се бори да изплаща ипотеката и да поддържа смешната фасада на провинциален аристократ, докато полудя в пълния смисъл на думата и го изпратиха в Дорчестърската лудница. Там почина година по-късно. Сара вече от една година сама си изкарваше прехраната — най-напред работеше у едно семейство в Дорчестър, за да бъде близо до баща си. След смъртта му постъпи у Талбътови.

Тя беше твърде привлекателна и имаше достатъчно ухажори въпреки липсата на каквато и да е зестра. В такива случаи обаче винаги влизаше в действие основното проклятие, с което бе белязана по рождение: тя разбулваше истинската същност и на най-самонадеяните кандидати. Ясно виждаше тяхната подлост, високомерието, тъпотата. Ето защо тя се оказа неизбежно обречена на онази съдба, от която природата милиони години бе полагала усилия да я предпази: съдбата на стара мома.

 

 

Нека си представим невъзможното: че мисис Поултни направи списък на всички „за“ и „против“ Сара, при това точно в деня, в който Чарлс бе погълнат от своето високонаучно отклонение от изнурителните си задължения на годеник. Можем поне да допуснем, че е правела списъка именно в този следобед, тъй като Сара, мис Сара от Малборо Хаус, не беше вкъщи.

И нека започнем с хубавата страна на нещата, с графата „печалба“. На първо място несъмнено би било записано онова, което най-малко очакваше, когато се залови с цялата работа една година преди това. Би звучало така: „По-весела атмосфера в къщата.“ Удивително, но факт беше, че през това време нито един слуга и особено слугиня (което, статистически погледнато, бе по-честият случай) не бяха изгонени.

Тази странна промяна бе започнала една сутрин само няколко седмици, след като Сара бе поела задълженията си, или по-точно отговорността да се грижи за душата на мисис Поултни. С безпогрешния си нюх старата дама бе установила грубо нарушение на реда: камериерката от горния етаж, чието неизменно задължение бе всеки вторник да полива саксиите с папрат във втория салон — мисис Поултни имаше отделен салон за себе си и друг за гости, — бе пропуснала да го стори. Папратите зеленееха незлобливо, а мисис Поултни, напротив, бледнееше от злоба. Виновницата бе призована. Тя призна, че е забравила. Мисис Поултни можеше да благоволи да си затвори очите, но момичето имаше записани на сметката си още две или три подобни прегрешения в последно време. Часът й бе ударил и с неумолимото чувство за дълг на булдог, който се готви да впие зъби в глезена на крадеца, мисис Поултни се приготви за изпълнение на присъдата.

— Колкото и да съм търпелива, това преля чашата на търпението!

— Няма вече, госпожа.

— Във всеки случай няма вече да е в моята къща.

— О, госпожа! Моля ви, госпожа!

Мисис Поултни си позволи няколко мига сериозна и пълна наслада от сълзите на момичето.

— Мисис Феърли ще ти даде заплатата.

Сара присъстваше на разговора, тъй като мисис Поултни й диктуваше писма, главно до епископи, или поне с такъв тон, сякаш разговаряше с някой епископ. В този миг Сара зададе въпрос и въздействието му бе поразително. Преди всичко, това бе първият въпрос, зададен от нея в присъствието на мисис Поултни, който да не е пряко свързан със задълженията й. Освен това той негласно оспорваше присъдата на старата дама. Трето — беше отправен не към мисис Поултни, а към момичето.

— Да не ти е зле, Мили?

Дали от въздействието на състрадателния глас в тази стая или поради състоянието си, момичето изуми мисис Поултни, като падна на колене, поклащайки глава, и закри лице с ръцете си. Сара вече беше до нея и веднага установи, че момичето наистина не е добре, че е имала два припадъка през последната седмица, но твърде много се бояла да каже.

Когато малко по-късно, вече настанила Мили в леглото, Сара се върна от стаята на камериерките, дойде ред и на мисис Поултни да зададе изненадващ въпрос:

— Какво да направя?

Мис Сара я погледна в очите; в погледа й се четеше нещо, което направи последвалите думи само отстъпка пред условността.

— Каквото сметнете за редно, госпожо.

И така, най-рядкото цвете — опрощението, едва-едва поникна в Малборо Хаус; а когато дойде лекарят да прегледа момичето и установи, че то страда от анемия, мисис Поултни изпита необичайното удоволствие от това да се покаже истински добра. Последваха един-два подобни случая, които, макар и не толкова драматични, имаха същия развой; само един или два, тъй като Сара се зае сама да прави обиколка на къщата, за да ги предотвратява. Сара бе намерила слабото място на мисис Поултни и скоро така умело се справяше с нея, както някой опитен кардинал с безхарактерния папа, само че с по-благородни цели.

На второ място в предполагаемия списък на мисис Поултни, много по-обяснимо, би стояло: „Гласът й.“ Ако господарката беше несъвършена в по-земните дела, засягащи прислугата, тя поне полагаше изключителни грижи за тяхното духовно благополучие. Двукратното посещение на църквата в неделя беше задължително, а имаше и ежедневна сутрешна служба — химн, откъс от Библията и молитва, — която старата дама ръководеше с цялото си величие. Тя винаги се дразнеше, когато и най-свирепите и погледи не можеха да доведат слугите до онова състояние на пълно смирение и разкаяние, което според нея изискваше техният Бог — а какво остава за нейния. По лицата им обикновено се четеше страх от мисис Поултни и безмълвно недоумение — приличаха по-скоро на заблудени овце, отколкото на покаяли се грешници. Но Сара промени всичко това.

Гласът й наистина беше много приятен, плътен и ясен, макар и винаги с отсянка на тъга и често много прочувствен, но преди всичко искрен. За пръв път в неблагодарния си малък свят мисис Поултни видя слугите с искрено заслушани, а на моменти и несъмнено набожни лица.

Дотук добре, но имаше и втора подобна церемония, която трябваше да се изпълнява всеки ден. На слугите се разрешаваше да четат вечерната си молитва в кухнята, под безучастния поглед и стържещия глас на мисис Феърли. А горе на мисис Поултни се четеше отделно. Именно в тези по-интимни ритуали гласът на Сара бе най-звучен и най-въздействен. Един-два пъти тя постигна нещо невероятно — изтръгна сълзи от тези безжалостни очи в торбички. Това въздействие в никакъв случай не беше преднамерено, а се дължеше на дълбокото различие между двете жени. Мисис Поултни вярваше в бог, който никога не бе съществувал, докато Сара почиташе бога в сърцето.

За разлика от мнозина достолепни свещеници и сановници, когато трябва да четат Библията, тя не създаваше с гласа си неволния ефект на отчуждение, както у Брехт („Сега вашият кмет ще ви прочете откъс от Библията“), а напротив — говореше непосредствено за страданията на Христос, за човека, от Назарет, сякаш в историята едва ли не нямаше минало време, когато в полумрака на стаята понякога, тя сякаш забравяше присъствието на мисис Поултни, едва ли не виждаше пред себе си Христос на кръста. Веднъж, като стигна до думите „Lama, lama, sabachtane“^[18] и ги прочете, гласът й затрепери и тя млъкна. Мисис Поултни се обърна да я погледне и разбра, че лицето на Сара е обляно в сълзи. Този миг впоследствие изкупи безкрайно много трудности, а тъй като старата дама стана и докосна отпуснатите рамене на момичето, той ще изкупи някой ден и греховете на добре опечената дотогава душа на мисис Поултни.

Рискувам да изкарам Сара фанатичка. Богословските догми обаче нямаха никакъв смисъл за нея. Така както прозираше същността на хората, прозираше и глупостта, и фалшивите стъклописи, и тесногръдата педантичност на викторианската църква. Тя виждаше, че има страдание, и се молеше да настъпи краят му. Не мога да кажа каква би била в нашия век; но в някоя много по-ранна епоха сигурно щеше да бъде или светица, или любовница на император. И то не поради религиозност, нито поради сексуалност, а заради онази рядка сила на сплавта между разбиране и емоционалност, от която бе излята нейната същност.

В списъка можеше да се отбележат и други неща: способността — сама по себе си огромна и много рядка — да не ходи често по нервите на мисис Поултни; ненатрапчивото изпълнение на различни домашни задължения; умение да си служи с иглата.

За рождения ден на мисис Поултни Сара й подари покривчица за облегалка на кресло с изящно избродирани по края папрати и момини сълзи — не че някое от креслата, в които сядаше мисис Поултни, имаше нужда от такава покривка, но по онова време меките мебели без такава гарнитура изглеждаха някак голи. Мисис Поултни остана много доволна; смирено и настойчиво — може би у Сара все пак имаше нещо от ловкостта на кардинал — подаръкът напомняше на жената чудовище, колкото пъти тя заемаше трона си, че нейното протеже има с какво да изкупи греховете си. Макар и в по-малка степен, покривчицата направи за Сара онова, което безсмъртната дропла тъй често бе правила за Чарлс.

Накрая — и това беше най-жестокото изпитание за жертвата — Сара премина и изпитанието на трактатите. Подобно на немалко живеещи в уединение викторианки, мисис Поултни залагаше много на душеспасителната сила на тези листовки. Нищо, че дори един на всеки десет от получателите им не можеше да ги чете — повечето действително не можеха изобщо да четат — и нищо, че дори един от десетте, които можеха и все пак ги прочитаха, не разбираше какво искат да кажат преподобните автори… Всеки път, щом Сара тръгнеше с цяло тесте да ги раздава, мисис Поултни виждаше как същият брой спасени души се записват с калема на сметката й в небето; виждаше също и как Грешницата на Лайм Риджис се покайва пред всички и й ставаше хубаво. Същото виждаше и останалата част от Лайм или по-бедните, а те бяха по-мили със Сара, отколкото мисис Поултни можеше да си представи.

Сара си измисли малък надслов: „От мисис Поултни. Моля прочетете и вземете присърце.“ В същото време тя гледаше стопанина на къщичката право в очите. Многозначителните усмивки, с които някои я посрещаха, скоро изчезваха, а на словоохотливите думите засядаха в гърлото. Струва ми се, че научаваха много повече от погледа й, отколкото от гъсто напечатаните листовки, пъхнати в ръката им.

 

 

Сега е време да преминем към дебита в сметката на отношенията им. На първо и най-видно място несъмнено би било отбелязано: „Излиза сама.“ Първоначалната уговорка беше мис Сара да има по един свободен следобед в седмицата, което според мисис Поултни беше повече от щедро признание за привилегированото й положение спрямо това на прислужничките и което се оправдаваше само от необходимостта да се разнасят душеспасителните листовки, но така бе препоръчал викарият. Всичко като че ли беше наред в първите два месеца. Но една сутрин мис Сара не се появи на утринната служба в Малборо Хаус, а когато прислужницата бе изпратена да я потърси, установи се, че още не е станала. Мисис Поултни отиде да я види. Сара пак беше обляна в сълзи, но този път мисис Поултни почувства само раздразнение. Въпреки това повика лекар. Той остана насаме със Сара доста дълго. Като слезе долу при нетърпеливата мисис Поултни, той й изнесе кратка лекция за това какво е меланхолия — беше напредничав човек за времето и мястото, в което живееше — и препоръча да се позволи на грешницата да прекарва повече време на чист въздух и на свобода.

— Щом настоявате, че това е крайно необходимо.

— Настоявам, мила госпожо. И то най-упорито. Иначе не поемам отговорност.

— Много е неудобно. — Докторът безмилостно мълчеше. — Ще се лиша от нея два следобеда седмично.

За разлика от викария, доктор Гроган не беше финансово зависим от мисис Поултни; искрено казано, ничий друг смъртен акт в Лайм не би подписал с по-малко съжаление, отколкото нейния. Но той сдържа жлъчта си и й напомни, че трябва да спи всеки следобед по негово изрично нареждане. Така осигури на Сара по малко свободно време и в останалите дни.

Следващата дебитна точка гласеше: „Не може винаги да присъства при гостите.“ В това отношение мисис Поултни бе изправена пред наистина непосилна дилема. Тя естествено много държеше благодетелността й да личи, следователно Сара трябваше да бъде показвана. Но нейното лице имаше крайно неблаготворно въздействие върху присъстващите. Тъгата по него упрекваше, рядкото й участие в разговорите — само по повод някой зададен въпрос, който чакаше отговор (по-умните от редовните посетители скоро свикнаха да се обръщат към компаньонката секретарка с подчертано реторични по звучене и съдържание въпроси) — смущаваше със своеобразната си прямота, породена не от това, че Сара имаше някакво желание да сложи край на разговора, а просто защото най-невинно влагаше простота и здрав разум в някоя тема, поддържана точно с обратното. В такива мигове мисис Поултни си я представяше като една от фигурите на бесилото, което смътно си спомняше от своята младост.

И при тези случаи Сара проявяваше своята дипломатичност. Оставаше с някои от по-честите и отдавнашни посетители; при други или се оттегляше още в първите минути, или дискретно се прибираше веднага щом съобщеше за тях, преди те да бъдат въведени вътре. По същата причина Ърнестина никога не я бе виждала в Малборо Хаус. Това поне даваше възможност на мисис Поултни да обяснява надълго и нашироко за кръста, който носи, макар че оттеглянето или отсъствието на този кръст означаваше, че тя не умее да го носи чак толкова добре. Но вината за това едва ли можеше да се търси у самата Сара.

Най-лошото оставих за накрая. То беше следното: „Още проявява признаци на увлеченост по своя прелъстител.“ Мисис Поултни беше направила няколко опита да узнае както подробностите за греха, така и степента на покаяние в момента. Едва ли има игуменка, желала да чуе по-настойчиво изповедта на някоя заблудила се овчица от стадото си. Но Сара беше чувствителна като морска анемона; е каквито и заобикалки да подемаше мисис Поултни тази тема, грешницата отговаряше в същия смисъл, ако не със същите думи, както при първия разпит.

По това време мисис Поултни рядко излизаше, но никога пеша, а в ландото си, и то само за да посети домовете на себеравни; затова тя трябваше да разчита на други очи за сведения относно действията на Сара вън от къщи. За нейно щастие имаше такива зорки очи: още по-добре беше, че те гледаха на света със злоба и ненавист и поради това мисълта зад тях беше винаги готова да донесе видяното пред господарката. Шпионинът, разбира се, беше не друг, а мисис Феърли. Макар четенето на Библията да не й беше приятно, почувства се засегната, че я пренебрегнаха; и въпреки че мис Сара беше особено вежлива към нея и внимаваше да не излезе, че си присвоява правата и задълженията на икономката, сблъсъкът беше неизбежен. Мисис Феърли не беше доволна, че работата малко понамаля, защото това означаваше да намалее и влиянието й. След като спаси Мили — и след още няколко случая на по-директна намеса, — Сара си спечели известност и уважение сред прислугата; и може би мисис Феърли най-много се ядосваше на това, че не можеше да говори пред подчинените си лошо за секретарката компаньонка. Тя беше обидчива жена, чиито единствени удоволствия бяха да знае най-лошото и да се бои от най-лошото, така че започна да храни към Сара омраза, която постепенно придоби силата на отрова.

Беше обаче хитра лисица и криеше това от мисис Поултни. Дори се преструваше, че много съжалява „клетата мис Удръф“, и доносите й бяха богато гарнирани с „боя се“ и „опасявам се“. Тя имаше отлични възможности да шпионира, тъй като не само често ходеше в града във връзка със задълженията си, но разполагаше и с широка мрежа роднини и познати. Само им намекна, че мисис Поултни държи да бъде осведомявана — от най-благородни и християнски подбуди, разбира се — за поведението на мис Удръф отвъд високите каменни зидове, опасващи градината на Малборо Хаус. Тъй като по онова време — а и сега — Лайм Риджис бе гъбясал от клюки като сирене „Рокфор“, всяка стъпка и всяка проява на Сара през свободното й време — зловещо преувеличени и щедро разкрасени — съвсем скоро станаха достояние на мисис Феърли.

Маршрутът на движението й навън — когато не бе натоварена с листовките — бе съвсем прост. Следобед правеше все същата разходка: надолу по стръмната Паунд Стрийт до стръмната Броуд Стрийт и оттам до Портата на кея, която е една четвъртита тераса над морето и няма нищо общо с кея. Там тя заставаше до стената и гледаше към морето, но обикновено не за дълго — не повече, отколкото е необходимо на един капитан внимателно да прецени обстановката, като се качи на мостика, — след което се връщаше или по Кокмойл, или се отправяше в другата посока, на запад, по пътеката покрай един плитък залив до самия вълнолом. Ако се спуснеше по Кокмойл, тя най-често се отбиваше в енорийската църква и се молеше няколко минути (факт, който мисис Феърли никога не смяташе, че си заслужава да спомене), преди да поеме по пътя край църквата, който излизаше на поляната пред Чърч Клифс. Тя беше обрасла с трева чак до руините на Блек Вен. Често виждаха Сара да върви над тази тревна площ, завивайки понякога към морето дотам, където пътеката се свързваше със стария път за Чармът, който отдавна се е свлякъл, но по който тя се връщаше в Лайм. Такъв беше маршрутът й, когато видеше, че вълноломът е пълен с хора, но когато поради времето или други обстоятелства кеят опустееше, тя предпочиташе да се отправи към него, за да застане там, където Чарлс я беше видял за пръв път, вероятно там тя се чувстваше най-близко до Франция.

Всичко това, надлежно изопачено и драпирано в черно, се довеждаше до знанието на мисис Поултни. Тогава тя все още изживяваше първата радост от това, че притежава нова играчка, и беше благосклонна, колкото позволяваше киселият й подозрителен нрав. Тя обаче не се поколеба да укори играчката.

— Казаха ми, мис Удръф, че ви виждат да се разхождате все по едни и същи места. — Сара сведе поглед пред обвиняващите очи. — Гледате към морето. — Сара още мълчеше. — Доволна съм, че сте обзета от разкаяние. Не бих и могла да си представя да постъпвате иначе в настоящото си положение.

Сара се възползва от намека.

— Благодарна съм ви, госпожо.

— Благодарността ви не е за мен. Дължите я преди всичко на оногова там горе.

— Мигар не знам това? — промълви момичето.

— На неосведомените може да се стори, че упорствате в греха си.

— Ако знаеха историята ми, госпожо, не биха мислили така.

— Но те мислят точно така. Говорят, чувам, че търсите платната на Сатаната.

Сара стана и отиде до прозореца. Беше ранна пролет и уханието на филче и люляк се смесваше с песента на косовете. Тя плъзна за миг поглед над това море, от което искаха да я лишат, после се обърна пак към старата дама, която седеше в креслото си, неумолима като кралица в своя трон.

— Искате ли да напусна, госпожо?

Мисис Поултни се стресна. Простотата на Сара отново сви издутите платна на озлоблението й. Ами гласът, ами другите обаятелни качества, без които вече не можеше? Още по-лошо: щеше да пропилее и лихвите, които й се трупаха в небесните счетоводни книги. Тя посмекчи тона си.

— Искам да покажете, че този… тази личност е изкоренена от вашето сърце. Знам, че е така. Но трябва да го покажете.

— Как да го покажа?

— Като се разхождате другаде. Като не излагате на показ срама си. Най-малкото защото аз го изисквам.

В настъпилото мълчание Сара стоеше със сведена глава. После погледна мисис Поултни в очите и за пръв път от пристигането си съвсем леко се усмихна.

— Ще сторя каквото желаете, госпожо.

Това беше обмислена жертва, ако си послужим с шахматния термин, защото мисис Поултни побърза великодушно да добави, че не желае да я лишава напълно от благотворното въздействие на морския въздух и тя може понякога да се разхожда край морето, но невинаги край морето… „и моля, да не спирате и да не гледате втренчено“. Накратко казано, сключена бе сделка между две жени с фикс идеи. Предложението на Сара да напусне накара и едната, и другата да видят истината, макар и всяка посвоему.

Сара изпълняваше своите задължения по сделката или поне онази част от тях, която се отнасяше до маршрута на разходките й. Сега тя много рядко ходеше до вълнолома, макар че, когато го направеше, все още си позволяваше да постои загледана, както в деня, който описахме. В края на краищата околностите на Лайм изобилстват с места за разходка и повечето са с изглед към морето. Ако Сара копнееше единствено за разходка, достатъчно беше да я прави само по ливадите на Малборо Хаус.

Настана неблагоприятно време за мисис Феърли, което се задържа месеци. Не беше пропуснат нито един случай, в който Сара спира или се заглежда в морето, но това ставаше рядко, а и Сара бе успяла вече да покори със старанието си мисис Поултни, което й спестяваше тежките упреци. Пък и в края на краищата, както често си напомняха и шпионката, и господарката, клетата Трагедия беше луда.

Вие несъмнено сте отгатнали истината: тя беше много по-малко луда, отколкото изглеждаше… или поне не беше луда в смисъла, в който се предполагаше. С това, че излагаше срама си на показ, тя целеше нещо, а хората, които имат цел, усещат кога са я постигнали донякъде и могат временно да я поизоставят.

Но един ден, по-малко от две седмици преди началото на моя разказ, мисис Феърли бе отишла при мисис Поултни с поскърцващ корсет и с изражение на човек, който се готви да съобщи за смъртта на близък приятел.

— Имам да ви известя нещо неприятно, госпожо.

Мисис Поултни така добре познаваше този израз, както рибарят познава окото на бурята, но спази традицията.

— Не би могло да засяга мис Удръф, нали?

— И аз бих искала да не я засяга, госпожо. — Икономката отправи тържествен поглед към господарката си, сякаш за да се увери в нейната безусловна изненада. — Но се боя, че е мой дълг да ви го кажа.

— Не бива никога да се боим от онова, което е наш дълг.

— Не бива, госпожо.

Устата беше все още здраво стисната и външен човек с основание би се зачудил какъв ли ужас наближава. Все едно, че някой би танцувал гол пред олтара на енорийската църква.

— Тя е започнала да се разхожда по Градската мера, госпожо.

Това било всичко! Но мисис Поултни, изглежда, не мислеше така. Устата й направи нещо изключително. Зяпна.

Десета глава

„Ала веднъж тя вдигна си очите,

от свян внезапен сладко изчерви се —

и срещна моя поглед във ответ…“

Тенисън, „Мод“ (1855)

„… със зелени пропасти между романтични скали, с пръснати тук-там горски дървета и пищно разклонени овощни градини за доказателство, че много поколения са минали, преди първият отломък от скалата да е започнал да подготвя земята за онзи прекрасен и поетичен пейзаж, който може и да надмине всяка подобна природна картина на славещия се с красотата си остров Уайт…“

Джейн Остин, „Убеждение“

Между Лайм Риджис и Аксмът, шест мили на запад, се простира един от най-необикновените крайбрежни пейзажи в южната част на Англия. От въздуха не се вижда нищо особено; забелязва се само, че докато навсякъде другаде по крайбрежието полята стигат до самия ръб на скалите, тук те свършват на около миля по-навътре. Зелените и червено-кафяви квадрати обработена земя преминават с някаква дяволита безразборност в тъмна вълниста маса от дървета и храсти. Покриви няма. Ако летите достатъчно ниско, може да видите, че теренът е много стръмен, прорязан от дълбоки пропасти и осеян с причудливи зъбери и кули от варовик и кремък, които стърчат над тучната зеленина наоколо като стени на разрушени замъци. Така е от птичи поглед… Но ако тръгнете пешком, тази уж обикновена пустош придобива особени измерения. Човек може да се изгуби в нея за часове, а после, поглеждайки на картата къде се е лутал, не му се вярва, че е могло да го обземе такова силно чувство на самота, а при лошо време — и на безнадеждност.

Тази местност, наречена Върлото, е всъщност стръмен скат, дълъг една миля и образуван от ерозията по външната страна на някогашната отвесна скала. По него няма ни педя равна земя, както обикновено няма и жива душа. Целият скат, заедно с растителността по него, е изложен постоянно на слънчевите лъчи; на тях и на водата от безбройните извори, причинили ерозията, се дължи необикновената флора на местността — диви нискостеблени дървета, зелен дъб и други, рядко срещани в Англия видове, огромни ясени и букове, непроходими гъсталаци и урви, обрасли с бръшлян и дълги стебла на климатис, орлова папрат, която избуява седем-осем стъпки на височина, цветя, които цъфтят цял месец по-рано, откъдето и да е в областта. В страната няма друго място, което лете така да напомня тропическата джунгла. Като всяка земя, никога необработвана и необитавана, и тази крие своите тайни, сенки и опасности — при това от чисто геологическа гледна точка, понеже тук има пукнатини и свлачища, където човек може да си счупи крака и после цяла седмица да вика, без да го чуят. Колкото и да е чудно, преди стотина години тук не беше така усамотено, както е сега. Днес на ската няма нито една къща; през 1867 година се виждаха няколко, в които живееха лесничеи, дървари и един-двама свинари. За сърните, които дирят най-самотните кътчета, тогава едва ли е било така безопасно. Сега Върлото е истинско царство на природата. Останките от порутените къщички са потънали в бръшлян, старите криволичещи пътеки вече ги няма, наблизо не минава никакво шосе, а единствената просека в местността често е непроходима. По закон, приет от парламента, гората е обявена за национален резерват. Практичността още не е унищожила всичко.

Именно тук, на тази английска райска градина, се озова Чарлс на 29-и март 1867 година, след като се изкатери по пътеката от брега; източната част на същата местност се наричаше Градската мера.

 

 

Щом утоли жаждата си и разхлади чело с наквасената си кърпичка, Чарлс внимателно се огледа; или поне се опита да се огледа внимателно. Малкият склон, на който се намираше, гледката пред него, звуците, уханията, неудържимо буйната и изобилна зеленина отвличаха мислите му от науката. Моравата край него бе обагрена в златисто и бледожълто от змийско мляко и иглики и опасана от булчинското бяло на гъсто нацъфтяла глогинка; там, където весело зеленеещите кошнички на бъза засенчваха обраслите с мъх брегове на поточето, от което беше пил, имаше цели туфички москател и незабравки — най-нежните пролетни цветя в Англия. По-нагоре по склона се виждаха белите главици на анемониите, а отвъд тях — наситенозелените ивици от листата на камбанките. Някъде далеч по клоните на високо дърво барабанеше кълвач, а над главата му си подсвиркваха червенушки. Из всеки храст и клонак чуруликаха току-що прелетели от юг косове и славеи. Чарлс се обърна и пред очите му се разкри синьото море, което се плискаше някъде долу, заливът Лайм в цялата му дължина и скалите, снишаващи се до безкрайните жълти пясъци на Чесил Банк, чийто най-далечен нос докосваше онзи своеобразен английски Гибралтар, Портланд Бил — малка сивкава сянка, вклинена в синевата.

Само изкуството на Ренесанса е уловило подобни пейзажи: по такива места стъпват фигурите на Ботичели, в такава атмосфера звучат песните на Ронсар. Няма значение какви са били целите и намеренията на тази революция в културата, нейните жестокости и грешки; по същество Ренесансът е бил просто зеленият край на една от най-тежките зими на цивилизацията — край на веригите, на бариерите, на границите. Той е имал един-единствен девиз: „Каквото е, е благо“. Ренесансът е съдържал всичко, което липсваше в епохата на Чарлс; не бива обаче да мислим, че застанал там, той не съзнаваше това. Колчем се опитваше да си обясни своето смътно безпокойство, болезненото усещане за неприспособимост и ограниченост, Чарлс се връщаше към миналото, но към по-близкото… към Русо и наивните му митове за Златния век и за Благородния дивак. С други думи, опитваше се да омаловажи погрешното в подхода на своето време към природата, приемайки, че човек не може да търси убежище в легендата. Казваше си, че е твърде изнежен, твърде разглезен от цивилизацията, за да може някога да се върне към природата. Това го натъжаваше, но той изпитваше почти приятно сладостно-горчиво чувство. В края на краищата Чарлс беше викторианец. Не бихме могли да очакваме, че ще прозре онова, което ние самите едва сега започваме да осъзнаваме, макар да разполагаме с толкова много знания и с поуките на екзистенциализма: че желанието да задържиш нещо и желанието да му се радваш са несъвместими. Той би трябвало да си казва: „Сега притежавам това, следователно съм щастлив“, вместо толкова викторианското: „Не мога да притежавам това вечно, следователно съм нещастен.“

Все пак науката си възвърна пълновластието и Чарлс се зае да търси вкаменелости сред кремъчните гнезда покрай коритото на реката. Намери красиво парче от раковина, но на морски таралежи не попадна. Напредваше бавно на запад между дърветата, като се навеждаше и внимателно опипваше с поглед земята, правеше няколко крачки, после повтаряше същата процедура. Тук-там преобръщаше с края на ясеновия си бастун по някой кремъчен къс, привлякъл вниманието му. Щастието обаче не му се усмихна. Мина час и дългът му към Ърнестина започна да надделява над страстта към морските таралежи. Погледна часовника си, насмалко не изруга и се отправи назад към мястото, където бе оставил раницата си. Заизкачва се по склона с гръб към залязващото слънце, докато излезе на една пътечка и се насочи към Лайм. Пътеката вървеше стръмно нагоре, завиваше покрай каменна стена, обрасла с бръшлян, и изведнъж, както своеволничат всички пътеки, се раздвояваше без никакво указание. Той се подвоуми, после измина петдесетина крачки по по-долната пътека, която се спускаше в напречно дере, потънало в дълбока сянка. Загубил вече представа за точното разположение на сушата, Чарлс неочаквано намери изход, тъй като отдясно се отклони нова пътека, водеща обратно към морето по малък стръмен склон, обрасъл с трева — от него щеше ясно да се ориентира. Затова той си запробива път през заплетения къпинак — пътеката рядко се използваше — към зеленото хълмче.

То се разкри пред него — китно като алпийска полянка. От белите опашки на три-четири диви заека му стана ясно защо тревата бе толкова ниска.

Чарлс застана на слънце. Тревата бе осеяна с иглики и лютиче, свежозелени туфички риган бяха проточили стъбълца, готови да цъфнат. Той пристъпи напред до върха на хълмчето.

И изведнъж, малко по-ниско, видя човешка фигура.

За миг той ужасен си помисли, че се е натъкнал на труп. Беше спяща жена. Избрала бе за ложе най-необичайното място — широка, полегата ивица трева на около пет стъпки под върха на хълмчето, поради което бе скрита от погледа на всекиго освен на онзи, който като Чарлс се приближеше до самия връх. Заградена отзад с варовиковите скали и отворена точно на югозапад, тази естествена тераска улавяше слънцето като в капан. Малцина обаче биха дирили слънцето точно тук. От външния й край започваше стръмен сипей, в чието подножие, десет-дванайсет метра по-надолу, имаше ужасен къпинак. Отвъд него беше самата отвесна скала, стигаща до брега.

Чарлс се отдръпна инстинктивно от зрителното поле на жената. Не я позна. Стоеше и не знаеше какво да прави, гледайки, без да вижда красивия пейзаж, който се разкриваше пред очите му. Поколеба се, поиска да си тръгне, но любопитството отново го притегли напред.

Потънала в дълбок сън, съвсем беззащитна, младата жена лежеше по гръб. Под разгърденото й палто се виждаше строга моравосиня рокля, освежена само от тясна бяла якичка. Лицето на спящата бе извърнато на другата страна, дясната й ръка бе отметната назад, сгъната по детски. По тревата около нея се бе разпиляло букетче анемони. В начина, по който лежеше, имаше нещо много нежно и същевременно еротично; у Чарлс се пробуди смътно ехо от времето, прекарано в Париж. Изплува образът на друго момиче, чието име вече не си спомняше, а и навярно никога не е знаел; то спеше точно така една сутрин в стая с изглед към Сена.

Той направи няколко крачки по овалния ръб на хълмчето, докато можа да види по-добре лицето на спящата, и едва тогава разбра на кого се е натъкнал. Беше Блудницата на френския лейтенант. Косата й се бе поразрошила и един кичур се спускаше върху бузата й. На вълнолома тази коса му се бе сторила тъмнокафява; сега забеляза, че има топли червеникави оттенъци, но без следа от неизменната по онова време помада. Кожата на лицето й беше много мургава, дори румена на тази светлина, сякаш момичето държеше повече на здравето си, отколкото на модния меланхолично бледен тен. Имаше прав нос, гъсти вежди… устните не се виждаха. Кой знае защо, се подразни, че трябва да я наблюдава отгоре, понеже мястото не му позволяваше да стигне дотам, откъдето да я разгледа по-добре.

Стоеше, неспособен да стори друго, освен да се взира надолу, замаян от тази неочаквана среща и завладян от необичайно чувство — не еротично, а братско, бащинско може би, чувство на сигурност в невинността на това същество, несправедливо отлъчено от хората. Същото чувство го накара да усети страхотната й самотност. Не можеше да си представи какво друго, освен отчаяние я е довело на това диво място в една епоха, когато жените водеха съвсем застоял живот, бяха плахи и неспособни на продължително физическо усилие.

Той пристъпи най-сетне до самия ръб, застана непосредствено над лицето й и тогава установи, че цялата тъга, която преди малко му беше направила впечатление, е изчезнала: в съня лицето беше ведро и като че ли едва забележимо се усмихваше. Тъкмо тогава — както се бе надвесил над нея — тя се събуди.

Вдигна поглед към него, и то толкова бързо, че крачката му назад се оказа безполезна. Бе забелязан и кавалерството не му позволи да го отрича. Когато Сара се изправи на крака, загръщайки се с палтото, и впери очи в него от мястото си на скалата, той сне шапка и се поклони. Тя не каза нищо, но в погледа й се четеше голяма изненада и объркване, а може би и срам. Имаше красиви очи, тъмни очи.

Останаха така няколко секунди, недоумяващи и двамата. Тя му се струваше дребничка, застанала по-ниско от него, скрита от кръста надолу, стиснала яката си, сякаш, ако той направи крачка към нея, тя ще се обърне, ще се хвърли долу и ще изчезне. Той се опомни и постъпи, както бе редно.

— Хиляди извинения. Попаднах на вас съвсем случайно.

После се обърна и си тръгна. Не погледна назад, а забърза по пътеката, от която се бе отклонил, до разклона й; там се зачуди, защо не бе съобразил да попита кой път да поеме, и почака половин минута да види дали тя го следва. Нямаше я. Не след дълго той вече решително крачеше нагоре по по-стръмната пътека.

Чарлс изобщо не съзнаваше, че в онези кратки напрегнати секунди над стихналото в очакване море, в онази лъчезарна вечерна тишина, нарушавана само от лекия плисък на вълните, от цялата викторианска епоха не бе останал и помен. И не бих казал, че той бе сбъркал пътя.

Единадесета глава

„Лицеверски, с прилежание,

сляп за дух и съдържание,

се черкувай като всеки сър и светска дама,

валс танцувай — но със светски такт благовъзпитан,

ожени се — да ощастливиш папа и мама,

и сестрите, и съучениците от Итън^[19].“

М. Х. Клъф, „Дългът“ (1841)

„Но виж го само! — прихна тя.

И той със всички залетя:

със модата да бъде в крак,

намъкна цепнатия фрак:

и му стои добре отзад —

същински щиглец опашат!

По светско «силвупле» — барон;

по пипе — празен фарфарон.“

Уилям Барс, „Стихотворения на дорсистки диалект“ (1869)

Приблизително по времето на тази среща Ърнестина се надигна неспокойно от леглото и взе от тоалетката си дневника, подвързан в черен марокен. Доста нацупена го отгърна най-напред на написаното сутринта, което не бе кой знае колко вдъхновено от литературна гледна точка. „Писах на мама. Не видях скъпия Чарлс. Не излизах, въпреки хубавото време. Не се чувствах щастлива.“

В този ден всичко започваше с „не“ за клетото момиче, което можеше да излее недоволството си само пред леля Трантър. Получила бе от Чарлс букет жълти и бели нарциси, чието ухание вдишваше сега, но и те я бяха подразнили отначало. Къщата на леля Трантър беше малка и Ърнестина бе чула Сам, като почука на входната врата долу; чу безсрамната и непочтителна Мери да отваря, разнесе се шепот, сподавеният кикот на слугинчето, вратата се затръшна. През ума й мина страшното и отвратително подозрение, че не друг, а Чарлс е флиртувал долу, а това събуди едно отдавна таено опасение.

Знаеше, че е живял и в Париж, и в Лисабон, и че много е странствал по света; знаеше, че е единадесет години по-възрастен от нея; знаеше и че се харесва на жените. На нейните деликатни и шеговити въпроси за миналите му завоевания той винаги даваше деликатни и шеговити отговори. Точно там беше цялата работа. Тя усещаше, че крие нещо от нея — някоя отчаяна френска графиня или страстна португалска маркиза. Съзнанието й не допускаше мисълта за парижка гризетка или за бадемоока келнерка от някоя странноприемница в Синтра, което би било по-близо до истината. Въпросът дали той е спал с други жени я тревожеше някак си много по-малко, отколкото би вълнувал някое съвременно момиче. Разбира се, веднага щом подобна греховна мисъл минеше през ума й, Ърнестина промълвяваше повелително „не бива“; тя ревнуваше не друго, а сърцето на Чарлс и него не би понесла да раздели с никого — в миналото или сега. „Бръсначът“ на Уилям Окамски^[20] й беше непознат. Затова самият факт, че Чарлс никога не е бил истински влюбен, ставаше за Ърнестина — в мигове на мрачно настроение — неоспоримо доказателство, че някога е обичал страстно. Външното му спокойствие тя възприемаше като страховито затишие над неотдавнашно бойно поле — нещо като Ватерло месец след битката; а то бе всъщност място без история.

След като входната врата се затвори, Ърнестина остана покорна на чувството си за достойнство само минута и половина, после крехката й ръчица посегна и повелително дръпна позлатената дръжка над леглото. Откъм кухнята в приземието се разнесе приятно настойчив звън; след малко се чуха стъпки, почукване, вратата се отвори и влезе Мери, понесла ваза с истински шадраван от пролетни цветя. Момичето се приближи и застана до леглото с лице, полускрито от букета, засмяно, неспособно да предизвика гнева на никой мъж и тъкмо поради това действащо съвсем противоположно на Ърнестина, която се намръщи сърдито и укорително при вида на тази неканена богиня на цветята.

От трите млади жени, с които ще се срещаме на тези страници, Мери бе — по мое мнение — далеч най-красивата. Тя притежаваше безкрайно повече жизненост и безкрайно по-малко егоизъм, а към това и физически чар; изключително гладко, макар и румено лице, сламеноруса коса и пленителни големи сиво-сини очи, които предизвикваха закачките на мъжете и им отвръщаха със същата приветливост. Те искряха неудържимо като най-хубаво шампанско, което при това не дразни стомаха. Дори мрачните викториански дрехи, които тя бе задължена да носи обикновено, не можеха да прикрият многообещаващата й закръглена и стегната фигура. Всъщност „закръглена“ е доста нелюбезно казано. Преди малко споменах името на Ронсар, а нейната фигура изисква дума от неговия речник, за която нямаше съответствие на английски — rondelet — и която включва всичко съблазнително в закръглеността, без да се губи чарът на стройността. Праправнучката на Мери, която навършва двадесет и две години през месеца, в който пиша, много прилича на своята прапрабаба. Лицето й е познато по целия свят, понеже тя е една от доста известните млади английски филмови актриси.

Това лице, боя се, не бе подходящо за 1867 година. То например съвсем не бе лице като за пред мисис Поултни, видяла го за пръв път преди около три години. Мери беше племенница на една братовчедка на мисис Феърли, която придума мисис Поултни да вземе млада девица в кухнята мъчилище. Но в Малборо Хаус Мери бе като канарче в гробница и когато един ден мисис Поултни, зорко оглеждайки владенията си от прозореца на горния етаж, стана свидетелка на възмутителната сцена, в която конярчето се опитваше да си издейства целувка, без да бъде отблъсквано много успешно, канарчето незабавно бе пуснато на свобода. Оттам то полетя към мисис Трантър, колкото и строго да я предупреждаваше мисис Поултни, че е истинско безумие да приюти в дома си такава отявлена развратница.

На Броуд Стрийт Мери беше щастлива. Мисис Трантър обичаше хубавите момичета, още повече засмените хубави момичета. Ърнестина й беше племенница и естествено най-обична. Но мисис Трантър виждаше Ърнестина един или два пъти в годината, а с Мери беше всеки ден. Винаги жива и готова да флиртува, Мери бе чувствителна по душа и не се скъпеше да отвърне на сърдечността сърдечно. Ърнестина не знаеше една ужасна тайна на къщата на Броуд Стрийт: понякога, в свободните дни на готвачката, мисис Трантър сядаше да се храни с Мери долу в кухнята. И това не бяха най-неприятните часове в живота на двете жени.

Мери не беше безгрешна и един от греховете й бе, че малко завиждаше на Ърнестина. Не само защото веднага щом пристигнеше госпожицата от Лондон, тя преставаше да бъде негласната любимка на всички вкъщи, но и защото госпожицата от Лондон донасяше куфари, пълни с дрехи по най-последната мода в Лондон и Париж — не много добра препоръка за пред прислужница със само три собствени рокли, нито една, от които не харесваше, макар да ненавиждаше най-хубавата само понеже й бе дадена за доизносване от младата принцеса столичанка. Освен това Мери намираше Чарлс за много красив мъж и смяташе, че е твърде добра партия за такова бледо същество като Ърнестина. Ето защо Чарлс така често се ползваше с благоразположението на тези пъстри сиво-сини очи, когато тя му отваряше вратата или го срещаше на улицата. Безспорно това създание умееше дръзко да избира моментите, в които да влиза и да излиза, така че те да съвпадат с пристигането и тръгването на Чарлс, и всеки път, когато той сваляше шапка да я поздрави на улицата, тя мислено си вирваше носа пред Ърнестина. И много добре знаеше защо племенницата на мисис Трантър така бързо се качва горе, щом Чарлс си тръгнеше. Като всички субретки, тя се осмеляваше да си мисли онова, което младата й господарка не смееше; и го съзнаваше.

След като преднамерено и злобно накара неразположеното момиче да забележи доброто й здраве и весело настроение, Мери постави цветята на нощното шкафче.

— От мистър Чарлс, мис Тина. Праща много комплименти. — Мери говореше на диалект, прословут с незачитането на местоименията.

— Остави ги на тоалетката. Не ми е приятно да са толкова близко.

Мери покорно ги премести и непокорно се зае да ги пренарежда, преди да се обърне усмихната към подозрителната Ърнестина.

— Той ли ги донесе?

— Не, мис.

— Къде е мистър Чарлс?

— Че де да знам, мис. Не съм питала. — Но устните й бяха твърде здраво стиснати, сякаш да не се разкикоти.

— Чух те да говориш със слугата му.

— Да, мис.

— За какво?

— Ами за времето, мис.

— И на това ли се смя?

— Да, мис. На това, как приказва, мис.

Онзи Сам, който се бе появил на вратата, твърде малко приличаше всъщност на мрачния и възмутен млад мъж, който точеше бръснача. Той беше мушнал красивия букет в ръцете на палавата Мери. „За ’убавата млада дама горе.“ После, тъкмо когато вратата щеше да се затръшне, ловко бе поставил крака си на прага и също така ловко, докато свободната му ръка вече сваляше модния цилиндър, почти без периферия, измъкна иззад гърба си в другата ръка китка минзухари. „И за още по’убавата долу.“ Силна руменина обля лицето на Мери; натискът на вратата върху крака на Сам загадъчно олекна. Той гледаше как Мери мирише жълтите цветове — не от учтивост, а искрено — и дори петънце оранжев прашец се появи върху очарователното дръзко носле.

— Въглищарят е приготвил чувала стока. — Тя прехапа устни и зачака. — Ама при едно условие. Никаква вересия. Трябва да се плати веднага.

— Тогаз колко шъ струва?

Нахалникът оглеждаше жертвата си, сякаш пресмяташе точната цена, после допря пръст до устните си и намигна най-недвусмислено. Точно това бе предизвикало приглушения смях и тръшването на вратата.

Ърнестина й отправи поглед, който би направил чест на мисис Поултни.

— Бъди така любезна да не забравяш, че той идва от Лондон.

— Да, мис.

— Мистър Смитсън вече ми е говорил за него. Въобразявал си човекът, че е Дон Жуан.

— ’Кво значи туй, мис Тина?

По лицето на Мери се четеше голямо нетърпение да научи още и това много подразни Ърнестина.

— Няма значение. Но ако той си позволява волности, искам веднага да ми се каже. Донеси ми сега ечемичена отвара. И занапред бъди по-сдържана.

В очите на Мери проблесна някаква искра, нещо, което много напомняше пламъка на непокорството. Но тя сведе поглед и малката си дантелена шапчица, направи символичен реверанс и напусна стаята. Три етажа надолу и три етажа пак нагоре; докато Ърнестина, която нямаше никакво желание да пие полезната, но безвкусна ечемичена отвара на леля Трантър, потърси утеха в спомените.

Мери в известен смисъл бе спечелила схватката, защото тя напомни на Ърнестина, която по природа не беше тиранин на слугите, а просто ужасна глезла, че скоро ще трябва да престане да играе на господарка и наистина да стане такава. Мисълта беше приятна, разбира се; да има собствен дом, да е далеч от родителите си… но слугите създават само неприятности. Вече не били като по-рано, казват. С една дума — бреме. Ърнестина едва ли изпитваше по-силно раздвоение и безпокойство, отколкото Чарлс, който по същото време се потеше и препъваше по пътеката край брега. Животът е машина с безупречно устройство; ерес бе да се мисли иначе; а междувременно кръстът трябва да се носи такъв, какъвто е.

И за да пропъди тези мрачни мисли, които не я напускаха цял следобед, Ърнестина взе дневника си, подпря се на възглавници в леглото и още веднъж го отгърна на страницата с жасминовата клонка.

 

 

Към средата на века плутокрацията вече бе завладяла лондонското общество. Нищо не можеше да измести добрата кръв, разбира се, но се приемаше, че добри пари и добър ум могат изкуствено да осигурят доста приемливо подобие на добро социално положение. Дизраели не беше изключение, а типичен представител на своето време. Дядото на Ърнестина на младини бе чисто и просто заможен манифактурист от Стоук Нюингтън, но умря като много богат търговец, дори нещо доста повече: премести търговията си в центъра на Лондон, основа един от големите магазини в богатата западна част на града и разшири бизнеса си и в много други области. Нейният баща всъщност й бе дал само онова, което и той бе получил — най-доброто образование, което можеше да се купи с пари. Във всичко, освен произхода си, той беше безукорен джентълмен; и се бе оженил незабелязано в по-висше общество — за дъщерята на един от най-преуспяващите адвокати в града, който можеше да се похвали, че между не много далечните му прадеди има един кралски прокурор. Ето защо опасенията на Ърнестина относно социалното й положение бяха доста пресилени дори за викторианските разбирания и ни най-малко не се споделяха от Чарлс.

— Та помисли само — бе й казал той веднъж — колко обидно плебейско е името Смитсън.

— Е, наистина, да се казваше поне лорд Брабазон Вавасур Верде Вер — колко повече щях да те обичам!

Зад самоиронията й обаче се таеше страх.

Чарлс се бе запознал с нея през ноември предната година в дома на една лейди, която му бе хвърлила око за своето котило госпожички. Тези млади дами имаха нещастието да се вслушат в напътствията на родителите си в началото на соарето. И направиха основната грешка да се преструват пред Чарлс, че живо се интересуват от палеонтология — той трябвало да им даде заглавията на най-интересните книги в тази област, — докато Ърнестина с малко хапливо упорство не пожела да се отнесе към него сериозно. Обеща с половин уста да му изпрати всички интересни екземпляри, които изрови от кофата за въглища у дома, а после му каза, че според нея той е много мързелив. Защо, моля? Защото в която и лондонска къща да влезел, можел да намери в изобилие образци, каквито търси.

Всеки от двамата очакваше и тази вечер да е скучна, но и двамата, като се прибраха по домовете си, установиха, че не е било така.

Бяха открили един у друг превъзходен интелект и приятна язвителност. Ърнестина обяви, че „онзи мистър Смитсън“ се е оказал, слава богу, малко по-симпатичен в сравнение със скучните тълпи кавалери, представяни й досега през сезона. Майка й поразпита за него тук-там и се посъветва със съпруга си, който също поразпита — никой младеж не прекрачваше прага на къщата с изглед към Хайд Парк, преди да е бил проучен така основно, както съвременните служби за сигурност проучват атомните физици. Чарлс издържа блестящо тайната проверка.

Ърнестина бе разбрала грешката на своите съпернички: никоя жена, натрапена на Чарлс, не би стигнала до сърцето му. Така че, когато започна честичко да посещава приемите и соаретата на майка й, той направи необичайното откритие, че там няма и следа от обичайния брачен капан: нито един от лукавите намеци на майките колко много обичала децата милата дъщеричка или как тайно копнее за края на сезона (предполагаше се, че Чарлс ще се пресели за постоянно в Уинсиът веднага щом чичото пречка изпълни своя дълг); нито не чак дотам лукавите намеци на бащите относно размера на богатството, което „скъпоценното ми момиче“ ще донесе на съпруга си. В този случай поне последните бяха съвсем очевидно ненужни: къщата на Хайд Парк беше достойна за херцог, а липсата на братя и сестри бе по-красноречива от хиляди банкови справки. Ърнестина от своя страна също не се престараваше много, въпреки че съвсем скоро непреклонно реши — както само разглезените дъщери могат да си го позволят — да има Чарлс. Тя гледаше винаги да е заобиколена с привлекателни кавалери и с никакво особено благоразположение или внимание не издаваше кой е истинската жертва. По принцип никога не се държеше сериозно с него и без да го подчертава с думи, му внушаваше, че го харесва, защото е забавен, но знае, естествено, че той няма никога да се ожени. Докато една вечер през януари реши да посее съдбоносното семе.

Забеляза, че Чарлс стои сам; в отсрещния край на стаята видя една позастаряваща вдовица — нещо като мисис Поултни, но от Мейфеър. Знаеше, че тя ще подейства на Чарлс като рициново масло на здраво дете, и се отправи към него.

— Няма ли да поприказвате с лейди Феъруедър?

— Предпочитам да приказвам с вас.

— Ще ви представя. Така ще можете да чуете от очевидец какво е ставало в ранната креда.

Той се усмихна.

— Не се казва ранна, а долна креда.

— Все едно. Сигурна съм, че е било много отдавна. А знам колко се отегчавате от всичко, случило се през последните деветдесет милиона години. Елате.

Двамата тръгнаха заедно през салона, но на половината път до дамата от долната креда Ърнестина спря, положи за миг длан на ръката му и го погледна в очите.

— Щом сте решили да се вкисвате като стар ерген, мистър Смитсън, трябва да упражнявате ролята си.

Преди да успее да й отвърне, тя се бе отдалечила; а думите й можеха да се приемат само като поредната остричка шега. Но за миг само очите й показаха, че това всъщност е предложение, и то посвоему така недвусмислено, както предложенията на уличните жени, които в тогавашния Лондон дебнеха из входовете край Хеймаркет.

Ърнестина обаче не знаеше, че е засегнала най-съкровеното кътче в душата на Чарлс, което ставаше все по-уязвимо: чувството, че заприличва на чичо си в Уинсиът, че си пропилява живота, че започва да става твърде придирчив и за много други неща, мързелив, егоист… и дори по-лошо. През последните две години не беше ходил в странство и бе осъзнал, че дотогава пътешествията му просто са запълвали липсата на съпруга. Те го отвличаха от ежедневието и му даваха възможност да сподели от време на време леглото си с някоя жена — удоволствие, което в Англия строго си забраняваше, спомняйки си навярно моралното падение, предизвикано от първия му опит в тази област.

Към странстването вече бе загубил интерес, но не и към жените, затова бе изпаднал в състояние на крайна сексуална незадоволеност, още повече, че душевната изтънченост не му позволяваше да прибегне до най-простото средство — една седмица в Остенде или Париж. Той никога не би допуснал да предприеме пътуване с такива подбуди. Прекара цяла седмица, отдаден на размисли. И една сутрин очите му се отвориха. Всичко му се видя просто. Обичаше Ърнестина. Представи си удоволствието да се събуди в една точно такава сутрин — студена, сива, със снежен прашец по земята — и да види сънливото й сериозно и мило личице, спящо до себе си, при това — о, боже! (този факт направо порази Чарлс) — съвсем законно пред Бога и пред хората спящо до него. Няколко минути по-късно той сепна сънливия Сам, едва дотътрил се отдолу след настойчивия звън:

— Сам! Аз съм величайшият глупак на тоя божи свят, да ме прости Господ!

Един или два дни по-късно величайшият глупак имаше разговор с бащата на Ърнестина. Той бе кратък и двамата останаха много доволни. После Чарлс слезе в гостната, където майката на Ърнестина седеше в трепетно очакване. Нямаше сили да заговори Чарлс, а само колебливо посочи към зимната градина. Чарлс отвори белите врати и пристъпи, облъхнат от топлия уханен въздух. Наложи се да търси Ърнестина, докато я откри в най-далечния край, полускрита зад клоните на магнолията. Забеляза, че тя го погледна, но после бързо сведе очи надолу и встрани. Държеше сребърна ножица и уж почистваше някои от увехналите цветове на силно ухаещото растение. Чарлс се приближи зад нея и се покашля.

— Дойдох да си взема сбогом. — Втренчил се нарочно в земята, той се направи, че не забелязва пълния с болка поглед, който тя му хвърли. — Реших да напусна Англия. Ще прекарам остатъка от живота си в странстване. Как иначе да запълни дните си един вкиснат стар ерген?

Беше готов да продължи в същия дух, но забеляза, че Ърнестина е свела глава, а кокалчетата на ръцете й са побелели от силата, с която се държи за масата. Знаеше, че при друг случай тя веднага би отгатнала шегата му, и разбра, че липсата на отговор се дължи на дълбокото чувство, което се предава и на него.

— Но ако можех да повярвам, че някой държи достатъчно на мен, за да сподели…

Не продължи, защото тя се бе обърнала с плувнали в сълзи очи. Ръцете им се срещнаха и той я притегли към себе си. Не се целунаха. Не успяха. Нима може цели двадесет години безмилостно да се държат в окови всички естествени инстинкти, а после да се очаква, че затворникът няма да се разтърси от ридания, щом вратата на килията се отвори.

Няколко минути по-късно Чарлс поведе посъвзелата се Тина по пътеката между растенията към вратата на оранжерията. Но спря за момент до един жасминов храст, откъсна клонче и закачливо го вдигна над главата й.

— Не е имел^[21], но ще свърши работа, нали?

И те се целунаха, целомъдрено и по детски. Ърнестина пак се разрида; после избърса очите си и остави Чарлс да я въведе в гостната, където чакаха майка й и баща й. Думите бяха излишни. Ърнестина се втурна в обятията на майка си и рукнаха двойно повече сълзи. Двамата мъже се усмихнаха един на друг; единият като да беше току-що сключил отлична сделка, а другият — сякаш не беше сигурен на коя планета се е приземил, но искрено се надява, че туземците са приятелски настроени.

Дванадесета глава

„А в какво се състои отчуждението на труда? Първо в това, че за работника трудът е нещо външно, т.е. не спада към неговата същност, и че поради това той не се утвърждава със своя труд, а се отрича, не се чувства щастлив, а нещастен… И затова едва извън труда работникът чувства, че е при себе си, а в процеса на труда — извън себе си.“

Маркс, „Икономическо-философски ръкописи“ (1844)

„Но бе ли моят дивен ден

така безоблачен и чист?“

Тенисън, „In Memoriam“ (1850)

Чарлс закрачи бързо през гората на Градската мера, оставяйки назад мислите за загадъчната жена. Трябва да беше изминал повече от миля, когато попадна на първата човешка обител сред полянка между дърветата. Това бе дълга постройка със сламен покрив, разположена малко по-ниско от пътеката. Заобиколена беше от две-три ливади, които стигаха чак долу до скалите, и щом излезе от гората, Чарлс видя някакъв мъж, който с подвиквания изкарваше стадо крави от ниския обор до къщата. Мислено си представяше освежително студена купа мляко. Не беше хапвал нищо след двойната порция кифлички на закуска. У мисис Трантър го очакваха чай и нежност, но купата мляко просто го зовеше… а беше и много по-близко. Той се спусна по стръмния тревист склон и почука на задната врата на къщата.

Отвори му тантуреста жена, чиито пълни ръце лъщяха от сапунена пяна. Да, може да заповяда и да пие колкото иска мляко. Как се казва това място ли? Май че го наричат просто Мандрата. Чарлс я последва в помещението с наклонен покрив, което заемаше цялата задна част на къщата по дължина. Беше полутъмно, сенчесто и много хладно, с под от плочи; всичко бе напоено с миризма на зреещо сирене. Ред големи тенджери и медни кюпове със златист каймак отгоре стояха на дървени подпори, а по откритите рафтове над тях се разполагаха като цял ескадрон луни запасняци кръгли пити кашкавал. Чарлс си спомни, че бе чувал за тази мандра. Нейната сметана и масло се славеха в околността; и леля Трантър ги беше хвалила. Той спомена името й и жената, която сипваше с черпак гъстото мляко от един гюм до вратата в обикновена синьо-бяла порцеланова купа — точно каквато си бе представял, — вдигна към него усмихнат поглед. Вече не беше съвсем чужд, а още по-добре дошъл.

Докато разговаряха, или по-точно, докато жената му говореше на поляната отвън пред мандрата, съпругът й се върна, изкарал кравите на паша. Беше плешив, с голяма брада и с навъсено лице. Същински пророк Йеремия. Погледна строго жена си. Тя веднага престана да бъбри и се прибра вътре при гюмовете си. Мъжът очевидно беше мълчалив човек, но охотно отговори, щом Чарлс го попита колко дължи за купата чудесно мляко. От ръцете на единия в ръцете на другия премина монета от едно пени — от онези с очарователно изображение на младата Виктория, които човек и сега може да открие в джоба си, само че поизтрито от цял век употреба.

Чарлс се канеше да се изкачи обратно по пътеката, но преди да направи и крачка между дърветата, над двамата мъже изникна тъмна фигура. Грешницата… Тя погледна двамата долу и продължи по пътя си към Лайм. Чарлс извърна очи към мандраджията, който не отместваше унищожителен поглед от жената горе. Пророкът очевидно бе скаран с вежливостта.

— Познавате ли тази дама?

— Ъхъ.

— Често ли минава оттук?

— Доста често. — Мандраджията я гледаше все така втренчено. После добави: — И не е никаква дама. Тя е Блудницата на френския лейтенант.

Минаха няколко мига, докато Чарлс проумее смисъла на това прозвище. Хвърли гневен поглед към брадатия мандраджия, който беше методист и затова обичаше да нарича нещата с истинските им имена, особено когато ставаше дума за чужди грехове. За Чарлс той бе въплъщение на всички лицемерни клюки и клюкари в Лайм. Много неща би повярвал Чарлс за онова спящо лице, само не и че принадлежи на блудница.

Няколко секунди по-късно самият той вече крачеше по коларския път за Лайм — два прашни коловоза между гората по склона откъм сушата и високия гъсталак, който почти закриваше морето. Напред се движеше тъмната фигура на младата жена, вече с шапка. Тя не вървеше бързо, а с равномерна походка и без женска припряност — като човек, свикнал да изминава дълги разстояния. Чарлс ускори крачка да я настигне и след стотина метра я наближи. Сигурно беше чула звука от подкованите му обуща върху кремъка, оголен на места под изтрития варовик, но не се обърна. Той забеляза, че палтото й е малко широко и че токовете на обувките й са изкаляни. Подвоуми се за миг, но споменът за свъсения поглед върху сектантското лице на мандраджията го накара да изпълни първоначалното си кавалерско намерение: да покаже на клетата жена, че не всички в нейния свят са варвари.

— Госпожице!

Тя се обърна — беше снел шапка и се усмихваше. Макар лицето й да изразяваше сега съвсем обикновена изненада, то пак му подейства по особен начин. Сякаш трябваше да го гледа отново и отново, за да се убеди в неговата реалност. Това лице като че ли едновременно го притегляше и отблъскваше; струваше му се, че самият той е силует в някакъв сън — уж неподвижен, а постоянно се отдалечаваше.

— Дължа ви две извинения. Вчера не знаех, че сте секретарка на мисис Поултни, и ви заговорих крайно неучтиво.

Тя гледаше в земята.

— Няма значение, сър.

— А преди малко, когато излезе, че аз… Уплаших се да не ви е лошо.

Все още, без да го поглежда, тя наклони глава и се извърна да продължи пътя си.

— Не може ли да ви придружа? И без това вървим в една и съща посока.

Тя спря, но не се обърна.

— Предпочитам да вървя сама.

— Разбрах от мисис Трантър, че съм изпаднал в грешка. Аз съм…

— Зная кой сте, сър.

Той се засмя на боязливата й троснатост.

— Тогава…

Внезапно тя го погледна в очите и зад плахостта той долови отчаяние.

— Бъдете така любезен и ми позволете да продължа пътя си сама. — Усмивката му помръкна. Той се поклони и отстъпи. Но вместо да отмине, тя се загледа в земята. — И моля ви, не казвайте на никого, че сте ме видели на това място.

После, без повече да вдигне очи, тя се обърна и продължи, сякаш сигурна, че молбата й е напразна, и вече съжалява, загдето я е отправила. Застанал по средата на пътя, Чарлс проследи тъмния й силует, докато тя се изгуби от погледа му. Остана му само излъчването на нейните очи — неестествено големи, като че способни да виждат повече от другите и по-силно да страдат. А в прямотата на погледа — той не знаеше, че тя бе отправила към него същия поглед, с който връчваше душеспасителните листовки — бе заложена някаква причудлива възбрана. Не се приближавай до мен, говореха те. Noli me tangere.^[22]

Той се огледа и се опита да си представи защо тя не иска да узнаят, че е била в тази безобидна гора. Някой мъж може би? Уговорена среща? После си спомни историята й.

Когато най-сетне пристигна на Броуд Стрийт, Чарлс реши на път за „Белият лъв“ да се отбие най-напред у мисис Трантър, за да обясни, че щом се изкъпе и преоблече, ще…

Отвори му Мери, но мисис Трантър случайно прекоси преддверието — или по-точно нарочно се появи в него — и настоя, че не е нужно да се спазва церемонията. Нима облеклото му не е най-доброто извинение? И така, Мери пое с усмивка бастуна и раницата му и той бе въведен в малката гостна, озарена от последните лъчи на залязващото слънце. Там пищно се бе разположила болната, грижливо натъкмена с пеньоар в карминено и сиво.

— Чувствам се като ирландски моряк, попаднал в будоар на кралица — извини се Чарлс, като целуна пръстите на Ърнестина така, че пролича колко непригоден би бил за ирландския флот.

Тя отдръпна ръката си.

— Няма да получиш нито глътка чай, докато не дадеш отчет за всеки миг от деня си.

И той трябваше да опише всичко, което му се бе случило, или почти всичко, защото Ърнестина вече на два пъти бе дала да се разбере, че не й е приятно да се говори за Блудницата на френския лейтенант — първия път на вълнолома и след това на обяда, когато леля Трантър даде почти същите сведения за нея, каквито година по-рано мисис Поултни бе получила от викария на Лайм. Тогава Ърнестина бе упрекнала своята леля бавачка, че отегчава Чарлс с глупави приказки, и клетата жена — вече наплашена от твърде честите натяквания, че се държи като провинциалистка — смирено се бе покорила.

Чарлс извади къса с амонитните отпечатъци, който бе донесъл за Ърнестина; тя остави настрана ветрилото, с което се бранеше от топлината на огъня, опита се да поеме подаръка и като не успя, прости на Чарлс всичко заради херкулесовските му усилия, а после на шега го сгълча, че се е излагал на такива опасности.

— Пленително девствена природа имат околностите на този град. Не предполагах, че в Англия съществуват такива места. Напомнят ми за някои крайморски пейзажи в Северна Португалия.

— Я виж, господинът изпаднал в екстаз! — възкликна Ърнестина. — Признай си, Чарлс, че не си дълбал клетите невинни скали, а си ухажвал горските нимфи.

При тези думи Чарлс изпита необяснимо смущение, но го прикри с усмивка. Беше му на устата да им разкаже за младата жена; хрумна му дори шеговито да опише как е попаднал на нея, но му се стори, че това би било предателство както към нейната искрена мъка, така и към самия него. Знаеше, че би излъгал, ако омаловажи тези две срещи и мълчанието му се видя в края на краищата по-малка измама в тази пошла обстановка.

Дължа обяснение защо споменаването на Градската мера подейства на мисис Поултни така, сякаш бе видяла Содом и Гомор. Достатъчно е всъщност да кажа, че това беше най-близкото до Лайм място, където човек можеше да отиде, без да бъде шпиониран. Местността имаше дълга, мъглява и съмнителна история по отношение на правния си статут. До приемането на Закона за огражденията е била смятана винаги за общинска мера. После започнали да си присвояват части от нея, както свидетелстват и днес имената на ливадите около Мандрата — всичките крадени от общинската собственост. Един от господарите на именията отвъд Върлото тихомълком извършил Anschluss^[23] със съгласието на себеравните по социално положение, както става обикновено в историята. Вярно е, че по-свободолюбивите граждани на Лайм се вдигнали с оръжие в ръка, ако брадвите се смятат за оръжие. Защото богаташът си бил наумил да направи ботаническа градина на Върлото. Стигнало се до съд, после до компромис. Общинското право на път било запазено и редките дървета останали непокътнати. Но с общинската мера било свършено.

Хората от околността продължили да се отнасят към Градската мера като към обществена собственост. Там бракониерите се прокрадвали за фазани и зайци с по-чиста съвест, отколкото другаде; един ден се установило — ужас на ужасите! — че там табор цигани се настанили и си живеели, скрити в малка долчинка, от кой знае колко месеца.

Скитниците веднага били изхвърлени, но споменът за тях останал и се преплел със спомена за момиченцето, изчезнало почти по същото време от едно съседно село. Понесла се мълва, че циганите го били откраднали, и — простете ми израза — сготвили го на яхния, а после заровили костите му. Циганите не са англичани, следователно би трябвало да са канибали.

Над Градската мера обаче тегнеше далеч по-голям позор. Коларският път до Мандрата и оттам до гората беше de facto Алея на влюбените, макар никога да не го наричаха с това разпространено в селата име. Всяко лято той привличаше влюбените двойки. Отиваха уж да изпият купа мляко в мандрата, а на връщане много пътеки мамеха под прикритието на гъсталака и непристъпните глогини.

Това беше тежка кървяща язва, но съществуваше и още по-черно петно. По традиция от памтивека (във всеки случай по-стара от Шекспировата „Сън в лятна нощ“) навръх Еньовден на онова място в сърцето на гората, наричано Магарешката поляна, се събират младежи с фенери, с един цигулар и с едно-две бурета ябълково вино, за да отпразнуват с танци лятното слънцестоене. Някои разправят, че след полунощ повече се клатели, отколкото танцували, а още по-безмилостните твърдят, че пиенето и танците не били нищо в сравнение с „другото“.

Научните методи в земеделието ни лишиха напоследък завинаги от Магарешката поляна благодарение на миксоматозата, а обичаят отмря с отмирането на морала в секса. От много години през летните нощи по Магарешката поляна се търкалят само лисици или някой и друг млад язовец. Съвсем друго беше през 1867 година. Всъщност една година преди това комисия от дами, предвождана от мисис Поултни, изиска от градските власти да оградят и да затворят с порта пътеката. По-демократичните гласове обаче надделяха. Правото на общински път трябваше да остане неприкосновено. Между градските съветници имаше дори и някои възмутителни сенсуалисти, които настояваха, че разходката до Мандрата била невинно удоволствие, а балът на Магарешката поляна — обикновена годишна забава. Все пак сред по-почтените граждани беше достатъчно само да се спомене за някое момиче или момче, че са от „онези, дето ходят из Градската мера“, и той или тя биваха очернени за цял живот. От този момент момчето биваше обявено за сатир, а момичето — за долнопробна уличница.

И така, в онази вечер, в която мисис Феърли си наложи от благородни подбуди да изпълни дълга си, Сара, завръщайки се от разходката, свари мисис Поултни да я очаква. Казах „да я очаква“, но по-точно би било „да я причаква“. Като се яви в малкия салон за вечерното четене на Библията, Сара се оказа досущ на топа на устата. Мисис Поултни, види се, можеше всеки миг да избухне, и то с много силен трясък.

Сара се отправи към аналоя в ъгъла на стаята, където почиваше между четенията голямата „семейна“ Библия — не каквато си представяте семейната Библия, а такава, от която благочестиво бяха премахнати някои необясними прояви на лош вкус (като „Песен на песните“), — но забеляза, че нещо не е в ред.

— Какво има, мисис Поултни?

— Има нещо много лошо — отвърна „игуменката“. — Научих нещо, което трудно мога да повярвам.

— Свързано ли е с мен?

— Не биваше да слушам доктора. Трябваше да се вслушам само в собствения си здрав разум.

— Какво съм сторила?

— Изобщо не смятам, че сте луда. Вие сте хитро и безсрамно същество. Много добре знаете какво сте сторили.

— Кълна се в Библията…

Мисис Поултни я погледна възмутено.

— Нищо подобно няма да направите. Това е светотатство.

Сара пристъпи и застана срещу господарката си.

— Настоявам да узная в какво ме обвинявате.

Мисис Поултни й каза. За голямо нейно удивление Сара не прояви никакъв признак на срам.

— Нима е грях да се разхожда човек из Градската мера?

— Не е грях ли? Вие, млада жена, сама, на такова място!

— Но, госпожо, това е просто една голяма гора.

— Много добре знам какво е и какво става там. И какви са хората, които ходят там.

— Никой не ходи там. Затова отивам — да бъда сама.

— Възразявате ли ми, госпожице! Да не би да не знам за какво говоря?

Първият и най-прост факт беше, че мисис Поултни изобщо не бе виждала Градската мера, дори и отдалеч, тъй като наблизо не минаваше коларски път. Другият прост факт беше, че мисис Поултни редовно употребяваше опиум, но преди да ме обвините, че необмислено принасям правдоподобността в жертва на сензацията, ще побързам да добавя, че тя изобщо не знаеше това. Онова, което ние наричаме опиум, за нея беше лауданум. На един тогавашен доктор — остроумен, ако не богохулник — му бе хрумнало да го нарича „Лауданум наш насъщний“ и много знатни дами от миналия век (а и жени от по-низшите слоеве, тъй като той се продаваше по аптеките достатъчно евтино под формата на капки за сърце „Годфри“, за да помага на всички класи да понесат бремето на женското тегло), го поглъщаха доста по-често, отколкото виното за причастие. Накратко казано, то беше подобно на днешните успокоителни хапчета. Не е нужно да питаме защо мисис Поултни бе станала обитателка на викторианската Долина на куклите, но важното е, че лауданумът, както бе установил Коулдридж, предизвиква необикновени видения.

Не мога да си представя каква картина в стила на Бош си бе изградила с годините мисис Поултни за Градската мера, какви сатанински оргии си представяше, че стават зад всяко дърво и какви французки гнусотии се вършат под всяко листо. Но, струва ми се, със сигурност мога да кажа, че те бяха обективен корелатив на всичко онова, което ставаше в собственото й подсъзнание.

Избухването й накара и нея, и Сара да замълчат. Изляла гнева си, мисис Поултни започна да променя тактиката.

— Много ме разстроихте.

— Но откъде да зная? Не бива да ходя до морето. Добре, не ходя там. Търся самотата. Това е всичко. Не е грях. Не съм съгласна да ме наричат грешница заради това.

— Никога ли не сте чували да говорят за Градската мера?

— Като за място, каквото вие имате предвид — никога.

Мисис Поултни, изглежда, малко се сконфузи от негодуванието на момичето. Тя си спомни, че Сара живее в Лайм едва отскоро и съвсем естествено е да не знае какви злословия предизвиква по свой адрес.

— Добре, щом е така. Но отсега нататък да ви е ясно: не позволявам на никого, който работи при мен, да се доближава до това място или да го виждат там. Ще се разхождате само където подобава. Разбрахте ли ме?

— Да. Трябва да следвам пътя на праведните.

За един ужасен миг мисис Поултни си помисли, че й говорят саркастично. Но очите на Сара бяха така тържествено сведени, сякаш тя сама произнасяше присъда над себе си; а праведността бе равнозначна на страдание.

— Тогава да не говорим повече за тази глупава постъпка. Правя го за ваше добро.

Сара промълви:

— Знам. — И добави: — Благодаря ви, госпожо.

С това разговорът приключи. Сара взе Библията и прочете откъса, определен за мисис Поултни. Беше същият, който тя бе избрала за първата си среща с нея — псалм 118: „Блажени непорочните в пътя си, които ходят по закона Господен.“ Сара четеше със съвсем тих глас, без видимо да се вълнува. Старата жена се бе обърнала към тъмните сенки в другия край на стаята, гледаше като езически идол, безразлична към кървавата жертва, изискана от безмилостното й каменно лице.

По-късно същата нощ Сара стоеше пред отворения прозорец на неосветената си спалня, но едва ли би я видял друг, освен някой прелитащ наблизо бухал. Къщата бе притихнала, както и градът, защото в тази епоха без електричество и телевизия хората си лягаха преди девет. А беше един часът. С разпусната коса, по нощница, Сара се взираше в морето. В далечината над черната вода чак към Портланд Бил блещукаше фенер — някакъв кораб плаваше за Бриджпорт. Сара бе забелязала точицата светлина, но не мислеше за нея.

Ако можехте да се приближите, щяхте да видите, че лицето й бе мокро от беззвучно пролети сълзи. Тя не бе застанала до прозореца на тайнствено бдение за платната на Сатаната, а защото се готвеше да скочи от него.

Няма да я принуждавам да пази равновесие по перваза, нито да залитне напред и после да се строполи, ридаейки, върху изтрития килим на стаята си. Знаем, че две седмици след случката тя беше жива, следователно не е скочила. Риданията, истеричните сълзи, предвестник на бурни действия, не й бяха присъщи. Сълзите й бяха предизвикани не толкова от изблик на чувства, колкото от дълбока душевна мъка — напираха бавно, неудържимо, като кръв, която избива през превръзката.

Коя е Сара?

От какъв ли свят на сенките идва?

Тринадесета глава

„Че духът на Твореца витае в неведоми тми —

було мрак, на Изида воала…“

Тенисън, „Мод“ (1855)

Не знам. Историята, която ви разказвам, е изцяло плод на въображението ми. Образите, които създавам, никога не са съществували извън собственото ми съзнание. Ако досега се правех, че познавам душевността и най-съкровените мисли на моите герои, то е само защото (възприемайки малко от съответното слово и „залог“) пиша според общовалидното правило на времето, в което се развива действието: писателят стои непосредствено до Бога. Дори да не знае всичко, той се опитва да даде вид, че е всезнаещ. Но аз живея в епохата на Ален Роб-Грийе и Ролан Барт и ако това е роман, то той не би могъл да бъде такъв в модерния смисъл на думата.

Така че може би пиша транспонирана автобиография, може би живея в една от онези къщи, които съм обрисувал в романа, може би зад Чарлс се крия самият аз. А може би всичко е просто игра. Има съвременни жени като Сара и аз никога не съм могъл да ги разбера. Или може би се опитвам тайно да ви пробутам всъщност сборник есета. Вместо заглавия на отделните глави трябвало е да напиша: „За хоризонталността на битието“, „Илюзията на прогреса“, „История на романа като форма“, „Етиология на свободата“, „Някои забравени страни на викторианската епоха“… или каквото щете.

Може би предполагате, че романистът — подобно на Текери — трябва само да дръпне подходящите конци и марионетките му ще заиграят като живи, а щом им заповяда, ще представят пълен анализ на мотивите и намеренията си. И аз възнамерявах на този етап (Глава тринадесета — „Разкриване на истинската душевност на Сара“) да разкажа всичко или поне всичко, което има значение. Но изведнъж се оказах в ролята на човек, който в мразовитата пролетна нощ наблюдава от поляната долу слабо осветения прозорец на Малборо Хаус. Знам, че според контекста на тази книга не би било реалистично Сара да изтрие сълзите си, да се наведе през прозореца и да заизлива цяла глава откровения. Ако ме беше видяла там, когато изгря ясната луна, тя начаса би се обърнала и би изчезнала в сенките на стаята.

Аз обаче съм романист, а не очевидец в градината: не мога ли да я следвам, където пожелая? Да можеш да направиш нещо, все още не значи, че е допустимо да го направиш. Много съпрузи биха могли да убият жените си — и обратното — и да се отърват безнаказано. Но не го правят.

Може да си мислите, че романистите винаги работят по предварително начертани планове, така че предсказаното в Първа глава трябва неизбежно да стане действителност в Тринадесета глава. Но писателите пишат по безброй различни причини: за пари, за слава, за критиците, за родителите си, за приятелите си, за любимите си, от суета, от гордост, от любопитство, за удоволствие — така както добрите мебелисти просто обичат да правят мебели, пияниците — да се напиват, съдиите — да съдят, а на сицилианците прави удоволствие да изпразнят пушката в гърба на врага си. Бих могъл да изпиша цяла книга с причини и всички те ще са верни, макар и не общовалидни. Само една причина е валидна за всички ни: искаме да създаваме светове, истински като света, който съществува или е съществувал, но различни от него. Ето защо плановете са напразни. Знаем, че светът е организъм, а не машина. Знаем също, че правдиво създаденият свят трябва да е независим от своя създател; планираният свят (светът, чийто план ясно прозира) е мъртъв свят. Само когато нашите герои и събития започват да не ни се покоряват, можем да кажем, че са живи. Когато Чарлс остави Сара на ръба на скалата, аз му заповядах да се върне направо в Лайм Риджис. Но той не послуша, а съвсем непредвидено се обърна и слезе до Мандрата. Хайде, хайде, ще възразите вие… Сигурно искам да кажа, че като съм пишел, ми е хрумнало, че ще е по-умно да го накарам да поспре и да изпие купа мляко… и отново да срещне Сара. Това безспорно е възможно обяснение за случилото се, но аз мога само да ви уверя — а нали съм най-благонадеждният свидетел, — че тази идея ми внуши като че ли самият Чарлс: тя не е моя. Той не само че започна да става независим, но аз трябва да уважавам независимостта му и да се откажа от всичките си уж божествени планове за него, ако искам да е истински.

С други думи, за да освободя себе си, трябва да дам свобода и на него, и на Тина, и на Сара, дори и на ужасната мисис Поултни. Има само едно точно определение на Бога: свободата, която оставя място и за други свободи. И аз трябва да се придържам към това определение.

Романистът си остава Бог, тъй като сътворява (а и най-авангардният модерен роман, изграден изцяло върху случайности, не е успял да отстрани напълно автора си); промяната се състои в това, че ние вече не отговаряме на викторианската представа за Бога — всезнаещ и всемогъщ, а в съзвучие с новата теология сме възприели като основен принцип свободата, не властта. Не е честно да разрушавам илюзиите, а? Не. Моите герои все още съществуват, и то в реалност, която е ни повече, ни по-малко истинска от тази, която току-що разруших. Измислицата е вплетена във всичко, както бе отбелязал един грък преди около две хилядолетия и половина. Аз смятам тази нова реалност (или нереалност) за по-истинска; и ми се иска да споделите чувството ми, че не съм в състояние напълно да се разпореждам с тези рожби на мисълта си, така, както вие не сте в състояние — колкото и да се мъчите, колкото и близо да сте до една съвременна мисис Поултни — да командвате децата си, колегите, приятелите, та дори и себе си.

Какво, това ви изглежда абсурдно? Героят е или „истински“, или „измислен“ ли? Ако така мислите, лицемерни читателю, ще ви отвърна само с усмивка. Та вие и собственото си минало не си представяте реално: украсявате го, позлатявате го или го очерняте, цензурирате го, изчиствате го… с една дума, белетризирате го и си го скътвате на полицата. То е вашата книга, вашата романизирана автобиография. Всички ние бягаме от истинската действителност. Това е основното определение за Homo sapiens.

Та ако мислите, че това злощастно (нали сме в Тринадесета глава!) отклонение няма нищо общо с вашите Епоха, Прогрес, Общество, Еволюция и тям подобни таласъми с главни букви, които дрънкат с веригите си зад кулисите на тази книга… не ще споря с вас. Просто няма да ви повярвам.

 

 

Така че сега ще проследя събитията само отвън: Сара плака в нощта, но не се самоуби, и независимо от изричната забрана, продължи да броди из Градската мера. Затова в известен смисъл тя наистина се бе хвърлила от прозореца и живееше в нещо като продължително падане или падение, тъй като рано или късно мисис Поултни щеше да узнае, че грешницата постоянства в своя грях. Вярно е, че сега Сара ходеше в гората по-рядко, отколкото бе свикнала, но влажното време през следващите две седмици й помогна да понесе по-лесно това лишение. Вярно е също така, че тя взе и някои елементарни предпазни мерки от стратегически характер. Коларският път излизаше на малко по-широка пътека, която се виеше надолу по широка долчинка, докато се влее точно пред Лайм в главния път за Сидмът и Екситър. Из долчинката бяха пръснати няколко къщи на почтени люде и затова мястото беше приемливо за разходка. За щастие нито една от тези къщи не гледаше към кръстопътя. Стигнеше ли дотам, Сара трябваше само да се озърне, за да провери дали е сама. Един ден бе тръгнала с намерението да се разходи из гората, но стигна до отклонението за пътеката до Мандрата и видя на един от по-горните завои двама души. Отправи се точно срещу тях и щом взе завоя, погледна да види дали двойката няма да поеме по пътеката към Мандрата, после се върна обратно и влезе незабелязано в своето убежище.

Рискуваше да срещне на самата пътека и други пешеходци, а винаги съществуваше опасност да я видят очите на мандраджията и неговото семейство. Втората опасност тя избягваше, тъй като бе открила, че може да свърне по една от пътеките, която мамеше към гъсталака над пътя, и без да я виждат от Мандрата, да стигне до пътеката, пресичаща гората. Винаги бе вървяла по нея, докато този следобед не се появи най-безразсъдно — както вече разбираме — пред погледите на двамата мъже.

Причината беше проста. Тя се бе успала и знаеше, че е закъсняла за четенето. Мисис Поултни щеше да ходи на вечеря у лейди Котън и обичайният час беше изместен напред, за да й остане време да се подготви за поредната грозна битка — по същество, ако не по вид — между два бронтозавъра: макар черното кадифе да заместваше здравата като желязо костна броня, а библейските цитати — яростно скърцащите зъби, битката не беше по-малко упорита и безмилостна.

Освен това беше я изплашило и лицето на Чарлс, надвесено над нея; тя усети, че пада все по-стремително. Когато жестоката земя политне нагоре, а падаш от такава височина, мигар има полза от предпазни мерки?

Четиринадесета глава

„Според мен, мистър Елиът, добрата компания е онази, в която хората са умни, добре осведомени и имат много общи теми за разговор.“

„Грешите — възрази й той меко, — това не е просто добра компания, а най-добрата. Добрата компания изисква само добър произход, добро образование и добри обноски, като за образованието това не важи особено много.“

Джейн Остин, „Убеждение“

През деветнадесети век посетителите на Лайм не трябваше да преминават през изпитанията, на които в древността са били подлагани пътниците, пристигащи в гръцките колонии — Чарлс не бе принуден да произнася реч като Перикъл, нито да направи изчерпателен и кратък преглед на събитията по света от стъпалата на кметството, — но несъмнено от тях се очакваше да позволят да ги разгледат и разпитат. Ърнестина бе вече предупредила Чарлс да не се смята за нещо повече от животно в менажерия и да приема колкото може по-дружелюбно вперените погледи и сочещите го чадъри. Редно беше и два-три пъти седмично да ходи на гости с дамите и да изтърпява часове на мъчителна скука, единствената утеха от които бе сценката, разиграваща се за негова радост редовно, щом се приберяха в дома на леля Трантър. Ърнестина плахо търсеше погледа му, станал стъклен от потоците банални разговори, и питаше: „Ужасно ли беше? Можеш ли да ми простиш? Мразиш ли ме?“, а когато той се усмихваше, тя се хвърляше в прегръдките му, сякаш по чудо бе оцелял след бунт или изпод лавина.

Случи се така, че на сутринта, след като Чарлс откри Върлото, лавината предстоеше да се срине в Малборо Хаус. В такива посещения нямаше нищо неочаквано или спонтанно. И не можеше да има, всички сведения и за гостите, и за домакините се разпространяваха из малкото градче с невероятна скорост, щом и двете страни бяха изработили и поддържаха непоклатимо чувство за протокол. Интересът на мисис Поултни към Чарлс едва ли беше по-голям от неговия към нея, но тя би била смъртно обидена, ако не й го довлечаха окован във вериги, за да стъпи отгоре му с дебелото си краче; и това трябваше да стане възможно най-скоро след пристигането му в града, защото колкото по-късно я посетеше, толкова по-малка чест й се оказваше.

Тези „гости“ служеха, разбира се, преди всичко за чипове в играта. Не самите посещения бяха важни, а насладата, с която можеха да се използват за различни цели, щом веднъж бяха направени. „Милата мисис Трантър, тя искаше най-напред мен да запознае…“, или: „Крайно съм изненадана, че Ърнестина още не ви е посетила… нас тя ни разглези… вече две покани…“ и: „Сигурна съм, че е от недоглеждане… мисис Трантър е толкова мила и добра душа, но е така разсеяна…“ Такива и други подобни апетитни възможности да се подълбае в отворената рана с кинжала на общественото мнение зависеха от запаса на „важни гости“ като Чарлс. А неговите възможности да избегне съдбата си не бяха по-големи, отколкото на някоя тлъста мишка да се изплъзне от ноктите на гладна котка — или по-точно на няколко дузини гладни котки.

Когато на сутринта след срещата в гората съобщиха за пристигането на мисис Трантър и придружаващите я двама млади, Сара понечи веднага да напусне стаята. Но мисис Поултни, която винаги се дразнеше при мисълта за младост и щастие и която бездруго имаше достатъчно основание — след една вечер у лейди Котън — да бъде още по-раздразнителна, й даде знак да остане. Тя смяташе Ърнестина за лекомислено момиче и беше сигурна, че годеникът й също е лекомислен младеж: едва ли не, дългът й повеляваше да ги постави в неудобно положение. Знаеше, освен това, че подобни светски посещения действаха като власеница на грешницата. Ползата щеше да бъде двойна.

Гостите бяха въведени. Мисис Трантър изситни напред, многословна и сърдечна. Сара стоеше на заден план, мъчително притеснена; Чарлс и Ърнестина застанаха непринудено на килима зад двете възрастни дами, които се познаваха от толкова десетилетия, че непременно трябваше да се прегърнат символично. После беше представена Ърнестина, която направи някакво далечно подобие на реверанс, преди да поеме царствената ръка.

— Как сте, мисис Поултни? Изглеждате прекрасно.

— На моята възраст, мис Фрийман, има значение само духовното здраве.

— Тогава няма защо да се боя за вас.

Мисис Поултни би желала да продължи тази интересна тема, но Ърнестина се обърна да представи Чарлс, който се наведе над ръката на старата жена.

— Голямо удоволствие е за мен, госпожо. Великолепна къща.

— Твърде голяма е за мен. Поддържам я само заради скъпия ми съпруг. Знам, че би искал… че иска да е така.

И тя впери поглед през рамото на Чарлс в главната икона на дома — портрет на Фредерик с маслени бои, направен само две години преди смъртта му през 1851, който го показваше като сериозен, благочестив християнин, достолепен и с приятна външност, но преди всичко — извисен над другите. Благочестив той несъмнено е бил, а и достолепие не му е липсвало, но за останалите качества художникът бе дал воля на въображението си. Покойният мистър Поултни беше кръгла, макар и много богата нула и единственото съществено дело през живота му бе това, че го напусна. Чарлс огледа този враг на доброто настроение с подобаваща почтителност.

— Ах, да. Разбирам. Съвсем естествено.

— Трябва да се подчиняваме на техните желания.

— Точно така.

Мисис Трантър, която вече се бе усмихнала на Сара, я използва като възможност да прекрати това погребално пение.

— Мила мис Удръф, колко се радвам да ви видя. — Тя отиде да стисне ръката на Сара, погледна я с искрена загриженост и добави тихо: — Нали ще ми дойдете на гости… като си замине скъпата Тина?

Необичайно изражение премина за секунда по лицето на Сара. Компютърът в сърцето й отдавна бе оценил мисис Трантър и запечатал резултата на магнитна лента. Нейната резервираност, независимостта й — така опасно близка до непокорството — служещи за маска в присъствието на мисис Поултни, мигом изчезнаха. Тя дори се усмихна, макар и тъжно, и едва забележимо кимна: Щяла да дойде, ако може.

Представянето продължи. Двете млади дами хладно си кимнаха, а Чарлс се поклони. Той внимателно следеше дали младата жена ще издаде по някакъв начин двете им срещи предишния ден, но очите й старателно избягваха неговите. Той беше любопитен да види как ще се държи волната кошута, заобиколена от тези решетки, но скоро с разочарование установи, че тя проявява пълно смирение. Мисис Поултни не обръщаше никакво внимание на Сара, освен когато трябваше да й каже да донесе нещо или да дръпне звънеца, щом дамите решиха, че ще пият шоколад. Така се държеше и Ърнестина, за голямо неудоволствие на Чарлс. Леля Трантър полагаше всички усилия да привлече момичето в разговора, но то седеше малко настрана с безизразно лице, с някаква затвореност, което без съмнение можеше да се приеме за неудобство от по-ниското й обществено положение. Чарлс се обърна един-два пъти към нея за потвърждение на някакво мнение, но безрезултатно. Тя отговаряше колкото може по-кратко и все отбягваше погледа му.

Едва преди да си тръгнат, Чарлс започна да осъзнава една съвсем нова страна на положението. Стана му ясно, че мълчаливото покорство на Сара противоречи на характера й, следователно тя играеше роля и с тази роля напълно се разграничаваше от господарката си и изразяваше неодобрение към нея. Мисис Поултни и мисис Трантър се вайкаха и вълнуваха, прехвърляйки една след друга задължителните теми на светския разговор — малко може би на брой, но безкрайно дълги по времетраене: слугите, времето, предстоящи раждания, погребения и сватби; Дизраели и Гладстон (споменати уж заради Чарлс, което позволи на мисис Поултни да осъди строго личните принципи на единия и политическите възгледи на другия^[24]); оттам за проповедта миналата неделя, за недостатъците на местните търговци и после, естествено, пак за слугите. Докато се усмихваше, повдигаше вежди и кимаше по време на това познато мъчение, Чарлс стигна до заключението, че мълчаливата мис Удръф се терзае от чувството за несправедливост и — което бе крайно интересно за зоркия наблюдател — не полага почти никакво усилие да го прикрие.

Това говореше добре за проницателността на Чарлс, защото беше забелязал нещо, убягнало на почти всички в Лайм. Но заключението му може би щеше да си остане само предположение, ако домакинята не се бе проявила с един от характерните си поултнизми.

— Онова момиче, което изгоних… нали не ви е създавало други неприятности?

Мисис Трантър се усмихна.

