Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (49) (Прелъстената от френския лейтенант)

Четиридесет и девета глава

„Аз имам и прислужник, и слугиня

навикнали да мамят и крадат.“

Тенисън, „Мод“ (1855)

Чарлс намери къщата на свещеника и позвъни. Отвори едно слугинче, но зад гърба му в антрето изникна младият мъж с бакенбарди. Момичето се оттегли, щом господарят му се приближи да вземе тежкия стар ключ.

— Благодаря ви, сър. Всяка сутрин в осем отслужвам литургия с причастие. За дълго ли сте в Екситър?

— За жалост, не. Само минавам.

— Надявах се да ви видя отново. Мога ли да ви бъда полезен с още нещо?

И клетият младок посочи към една врата, зад която несъмнено беше кабинетът му. Чарлс бе забелязал вече известна показност в уредбата на църквата и разбра, че го канят на изповед. Не му бе необходима магическа сила, за да види през стената молитвено столче и скромна статуя на Мадоната. Пред него стоеше един от онези млади хора, родени твърде късно, за да участват в схизмата на Оксфордското движение, който сега, под закрилата на своя епископ, флиртуваше дръзко, но безопасно с проримокатолически ритуали и одежди — силно разпространена форма на духовнически снобизъм. Чарлс го прецени веднага и окуражен от новото прозрение, си помисли: „По-глупаво от това не може да бъде.“ До края на живота си бе излекуван от официалната религия.

Пътят му… може би си мислите, че трябваше да го изведе направо пак в „Семейния пансион на Ендикот“. Един съвременен мъж несъмнено би се върнал веднага там, но отвратителните му чувства за дълг и благоприличие се издигаха като крепостна стена срещу него. Първата му задача беше да се освободи от задълженията си в миналото; едва тогава би могъл да се яви и да предложи ръката си.

Започна да разбира измамата на Сара. Тя знаеше, че той я обича; знаеше също, че бе сляп за истинската дълбочина на тази любов. Измислицата, че Варген я е прелъстил и изоставил, а и другите й хитрости са били само тактически ходове, за да го накара да прогледне; всичко, което бе казала, след като му бе отворила очите, беше само проверка на това, дали вече вижда добре. Провалът му бе жалък. Тогава тя си бе послужила със същите хитрости, за да го убеди, че е недостойна. Какво благородство се криеше зад подобна саможертва! Защо не се спусна да я вземе в прегръдките си, защо не й каза, че е негова, безпрекословно негова! Ах, да не беше — би добавил той, но не го стори — тази фатална раздвоеност на викторианците (може би най-ужасният резултат от манията им да категоризират), която ги караше да възприемат „душата“ като по-реална, далеч по-реална от тялото; за тях тя бе единственото им „аз“, което съществуваше едва ли не изобщо отделно от тялото, рееше се високо някъде над звяра, но все пак, като че по необяснима грешка в природата, неохотно следваше движенията на звяра, като бял балон, теглен от непослушно и пакостливо дете.

Тръгнем ли на пътешествие назад към деветнадесетия век, не бива никога да забравяме да вземем със себе си този факт — че всеки викторианец е имал две съзнания. Това е шизофрения, проявена в най-чистия си и отявлен вид у поетите, които цитирам толкова често — Тенисън, Клъф, Арнолд, Харди, но не по-малко изявена в изключително честите политически зигзази на хора като младия Мил и Гладстон; в повсеместните неврози и психоматични болести на интелектуалци, иначе съвсем различни помежду си, като Чарлс Кингсли и Дарвин, в хулите, изсипани първоначално върху прерафаелитите^[1], които са се опитвали — или поне така изглежда — да подходят цялостно към изкуството и живота; в безкрайната схватка между свобода и въздържаност, между крайност и умереност, между благоприличие и убеждение, между застъпничеството на всеки принципен човек за всеобщо образование и ужаса от всеобщо избирателно право; в манията за редактиране и поправяне, стигнала дотам, че ако искаме да опознаем истинския Мил или истинския Харди, можем да научим за тях много повече от съкратеното или промененото в автобиографиите им, отколкото от публикуваното в официалните версии; или от писмата им, оцелели някак от изгаряне, от дневниците им, от дребните остатъчни продукти при операциите по укриване. Никога летописът не е бил така объркан, никога официалната фасада не е била така успешно пробутвана на лековерните бъдещи поколения за истинска; благодарение на това най-добрият пътеводител за онази епоха по мое мнение се оказва вероятно книгата „Д-р Джекил и мистър Хайд“. Зад нейната неоготическа атмосфера се крие дълбока и показателна за епохата истина.

Всеки викторианец е имал раздвоено съзнание; същото важеше и за Чарлс. Докато се изкачваше по Фор Стрийт към „Кораба“, той репетираше думите, които неговият бял балон трябваше да изрече, когато непослушното дете отново види Сара: пламенни, но достойни аргументи, които ще изтръгнат сълзи на благодарност и самопризнанието, че тя не може да живее без него. Той си представи всичко така живо, че се изкушавам да го опиша. Само че действителността в лицето на Сам вече стои пред входа на старата странноприемница.

— ’Ареса ли ви службата, мистър Чарлс?