— Мери ли? Не бих се разделила с нея за нищо на света.

— Мисис Феърли ме уведоми, че точно днес сутринта я видяла да разговаря с някакъв мъж. — Мисис Поултни си послужи с думата „мъж“ така, както двама патриотично настроени французи биха изрекли „нацист“ по време на окупацията. — Някакъв млад човек. Мисис Феърли не го познавала.

Ърнестина отправи към Чарлс остър, укорителен поглед; за миг той ужасен си помисли, че обвиняват него, после се сети и се усмихна.

— Това несъмнено е бил Сам, моят слуга, госпожо — успокои той мисис Поултни.

Избягвайки очите му, Ърнестина се намеси:

— Исках да ти кажа. И аз ги видях да си говорят вчера.

— Но, разбира се… нима ще им забраним да разговарят като се срещнат?

— Има огромна разлика между онова, което може да е приемливо в Лондон, и това, което приличието позволява тук. Мисля, че трябва да поговориш със Сам. Момичето не е държано достатъчно строго.

Мисис Трантър се засегна:

— Ърнестина, мила… тя е доста жизнерадостна, но аз никога не съм имала и най-малката причина за…

— Моя мила и добра лельо, съвсем ясно ми е колко я харесвате.

Чарлс усети острия й тон и се притече на помощ на засегнатата мисис Трантър.

— Да можеше повече господарки да имат същото отношение! Една весела прислужничка на входната врата е най-доброто доказателство, че и къщата е весела.

При тези думи Ърнестина сведе очи, а устните й издайнически се присвиха. Добрата мисис Трантър леко се изчерви от комплимента и също сведе поглед. Мисис Поултни изслуша тази словесна престрелка не без задоволство и реши, че Чарлс й е вече достатъчно неприятен и може да бъде груба с него.

— Бъдещата ви съпруга има по-вярна преценка за тези неща от вас, мистър Смитсън. Познавам достатъчно добре въпросното момиче. Принуди ме да я уволня. Ако бяхте по-възрастен, щяхте да знаете, че строгостта не е излишна в това отношение.

Тя също заби поглед в земята, с което обикновено даваше да се разбере, че е казала последната си дума по някой въпрос, приключвайки го с това завинаги.

— Прекланям се пред далеч по-големия ви опит, госпожо.

Но тонът му беше безпогрешно хладен и саркастичен. И трите дами седяха, без да се поглеждат: мисис Трантър — от смущение, Ърнестина — от яд към себе си, загдето не си е мълчала и без да иска, бе навлякла такова пренебрежително отношение към Чарлс, а мисис Поултни… просто защото си беше мисис Поултни. Така че най-сетне Сара и Чарлс се спогледаха, незабелязано от другите дами. Погледите им бяха съвсем кратки, но казваха невероятно много: двама непознати бяха разбрали, че имат общ враг. За първи път тя не гледаше през него, а право в него; и Чарлс реши, че ще отмъсти на мисис Поултни и ще даде на Ърнестина много необходим очевидно урок по елементарна човечност. Спомни си също и как неотдавна кръстоса саби с бащата на Ърнестина по въпроса за Чарлс Дарвин. Слепият фанатизъм бе проникнал твърде дълбоко в страната; той обаче няма никакво намерение да се примирява с него у момичето, за което щеше да се ожени. Ще поговори със Сам, за бога, разбира се, че ще поговори.

Как стана това, ще видим след малко. Но в общи линии насоката на разговора бе вече предопределена, тъй като „човекът“ на мисис Поултни седеше в същото време в кухнята на долния етаж у мисис Трантър.

Сам наистина беше срещнал Мери на Кум Стрийт тази сутрин и невинно бе запитал, дали „въглищарят“ може да донесе „стоката“ след един час. Той знаеше, разбира се, че двете дами ще са на гости в Малборо Хаус.

Разговорът в кухнята беше удивително сериозен, във всеки случай много по-сериозен от онзи, който се водеше в гостната на мисис Поултни. Мери се бе подпряла на големия шкаф, скръстила изящните си ръце, а изпод шапчицата й се бе изплъзнал сламенорус кичур коса. От време на време тя задаваше по някой въпрос, но говореше главно Сам, макар и повечето време към изтрития край на дългата кухненска маса. Погледите им се срещаха само съвсем случайно, но и тогава по взаимно съгласие свенливо ги отместваха встрани.

Петнадесета глава

„… що се отнася до трудовите класи, полудивашките обноски на предишното поколение са заменени от дълбока и почти всеобща поквара…“

Доклад от миньорските райони (1850)

„Ако в дълбок сияен взор

усмивка бегла прелети?“

Тенисън, „In Memoriam“ (1850)

Когато на другата сутрин Чарлс се зае безмилостно да рови в простонародната душа на лондончанчето Сам, той не издаде Ърнестина, независимо от случилото се у мисис Поултни. Бяха си тръгнали скоро след описания разговор и докато слизаха по хълма до Броуд Стрийт, Ърнестина мълчеше. Щом се прибраха, тя се погрижи да я оставят насаме с Чарлс, едва изчака да се затвори зад гърба на леля й, избухна в сълзи (без обичайните предварителни самообвинения) и се хвърли в обятията му. Това беше първото недоразумение, помрачило любовта им, и тя бе ужасена, че една противна старица може да се държи пренебрежително с милия й сладък Чарлс, и то само заради нейния пристъп на раздразнение. Когато той благоверно я потупа по гърба и изсуши сълзите й, тя му го каза. За отмъщение Чарлс си открадна по една целувка от мокрите клепачи и веднага й прости.

— А сега сладка ми, глупава Тина, защо трябва да лишаваме другиго от същото, което ни направи нас толкова щастливи? Какво толкова, ако онова непокорно момиче и моят негодник Сам се влюбят? С камъни ли да ги убием?

Тя го погледна усмихната от стола си.

— Все така се получава, щом се опитам да се държа като възрастна.

Той коленичи до нея и взе ръката й.

— Мило дете. Ти винаги ще бъдеш дете за мен. — Тя се наведе да целуне ръката му и той на свой ред я целуна по косата.

Тя промълви:

— Осемдесет и осем дни. Толкова дълго! Лошо ми става само като си помисля.

— Хайде да избягаме. Да идем в Париж.

— Чарлс… Това е лудост!

Тя вдигна глава и той я целуна по устните. Тя се отпусна назад в ъгъла на креслото, с влажни очи, поруменяла, а сърцето й биеше така лудо, че се уплаши да не припадне; беше твърде слаба за такива бързи емоционални промени. Той задържа ръката й и шеговито я стисна.

— Да ни видеше сега отнякъде достопочтената мисис П.?

Тя закри лицето си с ръце и се разсмя. Сподавените изблици на смях заразиха и Чарлс и той бе принуден да стане и да се приближи до прозореца, за да си придаде повече тежест, но не можа да устои, обърна се и я улови, че надзърта между пръстите си. В тихата стая отново се чу приглушено хихикане. И двамата ги осени една и съща мисъл: каква прекрасна нова свобода им носи тяхното време и колко е чудесно, че са съвсем модерни млади хора със съвсем модерно чувство за хумор, сякаш на хиляда години от…

— О, Чарлс… о, Чарлс… спомняш ли си дамата от долната креда?

И те отново прихнаха; а клетата мисис Трантър в пълно недоумение стоеше отвън като на тръни, боейки се, че може би става кавга. Най-сетне тя събра достатъчно смелост да влезе, за да види дали не може да помогне с нещо. Все още смеейки се, Тина се спусна към нея и я целуна по двете бузи.

— Мила ми леличко! Ти си съвсем права. А аз съм ужасна глезла. Не искам вече официалната си зелена рокля. Може ли да я подаря на Мери?

Ето защо по-късно същия ден Ърнестина бе спомената — и то съвсем искрено — в молитвите на Мери. Съмнявам се, че те са били чути, тъй като, вместо да си легне веднага след молитвата, както подобава на всеки порядъчен християнин. Мери се поддаде на изкушението да изпробва за последен път зелената рокля. Имаше само една свещ, на която да се види, но никоя жена не е била ощетена от светлината на свещта. Падащата на вълни златиста коса, свежото зелено, потрепващите сенки и това свенливо, възхитено, изненадано само от себе си лице… Ако нейният Бог я наблюдаваше, сигурно би пожелал да съгреши тази нощ.

 

 

— Реших, Сам, че нямам повече нужда от теб тук. — Чарлс не виждаше слугата си, защото очите му бяха затворени. Сам го бръснеше. Но по това, как спря бръсначът, той разбра, че нанесеният удар е бил достатъчно силен. — Можеш да се върнеш в Кенсингтън. — Настъпи тишина, която би смекчила сърцето на всеки по-малко садистичен господар. — Нищо ли няма да кажеш?

— Да, сър. Тука по ми ’аресва.

— Реших, че нищо добро няма да свършиш. Съвсем ясно ми е, че си такъв по природа. А като няма да вършиш нищо добро, предпочитам да си в Лондон. Той повече е свикнал на такива, дето не вършат нищо добро.

— Ама аз нищо не съм сторил, мистър Чарлс.

— Освен това искам да ти спестя и обидата да се срещаш с това нахално девойче на мисис Трантър. — Сам задиша тежко. Чарлс предпазливо открехна едното си око. — Няма ли да ми благодариш?

Сам бе вперил каменен поглед над главата на господаря си.

— Тя ми се извини. Аз възприех извиненията.

— Какво? Извинения от един фараш? Невъзможно.

В този миг Чарлс трябваше бързо да затвори очи, за да не попадне в тях грубо плеснатата пяна.

— Тя без да ще, мистър Чарлс. От низнание.

— Разбирам. Значи нещата са по-зле, отколкото мислех. Ти непременно трябва да се махнеш оттук. — Но на Сам му бе дошло до гуша. Той остави пяната както си беше, докато Чарлс не се видя принуден да отвори очи, за да разбере какво става. Сам стоеше нацупен или поне се правеше на такъв.

— Сега пък какво има? Да не заваля?

— Кани са, сър.

— Canis, а? Виж го ти, и латински проговори, кучето. Както и да е. Искам да чуя истината. Вчера се заричаше, че не би си хвърлил да не казвам какво върху момичето. Отричаш ли?

— Бях предизвикан.

— А къде е primum mobile^[25]? Кой кого предизвика?

Чарлс обаче разбра, че е отишъл твърде далеч. Бръсначът трепереше в ръката на Сам — не от кръвожадни намерения, а от възмущение. Чарлс посегна, взе го и го насочи към него.

— За двайсет и четири часа ли, Сам? Само за двайсет и четири часа?

Сам взе да бърше легенчето с пешкира, предназначен за лицето на Чарлс. Настъпи мълчание; най-сетне Сам проговори, и то със задавен глас:

— И ний сме ’ора. Не сме коне.

Едва тогава Чарлс се засмя, стана, отиде зад гърба на слугата си и като сложи ръка на рамото му, накара го да се обърне.

— Извинявам се, Сам. Но трябва да признаеш, че досегашните ти отношения с нежния пол не са ме подготвили за подобно нещо. — Сам обидено сведе поглед; сега плащаше за някогашния си цинизъм… — А това момиче… как й беше името… Мери, нали?… тази очарователна мис Мери може да се задява и да позволява да я задяват — остави ме да довърша, — но разбрах, че по душа е чувствително и доверчиво същество. И аз няма да допусна сърцето й да страда.

— Ръцете да ми отрежат, мистър Чарлс!

— Много добре. Вярвам ти и докато си още с ръце. Но ти забранявам да ходиш при нея и да я заговаряш на улицата, докато не съм разбрал от мисис Трантър дали разрешава такова внимание към нея.

При тези думи Сам, който гледаше надолу, вдигна очи към господаря си и се усмихна жално като умиращ млад войник в нозете на своя офицер.

— ’Зех си бележка, сър. От днеска ставам кротък като агне.

Трудно ми е да поясня дали агнето, за което ставаше дума, не бе вече опечено, следователно без никаква надежда да буйства.

Шестнадесета глава

„Сияйна, Мод запя със глас звънлив

за Вечното, за Доблестта нетленна,

а аз окайвах своя долен век

и виждах се негоден и ленив…“

Тенисън, „Мод“ (1855)

„Никак тогава не знаех кое ни сърцата вълнува,

чувствата как се пораждат в духа на мъжа и жената,

ала веднъж бях излязъл по празник на излет в полето,

бродех до «мудна премала» — добре го е Тенисън казал,

в мудна премала се скитах, потънал в тъгите момчешки —

дълъг на бой, момчурляк на върлина източен —

и ненадейно съзрях със блуждаещ мечтателен поглед

гологлаво девойче, без боне или лятна капелка…“

А.Х. Хлъф, „Колибата при Тоубърна-Вуолич“ (1848)

Изминаха пет дни, без да се случи нещо съществено. На Чарлс не се удаде нова възможност да продължи диренията си из Върлото. Единият ден бе зает от дълга екскурзия до Сидмът; останалите сутрини бяха запълнени от посещения или други по-приятни развлечения като стрелба с лък — доста модно занимание всред младите дами на Англия по онова време: тъмнозеленият костюм „а ла Диана“ беше много шик, а какво по-забавно от това да гледаш как добре дресираните млади господа отиват да донесат стрелите от мишената (улучвана, уви, рядко от късогледата Ърнестина) и се връщат с остроумни шеги за Купидон и пронизани сърца.

Колкото до следобедите, Ърнестина обикновено скланяше Чарлс да останат у леля Трантър; имаха да обсъждат сериозни домашни проблеми, тъй като къщата в Кенсингтън бе твърде малка, а домът в Белгрейвия, където щяха да се преместят в края на краищата, ставаше собственост на Чарлс едва след две години. След малкия конфликт Ърнестина като че ли се промени: държеше се към Чарлс така почтително и с такова съпружеско покорство, че той взе да се оплаква — започвал да се чувства като турски паша — и съвсем глупаво я помоли да му противоречи от време на време, за да не забравя, че техният брак ще бъде все пак християнски.

Чарлс пое добронамерено внезапните изблици на уважение към всяко негово желание. Не му липсваше проницателност да разбере, че Ърнестина е била изненадана; допреди малкото им недоразумение тя навярно е била по-влюбена в самия брак, отколкото в бъдещия си съпруг; сега вече зачиташе мъжа не по-малко от венчилото. Но на Чарлс, трябва да признаем, преходът от язвителност към мекота понякога малко му дотягаше. Беше наистина доволен, че Ърнестина му се покорява, че го ласкае, съветва се с него и зачита мнението му. Кой мъж не би бил доволен? От години той бе свикнал с ергенската свобода и също бе ужасно разглезен посвоему. Още не можеше да се примири с мисълта, че сутрините не му принадлежат и че плановете му за следобеда трябва да станат жертва на някой каприз на Тина. Имаше, разбира се, на какво да се опре — дългът; съпрузите бяха длъжни да правят всичко това, следователно и той трябваше да го прави — точно така, както бе задължително да слага дебела дреха и подковани обуща за разходка извън града. Ами вечерите! Безкрайните часове под светлината на газовите лампи, и то без кино и телевизия! Хората, принудени да си изкарват прехраната, едва ли много са му мислели: когато си работил дванадесет часа, не е трудно да решиш какво да правиш след вечеря. Богаташите обаче бяха достойни за съжаление. Макар денем да имаха пълна свобода да се усамотяват, добрият тон изискваше вечер да скучаят в компания.

Нека сега да видим как Чарлс и Ърнестина прекосяват вечерната пустиня. Присъствието на леля Трантър им е спестено, тъй като добрата жена е отишла на чай при една болнава неомъжена съседка — нейно копие във всичко, освен по външност и минало.

Чарлс небрежно се е опънал на канапето с лакът върху облегалката, опрял е два пръста на бузата, а другите два и палеца — под брадата и гледа съсредоточено през аксминстърския килим към Тина, която чете, държейки в лявата си ръка малко томче, подвързано с червен марокен, а в дясната — топлобран, подобен на продълговата хилка за пинг-понг, от везан атлаз, обточен с фестон и предназначен да не позволява на топлината от пращящите въглени да зачерви целомъдрено бледото лице; с него тя отмерва — малко неравномерно — съвсем равномерния ритъм на поемата, която чете. Това е един бестселър от 60-те години на миналия век — „Дамата от Ла Гарей“ от почитаемата мисис Каролайн Нортън, — за който не къде да е, а в самото „Единбъро Ревю“ — писаха: — „Поемата е чист, нежен и вълнуващ разказ за болка, страдание, любов, дълг, благочестие и смърт“ — без съмнение най-красивият наниз от типични викториански прилагателни и съществителни, на какъвто човек може да попадне (и който, нека да добавя, не е по силите ми да съчиня). Може би ще си помислите, че мисис Нортън е просто една блудкава стихоплетка от онова време. Стиховете й наистина са блудкави, както ще се уверите след малко, но самата тя съвсем не е била безинтересна личност. Първо, била е правнучка на Шеридан. Мълвяло се, че е любовница на граф Мелбърн, и съпругът й очевидно дотолкова повярвал на мълвата, че направил неуспешен опит да възбуди наказателен процес срещу министър-председателя. Била е и ревностна феминистка — това, което днес бихме нарекли либерално настроена жена.

Дамата, за която става дума в поемата, е жизнерадостната съпруга на жизнерадостен френски граф, осакатяла при злополука по време на лов и посветила остатъка от крайно безрадостния си живот на добри дела — по-полезни, отколкото тези на лейди Котън, понеже основала болница. Въпреки че действието на поемата се развива през седемнадесети век, тя съвсем очевидно възхвалява Флорънс Найтингейл^[26]. Сигурно заради това произведението е подействало толкова силно на толкова много женски сърца през онова десетилетие. Ние, които живеем в по-ново време, смятаме, че големите реформатори е трябвало да преодоляват мощна опозиция или дълбоко безразличие. Истинската Носителка на милосърдие безспорно се е борила и с опозиция, и с безразличие; но и в съчувствието — както вече посочих — има нещо, което може да бъде не по-малко вредно. Ърнестина четеше поемата далеч не за първи път и знаеше част от нея почти наизуст. Колчем я препрочиташе този път — явно по случай великите пости, тя се чувстваше извисена и пречистена, благочестива млада жена. Тук трябва само да добавя, че никога през живота си не бе стъпвала в болница, нито се бе грижила за някой болен бедняк. Родителите й естествено не биха позволили, но и тя никога не бе дори помисляла да стори подобно нещо.

Да, ще кажете вие, но нали жените са били оковани, принудени покорно да изпълняват ролята, отредена им от обществото. Тогава спомнете си датата на тази вечер — 6 април 1867 година. Само седмица преди това в парламента Джон Стюарт Мил използва един от първите дебати по Законопроекта за избирателната реформа, за да заяви, че е настъпило времето да се даде на жените равноправие в изборите. Смелата му стъпка (предложението бива отхвърлено със 196 срещу 73 гласа, като старата лисица Дизраели се въздържал) била посрещната с насмешка от средния човек, с кикот от „Пънч“ (една тогавашна карикатура изобразява група джентълмени, обградили министър жена — „ха-ха-ха“) и с неодобрително свъсени чела от жалкото малцинство образовани жени, които настоявали, че най-добре упражняват влиянието си от дома. Независимо от това приемаме, че 30 март 1867 година е датата, която поставя начало на еманципацията на жените в Англия. Ето защо Ърнестина, която също се смя много на карикатурата в „Пънч“, когато Чарлс й я показа, не може да бъде оправдана напълно.

Но ние тръгнахме от една вечер във викторианския дом. Нека да се върнем там. Слушайте. Чарлс е вперил леко замъглен и подобаващо сериозен поглед в съсредоточеното лице на Ърнестина.

— Да продължавам ли?

— Четеш прекрасно.

Тя деликатно се покашля и пак вдигна книгата. Току-що е станала злополуката в лова; граф Ла Гарей се е притекъл на помощ на падналата си дама.

„А той разделя къдрите й, тежки и златисти,

повдига я — ръцете му треперят като листи —

и погледът му взира се унило и убого,

докато тя — любимата му — дух предава Богу.“

Ърнестина строго стрелва Чарлс. Неговите очи са затворени, сякаш си представя трагичната сцена. Кимва тържествено: целият е в слух.

Ърнестина продължава:

„Човек би чул сърцето му, в уплаха затуптяло

като съдбовни удари на гибелно махало,

би чул как глухият му пулс затихва и замира,

как, вледенено от страха, сърцето сякаш спира,

но после от вълнение внезапно оживява,

а устните й — бледа смърт — шептят в полузабрава:

 

«О, Клод!»… Едничка думица, но — неговото име!

За пръв път в тяхната любов, след низ неизброими

блажени светли мигове от първата им среща,

в сърцето му избухва жал и страст гореща;

мълви духът му свят обет и й се врича: нека

за него тя е все и вся отнине и вовеки!“

Тя е прочела последния ред доста многозначително. Отново поглежда към Чарлс. Очите му са все още затворени, но той очевидно е твърде развълнуван, за да кимне дори. Тя си поема малко въздух, без да отмества поглед от своя замислен годеник, и продължава:

„О, Клод! Умирам, мили Клод“ —

„Възлюблена Гертруда!“

На устните й трепва тих плах полъх

на почуда

и щастие от този глас и ведрите утехи:

„Заспало бе, глупачето ми — с дрехи.“

Мълчание. Изражението на Чарлс е като на погребение. Четящата още веднъж си поема въздух и го поглежда свирепо.

„Блажено е онуй сърце, което страда,

от лик любящ ще пие мир, надежда и услада!“

— Чарлс!

Поемата внезапно се превръща в ракета, която улучва Чарлс по рамото, рикошира и се приземява на пода на канапето.

— Да! — Той вижда, че Ърнестина се е изправила с ръце на кръста: съвсем необичайно за нея. Надига се, мърморейки: — О, скъпа!

— Заловен сте, сър. Нямате оправдание.

Но Чарлс сигурно е намерил начин да се оправдае или да изкупи греха си, защото още на следващия обяд има смелостта да се възпротиви, когато Ърнестина за деветнадесети път предложи да обсъдят мебелировката на кабинета му в още несъздадения им дом. Да напусне така удобното си малко жилище в Кенсингтън, съвсем не беше най-незначителната жертва, която му предстоеше да направи, и той не понасяше да му се напомня толкова често за това. Леля Трантър се обяви в негова защита и така Чарлс получи един свободен следобед „да се рови из камънаците“.

Веднага реши къде му се ходи. Когато откри Грешницата от Лайм Риджис на онази дива поляна на скалата, тя завладя изцяло мислите му, но все пак бе имал и достатъчно време да забележи големите купчини отломен камък в подножието на стръмната скала. Ето кое го накара да се запъти натам този следобед. Новите, по-топли отношения между него и Ърнестина бяха изтласкали от съзнанието му всякакви мисли за секретарката на мисис Поултни и той почти не си спомняше за нея.

Но щом стигна до мястото, където трябваше да пропълзи нагоре между къпините, тя изплува в ума му съвсем ясно. Представи си я как бе легнала през онзи ден. Прекоси поляната и погледна надолу, но нейното място беше пусто; съвсем скоро той пак я забрави. Успя да се добере до подножието на скалата и се зае да търси вкаменелости из сипея. Беше по-студено от предишния път. Слънцето често пробиваше през разкъсаните облаци, както става през април, но вятърът духаше откъм север. Затова в полите на изложения на юг хълм беше доста топло и скоро Чарлс съвсем се сгорещи, понеже видя в краката си един чудесен екземпляр, вероятно немного отдавна отделен от кремъчното си гнездо.

Четиридесет минути по-късно обаче той трябваше да се примири с факта, че щастието вече не му се усмихва, или поне не сред кремъчните пластове в долния край на хълма. Изкачи се пак на поляната и тръгна към пътеката, която водеше обратно в гората. И изведнъж пред очите му се мярна тъмен силует.

Тя бе стигнала до половината на стръмната пътека и мъчейки се да освободи палтото си от вкопчилата се в него къпина, не чу безшумните стъпки на Чарлс. Щом я забеляза, той спря. Пътеката беше тясна, редно бе тя да мине първа. В този миг и тя го видя. Стояха на четири–пет метра един от друг, и двамата очевидно смутени, макар и със съвсем различни изражения на лицето. Чарлс се усмихваше, а Сара го гледаше втренчено, с дълбоко недоверие.

— Мис Удръф!

Тя едва забележимо му кимна и като че ли се поколеба, сякаш би му обърнала гръб, ако можеше. После осъзна, че той е застанал встрани, за да й направи път, и побърза да се размине с него. Но стана така, че глезенът й изневери, тя се подхлъзна по разкаляната пътека и падна на коленете си. Той скочи и й помогна да се изправи. Сега тя съвсем приличаше на сепната кошута — неспособна да го погледне, разтреперана, онемяла.

Прихванал я през лакътя, той много нежно я поведе към равната поляна над морето. Тя бе облечена със същото черно палто и същата моравосиня рокля с бяла якичка. Дали защото се бе подхлъзнала и защото той я държеше за ръката, или пък поради хладния въздух — не знам, — но кожата на лицето й грееше, разцъфнала в руменина, която възхитително подхождаше на непристорения й свян. Вятърът бе поразрошил косата й и тя цялата напомняше на момче, заловено да краде ябълки от градината — виновно, но и непокорно. Внезапно тя извърна към Чарлс почти изпъкналите си очи с тъмнокафяви ириси, силно подчертани от бялото — бърз поглед, едновременно плах и строг, който го накара да пусне ръката й.

— Боя се и да помисля, мис Удръф, какво би се случило, ако някой ден си навехнете глезена на такова място.

— Няма значение.

— Как да няма значение, мила госпожице. Ако съдя по молбата ви миналата седмица, не бихте желали мисис Поултни да знае, че идвате тук. Опазил ме бог да ви питам защо. Но трябва да ви напомня, че ако пострадате по някакъв начин, аз съм единственият човек в Лайм, който може да доведе при вас помощ. Не е ли така?

— Тя знае. Тя ще се сети.

— Знае, че идвате тук? На това място?

Тя гледаше в земята, сякаш отказваше да отговаря на повече въпроси. Помоли го да си върви. Но нещо в това лице, което Чарлс наблюдаваше сега отблизо в профил, го накара да не си тръгва. Откри, че всичко в него бе принесено в жертва на очите. Те не можеха да скрият ума и независимия дух; в тях имаше и безмълвен отказ на всякакво съчувствие, решимост да бъде такава, каквато е. Тогава на мода бяха тънките, изящните извити вежди, а веждите на Сара бяха прави, необикновено тъмни, почти с цвета на косата и, поради което изглеждаха гъсти и на моменти й придаваха момчешки израз. Не че тя имаше мъжествените черти и масивната брадичка, които се харесваха по времето на Едуард VII — като момичетата на Гибсън^[27]. Нейното лице беше изваяно и съвсем женствено, а сдържаната сила на погледа й хармонираше със сдържаната чувственост на устата, която бе широка и все пак не отговаряше на тогавашните предпочитания ту към малки, ту към тънки устица, ту към детинските устни черешки. Като повечето мъже на своето време, Чарлс бе все още леко повлиян от „Физиономиката“ на Лаватер. Той спря поглед на тези устни и не се подведе по това, че бяха стиснати прекалено силно.

Начинът, по който го погледнаха очите й, несъмнено събуди отгласи в съзнанието му; но те не бяха свързани с Англия. Подобни лица му навяваха мисли за чуждоземни жени и — за да бъдем откровени (много по-откровени, отколкото той би бил със себе си) — за чуждоземни легла. Така той започна да възприема Сара по нов начин. Вече бе осъзнал, че е много по-умна и независима, отколкото изглежда; сега долови у нея и тъмни сили.

За повечето англичани от неговата епоха такова интуитивно проникване в истинската същност на Сара би било отблъскващо; леко отблъснат — или поне смутен — бе и Чарлс. Той споделяше достатъчно много от предразсъдъците на времето си и се отнасяше с недоверие към всякаква проява на чувственост. По силата на едно от онези ужасни уравнения, диктувани от „свръхаз“-а, друг едва ли не би обвинил Сара, задето се е родила такава, но той не го стори. Трябва да благодарим за това на неговите научни интереси.

Дарвинизмът, както осъзнаваха по-проницателните му противници, оставяше отворени шлюзовете пред нещо далеч по-сериозно от подкопаването на библейската версия за произхода на човека; той криеше много по-дълбоки изводи, сочещи към детерминизма и бихейвиоризма, тоест към философии, които свеждат морала до лицемерие, а дълга — до сапунен мехур. Не искам да кажа, че Чарлс напълно оправдаваше Сара, но не бе склонен да я вини така, както тя може би си представяше.

И така, Чарлс се занимаваше с наука… но той имаше и предимството, че бе чел прословутия роман „Мадам Бовари“, и то тайно, защото романът беше преследван като нецензурен — появил се във Франция десет години по-рано и основан изцяло на детерминистичната философия. Както се вглеждаше в лицето до себе си, изведнъж, незнайно отде, в съзнанието му изплува името на Ема Бовари. Такива асоциации са проникновение, но и изкушение. Ето защо в края на краищата той не се поклони и не се отдръпна.

Най-сетне тя заговори.

— Не знаех, че сте тук.

— Как бихте могли да знаете?

— Трябва да се връщам.

Тя се обърна, но той бързо продължи:

— Ще ми позволите ли най-напред да ви кажа нещо? Нещо, което аз като чужд човек, незапознат с вашето положение, нямам право да казвам. — Тя стоеше с наведена глава и с гръб към него. — Мога ли да говоря?

Тя мълчеше. Той се поколеба за миг, после подзе:

— Мис Удръф, не искам да ви заблуждавам, че вашето положение не е било обсъждано в мое присъствие… от мисис Трантър. Искам само да кажа, че това бе направено със съчувствие и милосърдие. Тя смята, че вие не сте щастлива на сегашното си място, което, както ми бе дадено да разбера, сте заели под натиска на обстоятелствата, а не по предпочитание. Познавам мисис Трантър съвсем отскоро, но смятам за едно от достойнствата на предстоящия си брак, че ме свързва с такъв искрен и добросърдечен човек. Ето какво имам предвид. Уверен съм…

Чарлс млъкна, защото тя изведнъж се заоглежда към дърветата зад тях. По-острият й слух бе доловил звук — клонче, изпукало под нечия стъпка. Преди да успее да я попита какво има, той също чу снишени мъжки гласове. Тя обаче бе вече взела мерки: прибирайки полите си, бързо прекоси моравата на изток и се отдалечи на четиридесетина метра от него. Там изчезна зад храсталака, който се разклоняваше току над поляната. Чарлс стоеше смаян, ням съучастник в нейното прегрешение.

Мъжките гласове се засилиха — Чарлс трябваше да предприеме нещо и затова се упъти към мястото, където страничната пътека излиза от къпините. И добре направи, защото, щом долната пътека се появи пред погледа му, две лица вдигнаха към него очи, и то много изненадани. Намерението им очевидно е било да свърнат по пътеката, на която стоеше той. Чарлс отвори уста да им пожелае добър ден, но лицата изчезнаха с удивителна бързина. Някой приглушено подвикна: „Бягай за пушката, Джем!“ — и се чу шум от бързи стъпки. Няколко минути по-късно се разнесе настойчиво ниско подсвирване и възбуденото скимтене на куче. После настана тишина.

Той изчака малко, за да се увери, че са си отишли, сетне заобиколи храста. Тя стоеше, полупритиснала се до острите шипове, с извърнато настрани лице.

— Отидоха си. Двама бракониери, струва ми се.

Тя кимна, но все още отбягваше погледа му. Храстът бе разцъфнал целият и охреножълтите му цветове бяха толкова нагъсто, че почти скриваха зеленото. Въздухът наоколо бе пълен с медното ухание на мускус. Чарлс добави:

— Според мен нямаше нужда да правите това.

— Щом един джентълмен държи на доброто си име, не бива да го виждат с Грешницата на Лайм.

Това беше нова стъпка, защото в гласа й имаше горчивина. Той се усмихна на извърнатото й лице.

— Според мен единственият ви грях е руменината по бузите ви.

Очите й го стрелнаха с измъчения поглед на животно, попаднало в капан. После пак се обърна. Чарлс продължи ласкаво:

— Не ме разбирайте погрешно. Съжалявам за злополучното ви положение. И оценявам деликатността ви към моята репутация. Но тя не се влияе от мнението на хора като мисис Поултни.

Тя не помръдна. Той още се усмихваше с лекотата и увереността, които му даваха неговите странствания, прочетените книги, знанията му за широкия свят.

— Мила мис Удръф, видял съм много от живота. Умея да надушвам фанатиците, колкото и да се преструват пред света на дълбоко благочестиви. А сега бихте ли напуснали скривалището си? Няма нищо непристойно в това да се срещнем случайно на тази пуста пътека. И ми позволете да довърша онова, което исках да ви кажа.

Той се отдръпна и тя пристъпи отново на ниската трева. Ресниците й бяха мокри. За да не я притеснява с присъствието си, той остана на няколко крачки зад нея.

— Мисис Трантър би искала… много държи да ви помогне, ако пожелаете да смените работното си място.

В отговор тя само поклати глава.

— Няма човек, на когото да не може да се помогне, стига той да породи съчувствие у другите. — Чарлс млъкна. Острият вятър грабна един кичур от косата й и го духна напред. Тя припряно го приглади на мястото му. — Казвам ви само онова, което знам, че мисис Трантър сама би искала да ви каже.

Той не преувеличаваше, защото по време на веселия обяд, последвал помирението, бе станало дума за мисис Поултни и Сара. Чарлс само за малко бе изпитал властта на старата дама и съвсем естествено беше да помислят за онази, която е постоянна нейна жертва; той реши, че щом се бе втурнал натам, де само столичните ангели смеят да пристъпят, може да съобщи на Сара заключенията, до които бяха стигнали този ден.

— Трябва да напуснете Лайм… областта. Разбрах, че имате отлична подготовка. Сигурен съм, че тя би могла да намери по-удачно приложение на друго място. — Сара не отговори. — Мис Фрийман и майка й с най-голямо удоволствие ще поразпитат тук-там в Лондон.

Тя се отдалечи от него, отиде до края на поляната над скалата, дълго не откъсна очи от морето, после се обърна и го погледна, все още застанал до храста — особен, бляскащ поглед, толкова прям, че той се засмя. Добре съзнаваше, че усмивката му издава слабост, но не можеше да я потисне.

Тя сведе поглед.

— Благодаря ви. Но не мога да напусна това място.

Той едва доловимо вдигна рамене. Чувстваше се объркан, някак смътно засегнат.

— Тогава още веднъж се извинявам, загдето наруших усамотението ви. Друг път няма да се повтори.

Той се поклони и се обърна да си върви. Но не беше направил и две крачки, когато тя заговори.

— Знам, че… че мисис Трантър може да ми помогне.

— Тогава позволете й да го направи.

Тя гледаше в тревата между тях.

— Много съм ви благодарна… загдето отново ми говорите така… сякаш не съм тази, която съм. Но подобна любезност…

— Подобна любезност какво?

— Подобна любезност е по-жестока за мен, отколкото…

Тя не довърши и се извърна към морето. Чарлс изпита силно желание да посегне, да я хване за раменете и да я разтърси: трагедията може да е много подходяща за сцената, но в обикновения живот изглежда направо нелепа. Точно така й каза Чарлс, макар и с не толкова остри думи.

— Онова, което наричате упорство, е единствената ми опора.

— Мис Удръф, нека бъда откровен. Чувал съм да казват, че… психически не сте съвсем добре. Според мен това няма нищо общо с истината. Мисля, че просто твърде строго съдите себе си заради някои постъпки в миналото. Защо, за бога, трябва да се разхождате все сама? Нима не сте се самонаказали достатъчно? Млада сте. Можете да си изкарвате прехраната. Никакви семейни задължения, струва ми се, не налагат да стоите тук.

— Нещо налага.

— Френският джентълмен ли? — Тя се извърна, сякаш се говореше за нещо забранено. — Ще си позволя да упорствам, тези неща са като рани: когато никой не смее да говори за тях, те гноясват. Ако той не се върне, значи не е достоен за вас. Ако се върне, не вярвам да се откаже да ви търси само защото не ви е намерил в Лайм; ще ви открие, където и да сте и ще дойде при вас. Не е ли така по-разумно?

Настъпи дълбоко мълчание. Отдалечен все още на няколко крачки, той пристъпи към нея, за да вижда лицето й в профил. Изражението й бе странно, почти спокойно, сякаш думите му бяха потвърдили нещо, което дълбоко в сърцето си тя добре знаеше.

Тя остана загледана в морето, където сред слънчево петно на около пет мили навътре двумачтов кораб с червеникави платна плаваше на запад. Отвърна му тихо, сякаш говореше на далечния кораб:

— Той никога няма да се върне.

— Боите се, че няма да се върне?

— Знам, че няма да се върне.

— Не ви разбирам.

Тогава тя се обърна и погледна озадаченото и загрижено лице на Чарлс. Известно време като че ли се наслаждаваше на недоумението му. После отново извърна очи.

— Отдавна получих писмо. Джентълменът е… — и отново замълча, сякаш съжаляваше, че е казала толкова много. В следващия миг крачеше, почти тичаше през тревата към пътеката.

— Мис Удръф!

Тя направи още една-две крачки, обърна се и отново очите й едновременно го отблъснаха и пронизаха. В гласа й имаше сдържана острота, насочена колкото към нея самата, толкова и към Чарлс.

— Той е женен!

— Мис Удръф!

Тя не му обърна внимание. Той остана сам. Изненадата му беше обяснима. Необяснимо беше съвсем ясното му вече чувство за вина. Сякаш бе проявил грубо безсърдечие точно когато беше сигурен, че е направил всичко, което е по силите му. Той продължи да гледа след нея още няколко минути, след като тя се изгуби. После се обърна и впери очи в далечния кораб, като че ли той можеше да даде отговор на тази загадка. Уви, напразно.

Седемнадесета глава

„Плаж, пясък, пристан, яхти, гребени, лодки,

крайбрежен булевард, тълпи, разходки,

галантни реверанси, кръшни нотки

на закачлив охолен смях;

 

скали от залез, чайни и казина,

семейни двойки в морската градина,

галони флотски, звън на мандолина,

виенски валс, далечен Бах…

 

И в сенките на вечерта стъкмена

яви се тя, печална и вглъбена,

унило скръбна, но непроменена,

и приближи се с поглед плах.“

Харди,

„Морски курорт“ (1869)

Вечерта завари Чарлс в казиното, настанен между мисис Трантър и Ърнестина. Казиното на Лайм може би не беше нещо особено в сравнение със салоните в Бат и Челтнам, но бе приятно и просторно заведение с големи прозорци към морето. Уви, това средоточие на светския живот бе твърде приятно и твърде удобно, за да не бъде принесено в жертва на великия английски Бог — личното удобство. Ето защо сградата отдавна вече е разрушена — от един градски съвет, всеотдаен в грижата си за отделителната система на гражданството, — за да се построи на нейно място обществена тоалетна, която с пълно основание може да се смята за най-грозното и неподходящо разположеното хигиенно съоръжение на Британските острови.

Не бива да мислите, че войнствените поултнисти в Лайм протестираха единствено срещу лекомислието в архитектурата на казиното. Най-силно ги възмущаваше онова, което ставаше вътре. В салоните се играеше на карти, господата пушеха пури, устройваха се балове и концерти. С една дума — те бяха капище^[28] на удоволствията, а мисис Поултни и съмишлениците й много добре знаеха, че църквата е единственото място, където е допустимо да се събират жителите на един почтен град. Когато разрушиха казиното на Лайм, изтръгнаха сякаш сърцето на града и оттогава никой още не е успял да му го възвърне.

Чарлс и двете дами бяха дошли в обречената сграда на концерт. Великите пости бяха започнали и концертът, разбира се, не беше светски. Програмата бе безутешно религиозна. Дори това обаче шокираше по-тесногръдите в Лайм, които проповядваха — поне пред хората, — че постите трябва да се зачитат, както най-правоверните мюсюлмани съблюдават рамадана. Ето защо няколко места останаха празни пред обточения с папрат подиум в единия край на концертната зала.

Нашите трима по-либерално настроени приятели, както и значителна част от публиката, бяха подранили, защото — съвсем в стила на осемнадесети век — хората посещаваха такива концерти не само за да слушат музика, но за да видят свят. Те даваха на дамите прекрасната възможност да обсъждат и преценяват труфилата на съседките си и, естествено, да покажат своите. Въпреки всичкото си презрение към провинциалните нрави, Ърнестина също стана жертва на тази суета. Знаеше поне, че по вкус и изисканост на тоалета едва ли ще има съпернички, а тайните погледи към малката й плоска шапчица (тя не признаваше тумбестите стари бонета) с тревистозелени и бели панделки, към роклята й в зеления цвят на надеждата, към наметалото в бледомораво и черно и ботинките „Болмъръл“ бяха доста добра компенсация за скуката, която й предстоеше да изтърпи до края.

Докато публиката се събираше, тя даде воля на закачливо-присмехулното си настроение. Чарлс трябваше с едното ухо да слуша разясненията на мисис Трантър за местожителството, роднините и потеклото на пристигащите, а с другото — как Ърнестина се подиграва solto voce^[29] на всекиго от тях. От лелята научи, че достолепната дама отсреща била „мисис Томкинс, най-добрата душица, малко недочува, от онази къща над Елм Хаус, синът й е в Индия“, а другият глас набързо го уведоми: „Драка и половина.“ Според Ърнестина почти целият салон бе пълен с „драки“, които търпеливо, сиреч клюкарствайки, чакаха да започне концертът. Всяко десетилетие си има характерни сравнения и ако през 60-те години на миналия век „драка“ означаваше всичко скучно и старомодно, днес Ърнестина би нарекла почтените посетители на концерта „пънове“… което щеше много добре да приляга на мисис Томкинсовото телосложение, поне гледано в гръб. Най-сетне се появи знаменитото сопрано от Бристол със своя пианист — още по-знаменития сеньор Риторнело (или нещо подобно, защото щом бе пианист, трябваше да е италианец), и Чарлс бе оставен насаме с мислите си.

Имаше намерение най-напред да изпита съвестта си — като че ли това беше негово задължение, което обаче прикриваше неудобния факт, че му бе приятно да го направи. Простата истина бе, че се чувстваше малко завладян от Сара или поне от загадката „Сара“. Твърдо бе решил — или поне така си мислеше, — като отиде да вземе дамите за концерта, да им разкаже за своята среща, но при строгата уговорка, разбира се, че няма да споменават пред никого за разходките на Сара из Градската мера. Само че моментът като че ли не се оказа подходящ. Преди всичко възникнал бе един съвсем практически спор, на който той трябваше да стане арбитър — упорството на Ърнестина да облече копринена рокля, след като времето все още изискваше вълнена, а правилото „Не обличай коприна по-рано от май“ бе една от деветстотин деветдесет и деветте ненарушими заповеди, които родителите й бяха прибавили към библейските десет. Чарлс разреши спора с комплимент, но за Сара не спомена главно защото вече си даваше сметка, че си бе позволил да се впусне твърде много в разговор с нея и всъщност бе… загубил всякакво чувство за мярка. Бе постъпил много глупаво, допускайки криворазбраното кавалерство да замъгли здравия му разум. А най-лошото бе, че ставаше вече дяволски трудно да обясни всичко това на Ърнестина.

Беше му съвсем ясно, че у младата дама се крие огромна, макар и все още непроявена ревнивост. В най-лошия случай щеше да сметне поведението му за непонятно и да му се разсърди, а в най-добрия — само да го подиграва, но и тази възможност не го привличаше много. В случая не му бе до шеги. Чарлс можеше навярно да се довери с много по-малко опасения на мисис Трантър; със сигурност знаеше, че споделя неговите великодушни подбуди. Но тя никак не умееше да се преструва. Не можеше да я помоли да не казва на Ърнестина и ако Тина узнаеше за срещата от леля си, той наистина щеше да се окаже в небрано лозе.

С другите си мисли — за чувствата, които Ърнестина пораждаше у него тази вечер — той дори не смееше да се занимава. Не че веселото й настроение го дразнеше, но му се струваше някак необикновено и неприятно изкуствено, сякаш беше добавка към френската шапка и новата наметка, за да подхожда повече на тях, отколкото на случая. Държанието й изискваше и той да откликне — с подходящо намигване, с постоянна усмивка, — което Чарлс не пропускаше да направи, но също изкуствено, така че и двамата се оказаха в плен на преструвките. Дали от потискащото въздействие на толкова много Хендел и Бах или от твърде честата дисхармония между примадоната и нейния пианист, Чарлс се улови, че крадешком поглежда момичето до себе си — сякаш го виждаше за пръв път и сякаш му бе напълно чуждо. То беше много хубаво, очарователно, но… не беше ли това лице малко безлично, малко еднообразно с изписаното върху него парадоксално съчетание на свенливост и язвителност? И ако махнеш тези две качества, какво остава? Банален егоизъм. Но Чарлс прогони тази жестока мисъл, още щом тя се промъкна в съзнанието му. Та какво друго би могло да се очаква от единственото дете на богати родители? Небето е свидетел — Ърнестина съвсем не беше безлична в сравнение с другите богати млади търсачки на съпрузи в лондонското общество — как иначе щеше да я хареса? Но нима това беше единствената база за сравнение, единственият пазар за невести? Чарлс бе твърдо убеден, че се различава от повечето си съвременници и хората от своята класа. Ненапразно бе пътувал толкова много: английското общество му се струваше прекалено тесногръдо, английската сдържаност — прекалено сдържана, английското мислене — прекалено моралистично, английската религия — прекалено лицемерна. Тогава?

Дали и той не бе подходил съвсем традиционно към жизненоважния въпрос за жената, с която бе избрал да прекара живота си? Не можеше ли да постъпи по-умело, вместо да прави най-обикновеното?

Какво тогава би било най-умното? Трябваше да изчака. Под този рой въпроси, които го жилеха като оси, той започна да изпитва самосъжаление: такъв умен мъж, а да попадне в капан — един Байрон под чехъл. Тогава мислите му отново се насочиха към Сара, към нейния образ, опита се да си спомни лицето й, устата, щедрите чувствени устни. Нямаше съмнение, че тя бе събудила спомени у него — твърде смътни може би, за да търси извора им в миналото си, и все пак те го разстройваха, преследваха го, зовяха скритото му „аз“, за чието съществуване той едва ли подозираше. Каза си мислено: „Може да е най-глупавото нещо, но тази жена ме привлича.“ Струваше му се, че не самата Сара го привличаше — как би могла, нали е сгоден — а някакво чувство, някаква възможност, чийто символ беше тя. Тя го караше да усеща, че е лишен от нещо. Винаги бе гледал на бъдещето си като на неизчерпаема възможност; сега то изведнъж се бе превърнало в очертан маршрут до познато място. Сара му бе напомнила именно това.

Лакътят на Ърнестина нежно му напомни настоящето. Певицата очакваше аплодисменти и Чарлс вяло вложи своя дял. Като пъхна ръцете си отново в маншона, Ърнестина насмешливо направи нещастна физиономия, с което едновременно укоряваше и неговата разсеяност, и ужасното изпълнение. Той й се усмихна. Беше толкова млада, такова дете. Как да я упреква? В края на краищата беше само жена. Никога нямаше да разбере толкова много неща: колко разностранен е мъжкият живот, колко непосилно трудно е да си човек, за когото светът съвсем не се състои само от рокли, дом и деца.

Всичко ще се оправи, когато тя стане истински негова — в леглото, по банкова сметка… е, разбира се, и в сърцето.

 

 

В този момент Сам мислеше точно обратното: от колко много неща разбира неговата потомка на Ева. Трудно е да си представим днес какви огромни различия деляха едно момче, родено в Лондон, от дъщерята на каруцар от затънтено село в Източен Девън. Да бяха ескимос и девойка от племето зулу, не биха имали повече бариери помежду си. Дори езикът им почти не беше еднакъв и затова невинаги единият разбираше какво бе казал другият.

Но това разстояние, тези непреодолени пропасти, над които по онова време ни радио, ни телевизия, ни евтино пътуване не можеха да хвърлят мост, не бяха чак толкова лошо нещо. Хората сигурно са знаели по-малко едни за други, но са били много по-свободни едни от други, поради което са имали повече характер. За тях останалият свят не се е състоял в натискането на бутон или завъртането на ключ. Непознатите са си били непознати и понякога са намирали в това нещо вълнуващо и красиво. Човечеството може би печели от развитието на комуникацията. Аз обаче съм еретик и си мисля, че можем само да завиждаме на дедите си за тяхната изолация, както им завиждаме за по-широкото пространство, което са имали. Днес метафората на Уърдсуърт, че светът е прекалено близо до нас, е вярна в най-буквалния смисъл.

В задната стая на някоя пивница Сам можеше и наистина правеше впечатление, че знае всичко за градския живот. Той се отнасяше с дръзко презрение към всичко, което не идваше от аристократичния Лондон или не беше в неговия стил. Но всъщност нещата стояха съвсем другояче. Дълбоко в себе си той беше плах и несигурен човек — несигурен не какъв иска да стане (искаше да стане нещо съвсем различно от това, което бе сега), а несигурен в способностите си да го постигне.

Мери бе съвсем различна. Преди всичко тя несъмнено беше зашеметена от Сам: той бе много по-висше същество и тя се шегуваше с него единствено за самозащита пред културното му превъзходство — вечната способност на гражданина да прескочи пропастта, да намери по-краткия път, да ускори крачката. Но в основата си характерът й беше много стабилен, тя притежаваше някаква безизкусна самоувереност, знаеше, че един ден ще бъде добра съпруга и добра майка; умееше да разпознава хората — кой колко струва — и правеше разлика например между господарката си и племенницата на господарката. Тя беше от село, а селяните живеят по-близо до истинските стойности, отколкото градските роби.

Той я хареса преди всичко, защото бе като слънчев ден след раздърпаните фльорци и уличници, които го бяха посветили в любовта. Както на повечето мъже от лондонското простолюдие, и на него не липсваше самочувствие в това отношение. Имаше хубава черна коса, много сини очи и светла кожа. Беше строен, с изящно телосложение, а движенията му бяха гъвкави и отмерени, въпреки че бе склонен да имитира, и то много пресилено, някои характерни маниери на Чарлс, които смяташе за особено аристократични. Жените лапаха по него от пръв поглед, но от по-тесните си познанства с лондонски момичета никога не бе получавал нищо повече от отговор на собствения си цинизъм. Онова, което истински му завъртя главата, беше невинността на Мери. Почувства се като момче, което си играе с огледало и изведнъж заслепява човек, който е твърде добър, за да заслужава подобно отношение. Внезапно му се прииска да бъде с нея такъв, какъвто си е всъщност, и да открие каква е тя.

Двамата се усетиха истински именно сутринта на посещението при мисис Поултни. Бяха започнали с разговор за господарите си — за достойнствата и слабостите на мистър Чарлс и на мисис Трантър. Мери смяташе Сам за щастливец, че служи на такъв мил господин. Сам възрази и после за своя голяма изненада установи, че споделя с тази нищо и никаква слугиня онова, което дотогава бе признавал само пред себе си.

Амбицията му беше много проста: искаше да има галантериен магазин. Никога не можеше да отмине такъв магазин, без да спре и да се загледа във витрината, като според случая критикуваше или се възхищаваше. Смяташе, че има усет към модата. Беше ходил по странство с Чарлс и бе посъбрал някои идеи за търговията с галантерийна стока.

Всичко това той изрече някак несвързано, като не забрави да изрази между другото и дълбокото си възхищение от мистър Фрийман… но съществуваха и големи пречки: нямаше пари, нямаше образование. Мери смирено го слушаше. Беше очарована от този друг Сам и от честта да го опознае така бързо. Сам реши, че приказва твърде много. Но колчем вдигнеше нервно очи в очакване да срещне на смешка, подигравка, някакъв признак на пренебрежение към неуместните си претенции, намираше в широко отворените очи само скромност и разбиране; и молба да продължава. Неговата слушателка чувстваше, че му е необходима; а момиче, което се чувства необходимо, е вече една четвърт влюбено.

Дойде време да си тръгне. Струваше му се, че току-що е дошъл. Стана, а тя му се усмихна пак малко закачливо. Щеше му се да каже, че никога не е говорил така свободно — или така сериозно — за себе си с когото и да било. Но не можа да го изрази с думи.

— ’Айде. Утре заран ’начи пак шъ съ видиме?

— Бива.

— Ама ти да не ’одиш вече с някой?

— Има си хас!

— Бас държа. Вече ми се пофалиха.

— Ами, хорски приказки. Да не погледнеш някой, и вече ти излязло име.

Той мачкаше с пръсти цилиндъра си.

— Бе то тъй си е насякъде. — Мълчание. Погледна я в очите. — Ама аз ’ич не ти ’аресвам?

— Не съм рекла таквоз нещо.

Мълчание. Той гладеше с пръст периферията на цилиндъра.

— Имал съм работа със сякакви. Ама като тебе няма.

— Не е чак толкоз трудно да намериш.

— Ама не съм намерил. Досега поне. — Отново мълчание. Тя не смееше да го погледне, забила очи в края на престилката си. — ’Кво шъ кажеш за Лондон? Ще ли ти се да го видиш!

Сега тя се засмя и закима отривисто.

— ’Ми шъ го видиш… Като се венчаят горните. Шъ ти го покажа.

— Истина?

Той й смигна, а тя затули уста с длан. Очите й сияеха над румените бузи.

— А, пред онез нагиздени лондончанки — ти няма да щеш да излезеш с мен.

— Като туриш една по-’убава рокля, и синките шъ ги пъхнеш в джоба си.

— Не вярвам.

— Честен кръст.

Очите им се срещнаха и те дълго се гледаха. Той изискано се поклони и с красив жест притисна шапката до сърцето си.

— Да не забра’иш за рандевуто, мадмазел.

— Туй пък к’во е?

— На френски тъй се дума — среща, на Кум Стрийт, дето аз любезно шъ ви чакам, госпойце.

Тя се обърна, понеже нямаше вече сили да го гледа. Той чевръсто пристъпи зад нея, взе ръката й и я доближи до устните си. Тя бързо се отдръпна и я погледна така, сякаш устните му са оставили следи от сажди.

Стрелнаха се още по веднъж с очи. Тя прехапа хубавите си устни. Той пак й смигна и си тръгна.

Дали се срещнаха на следващата сутрин въпреки изричната забрана на Чарлс, не знам. Но когато по-късно същия ден Чарлс излезе от дома на мисис Трантър, видя Сам уж случайно да чака на отсрещната страна на улицата. Чарлс вдигна по римски палец в знак на милост и Сам, разкрит, отново почтително притисна шапка до сърцето си, сякаш пред него минаваше катафалка, само дето по лицето му бе изписана широка усмивка.

Оттук стигаме до вечерта на концерта и до това, защо Сам не споделяше мнението на своя господар за жените. И ето го пак в същата кухня. За съжаление там присъстваше и една възрастна жена — готвачката на мисис Трантър. Но тя дълбоко спеше в уиндзърското си кресло пред откритото огнище на кухненската печка. Двамата не разговаряха. Не беше необходимо — държаха си ръцете. За Мери това бе самозащита, понеже установи, че само така може да спре ръката, която се опитваше да се обвие около талията й. А защо Сам въпреки всичко и въпреки мълчанието смяташе Мери за така отзивчива, е загадка, която не е нужно да обясняваме на никой влюбен.

Осемнадесета глава

„Кой би се учудил, че законите на обществото биват понякога забравяни от онези, от които то по навик отвръща очи и които сърцето на обществото често отритва?“

Д-р Джон Саймън, „Доклад за санитарните условия в града“ (1849)

„Свил шепа, клекнах уморен

да пия от потока —

и сякаш смътен лик над мен

се сведе в скръб дълбока.“

Харди, „В лятна привечер“

През следващите два дни чуковете на Чарлс бездействаха в раницата. Той прогони от съзнанието си всички мисли за вкаменелостите, които чакаха да бъдат открити, както и свързаните вече с тях мисли за жени, заспали на слънчеви скални ръбове. Ала неочаквано още един следобед се оказа свободен, тъй като Ърнестина имаше мигрена. Той се поколеба малко, но гледката, която се разкриваше пред погледа му, докато стоеше до еркерния прозорец на стаята си, бе толкова незначителна, толкова скучна. От табелата на странноприемницата навъсено го гледаше бял лъв с физиономия на гладен пекинез, чиято очевидна прилика с мисис Поултни Чарлс бе вече забелязал. Подухваше, слънцето едва-едва грееше през пелена от високи сиви облаци, твърде високи, за да вещаят дъжд. Бе възнамерявал да пише писма, но нямаше настроение.

Откровено казано, нямаше настроение за нищо; кой знае защо, го бе завладяло онова старо желание да е на път, което смяташе, че е надживял през последните няколко години. Прииска му се да е в Кадис, в Неапол, в Пелопонес, някъде сред ослепително слънчевата средиземноморска пролет, и то не заради самата средиземноморска пролет, а за да е свободен, да му предстоят безкрайни седмици пътуване, да го очакват острови, планини, сините сенки на неизвестното.

Половин час по-късно той вече минаваше покрай Мандрата и навлизаше в гората на Градската мера. Не можеше ли да тръгне в друга посока? Можеше, разбира се. Но строго си беше забранил да се приближава до полянката върху скалата; ако срещнеше мис Удръф, щеше да постъпи вежливо, но твърдо, така както трябваше да постъпи още при последната им среща — нямаше да разговаря с нея. Във всеки случай тя очевидно търсеше убежище винаги на едно и също място. Беше сигурен, че няма да я срещне, ако се движи достатъчно далеч от него.

Ето защо дълго преди да стигне дотам той сви на север нагоре по естествения наклон на сушата и мина през обширна горичка от обрасли с бръшлян ясени. Огромни бяха тези ясени, едни от най-големите от този вид в Англия, с екзотични колонии папрат в основата на дебелите стволове. Именно поради размера им земевладелецът, посегнал на общинската собственост, бе решил да основе ботаническата си градина на Върлото, а Чарлс се чувстваше смален, приятно смален, докато си проправяше път между тях до почти вертикалните варовикови скали, които се разкриваха по-нагоре по склона. Настроението му започна да се подобрява, особено когато първите кремъчни „стъпала“ взеха да изникват между живоликата и калите, покриващи като килим земята. Почти веднага откри един екземпляр от Echinocorys scutata. Беше много износен: петте пунктирани линии, украсяващи съвършената черупка, едва се забелязваха. Но това все пак бе находка и, окуражен, Чарлс се зае да търси, като ту се навеждаше, ту спираше.

Така измина пътя до подножието на скалите, където късовете кремък бяха на цели купчини и вкаменелостите вероятно бяха по-малко разрушени и изтрити. Вече не вървеше нагоре, а се движеше на запад. На места папратта беше гъста, безразборно обрасла по скалите и по стъблата на най-близките дървета, висеше на огромни парцаливи завеси над главата му. По едно време трябваше да се промъкне през нещо като тунел от зеленина, в чийто край имаше полянка със съвсем наскоро отломен кремък. На такова място не можеше да няма интересни екземпляри и Чарлс методично се зае да я изследва цялата, чак до гъстите къпинови храсти, които я опасваха от всички страни. Бе работил може би десетина минути, без да долови никакъв звук, освен мученето на теленце откъм далечно пасбище горе на сушата; горските гълъби пляскаха с криле и гугукаха, а далеч някъде отдолу през дърветата едва доловимо проникваше плисъкът на спокойното море. Изведнъж чу шум като от падащ камък. Озърна се, но не видя нищо и реши, че сигурно някой кремък се е откъснал от варовиковата скала горе. Продължи да търси още минута-две, когато по необяснима интуиция — може би последна останка от способността, която сме имали в палеолита — усети, че не е сам. Зорко се огледа.

Тя стоеше малко по-горе, на около четиридесет стъпки, където свършваше тунелът от бръшлян. Той не знаеше откога е там, но си спомни за звука, който бе чул преди две минути. За миг се изплаши. Стори му се неестествено, че се е приближила така безшумно. При все че не носеше подковани обуща, тя трябва да се е движила много предпазливо. Да го изненада — ето защо нарочно го е проследила.

— Мис Удръф! — Той свали шапка. — Как се озовахте тук?

— Видях, че минавате.

Той се приближи към нея по сипея. Тя пак държеше шапчицата си в ръка. Косата й, забеляза той, беше разпиляна, сякаш я е духал вятър; но вятър нямаше. Това й придаваше малко див вид, който втренченият в него поглед само подчертаваше. Той се зачуди защо бе отхвърлил мисълта, че може наистина да е малко луда.

— Имате нещо… да ми кажете ли?

И отново този поглед, втренчен, но не през него, а някак сведен към него. Лицето на Сара беше от онези особени женски лица, чиято привлекателност често се променя в зависимост от тайнствената смесица между ъгъла, под който го гледате, светлината и настроението. В този момент полегат лъч бледа слънчева светлина, пробил си път през тесен процеп в облаците, както нерядко се случва в късните английски следобеди, й се притече на помощ и озари лицето й. На фона на гробищнотъмните зелени храсталаци чертите й изведнъж станаха много красиви, истински красиви, изящно строги, но излъчващи както вътрешно, така и външно сияние. Чарлс си спомни, че някакъв селянин от Гаварния в Пиренеите точно така бе описал света Богородица, която видял да стои на едно хълмче край пътя само няколко седмици, преди сам той да мине оттам. Бяха завели Чарлс на мястото, което с нищо не му направи впечатление. Ами ако и пред него се е появило подобно видение?

Видението пред Чарлс обаче очевидно имаше нещо по-делнично наум. Тя бръкна в джобовете на палтото си и му поднесе — на всяка длан по един — два превъзходни екземпляра от Micraster. Той се покатери до нея, за да ги оцени. После погледна изненадан строгото й лице. Спомни си: онази сутрин у мисис Поултни й бе споменал нещо за палеонтологията, за значението на морските таралежи. Пак се вгледа в малките предмети на дланите й.

— Няма ли да ги вземете?

Тя не носеше ръкавици и пръстите им се докоснаха. Той разгледа вкаменелостите, но си мислеше само за допира на тези хладни пръсти.

— Много съм ви благодарен. В отлично състояние са.

— Такива ли търсите?

— Именно.

— Някога са били миди, така ли?

Той се поколеба, после посочи характерните белези на по-запазената от двете: устата, амбулакрата, ануса. Докато говореше, слушан съсредоточено и с интерес, недоверието му се изпари. Видът на жената бе странен, но както пролича от два-три въпроса, които зададе, тя съвсем не беше психически разстроена. Най-сетне той внимателно положи двете находки в джоба си.

— Много любезно от ваша страна, че сте ги търсили.

— Нямах какво друго да правя.

— Тъкмо се канех да се връщам. Мога ли да ви помогна по обратния път?

Тя не помръдна.

— Освен това, мистър Смитсън, исках да ви благодаря… че ми предложихте помощ.

— Но тъй като вие я отказахте, аз съм този, който остава задължен.

Настана кратко мълчание. Той се отправи нагоре покрай нея и отстрани с бастуна си завесата от бръшлян, за да й направи път. Но тя стоеше неподвижно все още с лице към подножието на сипея.

— Не трябваше да идвам след вас.

Прииска му се да види лицето й, но не можеше.

— Струва ми се, че е по-добре да си вървя.

Тя не каза нищо и той се запъти към бръшляна, но не успя да не се обърне и да я погледне за последен път. Тя също го гледаше през рамо, сякаш тялото, роптаейки срещу лицето, бе обърнало гръб на подобно безсрамие. Този път в погледа й, освен познатия упрек към всичко имаше и настойчивост, с каквато се отправя молба. В очите й се четеше болка, която причиняваше болка; оскърбление имаше в тях, жестоко изнасилена слабост. Те обвиняваха Чарлс не за оскърблението, а за това, че не е бил негов свидетел. Погледите им дълго останаха впити един в друг, после, навела чело, тя заговори с пламнали страни:

— Нямам към кого другиго да се обърна.

— Обясних ви, струва ми се, че мисис Трантър…

— … има най-доброто сърце. Но аз не се нуждая от доброта.

Настъпи мълчание. Той стоеше, отстранил с една ръка бръшляна.

— Чувал съм, че викарият е много разбран човек.

— Точно той ме заведе у мисис Поултни.

Чарлс стоеше пред бръшляна като пред врата. Отбягваше погледа й, трескаво търсеше изход.

— Бих бил много щастлив, ако ми позволите да говоря от ваше име с мисис Трантър… но е крайно неуместно от моя страна да…

— … се интересувате повече от моето положение.

— Да, това исках да кажа. — Вместо отговор тя отмести поглед встрани; той я бе упрекнал. Съвсем бавно Чарлс пусна увисналите стъбла бръшлян. — Не сте обмислили моето предложение: да напуснете това място.

— Ако отида в Лондон, знам какво ще стане с мен. — Той изтръпна вътрешно. — Ще стане това, което става с толкова много жени, изгубили честта си в големите градове. — Сега тя се обърна с лице към него. Руменината й се сгъсти. — Ще стана това, което и сега някои в Лайм ме наричат.

Беше възмутително, съвсем непристойно. Той промълви:

— Любезна мис Удръф… — И неговите страни бяха почервенели.

— Слаба съм. Много добре го съзнавам. — И добави с горчивина: — Съгреших.

Това ново откровение, и то пред чужд човек при такива обстоятелства, развали доброто впечатление, което му бе направило вниманието й към кратката му лекция за морските таралежи. Той опипа двете топчести вкаменелости в джоба си; те бяха нещо, с което тя го държеше; и един друг Чарлс, който се криеше от самия себе си, се почувства някак поласкан — както се чувства свещеникът, към когото се обръщат за съвет по някой проблем на душата.

Той впери очи в железния шип на ясеновия си бастун.

— Заради това ли се боите да напуснете Лайм?

— Отчасти.

— Фактът, който ми съобщихте онзи ден, преди да си тръгнете… някой друг знае ли го?

— Ако знаеха, не биха пропуснали възможността да ми го натякват.

Настъпи по-продължително мълчание. В човешките отношения има моменти, в които гамата се променя: когато някой обективен дотогава факт, отбелязан от съзнанието полусловесно, факт, който е достатъчно само да означим най-общо (мъж с алкохолна зависимост, жена с нещастно минало и така нататък), става изведнъж субективен, става единствен по рода си и защото сме съпричастни, е вече споделен, а не наблюдаван. Такава метаморфоза се извърши в съзнанието на Чарлс, докато гледаше сведената глава на грешницата пред себе си. Като повечето от нас в такива моменти — кой не се е озовавал в прегръдките на пияница — и той се опита бързо, но дипломатично да възстанови предишното положение.

— Много ми е мъчно за вас. Но трябва да ви призная, че не разбирам защо се опитвате… така да се каже… да ме направите свой довереник.

Тогава, сякаш очаквала въпроса, тя заговори бързо; повтаряше като че ли научена наизуст реч или молитва.

— Защото много сте странствали. Защото сте образован. Защото сте джентълмен. Защото… защото… не знам… живея между хора, за които всички казват, че са добри, благочестиви, християни. А на мен ми се струват по-жестоки от най-жестоките езичници, по-глупави и от най-глупавите животни. Не мога да повярвам, че това е така. Че в живота няма разбиране и състрадание. Че няма достатъчно великодушни хора да разберат какво съм изстрадала и защо страдам… и че каквито и грехове да съм извършила, не е справедливо да страдам толкова много. — Настана мълчание. Неподготвен за такъв словесен израз на чувствата й, за такова доказателство — подозирано, но неизпитвано — на мислене, различно от общоприетото, Чарлс не каза нищо. Тя се извърна и продължи по-спокойно: — Щастлива съм само когато спя. Щом се събудя, започва кошмарът. Чувствам се захвърлена на пуст остров, окована, осъдена, без да знам за какво престъпление.

Чарлс я погледна в гръб, недоумяващ, като човек, върху когото ей сега ще се срутят земните пластове; сякаш му се искаше да избяга, но не смееше.

Изведнъж тя го погледна право в очите.

— Защо съм се родила такава? Защо не съм мис Фрийман?

Едва изрекла името, тя се обърна, съзнавайки, че е отишла твърде далеч.

— Такъв въпрос не бива да задавате.

— Не исках да кажа, че…

— Завистта е простима във вашето…

— Не е завист. Недоумение.

— Не е по силите нито на мен, нито на далеч по-мъдри от мен хора… да ви помогна в това.

— Не вярвам… не желая да ви вярвам.

Много жени, а най-често самата Ърнестина, бяха противоречили на Чарлс на шега. Но това не бе казано на шега. Не беше прието жена да възразява на мъж, когато се говори сериозно, освен с много внимателно премерени думи. Сара като че ли се смяташе за равна нему по интелект, и то точно при обстоятелствата, в които би трябвало да е най-почтителна, ако иска да постигне целта си. Той се почувства обиден, почувства… не можеше да каже какво. Логичният завършек, продиктуван от чувствата му, изискваше да свали шапка с хладна неумолимост и да се отдалечи с подкованите си обуща. Но той не помръдна, сякаш бе пуснал корени. Може би у Чарлс твърде дълбоко бе залегнала представата как изглеждат нимфите и при какви обстоятелства се появяват — дълги плитки, непорочна мраморна голота, опашка на русалка и един Одисей с лице, каквото се приемаше в най-добрите клубове. На Върлото нямаше дорийски храмове; но Калипсо беше пред него.

Тя промълви:

— Ето че ви обидих.

— Обърквате ме, мис Удръф. Не знам какво друго можете да очаквате от мен, освен това, което вече предложих да направя за вас. Сигурно разбирате, че всякаква по-голяма близост между нас… макар и с най-невинни намерения… е немислима в моето положение.

Замълчаха. Един кълвач, скрит някъде в зелените листа, се изсмя подигравателно на неподвижните двуноги долу.

— Щях ли… да се оставя така на милостта ви, ако не бях отчаяна?

— Не се съмнявам в отчаянието ви. Но съгласете се поне, че искането ви е невъзможно. — И добави: — Без още да знам какво всъщност е то.

— Бих искала да ви разкажа какво се случи преди осемнадесет месеца.

Мълчание. Тя погледна, за да разбере реакцията му. Чарлс отново се вцепени. Невидимите вериги се смъкнаха и неговото вярно на условностите „аз“ възтържествува. Изпъна се — паметник на недоверчивост и изумление, на сурово неодобрение; но нещо в очите му търсеше в нейните… някакво обяснение, причина… очакваше тя да каже още нещо и се канеше вече да се обърне и да тръгне през бръшляна, без да отрони дума. Но сякаш предусетила желанието му, тя го изпревари с най-неочакваното. Падна на колене.

Чарлс беше ужасен; представи си какво би си помислил някой, който тайно ги наблюдаваше. Отстъпи една крачка, като да се скрие. Колкото и да е странно, тя беше спокойна. Не бе коленичила като истеричка. Само очите й горяха по-силно — очи, окъпани не в слънце, а във вечна лунна светлина.

— Мис Удръф!

— Моля ви. Още не съм полудяла. Но ако не ми помогнете, ще полудея.

— Овладейте се. Ако ни видят…

— Вие сте последната ми надежда. Не сте жесток — знам, че не сте жесток.

Той се втренчи в нея, огледа се отчаяно, после пристъпи, накара я да стане и я поведе под бръшляновите листа, прихванал със скована ръка лакътя й. Тя стоеше пред него, захлупила лице с длани, а вътре в себе си Чарлс трябваше — въпреки безмилостния напор на чувствата, които замъгляват човешкия разум — да се бори, за да не я докосне.

— Не искам да смятате, че съм безразличен към вашата болка. Но трябва да разберете, че нямам… друг избор.

Тя заговори бързо и тихо:

— Искам само да се срещнем още веднъж. Ще идвам тук всеки следобед. Никой няма да ни види. — Той се опита да възрази, но тя не му позволи да я прекъсне. — Вие сте добър и разбирате онова, което никой в Лайм не е способен да разбере. Оставете ме да довърша. Преди два дни бях на ръба на лудостта. Чувствах, че трябва да ви видя, да говоря с вас. Знам къде сте отседнали. Щях да дойда там да ви потърся, ако… ако някакъв остатък от здрав разум милостиво не ме беше спрял на прага.

— Но това е непоносимо. Ако не греша, заплашвате ме със скандал.

Тя отрицателно поклати глава.

— Бих предпочела да умра, отколкото да мислите така за мен. Аз само… не знам как да го кажа… Само като си представя… Толкова е страшно, че стигам до отчаяние. Ужасявам се от самата себе си. Не знам към кого да се обърна, какво да сторя, нямам никого, който да… моля ви… не можете ли да разберете?

Единствената мисъл на Чарлс беше как да се измъкне от опасното положение, в което бе въвлечен; да избяга от тези безмилостно откровени, тези беззащитни очи.

— Трябва да вървя. Очакват ме на Броуд Стрийт.

— Ще дойдете ли пак?

— Не мога…

— Разхождам се тук всеки понеделник, сряда и петък. Когато нямам други задължения.

— Искате да кажете… че трябва да настоявам мисис Трантър да…

— Пред мисис Трантър не мога да кажа истината.

— Тогава едва ли е редно да я чуе и един съвсем чужд човек, при това мъж.

— Съвсем чуждият човек… и при това мъж… често е най-непредубеденият съдник.

— Искрено се надявам да отсъдя най-великодушно вашето поведение. Но трябва да повторя, крайно съм изненадан, че вие…

Тя не отместваше погледа си от него и думите му заглъхнаха в мълчание. Чарлс, както вече сте забелязали, подбираше речника си според случая. Сутринта със Сам, на приятния обяд с Ърнестина и тук в ролята на пазител на благоприличието… той беше едва ли не три различни личности; преди да стигнем до края, ще има и други превъплъщения. Можем да обясним това биологически с израза на Дарвин „защитна окраска“ — способността да се оцелява чрез сливане с околната среда при безусловно съобразяване с епохата и обществената прослойка. За такова бягство във вежливостта има и социологическо обяснение. Когато човек се плъзга толкова често по тънък лед — повсеместен икономически натиск, ужас от сексуалните влечения, настъплението на техниката — способността му да затваря очи пред собствената си нелепа скованост е изключително важна. Малцина викторианци се съмняваха в ползата от такава защитна окраска. Но нещо в погледа на Сара изразяваше тъкмо такова съмнение. Макар и прям, този поглед беше плах. И все пак в него се четеше съвсем модерната фраза: „Свали маската, Чарлс, свали маската.“ Това обърка онзи, към когото бе насочен погледът. Ърнестина и другите като нея се държаха винаги сякаш бяха зад стъкло — безкрайно крехки, дори когато те замерят с томчета стихове. Те много държаха на маската, на безопасното разстояние; а зад външното си смирение това момиче отхвърляше всякакво разстояние. На свой ред той сведе очи.

— Моля само за един час от вашето време.

Той съзря и друга причина, поради която му бе подарила двете вкаменелости: сам не би ги намерил за цял час.

— Ако въпреки голямото си нежелание, аз…

Предугадила мислите му, тя го прекъсна с тих глас:

— Ще ми направите такова голямо добро, че ще последвам какъвто и съвет да ми дадете.

— За нищо на света не бива повече да рискуваме…

Тя отново се възползва от кратката пауза, докато той търсеше убежище в етикета.

— Разбирам това. Както и че сте обвързан много по-здраво от мен.

Слънчевите лъчи, огрели я за малко, бяха изчезнали. Денят клонеше към своя хладен край. Стори му се, че пътят, по който бе поел — уж равнинен — внезапно се беше превърнал в ръб над пропаст. Усети го, като погледна обронената й глава. Не можеше да каже какво го бе подмамило, къде бе сбъркал посоките, означени на картата, но се почувства и подмамен, и объркал пътя. А ето че сега правеше още една неразумна крачка.

Тя каза:

— Не намирам думи да ви благодаря. Ще бъда тук в уречените дни. — И сякаш просеката между дърветата бе собствената й гостна, добави: — Не бива да ви задържам повече.

Чарлс се поклони, поколеба се, погледна я за последен път изкосо и се обърна. След няколко секунди той вече си пробиваше път през завесата от бръшлян и се препъваше надолу по склона, подобно на сепнат сръндак, нежели обигран английски аристократ.

Излезе на главната пътека, пресичаща Върлото, и закрачи към Лайм. Чу се подранил бухал; но за Чарлс следобедът бе лишен от всякаква мъдрост. Трябваше да прояви повече твърдост, да си тръгне по-рано, да върне вкаменелостите, да й предложи — не, да й наложи — други изходи от отчаянието й. Чувстваше се измамен, беше почти склонен да спре и да я изчака. Но краката му го носеха все по-бързо напред.

Съзнаваше, че се заплита в нещо забранено или по-точно, че забраненото оплита душата му. Колкото повече време и разстояние го отделяха от нея, толкова по-ясно виждаше безразсъдството си. Присъствието й сякаш го бе заслепило и той не би могъл да види истинската й същност: явно много опасна жена, но не съзнателно, а защото бе жертва на голямо разочарование и несъмнено смътно се бунтуваше срещу социалната си онеправданост.

Този път Чарлс дори не се замисли дали да каже на Ърнестина: знаеше, че няма да го стори. Срамуваше се от себе си, сякаш без да я предупреди, се бе качил на някой кораб от вълнолома и отплавал за Китай.

Деветнадесета глава

„Тъй като се раждат много повече индивиди от всеки вид, отколкото могат да преживеят, и тъй като въз основа на това постоянно се поражда борба за съществуване, то оттук произтича, че всяко живо същество, което макар и незначително се измени в посока, изгодна за него по отношение на сложните и често пъти изменящи се условия на неговото съществуване, ще има повече шансове да се запази и така ще бъде обект на естествения отвор.“

Дарвин, „Произход на видовете“ (1859)

В действителност жертвата, поела към Китай, трябваше същата вечер да играе ролята на домакин: Ърнестина и Чарлс бяха решили да изненадат леля Трантър с малко тържество в нейна чест. Двете дами щяха да дойдат на вечеря в квартирата му в „Белият лъв“. Очакваха ги блюдо сочни пролетни раци, прясна сварена сьомга и най-отбраните вина от избата на странноприемницата, а за да има равновесие между половете, настоятелно бе поканен и докторът, когото видяхме веднъж за малко у мисис Поултни.

В провинциалния градец едва ли имаше по-колоритен екземпляр от този джентълмен, който единодушно минаваше за точно толкова ценен улов в мрежата на брака, колкото сьомгата от река Акс, поднесена на трапезата. Ърнестина безмилостно подкачаше леля си по негов адрес, обвинявайки безобидната като божа кравица жена в коравосърдечие към самотния клетник, който копнее за ръката й. Страдалецът обаче успешно се справяше с окаяната си самота от шестдесет, ако не и повече години, тъй че можем да поставим под съмнение и неговите аспирации, и нейното коравосърдечие.

Всъщност доктор Гроган беше не по-малко заклет стар ерген, отколкото леля Трантър — стара мома. Като ирландец той притежаваше във висша степен онази присъща на народа си евнушеска способност да прелита от цвят на цвят, да флиртува и да ласкае, без да допусне сърцето му да се обвърже. Беше мършав и дребен като керкенез, остър, дори груб понякога, но умееше да се отпусне, ако компанията му допаднеше, и придаваше приятна пикантност на обществото в Лайм. Той създаваше у околните впечатлението, че се рее малко над тях, готов да клъвне всяка глупост; но харесаше ли някого, проявяваше към него ободряващото си остроумие и търпимостта на човек, който си е поживял и се е научил — посвоему — да оставя и другите да живеят. В него имаше и нещо загадъчно, защото беше католик по рождение. Нямаше обаче никакво съмнение — та би ли го допуснала иначе мисис Поултни до себе си? — че вече е (като Дизраели) порядъчен човек на Англиканската църква. Поне така изглеждаше, защото (за разлика от Дизраели) доктор Гроган всяка неделя добросъвестно посещаваше сутрешната служба. Разбира се, човек може да е дотолкова безразличен към религията, та да ходи в джамия или синагога, ако това е единственият божи храм наоколо, но подобно вероломство лаймчани не можеха да си представят. Освен всичко Гроган бе много добър лекар, със солидни познания в най-важната област на медицината — темпераментът на пациентите. С онези, които тайно се нуждаеха от грубост, той беше груб, а според случая можеше също така умело да се шегува, да ласкае или да се прави на три и половина.

В Лайм нямаше по-голям ценител на доброто хапване и пийване от него, а тъй като трапезата, поднесена от Чарлс и „Белият лъв“, спечели одобрението му, той неусетно пое от по-младия мъж ролята на домакин. Беше учил в Хайделберг, практикувал в Лондон и познаваше света и неговите превратности, както е способен само умният ирландец, което означаваше, че изневеряха ли му знанията или паметта, въображението винаги бе готово да се притече на помощ. Никой не вярваше на разказите му, но всички искаха да ги чуят. Леля Трантър ги знаеше вероятно не по-зле от когото и да е в Лайм, защото тя и докторът бяха стари приятели и добре й беше известно колко несъвместим бе всеки нов разказ с предишните; но тя най-много от всички се смееше, и то понякога така невъздържано, че ме е страх да си помисля какво би станало, ако онзи стълб на обществото там горе на хълма случайно я чуеше.

При друг случай такава вечер би доставила удоволствие на Чарлс до голяма степен, защото докторът си позволи някои волности с езика и с фактите (особено когато месестата сьомга се превърна в анатомическа останка и господата преминаха към кана портвайн), които не бяха съвсем comme il faut^[30] в общество, за каквото Ърнестина беше подготвена с възпитанието си. Чарлс забеляза, че — за разлика от леля Трантър — тя един-два пъти се смути, и изпита носталгия по свободните нрави от младостта на двамата си по-възрастни гости, към които те все още с наслада се връщаха. Като гледаше дяволитите очи на дребничкия доктор и развеселената леля Трантър, той усети някаква погнуса от собственото си време — от задушаващата му благопристойност, от преклонението му не само пред действителното механизиране на транспорта и индустрията, но и пред далеч по-страшното механизиране на човешките отношения.

Тази удивителна в обективността си преценка може да ви се види в противоречие с поведението на Чарлс през деня. Той не си го призна така грубо, но и не си затвори съвсем очите пред своето непостоянство. Възприемайки друга тактика, той отсъди, че е погледнал на мис Удръф прекалено сериозно и вместо да я отмине, така да се каже, се бе препънал о нея. Прояви особена грижовност към Ърнестина, която вече не беше souffrante^[31], но й липсваше малко от обичайната веселост, макар че бе трудно да се определи дали това се дължи на мигрената или на шеметната словесна жига на ирландеца. Както на концерта, на Чарлс пак му мина през ум, че у нея има нещо повърхностно… че по своята същност и изява находчивостта й е по-скоро хитрина. Дали под целомъдреното й кокетство не се криеше някакъв механизъм, нещо подобно на хитрите момичета автомати от Хофмановите разкази?

Но после си помисли: та тя е дете между трима възрастни; и нежно стисна ръката й под махагоновата маса. Беше очарователна, когато се изчервяваше.

Накрая двамата господа — високият Чарлс, смътно напомнящ на покойния принц консорт, и дребничкият слаб доктор — придружиха дамите до дома им. Беше десет и половина, час, в който светският живот в Лондон тъкмо започваше, но този град отдавна вече беше потънал в обичайния си дълъг сън. Когато вратата се затвори пред усмихнатите им лица, двамата се оказаха единствените живи същества на Броуд Стрийт.

Докторът се почеса по носа.

— А на вас, сър, предписвам обилна доза грог, приготвен от собствената ми веща ръка. — Чарлс си даде вид, че вежливо възразява. — Нареждане на лекаря, нали знаете? Dulce est desipere^[32], както е казал поетът. Сладко е да си пийнеш на подходящо място.

Чарлс се засмя.

— Ако обещаете, че грогът ще е по-добър от латинския ви, с най-голямо удоволствие.

Десет минути по-късно Чарлс удобно се беше разположил в „каютата“, както доктор Гроган наричаше своя кабинет със заоблен еркер на втория етаж и с изглед към малкия залив между брега и вълнолома; стаята, твърдеше ирландецът, ставала особено приятна през лятото, понеже разкривала гледка към нереидите, които идват да се къпят. Какво по-хубаво — и в двата смисъла на думата — за един лекар от това, че трябва да предписва на пациентите си нещо, което радва и неговия поглед. На масата пред еркерния прозорец лежеше малък телескоп, изящно изработен в грегориански стил.

— Само за астрономически цели, разбира се — каза Гроган, като намигна и лукаво се облиза.

Чарлс подаде глава през прозореца и вдъхна соления въздух, а малко вдясно по плажа видя четвъртитите черни силуети на кабините, от които излизаха нереидите. Вместо музика сега от глъбините се носеше само шепотът на прилива по каменистия бряг, а някъде от много по-далеч долитаха приглушените дрезгави крясъци на чайките, накацали върху спокойното море. Зад себе си в осветената стая Чарлс чуваше лек звън на чаши, съпровождащ приготовлението на „лекарството“. Почувства се разпънат между двата свята — топлия уют на цивилизацията зад гърба си и студената тъмна неизвестност навън. Всички ние творим поезия; поетите само я изразяват с думи.

Грогът беше отличен, а бирманската пура с него — приятна изненада. Двамата мъже живееха в епоха, когато всички образовани люде, дори да не са близки, обитаваха едни и същи области на знанието, черпеха осведоменост от общи източници, с утвърдени закони и възприети стойности. Кой днешен лекар познава класиците? Кой аматьор би могъл да бъде равностоен събеседник на професионалния учен? В света на тези двама мъже липсваше тиранията на специализацията. Но нито аз, нито доктор Гроган, както ще видите, бихме искали вие да смесвате прогреса с щастието.

Известно време те не разговаряха, блажено потънали отново в своя по-сериозен мъжки свят, който дамите и случаят им бяха наложили да напуснат. Чарлс бе любопитен да узнае какви политически възгледи има докторът, за да подхване темата, запита домакина си на кого са двата бюста, които се белееха между книгите му.

Докторът отвърна с усмивка:

— Quisquo suos patrimur manes, което е казано от Вергилий и означава нещо като „Съдбата ни зависи от това, какви Богове си избираме“.

Чарлс се усмихна в отговор.

— Единият е Бентам. Познах ли?

— Познахте. Другото парче пароски мрамор е Волтер.

— От което съдя, че сме привърженици на една и съща партия.

Докторът се престори на учуден.

— Нима един ирландец има избор?

С жест Чарлс потвърди, че няма, и после обясни защо самият той е либерал.

— Струва ми се, господин Гладстон поне признава, че етическите корени на нашето време са дълбоко прогнили.

— За бога! Не съм седнал на чашка със социалист, нали?

Чарлс се разсмя.

— Все още не.

— Запомнете, в тази епоха на парни машини и лицемерие бих могъл да простя на човек всичко, освен евангелизма.

— О, да, разбира се.

— На младини бях привърженик на Бентам. Волтер ме изгони от Рим, а другият — от лагера на торите. Но всички тези нови дрънканици сега… за разширяване на избирателното право — не ги одобрявам. И пет пари не давам за потеклото. Един херцог и ако щете, дори кралят може да са най-глупавите хора, но благодаря на майката природа, че няма да съм жив след петнадесет години. Щом едно правителство започне да се бои от тълпата, все едно, че се бои от себе си. — Той намигна. — Чували ли сте какво казал един мой сънародник на чартиста, който отишъл в Дъблин да проповядва идеите си? „Братя, викал чартистът, нима всеки не струва колкото другия?“ — „Вярно, ораторе, съвсем прав сте, провикнал се в отговор нашият Пади^[33], и дори малко повече, дявол да го вземе.“

Чарлс се засмя, но докторът вдигна строго пръст.

— Вие се смеете, Смитсън. Но внимавайте: Пади е бил прав. Няма игра на думи. Това „малко повече“ ще погуби страната ни. Запомнете какво ви казвам.

— А нима вашите двама богове нямат никаква вина за това? Та кой проповядваше най-голямото щастие за най-голям брой хора?

— Не оспорвам идеята. Само пътя за постигането й. Когато бях млад, ни беше много добре и без железния носител на цивилизацията — той имаше предвид железницата. — Хората не стават по-щастливи, като ги научиш да тичат, преди да могат да ходят.

Чарлс вежливо измърмори нещо в знак на съгласие. Същото болно място бе засягал и в разговорите с чичо си — човек със съвсем различни политически убеждения. Мнозина от онези, които бяха защитавали първите законопроекти за избирателната реформа, внесени през 30-те години на миналия век, три десетилетия по-късно се бориха против следващите. Те смятаха, че столетието е поразено от тумора на някакъв опортюнизъм и двойственост, родили опасния дух на завист и бунт. Роден през 1801 година, докторът бе може би действително привързан към класическия хуманизъм: в неговите представи напредъкът твърде много зависеше от реда в обществото, а под ред той разбираше всичко онова, което му позволяваше да бъде такъв, какъвто винаги е бил, което пък го сродяваше много повече с потайния либерал Бърг, отколкото с потайния фашист Бентам. Неговото поколение обаче не беше на съвсем погрешен път в подозрителното си отношение към новата Англия и нейните държавници, издигнали се в продължителния икономически „бум“ след 1850 година. Мнозина по-млади мъже — и неизвестни като Чарлс, и знаменити като Матю Арлънд — бяха единодушни с тях. Та нима самият Дизраели, който уж се бе покръстил, не бе чут да мълви на смъртното си ложе молитви на иврит? И нима Гладстон, под мантията на превъзходен оратор, не беше ненадминатият в най-новата политическа история майстор на двусмислиците, чиито смели декларации почиваха на страх? А щом високопоставените са неразгадаеми, най-лошото… Но ето че настъпи моментът да се промени темата. Чарлс попита докторът дали се интересува от палеонтология.

— Не, сър. Признавам го. Само че не исках да развалям прекрасната вечеря. Привърженик съм на неоонтологията. — Той се усмихна на Чарлс от дълбокото си кресло. — Когато опознаем по-добре живите, едва тогава можем да се заемем с мъртвите.

Чарлс прие упрека, но се възползва от удобния случай.

— Онзи ден ме запознаха с един представител на местната флора, който ме кара отчасти да се съглася с вас. — Той лукаво млъкна. — Много особен случай. Вие сигурно сте по-добре запознат с него, отколкото аз. — Но щом усети, че недомлъвките му могат да се изтълкуват като проява на нещо повече от случаен интерес, той побърза да добави: — Мисля, че се казва Удръф. Работи при мисис Поултни.

Докторът сведе поглед към сребърната поставка на чашата си.

— А, да. Клетата Трагедия.

— Недискретност ли проявявам? Може би ви е пациентка?

— Мисис Поултни е моя пациентка. И за нея няма да позволя да се каже лоша дума.

Чарлс му хвърли предпазлив поглед; очите на доктора зад очилата с четвъртити рамки без съмнение имаха гневен блясък. По-младият наведе глава с лека усмивка.

Доктор Гроган посегна да поразрови огъня.

— Повече знаем за вкаменелостите ей там на плажа, отколкото за онова, което става в главата на туй момиче. Има един умен лекар германец, който неотдавна раздели меланхолията на няколко вида. Единия от тях назова вродена меланхолия. С което иска да каже, че някои хора са родени с мрачен темперамент. Другия вид определи като придобита, което означава, че е причинена от някаква случка. От такава меланхолия, както се досещате, от време на време страдаме всички. Третият вид е наречен неизяснена меланхолия, с което клетият човек иска да каже, че не знае какъв дявол я предизвиква.

— Но при нея има причина, нали?

— Хайде, хайде, да не е първото момиче, което са изоставили? Мога да ви изброя още десет само тук в Лайм.

— И все така грубо?

— Някои от тях и по-грубо. А сега пърхат като пиленца.

— Следователно причислявате мис Удръф към неизяснената категория.

Докторът помълча малко.

— Повикаха ме… само че… пълна тайна, нали разбирате… Извикаха ме да я прегледам преди десет месеца. Веднага разбрах какво й е: плаче без причина, не говори, гледа особено. Меланхолия, ясна като шарка. Знам историята й, познавам семейство Талбът — тя беше гувернантка там, когато се случи това. И си помислих: ами причината е проста — шест седмици, шест дни само в Малборо Хаус са достатъчни да вкарат и нормален човек в лудницата. Между нас казано, Смитсън, аз съм стар езичник. Ще ми се да видя този благочестив палат изгорен до основи заедно със стопанката му. Да пукна, ако не изиграя една жига върху пепелището му.

— Мисля, че и аз с удоволствие ще се присъединя към вас.

— Бог ми е свидетел, че няма да бъдем единствените. — Докторът с ожесточение отпи от грога си. — Целият град ще наизлезе. Но сега няма полза да говорим за това. Направих каквото можах за момичето. Но разбрах, че има само едно лекарство.

— Да се махне оттам.

Докторът отривисто кимна.

— Две седмици по-късно — казва доктор Гроган, — връщам се един следобед вкъщи и гледам, че момичето върви към вълнолома. Поканвам я у дома, разговарям с нея, държа се така мило, все едно, че ми е любимата племенница. По-лесно стена бих разбил с главата си. Дори не ме остави да се изкажа, Смитсън, повярвайте ми. А аз исках не само да я поучавам. Имам един колега в Екситър — мил човек с приветлива жена и четири хлапета като ангелчета — който тъкмо тогава търсеше гувернантка. Казах й.

— И тя отказа да напусне!

— Заинати се като магаре. Това е то. Мисис Талбът, каквато е светица, първа би я приела обратно. Но не — тя взе, че отиде в къща, за която не може да не е знаела, че е адът на земята, и при господарка, която не прави разлика между слуга и роб: насади се на възглавница, пълна с тръни. И вече няма да мръдне оттам. Ако щете вярвайте, Смитсън, но на това момиче и трона на Англия да му предложите с хиляда лири отгоре, пак ще поклати глава.

— Но… не проумявам защо. Това, което ви е отказала, е същото, което ние мислехме да й предложим. Майката на Ърнестина…

— Моите уважения към дамата, мили приятелю, но само ще си губите времето. — Той мрачно се усмихна на Чарлс и млъкна, за да допълни чашите от котлето с грог на камината. — Добрият доктор Хартман описва случаи, подобни на нейния. За един от тях казва нещо поразително. Била вдовица, доколкото си спомням, млада вдовица от Ваймар; съпругът й — кавалерийски офицер — починал при някакъв нещастен случай по време на учения. Ето че има известно сходство. Та тази жена била в дълбок траур. Много добре. Съвсем естествено. Но траурът продължавал и продължавал, Смитсън, година след година. Не давала вкъщи нищо да се помести. Дрехите на мъртвия си висели в гардероба, лулата му си стояла до любимия стол; дори няколко писма, адресирани до него, които пристигнали след смъртта му, си лежали ей така… — докторът посочи в сянката зад гърба на Чарлс — … на също такъв сребърен поднос, неотворени, жълтеещи година след година. — Той млъкна и се усмихна на Чарлс. — Вашите амонити не крият такива загадки. Но ето какво пише Хартман.

Той се беше надвесил над Чарлс и с протегнатия си пръст насочваше думите право в него.

— „Жената като че се бе пристрастила към меланхолията, както някои се пристрастяват към опиума.“ Разбирате ли сега какво става? Скръбта й се превръща в щастие. Тя сама пожелава да се принесе в жертва. Хвърля се право там, откъдето вие и аз бихме се отдръпнали. Не е на себе си, там е работата. — Той отново седна. — Непонятно наистина. Съвсем непонятно.

Между двамата мъже настъпи мълчание. Чарлс хвърли в огъня остатъка от пурата си. Тя лумна за миг. Докато задаваше следващия си въпрос, установи, че няма смелост да погледне доктора в очите.

— И на никого ли не е доверила истинското си състояние?

— Най-близката й приятелка несъмнено е мисис Талбът. Но тя ми каза, че момичето не обелвало дума дори и пред нея. Ласкаех се, че… но претърпях пълно поражение.

— Ами ако… да речем, че тя все пак разкрие спотаените си чувства пред някой друг отзивчив човек…

— Ще се излекува. Но тя не иска да се излекува. Просто все едно, че отказва да взима лекарства.

— Но в подобен случай вие навярно бихте…

— Как се насилва душата, млади момко? Можете ли да ми кажете? — Чарлс вдигна рамене в знак на безпомощност. — Разбира се, че не. И ето какво ще ви кажа аз. Така е по-добре. Насилието не ражда разбиране.

— Значи тя е безнадежден случай?

— В смисъла, в който ме питате, да. Медицината е безсилна. Не мислете, че такива жени са способни — като нас мъжете — да разсъждават трезво, да анализират подбудите си, да разберат защо се държат по този начин. Трябва да я възприемаме като забулена в мъгла. Единственото, което можем да сторим, е да чакаме с надежда мъглата да се вдигне. Тогава може би… — Той млъкна. После добави, но без надежда: — Може би.

 

 

В същия миг спалнята на Сара е потънала в покрова на черната тишина, загърнал Малборо Хаус. Самата тя спи, извърната на дясната си страна, а тъмната й коса се е разпиляла по лицето и почти го скрива. Отново се забелязва колко спокойни, лишени от трагизъм са чертите й: една здрава жена на двадесет и шест или седем години, с изящна, закръглена ръка, преметната над завивките — защото нощта е тиха, а прозорците са затворени — преметната над завивките, както казах, върху нечие друго тяло.

Не на мъж. На момиче — деветнайсетинагодишно, също заспало, с гръб към Сара, но притиснато до нея, тъй като леглото, макар и голямо, не е за двама души.

В съзнанието ви вече се е прокраднала някаква мисъл, но забравяте, че сме в 1867 година. Да предположим, че мисис Поултни внезапно се появи на вратата с лампа в ръка и съгледа там двете тела, легнали плътно едно до друго, нежно прегърнати. Представяте си сигурно, че ще настръхне, ще се наежи като разярен черен лебед и ще избухне в яростни проклятия; и виждате как двете момичета, само по долни ризи, биват изхвърлени през градинския портал.

Дълбоко грешите. Първо, както знаем, мисис Поултни се приспиваше всяка вечер с лауданум и възможността да се случи това бе нищожна. Но ако все пак тя се озовеше там, почти сигурно е, че щеше просто да се обърне и да си иде — нещо повече, може би дори щеше да затвори вратата съвсем тихичко, за да не събуди спящите.

Непонятно ли? Някои пороци са били тогава много далеч от човешките представи — все едно, че не са съществували. Съмнявам се мисис Поултни изобщо да е чувала думата „лесбийски“ освен може би само като прилагателно, производно от името на остров в Гърция. При това тя приемаше като непоклатим факт — така както земята е кръгла или епископ на Екситър е доктор Филпотс — че жените не изпитват плътска наслада. Знаеше, разбира се, че на жените от простолюдието, изглежда, са им приятни някои мъжки ласки, например онази отвратителна целувка, която бе видяла веднъж да залепват на бузата на Мери, но го възприемаше като последица от женската суета и женската слабост. Съществуваха и проститутки, за които не можеше да не й напомня толкова прославяното благодеяние на лейди Котън; но за тях важеше обяснението, че са толкова покварени, та от алчност потискат вроденото у жената отвращение към плътското. Такова мнение си бе съставила за Мери: понеже момичето се кикотеше след такава възмутителна обида от страна на конярчето, от нея очевидно щеше да излезе проститутка. Какви тогава бяха подбудите на Сара? По отношение на лесбийството тя бе невежа колкото господарката си, но не изпитваше като мисис Поултни ужас от плътското. Знаеше или поне предполагаше, че в любовта има физическо удоволствие. Но беше, струва ми се, толкова невинна, че за нея то нямаше значение. Бе започнала да спи с Мили наскоро, след като клетото момиче припадна пред мисис Поултни. Доктор Гроган препоръча да я преместят от общата спалня на прислужничките и да я настанят в по-приветлива стая. Случайно до спалнята на Сара имаше неизползван будоар, в който настаниха Мили. Сара пое сама повечето от грижите, необходими на анемичното момиче. Тя бе дъщеря на орач, четвъртото от единадесетте му деца, които живееха с родителите си в неописуема мизерия; домът им бе влажен — схлупена къщурка с две стаи в една от онези долини, които излизат лъчеобразно на запад от каменистия Егардон. Сега това място е собственост на млад лондонски архитект от висшето общество, който прекарва там свободните си дни и много му харесва — диво, усамотено, живописно и провинциално; по този начин може би пречиства ужасната викторианска действителност. Дано е така. Защото онези изображения на доволния селски труженик и неговата челяд, разпространявани благодарение картините на Джордж Морланд и нему подобните (през 1867 година Бъркит Фостър се бе вече очертал като най-големия виновник), създаваха такава наивна и вредно сантиментална — следователно изопачена — представа за действителността, както дават нашите холивудски филми за „истинския живот“. Един поглед към Мили и десетте й окаяни братчета и сестрички бе достатъчен, да рухне митът за Честитото овчарче; но малцина си правеха труд да хвърлят този поглед. Всяка епоха, всяка гузна епоха огражда с високи стени своя Версай; а аз лично най-много мразя стените, издигнати с перо и четка.

И ето че една нощ Сара чу момичето да ридае. Тя влезе в стаята му и го успокои, което не бе много трудно, понеже Мили си беше дете във всичко въпреки годините си: не можеше да чете и да пише, а хората около себе си познаваше не по-добре от куче — ако я погалеха, разбираше; ритнеха ли я, ами че това е животът. Нощта бе леденостудена и Сара просто се пъхна в леглото й, взе момичето в прегръдките си, целуна го и го утеши с ласки. За нея Мили бе като някое от болните агънца, за които тя толкова се грижеше по времето, преди светските амбиции на баща й да лишат живота им от радостите и неволите на селското ежедневие. Бог е свидетел, че също такъв бе случаят и с дъщерята на орача.

Оттогава агънцето почти през ден отиваше при нея, все така унило. Спеше зле, по-зле и от Сара, която често си лягаше сама, но като се събудеше призори, намираше до себе си момичето, вмъкнало се в стаята й в някой мъчителен среднощен час. То, горкото, се боеше от тъмното и ако не бе Сара, щеше да предпочете да се върне горе в общата спалня.

Тези нежни отношения бяха почти безмълвни. Двете почти не разговаряха, освен понякога за най-дребните неща из къщи. Знаеха, че е важна само онази топлота, мълчаливата близост в нощта. Дали не е имало нещо сексуално в чувствата им? Може би, но те не прекрачваха границите на отношенията между две сестри. Няма съмнение, че тук-там в други обществени прослойки — сред оскотената градска нищета или сред най-еманципираната аристокрация — и тогава е съществувало истинско лесбийство; но толкова обичайното викторианско явление жени да спят заедно можем да отдадем много повече на пагубното високомерие на тогавашния мъж, отколкото на по-съмнителни подбуди. А и в такива бездни на самотата, нима всяко сближаване не е по-скоро проява на човечност, отколкото извратеност?

Но нека оставим тези две невинни същества да спят и да се върнем към по-разсъдливата, по-образована и изобщо по-благородна двойка там долу край морето.

 

 

Двата венеца на творението бяха преминали от темата за мис Удръф и доста двусмислената метафора за мъглата отново в по-обозримото поле на палеонтологията.

— Трябва да признаете — говореше Чарлс, — че в откритията на Лайел е заложен много по-богат смисъл, отколкото в обикновен научен труд. Боя се, че на църквата й предстои тежка битка.

Нека да поясня, че Лайел е бащата на модерната геология. Още през 1778 година в прочутото си произведение „Epoques de la Nature“^[34] Бюфон взриви мита, измислен от архиепископ Ъшър през седемнадесети век и авторитетно записан в безброй издания на официалната английска Библия, че светът е бил сътворен в девет часа на 26 октомври 4004 година пр. н.е. Дори великият френски естествоизпитател обаче не дръзва да измести сътворението на света с повече от 75 000 години назад. „Принципи на геологията“ на Лайел, публикувани между 1830 и 1833 година и съвпадащи много добре по време с реформите във всички области, шеметно състариха света с милиони години. Името на автора е почти забравено, но то има голямо значение: на своите съвременници и на безброй учени в други области той е дал най-смислената представа за епохите. Неговите открития бяха мощен повей, смразяващ боязливите, но тласкащ смелите през спарените метафизични коридори на века. Не забравяйте обаче, че по времето, за което разказвам, малцина бяха чували изобщо за великите постижения на Лайел, още по-малко вярваха на теориите му, а почти никой не приемаше всичките му изводи. Библейската легенда за сътворението на света е голяма лъжа, но е много по-етична; а утробата на шест хиляди години е далеч по-уютна, отколкото ако е на два милиарда години.

Чарлс следователно бе заинтригуван — макар че бъдещият му тъст и чичо му го бяха съветвали да стъпва много предпазливо в тази посока — дали доктор Гроган ще сподели, или ще отхвърли с пренебрежение тревогата му за теолозите.

Докторът прояви сдържаност. Впери поглед в огъня и измърмори:

— Да, наистина.

Настъпи кратка тишина, която Чарлс наруши уж случайно, като че само за да поддържа разговора.

— Чели ли сте нещо от оногова, от Дарвин?

Вместо отговор Гроган само го прониза с поглед през очилата. После стана и с керосиновата лампа в ръка отиде до полицата с книги в дъното на тясната стая. Върна се бързо и подаде на Чарлс една книга. Беше „Произход на видовете“. Той погледна доктора в строгите очи.

— Не исках да кажа…

— Чели ли сте я?

— Да.

— Тогава защо наричате великия й автор „оногова“?

— Съдейки по думите ви…

— Това е книга за живите, Смитсън. Не за мъртвите.

Докторът се извърна малко гневно и постави лампата на масата. Чарлс се изправи.

— Съвсем прав сте. Извинявам се.

Дребничкият Гроган го погледна косо.

— Преди няколко години тук беше пристигнал Гос с цяла свита от ентусиазирани учени дами. Чели ли сте неговия „Omphalos“^[35]?

Чарлс се засмя.

— Според мен това е върховно творение на глупостта.

На свой ред Гроган, след като го беше подложил и на положителна, и на отрицателна проверка, се усмихна тъжно.

— И аз това му казах след лекцията, която изнесе. Ха! Как няма да му го кажа! — И ирландските ноздри на доктора изпръхтяха победоносно два пъти. — Мисля, че този мех, пълен с фундаменталистки вятър, доста ще се позамисли, преди да се развее отново по тукашното крайбрежие на Дорсит.

Той погледна Чарлс по-дружелюбно.

— Значи сте дарвинист?

— Страстен при това.

Тогава Гроган грабна ръката му и силно я стисна; сякаш той бе Крузо, а Чарлс — Петкан. В този миг между тях премина нещо, немного по-различно от онова, което преминаваше несъзнателно между двете спящи момичета половин миля по-далеч. Те знаеха, че са като две зрънца мая в цяло море от лениво тесто, две зрънца сол в цял супник блудкава супа.

Нашите двама карбонари на духа — нима момчето във всеки мъж не се е увличало винаги от играта на тайни организации? — преминаха на нова чаша грог, запалиха още по една пура и се впуснаха да честват Дарвин. Човек би допуснал, че изпитваха смирение пред великите нови истини, за които разговаряха. Но и двамата — особено Чарлс, докато се прибираше в ранните часове на утрото — бяха въодушевени от чувството за превъзходство, за интелектуална разлика, издигаща ги над себеподобните им.

Неосветеният Лайм представляваше масата обикновени хора, потънали в безпаметен сън; докато Чарлс, плод на естествения (и в двата смисъла на думата) отбор, представляваше чистият интелект, бодро крачещ, свободен като Бог, равен с вечно будните звезди и разбиращ всичко.

Всичко, освен Сара.

Двадесета глава

„Нима природата е звяр,

нима не е подвластна Богу?

Тя за вида милее много,

но никак — за горката твар…“

Тенисън (1850)

„Най-сетне тя наруши мълчанието и с мъка разказа всичко на доктор Бъркли. Коленичил, личният лекар на Джон Кенеди посочи с трепереща ръка окървавената й пола. «Друга рокля?», подсети я той стеснително. «Не!» — яростно прошепна тя. — Нека да видят какво са извършили.“

Уилям Манчестър, „Смъртта на един президент“

Тя стоеше прикрита в сумрака на другия край на тунела от бръшлян. Не се оглеждаше; беше го видяла да се изкачва между ясените. Денят бе лъчист и сияен, облян в лазур, с топъл югозападен ветрец. Събудил бе ята пролетни пеперуди — онези белите, с яркожълт и петна и зелени ивички, които напоследък се оказаха пречка за високите печалби в земеделието и затова бяха почти напълно изтровени; те придружаваха с танца си Чарлс по целия му път покрай Мандрата и през гората, а сега една от тях — блестяща жълта точица — се рееше в светлия край на тунела зад тъмния силует на Сара.

Преди да пристъпи в тъмнозелената сянка под бръшляна, Чарлс спря и се огледа като съзаклятник, за да се увери, че никой не го е проследил. Само величествените ясени простираха все още голите си клони над пустата местност.

Тя не се обърна, преди той да се приближи, а дори и тогава не го погледна; само бръкна в джоба на палтото си и мълчаливо, със сведени очи му подаде още една вкаменелост, сякаш беше дар за изкупление. Чарлс я взе, заразен от смущението й.

— Позволете ми да ви платя за тези екземпляри, колкото биха стрували в магазина на мис Анинг.

Тогава тя вдигна глава и очите им най-сетне се срещнаха. В нейните той прочете обида; и отново го обзе онова необяснимо чувство, че те го пронизват, че нещо не му достига, че я разочарова. Сега обаче това го накара да се опомни; той възприе позата, която бе решил, че трябва да има, защото срещата ставаше два дни след събитията в последните глави. Лаконичната забележка на доктор Гроган за предимството, което заслужават живите пред мъртвите, бе покълнала и Чарлс откри както човешко, така и научно оправдание за своето приключение. Бе имал доблестта да признае пред себе си, че в приключението му има не само непристойност, но и елемент на удоволствие, а сега вече ясно усещаше и повелята на дълга. Самият той несъмнено принадлежеше към най-жизнеспособните; но при човешките същества най-жизнеспособните носят и известна отговорност към по-малко приспособимите.

Той дори отново бе мислил, дали да не разкрие на Ърнестина случилото се между него и мис Удръф; но, уви, твърде живо си представяше как тя ще започне да задава глупави женски въпроси — такива, на които той не би могъл да отговори правдиво, без да навлезе в опасни води. Скоро той реши, че Ърнестина — не само като жена, но и поради липса на опит — няма да разбере алтруистичните му подбуди. Така много удобно избягна другата, по-малко привлекателна страна на дълга.

Той отби пълния с упрек поглед на Сара:

— По силата на обстоятелствата аз съм богат, а вие сте бедна. Затова мисля, че не бива да се стесняваме един от друг.

Такъв бе и планът му: да прояви състрадание към Сара, но да наложи разстояние, да й напомни — без високомерие, разбира се, и с много лека ирония — за разликата в положението им.

— Това е всичко, което мога да ви дам.

— Няма защо да ми давате каквото и да е.

— Вие дойдохте.

Нейното смирение го объркваше почти толкова, колкото и гордостта й.

— Дойдох, защото се убедих, че наистина имате нужда от помощ. И макар все още да не разбирам защо именно мен сте удостоили с честта да ме посветите във вашия… — Той се запъна, защото се готвеше да каже „случай“, а с това би се издал, че играе ролята както на лекар, така и на джентълмен. — … във вашето злощастие, готов съм да изслушам онова, което вие сама, ако не греша, поискахте да чуя.

Тя отново вдигна поглед към него. Той се почувства поласкан. Тя плахо посочи към огряното от слънцето място.

— Знам едно усамотено кътче наблизо. Може ли да идем там?

Той прояви готовност и тя тръгна през каменистата, огряна от слънцето просека, из която Чарлс се ровеше, когато тя за пръв път го бе намерила. Сара пристъпваше леко и уверено, с една ръка повдигаше полата си на няколко пръста, а с другата държеше панделките на черното си боне. Следвайки я съвсем не така пъргаво, Чарлс забеляза кръпките по петите на черните й чорапи, изтритите токове на обувките й, но също и червеникавите отблясъци на тъмната й коса. Трябва да е много красива, като е съвсем разпусната — мислеше той, — гъста и пищна, и макар сега да беше опъната назад и прибрана в яката на палтото й, Чарлс се запита дали не от кокетство носи толкова често бонето си в ръка.

Тя го поведе през втори зелен тунел; краят му излизаше на зелен склон, където отвесната скална стена отдавна се бе срутила. Туфички трева предлагаха опора за краката и тя внимателно си избираше пътя на зигзаг към върха. Докато се изкачваше с мъка след нея, той зърна стегнатите с панделка крайчета на бельото й, които стигаха почти до глезените; една истинска дама би се изкачвала след, а не пред него.

Горе Сара изчака Чарлс да я настигне. Оттам той я последва по ръба на скалата. На стотина метра над тях се извисяваха друга група скали. Това бяха гигантските „стъпала“, образувани от слягането, които се забелязваха от вълнолома на около три километра по-долу. Стигнаха до по-стръмен откос, който се стори на Чарлс опасен — едно подхлъзване, и след няколко метра човек би се претърколил безпомощно през ръба му надолу. Ако беше сам, сигурно щеше да се разколебае. Но Сара спокойно се изкачваше, сякаш не съзнаваше опасността. В другия край на скалата теренът ставаше равен за няколко метра и там бе нейното „усамотено кътче“.

Беше малка, обърната на юг долчинка, обградена от гъсти къпини и кучешки дрян: нещо като миниатюрен зелен амфитеатър. Закърнял глог стърчеше откъм гърба на сцената му, ако може да се назове с този термин място с диаметър, по-малък от пет крачки, където някой — очевидно не Сара — много отдавна бе примъкнал и подпрял голям плосък кремъчен блок, който като примитивен трон властваше над великолепната гледка към короните на дърветата и морето отвъд тях. Леко задъхан и доста изпотен във вълнения си костюм, Чарлс се огледа наоколо. Склоновете на долчинката бяха обрасли с жълти иглики и теменужки и с белите звездички на диви ягоди. Мястото бе пленително, над него сияеше небето, окъпано в следобедното слънце, защитено бе от всички страни.

— Трябва да ви поздравя. Притежавате гениална способност да намирате непристъпни кътчета.

— Да намирам самота.

Тя му предложи каменния трон до ниския глог.

— Това сигурно е вашето място.

Тя обаче се обърна, бързо и изящно седна върху една издатинка на няколко крачки от дървото, така че да е с лице към морето; и — както Чарлс установи, заемайки по-удобното място — за да е лицето й полускрито от него, а косата й — пак с умело кокетство — да е все пред очите му. Седеше много изправена, но със сведена глава, заета уж да оправя нещо по бонето си. Чарлс я наблюдаваше и мислено се усмихваше. Виждаше, че тя не знае как да започне, а обстановката — толкова alfresco^[36], толкова естествена и младежка, като между брат и сестра — не изискваше свенливата официалност, която тя й придаваше.

Тя остави настрана бонето, разкопча палтото си и скръсти ръце, но все още не заговаряше. Във високата яка на палтото и в кройката му, особено откъм гърба, имаше нещо мъжко, което я караше да прилича малко на кочияш, на жена във войнишка униформа — съвсем леко подобие, което косата веднага отричаше. С известна изненада Чарлс установи, че износените дрехи не я загрозяват, а дори в известен смисъл й подхождат, и то повече, отколкото биха й отивали някои по-хубави. Последните пет години бяха донесли много свобода в дамската мода, поне в Лондон. Вече масово се носеха първите сутиени, за да се придаде изкуствено хубава форма на бюста; гримираха се веждите и миглите, придаваше се блясък на устните, „пудреха“ се и се боядисваха косите… и то от страна на най-изисканите дами, а не само от demi monde^[37]. У Сара нямаше нищо такова. Тя изглеждаше съвсем безразлична към модата; и въпреки това запазваше чара си също като простичките иглики в краката на Чарлс, независимо от конкуренцията на екзотичните парникови цветя.

И така, Чарлс седеше и мълчеше, като малък крал с такъв странен просител в нозете си, без да е прекалено склонен да й помогне. Тя обаче не желаеше да говори. Може би от нерешителност и скромност; но той все по-ясно започна да усеща, че го предизвикват сам да изкопчи тайната, и най-накрая отстъпи.

— Мис Удръф, ненавиждам безнравствеността. Но още повече ненавиждам нравственост без състрадание. Обещавам да не бъда твърде строг съдник.

Тя леко мръдна глава, но все още се колебаеше. После като човек, който с неохота се готви да се гмурне във водата, се впусна в своята изповед.

— Името му бе Варген. Доведоха го у капитан Талбът след корабокрушение. Удавили се бяха всички, с изключение на двама. Това сигурно ви е разказвано.

— Само фактите. Нищо по-точно за него.

— Най-напред се възхитих на храбростта му. Тогава още не знаех, че мъжете могат да бъдат едновременно и много смели, и много нечестни. — Тя бе вперила очи в морето, сякаш говореше на него, а не на Чарлс. — Раната му беше ужасна. Кракът му бе разкъсан от хълбока до коляното. Ако се бе появила гангрена, щяха да му го отрежат. Търпеше силни болки през първите няколко дни. Но не викаше. Не простена дори. Когато докторът му превързваше раната, той само стискаше ръката ми. Толкова силно, че един ден едва не припаднах.

— Не говореше ли английски?

— Само няколко думи. А мисис Талбът знаеше френски не повече, отколкото той английски. Наскоро след идването му капитан Талбът бе извикан по служба. Варген ни разказа, че е от Бордо. Баща му бил богат адвокат, който се оженил повторно и обезнаследил децата от първия си брак. Варген постъпил в търговския флот — прекарвали вино. Бил първи помощник-капитан, когато корабът му се разбил. Но всичко, което говореше, е измама. Не знам дори кой всъщност е той. Изглеждаше джентълмен. Това е всичко.

Сара говореше като човек, който не е свикнал да изразява свързано дълга мисъл; правеше особени кратки паузи между накъсаните си колебливи изречения — дали за да ги обмисля предварително, или за да го остави да я прекъсне, Чарлс не можеше да определи.

— Разбирам — смънка той.

— Понякога си мисля, че не е имал нищо общо с корабокрушението. Че е бил самият дявол, предрешен като моряк. — Тя сведе поглед към ръцете си. — Беше много красив. Никой не ме е ограждал с такова внимание като него — говоря за времето, когато започна да оздравява. Не му се четеше. Беше по-капризен и от дете. Трябваше около него да се водят разговори, да има хора, хора, които да го слушат. Говореше ми разни глупости за самата мен. Че не можел да разбере защо не съм омъжена. Такива работи. А аз бях толкова глупава, че да му вярвам.

— С една дума, позволявал си е твърде много, така ли?

— Трябва да разберете, че говорехме само на френски. Поради това може би изреченото от нас ми се струваше малко недействително. Никога не съм била във Франция, познанията ми за говоримия език не са много добри. Често не разбирах съвсем точно какво ми казва. Вината не е само негова. Може да съм чула не това, което е имал предвид. Понякога се шегуваше с мен. Но не звучеше обидно. — Тя се поколеба. — Аз… на мен ми харесваше… Наричаше ме жестока, когато не му позволявах да целуне ръката ми. Един ден и аз стигнах до заключението, че съм жестока.

— И престанахте да бъдете.

— Да.

Ниско над главите им се зарея гарван; черните му пера лъснаха, колебливо порейки лекия ветрец, преди да се стрелне нанякъде във внезапна уплаха.

— Разбирам.

Той искаше само да я насърчи, за да продължи, но тя го прие буквално.

— Не можете да разберете, мистър Смитсън. Защото не сте жена. Защото не сте жена, родена да бъде съпруга на фермер, но получила образование за… нещо по-добро. Няколко пъти са искали ръката ми. Като бях още в Дорчестър, един богат скотовъдец… но това няма значение. Не сте се родили жена със страхопочитание и любов към интелигентността, красотата, знанието… не знам как да го изразя… нямам право да искам тези неща, но сърцето ми жадува за тях и не мога да повярвам, че е само от суета… — Тя замълча за миг. — Не сте били дори гувернантка, мистър Смитсън, млада жена без деца, на която й плащат да гледа деца. Не бихте могли да знаете, че колкото по-сладки са те, толкова по-непоносима е болката. Не бива да мислите, че говоря така единствено от завист. Обичах малките Пол и Вирджиния, а към мисис Талбът изпитвам само благодарност и преданост: бих умряла за нея или децата й. Но да живееш всеки ден сред едно щастливо семейство, да бъдеш най-близък свидетел на щастлив брак, весел дом, прелестни деца… — Тя млъкна. — Мисис Талбът е точно на моята възраст. — Пак млъкна. — Постепенно започна да ми се струва, че са ме пуснали да живея в рая, но ми е забранено да му се наслаждавам.

— Но не смятате ли, че по същия начин всеки от нас е лишен от едно или друго? — Тя поклати глава неочаквано отривисто. Той разбра, че е засегнал някакво дълбоко чувство в нея. — Исках да кажа, че привилегиите на общественото положение не носят непременно щастие.

— Няма нищо общо между положението, в което щастието е поне възможно, и онова, при което… — И тя пак тръсна глава.

— Но вие, естествено, не бихте могли да твърдите, че всички гувернантки са нещастни… или остават неомъжени.

— Всички като мен.

Той замълча, после добави:

— Прекъснах разказа ви. Простете.

— И ще ми повярвате ли, че не говоря от завист?

Тя се обърна към него с настойчив поглед и той кимна. Като откъсна малко стръкче овчарска торбичка със сини цветчета като гениталии на миниатюрно амурче, тя продължи:

— Варген оздравя. Оставаше само седмица до деня, в който щеше да си замине. Вече бе обявил, че не е безразличен към мен.

— Предложи ли ви да се омъжите за него?

Тя се затрудни да отговори.

— Ставаше дума и за брак. Каза ми, че като се върне във Франция, ще го направят капитан на товарен кораб. Че хранел надежди да си възвърне наследствените права, които той и брат му загубили. — Тя се поколеба, преди да продължи. — Пожела да отида с него във Франция.

— Мисис Талбът знаеше ли това?

— Тя е най-добрата жена. И най-невинната. Ако капитан Талбът беше там… Но го нямаше. В началото се срамувах да й кажа. А накрая се боях. — И добави: — Боях се от съвета, който знаех, че трябва да ми даде. — Започна да къса листенцата на овчарската торбичка. — Варген стана настойчив. Накара ме да повярвам, че цялото му щастие зависи от това, дали ще го придружа във Франция — нещо повече: че и моето щастие зависи от същото. Бил узнал много неща за мен. Че баща ми е починал в лудницата. Че съм без средства и без близки роднини. Че от години се чувствам — без сама да знам защо — обречена на самота. — Тя остави цветчето и вплете пръсти на скута си. — Моят живот е белязан от самотата, мистър Смитсън. Сякаш съм орисана да не се свържа в приятелство с равен на мен човек, никога да не живея в собствен дом, никога да не видя света по друг начин освен като общото правило, от което аз трябва да съм изключение. Преди четири години баща ми трябваше да обяви фалит. Разпродадоха цялото ни имущество. Оттогава страдам от натрапчивата мисъл, че дори предметите — най-обикновените столове, маси, огледала — са се наговорили да утежнят самотата ми. Няма никога да ни притежаваш — казват те. Няма никога да сме твои. Винаги ще бъдем на другиго. Знам, че това е лудост, знам, че в индустриалните градове съществуват такава беднотия и самотност, в сравнение с които аз живея в удобства и разкош. Но като чета за безумните отмъщения на юнионистите, нещо в мен ги оправдава. Дори им завиждам, че знаят кога и как да излеят гнева си. А аз съм безсилна. — В гласа й се бе прокраднало нещо ново, някаква сила на чувството, която опровергаваше отчасти последните й думи. Тя добави по-спокойно: — Боя се, че не мога да се изразя достатъчно ясно.

— Не съм сигурен, че бих могъл да оправдая чувствата ви, но отлично ви разбирам.

— Варген отпътува, за да вземе пощенския кораб от Уеймът. Мисис Талбът естествено предполагаше, че той ще се качи на него, още щом пристигне там. Но той ми каза, че ще ме чака да отида при него. Не му обещах. Напротив — заклех се, че… но бях обляна в сълзи. Той си тръгна с думите, че ще чака една седмица. Отговорих му, че няма никога да го последвам. Но като мина един ден, после втори, а него го нямаше вече да си говорим, чувството за самота, за което току-що ви казах, отново ме обзе. Струваше ми се, че ще се удавя в него и още по-лошо, че съм оставила спасителната греда да се отдалечи непостижимо от мен. Завладя ме отчаяние. То ми причиняваше двойно по-мъчителна болка поради усилията, които трябваше да правя, за да го прикривам. На петия ден вече не можех да я понасям.

— Доколкото разбирам, всичко е било пазено в тайна от мисис Талбът. Не породи ли това съмнение у вас? Мъж, който има почтени намерения, едва ли би се държал така.

— Мистър Смитсън, разбирам, че човек, който не познава характера и положението ми по онова време, би сметнал за престъпно безумието ми и това, че бях сляпа за истинската същност на Варген. Не се заблуждавам вече. Може би винаги съм го знаела. Сигурно някакъв дълбок недостатък в душата ми е правел всичко възможно да заслепи по-доброто у мен. Впрочем от самото начало бяхме започнали да си служим с измама. Трудно е да изоставиш такъв път, щом веднъж си тръгнал по него.

Това би могло да бъде предупреждение за Чарлс, но той бе твърде погълнат от нейния разказ, за да мисли за себе си.

— Вие отидохте ли в Уеймът?

— Излъгах мисис Талбът, че някаква съученичка се е разболяла тежко. Тя мислеше, че отивам в Шърбърн. И за двете места трябва да се мине през Дорчестър. Щом пристигнах там, взех омнибуса за Уеймът.

Изведнъж Сара млъкна и оброни глава, сякаш нямаше сили да продължи.

— Не се измъчвайте, мис Удръф. Мога да си представя…

Но тя поклати глава.

— Стигнах до онова, което трябва да разкажа. Но не знам как.

Чарлс също гледаше в земята. Един дрозд, скрит в короната на някой от огромните ясени долу, запя лудешки под безмълвния покой на синевата.

Най-сетне тя поде:

— Намерих странноприемница до пристанището. После отидох в хотела, където той ми бе казал, че ще отседне. Нямаше го. Но бе оставил бележка, в която ми съобщаваше името на друг хотел. Отидох там. Не беше… порядъчно място. Разбрах това от начина, по който ми отговориха, като попитах за него. Казаха ми къде е стаята му и очакваха да се кача при него. Настоях да го извикат. Той слезе. Изглеждаше безкрайно щастлив, че ме вижда, и се държеше наистина като влюбен. Извини се, че хотелът е така неугледен. Обясни, че е по-евтин от другите и е предпочитан от френските моряци и търговци. Бях изплашена, но той бе много мил. Не бях яла целия ден и той поръча да приготвят храна… — Поколеба се и продължи: — В общите помещения беше много шумно и затова отидохме в един салон. Не мога да ви кажа как, но усетих, че се е променил. При все че беше толкова внимателен, толкова усмихнат и нежен, знаех, че ако не бях отишла, нямаше да е нито изненадан, нито щеше дълбоко да тъгува. Разбрах, че съм била за него само забавление, докато оздравее. Завесата пред очите ми се вдигна. Видях, че е неискрен, че е… лъжец. Прозрях, че бракът ми с него би означавал да се свържа с недостоен авантюрист. Разбрах всичко това още в първите пет минути от тази среща. — Доловила сякаш горчивината на самообвинение да се прокрадва в гласа й, тя спря; после продължи по-тихо: — Може би се чудите как не съм го осъзнала по-рано. Мисля, че съм го разбирала. Но едно е да разбираш нещо, а друго е да го приемаш. Струва ми се, че той малко приличаше на онзи гущер, който си сменя цвета според околната среда. Докато беше в дома на джентълмен, много повече наподобяваше джентълмен. Там, в хотела, го видях в истинската му светлина. И разбрах, че тази му окраска е далеч по-естествена от другата.

Тя пак впери поглед в морето. Чарлс си представи, че сега по страните й се е разляла по-гъста руменина, но лицето й беше извърнато.

— Знам, че при такива обстоятелства една… порядъчна жена веднага би си тръгнала. След онази вечер хиляди пъти съм се взирала в душата си. Установих само, че няма достатъчно основание за поведението ми. Щом разбрах грешката си… от първо бях като вцепенена от ужас и все пак… Беше толкова ужасно, че се опитах да намеря в него достойнства, почтеност, благородство. После ме обзе нещо като гняв, че съм измамена. Казвах си, че ако не бях страдала от такава непоносима самота преди това, нямаше да бъда толкова заслепена. Така прехвърлих вината за положението си върху обстоятелствата. Никога не бях изпадала в подобно положение. Никога не се бях озовавала в такъв хан, където порядъчността като че беше непозната, а грехът бе на такава почит, на каквато е добродетелта в по-изискани места. Не мога да го обясня. Бях съвсем объркана. Може би смятах, че дългът към самата мен изисква да се държа като господарка на съдбата си. Аз бях избягала при този непознат човек. Прекалената скромност би изглеждала нелепа… почти суета. — Тя замълча. — И останах. Изядох сервираната вечеря. Изпих виното, както той настояваше. То не ме замая. Мисля, че дори ми помогна да виждам нещата по-ясно… Възможно ли е?

Тя едва забележимо се обърна към него в очакване на отговор; сякаш той можеше едва ли не да изчезне и тя искаше да се увери, макар и без да поглежда, че не е потънал вдън земя.

— Без съмнение.

— Виното сякаш ми даде сила и смелост… а и прозрение. Не беше вече ръката на дявола. Настъпи моментът, в който Варген не можеше повече да крие истинските си намерения към мен. Нито пък аз можех да се преструвам на изненадана. Моята невинност бе лъжлива още от мига, в който реших да остана. Не се опитвам да се оправдавам, мистър Смитсън. Много добре знам, че можех — дори след като вратата се затвори зад момичето, което изнесе съдовете от вечерята ни, — че още можех да си тръгна. Можех да ви кажа, че той си е послужил със сила, че ме е упоил… каквото и да е. Но не е така. Той беше човек без скрупули, човек на прищевките, дълбоко егоистичен. Но никога не би посегнал на жена против волята й.

Изведнъж съвсем неочаквано тя се обърна и погледна Чарлс право в очите. Беше се изчервила силно, но изглеждаше не толкова смутена, колкото разпалена, гневна, упорстваща; сякаш стоеше гола пред него, но бе горда от това.

— Отдадох му се.

Той не можа да издържи погледа й и сведе очи, кимвайки съвсем леко.

— Разбирам.

— Ето защо съм дваж опозорена — от обстоятелствата и от избора си.

Настъпи тишина. Тя отново се обърна към морето.

— Не съм искал да ми разказвате тези неща — едва чуто рече той.

— Мистър Смитсън, аз ви моля да разберете не това, че се опозорих, а защо го извърших. Защо пожертвах най-ценното, което притежава една жена, за мимолетното удоволствие на един мъж, когото не обичах. — Тя обхвана лицето си с длани. — Извърших го, за да не бъда вече никога каквато бях преди. Извърших го, за да могат хората да ме сочат и да казват: Ето я Блудницата на френския лейтенант — да, няма защо да крия думата. За да знаят, че съм страдала и страдам, както страдат и други във всеки град и село на тази страна. Аз не можех да се венчая за този човек. Затова се венчах за срама. Не твърдя, че знаех какво върша, нито че съвсем хладнокръвно оставих Варген да постигне онова, което искаше. Тогава ми се струваше, че се хвърлям от ръба на пропаст или забивам нож в сърцето си. Беше нещо като самоубийство. Постъпка на отчаян, мистър Смитсън. Съзнавам, че беше осъдително… непристойно, но не знаех по какъв друг начин да се отърся от онова, което бях. Ако бях напуснала тогава стаята и се бях върнала при мисис Талбът да продължа предишното си съществуване, знам, че досега вече наистина щях да съм мъртва… и то от собствената си ръка. Онова, което ме крепи, е срамът ми, съзнанието, че наистина не съм като другите жени. Аз няма никога да имам като тях деца, съпруг и онова невинно щастие, което имат те. А те няма никога да разберат причината за моето престъпление. — Тя замълча, сякаш сама за пръв път проумяваше какво говори. — Понякога почти ги съжалявам. Мисля, че имам свобода, каквато те не са в състояние да разберат. Никаква обида, никакво обяснение не могат да ме засегнат. Защото съм прекрачила границата на приличието. Аз съм нищо, вече не съм човешко същество. Аз съм Блудницата на френския лейтенант.

Чарлс разбра доста зле онова, което тя се опитваше да изрази в дългия си монолог. До момента на странното й решение в Уеймът, той изпитваше много по-голямо съчувствие към поведението й, отколкото бе проявил; представяше си бавната, мъчителна агония на живота й като гувернантка; колко лесно би могла да попадне в ноктите на такъв добре прикрит злодей като Варген; но тези приказки за свобода отвъд границите, за венчаването със срама, му се струваха непонятни. И все пак донякъде я разбираше, защото към края на своята самозащита Сара се бе разплакала. Тя скри сълзите си, или поне се опита да ги скрие; не захлупи лице в дланите си, не посегна за кърпичка, а седеше с извърната глава. Отначало Чарлс не се бе досетил каква е истинската причина за мълчанието й.

После някакъв инстинкт го накара да стане и безшумно да направи две крачки по тревата, за да погледне профила на това лице. Видя, че страните й са мокри, и усети неудържимо вълнение и смут; оплете се в цял лабиринт от противоречиви мисли и чувства и бе откъснат безнадеждно далеч от сигурната си котва на безпристрастен и благоразумен съдник. Представи си сцената, която тя не бе разказала с подробности: нейното отдаване. Беше едновременно и Варген, който я обладава, и мъжът, който се хвърля към него и го поваля с удар; така както Сара бе за него едновременно невинна жертва и непокорна, изоставена жена. Дълбоко в себе си той й прости загубеното целомъдрие и надзърна в тъмните сенки, където е можел сам да му се наслади.

Такава внезапна промяна на сексуалната тоналност е невъзможна днес. Достатъчно е един мъж и една жена да установят съвсем случайно връзка помежду си, за да помислят за възможността за физическо общуване. Ние смятаме за благотворно такова прямо отношение към естествените импулси на човешкото поведение, но по времето на Чарлс желанията, забранени от общественото съзнание, не са имали достъп до съзнанието на отделния човек, така че тези дебнещи тигри са го нападали съвсем изневиделица.

Освен това викторианците са притежавали онова странно, присъщо на египтяните влечение към затвореното пространство. Тяхната клаустрофилия съвсем ясно личи в дрехите им, обвиващи ги подобно на мумии, в тесните прозорци и коридори на къщите им, в страха им от откритото и от разголеното. Революционното течение в живописта по времето на Чарлс бяха естествено прерафаелитите; те направиха поне опит да признаят природата и еротиката, но достатъчно е само да сравним пасторалния фон у един Миле или Форд Мадокс Браун с картините на Констъбъл или Палмър, за да се убедим колко идеализиращо са подхождали първите двама към външната действителност, изобразявайки я като декор. Ето защо Чарлс не възприе откритата изповед на Сара — открита по същество и направена под открито небе — като картина на по-истинския живот, а като поглед към един идеален свят. Тя не му се стори странна с това, че е по-близо до действителността, а защото бе по-далеч от нея: един митичен свят, където голата красота бе по-важна от голата истина.

Чарлс постоя няколко шеметни мига с поглед, сведен към нея, после се обърна и си седна на мястото с разтуптяно сърце, сякаш току-що се е отдръпнал от ръба на скалата. Навътре в морето над най-южната част на хоризонта неусетно се бе появила армада облаци. Кремави, кехлибарени, снежнобели като величествените хребети на планинска верига, с кули и крепости, додето стига погледът… само че далечни като Телемското абатство, като някаква земя на непорочна томителна идилия, из която Чарлс, Сара и Ърнестина биха могли да бродят…

Не искам да кажа, че мислите на Чарлс рисуваха така точно, така безсрамно някакъв мохамедански рай. Далечните облаци обаче му напомняха за собственото неудовлетворение; за желанието отново да плава през Тиренско море, да язди, вдишвайки сухия въздух, към далечните стени на Авила; или да се изкачва към някой гръцки храм под палещото егейско слънце. Ала в същия миг някакъв силует, тъмна сянка — мъртвата му сестра — се появи пред него; леко, мамещо, по стъпалата от дялан камък към загадката на разрушените колони.

Двадесет и първа глава

„Прости ми! Прости ми!

О, Маргарет, зная

по тебе в копнения неутолими

аз всуе ридая.

 

Аз всуе разтварям прегръдки и чезна

от горест, а то е,

понеже разделя ни зинала бездна —

туй минало твое…“

Матю Арнолд, „Раздяла“ (1853)

Настана минутно мълчание. Изправяйки леко глава, тя показа, че се е съвзела. Поизвърна се към него.

— Нека да довърша. Остана още малко.

— Моля ви, не се разстройвайте.

Тя кимна вместо обещание и продължи:

— Замина си на следващия ден. Тогава тръгваше корабът. Имаше много оправдания: семейните му затруднения, дългото отсъствие от къщи. Обеща, че веднага ще се върне. Знаех, че лъже. Но не казах нищо. Може би си мислите, че е трябвало да се върна при мисис Талбът и да се преструвам, че съм била в Шербърн. Не можех да крия чувствата си, мистър Смитсън. Бях зашеметена от отчаяние. Достатъчно беше да погледнат лицето ми, за да разберат, че докато ме е нямало, с мен се е случило нещо, което е променило живота ми. А и не можех да излъжа мисис Талбът. Не исках да лъжа.

— Значи сте й казали същото, което току-що ми разказахте.

Тя заби поглед в ръцете си.

— Не, казах й, че съм срещнала Варген. Че той ще се върне, за да се ожени за мен. Говорех така… не от гордост. Тя има добро сърце и щеше да ме разбере правилно — да ми прости, искам да кажа, — но не можех да й призная, че отчасти и нейното щастие ме е тласнало към това.

— Кога узнахте, че е женен?

— Месец по-късно. Твърдеше, че бил нещастен в брака. Още пишеше за любов, че нещата можело да се уредят… Не бях изненадана. Не усещах болка. Отговорих му без гняв. Писах му, че съм престанала да го обичам и че не желая да го виждам повече.

— И криете това от всички, освен от мен?

Тя се бави дълго, преди да отговори.

— Да. По причините, които вече споменах.

— За да се самонакажете?

— За да бъда такава, каквато трябва. Низвергната.

Чарлс си спомни колко разумно бе реагирал доктор Гроган на неговата тревога за Сара.

— Но, мила мис Удръф, ако всяка жена, измамена от някой безчестен член на мъжкия пол, сметне, че трябва да се държи като вас… боя се, че страната ще се окаже пълна с низвергнати жени.

— Пълна е.

— Как така? Това е абсурдно.

— Пълна е с такива жени, които от страх се прикриват.

Той впери очи в гърба й и си спомни още нещо, което бе казал Гроган — за пациентите, отказващи да взимат лекарство. Реши да направи още един опит. Наведе се напред, сключи пръсти.

— Много добре си представям колко трагични могат да се сторят някои обстоятелства на образования и умен човек. Но не трябва ли точно тези му качества да го накарат да се издигне над…

Тя внезапно се изправи и се приближи до ръба на скалата. Чарлс бързо я последва и застана до нея, готов да я хване за ръката: защото разбра, че сухият му съвет оказа обратното въздействие. Тя гледаше към морето и изражението й подсказа на Чарлс, че осъзнава грешката си: и той е като другите — само глашатай на условностите. В нея наистина имаше нещо мъжко. Чарлс се почувства като стара клюкарка и това не му хареса.

— Простете ми. Може би изисквам твърде много. Но ви го казах с добро.

Тя сведе глава в отговор на сдържаното извинение, но после пак прикова поглед в морето. Сега двамата бяха по-незащитени: можеше да ги види всеки, който минаваше долу сред дърветата.

— Отстъпете назад, моля ви. Тук не е безопасно.

Тя се обърна и го погледна. И отново като че проникна в истинските му подбуди, чиято голота го смути. Случва се върху нечие лице днес да разпознаем изражение от преди един век, но не и от един век напред. Миг по-късно тя мина покрай него и се отправи към глога. Той застана в центъра на малката сцена.

— Това, което ми разказахте, само потвърждава предишното ми убеждение, че трябва да напуснете Лайм.

— Ако напусна това място, ще се лиша от срама си. Тогава съм загубена.

Тя посегна и докосна клонче глог. Не беше сигурен, но му се стори, че тя съзнателно притисна показалеца си: след секунди се взираше в алена капчица кръв. Погледа я известно време, после извади от джоба си кърпичка и скришом попи кръвта.

Той помълча малко, после я попита направо:

— Защо отказахте помощта на доктор Гроган миналото лято? — Очите й го стрелнаха с упрек, но той бе подготвен. — Да… попитах го за мнението му. Не можете да отречете, че имах право да го сторя.

Тя пак извърна глава.

— Да, имали сте право.

— Тогава трябва да ми отговорите.

— Защото не пожелах да потърся помощ от него. Не че имам нещо против него. Знам, че искаше да ми помогне.

— И не ви ли даде същия съвет?

— Да.

— Тогава ще си позволя да ви напомня какво ми обещахте.

Тя не отговори. Но мълчанието й беше равносилно на отговор. Чарлс направи няколко крачки към мястото, където тя стоеше, вперила поглед в клонките на глога.

— Мис Удръф?

— След като вече знаете истината… държите ли на съвета си?

— Разбира се.

— Значи, ми прощавате греха?

Това завари Чарлс малко неподготвен.

— Придавате твърде голямо значение на моята прошка. Важното е вие да си простите греха. А тук никога не бихте могли да го направите.

— Не отговорихте на въпроса ми, мистър Смитсън.

— Боже опази, да взимам решения, на каквито само нашият Създател има право. Но аз съм убеден и всички сме убедени, че сте се покаяли достатъчно. Простено ви е.

— И мога да бъда забравена?

Сухата категоричност на гласа й го смути за миг. После й се усмихна.

— Ако с това искате да кажете, че приятелите ви тук не желаят да ви помогнат…

— Не исках да кажа това. Зная, че имат добри намерения. Само че аз съм като този глог, мистър Смитсън. Никой не го упреква, загдето е пораснал тук в самота. Но тръгне ли по Броуд Стрийт, ще наруши нормите на обществото.

Той изсумтя в знак на протест.

— Мила мис Удръф, да нямате предвид, че е ваш дълг да нарушавате нормите на обществото? — И добави: — Ако съм ви разбрал правилно.

Тя се поизвърна към него.

— Та нима обществото не иска да ме отпрати в друга самота?

— Сега вие поставяте под въпрос справедливостта на битието.

— Забранено ли е?

— Не е забранено. Безполезно е.

Тя разтърси глава.

— Има полза. Макар и горчива. — Каза го не за да възрази, а с дълбока тъга, почти сама на себе си.

Изповедта й като отшумяла вълна бе оставила у Чарлс чувството, че е пропилял нещо. Той разбираше, че зад нейния прям поглед има същата прямота в мисъл и слово; сторило му се бе, че тя се домогва до интелектуално равенство, че у нея се таи скрита неприязън към мъжкия пол, по сега откриваше не това, а близост, близост, каквато има между две голи тела, съзвучие на мислите и чувствата, каквото допреди му бе изглеждало невъзможно в отношенията между мъжа и жената. Разсъждаваше не субективно, а обективно: това е забележителна жена, стига само някой свободен мъж да съумее да вникне в нея. Изпитваше не мъжка завист, а човешка болка. Внезапно той я докосна по рамото, сякаш искаше да я утеши, после пак тъй бързо се извърна. Мълчаха и двамата.

Доловила сякаш неговото притеснение, тя заговори:

— Значи мислите, че трябва да напусна този град?

Той веднага почувства облекчение и се обърна въодушевен към нея.

— Умолявам ви. Нова обстановка, нови лица… и не се безпокойте за разноските. Чакаме само да решите, за да се заемем с всичко необходимо.

— Може ли да помисля ден-два?

— Щом смятате, че трябва. — Той се възползва от случая да уточни подробностите. — Предлагам да поставим нещата под попечителството на мисис Трантър. Ако ми позволите, аз ще се погрижа кесията й да задоволи всички ваши потребности.

Главата й клюмна, като че ли пак щеше да заплаче. Промълви:

— Не заслужавам такава щедрост. Аз…

— Не казвайте нищо. Според мен няма по-добър начин да се изразходват парите.

Лека тръпка на тържество премина през Чарлс. Стана така, както бе предсказал Гроган. Изповедта я бе излекувала… или поне даваше надежда за излекуване. Той се обърна да си вземе ясеновия бастун, оставен на камъка.

— Трябва да дойда у мисис Трантър, нали?

— Прекрасно. Разбира се, не е необходимо да говорим за срещите ни.

— Няма да спомена нищо.

Той вече си представяше сцената: ще бъде вежлив, но малко безразлично изненадан, после съвсем безразлично ще настои всяка финансова помощ да бъде за негова сметка. Ърнестина може и да му се подиграва, но на съвестта ще му олекне. Той се усмихна на Сара.

— Споделихте тайната си. Мисля, че ще се отърсите и от много други грижи. Природата е била доста щедра към вас. Няма от какво да се боите в живота. Ще дойде ден, в който тези няколко злощастни години ще ви се видят като сянка от облаче върху брега край Чесил. Ще стоите, огряна от слънцето, и ще се усмихвате на собствените си минали грижи. — Стори му се, че в недоверчивия й поглед проблесна искрица надежда; за миг тя заприлича на дете, което хем иска, хем не иска да го залъгват — или поучават, — за да не заплаче. Той се усмихна още по-топло и добави почти весело: — Не е ли време вече да слизаме?

Тя като че ли искаше да каже нещо, без съмнение да го увери отново в благодарността си, но по вида му разбра, че той вече нервничи, погледна го за последен път в очите и мина пред него.

Поведе го надолу със същите уверени и бързи крачки, с каквито беше се изкачила. Като я гледаше в гръб, той усети как започва леко да съжалява. Няма вече да я вижда така… Съжаление и облекчение. Забележителна млада жена. „Няма да я забравя; няма и да е необходимо“, утеши се той. За в бъдеще леля Трантър щеше да му донася всичко за нея.

Стигнаха до подножието на по-ниската скала, минаха през първия тунел от бръшлян, прекосиха каменистата просека и навлязоха във втория коридор. И изведнъж! Далеч отдолу, откъм главната пътека, пресичаща Канарата, се разнесе сподавен смях. Въздействието му върху двамата беше странно: сякаш някоя палава горска фея бе наблюдавала тайната им среща и вече не можеше да сдържа смеха си над глупавата им сигурност, че са останали незабелязани.

Чарлс и Сара се заковаха като по даден знак. Облекчението, започнало да обзема Чарлс, моментално се превърна в изненада и ужас. Завесата от бръшлян бе много плътна, смехът бе дошъл от двеста-триста метра: не можеше да са ги забелязали. Само че като заслизат по склона… В следващия миг тя бързо вдигна пръст до устните си, даде му знак да не мърда и сама се промъкна до края на тунела. Чарлс видя как се надвеси и предпазливо огледа пътеката надолу. После рязко извърна лице към него. Кимна му да отиде при нея, но съвсем безшумно; в същото време смехът се разнесе от ново. Този път беше по-тих, но по-близко. Който и да беше на пътеката, сега се отклоняваше от нея и се изкачваше между ясените към тях.

Чарлс пристъпи предпазливо към Сара, проверявайки всяко място, за да не вдига шум с подкованите си обуща. Чувстваше, че цял пламти, че е отвратително смутен. Всякакво обяснение би било съвсем прозрачно. Както и да го видеха със Сара, щеше да е заловен на местопрестъплението.

Той стигна до мястото, където стоеше тя, и където за щастие бръшлянът бе най-гъст. Обърнала гръб на натрапниците, тя се бе облегнала на един ствол, безмълвно свела очи, сякаш се чувстваше виновна, че е довела и двамата до това положение. Чарлс погледна през листата надолу по склона към ясеновата горичка и кръвта му замръзна в жилите. Търсейки като че ли същото укритие, към тях приближаваха Сам и Мери. Сам бе обгърнал раменете на момичето. Той носеше шапката си, а тя — бонето си; беше със зелената рокля, подарък от Ърнестина. Главата й леко се опираше о бузата на Сам. Че са влюбени, беше ясно като бял ден, а в жилите им напираше живителната сила на април както в цветята, върху които стъпваха.

Чарлс се поотдръпна, без да ги изпуска от погледа си. Видя как Сам приближи лицето на момичето до своето и го целуна. То вдигна ръце и двамата се прегърнаха; после, все още без да се пускат, свенливо се раздалечиха малко. Сам поведе момичето към малка тревиста полянка, успяла да си извоюва място между дърветата. Мери седна и се отпусна назад, а Сам се облегна на лакът, свел поглед към нея, после отмахна кичура коса от лицето й, наведе се и нежно я целуна по очите.

Чарлс бе пронизан от ново безпокойство; погледна Сара, за да разбере дали е познала натрапниците. Но тя бе приковала очи в папратта пред краката си, сякаш двамата просто се бяха подслонили тук от внезапно рукнал дъжд. Минаха две, три минути. Безпокойството започна полека-лека да отстъпва пред известно облекчение: ясно бе, че двамата слуги се интересуваха много повече един от друг, отколкото от околността. Той отново погледна Сара. Сега тя ги наблюдаваше иззад ствола на дървото. Обърна се, все още със сведен поглед, и изведнъж най-неочаквано вдигна очи към него.

За миг.

После направи нещо толкова странно и изненадващо, все едно, че бе хвърлила дрехите си.

Засмя се.

Беше толкова особена усмивка, че от първо Чарлс я изгледа недоумяващо. Защо точно сега? Струваше му се, че едва ли не е чакала такъв случай, за да му разкрие усмивката си като доказателство, че има и чувство за хумор, че не е вечно мрачна. В големите очи, така сериозни, тъжни и прями, припламна ирония — ново нейно измерение, което малките Пол и Вирджиния вероятно добре са познавали някога, но Лайм досега не бе го заслужил.

Къде са сега претенциите ти, сякаш питаха тези очи и леко извитите устни? Къде останаха благородният ти произход, науката, възпитанието, общественото ти положение? Нещо повече: това не беше усмивка, която те кара да замръзнеш или да смръщиш вежди. На нея можеше да се отговори само с усмивка, защото тя оправдаваше Сам и Мери, оправдаваше всички; и по някакъв неподдаващ се на анализ начин заличаваше всичко станало до този момент между Чарлс и нея. Тази усмивка съдържаше — много по-дълбоко, отколкото съзнанието допускаше — разбиране, признаване на онова смущаващо равенство, което прелива в близост. Всъщност Чарлс не отвърна съзнателно на тази усмивка — той просто усети, че се усмихва: само с очите си, но се усмихва. До мозъка на костите си усещаше възбуда, някак си твърде смътна и обща, за да е сексуална: като човек, който, обиколил дълга и висока стена, най-сетне стига до търсената врата… за да я намери заключена.

Няколко минути останаха така: жената бе тази врата, но мъжът нямаше ключ. Тя отново сведе глава. Усмивката угасна. Продължително мълчание се възцари между тях. Чарлс прозря истината: действително стоеше с единия крак над пропастта. За миг си помисли, че ще скочи, че трябва да скочи. Знаеше, че ако протегне ръката си, тя няма да срещне съпротива… само пламенна взаимност на чувството. Руменината по страните му се сгъсти и той прошепна:

— Не бива вече никога да се срещаме сами.

Тя не вдигна глава, но едва забележимо кимна в знак на съгласие; после едва ли не нацупено се извърна и скри лице от него. Той отново надникна през листака. Главата и раменете на Сам бяха надвесени над невидимата Мери. Минаха няколко минути, но Чарлс продължаваше да гледа, а разумът му шеметно летеше надолу в пропастта, почти без да съзнава, че шпионира влюбената двойка; с всеки изминал миг същата отрова, срещу която се опитваше да се бори, все по-силно го заразяваше.

Мери го спаси. Внезапно тя бутна Сам настрани, прихна и хукна надолу към пътеката; спря за миг, извърна дяволитото си лице към Сам, вдигна чевръсто полата си и се понесе по склона, следвана от гънка ивица червена фуста под зелената рокля сред теменужките и живоликата. Сам се затича след нея. Фигурите им се смаляваха между сивите стволове; потъваха, изчезваха, мярна се синьо; смехът премина в лек писък; после тишина.

Минаха пет минути, през които скритата двойка не пророни и дума. Чарлс не отместваше поглед от хълма, сякаш беше много важно да не престава да бъде нащрек. Единственото му желание бе да избегне погледа на Сара. Най-сетне той наруши тишината.

— Вие по-добре си вървете. — Тя кимна. — Аз ще изчакам половин час.

Тя пак кимна, после тръгна покрай него. Очите им не се срещнаха.

Едва след като се отдалечи между ясените, тя се извърна да го погледне за миг. Не е могла да види лицето му, но сигурно е знаела, че я наблюдава. А нейното лице имаше пак онова поразяващо изражение. После тя безшумно се отдалечи между дърветата.

Двадесет и втора глава

„В гръдта ми чувствата тежаха

като товар… Възторг, омая,

скръб, ужас, радост и уплаха

стремях се да ги обуздая.

 

Мечтаех да съм смел и твърд,

със воля като меч дамаски,

горд и решителен до смърт,

без страх от хули, глух за ласки…

 

Но постепенно осъзнах:

и крепък като яка кула,

с мощ, ум, усърдие, замах —

тази любов ще бъде нула.“

Матю Арнолд, „Прощаване“ (1853)

Когато най-накрая и Чарлс се запъти към Лайм, мислите му представляваха вариации на известната и неостаряваща мъжка песничка: „Играеш си с огъня, момче“ — именно тази песничка, защото насоката на мислите му хармонираше със смисъла на думите й. Беше се държал глупаво, но глупостта не му беше навлякла възмездие. Бе поел абсурден риск, а се бе измъкнал невредим. И ето че щом големият извит нокът на каменния вълнолом се появи пред погледа му там долу, той почувства облекчение.

А и защо да се укорява чак толкова строго? Бе започнал всичко с най-чисти подбуди; беше я изцерил от лудостта, а ако нещо не дотам чисто се бе опитало за миг да проникне през отбранителните му позиции, то е било само като джодженова подправка към печеното агне. Би бил виновен, разбира се, ако сега не се отдръпне веднъж завинаги от огъня. Щеше да вземе всички необходими мерки. В края на краищата не беше нощна пеперуда, замаяна от пламъка, а разумно същество, и то от най-приспособените, надарено със свободна воля. Би ли рискувал да навлезе в такива опасни води, ако не беше сигурен, че може да се довери на този последен бастион? Смесвам метафорите… но така работеше и мозъкът на Чарлс.

И ето, облегнат единствено на избора си и на ясеновия бастун, той слизаше по хълма към града. Занапред безпощадно ще потиска — и то по свой избор — всякакво физическо влечение към тази жена. Ще отблъсква непреклонно — пак по свой избор — всякакви по-нататъшни настойчиви молби за срещи насаме. Защитата на интересите й ще бъде прехвърлена на леля Трантър — по негов избор. Следователно имаше правото, дори задължението, и занапред да държи Ърнестина в неведение — пак по свой избор. И когато пред погледа му се появи „Белият лъв“, той бе успял да се убеди, благодарение на своя избор, че заслужава поздравления… следователно можеше да гледа на Сара като на епизод от миналото си.

Забележителна млада жена, забележителна млада жена. Може наистина да смути човека. Той реши, че в това е — по-точно, бе — нейната привлекателност: никога не знаеш на какво е способна. Той не съзнаваше, че тя притежава две качества, така типични за англичаните, както и съчетанието на ирония и традиционализъм у него. Имам предвид страст и въображение. Първото качество Чарлс бе започнал може би смътно да долавя. Второто обаче — не. А и не би могъл, защото тези две качества на Сара бяха забранени от епохата: първото се приравняваше към чувствеността, а второто — към непрактичността. Това освобождаване от отговорност чрез двойното уравнение бе най-големият недостатък на Чарлс… и го правеше истински представител на епохата му.

Сега обаче му предстоеше да излъже Ърнестина, и то в очите. Но като пристигна в хотела, Чарлс установи, че роднините му са се притекли на помощ.

Чакаше го телеграма. Беше от чичо му в Уинсиът. Присъствието му било крайно наложително „по изключително важна причина“. Боя се, че Чарлс се усмихна, щом прочете телеграмата, и едва не целуна оранжевия плик. Тя му спестяваше всички неловки положения в най-близкото бъдеще, необходимостта да лъже, като премълчава. Нещата се нареждаха прекрасно и удобно. Провери — рано на другата сутрин имаше влак от Екситър, по онова време най-близката до Лайм гара, което му предлагаше уважителна причина да замине веднага и да пренощува там. Разпореди се да му докарат най-бързата двуколка в Лайм. Щеше да я кара сам. Беше склонен да представи нещата за още по-спешни, като изпрати само бележка у леля Трантър. Не, щеше да се покаже като голям страхливец. Ето защо с телеграмата в ръка той закрачи по улицата.

Колкото до добрата дама, тя много се притесни, защото според нея телеграмите носеха лоши новини. Като по-малко суеверна, Ърнестина само се ядоса. Тя реши, че от страна на чичо Робърт е „твърде лошо“ да влиза по този начин в ролята на Великия везир. Беше сигурна, че няма нищо сериозно: прищявка някаква, каприз на стареца или, което е по-лошо, завист към любовта на младите.

Тя, разбира се, вече бе посетила Уинсиът заедно с родителите си и не беше харесала сър Робърт. Може би защото почувства върху себе си изпитателния му поглед, или защото чичото имаше зад гърба си достатъчно много поколения провинциални аристократи, за да си позволи много лоши (според нормите на лондонската буржоазия) обноски… независимо че някой по-благосклонен критик би ги определил като приятно ексцентрични; а може би защото къщата й се стори такъв стар хамбар, с толкова ужасно старомодни мебели, завеси и картини; или защото същият този чичо бе така сляпо привързан към Чарлс, а Чарлс така предизвикателно играеше ролята на покорен племенник, че Ърнестина определено започна да ревнува, но преди всичко — защото се изплаши.

Поканиха дамите от съседните имения да се запознаят с нея. Успокояваше я това, че нейният баща може да купи и бащите, и мъжете им, с всичките им имоти. И все пак тя долавяше, че я гледат с превъзходство (макар че всъщност само й завиждаха) и със скрито пренебрежение. Не я привличаше особено и мисълта да живее в Уинсиът, но си мечтаеше как поне за едно нещо ще използва част от огромната си зестра точно така, както пожелае: изцяло ще смени всички тези нелепи, украсени с резби дървени столове (от времето на Чарлс I и почти безценни), тъмните шкафове (стил Тюдор), проядените от молци ренесансови стенни гоблени и скучните картини (между които две от Клод и една от Тинторето), които не бяха по вкуса й.

Неприязънта си към чичото тя не посмя да сподели с Чарлс, но всички останали възражения повдигна, и то повече с насмешка, отколкото със сарказъм. Според мен не трябва да я виним. Подобно на много дъщери на богати родители и по-рано, и сега, тя не притежаваше никакъв друг талант, освен добър вкус според тогавашните схващания, което означава, че знаеше как да похарчи много пари при шивача, при шапкарката и в магазина за мебели. Това беше нейното царство и понеже нямаше друго, не желаеше да й се месят.

Нетърпеливият Чарлс преглътна мълчаливото й неодобрение и красивото цупене и я увери, че ще долети обратно със скоростта, с която тръгва. Той имаше всъщност доста добра представа за какво го вика чичо му така внезапно; още когато бе на гости с Тина и родителите й, въпросът беше предпазливо засегнат; съвсем предпазливо, тъй като чичо му беше стеснителен човек. Ставаше дума за възможността Чарлс и съпругата му да споделят Уинсиът с него — да се настанят, ако искат, в източното крило. Чарлс знаеше, че чичо му няма предвид само да ходят там от време на време за малко, а да се установят за постоянно и Чарлс да започне да се учи как да управлява имението. Само че това не му се нравеше и — без сам той да знае — не би се понравило и на Ърнестина. Знаеше, че няма да се чувстват удобно, че чичо му ще бъде ту много грижовен, ту няма да одобрява едно или друго; а и Ърнестина, надявайки така рано оковите на брака, няма да е подготвена за задълженията си в Уинсиът. Но в разговор на четири очи чичо му бе намекнал за друга възможност: Уинсиът бил твърде голям за самотен старец и той не знаел дали няма да се чувства по-добре в по-малка къща. Имало достатъчно подходящи места в околността, някои от които дори били давани под наем от Уинсиът. Една от тях — хубава къща в елизабетински стил — се намираше в самото село Уинсиът и дори се виждаше от имението.

Сега, досещаше се Чарлс, старецът е обзет от себелюбие и го вика в Уинсиът да му предложи или елизабетинската къща, или имението. И двете бяха приемливи. Беше му все едно къде ще живее, стига да не е близо до чичо си. Сигурен беше, че сега старият ерген може да бъде придуман да се настани в която и да е къща, че е като уплашен ездач, който е стигнал до препятствие и чака да го преведат през него.

Така че щом свърши краткият разговор между тримата на Броуд Стрийт, Чарлс поиска да размени няколко думи с Ърнестина насаме; щом леля Трантър се оттегли, той й каза какво подозира.

— Но защо не е повдигнал този въпрос по-рано?

— Миличка, боя се, че чичо Боб си е такъв. Но кажи какво да му отговоря.

— Коя предпочиташ ти?

— Която ти избереш. Нито една от двете, ако може. Само че той ще се обиди…

Ърнестина сдържано изруга богатите чичовци. Но не можа да не си представи себе си като лейди Смитсън в Уинсиът, подреден по неин вкус… може би защото се намираше в недотам просторния салон на леля Трантър. В края на краищата за титлата е необходима и подходяща обстановка. И ако онзи ужасен старец бе на безопасно разстояние от прага й… пък и той е доста стар… А милият Чарлс… И родителите й, на които дължи…

— Онази къща в селото — не е ли същата, покрай която минахме с дилижанса?

— Да, спомняш си. Имаше много живописни фронтони.

— Живописни да ги гледаш отвън.

— Трябва да се постегне, разбира се.

— Как я наричат?

— Селяните й казват Малката къща. Но само в сравнение с другите. Влизал съм в нея преди много години и ми се струва, че е значително по-голяма, от колкото изглежда.

— Знам ги тези стари къщи. С дузина малки стаички. Според мен елизабетинците са били все джуджета.

Той се усмихна, въпреки че по-добре би било да поправи странните й представи за тюдорската архитектура, и обгърна раменете й:

— Тогава самият Уинсиът?

Тя бързо го погледна право в очите, вдигна вежди:

— Ти искаш ли?

— Знаеш колко държа на имението.

— И ще мога ли да обзаведа къщата, както пожелая?

— Можеш да я изравниш със земята и да издигнеш после втори Кристален дворец — на мен ще ми е все едно.

— Чарлс! Говорим сериозно!

И се отдръпна. Но скоро той получи целувка за опрощение и пое пътя си с леко сърце. Колкото до Ърнестина, тя се качи горе и извади богатия си арсенал от каталози.

Двадесет и трета глава

„Дядов приятел днес е филиз

от надгробния си тис…“

Харди, „Метаморфози“

Файтонът — със свален гюрук, за да може Чарлс да се наслаждава на пролетното слънце — мина покрай къщичката на вратаря. Младият Хокинс стоеше до разтворените порти, а старата мисис Хокинс свенливо сияеше на прага си. Чарлс викна на втория кочияш, който ги бе изчакал в Чипнам и сега седеше на капрата до Сам, да спре за малко. Особени отношения свързваха Чарлс със старицата. Останал без майка на една година, той трябваше да приеме в детството си много нейни заместници. През времето, прекарано в Уинсиът, се беше привързал към същата тази мисис Хокинс, която тогава беше главна перачка, но след августейшата икономка се ползваше с най-големи права и уважение между слугите. Топлото чувство на Чарлс към леля Трантър бе може би ехо от ранните му спомени за тази обикновена жена — съвсем подходяща за ролята на Бавкида — която, накуцвайки се запъти сега към градинската врата да го посрещне. Трябваше да отговори на всичките й нетърпеливи въпроси за предстоящата сватба и на свой ред да попита за децата й. Тя му се стори по-загрижена за него от друг път и в погледа й долови онази сянка на съжаление, с която добросърдечните бедни даряват понякога ощастливените с богатство. Тази сянка му беше позната от едно време; под нея простодушно прозорливата селянка бе приютила клетото сираче с разпътния баща — защото лошите слухове за това, как единственият родител на Чарлс се е отдал на забавления в Лондон, бяха проникнали чак до Уинсиът. Нейното безмълвно съчувствие беше сега съвсем неуместно, но Чарлс го прие и му стана доста забавно. Беше от обич към него; обич, която този ден излъчваше. Струваше му се, че всичко, всичко, което този ден се разкриваше пред очите му, го гледа с любов; китната градинка около къщичката на вратаря, големият парк отвъд и старите дървета със скъпи за Чарлс имена, които той знаеше на пръсти — Карсъновата опора, Десетте бора, Рамие (посадени в чест на победата на Малборо над французите), Дъбът и Брястът, Горичката на музите и още много други… и широката алея с липите, и желязната ограда. Накрая Чарлс отново се усмихна на старата перачка:

— Трябва да продължим. Чичо ме очаква.

В първия момент мисис Хокинс като че ли искаше да се примири, че я изоставят така бързо, но прислужницата надделя над майката. Тя се задоволи само да докосне ръката му, положена върху вратата на файтона.

— Тъй, тъй, мистър Чарлс. Очаква ви.

Кочияшът перна с камшика си задницата на водещия кон, файтонът потегли по лекия наклон и навлезе в рехавата сянка на все още нераззеленените липи. След малко алеята стана равна, камшикът близна лениво този път хълбока на дорестия жребец и двата коня, спомняйки си, че яслите са наблизо, преминаха в тръс. Енергичното весело поскърцване на обкованите в желязо колела, лекото скрибуцане на недосмазана ос, старата привързаност към мисис Хокинс, събудена от срещата, увереността му, че скоро ще притежава в истинския смисъл на думата този пейзаж — всичко това изпълваше Чарлс с неизразимо приятното чувство за щастлива съдба и непоклатим ред, което престоят му в Лайм малко беше помрачил. Това късче от Англия му принадлежеше и той принадлежеше на него; носеше и отговорността за него, но и достойнството му, заедно с установения тук от векове начин на управление.

Минаха покрай неколцина ратаи на чичо му: Ебенезер, ковачът, който стоеше с преносим мангал и изправяше с чука изкривен железен прът; зад него двама дървари поздравиха Чарлс; четвъртият беше много стар човек, с риза на басти, каквато носеше от младини, и със старомодна филцова шапка — старият Бен, бащата на ковача, който заедно с още дузина старци продължаваше да живее с пенсията си в имението, свободен като господар да ходи където си иска — един вид жив архив на историята на Уинсиът през последните осемдесет и повече години, до когото все още се допитваха.

Пред минаващия файтон и четиримата се обърнаха, вдигайки ръце (и старомодната филцова шапка) за поздрав.

Чарлс господарски им помаха в отговор. Той знаеше всичко за живота им, както и те за неговия. Знаеше дори как е бил изкривен железният прът от оградата… Големият Джонас, любимият бик на чичо му, нападнал ландото на мисис Томкинс. „Тя си е виновна, дявол да я вземе, му бе писал чичото, защото си беше начервила устата.“ Чарлс се усмихна, като си спомни хапливото запитване в отговора си: „Бива ли такава красива вдовица да посещава Уинсиът без придружителка…“

Най-прекрасно обаче бе връщането към великия неизменен покой на село — ширналите се с километри пролетни морави и хълмове на Уилтшър зад тях, къщата, която вече се виждаше в далечината — кремаво-сива, с огромните си кедри и забележителния медночервен бук (кой медночервен бук не е забележителен?) пред западното крило, почти скритите зад нея конюшни с малката дървена часовникова кула като бяла удивителна между сплетените клони. Символичен беше този часовник над конюшните, при все че в Уинсиът нищо — освен телеграмата — не беше спешно; всред този зелен декор нямаше днес и утре — само слънчевите часове имаха значение; и въпреки че винаги, освен на сенокос и жътва, имаше твърде много работници за твърде малко работа, дълбоко в мисълта почти несъзнателно се налагаше впечатлението за някакъв непоклатим ред, който винаги ще си остане какъвто е: благодетелен и божествен. Бог и Мили са свидетели, че и на село имаше несправедливости и беднотия, тежки като в Шефилд и Манчестър, но те отбягваха именията на аристократите ако не за друго, то поне поради това, че собствениците обичаха селяните — наред с нивите и добитъка — да са добре гледани. Относителната им доброта към безбройните ратаи може да е била само страничен продукт на стремежа към приятно обкръжение, но подвластните имаха полза от това. А подбудите на съвременното „интелигентно“ управление едва ли са по-алтруистични. Някога добрите експлоататори се грижеха за приятното си обкръжение, а днешните се грижат за висока производителност.

Когато файтонът излезе от алеята с липите, където ограденото пасище отстъпваше пред по-равни поляни, лехи и храсти, а пътят правеше дълъг завой досами фасадата на къщата — неокласицистична сграда в стила на Паладио, не съвсем бездарно дооформена и украсена от Уайът младши, — Чарлс почувства, че наистина встъпва във владение на наследството си. Това чувство обясняваше като че ли целия му дотогавашен безцелен живот, флиртуването с религията, с науката, странстванията му; бе жадувал за този миг… да го призоват на трона, така да се каже. Нелепото приключение на Канарата бе забравено. Чакаха го тежки задължения: да запази спокойствието и реда — същите задължения, които бяха поемали толкова млади мъже от семейството му. Дългът — ето истинската му съпруга, неговата Ърнестина и неговата Сара; той скочи от файтона да я приеме, радостен като момче на половината на неговите години.

Посрещна го само един празен вестибюл. Втурна се във всекидневната, оттам в кабинета, очаквайки да види чичо си, който крачи към него, засмян. И тази стая беше празна. В нея имаше нещо особено, което озадачи Чарлс за миг. После той се усмихна. Завесите бяха нови… и килимите, да, и те бяха нови. Ърнестина няма да е доволна, че са й отнели правото да направи сама избора си… но какво по-сигурно доказателство, че старият ерген възнамерява с достойнство да предаде факела.

И още нещо се бе променило. Минаха няколко мига, докато Чарлс осъзнае кое е то. Безсмъртната дропла беше изчезнала; на нейно място, сега стоеше витринка с порцеланови сервизи.

Но той още не се досещаше.

 

 

Нито се досещаше — а и как би могъл в този случай — какво е станало със Сара, след като си бе тръгнала предишния следобед. Тя мина бързо през гората и стигна до мястото, където обикновено поемаше по горната пътека, за да изключи всякаква възможност да я забележат от Мандрата. Ако някой я наблюдаваше, би видял, че тя се колебае, а ако имаше остър слух като Сара, щеше да разбере защо: от къщата на мандраджията на стотина метра по-надолу през дърветата се носеха гласове. Бавно и безшумно Сара си запроправя път, докато стигна до голям храст бодлива зеленина, през чиито гъсти листа можеше да погледне надолу към гърба на къщата. Постоя известно време, без лицето й да изразява нищо от онова, което минаваше през ума й. Изведнъж пред къщата долу като на сцена се случи нещо, което я накара да пристъпи… но не назад в прикритието на гората. Тя решително излезе иззад храста и тръгна по пътеката, която се съединяваше с коларския път над Мандрата. Така тя изникна точно пред погледа на двете жени пред вратата на къщата; едната от тях носеше кошница и очевидно се готвеше да поеме към дома си. Изведнъж тъмният силует се появи пред двата чифта изненадани очи. Тя не погледна към къщата, а бързо продължи пътя си, докато се изгуби зад живия плет, ограждащ една от нивите над Мандрата.

Едната от жените беше мандраджийката. Другата бе мисис Феърли.

Двадесет и четвърта глава

„Веднъж чух, че за викторианското време били типични думите: Не бива да забравяш, че той е твоят чичо…“

Д. М. Йънг, „Викториански есета“

— Това е чудовищно! Чудовищно! Не мога да повярвам, че не е загубил ума си.

— Загубил е само чувството си за мярка. А това не е съвсем същото.

— Но защо точно сега!

— Мила моя Тина, Купидон е прочут с това, че не зачита интересите на другите.

— Много добре знаеш, че Купидон няма нищо общо с тази работа.

— Боя се, че само той е виновен. Сърцата на старците са най-влюбчиви.

— Аз съм виновна. Знам, че не ме одобрява.

— Хайде, хайде, не говори празни приказки.

— Не са празни. Много добре знам, че за него аз съм дъщеря на търговец.

— Успокой се, мило дете.

— Заради теб се ядосвам.

— Чудесно. Тогава ме остави сам да се ядосвам.

Настана тишина, която ми дава възможност да поясня, че този разговор се водеше в задния салон на леля Трантър. Чарлс стоеше до прозореца с гръб към Ърнестина, която все още със сълзи на очи седеше и мачкаше дантелената си кърпичка с отмъстителен вид.

— Знам колко много обичаш Уинсиът.

За отговора на Чарлс можем да правим само догадки, тъй като в този миг вратата се отвори и леля Трантър поздрави Чарлс с доволна усмивка.

— Много скоро се върна!

Беше девет и половина вечерта на същия ден, в който видяхме Чарлс да слиза с файтона в Уинсиът.

Чарлс едва-едва се усмихна.

— Бързо приключихме… работата си.

— Случило се е нещо ужасно и позорно. — Леля Трантър погледна с уплаха трагичното и оскърбено лице на племенницата си, която продължи: — Чарлс е лишен от наследство.

— Лишен от наследство!

— Ърнестина преувеличава. Просто чичо ми е решил да се ожени. Ако има щастието да се сдобие със син и наследник…

— Щастието!… — Ърнестина стрелна Чарлс с попарващ поглед.

Леля Трантър гледаше смаяна ту единия, ту другия.

— Но коя е… дамата?

— Казва се мисис Томкинс, мисис Трантър. Вдовица е.

— И достатъчно млада да народи дузина синове.

Чарлс се усмихна.

— Едва ли. Но е достатъчно млада, за да му роди син.

— Познавате ли я?

Ърнестина изпревари Чарлс с отговора.

— Тъкмо това е най-позорното. Само преди два месеца чичо му се подиграваше с тази… жена в едно писмо до Чарлс. А сега пълзи в краката й.

— Мила Ърнестина!

— Не ме прекъсвай! Това на нищо не прилича! След толкова години…

Чарлс си пое дълбоко дъх и се обърна към леля Трантър:

— Научих, че е от много добро общество. Съпругът й бил полковник от Четиридесети хусарски и я оставил добре осигурена. Очевидно не може да става дума за брак по сметка. — Унищожителният поглед на Ърнестина ясно показваше, че според нея става дума точно за това. — Казаха ми, че била много красива жена.

— И сигурно ходи на лов с хрътки.

Той мрачно се усмихна на Ърнестина, която намекваше за черната точка, вписана в тефтера на чудовищния чичо за нейна сметка.

— Сигурно. Но това все още не е някакво престъпление.

Леля Трантър се отпусна в един фотьойл и отново затърси по лицата на двамата млади — както винаги в такива случаи — някакъв лъч надежда.

— Но той не е ли твърде възрастен да има деца?

Чарлс леко се усмихна на простодушието й:

— Той е на шестдесет и седем, госпожо. Не е много стар.

— Въпреки че тя е достатъчно млада да му бъде внучка.

— Мила ми Тина, при такива обстоятелства човек трябва само да запази достойнството си. Затова, моля те, бъди така добра да не се гневиш. Трябва да приемем случилото се колкото може по-благосклонно.

Ърнестина го погледна и разбра, че е много притеснен — трябваше да смени ролята. Изтича до него, грабна ръката му и я приближи до устните си. Той я притегли до себе си и я целуна по главата, но не се остави да бъде залъган — една и съща жена може да бъде и котенце, но и дива котка. И макар да не намираше точната дума за начина, по който Ърнестина прие изненадващата и неприятна новина, поведението й явно не бе на истинска дама. От двуколката, докарала го от Екситър, той бе скочил направо в къщата на леля Трантър; очакваше нежност и съчувствие, а не ярост, независимо че тази ярост бе предназначена да поласкае собствените му чувства. Да, Ърнестина сигурно не се досещаше, че един джентълмен не може никога да проявява гнева, който тя му приписваше. В тези първи минути нещо у нея твърде силно му напомни, че е дъщеря на търговец, която е измамена в сделка, и че й липсва унаследената невъзмутимост, аристократична изисканост, която не позволява на неуспехите в живота да оказват влияние върху добрия тон.

Той отведе Ърнестина обратно до канапето, от което бе скочила. Разбираше, че обсъждането на основната причина за посещението му — решението, до което беше стигнал по дългия си път обратно — трябва да се отложи до утре. Опита се да покаже как е най-правилно да се постъпи в създалото се положение, но не намери друг начин, освен да промени темата.

— И какви интересни новини има днес из Лайм?

Сякаш подсетена, Ърнестина се обърна към леля си:

— Научи ли нещо за нея? — Но преди леля Трантър да успее да отговори, тя погледна Чарлс. — Голяма новина. Мисис Поултни изгонила мис Удръф.

Чарлс усети как сърцето му прескочи. Но изненадата, издайнически изписана на лицето му, остана незабелязана, тъй като леля Трантър нямаше търпение да съобщи какво е узнала: ето защо я е нямало, когато Чарлс пристигнал. Присъдата очевидно била произнесена предишната вечер; на грешницата било позволено да пренощува за последен път под покрива на Малборо Хаус. Рано сутринта дошъл носачът да вземе багажа й и му било наредено да го отнесе в „Белият лъв“. При тези думи Чарлс буквално побеля, но още със следващото изречение леля Трантър разсея опасенията му.

— Дилижансите спират там, както знаете. — Омнибусите от Дорчестър за Екситър не се спускаха по стръмния хълм до Лайм, а трябваше да се вземат от един кръстопът по главния път на четири мили западно от брега. — Мисис Хъникот говорила с носача. Той е съвсем сигурен, че там я няма. Прислужницата обяснила, че тя напуснала още в зори и само казала къде да оставят багажа й.

— И после?

— Ни следа.

— Говорихте ли с викария?

— Не съм, но мис Тримбъл твърди, че той отишъл в Малборо Хаус сутринта. Казали му, че мисис Поултни не е добре. Разговарял с мисис Феърли. Тя знаела само, че някаква позорна случка стигнала до знанието на мисис Поултни, тя била дълбоко потресена и разстроена… — Добрата мисис Трантър млъкна, очевидно много нещастна не само от изчезването на Сара, но и от това, че не знае нищо повече, и потърси очите на племенницата си и на Чарлс. — Какво може да е станало? Какво?

— Тя изобщо не трябваше да отива в Малборо Хаус. Все едно да се даде агне в лапите на вълка. — Ърнестина погледна Чарлс, очаквайки потвърждение на мнението си. Като правеше усилия да си придаде по-спокоен вид, той се обърна към леля Трантър.

— Няма ли опасност да…

— Точно от това се боим всички. Викарият изпратил хора да претърсват брега към Чармът. Тя се разхождаше там по скалите.

— И те…?

— Не намерили нищо.

— Нали казахте, че някога работила при…

— И там изпратили хора. Ни вест от нея.

— А Гроган… Не са ли го повикали в Малборо Хаус? — Въвел името в разговора, Чарлс съумя да го използва, обръщайки се към Ърнестина. — Онази вечер, когато пихме грог… той спомена за нея. Разбрах, че се тревожи.

— Мис Тримбъл го видяла да разговаря с викария в седем часа тази вечер. Изглеждал много обезпокоен. Разгневен. Така рече. — Мис Тримбъл държеше галантериен магазин в края на Броуд Стрийт и имаше великолепната възможност да бъде осведомителният център на града. Добродушното лице на леля Трантър постигна невъзможното и придоби неумолимо строго изражение. — Няма да посетя мисис Поултни, колкото и болна да е.

Ърнестина покри лицето си с ръце.

— О, какъв жесток ден!

Чарлс изгледа и двете дами.

— Може би трябва да ида до Гроган.

— О, Чарлс… какво можеш да сториш? Достатъчно мъже са изпратени да търсят.

Чарлс, разбира се, нямаше предвид това. Той се досещаше, че изгонването на Сара не може да не е свързано с разходката й по Канарата… и изпитваше ужас, естествено, че може да са я видели там с него. Стоеше, терзан от нерешителност. Наложително бе да научи какво знаят хората за причините, поради които тя е била изгонена. Изведнъж атмосферата в малкия салон му се стори задушаваща. Трябваше да остане сам. Трябваше да обмисли как да постъпи. Защото, ако Сара бе все още жива — но кой би могъл да каже до какво безумно решение е стигнала в отчаянието си през нощта, докато той кротко е спял в хотела си в Екситър? — ако все още дишаше, той се досещаше къде е. Тежеше му като саван, че е единственият човек в Лайм, който знае това. Да го разкрие обаче, не смееше.

Няколко минути по-късно той крачеше надолу по хълма към „Белия лъв“. Времето беше меко, но небето бе натежало от облаци. Влажният въздух докосваше с лениви пръсти лицето му. Надигаше се буря — също както и в сърцето му.

Двадесет и пета глава

„Защо, любезна, влюбено въздишаш

по лорда, който няма да е твой?“

Тенисън, „Мод“ (1855)

Първото му намерение беше да изпрати по Сам писмо до доктора ирландец. Съчиняваше си го наум, докато вървеше… „Мисис Трантър е силно разтревожена… Ако събирането на спасителна група е свързано с някакви разходи…“ или по-добре: „Ако мога да бъда в помощ — финансово или по друг начин“ — такива изречения минаваха през главата му. Викна на коняря, който чуваше, да измъкне Сам от кръчмата и да го прати горе. Но едва влязъл в гостната си, получи третия удар в този пълен със събития ден.

На кръглата маса бе оставено писмо, запечатано с червен восък. Почеркът не му беше познат: „Белият лъв“. За мистър Смитсън. Той разчупи печата и разгърна листа. Нямаше нито обръщение, нито подпис.

„Моля ви да се видим за последен път. Ще ви чакам днес следобед и утре сутринта. Ако не дойдете, повече няма да ви безпокоя.“

Чарлс прочете бележката втори, трети път, после впери поглед в тъмнината навън. Изпитваше и ярост, че тя така небрежно е изложила на риск доброто му име, и облекчение от доказателството, че все още е жива, и гняв от заплахата, стаена в последното изречение. Сам влезе в стаята, бършейки уста с кърпата си — открит намек, че е бил вдигнат от масата. Тъй като обядът му се бе състоял от бутилка сайдер и три стари бисквити, можеше да му се прости. Сам още от пръв поглед разбра, че настроението на господаря му ни най-малко не се е подобрило, откакто напуснаха Уинсиът.

— Слез долу и разбери кой ми е оставил тази бележка.

— Добре, мистър Чарлс.

Сам излезе, но преди да се смъкне и шест стъпала надолу, Чарлс се появи на вратата.

— Който и да е, нека се качи горе.

— Ясно, мистър Чарлс.

Господарят се прибра в стаята си и в съзнанието му мигом изплува картината на онзи древен катаклизъм, чийто отпечатък бе намерил в синия варовик и го бе подарил на Ърнестина — амонитите, попаднали в някакво хлътване на земните пластове, причинено от водата, микрокатастрофа отреди деветдесет милиона години. В ярко просветление като от магическа светкавица той видя, че животът протича в успоредни линии: че еволюцията не е вертикална, не е устремена към съвършенството, а хоризонтална; че времето е най-голямата заблуда — съществуванието няма история, а е вечно настояще, вечно пленничество в една и съща нечовешка машина. Всичките рисувани паравани, издигани от хората, за да скрият действителността — история, религия, дълг, социално положение, — са само илюзии, нищо повече от опиумни фантазии.

Той се обърна тъкмо когато Сам влизаше в стаята със същия коняр, когото Чарлс бе заговорил. Едно момче донесло бележката. В десет часа сутринта. Конярят бил виждал момчето, но не знаел името му. Не, не казало кой го изпраща. Чарлс нервно го отпрати и все така нервно попита Сам на какво толкова се блещи.

— А, съвсем на нищо, мистър Чарлс.

— Хубаво. Поръчай да ми изпратят горе нещо за вечеря. Все едно какво.

— Добре, мистър Чарлс.

— И не желая повече да ме безпокоят. Сега можеш да ми разопаковаш багажа.

Сам отиде в спалнята, а Чарлс застана до прозореца. Когато гледаше надолу, забеляза в светлината на хотелските прозорци едно малко момче, което дотича от долния край на улицата, прекоси я точно под неговия прозорец и се изгуби от погледа му. Чарлс едва не отвори едното крило да го извика: толкова силно беше предчувствието му, че това е същият вестоносец. Обзе го трескаво смущение. В настъпилата дълга пауза той започна да вярва, че е сгрешил. Сам излезе от спалнята и се отправи към външната врата. Точно тогава на нея се почука. Сам отвори.

Беше конярят с идиотската усмивка на човек, който този път не е сгрешил. В ръката му имаше бележка.

— Па’ онуй момче, сър. Питах го, сър. Същата жена била, сър, само че не й знаел името. Ний й викаме…

— Да, да. Дай ми бележката.

Сам я пое и предаде на Чарлс, но с някаква няма наглост, с угодническата маска на посветения слуга. После щракна с пръсти на коняря, смигна му тайно и той си излезе. Сам се канеше да го последва, но Чарлс го върна обратно. Помълча, докато търсеше най-подходящите и предпазливи думи.

— Сам, бях проявил интерес към случая с една нещастна тукашна жена. Исках… все още искам това да не стига до мисис Трантър. Разбираш ли?

— Хапсолютно, сър.

— Надявам се да настаня тази личност на място, по-подходящо… за способностите й. Тогава, разбира се, ще уведомя мисис Трантър. Ще й поднеса малка изненада. Нещо като благодарност за гостоприемството на мисис Трантър. Тя е много загрижена за нея.

Сам бе приел изражението, заради което Чарлс мислено го наричаше „Сам лакеят“: излъчваше дълбоко благоговейно покорство пред заповедите на господаря. Беше толкова неприсъщо на истинския му характер, че Чарлс се видя принуден да направи ново усилие.

— Така че, макар това да няма значение, не го споделяй с никого.

— Има си ’ас, мистър Чарлс. — Сам се възмути като кюре, уличено, че играе хазарт.

Чарлс се обърна към прозореца, без да забележи многозначителния поглед на Сам, който за миг присви устни и кимна с глава; после, докато вратата се затваряше зад гърба на слугата, разгърна втората бележка.

„Je vous ai attendu toute la journée. Je vous prie — une femme à genoux vous supplie de l’aider dans son désespoir. Je passerai la nuit en prières pour votre venue. Je serai dés l’aube à la petite grange près de la mer atteinte par le premier sentier à gauche après la ferme.“^[38]

Несъмнено поради липса на восък тази бележка не бе запечатана, което обясняваше защо бе на френски, какъвто учат гувернантките. Беше написана, по-скоро надраскана, с молив, сякаш съчинена набързо върху вратата на някоя къщица или край скалите — Чарлс знаеше, че именно там трябва да е потърсила тя убежище. Момчето несъмнено беше син на някой беден рибар от вълнолома, а от Върлото дотам се стигаше по една пътека, с което се избягваше необходимостта да се минава през града, и все пак каква лудост, какъв риск!

Френският й! Варген!

Чарлс смачка листа хартия в свития си юмрук. Далечна светкавица възвести приближаването на бурята, а като погледна през прозореца, първите тежки, свъсени капки вече пръскаха и се стичаха по стъклото. Зачуди се къде ли е тя; представи си я как тича, цялата мокра, под светкавиците и дъжда и за миг забрави болезнения страх за самия себе си. Това вече беше твърде много! След такъв ден!

Прекалявам с удивителните. Но как иначе да обясни мислите и чувствата, които без ред напираха и се блъскаха в главата му, докато Чарлс крачеше нагоре-надолу? Наложи си да спре пред еркерния прозорец и да надникне към улицата; но веднага си спомни какво бе казала тя за глога. Обърна се с гръб към прозореца и притисна слепоочията си; после отиде в спалнята и се взря в огледалото.

Много добре знаеше, че не сънува. „Трябва да направя нещо, трябва да действам“, си повтаряше той. Обзе го някакъв гняв от слабостта му — дива решимост да извърши нещо, с което да докаже, че е повече от амонит, затрупан някъде при отдръпване на морето, че може да пробие тъмните облаци, които го обгръщат. Трябва да говори с някого, трябва да разкрие душата си.

Той се върна в гостната, дръпна верижката, която висеше от газената лампа, и бледозеленото пламъче избухна в бяло сияние; после рязко опъна шнура на звънеца до вратата. Когато старият келнер пристигна, Чарлс му заповяда да донесе чаша от най-доброто шери бренди на „Белият лъв“ — пивка смес, накарала не един викторианец да се поразпаше.

След не повече от пет минути Сам, понесъл таблата с вечерята, изненадано спря по средата на стълбата при вида на господаря си, който слизаше насреща му с малко позачервени страни и наметнат с пелерината си. Чарлс спря едно стъпало над него, повдигна кърпата, с която бяха покрити овнешкото, сосът и варените картофи, и продължи надолу, без да каже дума.

— Мистър Чарлс?

— Изяж го ти.

И господарят излезе… а Сам остана на място, изкривил лице в насмешлива гримаса и забил зъл поглед в парапета до себе си.

Двадесет и шеста глава

„Предявили в това господарски права

според стар феодален закон…“

Луис Карол, „На лов за Змикулата“^[39] (1876)

Мери не излизаше от ума на лондончанчето и го подтикваше към дълги размисли. Като всеки нормален млад човек той обичаше Мери заради самата нея и я желаеше физически; но я обичаше и заради ролята й в неговите мечти, която нямаше нищо общо с ролята на момичетата в мечтите на младите мъже в нашата лишена от задръжки и въображение епоха. Сам често си я представяше изящно кацнала зад тезгяха на магазин за мъжка галантерия. Съблазнителното й лице като магнит привличаше изискани и видни клиенти от цял Лондон. Колелата на файтоните и каретите оглушително трополяха по улицата отвън, почерняла от цилиндрите им. Мери сякаш държеше крана на някакъв магически самовар, от който неспирно се лееше поток ръкавици, шалове, чорапи, шапки, гамаши, оксфордски обувки (на мода по онова време) и яки; в стил Пикадили, Шекспир, кучешки нашийник, ученически — яките бяха фикс идеята на Сам и не съм сигурен дали не ги фетишизираше, защото действително си представяше как Мери ги надява на тънкото си бяло вратле пред всеки очарован херцог или лорд. По време на тази пленителна сцена самият Сам стоеше пред касата, за да събира златния дъжд.

Ясно му беше, че това са само мечти, но Мери, така да се каже, подсилваше този факт; нещо повече: изостряше омразните черги на чудовището, което препречваше пътя към заветната му мечта. Името му? Липса на суха пара. Може би именно в този вездесъщ враг на човечеството бе вперен сега погледът на Сам, след като изпрати с очи Чарлс до безопасно разстояние по Броуд Стрийт. Присвивайки пак загадъчно устни, той се бе настанил удобно в салона на господаря си с втората си вечеря — една-две лъжици супа, най-вкусните мръвки овнешко — защото, макар че му липсваха финансите, по инстинкт Сам бе истински сноб. Сега обаче той отново се взираше пред себе си, безчувствен към чара на хапката овнешко, щедро обляна със сос и забодена на вилицата му.

Староанглийската дума „mal“ (ако ми позволите да добавя нещо към запасите ви от безполезни знания) е заемка от старонорвежки, завещана ни от викингите. Първоначалното й значение е „реч“, но за викингите приказките били женска работа и единствените случаи, в които си служели с нея, били да изискат нещо с гола секира в ръка, така че думата постепенно започнала да означава „данък“ или „плащане на лепта“. Един викингски клан се отправил на юг и образувал мафията в Сицилия, а друг се заел да си създаде собствен гангстерски синдикат по границата с Шотландия. По това време „mal“ се пишело вече „mail“. Ако човек милеел за посевите си или за девствеността на дъщеря си, плащал на местния главатар своята лепта. На жертвите започнало все повече да им тежи и я нарекли „черна лепта“ — black mail — „изнудване“ или „шантаж“. Сам размишляваше ако не точно за етимологията на думата, то поне за нейното значение; защото веднага се бе сетил коя е „нещастната жена“. Събитие като изгонването на френската блудница беше твърде сочна тема и докато се стъмни, новината бе обходила Лайм от уста на уста. Докато седеше в гостилницата над първата си и прекъсната вечеря, Сам бе подочул вече един разговор. Знаеше коя е Сара, тъй като Мери му бе споменала веднъж за нея. Познаваше също така своя господар и нравите му: Чарлс не бе на себе си, беше си наумил нещо и тръгнал нанякъде, но не към къщата на мисис Трантър. Сам остави вилицата с хапката и взе да почуква с пръст носа си — жест, познат около хиподрума на Нюмаркет, с който опитният ездач показва, че е надушил някакво мошеничество или на жокейски жаргон „плъх“. Само че в случая, боя се, плъхът беше Сам, а онова, което надушваше, бе потъващ кораб.

Прислугата в Уинсиът знаеше много добре какво става: чичото се готвеше да обезнаследи племенника си. С вроденото у селските труженици уважение към доброто стопанисване на имота те осъждаха Чарлс, загдето не посещава имението по-често — с една дума, загдето не прави мили очи на сър Робърт. По онова време на слугите гледаха почти като на мебели и господарите им често забравяха, че те имат както уши, така и способността да мислят. Не останаха незабелязани и необсъдени и някои търкания между стареца и наследника му. И при все че младите жени бяха склонни да съчувстват на красивия Чарлс, по-мъдрата част от прислугата гледаше с очите на мравката безгрижния щурец и неговото възмездие. Цял живот изкарвали с труд прехраната си, те бяха доволни, че Чарлс е наказан за мързела си.

Освен това мисис Томкинс, изпечена авантюристка, както подозираше Ърнестина, бе нарушила принципите си, за да спечели благоволението на икономката и на иконома, и тези две особи дадоха своята благословия на пищната словоохотлива вдовица. Нещо повече, когато й показаха един отдавна неизползван апартамент в споменатото вече източно крило, тя подхвърли пред икономката колко подходящи били помещенията за детски стаи. Вярно е, че мисис Томкинс имаше син и две дъщери от първия брак, но по мнението на икономката (което тя благоволи да сподели с мистър Бенсън, иконома) мисис Томкинс още я биваше.

— Може да са дъщери, мисис Тротър.

— Тя си знае работата, мистър Бенсън. Помнете ми думата.

Икономът отпи глътка чай и добави:

— И не е стисната.

От Чарлс не можеше да се очаква бакшиш, понеже бе член на семейството.

Квинтесенцията на тези приказки бе стигнала до ушите на Сам, докато той чакаше Чарлс долу в помещението на слугите. Освен че сами по себе си не бяха приятни, още по-малко приятни бяха те за Сам, който, като прислужник на щуреца, също бе засегнат от общата им присъда над него; а всичко това бе до известна степен свързано с оная резервна тетива, която Сам пазеше за лъка си: една мечта, в която faute de mieux^[40] той си представяше, че заема в Уинсиът същия висок пост, на който сега беше мистър Бенсън. Дори вече бе посял небрежно това семе в мислите на Мери и бе сигурен, че стига да поиска, то ще покълне. Не беше приятно да гледаш как твоето малко стръкче, макар и не най-скъпото, бива така жестоко изкоренено.

Самият Чарлс, като напускаше Уинсиът, не каза нито дума на Сам, така че официално Сам не знаеше нищо за попарените си надежди. Но попареното лице на господаря беше достатъчно красноречиво.

А сега ново двайсет!

Най-сетне Сам сложи в уста залоената мръвка, сдъвка я и я преглътна, но през цялото време погледът му бе вперен в бъдещето.

Разговорът на Чарлс с чичо му не беше бурен, тъй като и двамата се чувстваха виновни: чичото — заради това, което правеше, племенникът — заради онова, което не бе направил в миналото. След като първоначално се вцепени от изненада при вестта, съобщена му без заобикалки, но с многозначително извърнат поглед, Чарлс реагира с хладна вежливост.

— Мога само да ви поздравя, сър, и да ви пожелая много щастие.

Чичото, влязъл малко след като оставихме Чарлс в салона, се обърна към прозореца, сякаш да събере смелост от тучните си нивя. Разказа накратко за силните си чувства. Най-напред — преди три седмици — бил отблъснат. Но той не бил човек, който ще си подвие опашката при първия отказ. Доловил известно колебание в гласа на дамата. Преди седмица хванал влака за Лондон и отново се устремил „в галоп“; проклетото препятствие било победоносно преодоляно.

— Тя отново каза „не“, Чарлс, но се разрида. Знаех, че съм победил.

Необходими били явно още два или три дни, докато бъде изречено окончателното „да“.

— Тогава, мило момче, знаех, че трябва да поговоря и с теб. Ти си първият, който трябва да узнае.

Чарлс си спомни изпълнения със съжаление поглед на старата мисис Хокинс: целият Уинсиът знаеше вече. Накъсаният разказ за любовната сага на чичото даде на племенника време да се окопити. Чувстваше се като ударен с камшик, унизен, цял един свят му бе отнет. Имаше само един начин за отбрана: да приеме всичко спокойно, да се прояви като стоик, а не като ядосано момче.

— Оценявам твоята коректност, чичо.

— Имаш пълното право да ме наречеш вдетинен стар глупак. Повечето от съседите ми ще го сторят.

— Късният избор често е най-добрият.

— Тя е истинска жена, Чарлс. Не е като твоите модерни порцеланови госпожички. — Чарлс бе пронизан от мисълта, че това е обида към Ърнестина, а и така беше, само че не преднамерена. Незабелязал нищо, чичо му продължи: — Говори, каквото мисли. Днес някои хора смятат, че такива жени са арогантни. Но тя не е. — Той потърси потвърждение от парка надолу. — Пряма е като строен бряст.

— И за миг не съм допускал, че може да е иначе.

Чичото му хвърли изпитателен поглед; както Сам играеше ролята на покорен лакей, така и Чарлс ставаше понякога почтителен племенник с чичо си.

— Бих предпочел да се разгневиш, а не… — Щеше да каже „да ми играеш комедии“, но вместо това се приближи и обгърна раменете на Чарлс; беше се опитал за оправдание пред самия себе си да се разсърди на Чарлс… но като истински спортсмен разбираше, че това е подло оправдание. — По дяволите, Чарлс, няма какво да крием. Това води до промени в плановете ти за бъдещето. Макар че на моите години Бог знае дали… — Той се отказа да прескочи това препятствие. — Но ако все пак се случи. Чарлс, искам да знаеш, че независимо какво ще излезе от този брак, няма да те оставя неосигурен. Не мога да ти дам Малката къща, но настоявам да я ползваш, докато си жив. Искам това да е сватбеният ми подарък за Ърнестина и за теб… както и разходите по пълното й обзавеждане, разбира се.

— Много щедро от твоя страна. Но ние, струва ми се, вече почти сме решили да се нанесем в къщата в Белгрейвия, когато изтече договорът със сегашните наематели.

— Е, да, но трябва да имаш и къща в провинцията. Не искам тази работа да се изправя между нас. Още утре ще разваля всичко, ако…

Чарлс успя да се усмихне.

— Не ставай смешен, чичо. Можеше да си се оженил преди много години.

— Можело е, но не съм го направил.

Той отиде нервно до стената и нагласи една килнала се картина. Чарлс мълчеше; обиден беше може би по-малко от новината, отколкото от спомена за всичките си глупави мечти за собственост, докато се приближаваше към Уинсиът. Старият хитрец трябваше да му пише; но за него това би било проява на страх. Той се извърна от картината.

— Ти си млад, Чарлс, половината от живота си си прекарал в странстване. Не знаеш колко самотен, отегчен… дявол знае точно какво е… но все по-често си мисля, че е по-добре да бях умрял.

— Не предполагах, че… — промълви Чарлс.

— Не, не, не искам да те обвинявам. Ти си имаш свой живот. — Все пак тайно, подобно на много мъже без деца, той упрекваше Чарлс, че не е така любещ и внимателен, каквито трябваше да бъдат всички синове в мечтите му; но ако бе истински баща, за десет минути би проумял, че това са сантиментални химери. — Все едно, има неща, които само една жена може да даде на човека. Вземи например старите завеси в тази стая. Забелязвал ли си ги? Един ден мисис Томкинс ги нарече мрачни. Бил съм сляп, дявол да го вземе: те наистина бяха мрачни. Ето какво прави жената. Кара те да видиш неща, които са под носа ти. — Чарлс се изкушаваше да подхвърли, че очилата вършат същата работа, и то много по-евтино, но само сведе глава в знак на съгласие. Сър Робърт едва ли не умолително посочи с ръка:

— Какво ще кажеш за новите?

Чарлс не се сдържа и се усмихна широко. Естетическите съждения на чичо му открай време се отнасяха единствено до неща като широчината на гръдния кош на коня и превъзходството на Джо Мантън над всички други майстори на оръжие, така че сега думите му прозвучаха като въпрос на убиец, който иска мнение за някоя детска песничка.

— Много по-хубави са.

— Именно. Всички така смятат.

Чарлс прехапа устни.

— И кога ще се видя с дамата?

— Тъкмо това исках да кажа. Тя много държи да се запознае с теб. Но е твърде чувствителна по въпроса за… ами за… как да кажа.

— Ограничаването на бъдещите ми възможности?

— Именно. Миналата седмица ми призна, че най-напред ми е отказала точно по тази причина. — Чарлс осъзна, че това трябва да се разбере като препоръка за нея, и вежливо прояви изненада. — Но аз я уверих, че ти си попаднал на добра партия: че ще разбереш и одобриш и моя избор… на спътница през остатъка от живота ми.

— Още не си от говорил на въпроса ми, чичо.

Сър Робърт изглеждаше малко засрамен.

— Тя гостува на роднини в Йоркшир. От рода Добени е, представи си.

— Наистина?

— Утре отивам при нея.

— Аха.

— Затова реших да разговаряме по мъжки. Но тя много държи да се запознае с теб. — Чичото се поколеба, после с неприлягаща му свенливост бръкна в джоба на жилетката си и извади оттам един медальон. — Тя ми го подари миналата седмица.

Чарлс се вгледа в миниатюрния, обрамчен в злато и в дебелите пръсти на чичо му портрет на мисис Бела Томкинс. Уви, изглеждаше твърде млада, с упорити устни и с настойчив поглед… доста привлекателна, дори за Чарлс. Колкото и да е странно, лицето й напомняше с нещо на Сара и към чувството на Чарлс, че е унижен и ощетен, се прибави някакво ново смътно измерение. Сара беше съвсем неопитна жена, а тази бе светска дама; но и двете посвоему (чичо му беше прав) се различаваха от общата маса порцеланови женички. За миг Чарлс се почувства като генерал, командващ слаба армия, който оглежда внушителното разположение на вражеските сили; той предвиди съвсем ясно изхода от един сблъсък между Ърнестина и бъдещата лейди Смитсън: пълно поражение.

— Виждам, че имам основания да те поздравя.

— Хубава жена! Прекрасна жена! Заслужавало си е да я чакам, Чарлс. — Чичо му го смушка в ребрата. — Ще започнеш да ревнуваш. Почакай и ще видиш. — Той погледна още веднъж нежно медальона, после почтително го затвори и го прибра пак в джоба си. След това, за да не изглежда мекушав, бързо поведе Чарлс към конюшнята да му покаже най-новата си кобила за разплод, купена „за сто гвинеи по-малко, отколкото струва“, и която той, изглежда — макар и съвсем несъзнателно, — поставяше в мислите си наравно с другата си нова придобивка.

И двамата бяха английски джентълмени; внимателно избягваха да обсъждат по-нататък темата, завладяла мислите им, макар че тя от време на време изникваше в разговора, защото сър Робърт, преливащ от щастие, непрестанно се връщаше на нея. Чарлс настоя, че трябва още същата вечер да се върне в Лайм при годеницата си; а чичото, който по-рано би потънал в мрачно настроение, загдето го изоставят, сега не протестира много. Чарлс обеща да обсъди с Ърнестина въпроса за Малката къща и да я доведе да се запознаят с другата булка при първа възможност. Но топлите думи на сбогуване и ръкостискането на чичо му не можаха да скрият, че старецът го изпращаше с облекчение.

Гордостта бе поддържала духа на Чарлс през трите или четирите часа на посещението, но на тръгване му стана много тъжно. Всички тези ливади, пасища, сгради, живописни горички като че се изплъзваха през пръстите му, както се плъзгаха бавно покрай погледа му. Чувстваше, че не иска вече никога да вижда Уинсиът. Лазурното сутринта небе беше забулено от перести облаци, предвестници на онази буря, която вече чухме в Лайм, и скоро той потъна в също такива мрачни размисли.

Немалка част от тях бе насочена срещу Ърнестина. Той знаеше, че чичо му не бе много доволен от лондонската й претенциозност, от почти пълната й липса на интерес към селския живот. В очите на човек, занимавал се толкова години с отглеждане на добитък, тя трябва да е била просто пришелец в чистокръвното стадо на Смитсъновия род. А и ергенството бе едно от нещата, свързвали дълго чичо и племенник; може би щастието на Чарлс бе поотворило очите на сър Робърт — щом той, защо не и аз? Едно-единствено нещо чичото напълно одобряваше у Ърнестина: солидната зестра. Но точно това му позволяваше да обезнаследи Чарлс с леко сърце.

Чарлс се чувстваше сега в много неизгодно положение спрямо Ърнестина. Доходите от бащиното имение му стигаха, но сам не бе добавил нищо към този капитал. Като бъдещ господар на Уинсиът можеше да се смята финансово равен на жена си; но само като рентиер щеше да бъде финансово зависим от нея. В скрупулите си Чарлс беше доста по придирчив, отколкото повечето мъже на неговата възраст и от неговата класа. Те смятаха, че гонитбата на зестра е не по-малко почтено занимание от лова на лисици и друг дивеч. (По същото време доларът вече се котираше наравно с лирата стерлинга.) Той изпитваше самосъжаление, но знаеше колко малко хора биха споделили чувствата му. Раздразнението му се засилваше и от това, че в сравнение с неговото поведение несправедливостта на чичо му не изглеждаше чак толкова голяма — ако, да речем, беше прекарвал повечето време в Уинсиът и преди всичко това, дето изобщо бе срещнал Ърнестина…

Но именно Ърнестина и необходимостта отново да прояви твърдост бяха първото нещо, което го изтръгна от унинието му през този ден.

Двадесет и седма глава

„Във младост, лутах се без път

Из книги и изкуство,

но всуе дирех в свойта гръд

едно правдиво чувство.

Ту крачех с каменно лице,

ту кретах колебливо;

бе сухо моето сърце

и като пепел сиво.

С пуст поглед, празен интерес

и любопитство голо,

за миг не казах си:

Навлез в света,

стаен отдолу.“

А Х. Клъф, „Стихотворение“ (1840)

Отвори му икономката. Докторът бил вероятно в лабораторията си; но ако Чарлс искал, да го почакал горе… и така, без шапка и пелерина, той скоро се озова в същата стая, където бе пил грог и се бе обявил за привърженик на Дарвин. В камината гореше огън; върху масата пред еркерния прозорец с изглед към морето имаше следи от самотна вечеря, които икономката побърза да разчисти. Не след дълго Чарлс чу стъпки по стълбата. Със сърдечно протегната ръка Гроган влезе в стаята.

— О, колко се радвам, Смитсън! Ех, тази глупава жена… не ви ли даде нещо за противодействие на дъжда?

— Благодаря ви… — Той понечи да откаже брендито, но промени намерението си. После, вече с чаша в ръка, премина направо към целта си. — Искам да поговоря с вас по един много личен и деликатен въпрос. Нуждая се от съвета ви.

В очите на доктора се появи малко пламъче. И друг път благовъзпитани млади мъже бяха идвали при него малко преди да се оженят, понякога беше гонорея, по-рядко — сифилис; или просто страхът, ужасът от мастурбацията — според широко разпространената по онова време теория онанизмът се заплащаше с импотентност. Но в повечето случаи бе просто невежество; само преди година един нещастен бездетен млад съпруг дойде при доктор Гроган, който трябваше сериозно да му обясни, че новият живот нито се зачева, нито се ражда през пъпа.

— Така ли? Боя се, че съветите ми се изчерпаха — толкова много дадох днес. Главно за това, какво да правят с онази проклета стара фанатичка горе в Малборо Хаус. Чухте ли какво е сторила?

— Точно за това искам да поговоря с вас.

Вътрешно докторът облекчено въздъхна, но отново избърза с погрешно заключение.

— А, да… мисис Трантър се безпокои, разбира се. Предайте й, че се прави всичко възможно. Изпратена е спасителна група. Обещал съм пет лири на онзи, който я доведе… — В гласа му се почувства горчивина: — … или намери тялото на нещастното създание.

— Тя е жива. Току-що получих бележка от нея.

Чарлс сведе очи пред удивения поглед на доктора. После, говорейки сякаш най-напред на чашата си с бренди, започна да разказва истината за срещите си със Сара… почти цялата истина, защото остави неописани собствените си потайни чувства. Той успя, или поне се опита, да прехвърли част от вината върху доктор Гроган и предишния им разговор, придавайки на изложението си известна научност, което не убягна на проницателния дребничък човек срещу него. Старите лекари и старите свещеници си приличат по едно: имат нюх към измамата независимо дали е съзнателна, или — както бе в случая с Чарлс — от смущение. Докато Чарлс правеше своята изповед, доктор Гроган започна да надушва именно това; и многозначителното потръпване на докторските ноздри означаваше почти същото като свитите устни на Сам. Докторът не издаде с нищо подозренията си. От време на време задаваше въпроси, но общо взето, оставяше Чарлс сам да стигне, препъвайки се все по-често, до края на разказа си. Тогава се изправи.

— Е, да пристъпим сега към най-наложителното. Трябва да върнем ония клети момчета обратно. — Гръмотевиците се чуваха все по-близо и макар завесите да бяха спуснати, през тях зад гърба на Чарлс често прибягваха белите тръпки на светкавиците.

— Дойдох колкото може по-скоро.

— Не сте виновен вие. Чакайте да помисля… — Докторът бе седнал вече пред малко писалище в дъното на стаята. Няколко мига не се чуваше друго, освен бързото скърцане на писалката му. После прочете на Чарлс написаното.

— „Драги Форсайт, току-що получих вест, че госпожица Удръф е здрава и читава. Тя не желае да се знае къде е, но вие можете да сте спокоен. Надявам се утре да узная нещо повече за нея. Моля, дайте приложеното на групата търсачи, щом се върне.“ Достатъчно ли е?

— Отлично. Само че „приложението“ ще е от мен. — Чарлс извади малко бродирано портмоне, изработено от Ърнестина, и отброи три златни суверена върху зеленото сукно на писалището до Гроган, който побутна два от тях настрана и усмихнат, вдигна поглед към него.

— Форсайт се опитва да се пребори с демона алкохол. Мисля, че един суверен е достатъчен. — Постави бележката и монетата в плик, запечата го и излезе, за да нареди да го предадат незабавно. Върна се с думите: — А сега момичето… Какво да правим с него? Имате ли представа къде е в момента?

— Никаква. Макар да съм сигурен, че утре сутринта ще бъде на мястото, което посочва.

— Но вие, разбира се, не може да отидете там. Във вашето положение не бива да се излагате повече на риск.

Чарлс го погледна, после сведе очи към килима.

— Във вашите ръце съм.

Докторът замислено се вгледа в Чарлс. Той току-що бе подложил на малка проверка мислите на госта си. И тя показа онова, което бе очаквал. Обърна се, отиде до полицата с книги при бюрото и се върна със същия том, който бе показал по-рано на Чарлс, великото произведение на Дарвин. Седна срещу него от другата страна на камината; после с лека усмивка, приковал над очилата си поглед в Чарлс, положи ръка върху „Произход на видовете“, сякаш се кълнеше в Библия.

— Нищо от това, което се каза или ще бъде казано в тази стая, няма да излезе извън стените й. — След това остави книгата настрана.

— Драги ми докторе, не беше необходимо.

— Половината медицина е доверието в лекаря.

Чарлс се усмихна унило.

— А другата половина?

— Доверието в пациента. — И се изправи още преди Чарлс да успее да заговори. — Така… дойдохте за съвет, нали? — Той измерваше Чарлс с поглед, като че щеше да се боксира с него; ирландецът вече не беше настроен шеговито, а войнствено. Закрачи из своята „каюта“, пъхнал ръце под лекарската си манта.

— Аз съм млада жена със забележителна интелигентност и известно образование. Мисля, че светът се е отнесъл зле с мен. Не владея напълно чувствата си. Върша глупости, например хвърлих се на врата на първия красив негодник, който се яви на пътя ми. И още по-лошо: влюбих се в ролята си на жертва на съдбата. С почти професионално умение изглеждам меланхолична. Имам тъжни очи. Ридая безпричинно. И така нататък, и така нататък. В този миг… — Дребничкият доктор махна с ръка към вратата, сякаш прави магия. — … На сцената излиза млад бог. Интелигент. С хубава външност. Съвършен образец на съсловието, което са ме научили да почитам. Разбирам, че проявява интерес към мен. Колкото по-тъжна изглеждам, толкова по-голям като че ли става интересът му. Коленича пред него, той ме изправя на крака. Отнася се с мен като с дама. Нещо повече. В дух на християнско братство предлага да ми помогне да избягам от злощастната си участ.

Чарлс понечи да го прекъсне, но докторът му даде знак да мълчи.

— Да, но аз съм много бедна. Не умея да си служа с нито една от хитростите, които по-щастливите от моя пол прилагат, за да привлекат мъжете в своя власт. — Той вдигна показалец. — Имам само едно оръжие. Състраданието, което предизвиквам у този добър човек. Но състраданието трябва обилно да се подхранва. Аз поднесох на този добър самарянин моето минало и той го погълна. Сега какво да сторя? Трябва да го накарам да изпитва състрадание и към настоящето ми. Един ден, докато се разхождам там, където ми е забранено, ми се удава такава възможност. Показвам се пред онази особа; защото знам, че ще съобщи за моето престъпление на господарката си, а тя няма да ми го прости. Изгонват ме. Изчезвам, създавайки силни подозрения, че се каня да се хвърля от върха на най-близката скала. И тогава in extremis^[41] и de profundis^[42] — или по-скоро de altis^[43] — призовавам своя спасител на помощ. — Той остави дълга пауза и очите на Чарлс бавно срещнаха неговите. Докторът се усмихна. — Това, което ви излагам, е отчасти хипотеза, разбира се.

— Но вашето конкретно обвинение, че сама е предизвикала…

Докторът седна и разрови жарта.

— Рано тази сутрин ме повикаха в Малборо Хаус. Не знаех защо… Разбрах само, че мисис Поултни се чувствала много зле. Мисис Феърли — икономката, нали я знаете — ми разказа какво се е случило. — Той замълча и прикова поглед в помръкналите очи на Чарлс. — Вчера мисис Феърли ходила до мандрата ей там, на Градската мера. Момичето съвсем открито излязло от гората точно под носа й. Тази жена не отстъпва на господарката си и сигурен съм, че след това е изпълнила дълга си с онова подло задоволство, на каквото са способни само такива като нея. Но съм убеден, драги Смитсън, че тя съзнателно е била предизвикана да го стори.

— Искате да кажете…

Докторът кимна. Чарлс му хвърли остър поглед, после възропта:

— Не мога да повярвам. Не е възможно тя да…

Не довърши мисълта си. Докторът измърмори:

— Възможно е. Уви.

— Но само човек с… — Щеше да каже „извратено съзнание“, но вместо това рязко стана и отиде до прозореца, разтвори завесите и впери невиждащ поглед във вилнеещата нощ. Синкавото сияние на накъсана светкавица озари вълнолома, брега, замрялото море. Той се обърна. — С други думи, водили са ме за носа.

— Да, мисля, че е така. Но за това е необходим великодушен нос. И не забравяйте, че разстроено съзнание все още не значи престъпно съзнание. В този случай трябва да приемете отчаянието като болестно състояние, ни повече, ни по-малко. Това момиче. Смитсън, има, така да се каже, холера или тиф на мисълта. Така трябва да я възприемете. А не като злонамерена интригантка.

Чарлс се върна в стаята.

— И каква е според вас крайната цел?

— Много се съмнявам дали и самата тя знае. Тя живее от ден за ден. Не би могло да е иначе. Никой далновиден човек не би се държал като нея.

— Но тя не може сериозно да очаква, че човек в моето положение…

— На сгоден човек ли? — Докторът мрачно се усмихна. — Познавал съм много проститутки. Ще побързам да добавя: във връзка с моята професия, а не от интерес към тяхната. Отдавна да съм забогатял, ако имах по една гвинея за всяка, която злорадстваше от факта, че повечето нейни жертви са съпрузи и бащи. — Той се взираше в огъня, в миналото си. — „Отритната съм. Но ще си отмъстя.“

— От думите ви излиза, че тя е чудовище. Но не е така. — Изрекъл това твърде разпалено, Чарлс бързо се обърна. — Не мога да повярвам такова нещо за нея.

— Защото — ако позволите да ви го каже човек, достатъчно стар да ви бъде баща — сте наполовина влюбен в нея.

Чарлс се извърна рязко и впери поглед в благото лице на доктора.

— Не ви позволявам да говорите така. — Гроган сведе глава. В настъпилата тишина Чарлс добави: — Това е голяма обида за госпожица Фрийман.

— Вярно е. Но кой й я нанася?

Чарлс преглътна. Не можеше да понася тези насмешливи очи и се упъти през дългата тясна стая, сякаш си тръгваше. Но преди да стигне до вратата, Гроган го дръпна за ръката, обърна го към себе си и го разтърси свирепо, разярен от позата му на обиден.

— Човече, нали и двамата сме поклонници на науката? Нали и двамата държим на истината като на най-велик принцип? За какво умря Сократ? За да запази името си? От почит към благоприличието? Нима мислите, че за четиридесет години, откакто съм лекар, не съм се научил да познавам кога един човек е в беда? Дори ако крия истината от себе си? Опознайте себе си, Смитсън, опознайте себе си!

Смесицата от древногръцки и галски огън в душата на Гроган жегна Чарлс. Той стоеше, вперил поглед в доктора, после отмести очи от него и се върна при камината с гръб към мъчителя си. Настъпи дълго мълчание. Гроган внимателно го наблюдаваше. Най-сетне Чарлс заговори:

— Не съм създаден за женитба. Нещастието ми е, че го разбирам твърде късно.

— Чели ли сте Малтус? — Чарлс поклати глава. — Според него трагедията на Homo sapiens е, че най-неприспособените се множат най-усилено. Затова не казвайте, че не сте за женитба, момчето ми. И не се упреквайте, че сте се увлекли по това момиче. Струва ми се, че знам защо онзи френски моряк е избягал. Разбрал е, че тя има очи, в които мъжът може да се удави.

Чарлс се извърна изтерзан.

— Кълна се в светата си чест, че нищо непристойно не се е случило между нас. Повярвайте ми.

— Вярвам ви. Но нека ви задам въпросите от стария катехизис. Искате ли да я чувате? Искате ли да я виждате? Искате ли да я докосвате?

Чарлс се обърна и се отпусна в креслото, заровил лице в ръцете си. Това не бе отговор, но казваше всичко. След малко вдигна глава и впери очи в огъня.

— О, драги ми Гроган, ако знаехте колко е объркан животът ми… пропилян… безполезен. Нямам нито нравствена цел, нито истинско чувство за дълг към нещо. Като че само преди няколко месеца бях на двадесет и една… изпълнен с надежди — всичките рухнаха. А сега се оплетох и в тази жалка история…

Гроган се приближи до него и го хвана за раменете.

— Не сте първият мъж, който се съмнява, че не е избрал най-добрата невеста.

— Тя почти няма представа какъв съм всъщност.

— Тя е колко — дванадесет години по-млада от вас. А няма и шест месеца, откакто ви познава. Как би могла да ви разбере? Та тя току-що е напуснала класната стая.

Чарлс мрачно кимна. Не можеше да сподели с доктора истинското си убеждение за Ърнестина: че тя никога няма да го разбере. Чувстваше се фатално подведен от собствения си ум. Той му бе изменил при избора на спътница в живота, защото като много викториански — а може би и по-съвременни — мъже Чарлс щеше цял живот да се ръководи от мечтата за идеалното. Някои мъже се утешават с мисълта, че има и по-непривлекателни от техните жени; други пък се терзаят, знаейки, че има и по-привлекателни. Сега Чарлс съвсем ясно разбра към коя категория принадлежи.

— Вината не е нейна. Не би могла и да бъде — промълви той.

— И аз така мисля. Та тя е толкова хубаво и невинно момиче.

— Ще удържа обещанието, което съм й дал.

— Разбира се.

Мълчание.

— Кажете ми какво да сторя.

— Най-напред вие ми кажете какви са в действителност чувствата ви към другата?

Чарлс погледна отчаяно; после пак впери очи в огъня и се опита най-сетне да каже истината:

— Не зная, Гроган. Във всичко, свързано с нея, съм загадка за самия себе си. Не съм влюбен. Как бих могъл? Една жена, която така се е злепоставила, жена, за която казвате, че е психически болна. Но… все едно, че… чувствам се като човек, обладан от нещо против волята си, против всичко добро в характера му. Дори сега лицето й се явява пред мен и отрича всичко, което казвате. В нея има нещо особено. Познание, усет към по-възвишени чувства, които са несвойствени на злото или на лудостта. Под външната обвивка… не мога да го обясня.

— Аз не я обвиних в нищо лошо. Само в отчаяние.

Никакъв звук освен поскърцването на някоя и друга дъска от пода под стъпките на доктор Гроган. Най-после Чарлс заговори отново:

— Какво ще ме посъветвате?

— Да оставите нещата изцяло в мои ръце.

— Вие ще се срещнете с нея?

— Ще се постарая. Ще й кажа, че неочаквано е трябвало да заминете. Наистина трябва да заминете, Смитсън.

— И бездруго ми се налага да отида спешно по работа в Лондон.

— Толкова по-добре. А моето мнение е, преди да тръгнете, да разкажете всичко на мис Фрийман.

— Вече съм го решил. — Чарлс се изправи. Но другото лице пак изникна пред него. — А тя… какво ще направите?

— Много зависи от психическото й състояние. Нищо чудно в този критичен момент да я крепи само вярата, че изпиваше съчувствие — може би и нещо по нежно — към нея. Ако не ви види, може да преживее сътресение, което ще предизвика още по-дълбока меланхолия. Боя се, че трябва да очакваме и това. — Чарлс сведе очи. — Не бива да вините себе си. Ако не бяхте вие, щеше да е някой друг. Но в известен смисъл такова положение би облекчило нещата. Ще зная какво да предприема.

Чарлс бе приковал поглед в килима.

— Лудница?

— Колегата, за когото ви споменах, споделя моите схващания за лечението на такива случаи. Ще направим всичко, което е по силите ни. А вие трябва да бъдете готов за известни разходи.

— Ще дам всичко, каквото е необходимо, за да се освободя от нея… без да й се навреди.

— Знам една частна клиника в Екситър. Моят приятел Спенсър има там пациенти. Клиниката е в ръцете на интелигентни и образовани хора. На този етап не бих препоръчал обикновено болнично заведение.

— Опазил Бог! Чувал съм да разказват ужасни неща за тях.

— Бъдете спокоен. Това място е истински образец.

— Не става дума да я затваряме, нали?

В съзнанието на Чарлс бе проговорил мъничкият дух на предателството: как може да я осъжда като клиничен случай, да си я представя затворена в някоя тясна стая…

— Съвсем не. Говорим за място, където нейните душевни рани ще могат да зараснат, където ще се отнасят с нея добре, постоянно ще има занимание… и ще бъде под грижите на опитния Спенсър. Той има подобни случаи и знае как да постъпи.

Чарлс се поколеба, после стана и протегна ръка. В състоянието, в което се намираше, имаше нужда от съвети и предписания и щом ги получи, почувства облекчение.

— Вие ми спасихте живота.

— Глупости, добри ми приятелю.

— Не, не са глупости. Задължен съм ви до края на дните си.

— Тогава позволете ми да впиша в кредитната графа името на невестата ви.

— Ще изпълня дълга си.

— И дайте на очарователното създание време. Нали най-доброто вино трябва най-дълго да отлежава?

— Боя се, че същото важи и за мен, само че аз съм от много некачествена реколта.

— Хайде, хайде, празни приказки. — Докторът го потупа по рамото. — А между другото, нали четете френски?

Изненадан, Чарлс потвърди. Гроган потърси из лавиците, извади една книга и преди да я поднесе на госта си, отбеляза с молив един откъс в нея.

— Не е нужно да четете цялото дело. Но бих искал да се запознаете с медицинските показания, изнесени от защитата.

Чарлс впери очи в книгата.

— Вместо очистително ли?

По лицето на дребничкия доктор заигра назидателна усмивка.

— Нещо такова.

Двадесет и осма глава

„Науко, колко бързаш с тези

наивни, празни хипотези.

Новакът в пояси се свира,

ала плувецът ги презира.“

А. Х. Клъф, „Стихотворение“ (1840)

„Мен пътя волята ми пише,

но щом съм волнодумен,

дочувам гневен укор свише:

«Недей! Бъде разумен!»

Матю Арнолд, «Езерото» (1853)

«Процесът срещу лейтенант Емил дьо ла Ронсиер през 1835 година от психиатрична гледна точка е един от най-интересните случаи в началото на деветнадесети век. Син на тираничния граф дьо Ронсиер, Емил очевидно е бил доста леконравен — имал любовница и затъвал здравата в дългове, което по онова време не било чак толкова необичайно за младите му сънародници с неговата професия. През 1834 година, той бил изпратен в прочутата кавалерийска школа в Сомюр в долината на Лоара. Командир му бил известният барон дьо Морел, чиято шестнадесетгодишна дъщеря на име Мари била неврастеничка. В онези дни домовете на висшите офицери служели и като трапезария за подчинените им от гарнизона. Една вечер баронът, който бил не по-малък деспот от бащата на Емил, но доста по-влиятелен, повикал лейтенанта и в присъствието на другарите му по чин и на няколко дами разярен му наредил да напусне къщата. На другия ден показали на Ла Ронсиер цял куп злобни писма, пълни с клевети и заплахи по адрес на семейство Морел. Те разкривали кой знае откъде научени подробности за интимния живот на семейството и всичките — първата смешна грешка в обвинението — били подписани с инициалите на лейтенанта.

Но това не било най-лошото. През нощта на 24 септември 1834 година гувернантката на Мари, англичанка, на име мис Алън, била събудена от шестнадесетгодишната си възпитаница, която, обляна в сълзи, й разказала как Ронсиер, в пълна униформа, нахлул през прозореца на съседната стая, където тя спяла, заключил вратата, отправил неприлични заплахи, ударил я през гърдите и я ухапал по ръката; после я принудил да вдигне нощницата си и я наранил по бедрото. Накрая избягал по същия начин, както бил дошъл.

Още на следващата сутрин друг лейтенант, който уж се ползвал с благосклонността на Мари дьо Морел, получил много обидно писмо, което, изглежда, пак било от Ронсиер. Състоял се дуел, Ронсиер спечелил, но тежкораненият му противник и неговият секундант отказали да се съгласят, че клеветническото писмо е фалшификация. Те заплашили, че ще съобщят на баща му, ако Ронсиер не подпише признание, че е виновен; а ако го направи, работата щяла да бъде забравена. След една мъчителна нощ на колебания Ронсиер взел глупавото решение да подпише.

После поискал отпуск и отишъл в Париж, вярвайки, че нещата ще позаглъхнат. Но в дома на Морел продължили да пристигат писма с неговия подпис. В някои се твърдяло, че Мари е бременна, в други, че родителите й скоро ще бъдат убити, и така нататък. На барона му дошло до гуша. Ла Ронсиер бил арестуван.

Обстоятелствата в полза на обвиняемия били толкова много, че днес трудно бихме повярвали как може да са го изправили пред съд, а камо ли да го осъдят. Първо, в Сомюр всички знаели, че Мари е силно засегната от очевидното възхищение на Ла Ронсиер към нейната красива майка, към която дъщерята изпитвала силна ревност. Освен това през нощта на опита за изнасилване, къщата на Морел била заобиколена от пазачи и никой от тях не забелязал нищо нередно, въпреки че въпросната спалня била на най-горния етаж и до нея можело да се стигне само със стълба, каквато най-малко трима души трябвало да носят и да изправят. Следователно тя би оставила следи в меката пръст под прозореца. Защитата установила, че такива нямало. Стъкларят, извикан да поправи счупения от нападателя прозорец, заявил пред съда, че всички парчета стъкло били паднали вън от къщата и че през малката дупка не било възможно да се достигне бравата на прозореца от вътрешната страна. Защитата попитала още защо по време на нападението Мари нито веднъж не е извикала за помощ; защо леко спящата мис Алън не се е събудила от шума; защо тя и Мари си легнали пак, без да събудят мадам дьо Морел, която през цялото време спяла на долния етаж; защо раната на бедрото е била прегледана едва месеци по-късно (когато се установило, че е само лека драскотина, вече напълно заздравяла); защо само две вечери след това Мари отишла на бал и водила напълно нормален живот, докато арестували лейтенанта… когато тя веднага изпаднала в нервна криза (съвсем не първата в живота на младото момиче, както отново доказала защитата); как било възможно писмата да продължават да пристигат в къщата, дори когато Ла Ронсиер без пени в джоба лежал в затвора и чакал да го изправят пред съд; кой човек с всичкия си ще започне да пише клеветнически писма, без да преправи почерка си (който лесно можел да се имитира), и дори ще се подписва; защо писмата били с безупречен правопис и граматика, с каквито очевидно не се отличавала истинската му кореспонденция, показана за сравнение (изучаващите френски биха се радвали да узнаят, че Ла Ронсиер винаги забравял да съгласува по род миналите причастия); защо на две места той сгрешил правописа дори на собственото си име; защо уличаващите писма били написани на хартия — както доказал един от най-големите специалисти на онова време, — топче от каквато било на мерено в писалището на Мари. И още много такива „защо“. Най-сетне защитата изтъкнала, че подобна поредица писма били намерени преди това и в парижката къща на Морел, и то по време, когато Ла Ронсиер бил на служба на другия край на света — в Кайен.

Но най-вопиющата несправедливост на процеса (на който присъствали много знаменитости, между които Юго, Балзак и Жорж Санд) била отказът на съда да позволи кръстосан разпит на главния свидетел на обвинението: Мари дьо Морел. Тя дала показанията си хладнокръвно и спокойно; но съдията — под насочения към него като оръдейно дуло поглед на барона и пред внушителната фаланга от знаменити роднини — решил, че нейната „свенливост“ и „нестабилното състояние на нервите й“ не допускат по-нататъшен разпит.»

Ла Ронсиер бил обявен за виновен и осъден на десет години затвор. Едва ли не всеки по-известен юрист в Европа протестирал, но напразно. За нас е ясно защо е бил осъден или по-точно от кого е бил осъден: от социалния престиж, от мита за чистосърдечната девица, от психологическото невежество, от обществото, реагиращо остро на гибелните идеи за свобода, посети от Френската революция.

А сега нека ви преведа страниците, които докторът бе отбелязал. Те са от «Observations medico-psychologibics»^[44] на д-р Карл Матай, известен навремето си германски лекар, и са написани в подкрепа на безуспешния опит да се обжалва присъдата на Ла Ронсиер. Матай е бил достатъчно съобразителен да отбележи датите на най-неприличните писма, чиято кулминация е опитът за изнасилване. Те давали ясно оформен месечен — или менструален — цикъл.

След като анализирал фактите, изнесени пред съда, докторът се заел с малко моралистичен тон да обясни психическото заболяване, което днес наричаме истерия; тоест симулацията на болестни симптоми, с цел да се привлече вниманието или съчувствието на околните — невроза или психоза, причинени почти винаги, както вече знаем, от потискане на сексуалното начало.

«Като обърна поглед назад към лекарската си кариера, спомням си много случаи, в които главни действащи лица са били девойки, въпреки че дълго време това е изглеждало недопустимо…

Преди около четиридесет години сред пациентите ми бе семейството на един генерал-лейтенант от кавалерията. Той живееше в малкото си имение на около шест мили от града, в който бе гарнизонът му, и отиваше в града, когато службата му изискваше. Имаше изключително красива дъщеря на шестнадесет години, чието горещо желание бе да се преместят в града. По какви точно причини, никога не се разбра, но несъмнено тя обичаше компанията на офицерите и удоволствията на светския живот. Тя реши да постигне целта си по много престъпен начин: запали къщата в имението. Едното крило изгоря до основи. Възстановиха го. Последваха нови опити за палеж и един ден част от къщата отново лумна в пламъци. Бяха направени най-малко тридесет такива опита. Колкото и да търсеха виновника, не можаха да го открият. Мнозина бяха заподозрени и разпитани. Единственият човек, върху когото не падна съмнение, бе тази красива, млада и невинна дъщеря. Минаха няколко години. Най-сетне я заловиха на местопрестъплението и я осъдиха на доживотен затвор.

В един голям германски град очарователно младо момиче от почтено семейство постоянно изпращаше анонимни писма, с цел да разтрогне щастлив брак, сключен малко преди това. То разпространяваше злонамерени клевети по адрес на друга млада дама, обект на всеобщо възхищение и… завист заради своята надареност. Писмата се получаваха в продължение на няколко години. Върху авторката им не падаше и сянка на съмнение, въпреки че много други хора бяха обвинени. Най-сетне тя сама се предаде и призна пред съда вината си… Излежа дълга присъда за стореното зло.

Ето и сега, докато пиша това, тук в този град^[45] полицията разследва подобен случай…»

Може да ми възразите, че Мари дьо Морел не би си причинила болка сама, за да постигне целта си. Но нейното страдание е било незначително в сравнение с други подобни случаи из аналите на медицината. Ето някои по-интересни примери:

Професор Херхолд от Копенхаген познавал красива млада жена с отлично образование и заможни родители. Подобно на много свои колеги, и той бил напълно заблуден от нея. Тя мамела с голямо умение и последователност, и то в продължение на много години. Самоизтезавала се по най-зверски начин. Забивала стотици игли в различни части на тялото си, които се възпалявали и гноясвали и се налагало да ги изрязват. Отказвала да уринира и трябвало всяка сутрин да й поставят катетър. Сама вкарвала въздух в пикочния си мехур, който изкарвали със същото средство. Цяла година и половина не проговорила и не се помръднала, отказвала храна, имитирала спазми, припадъци и така нататък. Преди хитрините й да бъдат открити, тя била преглеждана от мнозина прочути лекари, дошли и от чужбина, които се ужасявали при вида на такива страдания. Всички вестници говорели за злочестата й история и никой не се съмнявал в правдоподобността на случая. Най-сетне, в 1826 година, истината била разкрита. Единствените подбуди на изкусната измамница (celle adroite trompeuse) били да заслужи удивлението и възхищението на мъжете и да изкара глупави най-образованите, най-прочутите и най-съобразителните от тях. Историята на този случай, който е много важен от психологическа гледна точка, може да се намери в «Бележки върху заболяването на Рачел Херц от 1807 до 1826» от Херхолд.

Майка и дъщеря от Люнебург пък замислили план, с цел да предизвикат изгодно за тях състрадание у другите — план, който довели докрай с ужасяваща решимост. Дъщерята се оплаквала от непоносими болки в едната гърда, плачела и ридаела, потърсила лекарска помощ, опитала всички лекарства, болката продължавала; опасявали се за рак. Тя сама без колебание се решила на операция; оказало се, че гърдата е напълно здрава. След няколко години, когато състраданието към нея понамаляло, тя отново влязла в старата си роля. Оперирали и другата гърда и установили, че и тя е здрава като първата. Щом състраданието отново се поизчерпало, тя се заоплаквала от болки в ръката. Искали да ампутират и нея. Но събудила подозрение. Изпратили я в болница, обвинили я в измама и накрая се озовала в затвора.

В своето «Приложение към практическите познания по медицина» (Хановер, 1798) Лентин описва следната история, на която бил очевидец. На едно момиче в крехка възраст извадили с щипци, след предварително срязване на пикочния мехур, ни повече, ни по-малко от сто и четири камъка за десет месеца. Момичето само вкарвало камъните, въпреки че операциите след това му причинявали голяма загуба на кръв и ужасни болки. Преди това тя повръщала, имала конвулсии и ред други необичайни симптоми в най-тежка форма. Влагала изключително умение в измамата.

Кой би казал след тези примери, подобни на които лесно може да се изброят още много, че е невъзможно едно момиче само да си причини болка, за да постигне целта си.“^[46]

Чарлс прочете най-напред последните страници. Те го потресоха, защото той и не предполагаше, че съществуват подобни извращения — и то у чистия и свят пол. Нито пък съзнаваше истинската същност на истерията като душевно разстройство — жалък стремеж към любов и сигурност. Той отгърна на първите страници от описанието на процеса и скоро бе фатално погълнат от четивото. Едва ли е нужно да казвам, че почти веднага се постави на мястото на клетия Емил дьо ла Ронсиер, а към края на процеса стигна до една дата, която го накара да потръпне. Онзи, другият, френският лейтенант беше осъден в същия ден, в който Чарлс се бе появил на света. За миг, в оная тиха нощ над Дорсит, разумът и науката изчезнаха; животът изглеждаше неразгадаем механизъм, зловеща астрология, присъда от рождение и без право на обжалване, всепоглъщащо Нищо.

Никога не се беше чувствал по-малко свободен.

Спеше му се по-малко от всякога. Погледна часовника си. След десет минути щеше да стане четири. Вън цареше покой. Бурята бе отминала. Чарлс отвори прозореца и вдъхна студения, но чист пролетен въздух. Звездите трепнаха невинни, сякаш отричаха каквото и да е влияние върху човешката съдба — за зло или за добро. А къде бе тя? Будна като него, на миля или две, някъде в непрогледната горска тъма.

Въздействието на шери-брендито на Гроган отдавна бе изчезнало, оставяйки у Чарлс само дълбоко чувство на вина. Струваше му се, че в очите на доктора ирландец бе проблеснало някакво злорадство; явно не току-така бе изслушал разказа за патилата на вятърничавия лондонски джентълмен, които скоро шепнешком ще бъдат разнесени из цял Лайм. Това ирландско племе беше прословуто с неумението си да пази тайна.

Колко хлапашки, колко недостойно се бе държал! През този ден бе загубил не само Уинсиът, но и уважението към самия себе си. Дори този израз беше тавтология; просто бе загубил уважение към всичко, което познаваше. Животът бе капан, клетка в лудница. Зад най-невинните лица се таяха най-низки пороци. Той беше сър Галахад, който разбира, че Гиневра е курва.

Да би могъл да предприеме нещо? За да пропъди мрачните мисли, той взе фаталната книга и препрочете някои пасажи от труда на Матай върху истерията. Сега намери по-малко съпоставки с поведението на Сара. Чувството му за вина пое друга, правилна посока. Опита се да си спомни лицето й, неща, които бе казала, изражението в очите й, докато ги изричаше, но тя му се изплъзваше. Съзнаваше обаче, че той я познава може би по-добре от всички човешки същества. Онова, което бе разказал на Гроган за срещата им… него поне си спомняше, и то почти дума по дума. Не бе ли заблудил Гроган от страх да не издаде истинските си чувства? Не бе ли преувеличил нейната чудатост? Добросъвестно ли бе предал онова, което тя всъщност бе казала? Не бе ли обрекъл нея, за да не обрече себе си?

Той обикаляше безспир стаята, взирайки се в душата си и в наранената си гордост. Ами ако беше такава, за каквато се бе представила — грешница, разбира се, но и жена с изключителна смелост, която не желае да обърне гръб на греха си? А може би, изнемощяла най-сетне от ужасната битка с миналото си, сега тя зовеше за помощ?

Защо бе позволил на Гроган да я съди вместо него? Защото повече държеше да запази благоприличието, а не да спаси душата си. Защото собствената му воля не бе повече от тази на един амонит. Защото беше Пилат Понтийски, а и по-лош от него: не само оправдаваше разпятието, а насърчаваше, не, предизвикваше събитията, довели до тази развръзка — та нима всичко не започна от онази втора среща, когато тя беше поискала да си тръгне, а той я бе принудил да говори за положението си?

Пак отвори прозореца. Два часа бяха минали, откакто бе направил същото за първи път. Откъм изток изгряваше слабо сияние. Той впери поглед в бледнеещите звезди.

Съдба.

Нейните очи.

Той рязко се извърна.

И да срещне Гроган, все едно. Съвестта му ще послужи за оправдание на непокорството. Отиде в спалнята си. И там, със смръщено-сериозен вид, израз на нова вътрешна решимост, от която се боеше и сам не проумяваше, той започна да се преоблича.

Двадесет и девета глава

„Над нас полъхват утринните бризи,

планетата на Любовта блести…“

Тенисън, „Мод“ (1855)

Особеното благоразумие изисква човек никога да не върши нещо, защото то го влече, а само ако е длъжен да го извърши или ако това е препоръчително.

Матю Арнолд, „Тетрадки“ (1868)

Червеникавото слънце тъкмо изплуваше от призрачните гълъбовосиви вълни на хълмовете отвъд Чесил Банк, когато Чарлс прекрачи прага на „Белият лъв“ с изражението на наемен оплаквач, макар че не бе облечен като за погребение. Измито от бурята през нощта, небето беше безоблачно, омайно нежна и ефирна синева. Въздухът — режещ като лимонов сок и като него чист и пречистващ. Станете ли днес в Лайм в този час, градът ще бъде само ваш. В онази по-ранобудна епоха Чарлс нямаше това щастие; ала хората, които срещаше, се отличаваха с приятната липса на светски претенции, с онази изконна безкласовост на подранилите труженици, пристъпващи към ежедневната си работа. Един-двама весело поздравиха Чарлс и получиха в отговор надменно кимване и леко повдигане на ясеновия бастун. Той би предпочел да види няколко трупа да се валят по улицата, вместо тези ведри лица; и бе доволен, когато, оставил града зад себе си, пое по пътеката към Върлото.

Но това се отрази още по-зле на мрачното му настроение (а и на подозренията, които имаше към самия себе си и които аз скрих от вас, а именно че решението му бе продиктувано по-скоро от отчаяние, както в старата поговорка за крадеца на овце, а не от по-благородни пориви на съвестта); от бързото ходене го обля топлина, вътрешна топлина, подсилена и от топлите слънчеви лъчи. Странна бе първичната чистота на утринното слънце. Тоя поток от фотони, който струеше от вселената, почти излъчваше миризма като топъл камък. Всяко стръкче трева излъчваше седефен блясък. По склона над пътеката, меднозлатисти под полегатите слънчеви лъчи, ясени и явори издигаха роснозелени сводове от млади листа; попаднал бе сякаш в някакъв храм за свещени тайнства, по-древни от всяка религия; навред владееше езически мир, зелена сладост… безбрежна зеленина, която преливаше от бледо до най-наситенозелено и стигаше почти до черно в глъбините на гъстия листак. Една лисица пресече пътя му и, кой знае защо, го изгледа така, сякаш натрапникът беше Чарлс. Малко по-късно, пак така неочаквано, със същата увереност в своето божествено право на собственост, един сръндак спря да пасе и вдигна глава; погледна го, плах и величествен, после се обърна и кротко изчезна в гъсталака. На една картина, изложена в Националната галерия, Пизанело е уловил точно такъв момент: свети Умберто броди из гора, нарисувана в стила на ранния ренесанс, а насреща му — зверове и птици. Светецът е стъписан, сякаш е станал жертва на някаква лоша шега, цялата му дързост е укротена под внезапното откровение на най-дълбоката тайна на природата: всемирното равенство на всичко живо.

Не само в тези две животни бе заложен, изглежда, дълбок смисъл. Дърветата гъмжаха от пойни птици — синигери, дроздове, косове, гукащи гривяци, които изпълваха безветреното утро със спокойствието на вечерта, но без присъщата й тъжовност и елегийно настроение. Чарлс имаше чувството, че крачи през страниците на средновековен бестиарий, че съзерцава приказно красива миниатюра, в която всеки лист, всяка птичка, всяка песен бяха дошли от някакъв съвършен свят. Той спря за миг, поразен от това изящество на взискателната вселена, в която всяко нещо има своето място и е неповторимо. На десетина крачки от него малко мушитрънче кацна на върха на къпинов храст и зачурулика в самозабрава. Той видя бляскавите черни очички, зиналото жълто-червено гърло — миниатюрна топчица пера, която успяваше все пак да бъде Ангел вестителят на еволюцията: Аз съм вечно Съществуващият^[47] и ти не бива да пренебрегваш моето присъствие. Чарлс стоеше като светеца на Пизанело, изненадан може би повече от собствената си изненада, от това, че този свят съществува така близо, така непосредствено до задушаващо пошлото ежедневие. В тези кратки мигове, докато звучеше дръзката песен, целият му досегашен живот — неговите дела и дни, всяко място, където бе попадал, изглеждаха опорочени, загрубели, отблъскващи. Ужасната пустота на човешката действителност бе разголена до дъно, а сърцето на самия живот пулсираше там, в тържествуващото гърло на мушитрънчето.

То възвестяваше действителност като че ли много по-дълбока и загадъчна от псевдолинеевата, която Чарлс бе усетил в онова ранно утро на брега — нещо, вероятно ни повече, ни по-малко от превъзходството на битието пред смъртта, на индивида пред вида, на екологията пред класификацията. Днес ние приемаме това превъзходство за съвсем естествено и не можем да си представим какви чужди за Чарлс нотки се съдържаха в загадъчното послание на мушитрънчето. Защото той, изглежда, съзираше в него не по-дълбока действителност, а всеобщ хаос, застрашаващ крехката структура на човешкия ред.

Но това причастие, поднесено от природата, му причиняваше по-скоро болка, тъй като Чарлс се чувстваше отлъчен във всяко отношение. Беше прокуден, а раят — изгубен. И по това приличаше на Сара. Можеше да стои в тази райска градина, но не за да й се радва, а само да завижда на мушитрънчето за неговия екстаз.

 

 

Той пое по пътеката, използвана по-рано от Сара, за да не го видят от Мандрата. И добре, че постъпи така, защото шумът от тракане на гюмове го предупреди, че мандраджията, или жена му, е вече на крак. Така той влезе в гората и продължи по пътя си с подобаваща сериозност. Някаква параноична проява на чувството му за вина го караше сега да усеща как дърветата, цветята, дори неодушевените предмети наоколо го наблюдават. Цветята се превръщаха в очи: камъните имаха уши, стъблата на укоряващите дървета бяха сякаш многогласен хор от старогръцка трагедия.

Той стигна дотам, където пътеката се разклоняваше, и пое наляво. Тя се спускаше надолу през гъст храсталак и все по-изровен терен — на това място сушата бе започнала да ерозира. Морето се приближаваше — млечна синева — безбрежно спокойна. Но сушата над него ставаше малко по-равна там, където верига ливади бяха отвоювани от гората. На около стотина крачки на запад от последната, в малка долчинка, стигаща чак долу до ръба на скалата, Чарлс видя сламения покрив на плевня. Сламата, обрасла с мъх, беше полусвлечена, което придаваше още по-запуснат вид на малката каменна постройка, прилична много повече на колиба. Първоначално е била сигурно лятна къща на някой пастир; сега я използваше мандраджията да си събира в нея сеното; днес е безследно изчезнала — толкова навътре се е срутила сушата тук през последните сто години.

Чарлс стоеше с поглед, прикован в нея. Бе очаквал да види там фигурата на жена и стана още по-неспокоен от това, че мястото изглеждаше така пусто. Той закрачи натам, подобно на човек, който върви през джунгла, пълна с тигри. Очакваше да бъде нападнат, а съвсем не беше уверен, че умее да си служи с пушката.

Старата врата беше затворена. Чарлс свърна зад малката постройка. Откъм изток — четвъртито прозорче; той надникна през него в сумрака и в ноздрите му нахлу лек сладникав мирис на сено и плесен. В дъното на плевнята, точно срещу вратата, забеляза основата на цяла купчина сено. Обиколи и другите стени. Нямаше я. Погледна назад, откъдето бе дошъл, мислейки, че може да я е изпреварил. Пустошта бе притихнала в покоя на ранното утро. Той се поколеба, извади часовника си и почака още две-три минути, без да знае какво да прави. Най-сетне бутна и отвори вратата на плевнята. Различи грапав каменен под, а в дъното — две или три счупени ясли, пълни със сено, готово да се използва. Далечният край се виждаше много трудно, тъй като слънчевите лъчи през малкия прозорец заслепяваха. Чарлс се приближи към косо падащия светлинен сноп, но внезапно изплашен спря. Отвъд светлината забеляза нещо, окачено на пирон върху стара греда: черно боне. Може би поради прочетеното предишната нощ го обзе ледено предчувствие, че зад проядените от червеи дъски на вътрешната преграда ще види някаква страхотия, че бонето е увиснало като зловещо наситил се вампир над нещо, което Чарлс още не можеше да съзре. Не знам какво очакваше: чудовищно обезобразено тяло, труп… Той понечи да се обърне, да хукне и тичешком да се върне в Лайм, но някакъв съвсем слаб звук го привлече напред и Чарлс боязливо надникна над преградата.

Тридесета глава

„Но колкото повече съзнателните илюзии на господстващата класа се разобличават от живота, колкото повече те губят значението си за самото съзнание, толкова по-решително те биват отстоявани, толкова по-лицемерен, неморален, по-свещен става езикът на това образцово общество.“

Маркс, „Немската идеология“ (1845)

Сара, естествено, бе стигнала у дома — колкото и саркастично да звучи „у дома“ при тези обстоятелства — преди мисис Феърли. Беше изпълнила обичайната си роля във вечерните молитви на мисис Поултни и се бе прибрала в стаята си за няколко минути. Мисис Феърли се възползва от възможността, а няколкото минути й бяха напълно достатъчни. Тя сама отиде и почука на вратата на Сара. Сара отвори. На лицето й както винаги бе маската на примирена тъга, а мисис Феърли цяла тържествуваше.

— Господарката чака. Начаса, ако обичате.

Сара сведе очи и леко кимна. Мисис Феърли прониза с язвителен и кисел поглед смирената глава и злъчно прошумоля, отдалечавайки се. Не слезе обаче долу, а почака зад ъгъла, докато вратата към салона на мисис Поултни се отвори и затвори след секретарката компаньонка. Тогава безшумно се върна до вратата и се заслуша.

Мисис Поултни по изключение не беше на трона си, а стоеше до прозореца и обърнатият й гръб бе повече от красноречив.

— Искали сте да говорите с мен.

Но мисис Поултни очевидно не искаше, защото нито помръдна, нито издаде звук. Може би бе онемяла, защото не чу обичайното обръщение „госпожо“; нещо в тона на Сара показваше, че думата е изпусната нарочно. Сара отмести поглед от черния гръб към масичката, която ги разделяше. Върху нея имаше плик, поставен така, че да бие на очи. Тя сви едва забележимо устни — не може да се каже дали от упорство или от ненавист, — това бе единствената й реакция на нейно ледено величество, обзета, в интерес на истината, от известно недоумение по какъв начин е най-добре да смаже змията, която така съжаляваше, че бе приютила в пазвата си. Най-сетне мисис Поултни реши с един замах да сложи край на всичко.

— Този плик съдържа едномесечната ви заплата. Получавате я вместо предупреждение. Ще напуснете къщата утре сутринта, колкото е възможно по-рано.

Одързостена, Сара си послужи в отговор с оръжието на мисис Поултни. Нито помръдна, нито каза нещо; най-после възмутената дама благоволи да се обърне. Върху пребледнялото й лице горяха две розови петна, които издаваха едва потискан гняв.

— Не ме ли чухте, госпожице?

— Няма ли да ми кажете защо?

— Смеете да нахалствате?

— Смея да питам защо ме гоните.

— Ще пиша на мистър Форсайт. Ще искам да ви затворят. Вие скандализирате обществото.

Този яростен залп оказа известно въздействие. Две петна пламнаха по бузите на Сара. Настана тишина. Бездруго издутите гърди на мисис Поултни сякаш щяха да се пръснат.

— Заповядвам ви незабавно да напуснете стаята.

— Така да бъде. И понеже в нея съм видяла само лицемерие, ще я напусна с най-голямо удоволствие.

След това тежко попадение Сара се обърна и си тръгна. Но мисис Поултни беше от актрисите, които не отстъпват другиму последната реплика, а може би съм несправедлив към нея и тя се е опитвала — колкото и невероятно да бе това, ако се съди по тона на гласа й — да прояви милосърдие.

— Вземете си заплатата!

Сара се извърна към нея и поклати глава:

— Задръжте я. И ако изобщо е възможно с такава малка сума, препоръчвам ви да купите някой инструмент за изтезание. Сигурна съм, че мисис Феърли с удоволствие ще ви помага да го използвате над някой клетник, който има нещастието да попадне под властта ви.

В един абсурден миг мисис Поултни заприлича на Сам: неумолимата й уста, свита обикновено като кожена кесия зина.

— Вие… ще… отговаряте… за… това.

— Пред Бога? Толкова ли сте сигурна, че в отвъдния свят той ще се вслуша във вас?

За първи път, откакто се познаваха, Сара се усмихна на мисис Поултни: лека, красноречива и многозначителна усмивка. Няколко мига господарката я гледа, без да вярва на очите си, почти трогателно дори, сякаш Сара беше самият сатана, дошъл да иска своето. После, като се вкопчваше ту в едно, ту в друго, тя се потътри заднишком, стигна до стола си и се стовари на него, загубвайки — не съвсем престорено — свяст. Сара постоя няколко мига, загледана в нея, после направи две-три крачки до вратата и я отвори, което не беше съвсем справедливо към жената с името „Правда“. Изправилата се набързо икономка имаше такъв уплашен вид, сякаш очакваше Сара да се нахвърли върху нея. Но Сара се отдръпна и посочи мисис Поултни, която се държеше за гърлото и едва си поемаше въздух — сгоден случай за мисис Феърли да й се притече на помощ.

— Ах, ти, проклета Йезавел… ти я уби!

Сара не отвърна. Тя погледа още няколко секунди как мисис Феърли дава амоняк на господарката си, после се обърна и си влезе в стаята. Застана пред огледалото, но не за да се огледа; бавно захлупи лицето си с ръце, после много бавно вдигна очи от дланите. Онова, което видя, беше непоносимо. След две минути, коленичила до леглото си, тя беззвучно ридаеше в изтърканата му покривка.

По-добре да беше се помолила? Но тя бе убедена, че се моли.

Тридесет и първа глава

„Ако въздиша гръд-духало,

а длани тръпнат отмаляло

дори в докосване неволно,

и ако сладостно и солно

сърцето пърха, а очите

се търсят скрито, с плам потаен,

за да се слеят в блян омаен,

какво дочуваме? — тръбите

на хорове ангелосхимни,

за любовта запели с химни? —

или разюзданите песни

на всички твари поднебесни

в опиянения телесни?“

А. Х. Клъф, „Стихотворение“ (1844)

А сега спеше.

Такава беше непристойната гледка, която срещнаха очите на Чарлс, щом най-сетне се престраши да надникне през оградата. Лежеше сгушена като малко момиченце под старото си палто, скрила крака от нощния студ и положила извърнатата си глава върху тъмнозеления шал, като че за да предпази от сламките единствената си скъпоценност — разпуснатата коса. В пълната тишина нейното леко равномерно дишане едновременно се виждаше и се чуваше; а това, че спеше там така кротко, за миг се стори на Чарлс най-тежкото престъпление.

И все пак у него се надигна неутолимо желание да я закриля. Завладя го така рязко, че той откъсна очи от нея и се обърна, потресен от това доказателство за обвинението на доктора, съзнавайки, че инстинктът му го кара да коленичи до нея и да я утеши… и нещо по-лошо, тъй като тъмнината и усамотението на плевнята, а и позата на момичето неудържимо напомняха за спалня. Усещаше сърцето си да бие така, сякаш бе тичал цяла миля. Тигърът беше у самия него, а не у нея. Мина минута и той се запъти обратно към вратата безшумно, но бързо. Погледна назад, тъкмо да си излезе, и тогава чу гласа си да изрича нейното име. Не бе имал намерение да говори, но проговори:

— Мис Удръф!

Никакъв отговор.

Отново изрече името й, малко по-високо, посъвзел се, след като надигналият се от бездната мрак го бе отминал.

Раздвижване, леко шумолене, после главата й се появи, почти комично, когато тя се изправи бързо на колене, за да надникне над преградата. Той смътно долови в полумрака някаква изненада и недоумение.

— О, простете ми, простете ми…

Главата изчезна. Той излезе вън на слънце. С дрезгави крясъци отгоре прелетяха два гларуса. Чарлс се отдръпна да не го видят от поляните около Мандрата. От Гроган не се боеше, а и не го очакваше още. Но мястото бе твърде открито, мандраджията можеше да пристигне за сено… а Чарлс беше твърде възбуден, та да се запита за какво ще му е, след като пасищата са покрити със зелена пролетна трева.

— Мистър Смитсън?

Той заобиколи и се върна при вратата тъкмо навреме, за да не го извика — и то по-настойчиво — отново по име. Стояха на около десет крачки един от друг: Сара на вратата, Чарлс до ъгъла на постройката. Тя набързо се бе пооправила, облякла палтото и държеше в ръка шала си така, сякаш го бе използвала за четка. Очите й бяха тревожни, но чертите — все още омекотени от съня, при все че бе поруменяла от внезапното събуждане.

В нея имаше нещо диво. Не необуздаността на безумството или истерията… а онази необузданост, която Чарлс бе усетил в пеещото мушитрънче: дързостта на невинността, едва ли не някаква самозабрава. Както разходката в ранната утрин — това рязко отклонение от първия път — бе смутила и сгъстила мрачните размисли за досегашния му живот, така сега натрапчивата близост на това лице смути и сгъсти всички клинически ужаси, втълпени на Чарлс от дълбокоуважаваните доктори Матай и Гроган. Въпреки Хегел, викторианците нямаха диалектическо мислене; не им беше присъщо да възприемат противоположностите — положителното и отрицателното — като естествени страни на едно и също цяло. Парадоксите ги тревожеха, а не им доставяха удоволствие. Те нямаха усет към екзистенциалистичните моменти, а винаги търсеха верижната връзка между причина и следствие; обичаха положителни теории, обясняващи всичко, които грижливо изучаваха и прилежно прилагаха. Те, разбира се, усилено са градили, а ние усилено рушим, и то от толкова време насам, че да вдигнем каквото и да е, вече ни се струва мимолетно като сапунен мехур. Ето защо Чарлс не можеше да си обясни своето собствено поведение. Успя да се усмихне не много убедително.

— Няма ли да ни видят тук?

Тя проследи погледа му по посока на Мандрата.

— Днес има пазар в Аксминстър. Щом издои кравите, ще поеме натам.

Но се отдръпна вътре в плевнята. Той я последва и двамата се спряха все още на разстояние един от друг. Сара с гръб към него.

— Тук ли нощувахте?

Тя кимна. Настъпи мълчание.

— Не сте ли гладна?

Сара поклати глава и отново се възцари мълчание. Но този път тя първа го наруши.

— Разбрахте, нали?

— Вчера отсъствах целия ден. Не можах да дойда.

Отново мълчание.

— Съвзе ли се мисис Поултни?

— Доколкото разбрах.

— Много се беше разгневила.

— Без съмнение е за добро. Не ви беше мястото в нейната къща.

— А има ли изобщо място за мен?

Той си спомни, че трябва внимателно да подбира думите си.

— Хайде сега… не бива да се самосъжалявате. — Приближи се една-две крачки. — Всички бяха много разтревожени. Изпратиха цяла група да ви търси през нощта, в бурята.

Тя обърна лице към него, като че той можеше да я лъже. Убеди се, че не е така, а по изненадата й и Чарлс на свой ред се убеди, че тя не го лъже, когато каза:

— Не съм искала да причиня такива неприятности.

— Е, няма нищо. Бих казал дори, че вълнението им е било приятно. Сега вече е ясно, че трябва да напуснете Лайм.

Тя сведе глава. Гласът му бе прозвучал твърде строго. Той се подвоуми, пристъпи и сложи успокоително ръка на рамото й.

— Не се страхувайте. Дошъл съм да ви помогна.

С този лек жест и насърчителни думи той искаше да направи първата крачка към потушаването на огъня, който, по думите на доктора, бе запалил; но когато сам си горивото, безнадеждно е да се бориш с огъня. Сара цялата пламтеше. Пламтяха очите й, които отвърнаха със страстен поглед на Чарлс. Той отдръпна ръката си, но преди да успее да й попречи, тя я улови и приближи към устните си. Уплашен, той бързо отстъпи, а тя реагира така, сякаш й бе ударил шамар.

— Мила мис Удръф, моля ви овладейте се… Аз…

— Не мога.

Думите едва се чуха, но накараха Чарлс да замълчи. Опитваше да си внуши, че тя иска да каже: не мога да сдържа благодарността си за великодушието ви… опитваше, опитваше. За миг си спомни стиховете на Катул: „Съгледам ли те, гласът ми става сух и сякаш спира, езикът ми засъхва, нежен пламък под кожата ми запълзява, очите ми покрива мрак, бучене в ушите си усещам.“ Катул превежда Сафо, а клиничното описание на любовта, направено от Сафо, си остава най-точното в европейската медицина.

Сара и Чарлс бяха жертва — при все че не го съзнаваха — на същите симптоми, признавани от единия и отричани от другия, макар онзи, който ги отричаше, да установи, че не може да помръдне. Няколко секунди те се мъчеха да потиснат напиращите чувства. Накрая Сара буквално не издържа и се свлече на колене в краката му. Думите бликнаха:

— Излъгах ви. Нарочно се показах пред мисис Феърли. Знаех, че тя ще съобщи на мисис Поултни.

Самообладанието, което Чарлс мислеше, че си е възвърнал, му се изплъзна отново. Гледаше втрещен лицето, повдигнато към него, очевидно с молба за прошка; а самият той се нуждаеше от съвет, тъй като докторите отново го бяха подвели. Знатните млади дами, занимаващи се с палене на къщи и писане на анонимни писма, включително са спазвали установените морални норми, но не са признавали вината си, преди да ги заловят. Очите й бяха пълни със сълзи. Чакаше го цяло състояние, златен свят; а тук — малко течност, отделена от слъзните жлези, една-две трепкащи водни капчици — тъй мънички, преходни, кратки. Ала той стоеше така, сякаш не бе изправен над ридаеща жена, а над него се бе скъсал някакъв бент.

— Но защо?…

Тогава тя вдигна очи, настойчиво сериозни и умолителни, толкова безпогрешно изразителни, че думите бяха ненужни; така разголени, че всяко увъртане — всяко ново „мила мис Удръф“ — би било невъзможно.

Той бавно протегна ръка към нея и я изправи. Погледите им останаха впити един в друг, сякаш и двамата бяха хипнотизирани. Тя, или по-скоро тези големи очи, в които човек можеше да се удави, му се струваха най-пленително красивите, които някога бе виждал. Какво се таеше зад тях, нямаше значение. Мигът надви епохата.

Той я взе в ръце, видя очите й да се притварят, когато се отпусна в прегръдките му; после и той затвори очи и намери устните й. Усети не само тяхната мекота, но и цялата близост на тялото й — изведнъж така малко, крехко, слабо, нежно…

Отблъсна я с всичка сила.

Изтерзан поглед — като че той бе най-долният престъпник, заловен в най-чудовищното престъпление. Чарлз се извърна и се втурна през вратата… към нов ужас. Не беше доктор Гроган.

Тридесет и втора глава

„Тя, бяла, в муселин, е сякаш дух

във зрака на верандата вечерна

и слуша как с напев металносух

звънти латерна…“

Харди, „Латерната“

Ърнестина не бе могла да заспи предишната нощ. Тя много добре знаеше кои прозорци в „Белият лъв“ са на Чарлс и не пропусна да забележи, че те светиха дълго след като хъркането на лелята взе да изпълва стихналата къща. Първоначално се чувстваше еднакво обидена и виновна. Но когато се измъкна от постелята си едва ли не за шестнадесети път, за да види дали прозорците още светят — а те светеха, — чувството за вина започна да се засилва. Чарлс съвсем очевидно и с право бе недоволен от нея.

Щом той си тръгна, Ърнестина сподели — най-напред със себе си, а после и с леля Трантър, — че всъщност пукната пара не дава за Уинсиът, и човек би помислил, че баснята за киселото грозде повече подхожда на случая. Наистина, след като Чарлс бе отпътувал при чичо си, тя до такава степен се бе вживяла в ролята си на господарка на замък, че дори бе започнала да съставя списък на „важни“ неща. Но внезапното угасване на тази мечта бе донесло известно облекчение. Господарката на големия дом трябва да има генералски талант, а Ърнестина нямаше никакви военни наклонности. Тя обичаше разкоша, свикнала бе да я гледат като писано яйце, но притежаваше много здраво буржоазно чувство за мярка. Да има тридесет стаи, щом петнадесет са достатъчни, й се струваше безразсъдно. Може би бе наследила своята относителна пестеливост от баща си, който тайно смяташе, че „аристократ“ е олицетворение на „празна суетност“. Макар че значителна част от търговския му оборот идваше именно от тази слабост и че поддържаше в Лондон къща, каквато много аристократи биха били доволни да имат… нещо повече, дори бе сграбчил първата възможност многообичната му дъщеря да се сдобие с титла. За да бъдем справедливи, трябва да кажем, че ако кандидатът беше виконт, той навярно би го отклонил като нещо прекалено високо; но титлата „баронет“ бе възможно най-подходящата.

Не съм справедлив към Ърнестина. В края на краищата тя беше жертва на обстоятелствата, на една тесногръда среда. Буржоазията е такава своеобразна смесица от мая и тесто именно поради шизофреничните си по същност възгледи за обществото. Днес ние сме склонни да забравим, че тя някога е била великата революционна класа; виждаме у нея главно тестяната страна, възприемаме буржоазията като средище на реакционното, като виновна за всичко, вечно егоистична и конформистка. Тази двуликост на класата произтича от единствената й спасителна добродетел, а именно че само тя от трите главни обществени съсловия искрено и по навик се презира. Ърнестина несъмнено не правеше изключение. Не само Чарлс чуваше неприятната острота на гласа й, чуваше си я и тя. Но нейната трагедия — а не е само нейната — бе, че използваше неправилно ценната дарба да се самопрезира и по такъв начин бе станала жертва на характерната за своята класа вечна липса на вяра в себе си. Вместо да види в недостатъците на тази класа причина да отхвърли цялата класова система, тя ги възприемаше като причина да се стреми към по-висша класа. Не можем да я виним, разбира се. Безнадеждно добре й бе втълпено да гледа на обществото като на висока стълба; стъпалото, на което самата тя стоеше, бе само преход към нещо уж по-добро.

Ето защо („Срам ме е, държах се като еснафка“) някъде в малките часове Ърнестина се отказа от опитите да заспи, стана, облече пеньоара, после отключи дневника си. Може би Чарлс ще види, че и нейният прозорец свети в знак на покаяние сред гъстия мрак, настъпил след бурята. Междувременно тя се залови да пише:

„Не мога да заспя. Скъпият Ч. е недоволен от мен — бях толкова разстроена от ужасната вест за Уинсиът. Плачеше ми се, бях така ядосана, но сглупих и изрекох много гневни и жлъчни думи, за които моля Бог да ми прости, защото си спомням, че ги казах от любов към скъпия Ч., а не от проклетия. Плаках най-горко, щом той си отиде. Нека ми е за урок, та да се поуча от хубавите думи на сватбената проповед, да зачитам моя скъп Чарлс и да му се покорявам, дори когато чувствата ме карат да възразявам. Нека честно и смирено се науча да прекланям ужасното си презряно упорство пред много по-голямата му мъдрост, нека уважавам мнението му и се привържа към сърцето му, защото «искреното покаяние е пътят към светата благодат».“

Навярно сте забелязали, че в този трогателен параграф липсваше обичайната насмешливост на Ърнестина; но не само Чарлс говореше по различен начин. И като се надяваше, че той може да забележи светлината в прозореца, така си представяше тя и деня, в който ще я придума да сподели с него тази интимна изповед на предбрачните си чувства. Тя пишеше отчасти за очите на Чарлс, но като всяка викторианка пишеше отчасти и за очите на Всевишния. Едва тогава си легна успокоена, така всецяло и подобаващо смирена духом невеста, че не ми остава друго, освен в края на краищата тя да си възвърне своя неверен Чарлс.

Ърнестина все още спеше, когато четири етажа по-долу се разигра малка драма. Тази сутрин Сам не бе подранил като господаря си. Щом влезе в кухнята на хотела да си изпие чая с препечен хляб и сирене — викторианските прислужници рядко ядяха по-малко от господарите си, макар да им липсваше гастрономическа изисканост, — прислугата го посрещна с вестта, че господинът е излязъл, а Сам трябва да събере и опакова багажа и да бъде готов за заминаване по пладне. Сам прикри силната си изненада. Събирането и опаковането ставаше за половин час. Сега имаше по-належаща работа.

Веднага отиде у леля Трантър. Няма значение какво точно е казал там, но то явно е било пълно с трагизъм, понеже, когато леля Трантър, свикнала да става по селски рано, слезе долу в кухнята, тя завари Мери захлупена на готварската маса и обляна в сълзи. Саркастично вирнатата брадичка на глухата готвачка говореше за пълна липса на съчувствие от нейна страна. Бързо и грижливо, както умееше, леля Трантър разпита Мери и скоро разбра причината за тази скръб. Само че леля Трантър приложи много по-благ лек от този на Чарлс. Момичето можеше да излезе, докато потрябва на племенницата й, а тъй като тежките брокатени завеси на мис Ърнестина оставаха спуснати обикновено до десет часа, Мери имаше на разположение почти три часа. Леля Трантър бе възнаградена с най-благодарната усмивка на света. Пет минути по-късно Сам можеше да се види проснат в цялата си дължина насред Броуд Стрийт. Човек не бива да тича презглава по калдъръмена улица, дори и за една Мери.

Тридесет и трета глава

„С любов ще любя, ала в мене, скритом,

ще диря мъдрост, без света да питам —

неподозрян, прозрял велики тайни,

и невидян, видял неща незнайни…“

А. Х. Клъф, „Стихотворение“ (1852)

Трудно може да се каже чия изненада беше по-голяма — на господаря, замръзнал на два метра от вратата, или на слугите, също така замръзнали на трийсетина метра от него. Последните бяха така стъписани, че Сам дори не свали ръката си от кръста на Мери. Онова, което раздвижи живата картина, бе четвъртата фигура: на вратата с ужасен вид се появи Сара. Тя се дръпна толкова бързо, сякаш появата й бе само плод на въображението. Но и това бе достатъчно. Сам зяпна и ръката му се смъкна от талията на Мери.

— Какво, по дяволите, правите тук?

— Ами расождаме се, мистър Чарлс.

— Оставих, струва ми се, нареждания да…

— Сторено, сър. Готова работа.

Чарлс знаеше, че го лъже. Мери се бе извърнала с деликатност, която много й отиваше. Чарлс се поколеба, после се приближи до Сам, който светкавично си представи уволнение, бой…

— Не сме знаяли, мистър Чарлс… Честен кръс, не зна’хме.

Мери хвърли през рамо свенлив поглед към Чарлс; в него се четеше изненада, страх, но и едва доловимо тайно възхищение. Той се обърна към нея:

— Бъдете любезна да ни оставите сами за момент.

Момичето леко се поклони и бързо се отдалечи, за да не слуша разговора им. Чарлс огледа Сам, който се бе превърнал отново в най-покорния лакей и не отместваше очи от обувките на господаря си.

— Дойдох тук във връзка с онази работа, за която ти бях споменал.

— Ясно, сър.

Чарлс сниши глас.

— По настояване на лекаря, който я лекува. Той е напълно запознат с обстоятелствата.

— Ясно, сър.

— И това в никакъв случай не бива да се разчуе.

— Сфащам, мистър Чарлс.

— А тя?

Сам вдигна очи.

— Мери нищо ни шъ кажи, сър, честен кръс.

Сега Чарлс сведе поглед. Усещаше, че бузите му са тъмнопурпурни.

— Добре тогава. Аз… благодаря ти. И ще се погрижа да… Ето, вземи… — И започна да рови в кесията си.

— Ама не, мистър Чарлс. — Сам леко отстъпи назад, някак прекалено театрално, за да убеди страничен наблюдател. — И дума да н’става.

Чарлс смънка нещо и ръката му спря да търси. Господар и слуга се спогледаха. Навярно и двамата съзнаваха, че току-що бе направена тактическа жертва.

— Хубаво тогава. Аз ще ти се отплатя. Но нито дума.

— В пъкъла да се продъня, мистър Чарлс.

С тази тежка клетва Сам се обърна и последва своята Мери, която чакаше, дискретно обърнала гръб, на стотина метра навътре в гъсталака.

Защо се бяха упътили точно към плевнята, могат да се правят само догадки. Сигурно ви се е сторило странно, че разумно момиче като Мери избухва в сълзи само при мисълта за няколкодневно отсъствие. Но нека оставим Сам и Мери, които, влезли в гората, повървяха, смълчани от изненада, после крадешком се спогледаха и безсилни да се сдържат повече, избухнаха в сподавен кикот; и нека се върнем към Чарлс, все още изчервен като божур.

Той ги проследи, докато изчезнаха от погледа му, после обърна очи към смълчаната плевня. Собственото му поведение го бе разтърсило издъно, но свежият въздух му позволи да поразмисли. Дългът отново му се притече на помощ. Дръзнал бе да раздуха забранения огън. В същия миг другата жертва може би загиваше в неговите пламъци, преметнала въже през някоя греда… Той се подвоуми, после закрачи назад към плевнята и Сара. Тя стоеше до перваза на прозореца, без да вижда отвън, сякаш се бе опитвала да чуе какво си говорят Чарлс и Сам. Той застана на прага.

— Моля да ме извините, че така непростимо се възползвам от вашето нещастие. — Замълча, после продължи: — И не само сега. — Тя сведе поглед. Той с облекчение забеляза, че е сконфузена: дивачката вече я нямаше. — Най-малко от всичко исках да завладявам чувствата ви. Държах се много глупаво. Много глупаво. Вината е изцяло моя. — Тя не отместваше очи от каменния под; затворник, очакващ присъда. — Уви, злото е сторено. Сега ви моля да ми помогнете да го поправим. — Тя продължаваше упорито да мълчи. — Налага се да замина по работа в Лондон. Не знам за колко време. — Тогава тя го погледна, но само за миг. Той продължи неуверено: — Мисля, че трябва да отидете в Екситър. Моля ви да вземете тази кесия пари… като заем, ако предпочитате, докато си намерите подходяща работа. А в случай че ви е необходима допълнителна финансова помощ… — Гласът му заглъхна. Бе започнал да говори все по-официално. Усещаше, че играе противна роля. Тя му обърна гръб.

— И никога вече няма да ви видя?

— Добре знаете, че няма как да отрека това.

— При все че живея единствено за да ви виждам?

Ужасната заплаха отново надвисна в последвалото мълчание. Той не смееше да я спомене. Чувстваше се като окован, като осъден на смърт затворник, но неочаквано животът му бе подарен. Тя се обърна и ясно прочете мисълта му.

— Ако исках да се самоубия, имах достатъчно причини да го сторя досега. — Загледа се през прозореца. — Приемам заема ви… с благодарност.

Той притвори очи за миг в беззвучна благодарствена молитва. Постави кесията — не онази, която му бе избродирала Ърнестина — на една полица до вратата.

— Ще отидете ли в Екситър?

— Щом ме съветвате.

— И то най-настойчиво.

Тя сведе глава.

— Трябва да ви кажа още нещо. В града се говори, че ще ви изпратят в болнично заведение. — Очите й го стрелнаха изкосо. — Идеята, без съмнение, произлиза от Малборо Хаус. Не е нужно да я приемате сериозно. При все това, за да си спестите неприятности, по-добре не се връщайте в Лайм. — И като се поколеба, добави: — Разбрах, че пак ще изпратят хора да ви търсят. Затова дойдох толкова рано.

— А куфарът ми…

— Ще се погрижа за него. Ще наредя да го изпратят на гарата в Екситър. Струва ми се, че ако имате сили, би било по-разумно да стигнете пеша до кръстопътя при Аксмът. Така ще се избегне… — щеше да каже „скандалът и за двама ни“. Но знаеше какво иска от нея. Аксмът беше на седем мили, а до самия кръстопът имаше още две.

Тя се съгласи.

— Моля ви, уведомете мисис Трантър веднага щом си намерите работа.

— Нямам никакви препоръки.

— Можете да дадете името на мисис Талбът. И на мисис Трантър. Аз ще говоря с нея. И без излишна гордост й се обаждайте, ако ви е необходима допълнителна финансова помощ. Ще се погрижа и за това, преди да замина.

— Няма да се наложи. — Гласът й едва се чуваше. — Но ви благодаря.

— Мисля, че аз трябва да ви благодаря.

Тя го погледна право в очите и този поглед отново, като копие, го прониза до дън душа.

— Вие сте забележителен човек, мис Удръф. Срамувам се, че не го прозрях по-рано.

— Да, забележителен човек съм — рече тя.

Но го каза без гордост, без сарказъм, само с малко горчивина. Отново потънаха в мълчание. Той изчака, доколкото можа, после извади джобния си часовник — много плитък намек, че трябва да си тръгва. Усещаше своята неловкост, скованост; колко по-достойно беше нейното поведение; а може би усещаше все още устните й.

— Няма ли да ме придружите до пътеката?

Той не искаше при последната им раздяла тя да разбере, че се срамува. Дори да се появеше Гроган, вече нямаше да има значение. Но докторът не се появи. Тя тръгна напред през мъртвата папрат и живия прещип, без да проговори, без да се обърне нито веднъж. В косите й играеха отблясъците на ранното утринно слънце. Чарлс много добре знаеше, че Сам и Мери може би ги наблюдават, но сега му се струваше дори по-добре, ако го видят открито с нея. Пътят им минаваше между дърветата и ги изведе най-сетне на главната пътека. Тя се обърна. Той пристъпи към нея, протегнал ръка.

Тя се поколеба, после подаде и своята. Той я стисна здраво, за да предотврати някоя нова лудост. Промълви:

— Никога не ще ви забравя.

Тя вдигна лице към него с недоловимо, но изпитателно движение на очите; сякаш той трябваше да види нещо, още не бе твърде късно: една истина отвъд неговите истини, едно чувство отвъд неговите чувства, една история отвъд неговите представи за история. Сякаш тя можеше да му разкрие с думи цели светове; но същевременно знаеше, че щом той не може да чуе тези думи, без тя да ги изрече…

Безкраен бе този миг. После той сведе очи и пусна ръката й.

След минута се обърна. Тя стоеше там, където я бе оставил, и го гледаше. Той повдигна шапката си. Тя не помръдна.

Десет минути по-късно пътеката, която се виеше над морето, го отведе до дървената портичка в оградата на Мандрата. Оттук през нивите се виждаше чак до вълнолома. Долу в далечината, по пътеката през полето към портичката, до която стоеше Чарлс, се изкачваше една ниска фигура. Той се отдръпна малко назад, поколеба се за миг… после пое отново по пътя си до алеята, която се спускаше към града.

Тридесет и четвърта глава

„Червясалата роза

изтръгват от зида…“

Харди, „Във вятър и дъжд“

— Излизал си.

Значи напразно се бе преоблякъл.

— Исках да се поразведря. Спах лошо.

— И аз. Но нали каза, че си невероятно изморен — добави тя.

— Бях.

— Но стоя буден до след един часа.

Чарлс се обърна малко рязко към прозореца.

— Трябваше да обмисля много неща.

Репликите на Ърнестина в този хладен разговор показват, че денем тя не успяваше много добре да спази обещанията, които си даваше през нощта. Освен за излизането, тя бе узнала чрез Сам, Мери и недоумяващата мис Трантър, че същия ден Чарлс възнамерява да напусне Лайм. Бе решила да не иска обяснение за внезапната промяна в плановете му; нека негова светлост сам го даде, когато му е угодно.

На всичко отгоре, когато най-сетне пристигна малко преди единадесет и докато тя седеше и го чакаше като на тръни в задния салон, той има нахалството да разговаря дълго в антрето с леля Трантър, и при това шепнешком, което беше най-лошото. Така че вътрешно тя вече кипеше.

Може би раздразнението й се дължеше и на това, че тази сутрин бе положила особени грижи за тоалета си, а не й направи никакъв комплимент. Беше облечена в розова рокля за закуска с „епископски ръкави“ — плътно прилепнали към изящното рамо, а надолу бухнали в пищни дипли, набрани на китките. Това подчертаваше много красиво крехката й фигура; а белите панделки в пригладената коса заедно с лекото ухание на лавандулова вода, което се излъчваше около нея, завършваха чаровната картина. Макар и с малко позачервени очи, тя беше същинска захарна Афродита, току-що напуснала бялата ленена постеля. За Чарлс нямаше да е трудно да бъде жесток. Но успя да се усмихне и като седна до нея, пое ръката й и я погали.

— Скъпа моя, моля те да ми простиш. Не съм на себе си. Боя се, че трябва да ида до Лондон.

— О, Чарлс!

— И на мен не ми се иска. Но при новия обрат на събитията е наложително незабавно да се срещна с Монтегю. — Монтегю бе адвокатът, който по онова време, когато още нямаше прокуристи, се грижеше за финансовите дела на Чарлс.

— Не можеш ли да почакаш, докато си тръгна и аз? Остават още само десет дни.

— Ще се върна да те взема.

— А не може ли Монтегю да дойде тук?

— Уви, не. Има толкова много книжа и документи. А и не отивам само за това. Трябва да уведомя баща ти за случилото се.

Тя отдръпна ръката си.

— Но какво общо има той с това?

— Всичко, мое мило дете. Той те е поверил на моите грижи. Такава дълбока промяна в моето състояние…

— Но ти си имаш собствени доходи!

— Е, да, разбира се… аз винаги ще бъда добре материално. Но има и други неща. Титлата…

— Съвсем забравих. Ами да: абсолютно невъзможно е да се омъжа за човек без благородническа титла. — Тя се обърна и му хвърли строг и саркастичен поглед.

— Имай търпение, сладка моя. Тези неща трябва да се кажат… ти имаш солидна зестра. Естествено нашите лични чувства са най-важното нещо. Но бракът има и… юридическа и договорна страна, която…

— Празни приказки!

— Миличка Тина…

— Отлично знаеш, че ще ми позволят да се омъжа и за хотентот, ако поискам.

— Може и така да е. Но дори и най-всеотдайните родители биха предпочели да знаят…

— Колко стаи има къщата в Белгрейвия?

— Нямам представа. — Той се поколеба, после добави: — Двадесет, струва ми се.

— Веднъж ти спомена, че имаш две хиляди и петстотин годишен доход, което с моята зестра става…

— Въпросът не е в това дали при новите обстоятелства ще имаме достатъчно средства да живеем удобно.

— Добре тогава. Ами ако татко каже, че не можеш да получиш ръката ми? Тогава какво?

— Ти не желаеш да ме разбереш. Знам какво изисква дългът ми. В такъв критичен момент не е излишно да си добросъвестен.

Докато този разговор траеше, те не смееха да се погледнат в очите. Тя наведе глава, несъгласна и бунтовно настроена. Той се изправи и застана зад нея.

— Това е само формалност, но тези формалности имат значение.

Тя упорито гледаше надолу.

— Дотегна ми Лайм. Тук те виждам по-малко, отколкото в града.

Той се усмихна.

— Въобразяваш си.

— Така ми се струва.

Тя продължаваше да се цупи. Не желаеше да я успокояват. Той се приближи до камината, облегна ръка на полицата и се наведе усмихнат към Ърнестина, но усмивката му не беше искрена — само маска. Не я харесваше, когато проявява упорство. Това беше в пълно противоречие с префинения й тоалет, скроен така, че да бъде съвсем неподходящ вън от домашна обстановка. Петнадесетина години преди времето, за което пиша, мисис Блумър вече си бе навлякла гнева на обществото, като се опита да въведе дългите до прасеца кюлоти с ружчета: но този първи опит за костюм с панталон бе напълно разгромен от кринолина — дребен факт с голямо значение, ако искаме да разберем викторианците. Беше им предложено нещо разумно, но те предпочетоха метър и осемдесет безсмислица, която нямаше равна на себе си в това най-богато на безсмислици занаятчийско изкуство.

В настъпилата тишина Чарлс разсъждаваше не върху капризите на модата, а върху това как да си тръгне без повече шумотевица. За негово щастие по същото време Тина размишляваше върху своето положение, че в края на краищата е малко слугинско да се прави такъв въпрос от едно кратко отсъствие (леля Трантър беше обяснила защо Мери не се отзова на позвъняването й тая сутрин). Впрочем суетата на мъжете се състои в тяхното желание да им се подчиняват, а суетата на жените — в това да постигнат своята цел чрез покорство. Ще дойде време, когато Чарлс ще трябва да плати за жестокостта си. В леката й усмивка към него се четеше разкаяние.

— Нали ще пишеш всеки ден?

Той я погали по бузата.

— Обещавам.

— И ще се върнеш веднага щом можеш?

— Веднага щом успея да уредя нещата с Монтегю.

— Ще пиша на татко и изрично ще му наредя да те изпрати веднага обратно.

Чарлс се възползва от тази възможност.

— Ще отнеса писмото, ако го напишеш веднага. Потеглям след половин час.

Тя стана и протегна ръце. Искаше да бъде целуната. Той чувстваше, че не може да я целуне по устата. Затова обхвана раменете й и я целуна леко по двете слепоочия.

После понечи да си тръгне. Но, кой знае защо, спря. Без да вдигне глава, Ърнестина бе вперила свенлив и хрисим поглед в карфицата с перла на тъмносинята му вратовръзка. Не стана веднага ясно защо Чарлс не можа да се отдели от нея; всъщност в джобовете на жилетката му здраво бяха пъхнати две ръце. Той разбра каква е цената на освобождението и я плати. Не рухнаха светове, нямаше бучене в ушите, мрак не покри очите му през няколкото секунди, докато стоеше, притиснал устни върху нейните. Все пак Ърнестина беше облечена много привлекателно; в съзнанието му изплува почти осезателният образ на малко, нежно бяло тяло. Лицето й се притисна към рамото му, тя се сгуши в него; и както я потупваше, галеше и мълвеше глупави думи, той се почувства внезапно смутен. През слабините му премина позната тръпка. Шеговитостта на Ърнестина, странните малки закачки, капризите на чувствата обещаваха някаква стаена пламенност… готовност да научи греха, някой ден да вкуси плахо, но с наслада от забранения плод. Онова, което Чарлс усещаше несъзнателно, едва ли бе нещо повече от вечната привлекателност на лекомислените жени, с които човек може да прави каквото си поиска. А онова, което усещаше съзнателно, бе някакво омърсяване: да изпитва плътско желание сега, след като бе докоснал устните на друга жена същата сутрин!

Той целуна набързо Ърнестина по косата, нежно се откопчи от пръстите й, целуна ги поред и си тръгна.

Предстоеше му още едно изпитание, тъй като на вратата го чакаше Мери с шапката и ръкавиците му. Очите й бяха сведени, но бузите й пламтяха. Докато нахлузваше ръкавиците си, той хвърли поглед към затворената врата на стаята, която току-що беше напуснал.

— Сам ви е обяснил положението тази сутрин, нали?

— Да, сър.

— И вие… разбирате?…

— Да, сър.

Той отново сне едната си ръкавица и пъхна ръка в джоба на жилетката си. Мери сведе глава още по-ниско, но не направи нито крачка назад.

— О, сър, не ща.

Но вече го бе взела. Миг по-късно тя затвори вратата зад гърба на Чарлс. Съвсем бавно отвори малката си и, боя се, доста червена длан и се вторачи в златната монета върху нея. После я пъхна между белите си зъби и ги стисна, както бе виждала да прави винаги баща й, за да се увери, че не е от пиринч; не че можеше да различи едното от другото захапване, но самото захапване беше някакво доказателство за злато; така както отиването на Върлото вече бе доказателство за грях.

Какво можеше да знае за греха една невинна селска девица? На този въпрос трябва да се отговори. А междувременно Чарлс може и сам да стигне до Лондон.

Тридесет и пета глава

„Едничката ми сила в теб е.

И сладко ме изпълва…“

Харди, „Безсмъртието й“

„Много бременни момичета под седемнадесет, дори на тринадесет или четиринадесет години, биваха довеждани в болницата, за да родят. Момичетата твърдяха, че са били опозорени… на отиване или връщане от работа (на полето). Момичета и момчета на тази възраст изминават пет, шест или седем мили, за да идат на работа. Те вървят на тълпи по пътищата и синорите. Самият аз съм бил свидетел на груби нарушения на приличието между момчета и момичета от 14 до 16 години. Видях веднъж край пътя как пет-шест момчета се гавреха с едно момиче. На тридесетина метра от тях имаше възрастни хора, които не обръщаха внимание. Виковете на момичето ме накараха да спра. Виждал съм и момчета да се къпят в някое поточе и момичета между тринадесет и деветнадесет години да ги гледат от брега.“

„Доклад на комисията за детски труд“ (1867)

И така, какво наблюдаваме през деветнадесети век? Епоха, в която жената е била нещо свято; и в която за няколко лири бихте могли да купите тринадесетгодишно момиче, а ако я искате само за час-два — за няколко шилинга. Когато са се строили повече църкви, отколкото в цялата предишна история на страната, но на всеки шестдесет къщи в Лондон е имало един публичен дом (съотношението в наше време е по-скоро едно към шест хиляди). Когато светостта на брака и целомъдрието преди брака са били проповядвани от всеки амвон, във всяка редакционна статия на вестниците и във всяка реч; и когато най-много или поне сравнително най-много видни личности — начело с бъдещия крал — са водели скандален частен живот. Когато наказателното право непрекъснато се е хуманизирало, но бичуването е било така широко разпространено, че един французин съвсем сериозно се заел да докаже английския произход на маркиз дьо Сад. Когато женското тяло е било скривано повече от всякога; но когато всеки скулптор е бил преценяван по умението си да вае голи жени. Когато в нито един роман, пиеса или стихотворение с литературна стойност чувствеността не стига по-далеч от целувка; когато по всеобщо мнение д-р Бодлър^[48] (починал през 1825 година, което ни напомня, че викторианският дух е съществувал дълго преди строго определения праг на епохата) е бил обществен благодетел; но когато порнографските издания са достигнали ненадмината по-късно масовост. Когато за отделителните функции на организма не се е споменавало, но санитарните съоръжения са били толкова примитивни, че в малко къщи и из малко улици човек не е бил подсещан постоянно за тях (тоалетната с течаща вода се е появила едва в края на века и е продължила да бъде лукс чак до 1900 година). Когато всеобщо е било прието, че жените нямат оргазъм, но всяка проститутка е била обучавана да го симулира. Когато е бил налице огромен напредък и свободомислие във всички други области на човешката дейност, но в най-интимната и най-основната е царяла пълна тирания.

На пръв поглед обяснението изглежда ясно — всичко това било въпрос на сублимация. Викторианците са прехвърляли либидото си в други области; сякаш духът на еволюцията в миг на леност си е казал: имаме нужда от напредък, затова нека преградим и отклоним този поток на енергия и да видим какво ще стане.

Макар да признавам, че има известна истина в теорията за сублимацията, понякога се питам дали тя не ни въвежда в заблуждението, че сексът е бил почти без значение в живота на викторианците. Всъщност тогавашните хора не са били ни повече, ни по-малко сексуално надарени от днешните и — независимо от факта, че на нас сексът се натрапва и денем, и нощем (както религията на викторианците) — тяхното внимание е било заето с него много повече от нашето. Те наистина много са мислели за любовта и са посвещавали на нея много повече от изкуството си, отколкото ние. Фактът, че са се множили като зайци и са почитали плодовитостта много по-ревностно от нас, не може да се обясни само с теорията на Малтус и липсата на средства за контрол на раждаемостта^[49]. Нашият век не изостава по отношение на напредъка и свободата; въпреки това не можем да твърдим, че това се дължи на голям излишък на сублимирана енергия. Някои смятат, че разпуснатите нрави през деветдесетте години на миналия век са били реакция на много десетилетия въздържание. Мисля, че тогава само се дава гласност на пазеното допреди в тайна, и съм склонен да вярвам, че всъщност става дума за една и съща човешка величина; разликата е в думите, с които си служим, в различните метафори, които използваме.

Онова, към което ние се отнасяме доста повърхностно, викторианците са приемали сериозно и сериозността им се изразявала в това, че не си говорели открито за секса — докато нашите нрави предполагат точно обратното. Но тези различни начини за сериозно отношение са само въпрос на общоприето поведение. Фактът зад тях си остава един и същ.

Струва ми се, че се допуска друга обща грешка, като се поставя знак за равенство между висока степен на сексуално невежество и ниска степен на сексуално удоволствие. Не се съмнявам, че когато устните на Чарлс и Сара се сляха, и единият, и другият се проявиха като доста неумели в любовното изкуство, но не бих заключил, че по тази причина им е липсвала сексуална възбуда. Във всеки случай много по-интересно е съотношението между желанието и способността то да бъде осъществено. В този смисъл ние може би смятаме, че сме в по-изгодно положение от нашите прадеди. Но желанието е обусловено от честотата, с която се предизвиква: нашият свят изразходва голяма част от времето си да ни подканва към съвкупление, докато действителността полага не по-малко усилия да ни потиска. Не сме потиснати като викторианците ли? Може би. Но ако ти е отредена по една-единствена ябълка дневно, нима си струва да живееш в овощна градина; ябълките може да ти се усладят дори още повече, ако ти се разрешават веднъж седмично.

Никак не е сигурно, че сексуалното удоволствие на викторианците е било по-слабо, понеже са го изпитвали по-рядко, и че смътно не са съзнавали това. Дали те не са предпочели да наложат като норма потискането, забраната и мълчанието, за да запазят силата на удоволствието? Ние направихме публично достояние онова, което те са държали да остане лично, и едва ли не станахме по викторианци от викторианците — в отрицателния смисъл на думата — защото, отнемайки тъй много от загадъчността, от трудността, от ореола на забраненото, отнехме голяма част и от удоволствието. Разбира се, удоволствието не може да се измерва, но може би от това печелим ние, а не викторианците. Впрочем техният подход ги е облагодетелствал и с допълнителна енергия. Тайнствеността и дистанцията между половете, които така тревожеха Чарлс, когато Сара се опитваше да ги намали, несъмнено са пораждали по-голяма сила, а често и по-голяма искреност във всяко друго отношение.

Тези разсъждения май доста ни отдалечиха от Мери, която, сега си спомням, много обичаше ябълки. Но тя беше всичко друго, само не и невинна селска девица по простата причина, че двете прилагателни бяха несъвместими в нейния век. Не е трудно да се открият причините.

Огромно мнозинство от летописците — във всяка епоха — са принадлежали към образованите класи; в резултат от това действителността е била винаги изопачавана през погледа на малцинството. Строгият пуританизъм, който приписваме на викторианците и доста безгрижно отнасяме към всички класи на викторианското общество, е всъщност буржоазната представа за етоса на буржоазната класа. Дикенсовите герои от работническата класа — все много смешни или много жалостиви — са несравнима плеяда от гротески, но суровата действителност трябва да потърсим другаде — у Мейхю, в докладите на Специалната комисия и т.н. Това важи най-вече за сексуалния аспект на живота, който Дикенс (доста неблагонадежден свидетел в това отношение) и събратята му по перо така ревностно са избягвали в книгите си, прилагайки рецептата на споменатия д-р Бодлър. Грубата — бих я нарекъл по-скоро нежната, но няма значение — истина за селото във викторианска Англия се е състояла в принципа „вкуси, преди да купиш“, (на съвременния ни език: полово общуване преди брака). Това е било правило, а не изключение. Чуйте какво разказва една дама, която е още жива. Тя се е родила през 1883 г. Баща й бил лекарят на Томас Харди.

„През деветнадесети век животът на полските работници бе съвсем различен от сегашния. Сред селяните в Дорсит например зачеването преди брака бе напълно естествено и бракът се сключваше едва когато бременността проличи… Причините бяха ниските надници на работниците и необходимостта да се осигури; допълнителна ръка за прехранване на семейството.“^[50]

Ето, че попаднах под сянката — съвсем на място — на великия романист, извисил снага над тази част от Англия, за която пиша. Като си спомним, че Харди пръв се опита да счупи печата, поставен от викторианската буржоазия върху предполагаемата Пандорина кутия на секса, любопитен — и парадоксален — е фанатизмът, с който самият той е бдял над печата на своя сексуален живот и този на родителите си. Това, разбира се, ще си остане негово неотменно право. Малко литературни тайни — неговата е била разбулена едва след 1950 година — са били така дълго запазени. Тази тайна, както и селската действителност във викторианска Англия, за която се опитах да дам представа в тази глава, са отговор на прочутия упрек, от правен от Едмънд Гос: „Какво чак толкова стори Провидението на мистър Харди, че той се надигна сред орната земя на Уесекс и размаха юмрук срещу Създателя?“ Със същото основание Гос би могъл да попита защо Атридите са размахали бронзовите си юмруци към Микена.

Но нека не се ровим много дълбоко в сенките край Егдън Хийт. Със сигурност се знае, че през 1867 двадесет и седем годишният Харди се върнал в Дорсит от Лондон, където завършил архитектура, и дълбоко се влюбил в шестнадесетгодишната си братовчедка Трайфина. Двамата се сгодили. Пет години по-късно по необясними причини годежът бил развален. Макар и да не е напълно доказано, явно е, че годежът е бил развален, когато Харди разкрил много зловеща семейна тайна: Трайфина не му била братовчедка, а незаконородена дъщеря на незаконородената му полусестра. В множество стихотворения на Харди се загатва за това: „Край градинската врата“, „Тя не се обърна“, „Нейното безсмъртие“^[51] и много други. Доказано е, че в семейството е имало и няколко по-късни случая на незаконородени деца по майчина линия. Самият Харди се е родил „пет месеца след олтара“. Благочестивите твърдят понякога, че той развалил годежа си по класови причини: бил вече твърде издигнат млад господин, за да се задоволи с простата девойка от Дорсит. Вярно е, че през 1847 се оженил за момиче от по-горна класа — ужасно студената Лавиния Гифърд. Но Трайфина била изключителна млада жена: на двадесет години тя станала директорка на училището в Плимут, след като завършила учителския колеж в Лондон пета по успех. Много допустимо е, че някаква ужасна семейна тайна ги е принудила да се разделят. Но в едно отношение тази тайна е била благодатна, защото никой английски гений не се е посветил така изцяло на една-единствена муза. На нея дължим най-прекрасните му любовни елегии. Дължим й също Сю Брайдхед и Тес, които са копие на Трайфина по дух; а че романът „Невзрачният Джуд“ е посветен на нея, се намеква дори в предговора, написан от самия Харди: „Сюжетът е замислен през 1890 година… и някои от обстоятелствата са свързани със смъртта на една жена…“ Трайфина, омъжена вече за друг, е умряла същата година.

Ето как сблъсъкът между страстта и отричането, между вечно живия спомен и вечното потискане, между отдаването на лиричното и трагичния дълг, между срамните факти и благородното им пресътворяване е стимулирал и хвърля светлина върху един от най-великите писатели на епохата. Това исках да ви напомня, като се отклоних.

Но да се върнем на думата си. Вече сте отгатнали защо Сам и Мери се бяха запътили към плевнята; и тъй като не отиваха за първи път, може би сега разбирате по-добре причината за сълзите на Мери… както и защо тя бе малко по-посветена в тайните на греха, отколкото можеше да се съди от пръв поглед по деветнадесетгодишното й лице; или отколкото би могло да се съди — ако бяхте минали през Дорчестър по-късно същата година — по лицето на по-добре образованата, макар и с три години по-млада Трайфина — загадъчното момиче от истинския свят, до бледия млад архитект, току-що завърнал се от петте мрачни години в столицата, който ще стане („Додето пламък не погълне нейните гърди, коса и устни“) съвършен символ на най-типичната за своята епоха мистерия.

Тридесет и шеста глава

„Гори на челото й плам:

тя в бъдещето се отправя

със жребий смел, и се оставя

на свойта страст от тук на там.“

Тенисън, „In Memoriam“

Преди сто години Екситър е бил доста по-отдалечен от столицата, отколкото днес, и затова сам си е осигурявал някои от онези места за порочни развлечения, заради които днес цяла Англия се тълпи в Лондон. Би било преувеличено да се каже, че в 1867 градът е имал квартал с червени фенери, но все пък не са му липсвали безпогрешно разпознавани по предназначението си заведения, доста встрани от центъра и от дезинфекциращото влияние на Катедралата. Те се намирали в онази част на града, която се спуска стръмно към реката; някога, по времето (вече след 1867), когато градът е бил голямо пристанище, тук е бил центърът на живота в Екситър. В този лабиринт от улички имало все още много къщи от епохата на Тюдорите — сумрачни, вмирисани, пренаселени, — публични домове, танцувални салони и кръчми, но най-много от всичко били падналите момичета и жени — неомъжени майки, държанки, цяло селище с обитатели, побягнали от душната атмосфера на селата и малките градчета на Девън. Накратко, този район, препълнен с евтини пансиони и хотели, като онзи в Уеймът, описан от Сара, им предлагаше укритие, сигурно убежище от вълните на суровия морал, заливащи живота из цялата страна. В това отношение Екситър не е правел изключение: всички по-големи провинциални центрове по онова време е трябвало да отредят място на тази злощастна армия от жени, ранени в битката за всестранната пречистеност на мъжа.

В покрайнините на този район можеше да се види улица с терасовидно разположени къщи от осемнадесети век. В началото от тях несъмнено се е разкривала красива гледка към реката. После бяха изникнали складове, които закриха гледката; сега къщите очевидно бяха загубили вяра в своята елегантност. Боята по дървените греди се бе изтрила, покривите им се бяха схлупили, вратите — разсъхнали. В една-две от тях все още живееха семейства, но петте къщи в средата на улицата — всичките еднакво боядисани в лющеща се кафява боя, осквернила първоначалния им керемиден цвят — бяха обявени с дълга дървена табела над средната врата за „Семеен пансион на Ендикот“. Неговата собственица и управителка (както съобщаваше на минувачите същата дървена табела) беше мисис Марта Ендикот, за която може да се каже, че се отличаваше главно с абсолютната си липса на любопитство към клиентелата. Тя бе типична жена от Девън, сиреч не искаше да знае за гостите си нищо друго, освен това колко пари ще й донесе престоят им. Тъкмо по този белег тя определяше хората, които влизаха в малката й канцелария встрани от антрето: за десет шилинга, за дванадесет шилинга, за петнадесет шилинга и така нататък. Цените на стаите бяха за една седмица. Онези, които са свикнали всяко позвъняване в модерен хотел да им струва петнадесет шилинга, не трябва да смятат нейния хотел за евтин. Наемът за малка къщичка по онова време беше обикновено един-два шилинга на седмица. Много прилични къщи в Екситър можеха да бъдат наети за по шест-седем шилинга, а десетте шилинга на седмица за най-евтината стая причисляваха „Семейния пансион на Ендикот“ към отбраните хотели ако не на друго основание, то поне по алчността на собственицата му.

Сивата вечер преваля в нощ. Двата газови фенера на отсрещния тротоар вече са запалени от фенерджията с дългия прът и осветяват кирпичените стени на склада. Няколко от стаите на хотела също светят: по-силно на първия етаж, по-меко на горния, понеже, както в повечето викториански жилища, се смяташе за твърде скъпо да се прокарват тръби за газ до горните етажи; там още се използваха газени лампи. През един от прозорците на долния етаж, точно до входната врата, се вижда самата мисис Ендикот, която седи на масата до малка печка с въглища, задълбочена в библията си, тоест в счетоводния тефтер; а погледнем ли диагонално до най-горния етаж на последната къща вдясно, ще видим полутъмен прозорец, чиито морави завеси още не са спуснати — типичен пример за цената дванадесет шилинга и половина — само че този път имам предвид стаята, а не клиента.

Всъщност това са две стаи: малка всекидневна и още по-малка спалня, които в началото на века са представлявали една-единствена стая с прилични размери. Тапетите по стените са на неопределени шарки от ситни тъмнокафяви цветчета. Има протрит килим, кръгла трикрака маса с покривка от тъмнозелена дамаска, на чиито ъгли някой очевидно е правил първите си опити да бродира; две неудобни кресла с прекалено много дърворезба, облечени с изтрит плюш, и тъмнокафяв скрин от махагон. На стената — пожълтяла щампа от гравюра на Чарлс Уелси и много лош акварел на Катедралата и Екситър, неохотно придобит преди няколко години вместо част от наема, който дължеше една дама в затруднено материално положение.

Инвентарът на стаята се изчерпваше с инструментите за камината, зад чиято решетка рубиненият блясък на жарта вече гаснеше. Един-единствен детайл разведряваше оскъдната обстановка: бялата мраморна рамка на камината от края на осемнадесети век с грациозни нимфи и рогове на изобилието, пълни с цветя в горния си край. Класическите черти на нимфите може би винаги са загатвали лека изненада, която сега особено изпъкваше, сякаш виждаха какви ужасни промени са настъпили в културата на страната за сто години. Родени в уютна, облицована с борово дърво стая, сега те се намираха в мрачна килия.

Ако можеха, те сигурно щяха да въздъхнат от облекчение, когато вратата се отвори и на прага се очерта силуетът на отсъствалата досега наемателка на стаята — с необичайно по кройка палто, черно боне, виолетовосиня рокля с малка бяла якичка… но Сара пристъпи вътре бързо, почти с нетърпение.

Това не бе първата й вечер в „Семейния пансион на Ендикот“. Ето как бе попаднала тук няколко дни по-рано. Когато учеше в Екситър, момичетата се шегуваха, че ендикотовци са народили толкова много деца, та им е необходим цял хотел, за да се съберат. Сара се бе озовала при „Кораба“, където беше последната спирка на омнибусите от Дорчестър. Куфарът й, пристигнал предния ден, я чакаше. Един носач я попита къде отива. За миг тя изпадна в паника. Нищо друго не й дойде наум, освен смътния спомен за онази шега. Нещо в изражението на носача, когато чу името на хотела, изглежда й подсказа, че не е избрала най-доброто място за отсядане в Екситър. Но той нарами багажа й без възражения и тя го последва през града към района, който вече споменах. Хотелът не й хареса на вид; в спомените й (всъщност тя го бе виждала само веднъж) той беше по-приветлив, по-представителен, по-открит… но нисшият няма право да придиря. Макар че бе пристигнала сама, това не направи особено впечатление и тя малко се поуспокои. Предплати наема за една седмица, което очевидно беше достатъчна препоръка. Бе възнамерявала да наеме най-евтината стая, но като разбра, че за десет шилинга се предлага само едно помещение, а за още половин крона — едно и половина, промени решението си.

Сега тя влезе бързо в стаята и затвори вратата. Запали клечка кибрит, поднесе пламъчето към фитила на лампата, постави отгоре „шишето“ и абажурът от млечно стъкло нежно прогони мрака. После отривисто смъкна бонето и с привичен жест разпусна косите си. Сложи на масата платнената чанта, която носеше, очевидно нетърпелива да я разтвори още преди да е съблякла палтото си. Бавно и внимателно започна да изважда едно по едно опакованите неща и да ги нарежда върху зелената покривка. Сетне остави чантата на земята и се зае да разопакова покупките си.

Най-напред се появи един стафърдшърски чайник, украсен с рисунка на къщичка край поточе и двама влюбени (тя се взря във влюбените); после каничка във формата на дебел веселяк, но не от онези крещящо оцветени викториански грозотии, а изящен малък предмет в бледомораво и нежножълто, със светлосиня глазура върху лицето на шишкото (специалистите по керамика биха разпознали Ралф Лий). Двете покупки бяха стрували на Сара девет пенита в един магазин за стари порцеланови предмети; каничката бе напукана и щеше още да се напука с времето, което мога да докажа, тъй като я купих преди година-две за много повече от трите пенита, дадени от Сара. За разлика от нея аз я харесах заради Ралф Лий. А тя — заради усмихнатото човече.

Макар още да не сме се убедили в това, Сара имаше естетически усет. А може би и емоционален усет: реакция срещу ужасния декор, в който се намираше. Тя нямаше никаква представа за възрастта на своята каничка. Но смътно долавяше, че е била много използвана, минала е през много ръце… и сега беше нейна. Сега беше нейна и тя я постави на полицата над камината и все още с палто, я загледа по детски в захлас, сякаш да се наслади на всеки атом от неизпитваното досега чувство, че притежава нещо.

Унесът й бе нарушен от стъпки в коридора. Тя хвърли бърз плах поглед към вратата. Стъпките отминаха. Тогава Сара свали палтото си и поразбута огъня да пламне, после окачи над него бакърен чайник. Пак се върна към другите си покупки: смачкана кесия с чай, друга със захар и малка метална каничка за мляко, които постави до порцелановия чайник. Взе другите три пакета и отиде с тях в спалнята: легло, мраморна мивка, малко огледало и жалко парче килим — това бе всичко. Но очите й бяха само в пакетите. Първият съдържаше нощница. Тя не я изпробва, а я положи на леглото; после отвори втория. Беше тъмнозелен вълнен шал с ресни от смарагдовозелена коприна. Тя го загледа направо прехласната — без съмнение дори само заради цената му, тъй като бе струвал повече от всички останали покупки, взети заедно. Най-сетне замечтано го вдигна и допря меката фина тъкан до лицето си, загледана в нощницата; после отдели един кичур от кестенявата си коса и го разстла върху зеления шал — първата проява на чисто женска суетност, която съм й позволил досега. В следващия миг раздипли целия шал — широк около метър — и загърна раменете си. Вгледа се пак, този път в огледалото, върна се при леглото и нагласи шала около раменете на нощницата.

Разви и третия най-малък пакет. Беше само руло бинт, което, след като поспря за миг да погледне пак зеленобелия тоалет на леглото, тя отнесе в другата стая и прибра в едно от чекмеджетата на махагоновия скрин тъкмо когато капачето на чайника започна да трака.

В кесията на Чарлс имаше десет златни монети и това бе достатъчно — независимо от всичко останало — да промени отношението на Сара към външния свят. Всяка нощ, откакто за пръв път преброи тези десет късчета злато, тя ги броеше отново и отново. Не като скъперник, а като човек, който отива да гледа един и същи филм няколко пъти — само заради непреодолимото удоволствие от интригата и от някои образи…

Първите дни след пристигането си в Екситър тя не похарчи почти нищо — само малко за храна, и то съвсем дребни суми от спестяванията си. Заглеждаше се обаче по витрините: в дрехите, столовете, масите, храните, вината и в стотици неща, които бяха започнали да й се струват враждебни, присмехулни и фалшиви — като двуличните жители на Лайм, които отбягваха погледа й, щом я видеха да се задава, и се подсмиваха, като отминеше. Ето защо толкова дълго време не се решаваше да си купи порцеланов чайник. Можеше да мине и с чайника, в който вареше водата; беднотията я бе приучила да няма, така издъно бе изкоренила желанието й да прави покупки, че — като моряк, преживял седмици с по половин бисквита на ден — тя не можеше да изяде всичката храна, която сега бе на нейно разположение. Това не означаваше, че е нещастна; напротив. Просто се радваше на първата си ваканция, откакто бе напуснала училище.

Направи си чай. По бакърения чайник на огнището се отразяваха и блещукаха малки златисти пламъчета. В меката светлина, докато огънят пукаше и плетеше дантелени сенки, тя като че ли очакваше нещо. Може би си мислите, че щом е така променена, така спокойна и доволна от участта си, сигурно има вести от или за Чарлс. Но не, нито дума. И аз не възнамерявам да се ровя в душата й, докато седи с вперен в огъня поглед, както не го направих и тогава, когато в тихата нощ на Малборо Хаус от очите й бликнаха сълзи. След малко се изправи, отиде до скрина и извади от едно от горните чекмеджета чаена лъжичка и чашка без чинийка. Сетне пак седна на масата, наля си чай и разви последния пакет. Беше малък пирог с месо. Започна да го яде, и то без каквато и да е изисканост.

Тридесет и седма глава

„Благоприличността разпростира оловна мантия над цялата страна… и печели само онзи, който умее да служи на тази велика богиня с най-голяма всеотдайност.“

Лесли Стивън, „Щрихи от Кеймбридж“ (1865)

„Буржоазията… принуждава всички нации да усвоят буржоазния начин на производство, ако не искат да загинат: тя ги принуждава да въведат у себе си така наречената цивилизация, т.е. да станат буржоа. С една дума, тя си създава свят по свой образ и подобие.“

Маркс, „Комунистически манифест“ (1848)

Втората официална среща на Чарлс с бащата на Ърнестина съвсем не бе така приятна, както първата, макар съвсем не по вина на мистър Фрийман. Въпреки скритата си неприязън към аристократите — „само търтеи“ — във външните си изяви той бе сноб. Да преуспява в търговията и да изглежда джентълмен във всичко, за него бе еднакво важно и той живееше с убеждението, че е безупречен джентълмен. Може би само прекаленото старание да се покаже такъв издаваше известна вътрешна неувереност.

Не им беше лесно на подобни новобранци в редиците на едрата буржоазия. Те се чувстваха пришълци в обществото, но, от друга страна, много добре знаеха, че командват парада в света на търговията, който им принадлежеше. Някои купуваха имения и се мъчеха да възприемат начина на живот и маниерите на истинските провинциални аристократи — защитна окраска, с която криеха произхода си. Други — като мистър Фрийман — се опитваха да преосмислят понятието „джентълмен“. Мистър Фрийман имаше разкошна къща сред боровите гори на графство Съри, но жена му и дъщеря му прекарваха там много повече време от него. Той беше нещо като предшественик на днешния богат бизнесмен, който работи в града, а живее вън от него, макар че Фрийман напускаше Лондон единствено в неделни дни и обикновено само през лятото. За разлика от съвременния си двойник, който бяга от града, за да играе голф, да сади рози, да пиянства и изневерява, мистър Фрийман се увличаше от по-сериозни неща. И наистина „Печалба и Благоразумие“ (в този именно ред) биха могли да се смятат за неговия девиз в живота. Той бе забогатял благодарение на големите социално-икономически промени, настъпили между 1850 и 1870 година — когато центърът на тежестта се бе преместил от фабриката към магазина, от производителя към потребителя. Първата мощна вълна на масово потребителство се отрази много добре на счетоводните му тефтери; и като че за компенсация — и по подобие на някогашните търговци пуритани, които също предпочитаха да ходят на лов за грешници вместо за лисици — той бе станал крайно благоразумен и благочестив в личния си живот. Както някои магнати в наше време колекционират произведения на изкуството или покриват с красивата патина на филантропията значителни капиталовложения, така и мистър Фрийман вложи солидни суми в Обществото за разпространяване на християнското учение и подобни войнстващи благотворителни дружества. Според съвременните ни представи неговите чираци, помощници и прочее подчинени живееха и биваха експлоатирани по нечовешки начин; но за 1867 предприятието на Фрийман бе едно от най-напредничавите, истински образец за останалите. Когато се преселеше на небето, той щеше да остави след себе си доволна и честита работна сила и наследниците му щяха да ползват благата на неговото дело.

Беше сериозен човек с вид на училищен директор и с будни сиви очи. Проницателният му поглед бе способен да накара всеки, към когото се насочи, да се чувства като преоценена стока. Съобщението на Чарлс обаче той изслуша без следа от вълнение, а само вглъбено кимна, щом той приключи с обясненията. Настъпи мълчание. Разговорът се водеше в кабинета на мистър Фрийман в къщата на Хайд Парк. Нищо в него не издаваше професията му: лавици с еднакво подвързани томове, които внушаваха подобаваща строгост; бюст на Марк Аврелий (или може би лорд Палмерстън в банята си?); две-три големи, но неясни гравюри — трудно беше да се определи дали изобразяваха карнавали или битки, — които все пак успяваха да създадат впечатлението за някаква първобитна недодяланост, безкрайно далеч от сегашната обстановка.

Вперил поглед в бюрото си, тапицирано с позлатен по краищата червен марокен, мистър Фрийман се покашля, изглеждаше, че обмисля своята присъда, но в последния момент промени намерението си:

— Това е много изненадващо. Много изненадващо.

Последва ново мълчание, в което Чарлс се почувства едновременно раздразнен и развеселен. Разбра, че му предстои да изпита порядъчна доза от помпозността на таткото. Но тъй като сам си я бе търсил, не му оставаше нищо друго, освен да чака търпеливо в мъчителната тишина, която последва, и да преглътне този незадоволителен отговор. Реакцията на мистър Фрийман всъщност подобаваше повече на търговец, отколкото на джентълмен, защото първата му мисъл бе, че Чарлс е дошъл да иска увеличение на зестрата. Той можеше да си го позволи с лекота, но едновременно с това го осени и ужасното предположение, че Чарлс през цялото време е знаел за вероятния брак на чичо си. От всичко най-много мразеше да го изиграят във важна сделка, а тази в края на краищата засягаше най-скъпата стока. Чарлс се осмели да наруши мълчанието:

— Едва ли е нужно да добавя, че решението на моя чичо бе голяма изненада и за самия мен.

— Разбира се, разбира се.

— Сметнах, че е мой дълг да ви уведомя за него незабавно и лично.

— Много правилно от ваша страна. А Ърнестина… тя знае ли?

— На нея съобщих най-напред. Естествено тя е повлияна от чувството, с което ми направи чест да ме удостои. — Чарлс се поколеба, после бръкна в джоба си. — Нося ви писмо от нея. — Стана и го постави на бюрото, а мистър Фрийман впери в плика умните си сиви очи, видимо зает с други мисли.

— Вие все още имате доста приличен личен доход, нали?

— Не мога да твърдя, че съм изпаднал до просяшка тояга.

— Към което трябва да добавим възможността, че вашият чичо може би няма да има щастието да се сдобие с наследник.

— Така е.

— И сигурността, че Ърнестина няма да дойде при вас без полагаемия й се дял.

— Щедростта ви е голяма.

— А един ден аз ще бъда призован за вечен покой.

— Уважаеми господине…

Джентълменът бе надделял. Мистър Фрийман се изправи.

— Това ще си остане между нас. Ще бъда съвсем искрен с вас, драги Чарлс. Основната ми грижа е щастието на моята дъщеря. Не е необходимо да ви казвам какво струва тя във финансов смисъл. Когато поискахте ръката й, една от главните ви препоръки в моите очи бе увереността ми, че съюзът ще се основава на взаимни достойнства и взаимно уважение. Сега имам вашите уверения, че промяната в материалното ви положение е дошла и за вас като гръм от ясно небе. Никой, който познава вашата висока нравственост, не би могъл да ви припише непочтени подбуди. Това е единственото ми безпокойство.

— Както и на мен, сър.

Последва ново мълчание. И двамата знаеха за какво всъщност става дума: сега бракът щеше да стане тема на злобни клюки. Щяха да приказват, че Чарлс е подушил за брака на чичо си още преди да поиска ръката на Ърнестина, а на нея щяха да се подиграват, че е загубила титлата, която съвсем лесно би купила другаде.

— А сега ще прочета писмото. Моля да ме извините.

Той взе златния си нож за отваряне на писма и разряза плика. Чарлс отиде до прозореца и зарея поглед към дърветата в Хайд Парк. Отвъд редицата файтони на Бейзуотър Роуд забеляза едно момиче — продавачка или прислужница, ако се съди по вида й, — което седеше и чакаше на пейка пред оградата; в това време до нея се приближи войник с червена куртка. Поздрави чинно… и тя се обърна. Беше твърде далеч и Чарлс не виждаше лицето й, но радостта, с която се обърна, показваше, че двамата са влюбени. Войникът взе ръката й и я притисна за миг до сърцето си. Казаха си нещо. После тя го хвана под ръка и те се запътиха бавно към Оксфорд Стрийт. Унесен в тази малка сцена, Чарлс се сепна, когато мистър Фрийман застана до него с писмото в ръка. Усмихваше се.

— Може би трябва да ви прочета какво пише тя в послеписа. — Той намести очилата си със сребърни рамки. — „Ако дори за миг се вслушаш в глупостите на Чарлс, ще го накарам да избяга с мен в Париж.“ — После измери с поглед Чарлс. — Изглежда, че нямаме друг изход.

Чарлс едва-едва се усмихна.

— Ако ви е необходимо още малко време да поразмислите…

Мистър Фрийман постави ръка върху рамото на благоразумния годеник.

— Ще й пиша, че избраникът й приема бедите дори още по-достойно от благополучието. И мисля, че колкото по-скоро се върнете в Лайм, толкова по-добре ще бъде.

— Много съм ви задължен.

— А аз на вас още повече, загдето правите дъщеря ми така щастлива. Писмото й не е чак толкова лекомислено.

Той подхвана Чарлс за лакътя и го поведе към средата на стаята.

— И, драги ми Чарлс… — това обръщение достави особено удоволствие на мистър Фрийман — не смятам, че необходимостта човек да поограничи малко разходите си в началото на брака е чак толкова лошо нещо. Но ако обстоятелствата… разбирате какво искам да кажа.

— Много любезно…

— Да не говорим повече за това.

Мистър Фрийман извади връзка ключове, отвори едно чекмедже на бюрото и постави в него писмото от дъщеря си, сякаш беше ценен официален документ; или може би по-добре от повечето викториански господари познаваше слугите. Докато заключваше чекмеджето, той вдигна поглед към Чарлс, който сега имаше неприятното усещане, че сам е станал негов подчинен — любимец, разбира се, но все пак вече някак подвластен на този гигант в търговията. Чакаше го и по-лошо; може би в края на краищата любезността на мистър Фрийман не се дължеше само на джентълмена у него.

— Тъй като моментът е удобен, мога ли сега да разкрия сърцето си и по друг един въпрос, който засяга вас двамата с Ърнестина?

Чарлс вежливо кимна в знак на съгласие, но мистър Фрийман за миг като че ли не можа да намери думи. Той доста шумно постави ножа до прозореца, от който току-що се бяха отдръпнали. Едва тогава се обърна към Чарлс.

— Драги ми Чарлс, аз се смятам за щастлив човек във всяко отношение, освен в едно. — Продължи да говори със сведени към килима очи: — Нямам син. — Отново млъкна, после хвърли изпитателен поглед към бъдещия си зет. — Давам си сметка, че търговията ви отвращава. Тя не е занимание за джентълмен.

— Това са хорски приказки, сър. Вие самият сте живо опровержение.

— Наистина ли мислите така? Или просто и вие се превземате?

Металносивите очи изведнъж го погледнаха от упор. За миг Чарлс не знаеше как да постъпи. Разтвори ръце.

— Разбирам онова, което всеки интелигентен човек би трябвало да разбере: голямата полза от търговията, централната роля на търговията в живота на нашата…

— О, да. Точно както говорят всички политици. А и така трябва да говорят, защото от това зависи благополучието на страната ни. Но би ли ви харесало, ако се каже за вас, че… се занимавате с търговия.

— Никога не съм бил изправян пред такава възможност.

— Но ако бъдете?

— Искате да кажете… аз…

Най-сетне той проумя накъде бие тъстът му; а тъстът, виждайки изумлението му, побърза да отстъпи на джентълмена.

— Нямам предвид, разбира се, да се занимавате с ежедневните работи на моето предприятие. Това е задължение на надзирателите, на чиновниците и останалия персонал. Но търговията ми преуспява, Чарлс. Догодина ще открием големи магазини в Бристол и Бирмингам. А те са само началото. Не мога да ви предложа империя в географския или политическия смисъл на думата. Но съм сигурен, че някой ден двамата с Ърнестина все пак ще наследите истинска империя. — Мистър Фрийман закрачи напред-назад. — Не казвах нищо, докато изглеждаше, че вие ще поемете задължението да управлявате чичовото си имение. А вие сте енергичен, образован, много способен…

— Но аз съм… почти пълен невежа в онова, за което така любезно загатвате.

Мистър Фрийман махна с ръка.

— Качества като честност, способност да вдъхваш уважение, да преценяваш правилно хората… са от много голямо значение. А аз смятам, че не ви липсват.

— Боя се, че не разбирам какво ми предлагате.

— Засега нищо. И без това през следващата година-две ще трябва да мислите за семейството си. Няма да ви е приятно да имате други грижи и занимания. Но ако някой ден ви се стори… забавно да научите нещо повече за голямата търговска мрежа, която след време ще наследите чрез Ърнестина, нищо не би могло да достави по-голяма радост на мен, а — бих искал да добавя — и на моята съпруга, от това да задоволим вашия интерес.

— Най-малко от всичко бих искал да изглеждам неблагодарен, но… всъщност това е толкова различно от наклонностите, които имам по природа, и малкото талант, който…

— Не ви предлагам нищо друго, освен сдружение. На практика няма да ви обременявам с нещо повече от някое и друго посещение на дирекцията, за да добиете обща представа за онова, което се върши. Мисля, че ще се изненадате, като видите какви хора назначавам вече на по-отговорните длъжности. Никой няма основание да се срамува от тях.

— Уверявам ви, че колебанието ми ни най-малко не се дължи на съсловни предразсъдъци.

— Следователно единствената причина може да е вашата скромност. Именно там, млади човече, се подценявате. Ще дойде ден, както споменах… когато няма да ме има вече. Вие, разбира се, ще разполагате с всичко онова, което аз цял живот изграждах. А може и да намерите добри управители да се грижат за него вместо вас. Но запомнете какво ви казвам. За да процъфтява, предприятието се нуждае от енергичен собственик, така както добрата армия се нуждае от генерал. И най-добрите войници на света няма да спечелят битката, ако лично той не ги командва.

Чувайки това красиво сравнение, Чарлс се почувства като Исус Назарянина, изкушаван от сатаната. Та нали и той се бе лутал в пустинята, поради което предложението изглеждаше още по-съблазнително. Но Чарлс беше джентълмен, а джентълмените не се занимават с търговия. Потърси начин да го каже, но не намери думи. В деловия разговор нерешителността е признак на слабост. Мистър Фрийман се възползва от случая.

— Никога няма да се съглася с вас, че всички ние сме произлезли от маймуните. Това е скверна идея. Мислих обаче доста върху някои от нещата, които казахте по време на малкия ни спор. Бих искал да повторите думите си за… как беше… за целта на онази теория на еволюцията. Видовете трябва да се променят…

— За да оцелеят. Трябва да се приспособяват към промените в заобикалящата ги среда.

— Точно така. Това вече го вярвам. Аз съм двадесет години по-стар от вас. Освен това съм прекарал живота си при условия, в които, ако човек не се променя — и то много гъвкаво — съобразно с изискванията на времето си, няма да оцелее. Ще фалира. Времената се менят, нали разбирате. Живеем във велика епоха на прогрес. А прогресът е като буен кон. Или го яздиш, или те мята. Опазил ме Бог да твърдя, че да бъдеш джентълмен не е достатъчна цел в живота. Или че не би могла да бъде. Но нашата епоха е епоха на дела, Чарлс, на велики дела. Може да кажете, че тези неща не ви засягат… че сте над тях. Но запитайте се дали всъщност не трябва да ви засягат. Ето какво исках да ви предложа. Размислете. Още няма нужда да взимате решение. Няма никаква нужда. — Той млъкна за малко. — Но няма да отхвърлите идеята просто така, нали?

Чарлс вече наистина се чувстваше като преоценена стока, във всяко отношение жертва на еволюцията. Твърде лесно се събудиха старите съмнения за безсмислието на живота му. Сега разбра какво всъщност мисли Фрийман за него: че е безделник. И какво му предложи: да заслужи зестрата на жена си. Искаше му се да прояви сдържана хладина, но в гласа на Фрийман, под настойчивостта, имаше топлина, роднинско чувство. На Чарлс му се струваше, че след като цял живот се е движил сред ведри хълмове, сега е стигнал до необятна пустиня — но за разлика от по-прочутия поклонник^[52] той съзираше там долу само Дълг и Унижение, съвсем не Щастие или Възход.

Направи усилие да погледне в тези чакащи и проницателни търговски очи.

— Признавам, че съм малко затруднен.

— Не искам нищо друго, освен да помислите по въпроса.

— Непременно. Разбира се. Най-сериозно ще помисля.

Фрийман стана и отвори вратата.

— Боя се, че ви предстои още едно изпитание — усмихна се той. — Мисис Фрийман ни чака и няма търпение да чуе най-новите клюки от Лайм.

След малко двамата мъже крачеха по широк коридор към просторното стълбище, отвеждащо до внушителния салон на къщата. В него едва ли имаше нещо, което да не отговаря на най-добрия тогавашен вкус. При все това, докато слизаха по стълбите към чакащия лакей, Чарлс се почувства някак дълбоко унижен, като лъв в клетка. Внезапно го прониза остра и болезнена обич към Уинсиът, към „отвратителните“ стари картини и мебели; към миналото му, сигурността му, неговия savoir vivre^[53]. Абстрактната идея за еволюцията беше пленителна, но от осъществяването й лъхаше не по-малко бляскава пошлост, отколкото от позлатените коринтски колони, обрамчили вратата, на чийто праг, той и мъчителят му поспряха за миг. „Мистър Чарлс Смитсън, госпожо.“ Те влязоха.

Тридесет и осма глава

Ще стана като своя златен век —

с дух обезнадежден, обезверял,

със камък на сърцето, с дял нелек;

мами; измамен, мри; нали си кал?

Тенисън, „Мод“ (1855)

Когато Чарлс най-сетне се озова на широките стъпала пред дома на семейство Фрийман, уличните лампи вече светеха в прохладния сумрак. Над улицата се стелеше лека мъгла, смес от уханието на пролетна зеленина и вездесъщите лондонски сажди. Чарлс вдъхна дълбоко познатия възкисел мирис, реши да върви пеша и освободи файтона, повикан за него.

Без ясно определена цел, той тръгна покрай оградата на Хайд Парк по посока на клуба си в Сейнт Джеймс. Само три седмици по-късно под ужасения поглед на доскорошния му събеседник същата тежка желязна ограда бе съборена от тълпата и това ускори приемането на великия законопроект за избирателната реформа. После свърна по Парк Лейн, но тя се оказа досадно задръстена. В средата на викторианската епоха тези задръствания бяха не по-малко зло, отколкото в наше време, и дори бяха много по-шумни, тъй като колелата на файтоните и каляските имаха желязна обковка, стържеща по гранитните павета. Ето защо, избрал според него най-късия път, Чарлс се гмурна в самото сърце на Мейфеър. Мъглата се сгъсти — не чак дотам, та да заличи всичко пред погледа, но достатъчно, за да придаде малко призрачен вид на онова, покрай което Чарлс минаваше; сякаш той бе гост от друг свят, един Кандид, който приема нещата точно така, както са му поднесени; човек, внезапно изгубил чувството си за хумор.

Лишен от основното си качество, Чарлс сякаш беше гол: това е може би най-точното определение на състоянието му. Вече не знаеше какво всъщност го бе накарало да отиде при бащата на Ърнестина; целият въпрос можеше да се обясни с писмо. Но щом неговите скрупули изглеждаха сега нелепи, тогава същото се отнасяше и за всичките приказки за бедност, за необходимостта да поограничи разходите си. В онези дни, и особено в подобна опасно мъглива вечер, по-заможните се движеха с карети; щом вървиш пеша, значи си беден. Затова почти всички хора, които Чарлс срещаше, бяха от по-низшите класи: слуги от големите къщи в Мейфеър, чиновници, продавачи в магазините, просяци, улични метачи (професия, много по-разпространена в епохата на коня), амбулантни търговци, гамени, една-две проститутки. Чарлс знаеше, че сто лири годишно доход за всекиго от тях биха били цяло състояние; а той току-що беше получил съчувствия, че ще трябва да свързва някак двата края с двадесет и пет пъти по-голяма сума.

Чарлс не беше предшественик на социализма. Той не гледаше на привилегированото си икономическо положение като на морално престъпление, защото съвсем не се смяташе за привилегирован в други отношения. На всяка крачка виждаше доказателства за това. Повечето от онези, покрай които минаваше и които го отминаваха, не изглеждаха нещастни от съдбата си — с изключение на просяците, а те трябваше да имат нещастен вид, за да успеят. А той бе наистина самотен, чужд на всичко и нещастен. Съзнаваше, че цялата бутафория, която социалното положение на аристократ го задължаваше да издигне около себе си, е като тежката броня, предопределила смъртта на гигантските праисторически влечуги. Мисълта за допотопните чудовища го накара да забави крачка. Стигнал до редица малки магазинчета, той дори спря — клета жива вкаменелост — и се загледа в по-чевръстите и по-приспособени видове, които се блъскаха насам-натам пред него, подобно амеби под микроскоп.

Две латерни се надсвирваха, някакво банджо се мъчеше да ги заглуши. Продавачи на картофено пюре, варени крачета („Айде на крачетата, парят, парят“), печени кестени. Старица с табла кибрити, друга с кошница нарциси. Разносвачи на вода, миячи, метачи с килнати шапки, занаятчии, заврени в работилнички кутийки, и цяла сган невръстни дрипльовци, насядали по стълби, тротоари, облегнати по стълбовете, малки лешояди. Както подтичваше, за да се стопли, едно от тези хлапета — босо като повечето — се спря и свирна предупредително; тутакси друго момче размаха сноп цветни щампи и хукна към Чарлс, застанал зад кулисите на тази многолюдна сцена.

Чарлс побърза да свърне към някоя по-тъмна улица. Подгони го дрезгав гласец, запял насмешливите и вулгарни куплети, които звучаха из целия Лондон през онази година.

„Довечера чакам те, лорд Мармадюк,

на вино и грешни наслади;

ще хапнем, ще пийнем и… трам-та-ра-рам —

един път в живота сме млади!“

Когато най-сетне се отърва от гласа и подигравателния рефрен, Чарлс се подсети за другата съставка на лондонския въздух — не така осезаема, но постоянна като саждите — уханието на греха. То идеше не толкова от жалките уличници, които се шляеха тук-там — жени, които го проследяваха с поглед, без да го заговорят (твърде явно личеше, че е аристократ, а те диреха по-дребна плячка), — колкото от общата анонимност на големия град; от чувството, че тук всичко може да се скрие, всичко може да мине незабелязано. На всяка крачка в Лайм дебнеха зорки очи, а това бе град на слепци. Никой не се обръщаше след него. Беше почти невидим, не съществуваше; усещаше се свободен, но това бе ужасно чувство, защото той всъщност бе изгубил свободата си — точно както и Уинсиът. Всичко бе изгубено; и всичко му напомняше тази загуба.

Покрай него минаха забързани мъж и жена, говореха на френски, бяха французи. И тогава Чарлс усети, че му се иска да е в Париж, а после да е в странство… да пътува. Отново! „Да можех да избягам, да можех да избягам…“ — заповтаря той полугласно; после строго смъмри себе си, че е толкова далеч от действителността, толкова романтичен, толкова безотговорен. Подмина дълъг ред конюшни, на чието място днес се кипрят кокетни скъпи къщи. Сред шум и суетня чистеха и тимаряха коне, изкарваха екипажи, докато ги впрягаха, животните чаткаха подкованите си копита, един кочияш миеше отвън каретата и високо си подсвиркваше — всички се готвеха за нощния живот. Поразителна идея мина през ума на Чарлс: по-низшите класи са по-щастливи от висшите. Те не бяха — както се опитваха да внушават радикалите — страдащата инфраструктура, която пъшка под скъпите прищевки на богатите, а по-скоро доволни паразити. Спомни си как преди няколко месеца в парка на Уинсиът бе попаднал на един таралеж. Щом го докосна с бастуна си, животинчето се сви на кълбо и между щръкналите бодли Чарлс видя рояци разсърдени бълхи. Тогава биологът в него разбра истинската същност на таралежа: животно, чийто единствен начин на защита бе да лежи като мъртво, наежило бодлите си — досущ чувствителен аристократ.

След малко стигна до железарско магазинче и застана отвън, вперил поглед през прозорчето към тезгяха, където железарят, в памучна престилка и с бомбе, броеше свещи на едно десетгодишно момиченце, което, вдигнало към него очи, вече протягаше петаче със зачервените си пръстчета.

Търговия. Сделки. Чарлс се изчерви, като си спомни какво му бяха предложили. Сега разбра, че предложението бе оскърбително, в дъното му се таеше презрение към неговата класа. Фрийман би трябвало да знае, че той никога нямаше да се заеме с търговия, нямаше да стане магазинер. Трябваше хладно да отхвърли предложението още начаса, но мигар можеше, нали цялото му състояние щеше да дойде именно от този източник. И така, стигаме до същинската причина за негодуванието на Чарлс; чувството, че сега е купен съпруг, зет марионетка. Нищо, че такива бракове бяха традиция в неговата класа; традицията произлизаше от времето, когато бракът по сметка бе обществено приет делови договор, в който нито от съпруга, нито от съпругата се очакваше да зачитат нещо повече от главното му условие: пари срещу положение. Но сега бракът бе станал целомъдрен и свещен съюз, християнски ритуал в името на чистата любов, а не на чистата облага. Дори да не му липсваше необходимият цинизъм, за да направи опит, той знаеше, че Ърнестина никога не би допуснала любовта да стане второстепенна основа на брака им. Тя винаги щеше да държи на любовта му, и само на нея. А оттук следваха и другите задължителни условия: да й бъде благодарен за парите и морално изнуден да приеме съдружието.

Сякаш съдбоносно омагьосан, той стигна до един ъгъл. В края на тъмна странична улица се издигаше осветена фасада. Мислеше, че би трябвало вече да е близко до Пикадили; но този златен дворец в дъното на мръсно-кафявата бездна се падаше от северната му страна и той осъзна, че е загубил чувството си за ориентация и се е озовал на Оксфорд Стрийт… и то — по фатално съвпадение — точно на онази част от Оксфорд Стрийт, заета от големия магазин на Фрийман. Привличан като от магнит, той се упъти към него и излезе на Оксфорд Стрийт, така че пред очите му се показа в цялата си дължина опасаният от жълти светлини гигант (стъклата на витрините му — претрупани с дантели, дрехи, топове плат — наскоро бяха сменени по новата мода). Някои от колоните и украсата, с модерните си анилинови цветове, като че боядисваха самия въздух наоколо — бяха толкова ярки, толкова парвенюшки. Върху всеки предмет стоеше бялото етикетче с цената. Магазинът още беше отворен и хората влизаха и излизаха. Чарлс се опита да си представи, че и той минава през вратата, но не му се удаде. По-скоро би се поставил на мястото на просяка, свит до входа пред него.

Магазинът не само че вече не беше онова, за което го бе смятал досега — тъпа шега, златна мина в Австралия, място, което едва ли съществува в действителност. Сега той се разкриваше в цялата си мощ: огромна машина, бегемот, който стои и чака да погълне и смели всичко що му се изпречи. Дори тогава мнозина мъже биха се почувствали на седмото небе, ако можеха да застанат там с мисълта, че лесно могат да притежават огромната сграда, и други като нея, заедно с цялото й злато и мощ. А Чарлс, спрял на тротоара отсреща, затвори очи, като че се надяваше да я заличи завинаги.

В отрицателното му отношение безспорно имаше нещо недостойно — чист снобизъм и покорство пред мнението и влиянието на прадедите му, които сякаш го наблюдаваха. Имаше и известна доза мързел: страх от работа, от ежедневни задължения, от съсредоточаване върху дребни неща. Имаше и малодушие — защото Чарлс, както вече сигурно сте забелязали, се боеше от другите човешки същества и особено от онези, които принадлежаха към по-низшите класи. Повдигна му се при мисълта, че може да има нещо общо с тези сенки, които виждаше да се тълпят пред витрините, да влизат и излизат през вратите отсреща. Не, това бе невъзможно. В отказа му все пак имаше и един-единствен благороден елемент: чувството, че печеленето на пари не осмисля живота. Той никога не би могъл да бъде Дарвин или Дикенс, нито велик творец, нито учен; в най-лошия случай би бил дилетант, търтей или какъвто щете, човек, който оставя другите да работят, а сам не допринася с нищо. Но това „нищо“ го накара за миг да изпита странно самоуважение, чувството, че в избора да бъде „нищо“ — да няма нищо, освен бодли — е последното спасение за един джентълмен; едва ли не последната му свобода. И съвсем ясно го осени мисълта: „Ако някога стъпя на това място, с мен е свършено.“

Тази дилема може да ви се струва крайно отживяла; и аз не пледирам в защита на джентълмена аристократ, който в 1969 година е в много по-голяма степен отмиращ вид, отколкото дори песимистичното въображение на Чарлс можеше да си представи в онази далечна априлска вечер. Смъртта е не в природата на нещата; тя е самата природа на нещата. Умира обаче само формата. Материалната същност е безсмъртна. В тази приемственост на отмрели форми, която наричаме съществование, тече нещо като „живот след смъртта“. Най-добрите качества на викторианския аристократ откриваме още у достойните рицари и preux chevaliers^[54] от средновековието; можем да ги открием и днес у съвременните джентълмени — онези, които наричаме учени, тъй като това е посоката, която очевидно е поел потокът. С други думи, независимо дали е аристократична или егалитарна, всяка цивилизация има нужда от някакъв самоанализиращ се, етичен елит; елит, обвързан от някакви норми на поведение, част от които може да са много неетични и поради това, в края на краищата, да вещаят отмирането на своята форма, макар че заложената в тези норми цел е благородна: те служат за опора или за структура, което им позволява да проявят положителната си функция в историята.

Може би не виждате кой знае каква връзка между рицаря Чарлс от 1267 година, усвоил френските понятия за целомъдрие и устремен към светия граал, нашия Чарлс от 1867 с презрението му към търговията, и Чарлс от днешно време, ученият в областта на компютрите, който е глух за писъците на чувствителните хуманисти, започнали да осъзнават, че са излишни. Но връзка има: всички те са отхвърляли или отхвърлят притежанието като цел на живота — било то женското тяло, високата печалба, независимо на каква цена, или пък правото да диктуват темповете на прогреса. Ученият също е форма; и ще бъде заменен от друга форма.

Ето това е великата и извечна поука на евангелския мит за Изкушението в Пустинята. Всеки проницателен и образован човек непременно има и своята пустиня, а в някой миг от живота си среща и изкушението. И това, че се отказва от съблазните, може да е глупаво, но не лошо. Току-що сте отхвърлили примамливо предложение в областта на приложната наука, за да продължите академичната си работа? Последната ви изложба не е имала търговския успех на предишната, но вие смятате неотклонно да се придържате към новия си стил? Или тъкмо сте взели някакво решение, върху което не сте допуснали да повлияе личната облага, възможността да притежавате нещо? Не омаловажавайте тогава съображенията на Чарлс като празен снобизъм. Оценете ги правилно — като на човек, който се мъчи да надвие историята. Макар сам да не го съзнава.

Чарлс не се ръководеше единствено от обикновения човешки инстинкт за самосъхранение; зад себе си имаше много години на размисъл, анализ, самопознание. Сякаш искаха от него да плати за цялото си минало с най-доброто от себе си; макар че не бе успял да нагоди мечтите си към действителността, не можеше да повярва, че всичко, което е искал да бъде, няма стойност. Бе търсил смисъла на живота, дори нещо повече: вярваше — нещастен клоун! — че понякога го е зървал. Негова ли бе вината, че му липсваше дарбата да покаже и на другите тези мимолетни проблясъци? Че външните наблюдатели го възприемаха като повърхностен, като безнадежден аматьор? Поне бе научил, че смисълът на живота не се намира в магазина на Фрийман.

Но в основата на всичко, поне у Чарлс, беше учението за оцеляването на най-приспособените и особено онази страна от него, която той бе обсъждал — в разговор, пропит от оптимизъм — с Гроган през онази нощ в Лайм: че за човешкото същество способността да се самоанализира не е нищо друго, освен особено предимство в борбата за оцеляване. И двамата мъже бяха погледнали на това като на доказателство, че свободната воля на човека не е застрашена. Ако трябва да се промени, за да оцелее — което дори фриймановци не можеха да отрекат, — човек поне има право да избира начина. Но теорията е едно, а практиката, убеждаваше се Чарлс, съвсем друго.

Беше в капан. Невъзможно, но факт.

За миг той застана срещу страшния натиск на своето време; после усети хлад, до мозъка на костите го прониза леден гняв срещу Фрийман и фрийманщината.

Даде с бастуна си знак на един минаващ файтон. Качи се, потъна в омазнената кожена седалка и притвори очи; в съзнанието му изплува утешителен образ. Надежда? Смелост? Решителност? Боя се, че не. Представи си чаша млечен пунш и бутилка шампанско.

Тридесет и девета глава

„Какво от това, че съм проститутка, какво засяга това обществото, та да ме обижда? Да не би да ми е поднесло някаква милост? Ако съм отвратителен тумор на обществото, нима причината за болестта не трябва да се търси в гниенето на трупа? Не съм ли аз негово законно чедо, а не копеле, сър?“

Из писмо във в-к „Таймс“ от 1858 г.^[55]

Млечният пунш и шампанското може да не са много дълбок философски завършек при такива душевни терзания, но в Кеймбридж постоянно ги препоръчваха като разрешение на всички съществуващи проблеми и макар че проблемите на Чарлс се бяха увеличили, откакто бе напуснал университета, по-добро средство той не знаеше. За щастие, подобно на много други клубове на английски аристократи, и неговият клуб се ръководеше от простото и доходно правило, че студентските години са най-хубавите в живота на мъжа. Клубът осигуряваше всичко, което услаждаше живота в богатите колежи, но без досадните подробности от рода на декани, преподаватели и изпити. С една дума, угаждаше на юношата в мъжа. Предлагаше и превъзходен млечен пунш.

Случи се така, че първите двама членове на клуба, които Чарлс забеляза, щом влезе в пушалнята, му бяха състуденти. Единият, син на епископ, се бе прославил като срам и позор на баща си. Другият бе баронет, какъвто и самият Чарлс до неотдавна очакваше да стане. Роден с голям къс от Нортъмбърлънд в джоба си, сър Томас Бърг се бе оказал твърде здрава скала, за да го помести историята. От незапомнени времена дедите му се бяха занимавали само с лов, стрелба, пиене и разврат; верен на традицията, техният потомък вървеше по стъпките им. Той впрочем бе главатарят на веселата компания, в която Чарлс бе попаднал, докато учеше в Кеймбридж. Прословути бяха подвизите му в стила на Казанова. Правени бяха няколко опита да го изхвърлят от клуба, но тъй като той го снабдяваше с въглища от мините си, и то на такава цена, че все едно ги подаряваше, благоразумието на по-мъдрите все надделяваше в негова полза. Всъщност в начина му на живот имаше и нещо почтено. Той блудстваше без срам, но и без лицемерие. Бе щедър до крайност: половината от по-младите членове на клуба по някое време му бяха ставали длъжници; а заемите му бяха заеми на джентълмен — с безкрайно удължим срок и без лихва. Той винаги пръв откриваше залаганията, щом имаше за какво да се обзалагат; и все с по нещо напомняше на прекалените светци — освен на най-непоправимите — за времето, когато не са били така целомъдрени. Беше набит, нисък, вечно зачервен от виното и от вятъра; а очите му имаха прелестната невинност, невъзмутимо синята откровеност на грешните ангели. Щом видяха Чарлс да влиза, тези очи се присвиха.

— Чарли! Какво, по дяволите, правиш без брачни вериги?

Чарлс се усмихна, не без известно чувство на тъжна глуповатост.

— Добър вечер, Том. Как си, Натаниъл? — С неизменната пура в уста, черната овца в семейството на клетия епископ вдигна вяло ръка. Чарлс се обърна отново към баронета: — Пуснат съм под гаранция. Малката е в Дорсит на бани.

Том смигна:

— И си тръгнал да глътнеш въздух… или алкохол, а? Ами че тя била розата на сезона, чувам. Нат разправя. Позеленял е, да знаеш. Дявол да го вземе този Чарли, вика, да грабне най-хубавото момиче и най-добрата партия — не е честно, нали, Нат?

Синът на епископа страдаше от хронично безпаричие и Чарлс се сети, че му е завидял не заради хубостта на Ърнестина. В деветдесет процента от случаите в такъв миг той би се от правил към библиотеката или би отишъл при някой по-невинен познайник. Но днес остана с двамата. Ще „обсъдят“ ли по един пунш и шампанско? Да. И така той седна с тях.

— А как е почитаемият чичо, Чарлс? — Сър Том отново смигна, но по такъв характерен за него начин, че беше невъзможно да му се обидиш. Чарлс измърмори, че чичото се радва на най-доброто здраве.

— Как е с хрътките? Питай го дали му трябва чифт от най-добрите нортъмбърландки. Същински ангели, макар че, признавам, не съм ги отглеждал аз. Торнадо… Помниш ли Торнадо? Негови внучета.

Едно лято Торнадо бе прекарал тайно цял семестър в квартирата на сър Том в Кеймбридж.

— Помня го. И глезените ми също го помнят.

Сър Том се усмихна широко.

— Аха, беше ти хвърлил око. Хапеше само каквото обича. Милият стар Торнадо… мир на праха му. — Той пресуши чашата пунш със скръбно изражение, което разсмя двамата му партньори. А това бе жестоко, защото скръбта беше съвсем искрена.

Два часа минаха в такива разговори… и с помощта на още две бутилки шампанско, втора купа пунш, и блюда с котлети и бъбречета (тримата джентълмени се бяха преместили в ресторанта), които изискваха да бъдат обилно полети с бордо, а то на свой ред налагаше промивка с една-две кани портвайн.

Сър Том и синът на епископа бяха професионални пиячи и изпиха повече от Чарлс. Към края на втората кана те изглеждаха по-пияни от него. Но докато Чарлс бе трезв само на вид, те пък бяха пияни само на вид, както се разбра, щом тръгнаха да излизат от ресторанта, за „малка разходка из града“, по не съвсем ясните думи на Том. От тримата само Чарлс едва се държеше на крака. Не беше чак толкова пиян, че да не се притеснява; струваше му се, че вижда върху себе си критичните сиви очи на Фрийман, при все че в този клуб никога не биха допуснали човек, така тясно свързан с търговията.

Помогнаха му да си сложи пелерината, подадоха му шапката, ръкавиците и бамбуковия бастун; и когато се намери навън, на въздух — мъглата се бе разнесла, но бе влажно, — той се вторачи в герба върху вратата на личната карета на сър Том. Мисълта за Уинсиът подло го прониза отново, после гербът се люшна към него. Сграбчиха го под мишница и след миг той се озова седнал до сър Том срещу сина на епископа. Не бе чак толкова пиян, че да не забележи как двамата му приятели си смигнаха, но достатъчно пиян, за да се запита какво означава това. Каза си, че му е все едно. Беше доволен, че е пиян, че всичко плуваше във въздуха, че отминалото и предстоящото нямаха никакво значение. Имаше голямо желание да разкаже и на двамата за мисис Бела Томкинс и Уинсиът, но и за това не бе достатъчно пиян. Джентълменът си е джентълмен дори когато е сръбнал. Обърна се към Том:

— Том… Том, стари приятелю, щастливец си ти, дявол те взел.

— И ти, Чарлс, момчето ми. Всички сме щастливци.

— Къде отиваме?

— Където всички щастливци отиват нощем да се повеселят. Нали, Нат?

Настъпи мълчание и Чарлс се опита да разбере в каква посока горе-долу се движат. Този път не видя второто смигване между двамата. Но постепенно проумя смисъла на многозначителните думи в последното изречение на сър Том. Той запита сериозно:

— „Да се повеселят“ ли каза?

— Отиваме при старата мама Терпсихора, Чарлс. На поклонение пред олтара на музите, не се ли сещаш?

Чарлс впери очи в ухиленото лице на епископския син.

— Олтар ли?

— Така да се каже.

— Метонимия. Все едно да кажеш Венера вместо puella^[56] — намеси се синът на епископа.

Чарлс го погледна учудено и изведнъж се засмя.

— Отлична идея.

После отново се загледа мрачно през прозорчето. Чувстваше, че трябва да спре каретата и да им пожелае лека нощ. За миг главата му сякаш се избистри — той си спомни с какво име се ползваха двамата. Сетне, незнайно отгде пред него изплува лицето на Сара: с притворени очи, сведено към неговото, целувката… много шум за нищо. Разбра каква е причината за всичките му терзания: нуждаеше се от жена, от блудство за последен път, така както понякога се нуждаеше от очистително. Погледна към сър Том и сина на епископа. Първият се бе излегнал назад в ъгъла си, вторият бе опънал крака на седалката. Цилиндрите и на двамата се бяха килнали. Този път си намигнаха и тримата.

Скоро каретата им бе притисната в потока файтони, отправили се към онзи квартал на викторианския Лондон, който нарочно изпуснахме от нашето описание на епохата: квартал на заведения (по-скоро места за срещи, отколкото игрални зали), на кафенета, в които се танцуваше, ориенталски пушални по главните улици (Хеймаркет и Риджънт Стрийт) и безброй публични домове в съседните пресечки. Минаха покрай прочутото магазинче за стриди в Хеймаркет („Раци, стриди, маринована и пушена сьомга“) и не по-малко прославената лавка за картофи „Принц консорт“, чийто собственик — „Хана“, истинският крал на всички продавачи на пържени картофи в Лондон — стоеше зад висок месингов тезгях с алена покривка, който изпълваше цялата витрина. Край тях се нижеха (синът на епископа извади лорнета си от шагреновата калъфка) кралиците на нощта — прочути куртизанки в каретите си и поевтини проститутки, които обикаляха по тротоара: свенливи дребнички галантерийни продавачки с млечнобели личица и мъжкарани с червендалести от брендито бузи. Порой от багри… моди… — тук бяха позволени невъобразими неща. Жени, облечени като парижки лодкари с бомбета и панталони, като моряци, като синьорити, като сицилиански селянки: сякаш всички трупи от стотиците долнопробни кафенета наоколо се бяха изсипали на улицата. Още по-долнопробна бе клиентелата: също толкова много мъже, които, с бастун в ръка и пура в уста, оглеждаха тазвечерните звезди. А Чарлс, макар и да съжаляваше, че е пил толкова, та всичко му се виждаше двойно, намираше гледката възхитителна, весела, пълна с живот и преди всичко — нефриймановска.

 

 

Самата Терпсихора, предполагам, едва ли би удостоила с покровителството си публиката, към която след десетина минути се присъединиха нашите трима приятели, защото те не бяха единствените посетители. В обширната приемна, до която се стигаше по тясна и шумна пресечка на една от широките улици малко встрани от сърцето на Хеймаркет и която бе обзаведена по най-добрия парижки вкус, седяха още шест-седем млади мъже и неколцина по-възрастни, между които Чарлс разпозна един от стълбовете в Камарата на лордовете. В края на салона, осветен с полилеи, имаше малък подиум, закрит с тежки червени завеси, по които със сърма бяха избродирани две двойки сатири и нимфи. Единият сатир бе изобразен точно в мига преди да обладае своята пастирка, а другият бе приет вече в обятията на избраницата си. Над завесите върху декоративно разгънат позлатен свитък с черни букви бе изписана Carmina Priapea XLIV.

„Veile quid hanc dicas, quamvis sim legneus, hastam, oscula dat medio si qua puella mihi?

Augure non opus est: ’in me’ mihi crédité, dixit, ’utetur veris viribus hasta rudis.“^[57]

Темата се повтаряше и в множеството различни гравюри в позлатени рамки, окачени между прозорците със спуснати завеси. Момиче с разпуснати коси и с костюм а ла мадам дьо Камарго^[58] вече поднасяше на чакащите господа шампанско „Рьодерер“. В дъното дама на около петдесет години с много руж по страните, но по-пристойно облечена, дискретно оглеждаше клиентелата си. Въпреки голямата разлика в професиите мислите й не се различаваха много от тези на мисис Ендикот в Екситър — само дето правеше сметките си не в шилинги, а в гвинеи.

Сцени като тази, която последва, са претърпели в хода на историята много по-малко промени от всяка друга човешка дейност; онова, което се извърши пред очите на Чарлс тази нощ, се е извършвало и пред Хелиогабалус, без съмнение и пред Агамемнон; извършва се и днес в безброй вертепи на Сохо. Онова, което най-много ми допада в неизменността на тази древна форма на забавление, е, че тя позволява на човек да заимства от въображението на другиго. Неотдавна се рових из лавиците на най-добрия — но доста немарлив — антиквар. Поставена небрежно в раздела „Медицина“ между „Въведение в хепатологията“ и „Болести на бронхиалната система“, открих книга с още по-скучното заглавие „История на човешкото сърце“. Оказа се съвсем не скучната история на един разврат. Първото й издание е от 1749 — годината, в която излиза и шедьовърът в този жанр „Фани Хил“ от Клеланд. Авторът не притежава неговото майсторство, но ще свърши работа.

„Първата къща, в която влязоха, бе известно бордело и там попаднаха на цяло ято градски яребички, много по-апетитни от всичко онова, което дотогава Камило бе улавял в мрежата си из провинцията; сред тях беше и прочутата Саломея на сарая — мис М., чието присъствие науми нашата безпътна компания да покаже на новия член представление, каквото не ще да е сънувал. Въведоха ги в голям салон, поднесоха вино, после виночерпецът бе отпратен и след първото чукване на дамите бе наредено да се приготвят. Те незабавно останаха по евино облекло. Камило започна да се отвращава от твърде голямото безсрамие на дамите: престана да усеща онова особено вълнение, което изпитваше в началото, и му се искаше компанията да ги отпрати. Неговите другари обаче не искаха да се разделят с тях, преди да са видели цялото представление. Щедро възнаграждавани за всяка новост в безсрамните си изобретения, нимфите не чакаха молби, за да удовлетворят младите разгулници, а продължаваха без сянка от срам да им показват докъде може да стигне човешката низост.

Последното им постижение дотолкова разпали тези синове на Покварата, че те предложиха за финал на сцената всеки от тях да си избере по една дама. Но нимфите не се съгласиха на подобна крайност, тъй като правилото на тези девици бе никога да не допускат близостта на мъж от страх да не опорочат занаята си. Това много изненада Камило, понеже предишното им държане го бе довело до заключението, че няма проява на порока, на която те да не се съгласят за пари. И макар че, преди да откажат, необузданото им блудство бе прогонило почти всякаква мисъл да легне с някоя от тях, сега желанието му бе тъй силно, сякаш те бяха скромни девици, на чиято разпуснатост не бе станал свидетел; и той ги молеше да склонят не по-малко настойчиво от другите мъже в компанията.“

Това дава най-обща представа за обичаите при мама Терпсихора, при все че имаше и известна съществена разлика: момичетата от 1867 година не бяха чак толкова придирчиви и охотно се съгласиха да бъдат разпродадени при последната групова сцена от програмата. Чарлс обаче нямаше желание да участва в наддаването. По-умерените номера в началото наистина му бяха допаднали. Наблюдаваше, надянал маската на светски човек, много странствал и видял по-добри неща в Париж (поне така пошепна на сър Том); играеше ролята на преситен млад мъж. Постепенно, докато дрехите се свличаха, го напускаше и пиянството; той забеляза похотливо разтворените уста на мъжете, седнали в тъмното до него, чу сър Том да съобщава на епископския син коя си е избрал. Белите тела се прегръщаха и гърчеха в сластни пози, но на Чарлс му се струваше, че зад застиналите многозначително усмивки на изпълнителките се таи някакво отчаяние. Едната беше още дете, навярно едва навлязла в пубертета, и в начина, по който имитираше свенлива невинност, имаше нещо истински девствено, сякаш все още се терзаеше и не бе загрубяла от професията.

Но макар и отвратен, в същото време той бе и възбуден. Зрелищният характер на представлението го възмущаваше, но животинското у него бе достатъчно силно, за да не го остави равнодушен. Малко преди края той стана и безшумно напусна салона, сякаш имаше нужда от облекчение. В преддверието до масата с наметките и бастуните на господата седеше малката танцьорка, която бе сервирала шампанското. Тя стана и изкуствена усмивка изкриви гримираното й лице. Чарлс се вгледа за миг в предизвикателно разрошените къдрици, голите ръце и почти голи гърди. Понечи да я заговори, но после се отказа и рязко посочи нещата си. Хвърли половин суверен на масата до момичето и залитна към изхода.

На улицата чакаха няколко файтона. Взе първия, викна името на една улица в Кенсингтън близо до онази, на която живееше (както от предпазливост постъпваха викторианците), и се отпусна на седалката. Не се чувстваше горд от себе си, а като човек, преглътнал обида или изплашил се от дуел. В живота на баща му подобни вечери бяха обичайни; щом той не можеше да ги възприеме, значи не беше нормален. Къде бе сега опитният светски мъж? Свил се като жалък страхливец. Ами Ърнестина, годежните обети? Но ако си ги спомняше, щеше да се превърне в затворник, който е сънувал, че е свободен и опитва да се изправи, но веригите му го дръпват обратно в мрака на килията.

Файтонът бавно се движеше по тясна улица, пълна с други файтони и карети, защото все още се намираха в свърталището на греха. Под всеки фенер, във всеки вход стояха проститутки. Чарлс ги наблюдаваше, скрит в тъмнината. Усещаше, че нещо в него непоносимо кипи. Ако имаше пред себе си някакво острие, би си пронизал ръката, подобно на Сара — толкова силно бе желанието му да се самоизтезава, да се накаже, по някакъв начин да излее яда си.

По-тиха улица. Минаха покрай фенер, под който стоеше самотно момиче. Навярно поради натрапливото озобилие на жени по улицата, която току-що бяха напуснали, то изглеждаше някак изоставено, твърде неопитно, за да дръзне да се приближи. Но професията му не будеше съмнение. Облечено бе в захабена розова памучна рокля с изкуствени рози на гърдите, с бял шал около раменете. Малка черна шапчица в новия „мъжки“ стил бе кацнала върху голям, стегнат с мрежа кок от кестенява коса. То се загледа в минаващия файтон; нещо в оттенъка на косата, в премрежените тъмни очи, в леко замечтаната й поза накара Чарлс да се надвеси и да я проследи с поглед през страничното прозорче на файтона. Мъчителен миг, после той грабна бастуна си и силно почука по тавана. Кочияшът спря веднага. Чуха се забързани стъпки, момичето се появи пред файтона и вдигна лице към него.

Всъщност не приличаше много на Сара. Чарлс забеляза, че косата й е твърде червена, за да бъде естествена, а у нея имаше и нещо простовато, някаква престорена смелост в спокойния поглед и в усмивката на червените устни — твърде червени, като бликнала кръв. Но все пак… нещо в гъстите вежди може би, или в устата…

— Имаш ли стая?

— Да, сър.

— Кажи му къде да кара.

Тя се скри за миг от погледа му и каза нещо на кочияша. После се качи, като разклати файтона, и седна до него. Тясното пространство се изпълни с ухание на евтин парфюм. Той усети допира на ръкава и полата й, но не се докоснаха. Файтонът потегли. Първите стотина метра мълчаха.

— За цяла нощ ли, сър?

— Да.

— Питам, защото инък притургам и цената на обратния път.

Той кимна и се загледа в мрака пред себе си. Изминаха още стотина метра, без да говорят. Усети, че тя малко се отпуска, едва-едва докосва ръката му.

— Ужасен студ зафана.

— Да. — Той я погледна. — Сигурно не ти е все едно.

— Като вали сняг не излизам. Някои излизат, ама аз не.

Отново мълчание. Този път заговори Чарлс:

— Отдавна ли?…

— Откак го чукнах осемнайсет. Две години на май.

— Аха.

В настъпилото мълчание той крадешком я погледна още веднъж. Ужасна сметка загриза съзнанието му: триста шестдесет и пет, кажи го триста „работни дни“, умножено по две… шестотин към едно тя да е прихванала някаква болест. По какъв деликатен начин да попита? Няма как. Издебна, когато светлината отвън падна върху нея, и пак я погледна. По лицето й нямаше нищо. Но колко глупав беше. Що се отнася до болестите, знаеше, че ще е десет пъти по-безопасно в луксозно заведение като онова, което току-що бе напуснал. Що за идея да избере обикновена уличница от столичното простолюдие… Но съдбата му бе вече решена. Сам си я избра. Движеха се на север към Тотнъм Кор Роуд.

— Сега ли искаш да ти платя?

— Аз не придирям, сър. Както ви е угодно.

— Много добре. Колко?

Подвоуми се, после запита:

— Нормално ли, сър?

Той я стрелна с поглед, кимна.

— За цяла нощ обикновено взимам… — лекото й колебание беше трогателно неискрено… — един суверен.

Той бръкна под пелерината си и подаде монетата.

— Благодаря, сър. — Тя я прибра дискретно в чантичката си. После, макар и не направо, все пак отговори на тайните му опасения: — Аз ходя само с джентълмени, сър. Та хич да не му се тревожите.

— Благодаря — отвърна той на свой ред.

Четиридесета глава

„Целувани устни —

и то от мнозина…

Любовни обятия, вещи, изкусни,

през вас кой не мина?“

Матю Арнолд, „Раздяла“ (1853)

Файтонът спря пред къща на тясна уличка, източно от Тотнъм Корт Роуд. Без да се бави, момичето слезе, изкачи няколкото стъпала до вратата и се вмъкна вътре. Кочияшът беше стар, много стар човек, който толкова време бе прекарал на капрата, че сякаш се бе сраснал с широката си надиплена пелерина и ниско нахлупения цилиндър. Той остави камшика на мястото му, измъкна късата лула от устата си и протегна мръсната си шепа за парите, като се взираше напред към другия край на тъмната улица, сякаш не можеше вече да погледне Чарлс. Чарлс бе доволен, че не го гледа, но се почувства много неудобно при мисълта какво може да означава поведението на стария кочияш. За миг се поколеба. Можеше да скочи обратно във файтона, тъй като момичето бе изчезнало… но някакво мрачно упорство го накара да плати.

Настигна проститутката, която с гръб към него го изчакваше в слабо осветен коридор. Щом го чу да затваря вратата, тя се заизкачва по стълбите, без да се обръща. Откъм задната част на къщата се носеха миризми на готвено и приглушени гласове.

Изкачиха два етажа по старо стълбище. Тя отвори вратата и го пусна пред себе си. После мушна резето. Отиде да увеличи пламъчето на лампата над огнището. Сетне разръчка огъня и сложи още малко въглища. Чарлс се огледа. С изключение на кревата всичко в стаята бе вехто, но безупречно чисто. Пиринчените топки на железния креват бяха така излъскани, че изглеждаха като златни. В отсрещния ъгъл имаше параван, зад който Чарлс забеляза мивка. Няколко евтини украшения, няколко евтини щампи по стените. Протритите завеси от моаре бяха спуснати. По нищо не личеше за какво се използва стаята.

— Извинете, сър. Разполагайте се като у дома си. Само за минутка.

Тя влезе в съседната стая. Там беше тъмно и той забеляза, че тя затвори вратата след себе си много леко. Чарлс се приближи до камината и застана с гръб към огъня. През затворената врата чу слабия гласец на разбудено дете и тих успокояващ шепот. Вратата отново се отвори и проститутката се появи. Беше свалила шала и шапката си. Усмихна му се неловко.

— Моята дъщеричка, сър, няма да вдига шум. Златна ми е тя. — Усетила неодобрението му, тя побърза да добави: — На една крачка от тук има гостилница, сър, ако сте гладен.

Чарлс не беше гладен, а и момичето сега не го привличаше. Трудно му беше дори да го погледне.

— Поръчай си каквото искаш ти. Аз не съм… всъщност… може би малко вино, ако има.

— Френско или немско, сър?

— Чаша бяло рейнско вино… Обичаш ли го?

— Благодаря, сър. Ще пратя момчето.

Тя отново изчезна. Чу я да се провиква остро към другия край на коридора:

— Ари!

Шепот на гласове, входната врата се затръшна. Когато се върна, той я попита не е ли трябвало да й даде пари. Но изглежда, че тази услуга беше включена в цената.

— Няма ли да поседнете, сър?

Тя протегна ръка да поеме шапката и бастуна му, които той още държеше; Чарлс й ги подаде, после прихвана пешовете на фрака си и седна до огъня. Въглищата, които бе прибавила, се разгаряха някак бавно. Тя коленичи между камината и краката му и отново се зае с ръжена.

— Най-добро качество са, пък поемат толкоз бавно. От мазето е. Влажно като в стара къща.

Той наблюдаваше профила й в червеното сияние на огъня. Лицето не бе красиво, но упорито, спокойно, неразсъждаващо. Бюстът й беше добре оформен; китките и дланите й бяха изненадващо нежни, почти крехки. Те и пищните й коси разпалиха за миг желанието му. За малко да протегне ръка и да я докосне, но се отказа. Ще се почувства по-добре, като пийне малко вино. Стояха така минута и повече. Най-сетне тя го погледна и той й се усмихна. За пръв път този ден усети мимолетно спокойствие.

Тя отново се обърна към огъня и промълви:

— Ей сегичка ще се върне. На две крачки е.

Пак потънаха в мълчание. Подобни моменти са много необичайни за викторианците; дори между съпрузите близостта се определяше от железните закони на общоприетото. Но ето го Чарлс, седнал пред огнището на тази жена, за чието съществуване изобщо не знаеше преди един час, като…

— Бащата на момиченцето ти?

— Войник е, сър.

— Войник ли?

Тя се загледа в огъня: спомени.

— Чак в Индия е сега.

— Няма ли да се ожени за теб?

Тя се засмя на наивността му, после поклати глава.

— Даде ми пари, като се роди детето.

С това очевидно искаше да каже, че той е направил всичко, на което човек би могъл да се надява.

— Не можеш ли да намериш друго средство за препитание?

— Има работа. Но цял ден. А като зема да платя и за гледане на малката ми Мери… — Тя вдигна рамене. — Щом веднъж са ти сторили зло, свършено е. Няма връщане назад, тъй че трябва да се оправяш както можеш.

— И смяташ, че това е най-добрият начин?

— Вече не знам друг, сър.

Говореше без признаци на срам или съжаление. Съдбата й бе определена и й липсваше въображението да го осъзнае.

По стълбата се чуха стъпки. Тя стана, отиде до вратата и я отвори още преди да се почука. Чарлс зърна отвън момче на тринадесетина години, явно научено да не наднича, защото очите му останаха наведени надолу, докато тя сама внесе таблата до масата пред прозореца и се върна на вратата с портмонето си. Чу се звън на дребни монети и вратата тихо се затвори. Тя наля чаша вино и му я поднесе, оставяйки до половина пълната бутилка върху трикраката масичка до огъня, сякаш всяко вино трябва да се затопля. После седна и махна салфетката от чинийката върху таблата. С крайчеца на окото си Чарлс видя парче точено, картофи, чаша — очевидно джин с вода, защото едва ли биха й донесли горе само вода. Рейнското вино накиселяваше, но той го пиеше с надежда, че ще замъгли съзнанието му.

Разпалилият се вече огън леко пращеше, съскаше газовата горелка, тихо потракваха съдове — Чарлс не разбираше как изобщо биха могли да стигнат до истинската цел на присъствието му. Изпи още една чаша от вкиснатото вино.

Тя скоро свърши вечерята си, изнесе таблата и пак влезе в полутъмната стая, където спеше момиченцето. След минута се появи отново. Сега бе облечена в бял пеньоар, придържаше го с ръка. Косата й беше разпусната и се стелеше по гърба, а от начина, по който стискаше краищата на пеньоара, личеше, че отдолу е гола. Чарлс се изправи.

— Няма що да бързате, сър. Допийте си виното.

Той наведе очи към бутилката така, сякаш не я бе забелязал досега. После кимна, седна пак и си наля още една чаша вино. Тя се приближи, застана пред него и загръщайки все още с една ръка пеньоара си, с другата се пресегна и намали газта, докато останаха само две малки зелени точици. Светлината на огъня я обливаше, омекотяваше младите й черти; после отново коленичи пред него, обърната към огнището, протегна и двете си ръце към огъня и пеньоарът се открехна. В полусянката той видя полугола бяла гръд.

Тя заговори с лице към огъня:

— Да поседна ли на коленете ви, сър?

— Да… ела.

Той пресуши до дъно чашата. Като прихвана отново пеньоара, тя леко се отпусна на събраните му колене и обви с дясната си ръка раменете му. С лявата си ръка той я прегърна през талията, а дясната, нелепо скована, остана отпусната върху страничната облегалка на креслото. Нейната лява ръка продължи да стиска плата на дрехата, но след малко тя посегна и го помилва по бузата. Миг, после го целуна по другата буза. Очите им се срещнаха. Тя сведе поглед към устните му, уж свенливо, но пристъпи към работата си без свян.

— Много сте красив.

— И ти си хубаво момиче.

— Обичате ли лошите момичета като мен?

Забеляза, че е престанала да му говори на „сър“.

Притисна я малко по-силно с лявата си ръка.

Тогава тя посегна, взе отпуснатата му дясна ръка и я насочи под пеньоара към голата си гръд. Той усети твърдото зрънце плът върху дланта си. Ръката й притегли главата му към своята и те се целунаха, а ръката му, припомнила си забранената женска плът с меки като кадифе и набъбнали очертания — забравен стих, — прецени и одобри гръдта, после се плъзна по-навътре и по-надолу под дрехата към извивката на талията й. Тя беше гола и устата й имаше лек лъх на лук.

Може би от това му се повдигна за пръв път. Той го прикри, вътрешно раздвоен: единият Чарлс бе пил прекалено много; другият беше сексуално възбуден. Пеньоарът безсрамно се разтвори върху облия корем на момичето, черния триъгълник, белите бедра, които го прелъстяваха и с вида, и с допира си. Ръката му не продължи по-надолу от талията, а тръгна нагоре, по разголените гърди, шията, раменете. Тя вече не го насърчаваше; беше негова пасивна жертва, обронила глава на раменете му: мрамор, превърнат в топлина, голо тяло на Ети^[59], митичният миг, когато плътта оживява под ръката на Пигмалион. Пак му се повдигна. Тя усети, но го разбра погрешно.

— Много ли ви тежа?

— Не… всъщност…

— Леглото е хубаво. Меко.

Тя стана, отиде до леглото и грижливо отметна завивките, обърна се и го погледна. Остави пеньоара да се смъкне от раменете й. Имаше хубава фигура с приятно заоблен ханш. Миг, после седна, мушна крака под завивките и се отпусна назад с притворени очи в поза, която очевидно смяташе едновременно за сдържана и зовяща. Един въглен пламна ярко, из стаята заиграха дълбоки трепкащи сенки; железните пръчки на кревата, същинска клетка, затанцуваха по стената зад нея. Чарлс стана, като се бореше с бунта в стомаха си. От рейнското вино — лудост беше, че го изпи. Видя, че очите й се отварят и го гледат. Тя се поколеба, после протегна изящните си бели ръце. Той посегна към редингота си.

След няколко мига се почувства малко по-добре и започна наистина да се съблича; подреди дрехите си грижливо на облегалката на един стол — много по-грижливо, отколкото в собствената си стая. Трябваше да седне, за да разкопчае обувките си. Загледа се в огъня, докато събуваше панталоните и долните си дрехи, които по модата на онова време стигаха до малко под коленете. Но нямаше сили да съблече ризата си. Отново му се повдигна. Вкопчи се в перваза над камината, затвори очи и се помъчи да се овладее.

Този път тя сметна колебанието му за свенливост и отметна завивката, готова да стане и сама да го отведе в леглото. Той направи усилие и тръгна към нея. Тя пак се отпусна назад, но без да покрива тялото си. Застанал до леглото, Чарлс я загледа.

Тя протегна ръце. Вперил очи в нея, той усещаше само, че главата му се върти и че парите на млечния пунш, на шампанското, на бордото, на портвайна и на това проклето рейнско се надигат…

— Не знам как се казваш.

Тя го погледна усмихнато, посегна да поеме ръцете му и го притегли към себе си.

— Сара, сър.

Разтърси го неудържима спазма. Извръщайки се настрани, той започна да повръща върху възглавницата до изуменото й, извърнато лице.

Четиридесет и първа глава

„Далеч от сласти и поквара,

в труда възвишен имай мир;

на плътското не давай мир,

смири маймуната и звяра.“

Тенисън, „In Memoriam“ (1850)

За стотен път тази сутрин Сам улови погледа на готвачката, насочи своя към редицата звънци над кухненската врата, след което многозначително вдигна очи към тавана. Беше пладне. Човек би помислил, че Сам е доволен, задето има свободна сутрин; но той си мечтаеше за свободна сутрин в компанията на жена, по-привлекателна от дебелата мисис Роджърс.

— Не ще да е на себе си — отбеляза почтената матрона, също за стотен път. Виновен за раздразнението й обаче беше Сам, а не младият господар горе. Откакто се бяха върнали от Лайм преди два дни, слугата няколко пъти й бе намеквал, че стават тайнствени неща. Наистина той благоволи да й съобщи новините от Уинсиът, но всеки път добавяше: „Ама това не е и полвината от сичко, дето се мъти.“ Нищо повече не можеше да се изкопчи от него. „Има едни таквиз тайни неща, дето още не мож’ да се приказват, мисис Роджърс. Едни работи стават, да не вярваш на очите си.“

Естествено Сам имаше и непосредствена причина да бъде ядосан. Чарлс бе забравил да го освободи за вечерта, когато отиде да се срещне с Фрийман. Така че Сам бе чакал буден до сред полунощ, а когато чу входната врата да се отваря, бе удостоен само с един навъсен поглед от бяло като платно лице.

— Защо, по дяволите, още не спиш?

— Щото н’ми казахте, че ще вечеряте навън, мистър Чарлс.

— Бях в клуба.

— Добре, сър.

— И да махнеш този нахален поглед от мръсното си лице.

— Добре, сър.

Сам протегна ръка да поеме — или улови — нещата, които Чарлс му хвърляше едно подир друго: като се започне от всякакви горни дрехи и се стигне до унищожителния поглед. След което господарят се заизкачва величествено по стълбата. Съзнанието му беше напълно изтрезняло, но тялото му бе все още пияно, факт, ясно отразен в ехидната усмивка на Сам, която остана незабелязана.

— Точно тъй, мисис Роджърс. Не е на себе си. Снощи беше мъртвопиян.

— Да не повярва човек.

— Още много неща не са за вярване, мисис Роджърс. Ама на, случиха се.

— И да не ще нищо да каже!

— С клещи не биха ми отворили устата, мисис Роджърс. — От обемистите гърди на готвачката се изтръгна дълбока въздишка. Часовникът до печката тиктакаше. Сам й се усмихна. — Но вас ви сече ума, мисис Роджърс.

Несъмнено възмущението, което Сам изпитваше, много скоро щеше да направи онова, което и клещите биха били безсилни да сторят. Но звънецът го спаси и разочарова приятно закръглената готвачка. Сам отиде да вземе десетлитровата кана с гореща вода, която търпеливо чакаше цяла сутрин в задния край на кухненската печка, смигна на другата прислужница и излезе.

 

 

Има два вида махмурлук: при единия се чувстваш зле и си замаян, а при другия — пак се чувстваш зле, но с бистър ум. Чарлс се бе събудил и дори бе станал много преди да позвъни. Махмурлукът му беше от втория вид. Той си спомняше твърде ясно събитията от предишната вечер.

Бездруго смътните му щения в онази стая съвсем се изпариха след повръщането. Избраницата със злощастното име веднага стана, облече пеньоара си и влезе в ролята на болногледачка така спокойно, както обещаваше да изпълни и ролята на проститутка. Тя настани Чарлс в креслото до камината, откъдето той пак зърна бутилката с рейнско вино и веднага наново започна да повръща. Този път обаче тя бе приготвила легена от мивката. Стенейки между пристъпите, Чарлс се извиняваше:

— Много съжалявам… крайно неприятно… стомахът ми нещо…

— Няма нищо, сър, няма нищо. Само се отпуснете.

Не му оставаше нищо друго. Тя донесе шала си и го заметна през раменете му. Той седеше нелепо като стара баба, прегърбен над легена върху коленете си, с наведена глава. След малко започна да му става по-добре. Иска ли да поспи? Да, но в собственото си легло. Тя отиде до прозореца, погледна към улицата, после излезе от стаята, а в това време той започна да се облича с несигурни движения. Тя се върна също облечена. Чарлс я погледна ужасен:

— Ти да не би да…

— Ще ви намеря файтон, сър. Само ме почакайте.

— А, да… Благодаря ти.

Той седна пак, а тя излезе от къщата. Макар никак да не бе сигурен, че му е минало, дълбоко в душата си Чарлс чувстваше някакво облекчение. Все едно какви са били намеренията му, нали не извърши фаталното. Беше се втренчил в тлеещия огън и колкото и да е странно, едва забележимо се усмихна.

От съседната стая се чу слабо проплакване. Тишина, после звукът се разнесе отново — този път по-силно и по-продължително. Детето явно се беше събудило. Плачът му — мълчание, хленч, давене, мълчание, хленч — стана непоносим. Чарлс отиде до прозореца и дръпна пердетата. Мъглата му пречеше да вижда надалеч. Наоколо нямаше жива душа. Той осъзна колко нарядко се чуват вече конски копита и се сети, че момичето сигурно е трябвало да иде доста далеч, за да му намери файтон. Както стоеше и се чудеше какво да прави, на стената откъм съседното жилище силно се издумка. Гневен мъжки глас се провикна заканително. Чарлс се поколеба, сетне остави шапката и бастуна си на масата и отвори вратата на другата стая. В сумрака той различи скрин и голям сандък. Стаята бе съвсем малка. Отсреща до стола с нощното гърне имаше малко креватче на колелца. Плачът на детето отново прониза малката стая. Чарлс стоеше в светлината на вратата оглупял, като страховит черен великан.

— Шшшт, шшшшт! Майка ти скоро ще се върне.

Естествено непознатият глас подейства още по-зле. „Писъците станаха толкова пронизителни, че сигурно са разбудили всички съседи“, помисли си Чарлс. Той си блъскаше главата какво да направи, сетне пристъпи в тъмнината и се приближи до детето. Като видя колко е малко, разбра, че всякакви думи са безполезни. Наведе се над него и нежно го поглади по главицата. Горещи малки пръстчета хванаха неговите, но плачът продължи. Мъничкото сгърчено личице бълваше с поразителна сила огромния си заряд от страх. Трябваше бързо да се намери някакво средство за противодействие. И Чарлс се досети. Опипом извади часовника си, откачи ланеца от джоба на жилетката и го залюля над детето. Това подейства веднага. Плачът премина в скимтене. Малките ръчички се протегнаха да хванат примамливата сребърна играчка, сграбчиха я, после я загубиха в завивките; детето се помъчи да седне и не успя. Писъците отново започнаха.

Чарлс се пресегна и поизправи момиченцето на възглавницата. Обзе го изкушение. Той го вдигна от леглото в дългата му нощничка, обърна се и приседна върху скрина. Като крепеше малкото телце на коленете си, той залюля часовника пред нетърпеливите вече ръчички. То беше топчесто викторианско бебе с очи като малки черни мъниста — миловидна репичка с черна коса. Внезапната промяна на настроението му, възторжените звуци, когато най-сетне улови съблазнителния часовник, развеселиха Чарлс. То започна да гука, а в отговор Чарлс мърмореше: „Да, да, много хубаво, какво добро момиченце.“ В този миг си представи сър Том и сина на епископа. Да можеха да го видят… Какъв завършек на голямата му оргия. Тайнствените тъмни лабиринти на живота; загадката на срещите.

Усмихна се; не защото детето бе породило у него сантиментална нежност, а защото му беше възвърнато чувството за ирония, което на свой ред му даваше някаква вяра в самия себе си. По-рано същата вечер, докато седеше в каретата на сър Том, го бе обзело измамното чувство, че живее в настоящето; струваше му се, че се отрича от миналото и от бъдещето си, а всъщност само се бе гмурнал в порочна и безотговорна забрава. Сега усети много по-дълбоко и истински голямата човешка заблуда за времето: хората го възприемат като път, по който всеки може постоянно да вижда къде е бил и къде вероятно ще бъде, а не прозират истината — времето е за творено пространство, едно настояще, толкова близо до нас, че ние все не можем да го видим.

Чарлс бе преживял тъкмо обратното на Сартровото „повдигане“. Простите мебели около него, топлата светлина от съседната с тая, меките сенки и преди всичко това мъничко същество на коленете му — почти без тегло в сравнение с майка си (но за нея той изобщо не мислеше) — не бяха враждебни предмети, които посягат на свободата му, а жизнен и приятелски свят. Истинският ад беше безкрайно и празно пространство, а именно тези неща го държаха на разстояние. Той изведнъж се почувства достатъчно силен да посрещне бъдещето си, което бе само форма на тази ужасна празнота. Каквото и да му се случеше, щеше да има и други такива моменти; той трябваше и можеше да ги намира.

Вратата се отвори. Проститутката застана на осветения праг. Чарлс не виждаше лицето й, но усети, че за миг тя се изплаши. После се успокои.

— Плака ли, сър.

— Да. Малко. Струва ми се, че вече заспа.

— Трябваше да ходя чак до пиацата на Уорън Стрийт, че тука нямаше пукнат файтон.

— Много си любезна.

Той й подаде детето и загледа как го настанява отново в леглото; после рязко се обърна и напусна стаята. Порови в джоба си, отброи пет суверена и ги остави на масата. Детето се бе събудило отново и майка му пак го утешаваше. Той се поколеба, после безшумно излезе от жилището.

Бе вече в чакащия файтон, когато тя се спусна тичешком по стълбите и застана до вратата му. Впери очи в него. Погледът й беше смутен, почти обиден.

— О, благодаря ви, сър! Благодаря ви!

Чарлс разбра, че в очите й има сълзи: нищо не смущава бедните така, както неспечелените с труд пари.

— Ти си смело и добро момиче.

Той докосна ръката й, вкопчила се в ръба на вратата. После почука с бастуна си по гюрука.

Четиридесет и втора глава

„Историята не е някаква особена личност, която използва човека като средство за постигане на свои цели. Историята не е нищо друго, освен дейността на преследващия своите цели човек.“

Маркс, „Светото семейство“ (1845)

Както вече научихме, Чарлс не се върна в Кенсингтън в същото филантропско настроение, в каквото напусна жилището на проститутката. През време на едночасовото пътуване пак се беше почувствал зле, а бе имал достатъчно време да натрупа и солидно отвращение към себе си. Но като се събуди, мислите му бяха по-ведри. Като всеки мъж, отдаде дължимото на махмурлука, вгледа се свирепо в изпитото си лице и надникна в пресъхналата си вгорчена уста. Реши, че общо взето, става за пред света. На първо време за пред Сам, който влезе с горещата вода и пред когото Чарлс смънка нещо като извинение за сприхавостта си предишната вечер.

— Че аз нищо не съм забелязал, мистър Чарлс.

— Имах доста тежка вечер, Сам. А сега бъди добро момче и ми донеси пълен чайник чай. Ожаднял съм като грешен дявол.

Сам излезе, без да сподели личното си мнение, че дяволското в господаря му не е само жаждата. Чарлс се изми, избръсна и се замисли за… Чарлс. Очевидно не беше донжуан по рождение; но не го биваше и за песимистични угризения. Нима сам Фрийман не бе казал, че още две години може да не взима решение за бъдещето си? Много неща могат да се случат за две години. Чарлс не си каза буквално: „Чичо ми може да умре“, но мисълта витаеше по периферията на съзнанието му. Плътската страна на приключението от предишната вечер му напомни, че скоро ще се радва на законни удоволствия от този род. Но сега трябва да се въздържа. А онова детенце… колко много недъзи на живота трябва да изкупват децата!

Сам се върна с чая… и с две писма. Животът отново стана „път“. Чарлс веднага забеляза, че на горния плик има две марки — писмото бе пуснато в Екситър и бе препратено в Кенсингтън от „Белият лъв“ в Лайм Риджис. Другото пристигаше направо от Лайм. Той се поколеба, но после, за да разсее подозренията, взе ножа за разрязване и се приближи до прозореца. Най-напред отвори писмото от Гроган, но преди да го прочетем, трябва да знаем съдържанието на писмото, което Чарлс му бе изпратил, щом онази сутрин се върна в Лайм след разходката си призори до плевнята на Карслейк. То гласеше:

„Драги ми доктор Гроган,

Пиша ви съвсем набързо, за да ви благодаря за безценния съвет и помощта ви снощи и да ви уверя още веднъж, че с най-голямо удоволствие ще поема разноските за всякакви грижи или лечение, които вие и вашият колега сметнете за нужни. Вярвам, напълно разбирате, че съм осъзнал неразумността на неуместния си интерес, и ще ме уведомите за резултата от срещата, която се е състояла, преди да прочета това писмо.

За жалост нямаше как да повдигна въпроса на Броуд Стрийт тази сутрин. Малко неочакваното ми заминаване и някои други обстоятелства, с които няма сега да ви занимавам, направиха момента явно неподходящ. Но веднага щом се върна, ще се заема с това. Междувременно ви моля да не го споделяте с никого.

Заминавам веднага. Лондонският ми адрес е по-долу.

С дълбока благодарност:

Ч. С.“

Писмото не беше искрено, но трябваше да се напише. Сега Чарлс плахо разгъна отговора.

„Драги ми Смитсън,

Не ви писах веднага с надеждата да получа някакво обяснение на нашата малка дорситска загадка. За съжаление единствената жена, която срещнах онази сутрин по време на мисията си, беше майката Природа, но след три часа чакане разговорът с тази дама започна да ме отегчава. С една дума, лицето не се яви. Като се върнах в Лайм, изпратих едно умно момче да бди там вместо мен. Но и то се наслаждавало на самотата sub tegmine fagi^[60]. Пиша тези думи с леко сърце, но признавам, че когато момчето се върна по здрач, започнах да се опасявам от най-лошото.

На другата сутрин обаче научих, че в «Белият лъв» била оставена бележка багажът на въпросната да се изпрати в Екситър. Не можах да открия автора на бележката. Вероятно я е изпратила самата тя. Според мен можем да смятаме, че е заминала.

Единственото, от което все още се боя, драги Смитсън, е, че тя може да ви последва в Лондон и да се опита там да ви досажда със злочестината си. Умолявам да не отхвърляте тази евентуалност с усмивка. Ако имах време, щях да ви приведа за пример и други случаи, в които е прибягвано до подобни действия. Прилагам един адрес. Докторът е прекрасен човек, с когото отдавна кореспондирам, и най-настойчиво ви съветвам да предоставите нещата в негови ръце, ако ново неудобство, така да се каже, буквално похлопа на вратата ви.

Бъдете уверен, че нито дума не е излязла и няма да излезе от устата ми. Не ще повтарям съвета си относно «очарователното създание», което, между другото, имах удоволствието да срещна току-що на улицата, но ви препоръчвам да се изповядате за всичко при пръв удобен случай. Не мисля, че опрощението ще бъде свързано с твърде строго или твърде дълго наказание.

Искрено ваш — Майкъл Гроган“

Чарлс въздъхна облекчено, макар и с чувство на вина, много преди да прочете писмото докрай. Не беше разкрит. Дълго гледа през прозореца на спалнята си, после отвори и второто писмо.

Очакваше няколко страници, а имаше само една.

Очакваше порой от думи, а те бяха само три.

Един адрес.

Той смачка листа в ръка, върна се при камината, запалена от прислужницата в осем часа сутринта, докато той още бе хъркал, и го хвърли в пламъците. За пет секунди хартията се превърна в пепел. Пое чашата чай, която Сам чакаше да му подаде. Пресуши я на един дъх и я върна заедно с чинийката за още.

— Свърших си работата. Сам. Утре се връщаме в Лайм с влака в десет часа. Погрижи се за билетите и изпрати онези две телеграми на бюрото ми. Следобед си свободен да избереш някоя и друга панделка за хубавата Мери… разбира се, ако не си похарчил сърцето си другаде, откакто се върнахме.

Сам това и чакаше. Стрелна с поглед гърба на господаря си, докато пълнеше отново позлатената чаена чаша и поднасяйки я на сребърна табличка към протегнатите пръсти на Чарлс, обяви:

— Каня се да поискам ръката й, мистър Чарлс.

— Сериозно?

— По-точно щях да я поискам, мистър Чарлс, ако не беше да имам такива хуникални възможности за работа при вас.

Чарлс пиеше бавно чая си.

— Хайде казвай какво има, Сам, и престани да ми задаваш гатанки.

— Ако се оженя, трябва да напусна, сър.

Острият поглед, с който Чарлс инстинктивно му възрази, показваше колко малко бе мислил по този въпрос. Той се обърна и седна до камината.

— Слушай, Сам, опазил ме Бог да бъда пречка пред женитбата ти, но… нали няма да ме изоставиш толкова скоро преди моята?

— Погрешно ме сфащате, сър. Аз мислех за след това.

— Ще се преместим в много по-голяма къща. Сигурен съм, че жена ми ще се радва Мери да е край нея… така че какво те тревожи?

Сам си пое дълбоко въздух.

— Смятах да се заема с търговия, мистър Чарлс. Но само след като вие се уредите, мистър Чарлс. Знаете, надявам се, че никога няма да ви оставя в нужда.

— Търговия ли? Каква търговия?

— Мерак ми е да си имам едно магазинче, мистър Чарлс.

Чарлс остави чашата си върху набързо поднесената му табла.

— Но имаш ли… искам да кажа… нали знаеш, че трябват готови пари?

— Спестил съм нещичко, мистър Чарлс. И мойта Мери също.

— Да, да, но трябва да се плаща наем и… за бога, човече, нали трябва да се купува стока! Та какъв магазин искаш?

— За галантерийна стока, мистър Чарлс.

Чарлс се вторачи в Сам, сякаш слугата, роден в Лондон, бе решил да приеме будизма, но си спомни една-две дребни случки в миналото, неговата склонност към снобска изтънченост, а също, че поне по отношение на грижата за дрехите Сам не бе давал никакво основание за оплаквания. Чарлс неведнъж (а милиони пъти) му се беше подигравал заради тази му суетност.

— И достатъчно ли си спестил, че да…

— Уви, не, мистър Чарлс. Шъ трябва да пра’им големи икономии.

Настана многозначително мълчание. Сам се занимаваше с млякото и захарта. Чарлс потърка нос досущ по навика на Сам. Загря. Посегна към третата си чаша чай.

— Колко ти трябват?

— Има един магазин, дето ми ’аресва, мистър Чарлс. Искат сто и педесет лири за разрешително и още сто за стоката. Трябват и трийсе лири за наем. — Преди да продължи, той премери Чарлс с поглед. — Не да не съм доволен от вас, мистър Чарлс, ама винаги съм си мечтал за магазин.

— И колко имаш настрана?

Сам се поколеба.

— Трийсе лири, сър.

Чарлс не се засмя, а се извърна и застана до прозореца на спалнята.

— За колко време си ги спестил?

— За три години, сър.

Десет лири на година може да не е много, но, както бързо пресметна Чарлс, те бяха една трета от заплатата му и доказваха много по-голяма пестеливост, отколкото тази, с която самият Чарлс би могъл да се похвали. Той се обърна и погледна Сам, който смирено чакаше — но какво чакаше? — до масичката с чая. В последвалата тишина Чарлс направи първата си фатална грешка — каза на Сам точно какво мисли за неговите планове. Може би до известна степен той искаше да блъфира, да се престори, че изобщо не долавя намека на Сам за онова, което очаква за вярната си служба; преди всичко обаче го подтикваше изконната морална отговорност — далеч не равнозначна на арогантното чувство за превъзходство — на съвършения господар към несъвършения слуга.

— Предупреждавам те, Сам, наумиш ли си нещо над своето положение, очаква те само разочарование. Ако нямаш магазин, ще си нещастен. Но двойно по-нещастен ще си, ако го имаш. — Главата на Сам клюмна още повече. — Освен това свикнал съм с теб, Сам… приятно ми е с теб. По дяволите, не искам да те загубя.

— Знам, мистър Чарлс. Напълно съболезновавам и уважавам чувствата ви, сър.

— Добре тогава. Щом сме щастливи един с друг, нека така да продължава.

Сам сведе глава и се обърна да събере приборите от чая. Разочарованието му беше очевидно; той беше олицетворение на разбити надежди, съсипан живот, непризната добродетел и още десетина други меланхолични образа.

— Хайде, Сам, недей да се правиш на пребито куче. Ако се ожениш за това момиче, естествено ще получаваш заплата като на глава на семейство, а също и нещичко отгоре за начало. Бъди сигурен, че добре ще се погрижа за теб.

— Много любезно от ваша страна, мистър Чарлс. — Гласът обаче беше гробовен, меланхоличният образ остана непокътнат. За миг Чарлс се погледна през очите на Сам. В годините, прекарани заедно, Сам го бе виждал да харчи много пари, а не можеше да не знае, че с женитбата си ще получи още по-голямо богатство; и съвсем естествено и невинно може да е решил, че не е много да поиска двеста или триста лири.

— Не бива да мислиш, че съм скъперник, Сам. Работата е там, че… виж, причината, поради която отидох в Уинсиът, е, че… сър Робърт ще се жени.

— Не думайте, сър! Сър Робърт! Невъзможно.

Изненадата на Сам навежда на мисълта, че е трябвало да насочи амбициите си всъщност към театъра. Той едва не изпусна подноса от ръцете си — но в края на краищата сцената се разиграваше много преди Станиславски. Чарлс се обърна към прозореца и продължи:

— А това значи, Сам, че тъкмо когато ще имам да посрещам значителни разходи, няма да разполагам с много пари.

— Отде да знам, мистър Чарлс. Но защо… не мога да повярвам. На тия години!

Чарлс побърза да възпре потока от съчувствия.

— Трябва да пожелаем на сър Робърт много щастие. Ето така стоят работите. Скоро ще се разчуе. Но ти, Сам… не бива да казваш никому.

— О, мистър Чарлс, нали знаете как мога да пазя тайна.

За всеки случай Чарлс погледна Сам строго, но слугата отново покорно бе свел очи. На Чарлс ужасно му се искаше да ги види, но те продължаваха да убягват проницателния му поглед и това го тласна към втората фатална грешка — защото отчаянието на Сам се дължеше не толкова на получения отказ, колкото на опасенията, че господарят му всъщност няма скрити грехове, които да се използват срещу него.

— Сам, аз… всъщност като се оженя, всичко ще бъде по-лесно… Не бих искал да разбивам надеждите ти напълно. Остави ме да си помисля.

В сърцето на Сам лумна пламъче на доволство. Беше успял: рибата клъвна.

— Съжалявам, че заговорих, мистър Чарлс. Нямах си на представа.

— Не, не, радвам се, че повдигна въпроса. Може при удобен случай да попитам и мистър Фрийман за съвет. Той несъмнено знае кое е най-правилното при подобно начинание.

— Чисто злато, мистър Чарлс, чисто злато — така гледам аз на всеки съвет от устата на господина.

След тази хипербола Сам си излезе. Чарлс се загледа в затворената врата. Взе да се чуди дали в характера на Сам не избиваше нещо от Юрая Хийп — някакво двуличие. Той вечно се правеше на джентълмен в дрехите и обноските, а ето че изведнъж у този мним джентълмен се проявяваше нещо ново. Ех, каква епоха на промени! Толкова много установени неща се рушаха и изчезваха.

Той постоя така още малко, докато… Ха! Та какво би му попречило да изпълни желанието на Сам, като има парите на Ърнестина в банката? Той се обърна към писалището си и отключи едно чекмедже. Извади оттам бележник и си записа нещо — сигурно да не забрави да поговори с мистър Фрийман.

 

 

В същото време Сам четеше долу съдържанието на двете телеграми. Едната беше до „Белия лъв“ и уведомяваше собственика му за завръщането им. Другата гласеше:

„Мисис Трантър, Броуд Стрийт, Лайм Риджис

За мис Фрийман

С най-голямо удоволствие изпълнявам нареждането да се върна незабавно.

Твой най-предан — Чарлс Смитсън.“

По онова време само недодяланите янки се принизяваха да използват телеграфен стил.

Не за пръв път тази сутрин очите на Сам четяха чужда кореспонденция. Пликът на второто писмо, което бе донесъл на Чарлс, бе залепен, но не и запечатан. Малко пара върши чудеса, а Сам имаше на разположение цяла сутрин да намери удобен момент в кухнята за тази цел.

Може би сте започнали да споделяте мнението на Чарлс за Сам. Трябва да признаем, че той не се проявяваше като много честен човек. Но какво ли не прави мисълта за женитбата. Тя кара бъдещите партньори да подозират, че съществува неравноправие; поражда у тях желание да си дадат повече един на друг; убива безгрижието на младостта; задълженията на брака отчуждават човек от другите и заглушават алтруистичните струни в човешкото сърце. С една дума, по-лесно е да бъдеш нечестен заради двама, отколкото заради себе си. Сам не смяташе действията си за нечестни; той ги наричаше „добро разиграване на картите“. Най-просто казано, това означаваше, че сега сватбата с Ърнестина трябва на всяка цена да се състои — единствената му надежда да получи двеста и петдесет лири бе нейната зестра; а ако господарят му още смяташе да се занася по онази паднала жена от Лайм, това трябваше да стане само под зоркото око на картоиграча. Пък и може би не беше чак толкова лошо, защото колкото повече грехове натрупваше Чарлс, толкова по-лесно щеше да измъкне парите. Ако нещата отидеха твърде далеч… Сам прехапа долната си устна и се намръщи. Нищо чудно, че самочувствието му бе пораснало: това е присъщо на сватовниците.

Четиридесет и трета глава

„В нозете си съзирах — като сянка

над смътната забулена земя

безплътната й призрачна осанка.“

Тенисън, „Мод“ (1855)

Сигурно в желязна епоха като викторианската може да се намерят повече доказателства за мита, че човек се подчинява на разума, отколкото в която да е друга епоха. След нощта на своя бунт Чарлс окончателно реши да се ожени за Ърнестина. Всъщност обратната възможност никога не бе му минавала сериозно през ума; колкото и невероятно да звучи, мама Терпсихора и проститутката само потвърдиха неговите намерения и не бяха нищо повече от последен каприз да се съмнява в нещо предрешено, последен въпрос към неоспоримото. Това си бе казал и дока то се прибираше вкъщи с все още неуспокоен стомах, което можеше да обясни грубото му отношение към Сам. Колкото до Сара… другата Сара със своя тъжен и жалък край я бе заместила и той самият бе прогледнал.

При все това му се искаше в писмото й по-ясно да личи някаква вина… да бе поискала пари (да, но едва ли би могла да изхарчи десет лири за толкова кратко време) или поне да бе изляла непознатите си чувства към него. Но от трите думи „Семеен пансион на Ендикот“ трудно можеше да се долови страст или отчаяние. Без дата, дори без инициал! Това бе несъмнено израз на непокорство, незачитане на мисис Трантър; все пак едва ли би могъл да я упрекне, че хлопа на вратата му. Лесно бе да реши, че не бива да обръща внимание на загатнатата покана — не бива никога повече да я вижда. Ала проститутката Сара може би бе напомнила на Чарлс, че грешницата Сара е неповторима. Пълната липса на извисени чувства у едната само подчертаваше удивителната душевност на другата. Колко проницателна и чувствителна беше тя, някак особено, посвоему… Онези неща, които бе казала след изповедта си — не можеха да се забравят.

По време на дългото си пътуване към Лайм той много мисли — ако спомените са мисли — за Сара. Не можеше да скрие от себе си, че би било предателство да я изпрати дори и в най-добрата болница. Казвам „я“, но местоимението е една от най-страшните маски, измислени от човека. Не местоимение изплува в съзнанието на Чарлс, а очи, погледи, кичур коса на слепоочието, гъвкава походка, спящо лице. Чарлс естествено не си фантазираше, а сериозно размишляваше върху нравствен проблем, предизвикан от възвишена и чиста загриженост за бъдещето на злощастната жена.

Влакът спря на гарата в Екситър. Скоро след като заглъхна и последната му свирка, на прозореца на купето се появи Сам, който, естествено, пътуваше в трета класа.

— Ще нощуваме ли тук, мистър Чарлс?

— Не. Веднага намери файтон. Май ще завали.

Сам би се обзаложил на хиляда лири, че ще останат в Екситър, но се подчини без колебание, точно както господарят му, също без колебание, реши по какъв начин да действа веднага щом зърна лицето на Сам — защото някъде дълбоко в него все още не всичко бе решено. Всъщност Сам го подтикна към това: Чарлс не можеше да си позволи повече увъртания.

Едва когато прекосяваха източните предградия на Екситър, Чарлс бе обзет от тъга и чувство за загуба: хвърлил бе последния жребий. Струваше му се невероятно, че едно просто решение, отговорът на най-обикновен въпрос може да бъде така съдбоносен. До този миг всичко беше само възможно: сега всичко бе безвъзвратно установено. Бе постъпил по моралния, почтения, правилния начин; и все пак това решение като че ли издайнически разкриваше някаква вътрешна слабост, някаква готовност да приеме съдбата си, за която знаеше — с едно от онези предчувствия, равносилни на сигурни факти, — че някой ден ще го доведе все пак до света на търговията, за да угоди на Ърнестина, а тя да угоди на баща си, комуто Чарлс дължеше толкова много… Загледан в пейзажа от прозореца, той имаше чувството, че някаква чудовищна сила бавно, но неумолимо го тегли надолу.

Колелата се въртяха, при всяко друсване една разхлабена пружина поскръцваше жаловито, сякаш се возеха в двуколка. Вечерното небе бе натежало от облаци, започваше да ръми. Когато пътуваше в такова време, Чарлс обикновено извикваше Сам да седне вътре при него. Но сега не би могъл да остане лице в лице със Сам (който виждаше само злато по мокрия път до Лайм и нямаше нищо против, че е отлъчен). Струваше му се, че никога вече няма да бъде насаме със себе си. Трябваше да се радва на тези последни кратки мигове на уединение. Отново се сети за жената, която бе оставил зад себе си в града. Не ставаше дума, разбира се, да избира между нея и Ърнестина, нито пък би могъл да я вземе за съпруга, в случай че избереше нея. Изключено. Всъщност той едва ли мислеше точно за Сара — тя бе просто символът, около който се съсредоточаваха всичките му загубени възможности, пожертваната свобода, пътешествията, които никога вече нямаше да предприеме. Трябваше да се сбогува с толкова много неща и тя чисто и просто бе най-близко до него и едновременно с това вече се отдалечаваше.

Нямаше съмнение: той бе една от жертвите на живота, поредният амонит, повлечен от могъщото течение на историята и заседнал вече завинаги — възможност, превърната във вкаменелост.

След малко прояви и най-голямата слабост: заспа.

Четиридесет и четвърта глава

„Дълг: пази смиреномудро

книжническия канон…

Лицеверски, с прилежание,

сляп за дух и съдържание,

не умувай — смъртен грях, и гибел носи;

ням, кротувай — потисни самия дух в духа си;

примири се — не задавай даже в себе си въпроси,

че от тях в душата почват земетръси.

Чинно кимай на авторитети белокоси;

не досаждай на околните с гласа си…“

М. Х. Клъф, „Дългът“ (1841)

Пристигнаха в „Белият лъв“ малко преди десет вечерта. В къщата на леля Трантър още светеше; докато минаваха, едно от пердетата помръдна. Чарлс набързо се изми, преоблече, и като остави Сам да разопакова багажа, закрачи решително нагоре по улицата. Мери засия, щом го видя; зад нея леля Трантър цялата разцъфна в румена усмивка. Бе получила строго нареждане да се оттегли веднага щом поздрави пътника — тази вечер и дума не можеше да става да си играят на благоприличие. Ърнестина, която винаги държеше на собственото си достойнство, бе останала в задния салон.

Тя не стана, когато Чарлс влезе, а го изгледа продължително и укорно изпод дългите ресници. Той се засмя.

— Забравих да купя цветя в Екситър.

— Забелязвам, господине.

— Много бързах да пристигна, преди да си легнала.

Тя сведе очи към бродерията в скута си. Чарлс се приближи, но ръцете доста рязко престанаха да работят и покриха малкия предмет, с който се занимаваха.

— Имам съперник, както виждам.

— Заслужаваш не един.

Той коленичи до нея, пое нежно едната й ръка и я целуна. Тя го погледна крадешком.

— Не съм мигнала и за минутка, откакто замина.

— Личи по белите ти страни и подутите очи.

Тя не се усмихна.

— Подиграваш ли ми се?

— Ако безсънието ти се отразява така, ще наредя в спалнята ни да има будилник, който да звъни непрестанно.

Тя се изчерви. Чарлс се изправи, седна до нея, притегли главата й, целуна я по устните, по притворените очи, които тутакси се отвориха и срещнаха неговите, без следа от предишната ирония в тях.

Той се засмя.

— Покажи ми какво бродираш за тайния си обожател.

Тя показа бродерията си. Беше калъфче за часовник от синьо кадифе — една от онези малки кесийки, които викторианските господа окачваха до нощното си шкафче, за да поставят вътре часовника си през нощта. Върху капачето беше избродирано бяло сърце с инициалите „Ч“ и „Ъ“, а на предната страна на кесийката със златни конци бе започнат, но още недовършен стих, който Чарлс прочете на глас:

— „Навиеш ли часовника във мрака…“ И как, по дяволите, ще завършва?

— Познай.

Чарлс се взря в синьото кадифе.

— „… жена ти със точилката те чака.“

Тя го грабна и скри.

— Тогава няма да ти кажа. Ти си същински файтонджия. — Защото и по онова време това съсловие бе прочуто с недодяланите си остроумия.

— Който винаги би возил гратис такава грация.

— Фалшивите ласкателства и тъпите каламбури са еднакво противни.

— А ти, скъпа моя, си най-очарователна, когато се гневиш.

— Тогава ще ти простя, за да стана ужасна.

С тези думи тя се отвърна малко от него; Чарлс не сне ръка от талията й и лекият натиск на пръстите му върху нейните не остана без отговор. Помълчаха няколко мига, после той отново целуна ръката й.

— Може ли да се поразходя с теб утре сутринта? Ще покажем на света колко модерни влюбени сме: ще изглеждаме отегчени, за да си помислят всички, че се женим по сметка.

Тя се усмихна и във внезапен порив му разкри какво бродира.

— „Навиеш ли часовника във мрака, помни, че любовта те чака.“

— Скъпа моя!

Той я погледна в очите, после бръкна в джоба си и постави на скута й малка кутийка, облечена в тъмночервен марокен.

— Вместо цветя.

Тя свенливо натисна закопчалката и отвори кутийката; върху алено кадифе бе закрепена елегантна швейцарска брошка: овална мозайка на цветно клонче с бордюр от перли и късчета корал, монтирани върху злато. Тя погледна Чарлс с навлажнени очи. Той я улесни и затвори своите. Ърнестина се извърна, наведе се и леко положи една целомъдрена целувка върху устните му; после облегна глава на рамото му, отново погледна брошката и я целуна.

Чарлс се сети за стиха от публичния дом. Прошепна в ухото й:

— Иска ми се сватбата ни да е утре.

Беше съвсем просто: живееш с помощта на иронията, ръководиш се от чувствата и се съобразяваш с общоприетото. Онова, което е можело да стане, е само обект на безучастно и иронично наблюдение; както и това, което още може да стане. С други думи, човек се предава; научава се да бъде такъв, какъвто е.

Чарлс стисна леко момичето за лакътя.

— Скъпа моя, трябва да ти призная нещичко. Отнася се до онази нещастна жена от Малборо Хаус.

Ърнестина се поотдръпна, дръзка, изненадана, почти развеселена.

— Да не говориш за клетата Трагедия?

Той се засмя.

— Боя се, че прозвището, дадено от простолюдието, повече й приляга. — И пак стисна ръката й. — Всъщност всичко е много глупаво и скучно. Ето каква беше цялата работа. При един от опитите ми да намеря някой от така редките морски таралежи…

 

 

Така завърши историята. Какво е станало със Сара, не знам, все едно, тя не се появи повече да нарушава спокойствието на Чарлс, независимо че остана за дълго в спомените му. Обикновено така става. Хората се изгубват от погледа, потъват в сенките на по-близки неща. Чарлс и Ърнестина не живяха весели и честити, но живяха заедно, при все че той я надживя с десет години (през които истински скърбеше за нея. Те се сдобиха с… да речем, седем деца. На всичкото отгоре сър Робърт — само десет месеца след женитбата си с мисис Бела Томкинс — стана баща не на един, а на двама наследници. Именно тези фатални близнаци тласнаха най-сетне Чарлс към търговията. Отначало му беше скучно, но после взе да му харесва. Синовете му нямаха друг избор, а техните синове все още държат големия магазин с всичките му клонове.

Сам и Мери… но кой ще се занимава с биографията на слуги? Те се ожениха, отгледаха деца и умряха — еднообразие, присъщо на тяхното съсловие.

Кой остава още? Доктор Гроган? Той умря на деветдесет и една години. Леля Трантър също надживя деветдесетте, значи, налице са доказателства колко благотворен е свежият въздух на Лайм.

Сигурно обаче не действа еднакво на всички, тъй като мисис Поултни умря само два месеца след завръщането на Чарлс в Лайм. За щастие по отношение на нея съм достатъчно любопитен, та да надникна в бъдещето — по-точно в отвъдния живот на мисис Поултни. Облечена в черно, както подобава, тя пристигна с ландото си пред райските порти. Лакеят й — защото, както в древен Египет, цялото домочадие беше умряло заедно с нея — слезе и тържествено отвори вратата на ландото. Мисис Поултни се изкачи по стълбите и като си отбеляза наум да каже на Всевишния (когато го опознае по-добре), че прислугата му трябва по-чевръсто да посреща високопоставените гости, дръпна звънеца. Най-сетне ключарят се появи.

— Госпожо?

— Аз съм мисис Поултни. Дойдох да се настаня. Бъди любезен да уведомиш господаря си.

— Негова Вечност вече знае за вашата кончина, госпожо. Ангелите му прославиха събитието с псалма „Ликувайте…“.

— Съвсем правилно и любезно от негова страна. — И достойната дама наперено и гордо понечи да се отправи към величествената бяла зала, която виждаше зад гърба на иконома. Но човекът не се отмести. Напротив, доста нахално подрънкваше някакви ключове.

— Стори ми път, човече! Това съм аз, мисис Поултни от Лайм Риджис.

— До неотдавна от Лайм Риджис, госпожо. Сега от много по-тропическа област.

С тези думи нахалният прислужник затръшна вратата под носа й.

Мисис Поултни тутакси се огледа, от страх, че слугите й може да са подслушали разговора. Но каретата, която й се бе сторило, че се отдалечава към жилищата на слугите, като по чудо бе изчезнала. Всъщност всичко беше изчезнало — и пътят, и пейзажът (кой знае защо, той много напомняше на Кралската алея към Уиндзорския замък) — всичко, всичко бе изчезнало. Наоколо имаше само празно, и то — о, ужас на ужасите! — всепоглъщащо пространство. Едно по едно започнаха да изчезват и стъпалата, по които мисис Поултни се беше изкачила така достолепно. Останаха само три, после две и накрая едно. Под краката на мисис Поултни нямаше нищо. Ясно се чуха думите й: „Това е работа на лейди Котън“; в същия миг тя се запремята, размахана ръце, с издути поли, и полетя като простреляна гарга надолу, където я чакаше истинският й господар.

Четиридесет и пета глава

„Дано се в мене нов човек роди,

за да умре човекът отпреди!“

Тенисън, „Мод“ (1855)

След като доведох този роман до съвсем традиционен край, нека ви обясня, че макар описаното в последните две глави да се случи, то не стана така, както може би съм ви накарал да мислите.

Казах вече, че всички ние сме поети: при все че малцина от нас пишат стихове; всички сме и романисти — тоест имаме навика да създаваме романи за бъдещето си, макар че напоследък сме може би по-склонни да се виждаме в ролята на филмови актьори. Прожектираме в съзнанието си хипотези за това как бихме се държали и какво би могло да ни се случи: когато бъдещето стане настояще, хипотезите от нашия роман или филм оказват много по-силно влияние върху действителното ни поведение, отколкото предполагаме.

Чарлс не правеше изключение; онова, което прочетохте в последните няколко страници, не се случи наистина, а се разигра в неговото въображение, докато пътуваше от Лондон до Екситър. Мислите му, естествено, не течаха така последователно и свързано, както в моя повествователен текст; не бих се наел да твърдя, че проследи и посмъртната кариера на мисис Поултни с такива интересни подробности. Но несъмнено я прати по дяволите, което се свежда почти до същото.

Той чувстваше преди всичко, че приближава до края на една история — и то край, който не му се нравеше. Ако в последните две глави сте забелязали известна прибързаност и непоследователност; ако ви се струва, че съм изменил на дълбоко заложените в Чарлс възможности, че продължителността на живота му е почти век и четвърт; ако ви обземе подозрението че, както често става в литературата, авторът е свършил въздуха по средата на маратона и доста произволно е решил да спре, докато все още има преднина, не хвърляйте вината върху мен; защото точно такива мисли, или поне тяхното отражение, заемаха съзнанието на Чарлс. Струваше му се, че романът на неговия живот върви към доста жалък край.

Но онова „аз“, гласът, който така елегантно и обосновано запрати Сара в сенките на забравата, не бях аз; това бе просто олицетворение на вездесъщото и враждебно равнодушие — твърде враждебно, за да допусне Чарлс, че Бог има пръст в цялата история; тази сила злонамерено накланяше везните в полза на Ърнестина и неумолимо определяше посоката, подобно на релсите, по които влакът отнасяше Чарлс.

Когато казах, че на сутринта след приключението си в Лондон Чарлс реши да се ожени, не ви заблуждавах. Това бе чистосърдечното му решение — също както някога чистосърдечно бе решил (по-точно казано, пощурял) да надене расото. Измамих ви при анализа на въздействието, което онова писмо от три думи продължаваше да оказва върху него. То го измъчваше, не излизаше от ума му, объркваше го. Колкото повече мислеше за него, толкова по-свойствено на Сара му се виждаше да изпрати само адрес и нищо повече. То бе в пълно съзвучие с останалото й поведение и можеше да се изрази само чрез оксиморони: примамлива и неуловима, дълбока и проста, горда и смирена, едновременно защитник и обвинител. Викторианската епоха ценеше многословието; загадъчния оракулски език не й бе присъщ.

Преди всичко друго обаче, писмото изправяше Чарлс пред избор; ако едната му половина мразеше принудата на избора, другата неудържимо се вълнуваше от мисълта, че съвсем скоро ще трябва да избира, в което се състоеше тайната на състоянието му, докато пътуваше на запад. Той не познаваше терминологията на екзистенциализма, но онова, което усещаше, бе несъмнено страх от свободата — съзнанието, че е свободен, и съзнанието, че да си свободен, само по себе си е нещо ужасно.

Затова нека изритаме Сам от хипотетичното му бъдеще и да се върнем към неговото настояще в Екситър. Влакът спира и той отива в купето на господаря си.

— Тука ли шъ нощуваме, сър?

Чарлс го поглежда за миг, все още не е взел решение, и вижда над главата му облачното небе.

— Боя се, че ще вали. Ще отседнем в „Кораба“.

Така, няколко минути по-късно, забогатял с хиляда лири, които всъщност не притежаваше, Сам стоеше с господаря си пред гарата и наблюдаваше как товарят багажа на Чарлс върху един разнебитен кабриолет. Чарлс бе видимо неспокоен. Най-сетне и последният куфар бе вързан и всички чакаха само него.

— След това отвратително пътуване във влака аз май ще се поразтъпча малко. Сам. Ще придружиш ли багажа?

Сърцето на Сам се сви.

— Да прощавате, мистър Чарлс, ама недейте. Щото дъждът ей сегичка ще ливне.

— Нищо няма да ми стане от малко дъжд.

Сам преглътна, поклони се.

— Добре, мистър Чарлс. Да заръчам ли вечерята!

— Да… всъщност… не знам кога ще се върна. Може да ида на вечерня в Катедралата.

Чарлс пое нагоре по хълма към града. Сам го проследи с мрачен поглед, сетне се обърна към кочияша:

— Ей, чувал ли си за „Семейния пансион на Ендикот“?

— Ъхъ.

— Знаеш ли го къде е?

— Ъхъ.

— Карай ме тогава дваж по-бърже до „Кораба“ и може да се пооблажиш, братле.

С подобаваща важност Сам се качи в кабриолета. Скоро задмина Чарлс, който крачеше подчертано бавно, сякаш се разхождаше. Но щом колата се изгуби от погледа му, той ускори ход.

Сам имаше достатъчно голям опит със сънливи провинциални хотели. Багажът беше разтоварен, избрани бяха най-добрите свободни стаи, запален бе огън, пижамата и други необходими за през нощта вещи бяха подредени — всичко отне само седем минути. После Сам се втурна на улицата, където кочияшът още чакаше. Сега пътуваха по-кратко. Сам предпазливо се огледа, преди да слезе да плати на кочияша.

— Първата наляво и сте право там, сър.

— Благодаря, братле. Ето ти да се почерпиш.

Бакшишът бе позорно малък (дори за Екситър); Сам нахлупи бомбето и се стопи в здрача. Малко по-надолу по улицата, срещу пресечката, която кочияшът му бе посочил, имаше методистка църква, с фронтон на величествени колони. Начинаещият детектив се скри зад една от тях. Нощта вече падаше, настъпила по-рано под сиво-черното небе.

Не трябваше да чака дълго. Когато пред погледа му се появи очакваният висок силует, сърцето му трепна. Очевидно затруднен накъде да върви, човекът се обърна с въпрос към едно малко момче и то веднага го отведе до ъгъла и посочи пътя — жест, който му донесе повече от две пенита, ако се съди по доволната му усмивка.

Чарлс се отдалечи, след това спря и погледна нагоре. Върна се няколко крачки назад към наблюдателния пост на Сам. После, сякаш раздразнен от самия себе си, отново се върна и влезе в една от къщите. Сам се измъкна иззад колоната, слезе тичешком по стълбите и прекоси улицата, на която се намираше „Семейният пансион“. Почака малко на ъгъла. Чарлс не се появи. Тогава, одързостен, Сам нехайно закрачи покрай стените на склада, към който гледаха къщите. Стигна до мястото, откъдето можеше да надникне във вестибюла на хотела. Той беше празен. В няколко от стаите светеше. След петнадесетина минути заваля.

Сам загриза нокти, обзет от яростни мисли. После с бърза крачка се отдалечи.

Четиридесет и шеста глава

„И казано пределно ясно,

сърцето над ума е властно.

Чуй, колкото ти се отрежда,

но вярвай в своята надежда.

 

И имай дял, чрез упование,

в ожиданото мироздание.

Градежът, тук започнат с вяра,

там в слава ще се доизкара.

 

Ала в творението ново

ще се изпълни всяко слово:

ще видим там — по плодовете

дали били сме тука цвете…“

А. Х. Клъф, „Стихотворение“ (1849)

В мизерния вестибюл Чарлс се поколеба, после почука на една открехната врата, през която се процеждаше светлина. Поканиха го да влезе и той се озова очи в очи със собственицата. Тя го прецени много по-бързо, отколкото той нея: несъмнено клиент от петнадесет шилинга. Затова се усмихна раболепно.

— Стая ли, сър?

— Не. Аз… аз всъщност искам да се видя с една от вашите… с мис Удръф. — Усмивката на мисис Ендикот изведнъж се смени с разочарование. Сърцето на Чарлс се сви. — Да не би…

— О, клетото момиче, сър, като слизаше по стълбите онзи ден, взе, че се подхлъзна, сър. Навехна си глезена, ужасна работа. Поду се като самун. Исках да повикам доктора, сър, но тя не ще и да чуе. Вярно, че навехнатото само минава. Пък и докторът струва много пари.

Чарлс заби поглед във върха на бастуна си.

— Значи, не мога да я видя.

— Божичко, сър, ами качете се горе де. Тъкмо ще я разведрите. Вие сте й роднина, предполагам, а?

— Трябва да я видя… по делова работа.

Мисис Ендикот го погледна с още по-голямо уважение.

— А–а… господинът е адвокат?

Чарлс се поколеба, преди да каже:

— Да.

— Тогава трябва да се качите горе, сър.

— Моля ви… бихте ли изпратили някого да попита дали не е по-добре да отложа посещението си, докато тя се възстанови?

Той се чудеше как да постъпи. Спомни си за Варген: грях беше да се срещат насаме. Бе дошъл само да я види — в някой салон долу, както се надяваше: на спокойствие, но не и съвсем сами. Жената се поколеба, хвърли бърз поглед към отворената кутия до писалището си и очевидно реши, че и адвокатите могат да бъдат крадци — вероятност, която малцина техни клиенти биха оспорили, ако си спомнеха какви хонорари е трябвало да им плащат. Без да се отмества, тя повика с изненадващо силен глас някоя си Бети Ан.

Бети Ан се появи и бе изпратена горе с визитна картичка. Малко се позабави, през което време Чарлс трябваше да отбие няколко настойчиви въпроса относно целта на деловото му посещение. Най-сетне Бети Ан се върна; молеха го да се качи горе. Пълничката слугиня заведе Чарлс до последния етаж, като не пропусна да покаже мястото на злополуката. Стълбите бяха наистина стръмни, а в онова време, когато почти не виждаха краката си, жените падаха много често: беше обичайна домашна случка.

Стигнаха до една врата в дъното на мрачен коридор. Доста троснато момичето съобщи за Чарлс, чието сърце биеше много по-бързо, отколкото можеше да се очаква от три етажа стълби.

— Гос’инът, мис.

Той пристъпи в стаята. Покрита до скута с червено уелско одеяло, Сара седеше до камината с лице към вратата и с крака върху една табуретка. Беше наметната със зеления вълнен шал, който не можеше напълно да прикрие факта, че тя бе по нощница с дълги ръкави. Косите й бяха разпуснати и се стелеха по раменете. Стори му се много по-дребна… и мъчително свенлива. Не се усмихна, гледаше надолу към ръцете си — само при влизането му вдигна за миг боязливо очи като изплашена грешница, сигурна в гнева му, и отново сведе глава. Той стоеше с шапка в едната си ръка, с бастун и ръкавици в другата.

— Минавах през Екситър.

Тя сведе глава още по-ниско, сякаш се засрами от думите му.

— Не е ли най-добре веднага да доведа лекар?

Тя заговори, без да вдигне глава:

— Моля ви, недейте. Той само би ме посъветвал същото, което вече правя.

Чарлс не можеше да откъсне очи от нея — тя бе като птица с подрязани криле, така болна и безпомощна (при все че страните й бяха облени с гъста руменина). И този зелен шал… след неизменната моравосиня рокля… пищната коса, неразкривана досега. До носа на Чарлс стигна миризма на кедров мехлем.

— Боли ли ви?

Тя поклати глава.

— Как можах… Не знам как можах да направя такава глупост.

— Все пак благодарете се, че не се случи на Върлото.

— Да.

Неговото присъствие, изглежда, страшно я смущаваше. Той обгърна с поглед малката стая. В камината гореше наскоро стъкнат огън. Няколко поувехнали стръка нарцис бяха натопени в кана с форма на дебел веселяк. Бедната мебелировка бодеше в очи и още повече притесняваше. По тавана личаха тъмни петна от дима на газената лампа — множество призрачни останки от безброй окаяни обитатели, минали през стаята.

— Може би е по-добре да…

— Не. Моля ви. Седнете. Извинете ме. Аз… аз не очаквах…

Той постави нещата си на скрина и седна на единствения друг стол до масата в срещуположния край на стаята. А и как би могла, въпреки писмото си, да очаква онова, което сам той така твърдо бе обявил за изключено? Чарлс потърси някакво оправдание.

— Съобщихте ли адреса си на мисис Трантър?

Тя поклати глава. Мълчание. Чарлс бе вперил поглед в килима.

— Само на мен?

Отново сведе глава. Той кимна мрачно, сякаш го бе очаквал. После пак настъпи мълчание. По стъклото на прозореца зад нея плисна пороен дъжд.

— Точно затова дойдох да поговорим — каза Чарлс.

Тя чакаше, но той не продължи. Очите му пак бяха приковани в нея. Нощницата бе закопчана догоре и на китките. Светлината на огъня хвърляше розови отблясъци по бялата материя, тъй като фитилът на лампата върху масата до него беше смален. Още по-красива върху зеления шал, косата й пленително оживяваше, когато светлината на огъня я докосваше; пред него сякаш се разкриваше цялата й загадъчност, най-съкровеното й „аз“: горда и покорна, обвързана и свободна, негова робиня и равна нему. Знаеше защо е дошъл: за да я види. Жадуваше да я види отново — непоносима жажда, която нищо не можеше да утоли. Наложи се да отмести поглед. Но очите му срещнаха двете голи мраморни нимфи над камината: по тях също играеха розовите оттенъци на топлата светлина, отразена от червеното одеяло. И те не му помогнаха. Сара леко се размърда. Той я погледна отново.

Тя бе вдигнала за миг ръка към сведената си глава. Пръстите й избърсаха нещо от бузата и се спряха на гърлото.

— Мила мис Удръф, моля ви, не плачете… Не трябваше да идвам… Не исках да…

Тя поклати глава отривисто. Той я остави да се съвземе, но тъкмо когато тя започна да попива леко с кърпичката си сълзите, го обзе буйно желание — страст, хиляди пъти по-силна от всичко, което бе изпитал в стаята на проститутката. Беззащитният й плач може би само срина преградата и той внезапно осъзна защо лицето й непрестанно е било пред очите му, защо е чувствал онази страхотна необходимост да я види отново: за да я притежава, да се разтопи в нея, да гори, да изгори и се превърне в пепел върху това тяло и в тези очи.

Такова желание може да се отложи за седмица, за месец, година, няколко години. Ала навеки оковите му са впити.

Думите, с които тя се опита да обясни сълзите си, едва се чуваха:

— Мислех, че никога вече няма да ви видя.

Той не можеше да й каже, че почти бе познала неговото решение. Тя вдигна очи към него и той бързо сведе поглед. Както в плевнята, завладя го същото странно усещане, че е пред припадък. Сърцето му препускаше, ръката трепереше. Знаеше, че ако погледне в тези очи, е загубен. Сякаш за да се предпази от тях, затвори своите.

Тогава тишината стана страхотна, напрегната като мост, който ей сега ще се скъса, като кула, която всеки миг ще рухне; чувството не можеше повече да се потиска, истината напираше да бъде изречена. Внезапно от огъня пръснаха няколко въглена. Повечето паднаха под ниската решетка, но един-два отскочиха и попаднаха върху края на одеялото, което покриваше краката на Сара. Тя веднага ги отърси, а Чарлс бързо коленичи, грабна малката лопатка от медната кофа и веднага махна въглените от килима. Но одеялото започна да пуши. Той го дръпна от нея, хвърли го на земята и бързо стъпка искрите. Миризма на обгоряла вълна изпълни стаята. Единият крак на Сара още беше върху табуретката, но с другия тя бе стъпила на земята. И двата бяха боси. Той погледна пак одеялото, потупа го един-два пъти с ръка, за да се увери, че вече не гори, обърна го и отново го разтла върху краката й. Беше се навел ниско над нея да оправи одеялото. Тогава, сякаш инстинктивно, но все пак не без известен умисъл, тя плахо посегна и положи ръка върху неговата. Той знаеше, че е вдигнала поглед към него. Нямаше сили да помръдне ръката си и внезапно вече не бе в състояние да извърне очи от нейните.

В тях той откри благодарност и познатата тъга, и някаква странна загриженост, сякаш тя съзнаваше, че му причинява болка; но над всичко друго в тях се четеше очакване. Безкрайно плахо, но все пак очакване. Ако по устните й бе трепнала най-слаба усмивка, той може би щеше да си спомни теорията на доктор Гроган; но това лице изглеждаше едва ли не изненадано само от себе си, объркано като него. Той не знаеше колко дълго се гледаха в очите. Стори му се вечност, при все че в действителност не беше повече от три или четири секунди. Първи се осмелиха ръцете им. По някакво тайнствено споразумение пръстите се вплетоха. После Чарлс се отпусна на коляно и я притисна страстно до себе си. Устните им се срещнаха с такова неистово буйство, че и двамата се стъписаха, а тя отвърна устни. Той обсипа с целувки страните й, очите. Накрая ръката му докосна косата й, замилва я; усещаше малката глава, както с ръцете и гърдите си усещаше едва облеченото тяло. Внезапно зарови лице в шията й.

— Не бива… не бива… това е лудост!

Но ръцете й го обвиха и притиснаха главата му още по-силно. Той не се отдръпна. Усещаше, че се носи на огнени криле, шеметно, но в ласкав въздух — като дете, освободено най-сетне от училище, като затворник сред зелено поле, като реещ се ястреб. Той вдигна глава и я погледна: почти необуздана пламенност. Пак се целунаха. Той се притисна към нея така силно, че креслото се плъзна назад. Усети как тя трепна от болка, щом превързаният крак падна от табуретката. Погледна първо него, после лицето й, затворените очи. Тя отвърна глава към облегалката на креслото, сякаш той я отблъскваше; но гърдите и се надигнаха незабележимо към него, ръцете й конвулсивно го сграбчиха. Той погледна към вратата зад нея; изправи се и с две крачки стигна дотам.

В полумрака на спалнята едва-едва се процеждаше светлината на бледата улична лампа. Но той забеляза сивото легло, мивката. Сара стана с мъка от креслото, подпирайки се на облегалката му, без да стъпва на ранения крак; единият край на шала се бе смъкнал от раменете й. Всеки чифт очи отразяваше напрежението в другия, прилива, който ги тласкаше. Тя понечи да пристъпи, но залитна към него. Той се спусна, взе я в ръцете си и я прегърна. Шалът се смъкна. Между него и голотата й остана само тънката нощница. Впил устни в нейните, той до болка я притискаше към себе си, с цялата ненаситност на продължителен глад — не само сексуален, а примесен с неудържим порой от забранени неща: романтика, приключения, грях, лудост, инстинкт, които бушуваха в него.

Когато най-сетне отлепи устни от нейните, главата й се отпусна назад в прегръдките му, сякаш тя бе припаднала.

Той я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята. Тя остана да лежи, както я бе хвърлил на леглото, полупримряла, с отметната назад ръка. Той хвана другата й ръка и започна да я целува трескаво, тя милваше лицето му. Той се отскубна и изтича обратно в другата стая. Взе да се съблича като луд, дърпаше дрехите, сякаш някой се давеше, а той бе на брега. Едно копче от редингота му отхвръкна и се търкулна в ъгъла, но той дори не го погледна. Захвърли жилетката, високите обувки, чорапите, панталоните и долното бельо… перлената карфица на връзката, яката. Погледна към външната врата и отиде да завърти ключа в ключалката. После влезе бос в спалнята, само по дългата си риза.

Тя се бе отместила малко, сега лежеше с глава върху възглавницата, извърнала лице настрани, скрито от погледа му под тъмната завеса на косата. Той застана за миг над нея, после коленичи с левия си крак върху тясното легло и обсипа с дъжд от пламенни целувки устата, очите, шията й. Нейното неподвижно, но покорно тяло се притискаше о него, голите й крайници докосваха неговите.

— О, скъпа моя! Най-скъпа! Нежен мой ангел… Сара, Сара… о, Сара!

Малко по-късно той се отпусна. Точно деветдесет секунди бяха минали, откакто я остави, за да надникне в спалнята.

Четиридесет и седма глава

„Лик отвърни, както Дидона в ада

измамника жених презря с досада,

и остани в отшелна самота.“

Матю Арнолд, „Ученият циганин“ (1853)

Мълчание.

Лежаха като парализирани от стореното. Застинали в греха, вцепенени от възторг. Без да изпитва обичайната след акта нега, а само внезапен и всеобземащ ужас. Чарлс приличаше на град, поразен от атомна бомба, паднала от ясно небе. Рухнало бе всичко: принципи, бъдеще, вяра, всички благородни намерения.

Все пак той бе оцелял: лежеше, в притежание на най-скъпото в живота си — последният жив човек, безкрайно самотен… Но радиоактивността на вината вече проникваше, проникваше в нервите и вените му. В смътната далечина стоеше Ърнестина и печално го гледаше. Мистър Фрийман го удари през лицето… Същински истукани, основателно неумолими, те чакаха неподвижно.

Той се отмести малко да не тежи на Сара и се обърна по гръб, за да може тя да се сгуши до него с глава на рамото му. Сетне впери поглед в тавана. Каква бъркотия, каква неизразима бъркотия!

Придърпа я по-плътно до себе си. Ръката й плахо посегна и прегърна неговата. Дъждът спря. Някъде долу под прозореца отекнаха стъпки — тежки, бавни, от мерени. Навярно полицай. Законът.

— По-лош съм и от Варген — каза Чарлс.

Вместо отговор тя само притисна ръката му, сякаш да му възрази и да го успокои. Но мъжката съвест не му даваше мира.

— Какво ще стане с нас?

— Не мога да мисля за по-далеч от този час.

Той отново притисна раменете й, целуна я по челото и пак се загледа в тавана. Сега тя беше толкова млада, толкова объркана.

— Трябва да разваля годежа си.

— Не искам нищо от теб. Не мога. Аз съм виновна.

— Ти ме предупреди, предупреди ме. Цялата вина е моя. Знаех го още като дойдох… Предпочетох да си затворя очите. Обърнах гръб на всички задължения.

— Аз го пожелах — промълви тя. И тъжно повтори: — Аз го пожелах.

Той я погали по косата, която падаше по раменете й, по лицето, скриваше я.

— Сара… най-скъпото име.

Тя не отговори. Мина минута; ръката му приглаждаше косата й, сякаш тя бе дете. Но мислите му бяха другаде. Като че усетила това, Сара най-сетне заговори:

— Знам, че не можеш да се ожениш за мен.

— Трябва. Искам го. Никога не ще мога да се погледна в очите, ако не го направя.

— Аз съм грешна. Отдавна си представях този ден. Не съм подходяща за твоя жена.

— Мила моя…

— Помисли за положението си в обществото, приятелите, твоето… за нея… Сигурно те обича. Мога да си представя какво чувства.

— Но аз вече не я обичам!

Тя изчака, докато разпалеността му се уталожи в мълчание.

— Тя е достойна за теб. Аз не съм.

Най-после той започна да се вслушва в думите й. Обърна главата й и на сивата светлина отвън те се вгледаха в засенчените си очи: неговите — изпълнени с някакъв ужас, нейните — спокойни, едва-едва усмихнати.

— Не би могла да искаш просто да си отида… сякаш нищо не се е случило между нас?

Тя не отвърна, но той прочете мислите й в очите. Повдигна се на лакът.

— Не би могла да ми простиш толкова много. Или да искаш толкова малко.

Тя отпусна глава на възглавницата, вперила очи в някакво смътно бъдеще.

— Защо не, щом те обичам?

Той я притисна до себе си. На очите му залютя от сълзи при мисълта за такава жертва. Колко несправедливи бяха към нея двамата с Гроган. Колко по-благородна от тях бе тя. Презрение към всички мъже изпълни Чарлс: повърхностни, лековерни, егоисти. Но той също бе мъж и в ума му се промъкна част от старото нечестно малодушие: може би това бе само последното му похождение, последната му ергенска прищявка? Едва споходен от тая мисъл, той се почувства като убиец, оправдан благодарение на някакъв технически пропуск в обвинението. Можеше да напусне съда като свободен човек — но с вечна вина в сърцето си.

— Чувствам се безкрайно чужд на себе си.

— Познавам това чувство. То е, защото сторихме грях. А не можем да повярваме, че стореното е грях. — Говореше, сякаш се взираше в безбрежна нощ. — Единственото, което желая, е ти да си щастлив. Като знам, че наистина е имало ден, в който си ме обичал, мога да понеса… мога да понеса всяка мисъл… освен че може да умреш.

Тогава той пак се понадигна и се вгледа в нея. В очите й все още имаше лека усмивка, някакво вътрешно озарение — духовният или психологически ответ на това, че той я бе опознал физически. Никога не се бе чувствал така близък с една жена, така слят с нея. Той се наведе и я целуна — с много по-чиста обич от онази, която започна да се събужда отново в слабините му при страстния допир на устните й. Чарлс бе като повечето викториански мъже: не можеше да допусне, че за жена с изтънчена чувствителност би било удоволствие да бъде съсъд на мъжката похот. Той вече бе оскърбил прекалено много любовта й към него; не биваше да го прави пак. А и времето… не можеше да остане повече!

Той седна.

— Онази особа долу… А и слугата ми ме чака в хотела. Моля те да ми дадеш един-два дни отсрочка. Не мога веднага да реша как да постъпя.

Очите й останаха затворени.

— Не съм достойна за теб — рече тя.

Той се вгледа в нея за миг, стана от леглото и отиде в другата стая.

И там го порази гръм!

Като се обличаше, погледна надолу и забеляза върху предницата на ризата си червено петно. За миг си помисли, че се е порязал; но не бе усетил никаква болка. Прегледа се крадешком. После се улови за облегалката на креслото и поразен, обърна очи към вратата на спалнята. Изведнъж бе разбрал онова, което някой по-опитен — или по-малко нетърпелив — любовник би се усъмнил по-рано.

Беше обезчестил девица.

В стаята оттатък се чу шум. Със замаяна глава, потресен, но вече отчаяно забързан, той си навлече дрехите. Чуваше как се излива вода в леген, тракане на порцелан — изтървана сапунерка. Тя не се бе отдала на Варген. Беше излъгала. Цялото й поведение, всичките й подбуди в Лайм Риджис се основаваха на лъжа. Но с каква цел? Защо? Защо? Защо?

Изнудване?

Да го постави изцяло в своя власт!

Чудовищните вампири, родени от мъжката фантазия, неистовите страхове от някакво съзаклятие на жените да изсмучат мъжествеността от вените им, да плячкосат идеализма им, да ги стопят като восък, за да ги отлеят според болното си въображение… всичко това, заедно с чудовищните доказателства, приведени от защитата по делото „Ла Ронсиер“, които изведнъж изплуваха в мислите му съвсем правдоподобни, изпълниха съзнанието на Чарлс с апокалиптичен ужас.

Движенията около мивката стихнаха. Зашумоля нещо меко — тя сигурно си лягаше. Облечен, Чарлс стоеше, втренчен в огъня. Тя беше луда, зла, оплиташе го в най-странната мрежа… но защо?

Чу се звук. Той се обърна; мислите му бяха ясно изписани на лицето. Тя стоеше на прага, вече в старата виолетово-синя рокля, все още с разпусната коса, но с нещо от някогашното предизвикателство. За миг той си спомни как бе попаднал първия път на нея, когато стоеше на скалата над морето, приковала поглед в него. Сигурно бе разбрала, че е открил истината; и отново изпревари, лиши от мощ обвинението в ума му.

Повтори предишните си думи:

— Не съм достойна за теб.

Този път той й повярва и прошепна:

— Варген?

— Когато отидох в Уеймът на мястото, за което ти казах… още не бях стигнала до вратата… видях го да излиза. С една жена. От онези, които не можеш да сбъркаш. — Тя отбягваше острия му поглед. — Отдръпнах се в един вход. Като отминаха, си отидох.

— Но защо каза, че…

Тя рязко отиде до прозореца; той онемя. Не куцаше. Глезенът й не беше навехнат. Тя срещна новото обвинение в погледа му, после му обърна гръб.

— Да. Излъгах те. Но няма повече да те безпокоя.

— Но какво съм… Защо трябваше да…

Рой загадки.

Тя се обърна към него. Навън дъждът отново плющеше. Очите й не трепваха, старата й дързост се бе върнала, но сега на преден план имаше нещо по-нежно, нещо, което му напомняше, че току-що я бе притежавал. Пак предишното разстояние, но омекотено.

— Ти ми даде утехата да вярвам, че в един друг свят, в друго време, в друг живот бих могла да бъда твоя жена. Даде ми сили да продължавам да живея… в настоящето. — Между тях нямаше и три метра, но сякаш бяха на три километра. — Само за едно нещо не те излъгах. Обичах те… От мига, в който те видях, струва ми се. В това никога не си бил измамен. Подведе те моята самота. Може би някакво недоволство, завист — не знам. Не знам. — Тя се обърна пак към прозореца и дъжда. — Не искай да ти обяснявам какво съм направила. Не мога да го обясня. Няма обяснение.

В тягостната тишина Чарлс стоеше с вперен в гърба й поглед. И както преди съвсем малко се бе чувствал неудържимо претеглен от нея, сега се чувстваше отблъснат — и в двата случая вината бе нейна.

— Не мога да приема това. Трябва да има обяснение.

Но тя поклати глава.

— Моля те, сега си върви. Ще се моля за твоето щастие. И никога вече няма да го смущавам.

Той не помръдна. След малко тя се обърна, погледна го и очевидно прочете — както и преди — тайните му мисли. По лицето й бе изписано спокойствие, почти фатализъм.

— Нали ти бях казвала: по-силна съм, отколкото един мъж би могъл да си представи. Животът ми ще свърши, когато природата реши.

Той я гледа още няколко секунди, после се обърна за шапката и бастуна.

— Това ли заслужих? Загдето ти подадох ръка. Загдето рискувах толкова много… и да разбера сега, че съм бил само подведен от твоите измислици.

— Днес мислех за собственото си щастие. Случи ли се да се срещнем пак, ще мога да мисля само за твоето. Ти не би могъл да бъдеш щастлив с мен. Вие не бихте могли да се ожените за мен, мистър Смитсън.

Официалният тон, който тя отново възприе, дълбоко го засегна. Той й отправи обиден поглед, но тя бе с гръб към него, сякаш го бе предчувствала.

— Как можеш да говориш така? — Тя мълчеше. — Искам само да ми позволиш да разбера…

— Умолявам ви, вървете!

Четиридесет и осма глава

„Неморално е човек да мисли, че може да получава повече, отколкото е присъщо на духовния му и морален облик.“

Нюман, „Осемнадесет постулата на либерализма“ (1828)

„Видях и аз като Давида,

Във смъртния човек стъпало

към вишна слава; в свойто тяло —

дух светъл в грозна какавида.“

Тенисън, „In Memoriam“ (1850)

Слязъл долу в приемната, той си придаде най-официален вид. Мисис Ендикот стоеше на вратата на канцеларията си, отворила уста да го заприказва. Но с кратко и вежливо „благодаря ви, госпожо“ Чарлс мина покрай нея и потъна в нощта, преди тя да успее да изрече въпроса си… или да забележи, че едно от копчетата на редингота му липсва.

Закрачи слепешком под нов порой от дъжд, без да забелязва нито него, нито накъде върви. Най-много от всичко искаше тъмнина, непрогледност и забрава, в която да си възвърне спокойствието. Без да съзнава, навлезе именно в онзи морално тъмен квартал на Екситър, който бях описал по-рано. Както повечето места със съмнителна слава, и това бе изпълнено със светлина и живот: магазини и кръчми, хора, подслонили се от дъжда във входовете. По една стръмна улица Чарлс се запъти надолу към реката Екс. Два реда неравни стъпала ограждаха задръстения централен канал. Беше тихо. Най-долу на ъгъла се появи малка църква от червени тухли. Чарлс изведнъж усети някакъв порив на набожност в душата си. Бутна вратичката, толкова ниска, че трябваше да се наведе, за да влезе. По няколко стъпала се изкачи до вътрешността на храма. Горе на площадката млад свещеник тъкмо гасеше последната лампа и се изненада от късния посетител.

— Канех се да заключвам, сър.

— Ще ми позволите ли да се помоля няколко минути?

Свещеникът увеличи отново пламъчето на лампата и дълго оглежда закъснелия гост. Джентълмен.

— Живея точно отсреща и у дома ме очакват. Ще бъдете ли така любезен да заключите и да ми донесете ключа? — Чарлс кимна и свещеникът слезе при него. — Нареждане на епископа. Мен ако питат, божият храм трябва да е отворен по всяко време. Но нашият дискос е много ценен. Пък и в каквито времена живеем…

Така Чарлс остана сам в църквата. Чу стъпките на свещеника да пресичат улицата, после заключи вратата отвътре и се качи отново по стълбите. Миришеше на прясна боя. Единствената газена лампа мъжделиво осветяваше новата позлата, но по тежките готически арки с червено-кафяв оттенък личеше, че църквата е много стара. Чарлс седна по средата до централната пътека и впери поглед през амвона в разпятието над олтара. После се отпусна на колене и сплел сковани пръсти над молитвеника пред себе си, зашепна „Отче наш“.

Свещените слова сякаш прогониха мрачната тишина и пустотата. Той се зае да съчинява отделна молитва за своето положение. „Прости ми, Господи, за моя егоизъм. Прости ми, че наруших закона ти. Прости ми за безчестието, прости ми плътския грях. Прости ми, че се отвращавам от самия себе си, прости ми липсата на вяра в твоята мъдрост и милост. Прости ми и ме подкрепи, о, Боже, в това изпитание!“ Но точно тогава обърканото му подсъзнание си направи лукава шега и пред него изплува лицето на Сара, просълзено, измъчено, с чертите на Грюневалдовата Матер Долороза от Колмар, Кобленц или Кьолн… не си спомняше вече. Няколко нелепи секунди мисълта му диреше забравения град, чието име започваше с К… После се изправи и седна пак на пейката. Колко празна беше църквата, колко тиха. Пак се вгледа в разпятието, но вместо лицето на Христос виждаше само лицето на Сара. Опита се да поднови молитвата, но беше безнадеждно. Знаеше, че не е чута. Изведнъж заплака.

Повечето викториански атеисти (този войнстващ елит начело с Брадлоу) и агностиците страдаха от дълбоко стаеното чувство, че са отлъчени, че са лишени от някакъв дар. Пред съмишлениците си те може и да се подиграваха с глупостите на църквата, със сектантските й дрязги, с чревоугодните епископи, с амбициозните каноници, с енорийските пастори, които не се интересуват от енориите си^[61], и със зле платените им помощници, с овехтялата теология и с какво ли още не; но Христос оставаше — ужасна аномалия на разума. Той не можеше да бъде за тях онова, което е за повечето от нас днес; напълно светска фигура, човек, наречен Исус от Назарет, надарен с блестящо чувство за метафора и способност да превърне себе си в мит, за да действа според убежденията си. Целият останал свят е вярвал в неговата божественост; затова на неверниците им е било по-тежко. Между жестокостите на нашата епоха и чувството си за вина ние сме издигнали внушителна система от социални осигуровки и помощи, раздавани от правителството; благотворителността е напълно организирана. Но викторианците са имали много по-близък допир с жестоката действителност; интелигентните и чувствителните са изпитвали много по-голяма лична отговорност; ето защо в „тежки времена“ е било много по-трудно да се отхвърли универсалният символ на състраданието.

Дълбоко в сърцето си Чарлс не желаеше да бъде агностик. Тъй като никога не бе имал нужда от вяра, той доста добре се бе научил да живее без нея; и разумът му, и познанията, които бе почерпил от Лайъл и Дарвин, му бяха доказали, че с право се е отрекъл от догмата. И все пак той беше тук и не плачеше за Сара, а за неспособността си да разговаря с Господа. В тази мрачна църквица той разбра, че връзките са прекъснати. Контактът бе неосъществим.

В тишината се разнесе силно хлопане. Той се обърна, изтрил набързо очи с ръкава си. Но който и да се бе опитал да влезе, очевидно се бе примирил, че църквата е вече затворена; сякаш някаква низвергната част от самия Чарлс си бе отишла. Той стана и закрачи нагоре-надолу между пейките с ръце на гърба. Полуизтрити имена и дати — последни вкаменени останки от живота на други люде — го гледаха неясно от надгробните плочи, вкопани в пода. Дали загдето ходеше по тези плочи, което леко му напомняше на богохулство, или може би поради моментите на отчаяние, които бе преживял, в края на краищата нещо му възвърна спокойствието и пред очите му просветля. Поведе се диалог между по-доброто и по-лошото му „аз“ — или може би между него и онази разпната фигура в сумрака на олтара.

 

 

Откъде да започна?

Започни от онова, което си сторил, друже. И престани да се вайкаш, че си го сторил.

Не го сторих аз. Подведен бях да го сторя.

Какво те подведе?

Бях измамен.

Каква цел е стояла зад измамата?

Не знам.

Трябва да прецениш.

Ако тя наистина ме е обичала, не би могла да ме остави да си ида.

Ако наистина те е обичала, би ли могла да продължава да те мами?

Тя не ми даде друга възможност. Сама каза, че бракът между нас е немислим.

И каква причина ти посочи?

Разликата в общественото ни положение.

Благородна причина.

Освен това Ърнестина… Аз съм й дал тържествено обещание.

То вече е нарушено.

Ще го поправя.

С любов? Или с вина?

Няма значение. Клетвата е свята.

Щом няма значение, клетвата не може да бъде свята.

Моят дълг е ясен.

Чарлс, Чарлс, прочитал съм тази мисъл и в най-жестоките очи. Дългът е просто един кюп. Поема каквото сложиш в него — от най-голямото зло до най-голямото добро.

Тя пожела да си ида. Прочетох го в очите й: презрение.

Да ти кажа ли какво прави Презрението в този момент? Ридае сърцераздирателно.

Не мога да се върна.

Мислиш ли, че с малко вода можеш да измиеш кръвта от слабините си?

Не мога да се върна.

Защо трябваше да се срещаш с нея на Върлото? Защо трябваше да спираш тази нощ в Екситър? Защо трябваше да отиваш в стаята й? Да оставиш ръката й върху своята? Защо трябваше да…

Признавам всичко! Съгреших. Но бях попаднал в капана й.

Тогава защо избяга от нея?

 

 

Чарлс не отговори. Пак седна на пейката. Сключи пръсти с такова ожесточение, че побеляха, сякаш щеше да счупи кокалчетата, и продължи да се взира до болка в мрака. Но другият глас не го оставяше на мира.

 

 

Може би има нещо, което тя обича повече от теб, друже. А ти не разбираш, че тъкмо защото истински те обича, трябва да ти даде онова, което обича повече. Ще ги кажа защо ридае: защото ти липсва смелост да й върнеш принесения от нея дар.

Какво право има тя да ме изтезава?

Какво право си имал ти да се родиш?

Само давам кесаревото…

А може Фриймановото на Фрийман?

Това е подло обвинение.

А как постъпваш към мен? Това ли е твоята почит?

Гвоздеите, които забиваш в дланите ми?

Моите уважения — Ърнестина също има длани.

а вземем тогава ръката й и да прочетем какво е написано на нея. Не виждам щастие. Тя знае, че не е обичана истински, че е заблуждавана. Неведнъж, а много, много пъти. Всеки ден от брачния й живот.

 

 

Чарлс опря лакти на облегалката пред себе си и зарови глава в ръцете си. Чувстваше се раздвоен, понесен от потока на собствената си нерешителност, който го влечеше, тласкаше го напред към бъдеще, което не той избираше.

 

 

Надникни в сърцето си, клети ми Чарлс! Нали като пристигна в този град, мислеше да докажеш на себе си, че още не си в затвора на своето бъдеще. Но бягството не е еднократно действие, друже. Една малка крачка няма да те отведе оттук до Ерусалим. Всеки ден, Чарлс, всеки час трябва да се прави по една крачка. Всяка минута, Чарлс, гвоздеят чака да бъде забит по-дълбоко. Знаеш какви възможности за избор имаш. Или да останеш в затвора — което твоята епоха нарича дълг, чест, самоуважение — и да се чувстваш удобно и сигурно; или да си свободен и разпнат. Край теб ще има само камъни, тръни, обърнати гърбове, мълчанието на цели градове, омразата им.

Слаб съм.

Но се срамуваш от слабостта си.

Каква полза би имал светът от моята сила?

 

 

Отговор не дойде. Но нещо накара Чарлс да стане от пейката и да се приближи до амвона. Погледна през един от дървените отвори към кръста над олтара и колебливо пристъпи през средната врата, мина покрай редовете на хористите и стигна до олтарната маса. Светлината от другия край на църквата почти не проникваше дотук. Чарлс трудно различаваше чертите на Христос, но го завладя странно чувство на близост с него. Видя себе си увиснал там — не великодушен и вселенски като Исус, разбира се, но все пак разпнат. Само че не на кръста, а на нещо друго. Понякога си представяше Сара така, сякаш виждаше себе си разпнат върху тялото й; но сега в мислите му нямаше такова богохулство. Струваше му се, че тя стои до него и като че ли очаква сватбения обред… но с други намерения. От първо той не можа да ги схване. После се досети.

Да го свали от кръста!

Във внезапно просветление Чарлс видя истинската цел на християнството: не да величае това варварско изображение, не да го възвисява, за да извлече някаква полза — изкупление на греховете, — а за да възцари един свят, в който разпнатият човек може да бъде свален от кръста и всички да видят на лицето му не зиналата в агония уста, а спокойната усмивка на победата, извоювана от живите мъже и жени и вътре в самите тях.

Застанал там, той като че ли обгръщаше с поглед цялата своя епоха — бурния й живот, железните догми и строгите условности, потисканите чувства и повърхностния хумор, плахата наука и самонадеяната църква, продажната политика и непоклатимите касти — и виждаше в нея големия потаен враг на най-съкровените си копнежи. Ето какво го бе измамило: у този враг нямаше нито любов, нито свобода… но нямаше и мисъл, намерение или зъл умисъл, защото измамата бе заложена в самата му същност; това не бе човек, а машина. Ето го омагьосания кръг, от който не можеше да се измъкне; ето кое бе слабостта, язвата, фаталната грешка, която го бе докарала до сегашното му състояние: нерешителност вместо реализъм, мълчание вместо слово; вече не човек, а съновидение, кости вместо живо дело. И вкаменелости!

Приживе още, той бе заприличал на мъртвец.

Сякаш бе стигнал ръба на бездънна пропаст.

И още нещо: щом пристъпи в църквата, той изпита странното чувство, че не е сам — предчувствие, което го обземаше винаги когато влизаше в празна църква. Зад него стоеше гъсто множество богомолци. Той се обърна и погледна към централния кораб.

Тишина, празни пейки.

„Ако наистина са мъртви, ако няма отвъден живот, какво от това, че ме гледат — помисли си Чарлс. — Те не биха могли да знаят, не биха могли да съдят.“

После направи големия скок: Те не знаят, те не могат да съдят.

Онова, от което той се отърси, тормозеше и нанасяше дълбока вреда на неговата епоха. Изразено е много ясно от Тенисън в петдесетото стихотворение от цикъла „In Memoriam“. Чуйте:

„Нима покойниците наши

желали бихме покрай нас?

Нима не крием тъмен бяс

и тайна низост не ни плаши?

 

Дори наставникът ми само,

от чийто укор се боях,

да види в мен потаен грях,

къде ще иде любовта му?

 

Виня несправедливо гроба —

там любят мен, безверник сух.

Проникновен е всеки дух

и вижда в моята утроба.

 

Над нас, богоподобни, бдете

и в час на святост, и в позор;

с нетленен и всевиждащ взор

в пътеки прави ни водете.“

Проникновен е всеки дух и вижда в моята утроба. Цялото същество на Чарлс се бунтуваше срещу тези скверни твърдения, срещу зловещото желание да се върви заднишком в бъдещето, с очи приковани като хипнотизирани в мъртвите бащи вместо в неродените още синове. Сякаш някогашната му вяра в призрачното присъствие на миналото го бе обрекла — без той да съзнава — на живот в гроба.

Макар този порив да прилича на скок в атеизма, не беше така; той не накърни образа на Христос в очите на Чарлс. По-скоро му вдъхна живот, свали го от кръста — ако не напълно, поне отчасти. Чарлс тръгна бавно през църквата, обърнал гръб на безразличните дървени светлини, но не на Христос. Отново закрачи нагоре-надолу, с поглед върху каменните плочи. Сега сякаш надникваше в друг свят: нова действителност, нова причинност, ново сътворение. Цяла плеяда материални образи — нова глава от хипотетичната му автобиография, ако щете — шестваше през съзнанието му. Може би си спомняте, че в подобен миг на крилати мечти мисис Поултни само за три секунди по часовника от мрамор и позлата на стената в салона, се бе продънила от вечното спасение чак долу до лейди Котън. В интерес на истината трябва да разкрия, че в този момент Чарлс мислеше за своя чичо. Не бе негова работа да обвинява сър Робърт за развалената женитба, нито за брака, недостоен за семейството; чичо му сам щеше да се кори. В съзнанието му неканена изникна друга сцена. Лейди Бела лице в лице със Сара. Като по чудо той успя да си представи коя от двете ще устои на такава среща с повече достойнство: Ърнестина би се борила с оръжията на лейди Бела, докато Сара… Тези очи — как биха преглъщали подигравки и обиди! Биха ги приемали мълчаливо, като нищо и никакви сажди върху лъчисто синьо небе!

Как ще се облече Сара! Ще я заведе в Париж, във Флоренция, в Рим!

Не е сега времето, естествено, да правим сравнение със свети Павел по пътя към Дамаск. Но Чарлс се спря — уви, пак с гръб към олтара — и по лицето му имаше някакво сияние. Може да бе само газовия светилник до стълбите; Чарлс не разтълкува по твърде привлекателен начин благородните, но абстрактни мисли, минали през ума му. Все пак, надявам се, ще повярвате, че колкото и да е банално, представата за Сара под ръка с него в „Уфици“ бе символ на самата свобода — жестока, но необходима (ако искаме да оцелеем, да, дори и днес).

Той се върна на пейката си и извърши нещо съвсем ирационално: коленичи и се помоли, макар и съвсем за малко. После отиде до края на пътеката, дръпна връвчицата, докато пламъчето на газта се превърна в блуждаещ светлик, и напусна църквата.

Четиридесет и девета глава

„Аз имам и прислужник, и слугиня

навикнали да мамят и крадат.“

Тенисън, „Мод“ (1855)

Чарлс намери къщата на свещеника и позвъни. Отвори едно слугинче, но зад гърба му в антрето изникна младият мъж с бакенбарди. Момичето се оттегли, щом господарят му се приближи да вземе тежкия стар ключ.

— Благодаря ви, сър. Всяка сутрин в осем отслужвам литургия с причастие. За дълго ли сте в Екситър?

— За жалост, не. Само минавам.

— Надявах се да ви видя отново. Мога ли да ви бъда полезен с още нещо?

И клетият младок посочи към една врата, зад която несъмнено беше кабинетът му. Чарлс бе забелязал вече известна показност в уредбата на църквата и разбра, че го канят на изповед. Не му бе необходима магическа сила, за да види през стената молитвено столче и скромна статуя на Мадоната. Пред него стоеше един от онези млади хора, родени твърде късно, за да участват в схизмата на Оксфордското движение, който сега, под закрилата на своя епископ, флиртуваше дръзко, но безопасно с проримокатолически ритуали и одежди — силно разпространена форма на духовнически снобизъм. Чарлс го прецени веднага и окуражен от новото прозрение, си помисли: „По-глупаво от това не може да бъде.“ До края на живота си бе излекуван от официалната религия.

Пътят му… може би си мислите, че трябваше да го изведе направо пак в „Семейния пансион на Ендикот“. Един съвременен мъж несъмнено би се върнал веднага там, но отвратителните му чувства за дълг и благоприличие се издигаха като крепостна стена срещу него. Първата му задача беше да се освободи от задълженията си в миналото; едва тогава би могъл да се яви и да предложи ръката си.

Започна да разбира измамата на Сара. Тя знаеше, че той я обича; знаеше също, че бе сляп за истинската дълбочина на тази любов. Измислицата, че Варген я е прелъстил и изоставил, а и другите й хитрости са били само тактически ходове, за да го накара да прогледне; всичко, което бе казала, след като му бе отворила очите, беше само проверка на това, дали вече вижда добре. Провалът му бе жалък. Тогава тя си бе послужила със същите хитрости, за да го убеди, че е недостойна. Какво благородство се криеше зад подобна саможертва! Защо не се спусна да я вземе в прегръдките си, защо не й каза, че е негова, безпрекословно негова! Ах, да не беше — би добавил той, но не го стори — тази фатална раздвоеност на викторианците (може би най-ужасният резултат от манията им да категоризират), която ги караше да възприемат „душата“ като по-реална, далеч по-реална от тялото; за тях тя бе единственото им „аз“, което съществуваше едва ли не изобщо отделно от тялото, рееше се високо някъде над звяра, но все пак, като че по необяснима грешка в природата, неохотно следваше движенията на звяра, като бял балон, теглен от непослушно и пакостливо дете.

Тръгнем ли на пътешествие назад към деветнадесетия век, не бива никога да забравяме да вземем със себе си този факт — че всеки викторианец е имал две съзнания. Това е шизофрения, проявена в най-чистия си и отявлен вид у поетите, които цитирам толкова често — Тенисън, Клъф, Арнолд, Харди, но не по-малко изявена в изключително честите политически зигзази на хора като младия Мил и Гладстон; в повсеместните неврози и психоматични болести на интелектуалци, иначе съвсем различни помежду си, като Чарлс Кингсли и Дарвин, в хулите, изсипани първоначално върху прерафаелитите^[62], които са се опитвали — или поне така изглежда — да подходят цялостно към изкуството и живота; в безкрайната схватка между свобода и въздържаност, между крайност и умереност, между благоприличие и убеждение, между застъпничеството на всеки принципен човек за всеобщо образование и ужаса от всеобщо избирателно право; в манията за редактиране и поправяне, стигнала дотам, че ако искаме да опознаем истинския Мил или истинския Харди, можем да научим за тях много повече от съкратеното или промененото в автобиографиите им, отколкото от публикуваното в официалните версии; или от писмата им, оцелели някак от изгаряне, от дневниците им, от дребните остатъчни продукти при операциите по укриване. Никога летописът не е бил така объркан, никога официалната фасада не е била така успешно пробутвана на лековерните бъдещи поколения за истинска; благодарение на това най-добрият пътеводител за онази епоха по мое мнение се оказва вероятно книгата „Д-р Джекил и мистър Хайд“. Зад нейната неоготическа атмосфера се крие дълбока и показателна за епохата истина.

Всеки викторианец е имал раздвоено съзнание; същото важеше и за Чарлс. Докато се изкачваше по Фор Стрийт към „Кораба“, той репетираше думите, които неговият бял балон трябваше да изрече, когато непослушното дете отново види Сара: пламенни, но достойни аргументи, които ще изтръгнат сълзи на благодарност и самопризнанието, че тя не може да живее без него. Той си представи всичко така живо, че се изкушавам да го опиша. Само че действителността в лицето на Сам вече стои пред входа на старата странноприемница.

— ’Ареса ли ви службата, мистър Чарлс?

— Аз… аз изгубих пътя, Сам. И цял съм мокър. — Същото не можеше да се каже за очите на Сам. — Хайде, бъди така добър и ми напълни ваната. Ще вечерям в стаята си.

— ’Убаво, мистър Чарлс.

Петнадесетина минути по-късно бихте могли да видите Чарлс чисто гол, зает с необичайно занимание. Той переше. Притиснал изцапаните с кръв дрехи до стената на седящата вана, приготвена за него, той усърдно ги триеше със сапун. Чувстваше се глупаво и не проявяваше особена сръчност. Когато по-късно Сам дойде с вечерята, дрехите висяха уж небрежно хвърлени наполовина отвън ваната. Сам ги събра безмълвно; за първи път Чарлс бе благодарен на прословутата си разхвърляност.

След като се навечеря, той отвори папката си за писма.

„Скъпа моя,

Едната ми половина с неизразима радост се обръща към теб с тези слова, а другата недоумява как може да говори така на същество, което все още познава само отчасти. Бих казал, че познавам дълбоко някои неща у теб, оставайки за други същият невежа, какъвто бях, когато те срещнах за пръв път. Казвам това не за да оправдая, а да обясня поведението си тази вечер. Не мога да го оправдая, но ми се иска да вярвам, че поне в това отношение то е било за добро, тъй като ме накара да подложа на изпитание съвестта си, а това отдавна трябваше да стане. Няма да се впускам във всички подробности. Но съм решил, моя скъпа и загадъчна Сара, че онова, което ни свързва сега, ще ни свързва завинаги. Твърде добре разбирам, че нямам право да те виждам, а още по-малко да искам да те опозная напълно, в сегашното си положение. Следователно първото ми задължение е да разваля годежа си.

Отдавна — още преди да влезеш в живота ми — имах предчувствието, че беше лудост да се обвържа. Ето защо те умолявам да не се чувстваш виновна за това. Виновен съм само аз, загдето бях сляп за истинската си природа. Да бях десет години по-млад, да не бях видял толкова неща в своето време и общество, които ме отблъскват, несъмнено бих бил щастлив с мис Фрийман. Грешката ми беше, че забравих възрастта си — аз съм на тридесет и две, а не на двадесет и две години.

Ето защо утре сутринта потеглям на най-мъчителното си пътуване до Лайм. Надявам се, ще разбереш, че съзнанието ми сега е завладяно главно от мисълта как да осъществя неговата цел. Но след като изпълня задължението си в тази насока, мислите ми ще бъдат само за теб — не, за нашето бъдеще. Не знам каква съдба ме доведе при теб, но с божията воля нищо няма да ме отдели от теб, освен ако ти не пожелаеш. Но в такъв случай, скъпа моя загадко, ще трябва да ме убедиш с много по-силни доказателства и аргументи от онези, които изложи досега. Не вярвам, че ще се опиташ да го направиш. Сърцето ти знае, че съм твой и че искам да те назова моя.

Необходимо ли е да те уверявам, мила Сара, че от тук нататък намеренията ми са най-почтени. Има хиляди неща, за които искам да те питам, хиляди начини, по които искам да ти засвидетелствам вниманието си, да ти доставя хиляди удоволствия. Но винаги в пълно съответствие с благоприличието, което повелява твоята изисканост.

Човекът, който няма да намери покой, нито щастие, докато не те вземе отново в прегръдките си.

Ч. С.

П.П. Като препрочетох написаното, долових в него официалност, каквато сърцето ми не е диктувало. Прости ми. Ти си ми едновременно толкова близка и чужда — не знам как да изразя онова, което всъщност чувствам.

Твой любещ Ч.“

Това високопарно послание се получи едва след няколко чернови. Станало бе вече много късно и Чарлс се отказа от решението си да го изпрати незабавно. Изтощена от плач, тя сигурно вече бе заспала. Ще я остави да прекара още една тягостна нощ; но трябва да се възрадва още щом се събуди. Той препрочете писмото още няколко пъти. В него имаше нещо от тона, който бе използвал само ден-два по-рано в писмата си до Ърнестина от Лондон, но съчиняването на онези писма бе мъчително — те бяха само дан към условностите, поради което той бе добавил сега този послепис. Все още се чувстваше чужд на самия себе си, както бе казал на Сара, но сега вече гледаше с почтителност и задоволство лика си в огледалото. Усещаше се изпълнен със смелост — и за настоящето, и за бъдещето; имаше чувството, че е неповторим, че е извършил нещо безподобно. Желанието му се сбъдна: отново тръгваше на път, на пътешествие, което ще е двойно по-приятно поради мечтания спътник. Опита се да си представи Сара в непозната дотогава светлина — как се смее, как пее, танцува. Беше трудно, но не и невъзможно. Спомни си онази нейна усмивка, когато Сам и Мери едва не ги откриха. Беше ясновидска усмивка, прозрение в бъдещето. Ами когато бе паднала на колене и той я бе изправил! С какво дълбоко и безкрайно удоволствие ще го прави занапред в съвместния им живот!

Ако това бяха тръните и камъните, които го заплашваха по неговия кръстен път, ще ги понесе. За миг помисли и за друг малък трън: Сам. Но и от Сам — като от всички слуги — можеше да се отърве.

Или да го повика. Това стана в изненадващо ранен час на другата сутрин. Сам завари Чарлс по халат със запечатано писмо и пакетче в ръце.

— Искам да занесеш тези неща на адреса върху плика, Сам. Ще почакаш десет минути да видиш дали ще има отговор. Ако няма, както предполагам — но ти ще почакаш за всеки случаи, — връщаш се веднага тук. И поръчай бърза карета. Отиваме в Лайм. Но без багаж — добави той. — Довечера се връщаме.

— Довечера ли, мистър Чарлс? Но аз мислех, че ний шъ…

— Няма значение какво си мислил. Прави каквото ти казвам.

Сам си сложи лакейската маска и се оттегли. Докато слизаше бавно по стълбите, стана му ясно, че неговото положение е нетърпимо. Как да води битка без разузнаване и при толкова много противоречиви слухове за разположението на противниковите сили? Погледна писмото в ръцете си. Предназначението му беше очебийно: мис Удръф, „Семеен пансион на Ендикот“. Само един ден в Лайм? А куфарите тук? Той обърна на всички страни пакетчето, опипа плика. Стори му се дебел — поне три страници. Озърна се крадешком, после разгледа печата. Сам прокле оногова, който бе измислил восъка.

 

 

И ето го застанал пред Чарлс, който вече бе облечен.

— Е?

— Няма отговор, мистър Чарлс.

Чарлс не можа да овладее напълно израза на лицето си. Извърна се.

— А каретата?

— Тип-топ готова, сър.

— Много добре. Слизам след малко.

Сам се оттегли. Едва вратата се затвори, Чарлс вдигна ръце към главата си, после ги разпери широко като пред публика — актьор, приемащ аплодисменти с усмивка на благодарност по устните. Защото снощи след деветдесет и деветото препрочитане на писмото, бе добавил и втори послепис. Той се отнасяше до брошката, която вече видяхме в ръцете на Ърнестина. Чарлс молеше Сара да я приеме и с това да му даде знак, че приема и извиненията му за неговото поведение. „Приносителят ще почака, докато прочетеш това. Ако ми върне обратно съдържанието на пакета… но знам, че ти не би могла да бъдеш толкова жестока.“

И все пак, докато Сам се върне, клетникът беше в истинска агония.

 

 

Ето го пак Сам: сега словоохотливо шушне нещо и от време на време хвърля изтерзани погледи. Сцената се разиграва в сянката на люляков храст, който расте в градината пред кухненската врата на леля Трантър и скрива от погледа самата градина. Следобедното слънце грее косо през клоните и между първите бели пъпки. Слушателят е Мери. С поруменели бузи, тя непрекъснато затуля уста с ръката си.

— Не думай, не думай.

— Зарад чичо му. Той му завъртя главата.

— Ами младата господарка… Олеле, к’во шъ прави сега тя, Сам?

Сякаш очаквайки да чуят писък или да видят падащо тяло, погледите на двамата уплашено се насочиха през клоните към прозорците.

— Ами ний, Мери. К’во шъ правим ний?

— Олеле, Сам… Не е чес’но…

— Обичам те, Мери.

— Олеле, Сам…

— Не те будалкам. Предпочитам да умра, отколкото да те загубя точно сега.

— Ох, к’во шъ правим!

— Не плачи, скъпа, не плачи. Стига ми оня горе. Те да не са по-добри от нас? — Той я улови за ръцете. — Ако негова милост си мисли, че какъвто господарят, такъв и слугата, много се лъже. Дойде ли до теб или него, избирам теб. — Той се изпъна като войник пред атака. — Шъ го зарежа.

— Сам!

— Шъ видиш. Ако би и въглища да пренасям. К’вото и да е!

— Ами парите ти? Той ни шъ ти ги даде вече!

— И без туй ги няма. — Озлоблението му бе посрещнато с изненада. Но той се засмя и протегна ръка. — Да ти кажа ли кой ги има? Трябва само добре да си изиграем картите.

Петдесета глава

„Мисля, че щом с течение на времето чрез естествен подбор се образуват нови видове, неизбежна последица е други да стават по-редки и по-редки, докато накрая изчезнат. А онези форми, които остават да се конкурират най-отблизо с претърпяващите промени и усъвършенстващите се, несъмнено ще пострадат най-много.“

Дарвин, „Произход на видовете“ (1859)

Пристигнаха в Лайм малко преди два. За няколко минути Чарлс остана сам в стаята, която му бе запазена. Отново закрачи нагоре-надолу, но този път, изнервен до смърт, събираше твърдост за разговора, който му предстоеше. Екзистенциалисткият ужас го обзе отново; навярно го бе очаквал и затова бе изгорил мостовете си, като изпрати онова писмо на Сара. Той се помъчи да си спомни хилядите изрази, които бе съчинил по пътя от Екситър, но те бяха излетели от съзнанието му като есенни листа. Пое дълбоко въздух, взе си шапката и излезе.

Мери отвори вратата, широко засмяна, че го вижда. Той се опита да бъде сериозен най-напред към нея.

— Добър ден. Вкъщи ли е мис Ърнестина?

Но преди тя да успее да отговори, в дъното на вестибюла се появи самата Ърнестина с игрива усмивка на уста.

— Бавачката ми отиде на гости. Но ти можеш да влезеш. — И изчезна обратно в салона.

Чарлс подаде шапката си на Мери, пооправи си реверите, съжали, че не е мъртъв, и се упъти през вестибюла към своята голгота. Застанала до един прозорец към градината и огряна от слънцето, Ърнестина весело се обърна.

— Получих писмо от папа тази… Чарлс! Чарлс? Какво има? — И тръгна към него.

Забил очи в килима, той не можеше да я погледне. Тя спря. Погледите им — нейният изплашен, а неговият мрачен — се срещнаха.

— Чарлс?

— Моля те, седни.

— Какво се е случило?

— Точно затова… дойдох.

— Но защо ме гледаш така?

— Защото не знам как да започна онова, което трябва да кажа.

Без да отмества очи от него, тя пипнешком намери зад гърба си един стол до прозореца и седна. Той още мълчеше. Тя докосна някакво писмо на масата до себе си.

— Папа… — Но бързият му поглед я накара да се откаже от изречението.

— Той беше самата любезност… Само че аз не му казах истината.

— Истината… Каква истина?

— Как след много часове на дълбок и най-мъчителен размисъл стигнах до заключението, че не съм достоен за теб.

Лицето й побеля. За миг той помисли, че тя ще припадне, и пристъпи напред да я прихване, но тя бавно допря с лявата си ръка дясната, сякаш да се увери, че е будна.

— Шегуваш се… Чарлс…

— Срамота би било… да се шегувам.

— Как така не си достоен за мен?

— Съвсем недостоен съм.

— И ти… о, но това е някакъв кошмар. — Тя вдигна към него невярващи очи и плахо се усмихна. — Та ти забравяш телеграмата. Шегуваш се.

— Колко малко ме познаваш, щом мислиш, че изобщо мога да се шегувам за подобно нещо.

— Но… но… телеграмата ти!

— Беше изпратена, преди да взема решение.

Чарлс сведе очи и едва тогава тя започна да възприема истината. Той бе предвидил, че това ще е решаващият момент. Ако тя изпадне в несвяст или в истерия… Откъде да знае? Той се ужасяваше от болката и може би нямаше да е твърде късно да се отрече, да й разкаже всичко, да се предаде на милостта й. Но макар че очите на Ърнестина се затвориха за дълго и нещо като тръпка премина през тялото й, тя не припадна. Беше дъщеря на баща си. Може да й се е искало да припадне; такава груба измяна…

— Тогава бъди така любезен да обясниш какво имаш предвид.

За миг той почувства облекчение. Тя бе ранена, но не смъртно.

— Не мога да го сторя с едно изречение.

Тя гледаше с горчива превзетост ръцете си.

— Тогава използвай няколко. Няма да те прекъсвам.

— Винаги съм изпитвал и продължавам да изпитвам най-голямо уважение и нежни чувства към теб. Никога не съм се съмнявал и за миг, че ще станеш прекрасна съпруга на мъжа, който има щастието да спечели любовта ти. Но също така — за свой срам — винаги съм съзнавал, че част от моето отношение към теб е непочтено. Имам предвид състоянието, което би ми донесла… и обстоятелството, че си единствено дете. Дълбоко в себе си, Ърнестина, винаги съм усещал, че животът ми няма цел, че нищо не съм постигнал. Не, моля те, изслушай ме. Когато миналата зима реших, че ти благосклонно би приела предложението за женитба, изкуси ме сатаната. Съзрях възможност да си възвърна вярата в себе си чрез блестяща женитба. Моля те, не мисли, че се ръководех само от хладнокръвна пресметливост. Много те харесвах. Искрено вярвах, че симпатията ще прерасне в любов.

Главата й бавно се бе вдигнала. Тя го гледаше, но едва ли го виждаше.

— Не мога да повярвам, че говориш ти, а не някой измамник, някой жесток, безсърдечен…

— Знам колко болезнен удар е това за теб.

— Удар! — Изражението й бе яростно. — Щом можеш да стоиш така хладен и спокоен… и да ми говориш, че никога не си ме обичал!

Тя бе повишила глас. Той отиде до отворения прозорец и го затвори. Застанал по-близо до сведената й глава, Чарлс заговори колкото може по-нежно, без да намалява дистанцията:

— Не се опитвам да се оправдавам. Искам само да ти обясня, че престъплението ми не беше предумишлено. Иначе как бих могъл да направя това, което правя сега? Единственото ми желание е да те накарам да разбереш, че не съм мамил никого освен самия себе си. Наричай ме какъвто искаш — слаб, егоист… както искаш — но не и безсърдечен.

Тя си пое дъх на пресекулки.

— И как стигна до това голямо откритие?

— Колкото и отвратително да изглежда, няма да крия, че усетих разочарование, когато баща ти не прекрати годежа ни, след като ме изслуша. — Тя го погледна ужасено.

— Опитвам се да бъда честен. Той бе не само много великодушен, като се има предвид промяната във финансовото ми положение. Предложи ми дори да стана един ден негов съдружник в търговията.

Тя отново го стрелна с поглед.

— Знаех си, знаех си. Всичко е, защото се жениш за дъщерята на търговец. Не съм ли права?

Той се обърна към прозореца.

— Напълно бих приел това. Наистина… да се срамувам от баща ти, би било най-голям снобизъм.

— Когато човек признава нещо, съвсем не значи, че вината му намалява.

— Ако мислиш, че съм погледнал на новото предложение с ужас, напълно си права. Но ужасът ми се дължеше на това, че съм негоден за подобно начинание — съвсем не на самото предложение. Моля те, остави ме сега да довърша обяснението си.

— То разбива сърцето ми.

Той се извърна към прозореца.

— Нека се опитаме да запазим уважението, което винаги сме изпитвали един към друг. Не мисли, че се съобразявам единствено със себе си. Преследва ме мисълта за несправедливостта, която бих сторил на теб — и на баща ти, ако те взема за жена без любовта, която заслужаваш. В случай че ти и аз бяхме други хора… но не сме: ние познаваме по поглед или по дума дали любовта ни е споделена…

— Мислехме, че познаваме — просъска тя.

— Мила ми Ърнестина, то е като вярата в християнството. Човек може да се преструва, че я има. Но преструвката ще проличи рано или късно. Убеден съм, че ако надникнеш по-внимателно в сърцето си, ще откриеш, че и през него са минавали слаби съмнения. Ти, естествено, си ги потискала, казвала си си: той е…

Тя запуши ушите си с ръце, после бавно прокара пръсти по лицето си. Настана мълчание.

— Мога ли сега да говоря аз? — рече тя.

— Разбира се.

— Знам, че за теб никога не съм била нещо повече от… хубаво малко салонно украшение. Знам, че съм наивна. Знам, че съм разглезена. Знам, че не съм нищо особено. Не съм Троянската Елена или Клеопатра. Знам, че говоря неща, които понякога те дразнят, че те отегчавам с домакински въпроси, че те обиждам, като се шегувам с твоите вкаменелости. Може би съм още дете. Но се надявах, че с твоята любов и закрила, при твоето образование… ще стана по-добра. Ще се науча да правя онова, което ти е приятно, ще съумея да те накарам да ме обикнеш такава, каквато съм станала. Едва ли знаеш, че именно с това ме привлече в началото. Досещаш се сигурно, че съм била… запознавана със стотици други мъже. Не всички бяха авантюристи или безинтересни. Избрах те не защото съм толкова наивна, че да не мога да правя сравнение, а защото ми се стори по-благороден, по-умен, по-опитен. Спомням си — ще донеса дневника си, ако не вярваш — как скоро след като се сгодихме, записах в него, че ти не вярваш достатъчно на себе си. Усещах го. Смяташ, че си се провалил, че те презират, че не знам си какво… Ето кое исках да бъде истинският ми сватбен подарък за теб: вяра в себе си.

Настана дълго мълчание. Тя продължаваше да седи с наведена глава.

Той заговори тихо:

— Напомняш ми колко много губя. Уви, аз твърде добре го знам. Човек не може да възкреси нещо, което не е съществувало.

— Само това значение ли имат думите ми за теб?

— Те имат голямо, много голямо значение.

Той млъкна, при все че тя очевидно се надяваше да чуе още нещо. Не бе очаквал такава сдържаност. Беше развълнуван и засрамен от думите й, а мълчеше, защото не можеше да изрази нито едното, нито другото чувство. Гласът й беше много мек и кротък:

— След като ти казах всичко това, не би ли могъл поне… — Но не успя да намери подходящи думи.

— Да преразгледам решението си?

Трябва да бе доловила в тона му нещо, което той не бе искал да вложи, защото внезапно го погледна с пламенна молба. Очите й бяха пълни със сподавени сълзи, бледото й личице жалостиво се бореше да изглежда спокойно. Чувството, че я е наранил дълбоко, го прониза като нож.

— Чарлс, моля те, моля те да почакаш малко. Вярно е, че съм невежа, че не знам какво искаш от мен… Ако само ми кажеш какво не съм успяла… Каква би искал да бъда… Ще сторя всичко, всичко, и ще се откажа от всичко, за да те направя щастлив.

— Не бива да говориш така.

— Трябва… не мога… вчера тази телеграма… Плаках, целувах я стотици пъти… Не мисли, че като се шегувам и те дразня, нямам по-дълбоки чувства. Аз бях… — Но гласът й заглъхна и я осени внезапна интуиция: — Лъжеш! Нещо се е случило, след като си я изпратил.

Той се приближи до камината и се обърна гърбом. Тя се разрида и това му се стори непоносимо. Когато най-сетне я погледна, очакваше да я види със сведена глава, но тя плачеше открито, без да го изпуска от очи; и като видя, че я поглежда, постъпи като уплашено, изгубено дете: протегна ръце към него, надигна се от стола, направи крачка и падна на колене. Чарлс почувства остро отвращение — не към нея, а към цялото положение: че бе си послужил с полуистини, бе укрил същественото. Може би хирурзите изпитват понякога нещо подобно пред особено тежко пострадал при битка или злополука пациент: безжалостна решимост да пристъпят към операцията, защото нищо друго не може да се направи. Истината. Той почака да стихнат риданията.

— Исках да те пощадя. Но… Да, наистина нещо се случи.

Тя се изправи бавно и вдигна ръце към лицето си, без нито за миг да отмести очи от него.

— Коя е тя.

— Не я познаваш. Името й няма значение.

— И тя… те…

Той отвърна поглед.

— Познавам я от много години. Мислех си, че всякаква връзка е прекъсната. Но в Лондон открих… че не е.

— Ти обичаш ли я?

— Дали я обичам? Не знам… но каквото и да е, не ми позволява да предложа свободно сърцето си на друга.

— Защо не ми го каза още в началото?

Настъпи дълга пауза. Той не можа да устои на погледа й, който сякаш проникваше във всяка изречена лъжа, и само измънка:

— Надявах се да ти спестя болката.

— Или срама на себе си? Ти… ти си чудовище!

Тя се отпусна назад в стола си, вперила в него широко отворени очи. После захлупи лице в дланите си. Той я остави да плаче и се загледа ожесточено в една порцеланова овца на полицата; оттогава до края на живота си, видеше ли порцеланова овца, потръпваше от отвращение към себе си. Най-сетне тя заговори, и то така твърдо, че той се сепна:

— Ако сама не се убия, срамът ми ще ме погуби!

— Не заслужавам и за миг да съжаляваш за мен. Ще срещнеш други мъже… несъкрушени от живота. Почтени мъже, които не… — Той спря, после избухна: — В името на всичко, което ти е свято, обещай ми никога да не говориш така.

Тя го погледна с ожесточение.

— Да не си мислил, че ще ти простя? — Той безмълвно поклати глава. — Родителите ми, приятелите ми… Какво ще им кажа? Мистър Чарлс Смитсън в края на краищата решил, че неговата любовница е по-важна от честта му, от дадената дума.

Чу се звук като при късане на хартия. Без да се обръща, Чарлс знаеше, че тя е изляла гнева си върху бащиното й писмо.

— Мислех си, че тя завинаги е изчезнала от живота ми. Но извънредни обстоятелства…

Мълчание: тя сякаш обмисляше дали да го плисне със сярна киселина. Внезапно гласът й стана хладен и жлъчен.

— Ти наруши обещанието си. Но и за нас жените има начин на разплата.

— Имаш пълното право да го използваш. Аз ще призная вината си.

— Светът ще узнае истинската ти същност. Само това ме интересува.

— Светът и без това ще узнае.

Мисълта за чудовищното му деяние отново я завладя цялата. Тя не спираше да клати глава. Той си взе стол и седна срещу нея — твърде далеч, за да я докосне, но достатъчно близо, за да се обърне към доброто у нея.

— Можеш ли сериозно да предположиш дори за миг, че не съм наказан? Че това не е най-тежкото решение в живота ми? Че този час не е най-страшният? Че няма да си го спомням с най-дълбоки угризения, докато умра? Може да съм… добре, измамник съм. Но знаеш, че не съм безсърдечен. Не бих бил тук, ако е така. Щях да изпратя писмо, щях да избягам в чужбина…

— По-добре да беше го направил.

Той задържа поглед върху сведената й глава, после стана. За миг зърна себе си в огледалото. Човекът в огледалото — Чарлс в някакъв друг свят — сякаш бе истинското му „аз“. Онзи в стаята бе какъвто тя казваше — измамник; в отношенията си с Ърнестина винаги е бил измамник — друг човек, когото той само е наблюдавал. Накрая Чарлс пристъпи към едно от подготвените си обяснения:

— Не мога да очаквам, че ще изпитваш друго, освен гняв и омраза. Единственото, което искам е, когато тези естествени чувства поотслабнат, да си спомниш, че никой не е в състояние да съди поведението ми така строго, както аз самият; единственото ми оправдание е, че не бях способен да мамя повече човек, към който свикнах да храня почит и възхищение.

Звучеше фалшиво; беше фалшиво. Несдържаното й презрение го караше да се чувства неловко.

— Мъча се да си я представя. Предполагам, че е титулувана… че има претенции да е от потекло. О, защо не послушах клетия си добър баща!

— Какво искаш да кажеш?

— Той познава аристократите и казва за тях следното: изискани обноски и неплатени сметки.

— Аз не принадлежа към аристокрацията.

— Ти си като чичо си. Държиш се така, сякаш положението ти дава право да обръщаш гръб на всичко онова, което има значение за нас, простосмъртните. Тя също. Коя жена би била толкова подла, че да накара един мъж да наруши клетвите си? Досещам се. — Тя изплю подозренията си. — Омъжена е.

— Не желая да говоря за това.

— Къде е тя сега? В Лондон?

Той впери за миг очи в Ърнестина, обърна се и тръгна към вратата. Ърнестина стана.

— Баща ми ще окаля името ти, имената и на двама ви. Ще бъдете презрени и намразени от всички, които ви познават. Ще бъдете изгонени от Англия, ще…

Той се бе спрял до вратата. Сега я отвори. Това — или неспособността й да измисли достатъчно голям позор за него — я накара да млъкне. Лицето й трепереше, сякаш искаше да каже още много неща, но не можеше. Олюля се, после сякаш неволно изрече името му, сякаш всичко е било кошмар и сега очакваше да й кажат, че се е събудила от него.

Той не помръдна. Тя залитна и изведнъж се строполи на пода до стола си. Първото му инстинктивно желание беше да отиде при нея, но го възпря нещо в начина, по който бе паднала — някак твърде внимателно подгъна колене, докато тялото й се простря настрани върху килима.

Той се вгледа за миг в рухналата фигура и разпозна салонния истеричен припадък.

— Ще пиша веднага на баща ти.

Тя не реагира, лежеше със затворени очи, със сърцераздирателно протегната на килима ръка. Той направи няколко крачки до връвта на звънеца над полицата и рязко я дръпна, после се върна при отворената врата. Щом чу стъпките на Мери, излезе от стаята. Момичето тичешком се изкачваше по стълбите от кухнята. Чарлс кимна към салона.

— Тя припадна. В никакъв случай не се отделяй от нея. Отивам да повикам доктор Гроган.

За миг Мери като че също щеше да припадне. Хвана се за парапета и впери в Чарлс покрусени очи.

— Нали разбра? В никакъв случай няма да я оставяш сама. — Тя кимна и се опита да направи реверанс, но не помръдна. — Само е припаднала. Разкопчай роклята й.

Като му хвърли още един ужасен поглед, момичето влезе в стаята. Чарлс почака още няколко секунди. Чу слаб стон, после гласа на Мери:

— О, мис, мис, ето ме, Мери! Докторът ей сегинка ще пристигне. Няма нищо, мис, аз съм тук, няма да ви оставя.

За миг Чарлс пристъпи обратно в стаята. Видя Мери на колене, положила главата на Ърнестина в скута си. Лицето на господарката бе извърнато към гърдите на прислужницата. Мери вдигна поглед към Чарлс: живите й очи му забраняваха сякаш да наблюдава или да стои повече. Той прие справедливата им присъда.

Петдесет и първа глава

„Дълго време, както вече споменах, върху работническата класа продължаваха да тегнат силните феодални навици на подчинение и уважение. Съвременният дух почти напълно премахна тези навици… Все повече и повече из цялата страна отделни люде или групи от населението започват да прилагат и да налагат правото на англичанина да прави каквото поиска: да ходи където иска, да се среща с когото иска, да влиза където поиска, ако пожелае, да освирква, да заплашва или да чупи. Всичко това според мен води към анархия.“

Матю Арнолд, „Култура и анархия“ (1869)

За щастие доктор Гроган не беше на посещение. Чарлс отклони поканата на икономката да влезе, а почака на вратата, докато дребничкият доктор слезе забързано при него и по знак, даден от Чарлс, излезе навън, за да не се чува какво говорят.

— Току-що развалих годежа си. Тя е много разстроена. Моля ви, не искайте обяснение, а идете незабавно на Броуд Стрийт.

Гроган погледна учудено Чарлс над очилата си и без да каже дума, влезе вътре. След няколко секунди се появи от ново с шапка и лекарска чанта. Тръгнаха веднага.

— Да не би?…

Чарлс кимна. От първо дребничкият доктор изглеждаше толкова смаян, че не можа да каже нищо повече. Изминаха около двайсетина крачки.

— Тя не е такава, за каквато я мислите, Гроган. Сигурен съм.

— Нямам думи, Смитсън.

— Не търся оправдание.

— Тя знае ли?

— Само това, че има друга. Нищо повече. — Завиха зад ъгъла и се заизкачваха по Броуд Стрийт. — Ще ви помоля да не разкривате името й. — Докторът го изгледа остро. — Заради мис Удръф. Не заради мен.

Гроган внезапно се спря.

— Онази сутрин… да разбирам ли, че?…

— Моля ви, вървете сега. Ще ви чакам в хотела.

Но докторът продължи да го гледа слисан, сякаш и той не можеше да повярва, че не сънува кошмар. За миг Чарлс остана неподвижен и като го подкани с жест да продължи нагоре, се отправи през улицата към „Белият лъв“.

— За бога, Смитсън…

Чарлс се извърна, изтърпя гневния поглед на ирландеца и мълчаливо продължи пътя си. Така постъпи и докторът, макар че не изпусна Чарлс от очи, докато не се скри под свода.

Чарлс се прибра в стаята си тъкмо навреме, за да види как докторът влиза в дома на леля Трантър. Той го последва мислено; чувстваше се като Юда, като Ефиалт, като всеки предател, откакто свят светува. Но на вратата се почука и появилият се Сам го избави от по-нататъшно самоизтезание.

— Какво искаш, дявол да те вземе? Не съм звънял. — Сам отвори уста, но не издаде нито звук. Потресеният му поглед беше нетърпим. — Щом си дошъл, донеси ми чаша бренди.

Така щеше да спечели малко време. Сам донесе брендито и Чарлс започна да пие на малки глътки, но му се наложи пак да срещне облещените очи на слугата.

— Вярно ли е, мистър Чарлс?

— Беше ли у тях?

— Да, мистър Чарлс.

Чарлс отиде до еркерния прозорец над Броуд Стрийт.

— Да, вярно е. Мис Фрийман и аз няма да се женим. Върви си сега. И си дръж устата затворена.

— Но… Ами аз и мойта Мери, мистър Чарлс?

— Друг път за това, друг път. Сега не ми е до такива неща.

Той изля в гърлото си остатъка от брендито, отиде до писалището и извади лист за писмо. Минаха няколко секунди. Сам не помръдваше. По скоро краката му не помръдваха, но гушата му видимо се издуваше от напрежение.

— Чу ли какво ти казах?

В погледа на Сам се появи особен блясък.

— Да, сър. Моите почитания, но аз трябва да помисля за собственото си положение.

Чарлс рязко се обърна.

— И какво ще рече това?

— В Лондон ли шъ живейте отсега нататък, сър?

Чарлс извади писалка от поставката.

— Вероятно ще замина за странство.

— Тогаз разрешете да ви предупредя, сър, че няма да ви придружа.

Чарлс подскочи.

— Как смееш да ми говориш така, нахалнико! Марш от тук!

Сам заприлича на наежен петел.

— След като ме изслушате. Няма да се връщам в Екситър. Напускам службата при вас…

— Сам! — изригна гневът му.

— … което трябваше да направя…

— Да те вземат мътните!

Сам се изпъна. Беше на косъм да насини окото на господаря си (както призна по-късно на Мери), но овладя разпалеността си и си спомни, че аристократичният слуга има по-изискани оръжия. Затова отиде до вратата, отвори я и хвърли на Чарлс смразяващо надменен поглед.

— Едва ли, сър. По-скоро някой от вашите приятели шъ ма земе.

Вратата се затвори, и то съвсем не безшумно. Сам се отдалечаваше по коридора.

— Как смееш! Върни се!

Сам се обърна, спокоен и невъзмутим.

— Ако ви потрябва нещо, позвънете, моля, за прислугата на хотела.

И с този последен изстрел, който накара Чарлс да онемее, изчезна зад ъгъла и заслиза по стълбите. Като чу как се тръшна вратата горе, по лицето му се появи доволна усмивка, но не се задържа дълго. Изпълнил бе решението си. А се чувстваше като моряк, оставен на пуст остров, който гледа как корабът му отплува; нещо по-лошо: дълбоко в себе си усещаше, че заслужава наказанието. Боя се, че бунтът не бе единственото му престъпление.

Чарлс изля гнева си върху празната чаша от брендито, като я запрати в камината. Сега той за пръв път си представи своята голгота и перспективата никак не му се понрави. Неудържимо му се прииска да изскочи от „Белият лъв“, да се хвърли в краката на Ърнестина, да се оправдае, че е бил умопомрачен, че вътрешно се е терзаел, искал е да изпита любовта й… Биеше с юмрук по дланта на едната си ръка. Какво бе направил? Какво правеше? Какво щеше да направи? Щом дори и слугите го презираха и изоставяха!

Стоеше, обхванал главата си с ръце. После погледна часовника. Все пак трябваше да види Сара тази вечер… достатъчно му беше да си представи лицето й — нежно, покорно, топлите сълзи на радост в прегръдките му… Върна се при бюрото и се залови да съчинява писмо до бащата на Ърнестина. Още не бе свършил, когато му съобщиха, че е пристигнал доктор Гроган.

Петдесет и втора глава

„В ковчег сложете мойта годеница —

в ковчега, дето в чисто злато свети —

и после под разплакана върбица

на езерния бряг я заровете.“

Народна песен от Съмърсет: „На езерния бряг я заровете“.

Най за оплакване във всичко това бе клетата леля Трантър. Когато се върна от гости, тя очакваше да завари Чарлс, а вместо него завари къщата си в бедствено положение. Първа във вестибюла я посрещна Мери, бледа като платно и обезумяла.

— Какво се е случило, дете мое?

Мери само изтерзано поклати глава. Горе се отвори някаква врата и като повдигна полите си, добрата жена се заизкачва по стълбите, сякаш беше на двадесет години. На площадката срещна доктор Гроган, който предупредително сложи пръст на устните си. Едва когато настани мисис Трантър в злощастния салон, той й разказа истината.

— Не може да бъде! Не може да бъде!

— Уви, безкрайно съжалявам, мила госпожо. Но може и е точно така.

— Но Чарлс… толкова я обичаше, беше толкова внимателен… Ами телеграмата вчера… — Тя се огледа, сякаш за пръв път виждаше стаята си и кроткото, сведено надолу лице на доктор Гроган.

— Постъпката му е чудовищна. Не мога да я проумея.

— Но какво обяснение дава?

— Ърнестина не казва нищо. Но вие не се бойте. Тя има нужда от сън. Дадох й нещо, което ще я приспи. Утре всичко ще се изясни.

— Ах, никакви обяснения на тоя свят не могат… — разрида се тя.

— Нищо, нищо, мила госпожо. Поплачете си. Сълзите най-добре успокояват.

— Клетото момиче, ще умре от мъка!

— Едва ли. Никога досега не ми се е налагало да посочвам такава причина за нечия смърт.

— Вие не я познавате… Ами какво ще каже Емили? Аз ще изляза виновна. — Емили беше сестра й, мисис Фрийман.

— Според мен трябва веднага да й се телеграфира. Позволете ми да се погрижа за това.

— О, божичко… ами къде ще спи?

Докторът се усмихна едва забележимо на нейната непоследователност. И друг път бе имал такива случаи и знаеше, че най-добрият лек е безкрайната женска суетня.

— А сега, драга мисис Трантър, искам да ме изслушате. Няколко дни ще трябва да се грижите за племенницата си денем и нощем. Ако тя иска да се отнасяте с нея като с болна, правете го. Ако пожелае още утре да стане и да напусне Лайм, оставете я да го стори. Изпълнявайте желанията й, нали разбирате. Тя е млада и пращи от здраве. Уверявам ви, че след шест месеца ще пее весело като чучулига.

— Как може да сте толкова жесток! Тя никога няма да го преживее. Този лош… но как… — Изведнъж й хрумна нещо и тя дръпна доктора за ръкава. — Сигурно има друга жена!

Доктор Гроган се почеса по носа.

— Не знам.

— Той е чудовище.

— Но не чак толкова голямо чудовище, та да не си го признае сам, и да загуби партия, каквато много чудовища веднага биха лапнали.

— Да. Да се благодарим поне на това. — Но мисълта й се разкъсваше от противоречия. — Няма никога да му простя. — Осени я нова идея. — Още ли е в града? Ще ида да му кажа какво мисля.

Докторът я хвана за ръката.

— Забранявам ви. Той сам ме помоли да дойда тук. Сега чака да чуе, че клетото момиче е извън опасност. Аз ще говоря с него. Бъдете сигурна, че няма да му спестя нищо. Кожата ще му одера за това.

— Трябва да го нашибат с камшик и да го тикнат в дранголника. На наше време така биха постъпили. Така трябва да се постъпва. Клетото, клетото ангелче! — Тя стана. — Трябва да ида при нея.

— А аз при него.

— Кажете му от мен, че е разрушил щастието на най-милото, най-доверчивото…

— Да, да, да… Успокойте се сега. И разберете защо това ваше слугинче е толкова разстроено. Човек би казал, че по-скоро тя ще умре от мъка.

Мисис Трантър изпрати доктора и бършейки сълзи, се качи по стълбите до стаята на Ърнестина. Пердетата бяха спуснати, но дневната светлина проникваше по краищата им. Мери седеше до страдалката, но когато господарката влезе, стана. Ърнестина бе дълбоко заспала, по гръб, но с извърната на една страна глава. Лицето й беше учудващо спокойно и ведро, тя дишаше равномерно. По устните й дори се долавяше усмивка. Иронията на това спокойствие покоси мисис Трантър: клетото мило дете, като се събуди… Сълзите й отново бликнаха. Тя се посъвзе, попи очи и за пръв път погледна Мери. Момичето наистина изглеждаше покрусено до дън душа — така както всъщност би трябвало да изглежда Тина. Мисис Трантър си спомни лекото раздразнение в думите на доктора, когато си тръгваше. Тя кимна на Мери да я последва и двете излязоха вън на стълбата. Говореше шепнешком, тъй като вратата беше открехната:

— Кажи ми сега, какво се случи, дете?

— Мистър Чарлс ме повика, госпожо, а мис Тина лежеше припаднала и той хукна за доктора, а мис Тина отвори очи, ама не издума нищо, та аз й помогнах да се качи дотук и не знаех к’во да правя, щото, щом легна, госпожо, обзе я истерия и толкова се уплаших, госпожо, щото тя се смееше и пищеше и не спираше. После пристигна доктор Гроган и я успокои. О, госпожо!

— Недей, недей, Мери, ти си добро момиче. Тя нищо ли не каза?

— Само кат’ се качвахме по стълбите ме попита къде е мистър Чарлс и аз й рекох, че е отишъл за доктора. Тогава почна историята, госпожо.

— Шшт, шшт!

Гласът на Мери бе започнал да се повишава и тя също даваше тревожни признаци за истерия. Мисис Трантър изпитваше силно желание да утешава някого, взе Мери в прегръдките си и започна да я гали по главата. Макар с това да пристъпи всички закони на приличие в отношенията между господарка и прислужница, струва ми се, че онзи ключар на рая не й е затворил вратата в лицето. Тялото на момичето се разтърсваше от сподавени ридания, които тя се опитваше да овладее заради другата потърпевша. Най-сетне се успокои.

— Кажи сега, какво има?

— Ами Сам, госпожо. Той е долу. Скарал се с мистър Чарлс, госпожо, и му рекъл, че напуска, та мистър Чарлс няма да му даде сега препоръка. — Тя сподави едно закъсняло ридание. — К’во шъ стане с нас сега?

— Скарал ли се е? Кога е станало това, дете?

— Току преди да дойде, госпожо. Зарад’ мис Тина, госпожо.

— Но как така?

— Ами Сам знайше, че тъй шъ стане, госпожо. Този мистър Чарлс… той е много, много лош човек, госпожо. О, госпожо, ний искахме да ви кажем, ама не смеехме.

От стаята се чу тих звук. Мисис Трантър отиде бързо да надникне, но лицето на Ърнестина беше спокойно и дълбоко заспало. Тя пак излезе при момичето, обронило глава.

— Аз ще остана при нея, Мери. Ще поговорим после. — Момичето сведе глава още по-ниско. — Този Сам… ти наистина ли го обичаш?

— Да, госпожо.

— А той обича ли те?

— Затуй не ще да върви с господаря си, госпожо.

— Кажи му да почака. Искам да говоря с него. Ще му намерим работа.

Мери вдигна обляното си в сълзи лице.

— Аз не ща да ви напускам, госпожо.

— Няма, детето ми — докато не се омъжиш.

Мисис Трантър се наведе, целуна я по челото, после отиде да седне при Ърнестина, а Мери слезе долу. Щом стигна до кухнята, тя се спусна — под възмутения поглед на готвачката — навън в сенките на люляка и в тревожните, но нетърпеливи обятия на Сам.

Петдесет и трета глава

„Защото виждаме докъде ни е довел… стремежът да усъвършенстваме себе си едностранчиво, а не многостранно, преголямото внимание, което обръщаме на морала, тоест на покорството и изпълнителността; да бъдем безгрешни в нравствено отношение, е станало за нас толкова важно, че сме отложили за отвъдния свят грижата да бъдем съвършени в другите неща, да се превърнем в цялостни и хармонично развити човешки същества.“

Матю Арнолд, „Култура и анархия“ {1869)

— Съвзе ли се?

— Приспах я.

Докторът прекоси стаята и, с ръце на гърба, застана пред прозореца, загледан надолу по Броуд Стрийт към морето.

— … Не каза ли нещо?

Докторът поклати глава, без да се обръща; помълча малко, после изведнъж се нахвърли върху Чарлс:

— Чакам обяснението ви, сър!

Чарлс му отговори — откровено и без да търси оправдание за себе си. За Сара каза съвсем малко. Опита се само да намери извинение, загдето е измамил самия Гроган, и се оправда с убеждението си, че затварянето на Сара в каквото и да е болнично заведение би било груба несправедливост. Докторът го слушаше навъсено в напрегнато мълчание. Когато Чарлс свърши, той отново се обърна към прозореца.

— Иска ми се да си спомня какви точно наказания бе отредил Данте на Отстъпниците. Бих ги предписал и на вас.

— Очакват ме достатъчно наказания.

— Едва ли. И не по моята мярка.

Чарлс помълча.

— Отказах се от съвета ви едва след като дълго се допитвах до сърцето си.

— Джентълменът остава джентълмен, Смитсън, и когато отхвърля съвет. Но не и когато лъже.

— Мислех, че е необходимо.

— Както мислехте, че е необходимо да задоволите похотта си.

— Не мога да се съглася с тази дума.

— Трябва да свикнете. Това е думата, с която светът ще окачествява поведението ви отсега нататък.

Чарлс отиде до масата в средата на стаята и се опря с ръка на нея.

— Бихте ли предпочели цял живот да се преструвам, Гроган? Нима епохата ни и без това не е пълна с демагогия и лицемерие, не почита ли всичко фалшиво в нас? Бихте ли искали и аз да съм същият?

— Бих искал да сте мислили повече, преди да въвлечете това невинно момиче във вашия стремеж към самопознание.

— Но щом веднъж сме го постигнали, можем ли да избегнем повелите му, колкото и неприятни да са последиците?

Докторът се намръщи строго и извърна очи. Чарлс забеляза, че е раздразнен и нервен и че след първите заплахи всъщност не знае как да се отнесе към това чудовищно оскърбление на провинциалните нрави. В душата на Гроган се водеше борба между човека, който живееше вече четвърт век в Лайм, и онзи, който бе видял свят. Намесваха се и други неща: симпатиите му към Чарлс, собственото му мнение — не много различно от това на сър Робърт, — че Ърнестина е миличка, но доста повърхностна; впрочем в миналото му имаше едно отдавна погребано събитие, във връзка с което е достатъчно да кажем, че думите му за похотта се отнасяха много повече до личния му опит, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Тонът му си остана укорен, но той заобиколи въпроса за морала.

— Аз съм лекар, Смитсън. За мен има един-единствен закон, който е над всичко. Всяко страдание е зло. Може да е необходимо, но това не променя същността му.

— Не виждам тогава откъде ще дойде доброто, ако не от това зло. Мигар човек би могъл да изгради някакво по-добро „аз“ инак, освен върху развалините на старото?

— И върху развалините на клетото младо създание, така ли?

— По-добре е тя да страда веднъж, да се освободи от мен, отколкото… — Той млъкна.

— Аха. Убеден ли сте в това? — Чарлс не отговори. Докторът гледаше към улицата. — Вие извършихте престъпление и наказанието ви ще бъде да си го спомняте цял живот, така че не бързайте още да си давате прошка. Само смъртта ще ви я даде. — Той си свали очилата и ги избърса в зелена копринена кърпа. Настъпи дълго, много дълго мълчание. Накрая гласът му прозвуча по-меко, макар и все още с укор: — Ще се ожените ли за другата?

Чарлс, така да се каже, въздъхна от облекчение. Още при появата на Гроган той бе разбрал колко напразно е да убеждава себе си, че е безразличен към мнението на някакъв си доктор от курортен градец. У ирландците имаше човечност, която Чарлс дълбоко уважаваше. Знаеше, че не може да очаква пълно опрощение на греховете; но достатъчно му беше да усети, че не е обречен на пълно отлъчване.

— Имам най-искреното намерение да го сторя.

— Тя знае ли? Казахте ли й?

— Да.

— И сигурно прие предложението ви?

— Имам достатъчно основания да вярвам в това. — Той обясни подробностите около заръката, която бе дал сутринта на Сам.

Докторът се обърна към него.

— Знам, че не сте лош човек, Смитсън. Знам, че не бихте постъпили по този начин, ако не вярвахте на онова, което тя самата ви е разказала за необичайното си поведение. Но ви предупреждавам, че у вас ще остане известно съмнение. А то ще хвърля сянка върху всяка форма на закрила, която й предложите в бъдеще.

— Мислил съм над това. — Чарлс се осмели едва-едва да се усмихне. — Но също и над цялата огромна завеса от лицемерие — всичките ни мъжки приказки за жените. Те трябвало да си седят, видите ли, като стока в магазин, а ние да ги оглеждаме, да ги въртим насам-натам и да сочим една или друга: ето тази ми харесва. Ако ни позволят да се държим така, наричаме ги почтени, благовъзпитани, скромни. Но ако някой от тези предмети дръзне да има собствено мнение…

— Тя е сторила доста повече, доколкото разбирам.

Чарлс отби упрека.

— Сторила е нещо почти обичайно във висшето общество. Питам се, защо трябва да оправдаваме безброй много светски дами, които нарушават брачните си клетви, докато тя?… Впрочем аз съм много по-виновен. Тя ми изпрати само адреса си. Съвсем спокойно можех да не отида и да избягна всички последици.

Докторът му хвърли безмълвен поглед: все пак е честен. После продължи да гледа към улицата и след малко заговори с обичайния си глас и изражение:

— Може би остарявам. Известно ми е колко често днес се нарушава дадената дума, така че ако аз се покажа изненадан от това, значи да се обявя за стар мърморко. Но ето какво ме тревожи. Споделям ненавистта към лицемерните приказки, независимо дали идат от амвона или от съда. Законът винаги ми се е виждал смешен, а голяма част от религията не му отстъпва. Не ви упреквам нито на религиозна, нито на правна основа. Ще ви кажа само своето мнение и то е следното. Вие смятате, че принадлежите към някакъв интелектуален елит. Не, не, знам какво ще кажете: че не сте чак толкова суетен. Така да бъде. И все пак иска ви се да принадлежите към това избрано малцинство. Не ви виня. И аз цял живот изпитвам същото желание. Но ви моля да запомните едно нещо, Смитсън. Всички избраници в човешката история непрекъснато е трябвало да отстояват своите привилегии. Времето признава само едно оправдание. — Докторът намести очилата си и се обърна към Чарлс. — И то е следното. Независимо какви аргументи изтъкват в своя полза, избраниците са били длъжни да въвеждат по-добър и по-справедлив морал в тоя мрачен свят. Ако не успеят, остават си деспоти, султани, търсачи на удоволствия и власт единствено за себе си. С една дума — нищо повече от жертви на собствените си низки желания. Надявам се, че разбирате какво искам да ви кажа… и защо то ще важи с пълна сила за вас от този злочест ден нататък. Ако станете по-добър и великодушен, ще ви бъде простено. Но ако проявите по-голям егоизъм, ще бъдете дваж прокълнат.

Чарлс сведе очи пред строгия поглед на доктора.

— Моята съвест вече ми е подсказала същото, макар и не така убедително.

— Тогава амин. Iacta aléa est^[63] — Той взе от масата шапката и чантата си и тръгна към вратата. Но там се подвоуми и протегна ръка: — Желая ви всичко добро по пътя отвъд Рубикон.

Чарлс пое предложената му ръка, като че се давеше. Опита се да каже нещо, но не можа. Гроган стисна ръката му още по-силно, обърна се и отвори вратата. Погледна го пак, а в очите му засвяткаха пламъчета.

— А не отпътувате ли от тук най-късно след един час, ще се върна с най-дългия камшик, който успея да намеря.

При тези думи Чарлс се вцепени. Но присмехулните пламъчета бяха все още там. Чарлс преглътна една мъчителна усмивка и наведе глава в знак на съгласие. Вратата се затвори.

Той остана сам с предписанието си.

Петдесет и четвърта глава

„Сега ме брули севернякът зъл,

а колко нежно галеше южнякът…“

А. Х. Клъф, „Стихотворение“ (1841)

Справедливостта към Чарлс изисква да кажем, че преди да напусне „Белият лъв“, той изпрати да повикат Сам, но слугата не беше нито в пивницата, нито в конюшнята. Всъщност Чарлс се досещаше къде трябва да е, но оттам не можеше да го повика; затова напусна Лайм, без да го види. Качи се на каретата и веднага спусна завеските. Две мили пътува като в катафалка, после ги вдигна и полегатите лъчи на вечерното слънце — вече беше пет часът — огряха овехтялата боя и тапицерия на каретата.

Настроението му не се повиши веднага. Но после, докато се отдалечаваше от Лайм, той усети, че от раменете му сякаш се смъква товар; претърпял бе поражение, а все пак бе останал жив. Приемаше тържественото предупреждение на Гроган, че до края на живота си трябва да доказва правотата на онова, което бе извършил. Сред тучните зелени поля на Девън, опасани с майски горички, обаче бе трудно да не си представи бъдещето в розова светлина — пред него се простираше нов живот, живот с големи изпитания, но той щеше да се справи. Струваше му се, че в неговата вина има нещо благотворно: изкуплението й щеше да придаде на живота му отсъстващия досега смисъл.

Спомни си едно древноегипетско изображение в Британския музей — скулптура на фараон, застанал до жена си, която го е обгърнала с една ръка през кръста, а другата е положила над лакътя му. Чарлс винаги го бе възприемал като най-изразителен символ на съпружеска хармония, още повече, че фигурите бяха изваяни от един каменен блок. Двамата със Сара още не бяха изваяни в такава хармония, но бяха от един и същи камък. Сетне той се отдаде на размисли за бъдещето: трябваше да се уредят толкова неща. Трябва да настани Сара на подходящо място в Лондон. Щом успее да уреди работите си, да се отърве от къщата в Кенсингтън и да прибере всичко, ще заминат за чужбина. Може би най-напред в Германия, после през зимата на юг във Флоренция или Рим (ако обстановката позволява), или може би Испания. Гренада! Алхамбра! Лунна светлина, далечни звуци на циганска песен някъде долу, очи, изпълнени с благодарност и нежност… а в някоя ухаеща на жасмин стая ще лежат будни в прегръдките си, безкрайно сами, изгнаници, но слети в самотата си, неразделни в своето изгнание.

 

 

Бе паднала нощ. Чарлс се надвеси навън и съзря в далечината светлините на Екситър. Подвикна на кочияша да го откара най-напред в „Семейния пансион на Ендикот“. После се облегна назад в наслада от предстоящата сцена. Нищо плътско не бива да я загрозява, разбира се; това поне дължеше на Ърнестина не по-малко, отколкото на Сара. Но още веднъж си представи изящната жива картина на нежно мълчание, нейните ръце в неговите…

Пристигнаха. Като каза на кочияша да чака, Чарлс влезе в хотела и почука на вратата на мисис Ендикот.

— О, вие ли сте, сър?

— Мис Удръф ме очаква. Сам ще се кача.

И се отправи към стълбите.

— Младата дама замина, сър!

— Замина! Искате да кажете, излезе?

— Не, сър. Искам да кажа, че си замина. — Той безпомощно я гледаше. — Взе влака за Лондон тази сутрин, сър.

— Но аз… Сигурна ли сте?

— Както че стоя тук, сър. Ясно я чух как извика на кочияша: „Гарата!“ Той я попита за кой влак и тя му рече, както аз ви говоря сега, че е за лондонския. — Възпълничката хотелиерка се приближи. — И аз бях много изненадана, сър. Та тя беше платила стаята си за още три дни.

— Не остави ли адрес?

— Нито ред, сър. Нито спомена къде отива. — Тази черна точка очевидно бе по-силна от червената, заслужена от Сара, загдето не си бе поискала парите обратно.

— Няма ли бележка за мен?

— Помислих си, че сигурно заминава с вас, сър. Така се осмелих да предположа.

Ставаше невъзможно да стои по-дълго там.

— Ето ви моята визитна картичка. Ако ви се обади… бихте ли ме уведомили? На всяка цена. А това е за услугата и за писмото.

Мисис Ендикот се усмихна широко.

— О, благодаря ви, сър. На всяка цена.

Той излезе, но веднага се върна.

— Днес сутринта… не дойде ли един слуга с писмо и пакетче за мис Удръф? — Мисис Ендикот го погледна в недоумение. — Малко след осем часа? — Хотелиерката още недоумяваше. После извика Бети Ан, която беше подложена на строг кръстосан разпит от господарката си… докато Чарлс не си тръгна внезапно.

Отпусна се в каретата и затвори очи. Чувстваше се съвсем безволев. Ако само не бе толкова добросъвестен, ако се бе върнал веднага… Но Сам… Сам! Крадец! Шпионин! Дали не е бил подкупен от Фрийман? Или онези проклети триста лири бяха станали причина за престъплението му?

Случилото се в Лайм сега му се изясни напълно: Сам сигурно си е давал сметка, че щом се върнат в Екситър, ще бъде разкрит; значи, трябва да е прочел писмото му… гъста руменина обля Чарлс в тъмното. Ще му счупи врата, ако го види отново. За миг си помисли дори дали да не иде до полицейския участък и да подаде срещу него оплакване за… е, за кражба поне. Но веднага осъзна, че би било напразно. И каква полза ще има от това за най-важното — да открие Сара?

В надвисналия мрак Чарлс съзря само една светлинка. Тя сигурно бе отишла в Лондон; знаеше, че той живее в Лондон. Но ако е имала намерението, както спомена веднъж Гроган, да похлопа на вратата му, би се насочила по-скоро обратно към Лайм, където щеше да го завари… Та нали той бе решил, че всичките й намерения са почтени? Дали не е сметнала, че вече завинаги го е отблъснала и загубила? Единствената светлинка примигна и угасна.

Тази нощ той направи нещо, което не бе правил от много години. Коленичи до леглото си и взе да се моли; молеше се да я намери; дори да трябва да я търси до края на живота си, пак ще я намери.

Петдесет и пета глава

— Как! Ами че теб сънува! — се провикна Туидълди, като плесна тържествуващо с ръце. — И ако престане да сънува, къде мислиш, че ще идеш?

— Където съм си и сега! — отвърна Алиса.

— Не, не-е! — каза презрително Туидълди. — Ти няма да си никъде! Та ти си само един образ в съня му.

— И ако царят се събуди — прибави Туидълдъм, — ти ще изчезнеш с „пуф“ като пламък на свещ.

— Няма! — извика възмутено Алиса.

Луис Карол, „Алиса в огледалния свят“^[64] (1872)

На другата сутрин Чарлс пристигна на гарата смешно рано, сам се погрижи да натоварят багажа му — работа, неподобаваща на един джентълмен, — после си избра едно празно купе в първа класа, седна и нетърпеливо зачака тръгването на влака. От време на време вътре надникваха други пътници, но биваха отблъсквани с онзи взор на Горгона („Купето е запазено за непрокажени“), който англичаните така добре владеят. Чу се свирка и Чарлс реши, че си е извоювал усамотението, за което копнееше. Но точно в последния момент на прозореца му се появи едно брадато лице. Хладният му поглед срещна още по-хладния поглед на човека, който бърза да не изпусне влака. Закъснелият измърмори: „Извинете, сър“, отправи се към другия край на купето и седна: човек, надхвърлил четиридесетте, с ниско нахлупен цилиндър, с ръце на коленете, задъхан. Излъчваше някаква доста нахална сигурност; може би не беше дори истински джентълмен… ами някой амбициозен иконом (но иконом не би пътувал в първа класа) или моден проповедник-мирянин — един от онези тирани от амвона, който пречиства душите, попарвайки ги с евтината реторика за вечното проклятие. Определено неприятен човек, реши Чарлс, типичен представител на епохата, който заслужава устата му да бъде недвусмислено затворена, ако дръзне да влезе в разговор.

Както се случва понякога, когато човек тайно оглежда някого и мисли за него, Чарлс бе заловен на местопрестъплението и си получи заслуженото. Острият поглед на непознатия ясно му показа да не си пъха носа, където не му е работа. Той бързо насочи очи навън през прозореца и се утеши с мисълта, че човекът не по-малко от него се пази от всякаква близост.

Скоро равномерното движение потопи Чарлс в успокоителен унес. Лондон бе голям град: но тя скоро ще трябва да потърси работа. Той имаше време, възможности, желание; може да мине седмица, две, но рано или късно тя ще се озове пред него, а може и някой друг адрес да бъде пъхнат в пощенската му кутия. Колелата повтаряха: тя-не-мо-же-да-е-тъй-же-сто-ка, тя-не-мо-же-да-е-тъй-же-сто-ка, тя-не-мо-же-да-е-тъй-же-сто-ка… Влакът пътуваше през червеникавите и зелени долини към Къломптън. Чарлс видя някаква черква, без да знае къде се намира, и след малко затвори очи. Предишната нощ бе спал лошо.

Известно време неговият спътник не обръщаше внимание на заспалия Чарлс. Но брадичката му взе да клюмва все по-ниско — Чарлс бе съобразил да свали шапката си — и мъжът с брада на пророк взе да го разглежда, спокоен, че няма да бъде изненадан, докато любопитства.

Погледът му бе особен: преценяващ, съзерцателен, доста неодобрителен; сякаш много добре разбираше що за човек е този (както Чарлс смяташе, че разбира много добре що за човек е спътникът му) и не бе възхитен от видяното, нито от екземпляра. Вярно е, че сега, като не го гледаха, не правеше впечатление на толкова студен и властен, но чертите му продължаваха да излъчват някаква неприятна самоувереност — или ако не точно увереност в себе си, то поне увереност в преценката си за другите: колко може да извлече, да очаква или да изисква от тях.

Да гледаш така втренчено минута-две, би било обяснимо: пътуването с влак е отегчително, интересно е да наблюдаваш непознати и така нататък. Но този поглед, който ставаше вече канибалски настойчив, трая по-дълго от минута. Задържа се и след Тонтън, макар че за кратко се отмести, когато от шума на перона Чарлс се разбуди за няколко минути. Щом потъна отново в дрямката си, очите пак се впиха в него като пиявици. Някой ден и вие може да попаднете под такъв поглед, а тъй като нашият век не се отличава с голяма деликатност — може дори да го усетите. Настойчивият наблюдател няма да чака да заспите. Погледът му несъмнено ще излъчва нещо неприятно, някакво потайно интимно домогване… желание да ви опознае по начин, по какъвто не бихте искали да ви познава чужд човек. От опит знам, че само една професия прави погледа такъв — причудлива смесица от любопитство и съдничество; от ирония и съблазън.

Можеш ли да ми послужиш за нещо?

За какво можеш да ми послужиш?

Винаги ми се е струвало, че точно така трябва да се изобразява погледът на всемогъщия Бог — ако съществува такова абсурдно нещо. Съвсем не както ние си представяме божествения поглед, а очевидно с подъл и съмнителен умисъл (както изтъкнаха и теоретиците на френския „нов роман“). Виждам това особено ясно по добре познатото ми лице на брадатия мъж, взрял се в Чарлс, и няма да се преструвам повече.

Но ето че въпросът, който си задавам, докато се взирам в Чарлс, се различава от горните два. Питам се по-скоро: какво по дяволите да те правя сега? Мислех дали да не сложа край на житието на Чарлс, тук, в този момент, да го оставя завинаги на пътя към Лондон. Но условностите на викторианския роман не позволяват, не позволяваха да има отворен, неопределен край; а аз вече настоях, че на героите трябва да се дава свобода. Проблемът ми е прост — ясно ли е какво иска Чарлс? Съвсем ясно. Но какво иска главната героиня, не е така ясно; и аз изобщо не съм сигурен къде е тя сега. Разбира се, ако те двамата бяха частица от истинския живот, а не частица от моето въображение, решението на дилемата би било лесно: едната воля се бори с другата и печели или губи. Романът обикновено претендира, че следва действителността: писателят обикновено изкарва на ринга желанията, които са в конфликт, и след това описва борбата — само че всъщност наглася резултата, като оставя да победи онова желание, на чиято страна е той. И ние съдим за авторите на романи както по умението им да нагласят резултата (с други думи, да ни убедят, че не е нагласен), така и по героя, на чиято страна застават — било добрия, трагичния, лошия или смешния и така нататък.

Но главната причина, поради която се наглася резултатът, е стремежът на писателя да изрази пред читателя си какво е отношението му към околния свят: дали е песимист, оптимист или какъвто щете. Аз се престорих, че се вмъквам в 1867 година; но в действителност цял век зад нас. Излишно е да се проявява към нея оптимизъм, песимизъм или нещо друго, защото ние знаем вече какво е станало оттогава насам.

Така че, като продължавам да се взирам в Чарлс, не виждам причина този път да наглася резултата на борбата, в която той ще влезе. Това ми дава две възможности за избор. Да оставя борбата да се развива и да участвам в нея само като разказвач, или да заема едновременно и двете страни в нея. Взирам се в това леко повехнало, но не съвсем безсъдържателно лице. И като наближаваме Лондон, струва ми се, че виждам разрешението: а именно, дилема няма. Единственият начин, по който мога да не участвам в борбата, е да покажа два нейни варианта. Така ще ми остане само още един проблем: понеже не мога да изложа и двата варианта едновременно, и понеже последната глава тежи с тираничната си власт, вторият вариант ще изглежда окончателен и „истински“.

Изваждам кесията от джоба на редингота, вземам един флорин^[65], поставям го върху нокътя на десния си палец, мятам го нагоре, той се превърта шейсетина сантиметра във въздуха и го улавям с лявата си ръка.

Така да бъде. Изведнъж усещам, че Чарлс е отворил очи и ме гледа. Сега в погледа му има не само неодобрение; той прозира, че съм или комарджия, или душевноболен. Отвръщам му със същото неодобрение, а флорина връщам в кесията си. Той си взема шапката, изтръсква от периферията й някаква невидима прашинка (досадната прашинка съм аз) и я поставя на главата си.

Навлизаме под една от големите стоманени греди, които крепят покрива на гара Падингтън. Пристигаме, той слиза на перона и кимва на един носач. Дал нарежданията си, няколко секунди по-късно той се обръща. Брадатият мъж е изчезнал в тълпата.

Петдесет и шеста глава

„Нима възможно би било, Христе,

да видим за един-едничък час

душите на покойните; а те —

къде са? — как са? — казват ли на нас?“

Тенисън, „Мод“ (1855)

„Реномирано частно бюро за разследвания с най-изискана клиентела и ръководено еднолично от мистър Полаки. Връзки с британската и чуждата тайна полиция. Бързина и конфиденциалност. Деликатни и поверителни разследвания в Англия, на континента и в колониите. Доказателства за бракоразводни процеси и пр.“

Обява във вестник от средата на викторианската епоха

Ако не след седмица, то най-много след две тя ще се озове пред него… Започва трета седмица, но нея още я няма. Вината не е у Чарлс. Той я търси под дърво и камък.

Наел четирима детективи, той успя да стане вездесъщ. Не знам дали те работеха под едноличното ръководство на мистър Полаки или не, но наистина работеха усърдно, а и не можеше иначе, защото професията им беше нова — само от единадесет години — и бе обект на всеобщо презрение. Някакъв джентълмен, който през 1866 уби с нож един детектив, бе дори похвален. „Щом някои хора се разхождат насам-натам като разбойници, предупреждаваше «Пънч», трябва да си понесат последствията.“

Хората на Чарлс провериха най-напред в бюрата за наемане на гувернантки, но без резултат; после надникнаха в списъците на всички черковни училища. Наел карета, самият Чарлс прекара часове наред в безплодни обиколки из по-почтените бедни квартали на Лондон, като оглеждаше със зорки очи лицето на всяка срещната млада жена. Някъде тук трябва да се е настанила Сара — в Пекъм, Пентъквил, Пътни; и той претърси дузина еднакви квартали с чистички улици и къщи с по един прислужник или прислужница. Помогна на хората си да проучат и процъфтяващите новосъздадени бюра, които предлагаха работа на жени. Там вече се долавяше враждебност към всичко, свързано с потомците на Адам, защото върху тези служби мъжките предразсъдъци се стоварваха с най-голяма сила и те щяха да станат едни от най-важните разсадници на движението за еманципация. Макар и безплоден по отношение на единственото, което го интересуваше, мисля, че събраният по този начин опит съвсем не беше безполезен за Чарлс. Постепенно той започна да разбира по-добре чувството на Сара, че нейният пол е жертва на несправедливи социални предразсъдъци, които трябва да се премахнат. Една сутрин Чарлс се събуди много потиснат. Ужасяващата възможност да е станала проститутка — съдба, за каквато тя веднъж бе намекнала — му се струваше вече действителност. Още вечерта, изпаднал в паника, той отиде отново на същото място в Хаймаркет. Какво си е помислил кочияшът, не знам, но сигурно е сметнал клиента си за най-придирчивия човек на света. Обикаляха улиците цели два часа. Спряха само веднъж: под един фенер кочияшът бе видял червенокоса проститутка, но почти веднага две почуквания го накараха да продължи по-нататък.

Междувременно не закъсняха да поискат своя дан и други последици от това, че бе избрал свободата. Цели десет дни той не получи отговор на писмото си до мистър Фрийман, което най-сетне бе съчинил с хиляди мъки. След това заплашително му бе връчено на ръка и срещу подпис писмо от адвокатите на мистър Фрийман.

„Относно мис Ърнестина Фрийман

Сър,

По искане на мистър Ърнест Фрийман, баща на горепосочената мис Ърнестина Фрийман, Ви молим да се явите в кантората ни в петък, 15 часа. Ако не се явите, ще смятаме, че давате право на нашия клиент да предприеме по-нататъшни действия.

Обри и Багот“

Чарлс занесе писмото на своя адвокат. Кантората му се грижеше за деловите работи на семейство Смитсън още от осемнадесети век. Младият Монтегю, срещу чието бюро изповядалият се грешник седеше стеснително, бе малко по-възрастен от самия Чарлс. Двамата бяха учили заедно в Уинчестър, познаваха се добре и взаимно се уважаваха, макар да не бяха близки приятели.

— Какво ще рече това, Хари?

— Ще рече, момчето ми, че имаш дяволски късмет. Те се боят.

— Тогава защо ме викат?

— Няма да те оставят да се измъкнеш съвсем без нищо, Чарлс. Прекалено хубаво би било. Предполагам, че ще те накарат да направиш confessio delicti.

— Признание за вина?

— Точно така. Боя се, че те очаква някакъв гнусен документ, но единственото, което мога да те посъветвам, е да го подпишеш. Нямаш друг избор.

Същия петък следобед Чарлс и Монтегю бяха въведени в мрачната чакалня на една от сградите на адвокатското сдружение. Чарлс имаше чувството, че отива на дуел и Монтегю му е секундант. Накараха ги да чакат до три и четвърт, но тъй като Монтегю бе предвидил това предварително наказание, макар и изнервени, те се шегуваха, за да поддържат бойния си дух.

Най-сетне ги повикаха. Иззад едно голямо бюро се надигна нисък, сприхав на вид старец. Зад него стоеше мистър Фрийман, приковал в Чарлс леден поглед — кръвта ти да замръзне. Всякакво желание за шеги се изпари. Чарлс му се поклони, но не получи отговор. Двамата адвокати се ръкуваха набързо. Присъстваше и пети човек: висок, слаб, оплешивяващ мъж с пронизващи тъмни очи; като го видя, Монтегю едва забележимо потрепна.

— Познавате ли господин старши съветника Мърфи?

— Само по име.

Във викторианско време старши съветникът беше адвокат от много висок ранг; но съветникът Мърфи беше истински екзекутор — най-страшният в бранша на времето си.

Обри властно посочи два стола, на които пристигналите трябваше да седнат, после седна и той. Фрийман невъзмутимо остана прав. Докато Обри се ровеше из папки и книжа, Чарлс имаше време да попие, макар и неохотно, вдъхващата страх атмосфера, обичайна за такива места: дебелите книги, пергаментовите свитъци със зелени копринени панделки, зловещите папки на приключените дела, наредени на най-високите рафтове по стените на стаята като урни в претъпкан columbarium^[66].

Най-сетне старият адвокат ги изгледа строго.

— Според мен, мистър Монтегю, фактите около това отвратително разтрогване на годежа са неоспорими. Не зная как клиентът ви е представил действията си пред вас, но в писмото си до мистър Фрийман сам дава изобилни доказателства за вината си, макар че, както забелязах, се опитва с присъщото на себеподобните си нахалство да…

— Мистър Обри, подобен език при тези обстоятелства…

Мърфи изръмжа:

— Предпочитате ли да чуете езика, с който аз бих си послужил, и то пред съда, мистър Монтегю?

Монтегю преглътна и наведе очи. Старият Обри го погледна укоризнено.

— Познавах добре покойния ви дядо, Монтегю. Сигурен съм, че доста би поразмислил, преди да поеме защитата на довереник като вашия. Но да приемем, че сте направили изключение. Смятам, че това писмо… — и той го вдигна с два пръста като с щипци — … смятам, че това позорно писмо е нагла обида, утежняваща стореното вече голямо зло, не само защото в него се прави опит за самооправдание, но и заради пълното премълчаване на престъпната и низка връзка, която, както авторът му много добре знае, е най-черната страна от злодеянието му. — Той отправи свиреп поглед към Чарлс. — Вие, сър, може да сте мислили, че мистър Фрийман не е бил напълно осведомен за любовните ви похождения. Грешите. Известно ни е името на жената, с която сте влезли в прелюбодеяние. Имаме и свидетел на обстоятелствата, които са твърде възмутителни, за да ги споменавам.

Чарлс се изчерви. Очите на Фрийман го пронизваха. Можеше само да сведе глава и да проклина Сам.

— Моят довереник не е дошъл тук, за да защитава поведението си — обади се Монтегю.

— Значи няма да пледирате за невинност пред съда?

— Човек с вашето положение в професията ни би трябвало да знае, че не мога да отговоря на такъв въпрос.

— Ще пледирате ли за невинност, ако бъде предявен иск, или не? — намеси се отново Мърфи.

— Позволете да запазя правото си на собствено решение по този въпрос, сър.

Вълча усмивка разтегли устата на юридическия съветник.

— Решение взима съдът, мистър Монтегю.

— Може ли да продължим, мистър Обри?

Обри погледна старши съветника, който кимна строго в знак на съгласие.

— В случай като този не бих ви съветвал твърде енергично да се изправяте като защитник, Монтегю. — Той отново взе да рови из книжата. — Ще бъда кратък. Съветът ми към мистър Фрийман бе ясен. В дългата ми практика, в твърде дългата ми практика, това е най-позорният пример за непочтено поведение, с който съм се занимавал. Дори клиентът ви да не заслужава суровата присъда, която неизбежно ще получи, аз съм твърдо убеден, че неговото порочно поведение трябва да бъде изобличено за назидание на другите.

Той замълча, за да придаде по-голяма тежест на думите си. Чарлс съжаляваше, че не можа да удържи кръвта, нахлула в лицето му. Добре, че поне Фрийман гледаше вече надолу; но съветникът Мърфи знаеше много добре как да се възползва от ответник, който се изчервява. Лицето му прие иронично-садистичното изражение, което почитателите му сред младите адвокати оприличаваха на Горгона.

Обри продължи в друга гама:

— Но по причини, които няма да излагам, мистър Фрийман предпочете да прояви милосърдие, за каквото случаят не дава никакви основания. При известни условия засега той не възнамерява да възбужда съдебен процес.

Чарлс преглътна и погледна Монтегю.

— Сигурен съм, че моят клиент е благодарен на вашия.

— Въз основа на ценни съвети от страна на… — Обри се поклони на Мърфи, който кимна леко, без да отмества поглед от злощастния Чарлс — … съм изготвил писмено признание за вина. Трябва да ви уведомя, че решението на мистър Фрийман да не възбужда делото зависи единствено от това дали вашият клиент ще подпише този документ тук и пред всички присъстващи.

— Мога ли да поговоря пет минути насаме със своя клиент?

— Крайно съм изненадан, че смятате какъвто и да е разговор за необходим. — Обри понаду бузи, но Монтегю не отстъпи. — Добре тогава, добре. Щом трябва.

Така Хари Монтегю и Чарлс се озоваха обратно в мрачната чакалня. Монтегю прочете документа, после го подаде иронично на Чарлс.

— Ето ти лекарството. Ще трябва да го преглътнеш, драги.

Докато Монтегю гледаше през прозореца, Чарлс прочете признанието за вината си.

„Аз, Чарлс Олджернън Хенри Смитсън, напълно доброволно и ръководен единствено от желанието да разкрия истината, признавам, че:

1. Встъпих в брачен договор с мис Ърнестина Фрийман.

2. Невинната страна (споменатата мис Ърнестина Фрийман) не ми даде какъвто и да е повод да наруша тържествения си договор с нея.

3. Преди годежа си с нея бях напълно осведомен за общественото й положение, за характера, зестрата и бъдещото й състояние. Никакво последвало обстоятелство за гореспоменатата мис Ърнестина Фрийман не противоречеше и не отменяше по никакъв начин онова, което ми бе казано.

4. Наруших договора без уважителна причина или каквото и да е друго основание извън собствения ми престъпен егоизъм и невярност.

5. Влязох в тайни връзки с личност на име Сара Емили Удръф, живееща в Лайм Риджис и Екситър, и се опитах да укрия отношенията си с нея.

6. Поведението ми през цялото време беше непочтено и така завинаги се лиших от правото да бъда смятан за джентълмен.

Признавам освен това правото на засегнатата страна да заведе срещу мен процес sine die^[67] и без давност или условия.

Признавам правото на засегнатата страна да използва този документ, както пожелае.

Слагам подписа си по собствена воля, с ясното съзнание относно изброените условия, признавайки напълно поведението си, без каквато и да е принуда и без правото да променям, да оборвам, да възразявам или да отричам, сега или впоследствие, която и да е от гореспоменатите точки.“

— Нищо ли няма да кажеш?

— Предполагам, че е имало спор по текста. Никой юрист не би се съгласил веднага да включи шеста точка. Ако се стигне до съд, с основание може да се повдигне възражението, че колкото и да е глупав, един джентълмен не би направил подобно признание освен под натиск. Защитникът може много добре да се възползва от това. То е наистина в наша полза. Изненадам съм, че Обри и Мърфи са го допуснали. Мисля, че идеята е на таткото. Иска да те унижи.

— Каква подлост!

За миг той като че ли щеше да скъса листа на парченца. Монтегю внимателно го отне от ръцете му.

— Законът не се интересува от истината, Чарлс. Би трябвало вече да си го разбрал.

— А какво, по дяволите, значи това „да го използва, както пожелае“…

— Може да значи, че документът ще се публикува в „Таймс“. Имаше, струва ми се, нещо подобно преди две години. Но доколкото разбирам, старият Фрийман не иска да вдига много шум. Иначе щеше да те изправи пред съда.

— Следователно трябва да подпиша.

— Ако искаш, мога да се върна и да настоявам за промяна на формулировките — така че да си запазим правото да обжалваме при смекчаващи вината обстоятелства, ако се стигне до съд. Но горещо те съветвам да не го правиш. В случая самата острота на документа ще те защити по-добре. Най-добре ще бъде да приемем условията им. После, ако трябва, ще твърдим, че цената е била безбожно висока.

Чарлс кимна и те се изправиха.

— Има още нещо, Хари. Искам да разбера как е Ърнестина. Него не мога да попитам.

— Ще се опитам да поговоря със стария Обри после. Не е чак такова магаре, но трябва да се прави на такъв заради таткото.

И така те се върнаха; признанието бе подписано — най-напред от Чарлс, после от другите. Всички стояха прави.

Настъпи миг на неловко мълчание. Най-сетне мистър Фрийман заговори:

— А сега да не смееш повече да се изпречваш на пътя ми, мошенико. Защо не бях по-млад! Ако…

— Драги мистър Фрийман!

Острият глас на стария Обри накара клиента му да млъкне. Чарлс се поколеба, поклони се на двамата адвокати и излезе, следван от Монтегю. Навън Монтегю му каза:

— Почакай ме в каретата.

След минута-две той седна до Чарлс.

— Тя е добре, доколкото може да се очаква при такива обстоятелства. Това бяха думите му. Даде ми да разбера също какво смятал да прави Фрийман, ако пак тръгнеш да се жениш. Щял да покаже това, което току-що подписа, на следващия ти тъст. Има намерение да те остави ерген за цял живот.

— Така и предполагах.

— Старият Обри ми каза между другото на кого дължиш отърваването си под гаранция.

— На нея ли? И това го предполагах.

— Ако останело на таткото, Шейлок щял да си вземе фунта месо. Но в това семейство очевидно командва младата дама.

Каретата измина още стотина метра, преди Чарлс да заговори отново:

— Опозорен съм за цял живот.

— Драги ми Чарлс, щом се правиш на мюсюлманин в света на пуританите, не можеш да очакваш нищо друго. Като всеки мъж, и аз обичам хубавите женички. Не те упреквам. Но не ми разправяй, че не знаеш как се плаща за подобно нещо.

Чарлс мрачно гледаше слънчевата улица, по която се движеха.

— Бих предпочел да съм мъртъв.

— Хайде тогава да отидем на „Верей“ и да видим сметката на един-два омара, за да ми разкажеш за загадъчната мис Удръф, преди да си умрял.

 

 

Мисълта за унизителната процедура потискаше Чарлс дни наред. Той отчаяно искаше да замине за странство, никога повече да не види Англия. Клубът, приятелите… как би могъл да се яви пред тях. Даде най-строги нареждания: няма го вкъщи за никого. Единствената му цел бе да издири Сара. Един ден детективите откриха някаква мис Удбъри, току-що назначена в девическото училище в Сток Нюингтън — с кестенява коса, сходна с описанието, дадено от него. Чарлс прекара един мъчителен час пред училището. Мис Удбъри излезе, повела ученичките в индийска нишка. Тя само бегло напомняше на Сара.

Дойде юни, необикновено хубав. Накрая на месеца Чарлс реши да преустанови диренето. Детективите не губеха надежда, но тях ги интересуваше главно възнаграждението. След Лондон претърсиха Екситър; изпратен бе дори човек дискретно да събере сведения в Лайм и Чармът; всичко бе напразно. Една вечер Чарлс покани Монтегю на вечеря в жилището си в Кенсингтън и съвсем откровено, обезверен го попита какво да прави. Монтегю му отговори без колебание: да замине за странство.

— Но каква е била целта й? Да ми се отдаде… и после да ме отхвърли, сякаш не съм представлявал нищо за нея.

— Прости ми, но много вероятно е точно това да е истината. Защо онзи доктор да не е бил прав? Сигурен ли си, че не е била обладана от някаква разрушителна мъст? Да съсипе бъдещето ти… Чарлс, да те докара дотам, докъдето вече си стигнал?

— Не мога да го повярвам.

— Но волю-неволю трябва да го повярваш.

— Въпреки всичките си измислици и лъжи тя беше откровена… и честна. Може да е умряла. Тя няма пари. Няма близки.

— Ами да изпратя някой чиновник да провери в моргата.

Чарлс прие разумния му съвет едва ли не като обида, но на другия ден го послуша. Сред умрелите нямаше никаква Сара Удръф.

Той се повъртя още седмица, после една вечер изведнъж реши да замине за странство.

Петдесет и седма глава

„Но тук е в сила правилото,

което помним от школото:

Напредвай! Който изостане,

рогатият дано го хване!“

А. Х. Клъф, „Стихотворение“ (1849)

Нека да прескочим сега двадесет месеца. Свежо февруарско утро на 1869 година. Междувременно Гладстон най-сетне е стигнал до Даунинг Стрийт №10; изпълнена е последната публична екзекуция в Англия; скоро ще се появи „Подчиняването на жените“ от Мил^[68] и ще бъде открит Гъртън Колидж^[69]. Както обикновено, Темза е отвратително калносива. Но небето над нея насмешливо се синее и като вдигне човек поглед, все едно, че е във Флоренция.

Но ако погледнем надолу по новия кей на Челси, по земята още има следи от сняг. При все това, макар и само на слънце, се долавя първият лек полъх на пролетта. Iam ver…^[70] Сигурен съм, че младата жена, която бих искал да ви представя как бута детска количка (но не мога, тъй като с тези съоръжения ще се сдобием едва десет години по-късно), никога не бе чувала за Катул, нито пък, дори и да бе чувала, щеше да хареса кой знае колко всичките тези приказки за нещастната любов. Но тя не бе равнодушна към пролетта.

Та нали току-що бе оставила у дома (една миля по на запад) плода от една предишна пролет, и то така увит в одеяла, пелени и повои, че приличаше на луковица под земята. Независимо от усилията й да се облича елегантно, личеше, че и тя като всички добри градинари предпочита луковиците да са посадени една до друга. Има нещо особено в невъзмутимата бавна походка на бъдещите майки — най-безобидната предизвикателност, но все пак известна предизвикателност.

Тази невъзмутима и вътрешно горда млада жена се навежда за миг над парапета и се вглежда в сивата вода. Розови бузи, а под сламените ресници — очарователни очи, от които небето горе е съвсем малко по-синьо, но не и по-лъчисто. Лондон не би могъл да създаде такова чисто нещо. Но като се обръща и разглежда стройните редици от тухлени къщи — някои нови, някои стари — които гледат към реката оттатък улицата, очевидно е, че тя не таи лошо чувство към Лондон. В погледа й, който поглъща богатските къщи, няма завист, а наивна радост, че на света съществуват такива красиви неща.

Откъм центъра на Лондон се приближава файтон. По погледа на синьо-сивите очи личи, че младата жена все още се чуди и възхищава на такива ежедневни елементи от лондонската сцена. Файтонът спира пред голямата къща отсреща. От него слиза жена, стъпва на тротоара, изважда от портмонето си монета.

Младата особа на кея неволно зяпва от почуда. За миг пребледнява, после я залива гъста руменина. Кочияшът докосва с два пръста периферията на шапката си. Пътничката му бързо се отдалечава към вратата на къщата. Младата особа се прокрадва до тротоара, полуприкрита зад стъблото на едно дърво. Жената от файтона отваря входната врата и изчезва вътре.

— Тя беше, Сам. Видях я с ей тез две очи…

— Не ми се вярва.

Но повярва; всъщност с някакво шесто или седмо чувство винаги го бе очаквал. Като се върна в Лондон, той навести старата готвачка мисис Роджърс и чу от нея най-подробен разказ за последните черни недели на Чарлс в Кенсингтън. Това беше много отдавна. Външно той сподели неодобрението й към някогашния си господар; но вътре в него нещо се трогна: едно е да сватосваш, друго е да разтуряш сватлък.

Застанали в предния салон, много малък, но не лошо мебелиран, Сам и Мери се гледаха един друг: мрачното удивление в нейните очи срещаше мрачно съмнение в неговите. В камината гореше буен огън. И докато двамата недоумяваха, вратата се отвори и влезе дребничко слугинче на четиринайсетина години, непривлекателно на вид, което носеше поразповито вече дете — последната свястна реколта дошла от карслейкската плевня. Сам веднага пое вързопчето и го задундурка, предизвиквайки писъци — почти неизменна процедура, щом се върнеше от работа. Мери побърза да вземе скъпоценното създание и се ухили на любещия баща, а девойчето до вратата се ухили добродушно и на двамата. Сега вече можем ясно да видим, че Мери съвсем скоро ще има второ дете.

— Е, обична, отивам да си ’зема апиритива. А ти сложи вечерята, ’Ариът.

— Добре, сър, готова е след пол’вин час, сър.

— А така. Е, айде да вървя.

И все едно, че нищо не го глождеше, той целуна Мери по бузата и погъделичка бебето.

 

 

Пет минути по-късно, седнал пред чаша джин и гореща вода в ъгъла на една близка пивница, Сам вече не изглеждаше чак толкова доволен. Погледнато отвън, можеше с пълно основание да бъде доволен. Още не се бе сдобил със собствен магазин, но разполагаше с нещо не по-лошо. Първото бебе беше момиче, но той бе сигурен, че и това малко разочарование ще се уреди.

В Лайм Сам беше разиграл картите си много добре. Леля Трантър се бе поддала от самото начало. С помощта на Мери той се бе оставил в ръцете й. Не е ли разрушил бъдещето си, като е напуснал така смело господаря си? Та нали му бяха вързани в кърпа обещаните от Чарлс четиристотин (винаги искай повече, отколкото смееш) лири в заем, за да си отвори магазин? Какъв магазин?

— Амчи кат’ на мистър Фрийман, госпожа, само че къде-къде по-скромен.

Беше изиграл много добре и картата „Сара“. Първите няколко дни нищо не можеше да го накара да издаде греховната тайна на господаря си: устата му бе запечатана. Но мисис Трантър беше толкова мила — полковник Лок в Джерико Хаус търсел прислужник и безработицата на Сам трая съвсем кратко. Както и ергенството му. А церемонията, с която то приключи, бе за сметка на господарката на невестата. Естествено той трябваше да се отплати с нещо.

Като всички стари и самотни жени леля Трантър все гледаше да вземе някого под крилото си и да му помага; не я оставиха да забрави, че Сам държи да влезе в галантерийната търговия. И ето че един ден, когато беше при сестра си в Лондон, тя отвори дума за това пред зет си. Първоначално той бе склонен да поклати глава отрицателно. Но после внимателно му бе напомнено колко честно е постъпил младият слуга; а мистър Фрийман знаеше по-добре от мисис Трантър колко голяма беше и все още би могла да бъде ползата от сведенията за Чарлс.

— Добре, Ан. Ще видя какви възможности има. Може да се намери някое свободно място.

Така Сам се сдоби със служба — макар и много ниска — в големия магазин. Но това бе достатъчно. Вродената съобразителност му помагаше да навакса всичко, което не му достигаше в образованието. Опитът му като слуга се оказа много полезен в отношенията с клиентите. Обличаше се безупречно. А един ден направи и нещо повече.

Беше великолепна априлска утрин, около шест месеца след като се върна в Лондон оженен и точно девет преди вечерта, която го видяхме така унил пред чашата. Мистър Фрийман бе решил да иде пеша до магазина от дома си на Хайд Парк. Мина покрай витрините и влезе в магазина; като по даден знак всички продавачи от долния етаж наскачаха на крака и взеха да се суетят и да се кланят. В този ранен час клиентите бяха малко. Той вдигна шапка по обичайния си господарски маниер, но за голяма изненада на всички тозчас се обърна и пак излезе. Обезпокоен, надзирателят на етажа веднага го последва. Видя как магнатът застава пред една от витрините и вперва поглед в нея. Сърцето на надзирателя замря, но той боязливо се промъкна зад мистър Фрийман.

— Само за опит, мистър Фрийман. Веднага ще наредя да го махнат.

Още трима мъже спряха до тях. Фрийман им хвърли бърз поглед, хвана надзирателя за ръката и го отведе няколко крачки настрана.

— Я гледайте, Симпсън.

Постояха около пет минути. Хората отминаваха всички други витрини, но спираха пред тази. Някои я поглеждаха машинално, както бе сторил и сам Фрийман, после се връщаха няколко крачки назад да я разгледат.

Боя се, че ще бъде излишна подробност да я описвам. Но би трябвало да видите другите витрини, еднообразно претрупани и с еднообразни етикети, за да оцените отликата. Не бива да забравяте, че за разлика от нашата епоха, в която цветът на човечеството посвещава живота си на великата богиня рекламата, викторианците са поддържали нелепото схващане, че добрата стока няма нужда да се хвали. В дъното на витрината бе надиплен обикновен тъмноморав плат. Пред него, окачени на тънки жици се мъдреха привлекателно нагласени мъжки яки от всички възможни форми, размери и модели. Най-голямото умение беше в подреждането им: те образуваха думи, които викаха, не, гърмяха: „БОГАТ ИЗБОР ПРИ ФРИЙМАН“.

— Това е най-сполучливата ни витрина тази година, Симпсън.

— Точно така, мистър Фрийман. Много смело. Грабва окото.

— „Богат избор при Фрийман“. Избор — точно това предлагаме — защо ни е иначе толкова много стока? „Богат избор при Фрийман“ — отлично! Искам тази фраза отсега нататък да влезе във всичките ни листовки и реклами.

Той се запъти обратно към входа. Надзирателят се засмя.

— Дължим го до голяма степен на вас, мистър Фрийман. Онзи млад човек — нали Фароу беше? — ако си спомняте, вие лично се застъпихте да дойде при нас.

Фрийман се спря.

— Фароу… Малкото му име е Сам, нали?

— Така ми се струва, сър.

— Изпратете го при мен.

— Пристигнал е още от пет часа, сър; специално за да я подреди.

Така най-сетне Сам свенливо се яви лично пред големия човек.

— Отлична работа си свършил, Фароу.

Сам направи дълбок поклон.

— Достави ми голямо удоволствие, сър.

— Каква е заплатата на Фароу, Симпсън?

— Двадесет и пет шилинга, сър.

— Двадесет и седем и половина отсега нататък.

И Фрийман се отдалечи, преди Сам да успее да изрази благодарността си. Но това не беше всичко: като отиде в края на седмицата да си вземе заплатата, му подадоха плик с три жълтици и картичка, която гласеше: „Награда за усърдието и изобретателността“.

Сега, само девет месеца по-късно, заплатата на Сам беше се покачила шеметно до тридесет и два шилинга и половина, а тъй като бе станал постоянен член на групата аранжори на витрините, той бе убеден, че щом поиска повишение, ще го получи.

 

 

По изключение Сам си взе още един джин и се върна на мястото си. За нещастие той имаше съвест — недостатък, от който приемниците му на попрището на рекламата в наши дни са успели да се отърват. А може би това бе просто чувството му за незаслужено щастие и късмет? У всеки цивилизован човек е заложено нещо от мита за Фауст; и какво от това, че цивилизоваността на Сам не го бе научила дори кой е Фауст — той беше достатъчно опитен в светските работи, за да е чувал за сделки с дявола и докъде водят те. Известно време всичко върви добре, но един ден дяволът си иска своето. Щастието е суров господар: кара човека да си представи загубата му, особено когато се покаже благосклонно.

Тежеше му и това, че не бе признал на Мери какво е сторил. Между тях нямаше други тайни, той й се доверяваше напълно. От време на време го обземаше старият копнеж да си бъде сам собственик на магазин — нима нямаше вече доказателства за вродените си способности. Но именно Мери с верния си селски усет за това коя нива е време да се оре, изпращаше Сам нежно — а веднъж-дваж и не чак толкова нежно — да си гледа работата на Оксфорд Стрийт.

Макар още да не им личеше по говора, двамата се издигаха в обществото и съзнаваха това. На Мери всичко й се струваше като сън. Беше омъжена за човек, който печели над тридесет шилинга седмично, а родният й баща, коларят, не беше надминал и десет! Живееше в къща, наета за 19 лири на година!

И — чудо на чудесата — неотдавна трябваше да избират измежду единадесет по-нисши простосмъртни кандидати за работа, каквато едва преди две години бе вършила самата тя! Защо единадесет ли? Мери, боя се, много държеше да играе ролята на взискателна господарка — недостатък, в който тя подражаваше по-скоро на племенницата, отколкото на лелята. Впрочем тя имаше съображения, които не са чужди на младите стопанки с красиви млади съпрузи. В избора си на слугиня Мери почти не се интересуваше дали е умна и работна, а главно дали е съвсем непривлекателна. Накрая тя съобщи на Сам, че само от съжаление е предложила на Хариет шестте лири годишно, в което имаше известна истина.

Когато се прибра вкъщи вечерта след двойната доза джин, Сам обгърна с ръка налятата талия, целуна притежателката й, после насочи поглед към цветната мозайка върху брошката, която тя носеше на гърдите си и която винаги сваляше, преди да излезе, за да не би някой крадец да я удуши заради нея.

— К’во правят наш’те перли и корали, а?

Мери се засмя и попипа украшението.

— Радват ти се, Сам.

И те стояха така, вперили поглед в символа на своето щастие, което тя напълно заслужаваше и за което той най-сетне трябваше да плати.

Петдесет и осма глава

„Напразно аз я търсих. Тя изчезна

внезапно, сякаш я погълна бездна.

Не осени ме светлината звездна

в душата й — потънах в мрак…“

Харди, „Морски курорт“ (1869)

А какво ставаше с Чарлс? Не завиждам на детектива, комуто би се паднало да го следи през тези двадесет месеца. Чарлс се отби в почти всеки град в Европа, но рядко за дълго. Посети и пирамидите, и Обетованата земя. Видя — но без да вижда — хиляди забележителности и забележителни места, ходи и в Гърция, и в Сицилия; те бяха само тънките стени, които го деляха от нищото, бездънната пустота, пълната безцелност. Застоеше ли се някъде за повече от два-три дни, обземаше го непоносима летаргия и меланхолия. Пътуването стана за него потребност като опиума за наркоманите. Обикновено пътуваше сам или придружен най-много от някой местен водач или нает прислужник. Много рядко се присъединяваше към други пътници и изтърпяваше компанията им няколко дни, но те почти винаги бяха французи или германци. От англичани се пазеше като от чума: не един и двама дружелюбни негови сънародници, опитали се да установят контакт с него, изпитаха върху гърба си ледената му сдържаност.

Палеонтологията, свързана вече твърде емоционално със събитията през онази фатална пролет, престана да го интересува. Преди да затвори къщата си в Кенсингтън, той остави Геологическият музей да си избере най-ценното от колекцията му, а останалото раздаде. Мебелите му бяха събрани и покрити, а Монтегю получи нареждане да даде отново под наем къщата в Белгрейвия, щом сегашният й договор изтече. Чарлс изобщо не желаеше да живее в нея.

Четеше много и водеше дневник на пътуванията си, описваше в него само места и случки, а не собствените си мисли — по този начин просто запълваше времето си през дългите вечери в пусти ханове и странноприемници. Единствената му разтуха бяха стиховете, в които изливаше душата си; откри у Тенисън величие, сравнимо само с величието на Дарвин в неговата област. Достойнствата, които той откри, разбира се, не бяха същите, които епохата виждаше у придворния поет лауреат. Любимата поема на Чарлс стана „Мод“ — презряна от всички и смятана едва ли не недостойна за своя създател. Чете я сигурно десетки, а части от нея и стотици пъти. Винаги носеше книгата със себе си. Сравнени с поезията на Тенисън, собствените му стихове бяха слаби; по-скоро би умрял, отколкото да ги покаже някому. Ще ви дам един малък пример от тях само за да покажа как се чувстваше като изгнаник.

„Преброждам зли гори, моря жестоки,

иноезични чужди градове,

но сякаш тъна аз в блата дълбоки

по приказните злачни брегове.

 

И питам се под тия небосклони:

кое от мир лишава ме? Кое?

Знам: в най-добрия случай срам ме гони,

в най-лошия — желязно следствие.“

А за да ви оправя вкуса, ще цитирам едно много по-велико стихотворение, което той научи наизуст; поне що се отнася до него, Чарлс и аз бихме могли да сме на едно мнение: най-възвишеното кратко стихотворение от викторианската епоха.

„В морето с острови живот —

изгнанни, пусти, доживотни,

с кънтящи проливи без брод,

милиони смъртни са самотни.

Посред талазите разстлани,

те в брегове са оковани…

 

Но щом окъпе ги луна,

полъхват пролетни повеи

и екне звездна долина

от дивни трели на славеи,

щом мост от сладкогласни песни

пребрежи протоците тесни,

 

о, колко порив, колко жад

избликва всяка тяхна щерна!

Хилядолетия назад

те част от сушата безмерна

не бяха ли? Сега копнеят

пак в континенти да се слеят.

 

Чий глас божествен нареди

да секне лумналият пламък?

Чия повеля охлади

сърцата до безчувствен камък?

И ги дели с море солено —

бездънно, горко, отчуждено!“

Матю Арнолд, „На Маргарита“ (1853)

Колкото и да се самоизтезаваше в своето униние, Чарлс все пак никога не стигна до мисълта за самоубийство. Когато за пръв път с възторг осъзна, че се е отърсил от епохата си, от потеклото, класата и страната си, той не си даде сметка до каква степен свободата му бе въплътена в Сара, в очакването, че тя ще сподели изгнаничеството. В тази свобода той вече не вярваше; имаше чувството, че само е сменил един капан или една килия с друга. Все пак в отшелничеството му имаше нещо, което го крепеше: той беше отритнатият, мъжът, който не е като другите, и то заради едно решение, каквото малцина биха взели, независимо дали в края на краищата то се е оказало глупаво или умно. От време на време, като видеше младоженци — си спомняше за Ърнестина. Тогава надникваше в душата си. Завиждаше ли им, или ги съжаляваше? Установи, че поне това не смята за загуба. Колкото и горчива да бе съдбата, поне беше по-благородна от онази, която бе отхвърлил.

Странстванията му из Европа и Средиземноморието продължиха петнадесет месеца, през които той нито веднъж не се върна в Англия. Лична кореспонденция не водеше с никого; малкото писма, които пишеше, бяха адресирани главно до Монтегю и се отнасяха до делови въпроси или посочваха мястото, където да му бъдат изпращани пари и други неща. Монтегю беше упълномощен да публикува от време на време в лондонските вестници следната обява: „Умолява се Сара Емили Удръф или онзи, който знае настоящето й местожителство…“, но отговор нямаше.

Когато получи писмото с новината за разваления годеж, сър Робърт от първо се ядоса, но в сладостно очакване на собственото си щастие вдигна рамене и отпъди мрачните мисли. Чарлс е млад, дявол да го вземе: лесно ще си намери не по-лошо, дори много по-добро момиче: добре, че поне спести на сър Робърт неудобството да се сродява с Фрийман. Преди да напусне Англия, племенникът отиде веднъж да посети от вежливост мисис Бела Томкинс; не хареса дамата и съжали чичо си. Отказа се окончателно от предложената му повторно Малка къща и не спомена нищо за Сара. Обеща да се върне за сватбата, но лесно наруши обещанието си, като измисли, че се е разболял от малария. Близнаци, както си бе представял той, не се пръкнаха, но през тринадесетия месец от неговото изгнание надлежно се появи син и наследник. Дотогава обаче Чарлс бе дотолкова свикнал със своята орис, че — след като изпрати поздравително писмо — просто реши никога повече да не стъпи в Уинсиът.

Той водеше почти монашески живот ако не в прекия смисъл — най-добрите хотели в Европа знаеха, че английските джентълмени отиват в странство, за да се поразпуснат и възможности за това не липсваха, — то поне емоционално. Извършваше (или извращаваше) акта с някакво безмълвно равнодушие — както разглеждаше гръцките храмове или поглъщаше храната си. Правеше го просто за хигиена. На света нямаше вече любов. Понякога в някоя катедрала или картинна галерия за миг си представяше, че Сара е до него. След такива мигове видимо се стягаше и си поемаше дълбоко дъх. Не само че не си позволяваше лукса да изпитва празна носталгия, но ставаше все по-несигурен за границата между истинската Сара и онази Сара, която бе създал в безброй такива мечти: първата — същинска Ева в плът и кръв, загадъчност, любов и проникновение; а другата — наполовина интригантка, наполовина луда гувернантка от затънтен морски градец. Дори си представи как отново я среща и не намира в нея нищо друго, освен собственото си безумие и заблуда. Не се отказа от обявите във вестниците, но започна да си мисли, че все едно — няма кой да им отговори.

Най-големият му враг беше скуката; и една вечер в Париж, като разбра, че не му се иска нито да е в Париж, нито да пътува отново до Италия или Испания, или където и да е в Европа — тъкмо скуката го накара да се върне у дома.

Като казвам у дома, не мислете, че имам предвид Англия: в нея той вече не би могъл да се чувства у дома, при все че след Париж се върна за една седмица в Лондон. Преди това, от Ливорно до Париж, бе пътувал в компанията на двама американци — възрастен джентълмен и племенника му, пристигнали с кораб от Филаделфия. Може би само заради удоволствието, че разговаря с някого на не съвсем чужд език, но Чарлс направо се влюби в тях: простодушната радост, която им доставяше разглеждането на забележителностите (той лично ги разведе из Авиньон и им показа Везле), беше почти невероятна. Но в нея нямаше никакво лицемерие. Те съвсем не бяха глупавите янки, с каквито, според англичаните викторианци, бяха населени Съединените щати. Единственият им недостатък бе, че гледаха наивно на Европа.

По-възрастният филаделфиец бе безспорно много начетен човек с богат житейски опит. Веднъж след вечеря в присъствието и на племенника двамата с Чарлс поведоха дълъг разговор за достойнствата на метрополията, от една страна, и на бунтовната колония, от друга. Критичното отношение на американеца, изразено наистина много вежливо, докосна силно чувствителна струна у Чарлс. Под американския акцент той долови възгледи, твърде сходни с неговите собствени: много смътно и само по аналогия с дарвинизма съзря дори възможността някой ден американците да изместят вида, от който бяха произлезли. Нямам, разбира се, предвид, че мислеше да емигрира там, при все че хиляди представители на по-бедните английски класи го правеха ежегодно. Обетованата земя, която те виждаха отвъд Атлантика (подтиквани от най-позорните лъжи в историята на рекламата), не беше онази Обетована земя, за която той мечтаеше: земя, населена с по-трезво мислещи, по-естествени джентълмени — точно като филаделфиеца и възпитания му племенник — които живеят в по-естествено общество, както лаконично му бе казал вуйчото:

— У дома, общо взето, говорим онова, което мислим. А моето впечатление от Лондон — простете, мистър Смитсън — е, тежко ви, ако не говорите обратното на онова, което мислите.

Работата не свърши дотук. На една вечеря в Лондон Чарлс сподели идеята си с Монтегю. Що се отнася до Америка, Монтегю не прояви голям възторг.

— Хората, с които можеш да размениш две приказки там, сигурно се броят на пръсти, Чарлс. Не можеш да предлагаш убежище за цялата измет на Европа и същевременно да създаваш цивилизовано общество. При все че някои от старите градове, бих казал, са доста прилични посвоему. — Той отпи от портвайна си. — Но, между другото, тя може да е именно там. Сигурно и на теб ти е минало през ума. Чувал съм, че евтините параходни рейсове дотам са пълни с млади жени, тръгнали да дирят съпрузи. Не че нейните подбуди биха били такива, разбира се.

— Не съм се сетил. Право да ти кажа, в последните месеци изобщо не мисля много за нея. Загубих надежда.

— Тогава върви в Америка и удави мъката си в пазвите на някоя очарователна Покахонтас^[71]. Чувал съм, че за расовия английски джентълмен — стига да поиска — има богат избор на миловидни създания pour la dot comme pour la figure^[72].

Чарлс се засмя — но дали при мисълта за миловидните създания с добра зестра, или защото не бе казал на Монтегю, че вече си е купил билет — оставям сами да решите.

Петдесет и девета глава

„От себе си отчаян, без въпроси,

какъв да съм, кое е най-добре,

поемам курс — и корабът ме носи напред,

напред, по звездното море.“

Матю Арнолд, „Със собствени сили“ (1854)

Пътуването по море от Ливърпул не беше приятно. Често му се налагаше да се кланя на кофите, използвани при буря, а когато се чувстваше добре, не преставаше да се пита защо изобщо се бе запътил към нецивилизованата половина на земното кълбо. Толкова по-добре може би. Бе започнал да си представя Бостън като жалко селище от дървени колиби… и в една озарена от слънцето утрин истинският град с островърхи покриви в керемидено и бяло и с онази пищно златна катедрала приятно го окуражи. Първото впечатление от Бостън не се оказа измамно. Така както бе харесал своите филаделфийци, той хареса и смесицата от изисканост и искреност на бостънското общество. Не че го понесоха на ръце, но само за една седмица от пристигането му няколкото препоръчителни писма, които носеше със себе си, се превърнаха в множество покани. Бе въведен в клуба „Атенеум“^[73], ръкува се с истински сенатор; стисна и сбръчканата кокалеста ръка на един още по-велик, макар и не така досадно словоохотлив човек — старият Натаниъл Лодж, който бе чул оръдието на Банкър Хил^[74] от детската си стая на Бийкън Стрийт. Чарлс обаче не можа да се запознае с един далеч по-известен писател, размяната на мисли с когото не би била от особен интерес за човека, получил достъп до кръжеца „Лоуъл“ в Кеймбридж, и който сам вече стоеше на прага на решение, точно противоположно по подбуди и цели — един вид кораб, който, тласкан от насрещно течение, обтяга котвените вериги и се въоръжава за криволичещия си и зигзагообразен курс към по-богатото, но затлачено пристанище Рай (но нека не имитирам майстора на словото)^[75].

При все че, както беше редно, отдаде почит на люлката на свободата във Фаниъл Хол, Чарлс се натъкна и на известна враждебност, защото още не бяха простили на Англия неотдавнашната й подла роля в Гражданската война, а стереотипните образи на Джон Бул и Чичо Сам бяха плод на едно и също грубо опростенчество. Но Чарлс съвсем очевидно не отговаряше на този стереотип; той обяви, че добре съзнава справедливия характер на Войната за независимост, че се възхищава от Бостън като център на американската научна мисъл, на Движението против робството и безброй други неща. Със сдържана усмивка посрещаше закачките за английския чай и червенодрешковците^[76] и се стараеше да не проявява високомерие. Мисля, че две неща му харесаха най-много: прелестната и съвсем различна природа на Новия свят — непознати растения, дървета, птици — и удивителните вкаменелости, които откри при посещението си в Харвард, оттатък реката, носеща неговото име. А другото хубаво нещо бяха самите американци. В началото му направи може би впечатление известна липса на по-тънък усет към иронията и няколко пъти му се наложи да излиза от неудобно положение, когато забележки, направени с добронамерен хумор, биваха възприемани дословно. Но в замяна на това в отношенията имаше откровеност и непринуденост, а в голямото гостоприемство — очарователно любопитство, наивност едва ли не, но с лик възхитително свеж в сравнение с гримираното лице на европейската култура. Този лик твърде скоро придоби ясно изявени черти на жена. Младите американки бяха много по-непосредствени от европейските си съвременнички; отвъд океана движението за еманципация имаше вече двадесетгодишна история. Напредничавите му идеи силно допадаха на Чарлс.

Симпатиите бяха взаимни, тъй като в Бостън най-изисканият вкус, особено от женска страна, все още залиташе по Лондон. Чарлс бе навярно готов да се влюби, но винаги го съпътстваше споменът за онзи ужасен документ, който мистър Фрийман бе изтръгнал. Той заставаше между него и лицето на всяко невинно момиче, което виждаше. Само едно лице можеше да му донесе опрощение и да заличи злото.

А и толкова много от тези лица му напомняха за Сара: в тях имаше нещо от нейната дързост, нейната прямота. В известен смисъл те възкресяваха някогашната му представа за нея — тя бе забележителна жена и тук щеше да се чувства като у дома си. Все по-често започна да си спомня казаното от Монтегю: може би наистина тя е тук. Предишните петнадесет месеца бе прекарал в страни, където различните черти и костюми много рядко събуждаха спомени за нея. Тук се намираше сред жени главно от англосаксонски и ирландски произход. Десетки пъти през първите дни коса с познат кестеняв оттенък, нечия лека походка или фигура го караха да се закове на място.

Веднъж, като прекосяваше парка на път за Атенеума, забеляза едно момиче, което вървеше пред него по странична алея. Беше толкова сигурен, че мина направо през тревата. Не беше Сара. И Чарлс бе принуден да измънка някакво извинение. Продължи пътя си разтреперан — толкова силно се бе развълнувал в тези няколко мига. На следващия ден пусна обявление в един бостънски вестник. Същото правеше навсякъде, където отидеше след това.

Падна първият сняг и Чарлс се отправи на юг. Посети Манхатън и не го хареса колкото Бостън. После прекара две много приятни седмици в родния град на познайниците си от Франция и би оспорил справедливостта на прочулата се доста по-късно шега — „Първа награда — една седмица във Филаделфия; втора награда: две седмици във Филаделфия.“ Оттам продължи още по на юг; видя Балтимор, Вашингтон, Ричмънд, Рали, възторгът му от новата природа и новия климат нямаше край. Имам предвид новите метеорологични условия, защото политическият климат — не забравяйте, че сме декември 1868 — съвсем не будеше възторг. Чарлс попадаше в опустошени градове, сред покрусени хора — жертва на Реконструкцията^[77]; пагубното управление на президента Андрю Джонсън скоро щеше да отстъпи на още по-катастрофалното — на Юлисис С. Грант. Във Вирджиния му се стори, че трябва отново да стане англичанин, при все че по ирония, която той не оцени, джентълмените, с които разговаря и там, и в двете Каролини, бяха почти единствените поддръжници на революцията от 1775 година сред висшите колониални класи. Чарлс чу дори безумни приказки за ново отцепване и съединение с Англия. Той обаче дипломатично мина невредим през всички тези неудобства, без да разбира напълно какво става, но все пак доловил странната необятност и затормозената енергия на тази раздвоена нация.

Днешният англичанин изпитва подобни чувства в Съединените щати: колко много хубави и колко много отвратителни неща! Колко хитрости и колко честност! Каква бруталност и насилие и каква загриженост и стремеж към по-добро общество! Чарлс прекара януари в разрушения Чарлстън и за пръв път се запита дали пътува, или емигрира. Забеляза, че в говора му проникват някои американски изрази и интонации; улови се, че е пристрастен — по-точно, че е раздвоен като самата Америка, тъй като едновременно оправдаваше ликвидирането на робството и съчувстваше на гнева на южняците, които съзнаваха твърде добре какво се крие зад усилията на политиците от Севера да дадат права на негрите. Сред томителните красавици и свъсените капитани и полковници той се почувства като у дома, но си спомни Бостън — по-румени лица и по-бели души… във всеки случай по-пуритански души. В края на краищата установи, че там е бил по-щастлив и сякаш за да си го докаже по парадоксален начин, пое още по на юг.

Вече не се отегчаваше. Онова, което Америка му даде или възвърна — може би тъкмо Америка от онова време, бе някаква вяра в свободата. Решимостта на всички наоколо да вземат в ръцете си съдбата на нацията (независимо от злощастните първоначални резултати) му подейства освобождаващо, а не потискащо. Смешните провинциални маниери на домакините започнаха да му се струват гаранция за липсата на лицемерие. Чарлс намери оправдание дори за безкрайните прояви на постоянна неудовлетвореност и склонност към саморазправа — процес, който неизменно превръща съдията в екзекутор: с една дума, за хроничното насилие в това общество, чиято конституция бе замаяна от идеите на свободата. В целия Юг владееше дух на анархия; но дори той се стори на Чарлс за предпочитане пред суровия железен ред в неговата страна.

Всички тези чувства обаче той пазеше у себе си. Една спокойна вечер, докато още беше в Чарлстън, застанал на океанския бряг — точно срещу Европа, отдалечена на три хиляди мили, — Чарлс написа друго стихотворение — по-добро, малко по-добро от предишното, което четохте.

„Потърсили са истина голяма,

за Албион — сив старец — недостъпна.

У нас за тез въпроси смелост няма —

задала ги е младостта им тръпна.

 

Сред тях съм чужденец, но мойто бреме

и мойте въжделения са техни.

И струва ми се, че дошло е време

човек да не линее, да не вехне,

 

а да се извиси със свойте братя

до Рай, издигнат над твърдта ни грешна,

изсечен на неправдата в недрата…

и нищо, че на майката е смешна

 

безпомощната бебешка ръчичка;

тя няма все на маминка да чака,

а утре ще опита и самичка,

по другиден ще е десница яка —

и млад левент ще я издигне,

горда, над злачна шир, индигова и ведра,

за благослов на щурвала и борда,

извели го в земя добра и щедра.“

И нека точно тук сред мъглата от ямбически стъпки, реторични въпросителни и наистина не съвсем лошия образ на „злачна шир, индигова и ведра“ да оставим Чарлс за кратко.

 

 

Бяха минали почти три месеца, откакто Мери съобщи новината; април бе в самия си край. През това време Фортуна направи от Сам още по-голям длъжник, като го дари с онова второ издание от мъжки пол, което той толкова много искаше. Беше неделя вечер, изпълнена със златистозелени пъпки и камбанен звън, на долния етаж леко потракваха съдове, което показваше, че младата му наскоро родила жена и помощницата й приготвят вечерята. И докато едното дете се мъчеше да се изправи на скута му, където лежеше триседмичното братче с тъмни присвити очички, които вече будеха възторг у Сам („Хитро като маймунка“), чудото стана: нещо в тези очи успя да прониже не съвсем пуританската душа на Сам.

Когато два дни по-късно Чарлс, стигнал в странстванията си до Нови Орлеан, се върна в хотела от разходка по Вийо Каре, чиновникът му подаде телеграма, която гласеше:

„НАМЕРЕНА. ЛОНДОН. МОНТЕГЮ“

Чарлс прочете думите и се извърна. Толкова време бе минало, толкова неща бяха се случили… Той гледаше към оживената улица, без да вижда нищо и без да изпитва очакваното чувство, на очите му залютя от сълзи. Излезе на верандата и си запали пура. Минута-две по-късно се върна при чиновника.

— Корабът за Европа… бихте ли ми казали кога има кораб за Европа?

Шестдесета глава

„Лалаги дошла е! Хей!

Пак е при нас — здравей!“

Харди, „Очаквана“

Слезе от файтона на моста. Беше последният ден на май, топъл, щедър, разлистените дървета скриваха фасадите, а небето, наполовина синьо, бе осеяно с пухкави облачета, сянката на едно от тях се разстла за миг над Чарлс, докато големите магазини оттатък реката бяха все още на слънце.

Монтегю не знаеше нищо. Сведението дошло по пощата: лист хартия, съдържащ само името и адреса. Застанал пред бюрото на адвоката, Чарлс си спомни предишния адрес, който бе получил от Сара; но този бе изписан с едри печатни букви. Нейният почерк беше ситен. Само лаконичността напомняше за нея.

Според нарежданията, които Чарлс му бе дал с телеграма, Монтегю бе действал много предпазливо. Никой не биваше да й се обажда, за да не се уплаши и да избяга отново. Един чиновник влезе в ролята на детектив със същото описание в джоба си, което бе дадено на професионалистите. Той съобщи, че на този адрес, изглежда, наистина живее млада жена с характерните белези на търсената и че въпросната личност е известна под името мисис Ръфуд. Находчивото разместване на сричките разсея всички следи от съмнение в точността на сведението, а — след първия шок — и заплахата, криеща се в думата „мисис“. Подобни хитрости бяха съвсем обичайни сред самотните жени в Лондон и показваха точно обратното. Сара не се беше омъжила.

— Виждам, че е изпратено от Лондон. Нямаш ли представа…

— Изпратено е оттук, следователно от човек, който е чел нашите обяви. Адресирано е лично до теб, което показва, че той знае от чие име действаме, но, изглежда, не се интересува от предлаганата награда. Това навежда на мисълта, че може да е самата дама.

— Но защо е трябвало да чака толкова дълго време, преди да се разкрие? А и това не е нейният почерк. — Монтегю мълчеше в недоумение. — Твоят чиновник не е ли научил още нещо?

— Той изпълняваше само нарежданията, Чарлс. Забраних му да пита каквото и да е. Случайно дочул на улицата как една съседка й пожелавала „добро утро“. Така узнахме името й.

— А къщата?

— Почтен семеен дом. Точно това са думите му.

— Тя сигурно е гувернантка там.

— Много е вероятно.

В този миг Чарлс се обърна към прозореца и добре стори, защото погледът, който Монтегю бе отправил към гърба му, издаваше недостатъчна искреност. Той бе забранил на чиновника да разпитва, но си позволи да разпита чиновника.

— Възнамеряваш ли да се срещнеш с нея?

— Драги Хари, да не би да съм прекосил Атлантика… — Чарлс се усмихна вместо извинение за резкия си тон. — Знам какво ще ме попиташ. Не мога да ти отговоря. Прости ми, но този въпрос е твърде личен. Истината е, че не знам какво всъщност чувствам. Очаквам да разбера едва след като я видя. Знам само, че… продължавам да мисля за нея. Че трябва да говоря с нея, трябва… Разбери.

— Трябва да питаш Сфинкс.

— Както искаш го кажи.

— Стига да не забравяш какво се е случило с онези, които не са успявали да намерят отговора на загадката.

Чарлс направи печална физиономия.

— Щом трябва да избирам между мълчанието и смъртта, по-добре приготви надгробното слово.

— Имам подозрения, че не ще бъде необходимо.

Те се усмихнаха един на друг.

Но сега, запътил се към дома на Сфинкс, той не се усмихваше. Не знаеше нищо за квартала; имаше впечатлението, че е нещо като Гринвич от по-ниска категория — място, където изживяваха дните си морски офицери в оставка. Викторианска Темза е била много по-мръсна, отколкото е днес; при всеки прилив във водите й отвратително се носели канални нечистотии. Веднъж вонята й била така непоносима, че принудила Камарата на лордовете да напусне заседателната зала; смятало се, че Темза е причинила холерата; а къщите по бреговете й далеч не са били признак на онази социална изисканост, на каквато са в нашето обезмирисено общество. При все това Чарлс установи, че тези къщи са доста красиви — колкото и странен вкус да са имали обитателите им при избора си на квартал, очевидно не бедността ги бе тласнала тук.

Най-сетне, вътрешно разтреперан, с усещането, че пребледнява, и с чувството, че се унижава — новото му американско „аз“ се бе изпарило пред внушителното, дълбоко вкоренено у него минало — смутен, той си даваше сметка, че е в ролята на джентълмен, който посещава някакъв по-високопоставен слуга — Чарлс стигна до фаталната врата. Тя бе от ковано желязо, а зад нея къса пътека водеше до висока тухлена къща, по-голямата част от която бе скрита зад пищна глициния, стигаща чак до покрива и току-що започнала да разтваря първите си гроздчета от светлосини цветове.

Той повдигна пиринченото чукче и почука два пъти; почака двадесетина секунди и почука пак. Този път вратата се отвори и пред него застана една прислужница. Зад гърба й той зърна просторен вестибюл с толкова много картини, че приличаше досущ на художествена галерия.

— Бих искал да говоря с мисис… Ръфуд, доколкото знам, живее тук.

Прислужницата бе стройно девойче с големи очи и без обичайната дантелена шапчица. Ако не беше с престилка, той дори би се озадачил как да се обърне към нея.

— Името ви, ако обичате?

Той забеляза липсата на „сър“: може би тя не бе прислужница — говореше много по-изискано. Подаде й визитната си картичка.

— Кажете й, моля, че идвам от много далеч, за да я видя.

Девойката без стеснение прочете картичката му. Не беше прислужница. Като че ли се поколеба. От отсрещния тъмен край на коридора се чу шум. На вратата застана мъж, шест-седем години по-възрастен от Чарлс. Девойката с облекчение се обърна към него:

— Господинът желае да види Сара.

— Така ли?

В ръката си държеше писалка. Чарлс свали шапка и каза от прага:

— Бъдете така любезен… По личен въпрос… Познавам я добре, отпреди да дойде в Лондон.

Имаше нещо неприятно във внимателния, макар и много кратък поглед, с който мъжът прецени Чарлс; леко напомняше на евреин, с някаква небрежна суета в облеклото… малко като Дизраели на младини. Мъжът погледна момичето.

— Тя нали…

— Мисля, че водят разговор. Нищо повече.

Неназованите събеседници трябва да бяха очевидно нейните питомци, децата.

— Заведете го тогава горе, мила. Заповядайте, сър.

С лек поклон той изчезна така внезапно, както се беше появил. Девойката даде знак на Чарлс да я последва. Трябваше сам да затвори вратата зад гърба си. Докато тя се изкачваше по стълбите, той успя да хвърли поглед на окачените нагъсто картини и графики. Имаше достатъчно познания в модерното изкуство, за да разпознае школата, към която повечето от тях принадлежаха, както и нашумелия и известен художник, чиито инициали се забелязваха на някои платна. Фурорът, предизвикан от него преди двадесетина години, бе отшумял; картините му, навремето смятани достойни само за огъня, сега имаха висока цена. Джентълменът с писалката очевидно беше доста заможен колекционер на картини, макар и с малко съмнителна стойност.

Чарлс последва стройния гръб на девойката по стълбите до първия етаж. Още картини и повечето от все същата съмнителна школа. Но вече го бе обзело твърде силно нетърпение, за да им обръща внимание. Като поеха към втория етаж, той се осмели да попита:

— Като гувернантка ли работи тук мисис Ръфуд?

Девойката спря по средата на стълбите и се обърна развеселена и изненадана. После сведе поглед.

— Вече не работи като гувернантка.

За миг очите й срещнаха неговите. След това тя продължи нагоре.

Стигнаха до втория етаж. Непроницаемата му водачка се насочи към една врата.

— Бъдете любезен да почакате тук.

Тя влезе в стаята, като остави вратата открехната. Чарлс успя да зърне отворен прозорец с дантелено перде, което летният ветрец леко издуваше навътре, а отвъд гъстия листак проблясваше реката. Чуваше се тих говор. Той се попремести, за да вижда по-добре в стаята. Сега забеляза двама мъже, джентълмени. Стояха пред картина, поставена върху статив, полуобърнат към прозореца, за да се осветява по-добре. По-високият от двамата се наведе да разгледа внимателно някакъв детайл и Чарлс можа да види и втория. Точно тогава случайно отправи поглед през вратата и срещна очите на Чарлс. После едва-едва наклони глава към някого в невидимия ъгъл на стаята.

Чарлс стоеше като гръмнат.

Защото познаваше това лице; дори веднъж заедно с Ърнестина го бе слушал да говори повече от час. Невъзможно, но все пак… Ами мъжът долу! Картините и графиките! Той бързо се извърна и като човек, чийто кошмарен сън изведнъж се оказва действителност, погледна през сводестия прозорец в задния край на стълбището към зелената градина долу. Не видя нищо — само безумието на собственото си убеждение, че падналите жени падат все по-надолу. Нима не бе дошъл, за да спре закона на гравитацията? Беше потресен като човек, установил внезапно, че светът около него е обърнат с главата надолу.

Шум.

Той мигновено се обърна. Тя стоеше пред вратата, която току-що бе затворила, с ръка на пиринчената топка, преградила изведнъж пътя на слънцето, неясна. А облеклото й! Беше толкова променено, че за миг той не можа да я познае. Винаги си я бе представял в предишните й дрехи, с тревожно лице, изплувало от овдовялата тъмнина. Но срещу него стоеше жена, облечена поновому, отхвърлила явно всички официални схващания за дамската мода. Полата й беше в наситено тъмносин цвят, прихваната в талията от пурпурен колан с позлатена звездообразна тока, който стягаше и копринената блуза на розови и бели райета, с дълги ръкави и с нежна якичка от бяла коприна, на която вместо панделка имаше малка камелия. Косата бе свободно привързана назад с червена кордела.

Това привидение, очарователно в бохемската си елегантност, накара Чарлс да си помисли веднага две неща. Едното беше, че тя изглеждаше не две години постара, а две години по-млада; другото — че по някакъв непонятен начин той се е върнал не в Англия, а се е озовал обратно в Америка. Точно такова бе всекидневното облекло на повечето елегантни млади жени там. Те разбираха, че такива дрехи са по-практични, по-семпли и по-привлекателни от безсмислените тургори, корсети и кринолини. В Съединените щати този стил с умели и парадоксално кокетни намеци за еманципация и в други отношения се бе сторил на Чарлс много очарователен, но сега, подозрително настроен от много неща, лицето му придоби онзи розов цвят на карамфил, какъвто имаха райетата на блузата й.

Първият шок — как изглежда, каква е станала! — бе последван от чувство на облекчение. Очите, устата, неизменното упорство… бяха същите. Тя бе необикновеното създание от най-щастливите му спомени, само че разцъфнало, узряло, излетяло от черната какавида.

Десет дълги секунди никой не проговори. После, стиснала нервно с пръсти позлатената тока, тя сведе поглед.

— Как се озовахте тук, мистър Смитсън?

Не тя бе изпратила адреса. Не беше благодарна. Той не си спомни, че тя зададе същия въпрос, който той й бе задал веднъж, когато неочаквано бе попаднала на него, но усети, че кой знае как сега двамата са си сменили местата. Той бе молителят, а тя — неохотният слушател.

— Адвокатът ми получил известие, че живеете тук. Не знам кой го е изпратил.

— Адвокатът ви?

— Не знаете ли, че развалих годежа си с мис Фрийман?

Сега беше неин ред да се изненада. Един дълъг миг очите й го гледаха изпитателно, после се сведоха. Не е знаела. Той се приближи една крачка и заговори тихо:

— Обходих всяко кътче на града. Всеки месец давах обяви с надеждата, че…

Сега и двамата гледаха в земята пред себе си — красивия персийски килим, опънат по цялата дължина на коридора. Той се опита да овладее гласа си.

— Виждам, че сте… — не намери думи, но искаше да каже „напълно променена“.

Тя рече:

— Животът се отнесе добре с мен.

— Онзи джентълмен вътре — не е ли…?

Тя кимна, потвърждавайки името във все още невярващите му очи.

— И тази къща принадлежи на…

Тогава тя едва-едва си пое въздух — толкова обвинителен бе станал тонът му. В съзнанието му се прокрадна случайно дочута клюка. Не за мъжа, когото бе видял в стаята, а за онзи долу. Без да каже нищо, Сара се насочи към стълбите, които водеха към по-горния етаж. Чарлс стоеше като закован. Тя колебливо насочи поглед към него.

— Елате, моля.

Той се изкачи след нея по стълбите и видя, че тя влиза в една стая, която гледаше на север към голямата градина долу. Беше ателие. На маса до вратата безразборно бяха пръснати рисунки. На статива току-що бе започната картина с маслени бои — първите щрихи загатваха млада жена, тъжно свела поглед на фон от листа; до стената бяха обърнати още платна; на другата стена имаше ред закачалки, от които висяха всякакви пъстроцветни женски дрехи — рокли, шалове, воали; голяма глинена делва; маси с пособия — туби, четки, бурканчета за бои. Един барелеф, няколко малки скулптури, амфора с тръстика в нея. Едва ли имаше местенце, незаето от нещо.

Сара стоеше пред прозореца с гръб към него.

— Асистентка съм. Помагам му.

— Служите му и за модел?

— Понякога.

— Разбирам.

Но не разбираше нищо; само виждаше с ъгълчето на окото си една от скиците на масата до вратата. Беше гола жена — гола само от кръста нагоре, — придържаше амфора на бедрото си. Лицето като че ли не беше на Сара, но го виждаше под такъв ъгъл, че не можеше да е сигурен.

— Тук ли живеете, откакто напуснахте Екситър?

— Тук живея от една година.

Да можеше само да я попита как се бяха срещнали! Какви са отношенията им? Поколеба се, после остави шапката, бастуна и ръкавиците си на един стол до вратата. Падаща почти до кръста, сега косата й се разкриваше в цялата си пищност. Стори му се по-дребничка, отколкото си я спомняше, по-крехка. Един гълъб запърха с крила да кацне на перваза пред нея, подплаши се и отлетя, долу се отвори и затвори врата. Дочуха се мъжки гласове, които се отдалечиха по стълбите. Стаята ги разделяше. Всичко ги разделяше. Мълчанието стана непоносимо.

Бе дошъл да я избави от бедност, от тягостна работа в тягостен дом. Бе дошъл в пълно снаряжение, готов да убие дракона… А ето че дамата на сърцето му бе осуетила всичко. Нямаше вериги, нямаше ридания, нямаше умолително вдигнати ръце. Той се оказа в положението на човек, попаднал на официална вечеря, смятайки, че отива на карнавал.

— Знае ли той, че не сте омъжена?

— Минавам за вдовица.

Следващият му въпрос бе неуместен, но Чарлс бе загубил всякакво чувство за такт.

— Жена му е умряла, струва ми се.

— Да. Но не и в сърцето му.

— Не се ли е оженил повторно?

— Живее в тази къща заедно с брат си. — И тя спомена името на другия човек, който живееше тук, сякаш да покаже на Чарлс, че при толкова много обитатели едва прикриваните му подозрения очевидно са неоснователни. Но името, което назова, беше достатъчно да накара всеки почтен викторианец от края на 60-те години да се вцепени от възмущение. Публичен израз на ужас, предизвикан от поезията му, бе дал Джон Морли, една от онези знаменитости, родени да бъдат говорители (което ще рече, празни фасади) на своята епоха. Чарлс си спомни най-същественото от думите, с които той го бе хулил: „Похотливият избраник на банда сатири.“ Ами самият господар на къщата! Нали за него бе чувал, че взима опиум? В представите му изплува някакъв разгулен групов брак, ако се броеше и момичето, което го бе придружило догоре. Но във вида на Сара нямаше нищо разгулно; изтъкването на поета като препоръка говореше дори за някаква невинност; а и какво ли би правил зърнатият през вратата прочут лектор и критик — човек с малко крайни идеи, разбира се, но уважаван и почитан от много хора — в такова свърталище на порока?

Подсилвам по-лошата половина на Чарлс, тоест онази, която бе в тон с времето и с Морли; по-доброто му „аз“, онова, което веднъж вече му бе дало сили да прозре през озлоблението на Лайм нейната истинска същност, се бореше с всички сили да отпъди подозренията.

Той започна да й разказва със спокоен глас, а в главата му звучеше друг глас, който проклинаше неговата официалност, задръжките, които не му позволяваха да разкаже за безбройните самотни дни и самотни нощи, когато нейният дух бе до него, над него, пред него, за сълзите… само че не знаеше как да каже сълзи. Разказа й какво се бе случило през онази нощ в Екситър. Разказа й за решението си; за голямата измама на Сам.

Беше се надявал, че Сара може да се извърне. Но с лице, скрито от него, тя продължи да гледа към зеленината долу. Там някъде играеха деца. Той млъкна, после се приближи до нея.

— Нищо ли не означава за вас това, което ви казвам?

— Означава много за мен. Толкова много, че аз…

Той я подкани ласкаво:

— Моля ви да продължите.

— Не мога да намеря думи.

И се отдръпна, сякаш не можеше да го погледне толкова отблизо. Осмели се да го направи едва като застана до статива:

— Не знам какво да кажа.

Но промълви това без чувство, без следа от благодарност, които той така отчаяно чакаше: в интерес на суровата истина изрече го само с недоумение и простичко.

— Казахте ми, че ме обичате. Дадохте ми най-силното доказателство, на което е способна една жена, че… че онова, което ви е обладало, не е само обикновена симпатия и харесване.

— Не отричам това.

В очите й проблесна ненавист, примесена с обида. Тя сведе поглед към земята. В стаята наново се възцари мълчание; сега Чарлс се обърна към прозореца.

— Но сте намерили нови и по-завладяващи обекти на чувствата си.

— Не очаквах да ви видя никога отново.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Забраних си да тъгувам по невъзможното.

— Това все още не е…

— Не съм му любовница, мистър Смитсън. Ако го познавахте, ако знаехте трагедията на личния му живот, нито за миг нямаше да бъдете така… — Но замълча. Той бе отишъл твърде далеч и сега стоеше с издърпани уши и зачервени страни. Отново мълчание; после тя рече с равен глас: — Да, намерих нови обекти на чувствата си, но те не са от такъв характер, за какъвто намеквате.

— Тогава не знам как да тълкувам съвсем очевидното ви смущение от моето появяване. — Тя не отвърна. — Макар да не ми е трудно да си представя, че сега имате… приятели, които са много по-интересни и забавни, отколкото бих могъл да съм аз. — Но бързо добави: — Принуждавате ме да се изразявам по начин, който ненавиждам. — Тя пак не каза нищо. Чарлс се обърна към нея с лека горчива усмивка. — Разбирам. Сега аз съм мизантропът.

Тази откровеност беше в негова полза. Тя му хвърли бърз поглед, в който не липсваше загриженост. Поколеба се, после реши.

— Не съм искала да ви въздействам така. Исках да сторя най-правилното. Злоупотребих с доверието ви, с великодушието ви, да, хвърлих се на врата ви, натрапих ви се, знаейки много добре, че имате други задължения. Лудост ме бе обзела тогава. Не го разбирах до онзи ден в Екситър. Най-лошото, което си помислихте за мен тогава, е било самата истина. — Тя замълча, той чакаше. — Впоследствие съм виждала как художници унищожават творби, които аматьорът би сметнал за съвсем хубави. Веднъж протестирах, обясниха ми, че ако творецът сам не си е най-строгият съдник, не го бива за творец. Убедена съм, че това е право. Убедена съм, че имах право да разруша онова, което бе започнало между нас. В него имаше измама, имаше…

— Вината не е моя.

— Не, не е ваша. — Тя замълча, после продължи с по-мек тон: — Мистър Смитсън, неотдавна ми направи впечатление един израз на мистър Ръскин. Пишеше за противоречивостта на представите. Иска да каже, че естественото се фалшифицира от изкуственото, чистото — от нечистото. Мисля, че точно това стана преди две години. Знам твърде добре каква роля изиграх аз — добави тя по-тихо.

В него отново се събуди чувството за онази нейна особена убеденост в интелектуалното им равенство. Видя и онова, което винаги беше в дисонанс помежду им: неговият официален начин на изразяване — прозвучал най-зле в любовното писмо, което тя не бе получила, — и нейната непосредственост. Два езика, разкриващи, от една страна, празнота, глупави задръжки — та нали току-що го беше казала: изкуственост на представите, — и от друга, съдържателност и чистота на мисълта и преценката, както се различава например сухото библиографско каре от сложните орнаменти, нарисувани от Ноел Хъмфри, пълни със завъртулки и украшения в стил рококо с присъщия му ужас от празното пространство. Това беше истинското несъответствие помежду им, макар че любезността — или нетърпението да се отърве от него — се опитваха да го прикрият.

— Позволете ми да си послужа пак със същата метафора. Не би ли могло онова, което наричате естествена и чиста страна на представите, да се изкупи… да се възстанови?

— Боя се, че не.

Но не го погледна, докато изричаше тези думи.

— Бях на четири хиляди мили оттук, когато новината, че сте намерена, достигна до мен. Това стана преди един месец. Оттогава не е минавал и час, без да мисля за този разговор. Не може… не можете да ми отговорите с разсъждения върху изкуството, колкото и уместни да са те.

— Но те важат и за живота.

— В такъв случай искате да кажете, че никога не сте ме обичали.

— Не бих могла да кажа това.

Тя му бе обърнала гръб. Той пак се приближи до нея.

— Но трябва да го кажете! Трябва да кажете: „Бях зла, виждах в него инструмент, който мога да използвам, нещо, което мога да разруша. Сега ми е все едно, че още ме обича, че през всичките си странствания не е намерил жена, която може да се сравни с мен, че е призрак, сянка, получовек, докато е далеч от мен.“ — Тя беше свела глава. Той сниши глас: — Трябва да кажете: „Не ме интересува, че единственото му престъпление бе моментната липса на решителност, не ме е грижа, че го е изкупил, като е пожертвал доброто си име, своята…“, не, това няма значение — аз бих пожертвал стократно всичко, което имам, само да знам, че… Скъпа моя Сара, аз…

В очите му застрашително напираха сълзи. Посегна колебливо към раменете й, докосна ги; но едва докоснал ги, някакво недоловимо сковаване на тялото й го накара да отпусне ръка.

— Значи, има друг.

— Да, има друг.

Той отправи към извърнатото й лице поглед, пълен с гняв, пое си дълбоко въздух и се отправи към вратата.

— Моля ви. Искам да ви кажа още нещо.

— Вече казахте най-важното.

— Другият не е това, което си мислите!

Тонът й бе толкова различен, толкова настойчив, че той застина, посегнал към шапката си. Обърна се да я погледне. Видя едно раздвоено същество: предишната обвиняваща Сара и друга, която го молеше да я изслуша. Сведе очи.

— Наистина има друг в смисъла, който имате предвид. Той е художник, с когото се запознах тук. Иска да се ожени за мен. Възхищавам му се, уважавам го и като мъж, и като художник. Но няма никога да се омъжа за него. Ако сега ме принудят да избирам между мистър… между него и вас, не вие ще напуснете къщата по-нещастен. Моля ви да ми повярвате. — Тя се бе приближила малко до него и го гледаше в очите с най-откровения си поглед. Той отново сведе очи. — Съперникът и на двамата ви съм аз самата, не желая да се омъжвам. Не желая да се омъжвам, защото… първо заради миналото си, което ме привикна към самота. Винаги съм мислила, че я мразя. Сега живея в свят, в който да се избегне самотата е най-лесното нещо. Но установих, че тя ми е много скъпа. Не желая да споделям живота си с никого. Искам да съм такава, каквато съм, а не каквато един съпруг — колкото и да е добър, колкото и да е отстъпчив — би очаквал от мен да бъда в брака.

— А втората ви причина?

— Втората ми причина е моето настояще. Никога не съм се надявала да бъда щастлива. Но в сегашното си положение съм щастлива. Имам разнообразна и интересна работа — толкова приятна, че вече не я възприемам като работа. Имам достъп до обществото на надарени хора. И те имат своите слабости. Своите пороци. Но те не са такива, каквито светът си ги представя. Хората, които ме заобикалят тук, живеят с възвишени стремежи, имат благородни цели, каквито доскоро не знаех, че съществуват на този свят. — Тя се обърна към стената. — Щастлива съм, че най-сетне попаднах — или поне така ми се струва — там, където ми е мястото, мистър Смитсън. Казвам ви го най-скромно. Самата аз нямам дарба, способна съм само да помагам по малко и съвсем скромно на даровития. Може да си помислите, че съдбата е била щедра към мен. Аз си знам най-добре. Въпреки всичко вярвам, че дължа много на щастливата си съдба. По-добра не бих намерила другаде. Трябва да я пазя като нещо много крехко, от което не мога да си позволя да ме лишат. — Тя отново замълча, после пак се обърна към него. — Мислете каквото искате за мен, но аз не мога да си пожелая животът ми да бъде различен от този, който водя сега. Дори ако ме моли мъж, когото уважавам, който ме вълнува повече, отколкото показвам, и чиито верни и предани чувства не заслужавам. — Тя сведе поглед. — И когото моля да ме разбере.

На няколко пъти Чарлс изпита желание да прекъсне тази изповед. Нейното кредо му се струваше чиста ерес; но дълбоко в душата му възхищението от еретика растеше. Тя не приличаше на никого; повече от всякога не приличаше на никого. Той разбра, че Лондон и новият й живот някак дълбоко я бяха променили; бяха изтънчили речника и акцента й, бяха я научили да изразява с думи интуицията си, бяха избистрили проницателния й поглед; бяха я прикрепили с много по-сигурна котва към основното й схващане за живота и нейната роля в него. Светлите й дрехи от първо го бяха заблудили. Но сега започна да разбира, че те са само резултат от новото й самопознание и самообладание: вече не й бе нужна външна униформа. Той го виждаше, но не желаеше да го види. Върна се малко до средата на стаята.

— Но не можете да се отречете от предназначението на жената. И защо? Нямам нищо против мистър… — той посочи към картината на статива — … и неговото обкръжение. Но не бива да ги поставяте над природния закон. — Той се възползва от възможността да говори. — Аз също съм се променил. Разбрах много неща за себе си, за онова, което е било по-рано фалшиво у мен. Не поставям условия. Мисис Чарлс Смитсън може да продължи да бъде всичко онова, което е мис Сара Удръф. Не ще ви лиша от вашия нов свят и от удоволствието, което той ви носи. Предлагам ви само допълнително щастие.

Тя отиде до прозореца, а той се приближи до статива, вперил очи в нея. Тя се поизвърна.

— Вие не разбирате. Вината не е у вас. Много сте добър. Но аз просто не мога да бъда разбрана.

— Забравяте, че сте ми казвали това и по-рано. Мисля, че в случая проявявате гордост.

— Исках да кажа, че не мога да бъда разбрана дори от самата себе си. Не мога да ви обясня защо, но ми се струва, че съм щастлива именно защото не се разбирам.

Чарлс неволно се усмихна.

— Това е абсурдно. Отказвате да приемете предложението ми, защото се боите да не ви накарам да разберете себе си.

— Отказвам ви така, както отказах и на другия джентълмен, защото не можете да разберете, че за мен това не е абсурдно.

Тя отново му бе обърнала гръб, но той видя искрици надежда, защото от нервните движения на пръстите й по белия перваз личеше, че Сара започва да проявява издайническото объркване на упорито дете.

— Не се опитвайте да се изплъзнете. Можете да запазите цялата си загадъчност. За мен тя ще бъде неприкосновена.

— Не се боя от вас, а от любовта ви към мен. Знам твърде добре, че тя не оставя нищо неприкосновено.

Той се почувства като човек, лишен от цяло състояние заради нищо и никаква формулировка в някой документ; жертва на безразсъдния закон, надделял над разумното намерение. Но тя не желаеше да се подчини на разума; към чувството би била може би по-податлива. Той се подвоуми, после се приближи.

— Мислихте ли за мен, докато ме нямаше?

Най-сетне тя го погледна с поглед, който беше почти суров — сякаш бе предвиждала тази нова атака и едва ли не беше доволна да я посрещне. Извърна се и за миг се загледа в покривите на къщите отвъд градината.

— Отначало мислех много за вас. Шест месеца по-късно също мислех много за вас, когато за пръв път видях една от обявите, публикувани в…

— Значи сте знаели!

Тя продължи невъзмутимо:

— Това ме принуди да сменя квартирата и името си. Събрах сведения. Едва тогава узнах, че не сте се оженили за мис Фрийман.

В продължение на пет секунди той стоя замръзнал и невярващ; тогава тя го погледна малко изкосо. Стори му се, че долови известно тържество в очите й, сякаш винаги бе държала коза си готов… и още по-лошо: че е чакала момента да го извади, да го накара да покаже всичките си карти. Тя се отдалечи безшумно, но в мълчанието, в очевидното й безразличие имаше повече ужас, отколкото в нейното движение. Той я проследи с поглед. Може би най-сетне започна да проумява загадката. В ход бе някакво страхотно извращаване на изконното статукво между половете; той беше само пехотинец, пешка в една много по-голяма битка; като всички битки, и тази не беше за любов, а за владение и за територия. Прозря и нещо още по-дълбоко: всъщност тя мразеше мъжете и него ненавиждаше повече от другите — маневрите й бяха част от нейната защитна тактика, само средство за постигане на по-голяма цел. И още по-дълбоко: твърдението, че сега е щастлива, бе поредната й лъжа. В дъното на душата си Сара все още страдаше по същия начин както по-рано и това бе загадката, която тя истински и най-много от всичко се боеше, че той може да разкрие.

Настана мълчание.

— Значи, вие не само сте съсипали живота ми, но това ви е доставило и удоволствие.

— Знаех, че такава среща ще донесе само нещастие.

— Според мен лъжете. Убеден съм, че сте ликували при мисълта за моето страдание, и мисля, че вие сте изпратили онова писмо до адвоката ми. — Тя му възрази с остър поглед, но той го отби с хладно изражение. — Забравяте, че вече съм изпитвал върху себе си колко добра актриса можете да бъдете, за да постигнете целта си. Досещам се и защо ме извикахте, за да ми нанесете този coup de grâce^[78]: имате нова жертва. За последен път можете да утолите с мен ненаситната си и несвойствена на жена омраза към моя пол… и да се отървете от мен.

— Съдите ме несправедливо.

Изрече го твърде спокойно, сякаш беше неуязвима за всичките му упреци и дори дълбоко в себе си изпитваше противоестествена наслада от тях. Той горчиво поклати глава.

— Не, прав съм. Вие не само забихте кинжала в сърцето ми, но изпитвате удоволствие да дълбаете с него. — Тя стоеше втренчена в него, сякаш против волята си, хипнотизирана, като дързък престъпник, очакващ присъдата. Той я произнесе. — Един ден ще трябва да отговаряте за това, което ми причинихте. И ако на небето има справедливост… наказанието ви ще трае по-дълго от вечността.

Мелодраматични думи. Да, думите понякога имат по-малко значение от дълбочината на чувството зад тях; а тези думи бликаха от цялото същество на Чарлс, от цялото му отчаяние. Те бяха вопъл не на мелодрама, а на трагедия. Тя продължаваше да го гледа — в очите й се отразяваше нещо от огромната обида, която Чарлс изпитваше в душата си. После внезапно и отривисто Сара сведе глава.

Той се поколеба още секунда; лицето му бе като бент, който всеки миг ще рухне — толкова тежко бе проклятието, напиращо да се стовари. Но виновното й изражение го накара да стисне зъби; той се обърна и тръгна към вратата.

Прибрала с ръка полата си, тя се спусна след него. Като я чу, Чарлс рязко се извърна и тя спря за миг объркана. Но преди той да успее да продължи, тя го изпревари и застана пред вратата. Изходът му бе препречен.

— Не мога да ви пусна да си идете с такова убеждение.

Гърдите й се надигаха, сякаш не й достигаше въздух; очите й бяха приковани в неговите, сякаш разчиташе, че тяхната прямота ще го спре. Но когато той направи гневен жест с ръка, тя заговори:

— В тази къща има една дама, която ме познава, която ме разбира по-добре от всички на този свят. Тя би желала да ви види. Моля ви да й позволите. Тя ще ви обясни… моята истинска същност много по-добре от самата мен. Тя ще ви обясни, че поведението ми към вас не е толкова осъдително, колкото предполагате.

Очите му изгаряха нейните очи, сякаш ей сега щеше да остави бента да се срути. Той направи огромно усилие да се овладее, да потуши пламъка, да се вледени отново и успя.

— Изненадам съм, че очаквате човек, когото не познавам, да оправдае поведението ви. А сега…

— Тя чака. Знае, че сте тук.

— Не ме интересува, ако ще да е самата кралица. Няма да се срещна с нея.

— Аз няма да присъствам.

Страните й бяха пламнали — почти като на Чарлс. За пръв и последен път в живота си той се изкуши да използва физическа сила срещу представител на по-слабия пол.

— Дръпнете се!

Тя поклати глава. За думи вече нямаше място: беше въпрос на воля. Осанката й бе напрегната, почти трагична, но в погледа й витаеше нещо странно — нещо се беше случило, те стояха облъхнати от смътен, неосезаем полъх от някакъв друг свят. Тя го гледаше, сякаш знаеше, че го е поставила натясно, малко изплашена, несигурна какво ще направи той, но без враждебност. Все едно, че под повърхността имаше само любопитство, с което тя чакаше резултата от един експеримент. Нещо в Чарлс се разколеба. Очите му се сведоха. Въпреки целия си гняв той знаеше, че още я обича, че тя е единственото същество, чиято загуба няма никога да забрави. Той заговори, забил поглед в позлатената тока на колана й:

— Какво да разбирам под всичко това?

— Онова, за което един не така почтен джентълмен би се досетил още преди известно време.

Той се вгледа изпитателно в очите й. Нямаше ли в тях едва доловима усмивка? Не, не можеше да има. Нямаше. Непроницаемият й поглед се задържа върху него още миг — после тя се отмести от вратата и се отправи към звънеца до камината. Той беше свободен да си върви, но я гледаше, без да помръдне. „Онова, за което един не така почтен джентълмен…“ Каква ли нова чудовищна заплаха надвисваше над него! Друга жена, която я познаваше и разбираше по-добре от… Тази омраза към мъжа… Тази къща, обитавана от… Не смееше да го изрече и пред себе си. Тя дръпна медния звънец и пак се върна при него.

— Ей сега ще дойде. — Сара отвори вратата, погледна го изкосо. — Моля ви да я изслушате и… да се отнесете към нея с уважението, подобаващо на нейното положение и на възрастта й.

И излезе. Последните й думи съдържаха многозначителен намек. Той веднага се зачуди с кого ли ще се срещне. Сестрата на работодателя й, поетесата (вече няма да крия имената) Кристина Росети. Ами да! Та нали винаги бе откривал в стиховете й — в редките случаи, когато ги бе прелиствал — някакъв непонятен мистицизъм? Пламенна загадъчност, мисъл, насочена прекалено навътре и по женски объркана; откровено казано: по-скоро абсурдно заплетена в търсене на предела между човешката и божествената любов.

Той отиде до вратата и я отвори. Сара тъкмо се канеше да влезе в една стая в другия край на коридора. Тя се обърна и той отвори уста да каже нещо, но отдолу се чу лек шум. Някой се качваше по стълбите. Сара вдигна пръст до устните си и изчезна в стаята.

Чарлс се подвоуми, после се върна в ателието и застана пред прозореца. Сега разбираше кой е виновен за житейската философия на Сара: онази, която „Пънч“ веднъж бе нарекъл „ридаещата игуменка“, „истеричната стара мома на прерафаелисткото братство“. Как отчаяно му се щеше да не бе се връщал! Ако само бе събрал повече сведения, преди да се хвърли в тази жалка авантюра! Но вече бе тук; изведнъж разбра, че е решил, и то не без мрачно задоволство, да не остави дамата поетеса да постъпва, както тя намери за добре. За нея той може да не е нищо повече от песъчинка сред безбройните милиони или просто ненужна плевел в тази екзотична градина от…

Звук. Обърна се с ледено лице. Не беше мис Росети, а същата девойка, която го бе въвела: носеше малко дете, гушнало се в прегръдките й. Явно, видяла открехнатата врата, тя просто бе надникнала вътре на път за детската стая. Изглеждаше изненадана, че го намира сам.

— Отиде ли си мисис Ръфуд?

— Доколкото разбрах… една дама искала да разговаря насаме с мен. Позвъниха за нея.

Момичето наведе глава:

— Разбирам.

Но вместо да се оттегли, както бе очаквал Чарлс, тя влезе в стаята и настани детето на килима до статива. Извади от джоба на престилката си малка кукла и му я подаде, после коленичи за миг, за да се увери, че детето се чувства съвсем добре. Чак тогава, без да казва нищо, се изправи и грациозно се запъти към вратата. През всичкото време Чарлс гледаше едновременно обидено и недоумяващо.

— Предполагам, че дамата скоро ще дойде.

Девойката се обърна. На устните й заигра усмивка.

После погледна към детето на килима.

— Тя дойде.

Поне десет секунди след като се бе затворила вратата, Чарлс остана с широко отворени очи. Беше малко момиченце с тъмна коса и пухкави ръчички; вече не беше бебе, но още не бе и дете. То сякаш изведнъж осъзна, че Чарлс не е неодушевен предмет и като издаде някакъв неразбираем звук, му подаде куклата. От малкото личице го гледаха две сериозни сиви очи и той долови в тях някаква плаха несигурност, сякаш питаха: „Кой си ти?“ Секунда по-късно вече бе коленичил на килима пред него и му помагаше да се изправи на нестабилните си крачета, като разглеждаше внимателно неговите правилни черти, подобно на археолог, току-що изровил първия екземпляр от изчезнал древен ръкопис.

Момиченцето даде да се разбере, че не е доволно от този изпитателен поглед. Може би бе стиснал прекалено силно крехките ръчички. Той бързо бръкна в джоба си за часовника, както бе постъпил вече веднъж в подобно затруднено положение. Резултатът и сега бе добър и след няколко минути той можа вече без протести да вдигне детето и да го занесе на един стол пред прозореца. То се настани на коленете му, погълнато от сребърната играчка; а той поглъщаше с очи лицето му, ръцете, всеки сантиметър от него.

И премисляше всяка дума, изречена в тая стая. Езикът е като жива коприна: цветът й зависи от ъгъла, под който я гледаш.

Вратата тихо се отвори. Той не се обърна. След миг някой сложи ръка върху високата облегалка на дървения стол, в който бе седнал. Чарлс не проговори; не проговори и онази, на която принадлежеше ръката; погълнато от часовника, мълчеше и детето. От съседните къщи се дочу пиано — някой любител, вероятно дама, разполагаща с много свободно време, а лишена от чувство за музика, защото изпълнението бе лошо, но отдалеч не дразнеше толкова. Мазурката на Шопен проникваше през стените, между листата и слънчевите лъчи. Прииждащи на вълни, тези звуци единствени напомняха, че времето тече. Иначе стана невъзможното: историята спря, снимката оживя.

Момиченцето се отегчи и посегна към ръцете на майка си. Тя го вдигна, полюля и отнесе няколко крачки настрана. Чарлс постоя още малко, загледан през прозореца. После се изправи и застана срещу Сара и нейния товар. Очите й бяха все още тъжни, но на устните й играеше лека усмивка. Сега вече наистина му се надсмиваше. Но той би пропътувал и четири милиона мили за такава насмешка.

Видяло куклата си, детето протегна ръка към пода. Сара се наведе, вдигна я и му я подаде. За миг се вгледа в детето на гърдите си, забравило всичко, освен куклата, после погледът й се спря върху нозете на Чарлс.

Не можеше да го погледне в очите.

— Как се казва?

— Лалаги. — Произнесе го с ударение на последната сричка. Все още не можеше да вдигне поглед. — Един ден мистър Росети ме спря на улицата и ме заговори. Наблюдавал ме, без да знам. Попита съгласна ли съм да ме рисува. Тя още не беше родена. Като разбра в какво положение съм, той се показа много добър към мен. Сам предложи това име. Той й е кръстник. Знам, че е странно име — промълви тя.

Странни бяха несъмнено и чувствата на Чарлс; най-странното бе, че по този особен начин тя искаше мнението му по толкова незначителен при тия обстоятелства въпрос; сякаш точно когато неговият кораб се бе натъкнал на подводна скала, го питаха с какво е най-подходящо да се тапицира каютата. Макар и вцепенен, той се чу да отговаря:

— Идва от старогръцки. От lalageo — ромоля като поточе.

Сара наведе глава, сякаш сдържано благодареше за етимологическата информация. Чарлс продължаваше да я гледа втренчено, мачтите на кораба му се чупеха с трясък, в мислите му се чуваха виковете на давещите се. Никога нямаше да й прости.

Чу я да шепне:

— Не ви ли харесва?

— Аз… — Той преглътна. — Защо, името е хубаво.

Тя отново сведе глава. Той не можеше да се помръдне, не можеше да отпъди от погледа си ужасния въпрос; все едно, че виждаше пред себе си рухнала стена, която би му отнела живота, ако бе минал оттам малко по-късно; или виждаше случайността — силата, така често пренебрегвана от човешкия разум и запращана в килера на митовете, — придобила сега плът и кръв в тази фигура, в двете фигури пред него. Очите й останаха сведени, скри ти от тъмните ресници, но той видя или усети сълзи по тях. Неволно пристъпи към нея. Пак спря. Не можеше, не можеше… думите, макар и тихо, сами бликнаха:

— Но защо? Защо? Ами ако никога не бях…

Главата й се сведе още по-ниско. Едва чу отговора й:

— Така трябваше.

Той проумя: такава е била божията воля, трябвало е да изкупят греховете си. Но не отмести поглед от скритото й лице.

— А всички тежки думи, които ми каза… и които ме принуди да ти кажа в отговор?

— Трябваше да бъдат казани.

Най-сетне тя го погледна. Очите й плуваха в сълзи, цялата й душа бе разголена в този поглед. Всеки от нас е получавал и отвръщал на такива погледи поне веднъж-дваж в живота си; в такива погледи се топят светове, разтваря се миналото; в такива мигове разбираме — убедени от най-дълбоката потребност, — че Бог не е нищо друго, освен любов, земна любов, сливане на две ръце, сляпо мълчание, в което едната глава се присланя до другата и което — след секунди, подобни на вечност, Чарлс нарушава, макар че въпросът му е само шепот:

— Ще проумея ли нявга притчите ти?

Главата до гърдите му се разтърсва с няма пламенност. Дълъг миг. Устни, притиснати върху кестенява коса. В къщата отвъд бездарната пианистка, навестена сигурно от угризения (или от измъчения дух на клетия Шопен), е престанала да свири. Лалаги, като че ли подтикната от благодатната тишина към размисли върху музикалната естетика, удря в заключение с куклата бузата на баща си и му напомня — вече е крайно време, че и хиляди цигулки бързо дотягат без ударен инструмент.

Шестдесет и първа глава

„Еволюцията не е нищо друго, освен процес, при който случайността (произволни мутации на киселинната спирала на ядрото, причинени от естествената радиация) във взаимодействие с природния закон създава живи форми, все по-пригодни да оцелеят.“

Мартин Гарднър, „Двуликата вселена“ (1967)

„Истинското благочестие е да действаш така, както ти диктува вътрешният глас.“

Матю Арнолд, „Тетрадки“ (1868)

Изпитано от времето правило за писане на романи е, че в края на книгата не бива да се въвеждат нови герои, освен само второстепенни. За Лалаги надявам се, че ще простите; но изключително важният на вид субект, който по време на последната сцена стоеше облегнат на парапета над брега от другата страна на Чейн Уок 16 — домът на Данте Габриел Росети (впрочем той вземаше не опиум, а хлорал, от който и умря), може да бъде сметнат за грубо нарушение на правилото. Не исках да го въвеждам. Но той е от хората, които не понасят да са извън светлините на рампата, пътуват или само в първа класа, или изобщо не пътуват, признават само местоимението за първо лице единствено число — с една дума, мислят само за първостепенни неща; а аз съм човек, който не обича да се противопоставя на природата (дори на най-лошата), така че той сам се вмъкна или — както би се изразил — вмъкна се в истинския си образ. Оттук произтича изводът, че той и преди се е вмъквал, но не в истинския си образ и следователно всъщност не е нов герой… но нека не навлизаме в подробности. Искам обаче да ви уверя, че — независимо от външния си вид — този герой е незначителна фигура, нищо повече от частица на гамалъчението.

Истинският му образ… но той не е много привлекателен. Пищната му патриаршеска брада, която видяхме в купето на влака, е подрязана и му придава вид на изфренчено конте. Дрехите му, лятното сако с пъстра бродерия, трите пръстена на ръката му, тънката хаванска пурета в кехлибарено цигаре, бамбуковият бастун с малахитова дръжка — от всичко лъха на показност. Ако се съди по вида му, той току-що се е отказал да проповядва и се е посветил на операта, като второто му се удава много по-добре от първото. Накратко казано, прилича повече на преуспяващ импресарио.

А сега, докато небрежно се подпира на парапета, той пощипва върха на носа си с кокалчетата на украсените си с пръстени показалец и среден пръст. Изглежда, че много се забавлява и едва го прикрива. Вперил е поглед в къщата на Росети, и то с почти собственически вид, сякаш вижда някакъв нов театрален салон, който току-що е купил и е съвсем сигурен, че ще успее да го напълни с публика. В това отношение той не се е променил: ясно му личи, че смята света за своя собственост и се кани да го използва по свой вкус.

Но ето че се изправя. Приятно беше да си поскита из Челси, но го очаква по-важна работа. Той изважда джобния си часовник „Бреге“ и от голямата връзка на втори златен ланец избира малък ключ. Премества съвсем малко стрелките. Колкото и да е странно за инструмент, излязъл от ателието на най-прочутия часовникар, този, изглежда, избързваше с четвърт час. Още по-странно е, че наоколо не се виждаше часовник, по който би могъл да открие грешката в собствения си уред за измерване на времето. Но можем да отгатнем подбудите му. Той подло си осигуряваше оправдание за това, че е закъснял за следващия си ангажимент. Някои големци искат да бъдат непогрешими и в най-дребните неща.

Той властно прави знак с бастуна си към едно открито ландо, което чака на стотина метра. Конят потегля в тръс и ландото почтително спира пред господина. Лакеят скача и отваря вратата. Импресариото се качва, сяда, обляга се величествено назад на пурпурно червената кожа, отказва одеялото с монограм, което лакеят поднася към коленете му. После лакеят щраква ключалката на вратичката, покланя се и се качва отново при другия слуга на капрата. Подвиква им се накъде да карат, кочияшът докосва кокардата на шапката си с дръжката на камшика.

Екипажът бързо се отдалечава.

 

 

— Не. Прав съм. Вие не само забихте кинжала в сърцето ми, но изпитвате удоволствие да дълбаете с него.

Тя стоеше, втренчена в Чарлс, сякаш против волята си, хипнотизирана — като дързък престъпник, очакващ присъдата. Той я произнесе:

— Един ден ще трябва да отговаряте за онова, което ми причинихте. И ако на небето има справедливост, наказанието ви ще трае по-дълго от вечността.

Той се поколеба още секунда; лицето му беше като бент, който всеки миг ще рухне — толкова тежко бе проклятието, напиращо да се стовари. Но виновното й изражение го накара да стисне зъби. Той се обърна и тръгна към вратата.

— Мистър Смитсън!

Той направи още крачка-две, спря, погледна я през рамо; после с непреклонна, ожесточена безпощадност впери поглед в прага на вратата пред себе си. Чу лекото шумолене на дрехите й. Беше застанала точно зад него.

— Не потвърждава ли това току-що казаното от мен? Че щеше да е по-добре изобщо да не се бяхме виждали отново.

— Вашата логика предполага, че съм познавал истинската ви природа. А аз не я познавах.

— Сигурен ли сте?

— Мислех господарката ви в Лайм за егоистка и фанатичка. Сега разбирам, че е била светица в сравнение с компаньонката си.

— Нима не бих била егоистка, ако се съгласях да се омъжа за вас, знаейки, че не мога да ви обичам, както подобава на една съпруга?

Чарлс я погледна смразяващо.

— Някога твърдяхте, че съм единствената ви опора, единствената надежда, която ви била останала в живота. Сега сме си разменили местата. Нямате време за мен. Добре. Не се опитвайте да се защитавате. Достатъчно ме обидихте, не е нужно и да се подигравате с мен.

През цялото време този най-силен, макар и най-жалък аргумент бе в мислите му. Веднъж изрекъл го, той се разтрепери, вече не можеше да се владее, не можеше да понася повече обидата. Отправи й последен изтерзан поглед и с усилие понечи да отвори вратата.

— Мистър Смитсън!

Ето пак. Но сега той усети пръстите й върху ръката си. За втори път застана, без да може да помръдне, мразейки тези пръсти и слабостта си, че допуска те да го парализират. Сякаш тя се опитваше да му каже нещо, което не можеше да изрази с думи. Може би просто жест на съжаление, извинение. Но ако бе така, веднага щом го докосна, ръката й щеше да се отпусне; а тя го задържаше не само психически, но и физически. Много бавно той извърна глава, погледна я и за огромна своя изненада видя, че ако не по устните, в очите й има нещо като усмивка, повей от онази съвсем неочаквана усмивка, когато Сам и Мери едва не ги изненадаха. Ирония ли бе това, или искаше да му каже да не приема живота чак толкова сериозно? Или за последен път злорадстваше над неговото нещастие? Но в такъв случай ръката й би трябвало да се отпусне; а докато я гледаше изпитателно със своите тъжни и напълно помръкнали очи, той още усещаше как тя притиска лакътя му, сякаш казваше: погледни, не виждаш ли, че решение все още има?

И тогава разбра. Погледна ръката, после отново вдигна очи към лицето й. Сякаш в отговор страните й бавно поруменяха и усмивката изчезна от очите й. Ръката се отпусна. Гледаха се втренчено, сякаш дрехите им внезапно се бяха свлекли и те стояха един срещу друг съвсем голи; но за него това беше не сексуална, а клиническа голота; голота, при която скритият тумор ясно личеше с цялата си омразна същност. Той потърси в очите й някакво доказателство за истинските й намерения, но откри само воля, готова да пожертва всичко, освен себе си: готова да се откаже от истината, от чувствата, дори може би от цялата женска скромност, само и само да остане вярна на себе си. За миг той се изкуши да приеме тази възможна в края на краищата жертва. Зад ясното вече съзнание, че е направила погрешна стъпка, той съзря боязън; ако приемеше предложението й за платоническо приятелство — което някой ден можеше да стане дори по-интимно, но никога осветено от брака, — щеше да я нарани най-силно.

Той тутакси си представи как би изглеждала подобна връзка — би се превърнал в посмешище на тази покварена къща, в официален ухажор, в галеник. Осъзна и по какво всъщност я превъзхожда: не по потекло и образование, не и по интелигентност, нито по това, че е мъж, а по способността си да дава, което бе всъщност неспособност да прави компромиси. Тя можеше да дава само за да притежава и — дали защото той бе такъв, или защото у нея инстинктът да притежава бе толкова ненаситен, че трябваше непрекъснато да бъде подхранван и не можеше да се задоволи само с едно завоевание, или пък защото… не, той не можеше и никога нямаше да узнае защо — да притежава само него, не й беше достатъчно.

Най-сетне той разбра, че тя очаква отказа му. Бе го подвеждала от самото начало. Щеше да постъпва така до края.

Отказа й с един последен изгарящ поглед и напусна стаята. Тя не направи нов опит да го задържи. Тръгна надолу, вперил очи право напред, сякаш картините по стените, между които минаваше, бяха две редици мълчаливи зрители. Беше последният честен човек, закрачил към гилотината. Имаше силното желание да заплаче, но нищо в тази къща не биваше да изтръгне сълзи от очите му. Да изкрещи. Като прекосяваше коридора, девойката, която го бе отвела горе, излезе от една стая с малко дете на ръце. Отвори уста да каже нещо, но неистовият, макар и леден поглед на Чарлс я накара да замълчи. Той напусна къщата.

Пред портата — когато бъдещето стана настояще — установи, че не знае къде да иде. Сякаш се бе преродил — с всичките знания и спомени на зрял човек. Но беше безпомощен като бебе — всичко трябваше да се започне отначало, да се научи новото! Прекоси улицата разсеяно, сляпо, без да се обърне нито веднъж назад. Кеят беше опустял; само в далечината се чуваше тропотът на файтон, който изчезна, докато Чарлс стигна до парапета.

Без сам да знае защо, той се загледа надолу в сивата река, много близко сега — беше прилив. Тя означаваше връщане в Америка; означаваше тридесет и четири години усилия да върви нагоре — всичките напразни, напразни, напразни, стоеше там, откъдето бе тръгнал; означаваше — сигурен бе — безбрачие за сърцето, пълно, както при нея; означаваше… Когато всички неща, минали и бъдещи, започнаха да го засипват подобно на черна лавина, той най-сетне се обърна и погледна назад към къщата, която бе напуснал. Стори му се, че бялото мрежесто перде на един отворен прозорец се спусна.

Навярно се лъжеше — просто ленив полъх на майския вятър. Защото Сара остана в ателието, загледана надолу към градината, към едно дете и млада жена, вероятно майка му, които седят на тревата и плетат венче от маргаритки. Дали има сълзи в очите й? Твърде далеч е от мен, за да кажа; прозорците отразяват лъчезарното лятно небе и от нея остава само сянка.

Може би си мислите, че Чарлс извърши върховната глупост, като не прие предложението, подсказано от възпиращата ръка; или че тази ръка издаваше някаква колебливост в поведението на Сара. Може би смятате, че тя е имала право: че борбата й за територия е законният бунт на поробения срещу вечния нашественик. Само недейте да мислите, че това е по-малко правдоподобен завършек на тяхната история.

Защото аз се върнах, макар и с много заобикалки, към своя първоначален принцип: че няма божия намеса отвъд онова, което е видимо — както гласи първото мото на тази глава; следователно животът е такъв, какъвто сме го направили сами, с произволно дадените ни способности или, както го определя Маркс, действията на хората (мъжете и жените), преследващи своите цели. Основният принцип, който трябва да насочва тези действия и който според мен винаги бе насочвал действията на Сара, съм изразил с второто мото. Съвременният екзистенциалист без съмнение ще замени думата „благочестие“ с „човечност“ или „правдивост“, но ще приеме основната идея на Арнолд.

Реката на живота, на тайнствени закони и тайнствени възможности за избор, тече покрай опустели кейове; и покрай онзи опустял кей, където Чарлс сега крачи, сякаш след невидимия лафет, върху който е положен собственият му труп. Дали върви към неизбежна, самоналожена смърт? Не вярвам. Защото той най-сетне намери искрица вяра в себе си, нещо наистина неповторимо, върху което да гради; макар да го отрича и за доказателство в очите му да има сълзи, той вече е започнал да осъзнава, че животът не е символ (колкото и подходяща в известна степен да е Сара за ролята на Сфинкс), че не е неуспешно разрешена загадка, не се осмисля само с нечий лик и не му се обръща гръб след първото злощастно хвърляне на зара; а че трябва да се изживее, макар и несъвършено, празно, безнадеждно — в желязното сърце на града. И отново сред морето — самотен остров.