— Аз… аз изгубих пътя, Сам. И цял съм мокър. — Същото не можеше да се каже за очите на Сам. — Хайде, бъди така добър и ми напълни ваната. Ще вечерям в стаята си.

— ’Убаво, мистър Чарлс.

Петнадесетина минути по-късно бихте могли да видите Чарлс чисто гол, зает с необичайно занимание. Той переше. Притиснал изцапаните с кръв дрехи до стената на седящата вана, приготвена за него, той усърдно ги триеше със сапун. Чувстваше се глупаво и не проявяваше особена сръчност. Когато по-късно Сам дойде с вечерята, дрехите висяха уж небрежно хвърлени наполовина отвън ваната. Сам ги събра безмълвно; за първи път Чарлс бе благодарен на прословутата си разхвърляност.

След като се навечеря, той отвори папката си за писма.

„Скъпа моя,

Едната ми половина с неизразима радост се обръща към теб с тези слова, а другата недоумява как може да говори така на същество, което все още познава само отчасти. Бих казал, че познавам дълбоко някои неща у теб, оставайки за други същият невежа, какъвто бях, когато те срещнах за пръв път. Казвам това не за да оправдая, а да обясня поведението си тази вечер. Не мога да го оправдая, но ми се иска да вярвам, че поне в това отношение то е било за добро, тъй като ме накара да подложа на изпитание съвестта си, а това отдавна трябваше да стане. Няма да се впускам във всички подробности. Но съм решил, моя скъпа и загадъчна Сара, че онова, което ни свързва сега, ще ни свързва завинаги. Твърде добре разбирам, че нямам право да те виждам, а още по-малко да искам да те опозная напълно, в сегашното си положение. Следователно първото ми задължение е да разваля годежа си.

Отдавна — още преди да влезеш в живота ми — имах предчувствието, че беше лудост да се обвържа. Ето защо те умолявам да не се чувстваш виновна за това. Виновен съм само аз, загдето бях сляп за истинската си природа. Да бях десет години по-млад, да не бях видял толкова неща в своето време и общество, които ме отблъскват, несъмнено бих бил щастлив с мис Фрийман. Грешката ми беше, че забравих възрастта си — аз съм на тридесет и две, а не на двадесет и две години.

Ето защо утре сутринта потеглям на най-мъчителното си пътуване до Лайм. Надявам се, ще разбереш, че съзнанието ми сега е завладяно главно от мисълта как да осъществя неговата цел. Но след като изпълня задължението си в тази насока, мислите ми ще бъдат само за теб — не, за нашето бъдеще. Не знам каква съдба ме доведе при теб, но с божията воля нищо няма да ме отдели от теб, освен ако ти не пожелаеш. Но в такъв случай, скъпа моя загадко, ще трябва да ме убедиш с много по-силни доказателства и аргументи от онези, които изложи досега. Не вярвам, че ще се опиташ да го направиш. Сърцето ти знае, че съм твой и че искам да те назова моя.

Необходимо ли е да те уверявам, мила Сара, че от тук нататък намеренията ми са най-почтени. Има хиляди неща, за които искам да те питам, хиляди начини, по които искам да ти засвидетелствам вниманието си, да ти доставя хиляди удоволствия. Но винаги в пълно съответствие с благоприличието, което повелява твоята изисканост.

Човекът, който няма да намери покой, нито щастие, докато не те вземе отново в прегръдките си.

Ч. С.

П.П. Като препрочетох написаното, долових в него официалност, каквато сърцето ми не е диктувало. Прости ми. Ти си ми едновременно толкова близка и чужда — не знам как да изразя онова, което всъщност чувствам.

Твой любещ Ч.“

Това високопарно послание се получи едва след няколко чернови. Станало бе вече много късно и Чарлс се отказа от решението си да го изпрати незабавно. Изтощена от плач, тя сигурно вече бе заспала. Ще я остави да прекара още една тягостна нощ; но трябва да се възрадва още щом се събуди. Той препрочете писмото още няколко пъти. В него имаше нещо от тона, който бе използвал само ден-два по-рано в писмата си до Ърнестина от Лондон, но съчиняването на онези писма бе мъчително — те бяха само дан към условностите, поради което той бе добавил сега този послепис. Все още се чувстваше чужд на самия себе си, както бе казал на Сара, но сега вече гледаше с почтителност и задоволство лика си в огледалото. Усещаше се изпълнен със смелост — и за настоящето, и за бъдещето; имаше чувството, че е неповторим, че е извършил нещо безподобно. Желанието му се сбъдна: отново тръгваше на път, на пътешествие, което ще е двойно по-приятно поради мечтания спътник. Опита се да си представи Сара в непозната дотогава светлина — как се смее, как пее, танцува. Беше трудно, но не и невъзможно. Спомни си онази нейна усмивка, когато Сам и Мери едва не ги откриха. Беше ясновидска усмивка, прозрение в бъдещето. Ами когато бе паднала на колене и той я бе изправил! С какво дълбоко и безкрайно удоволствие ще го прави занапред в съвместния им живот!

Ако това бяха тръните и камъните, които го заплашваха по неговия кръстен път, ще ги понесе. За миг помисли и за друг малък трън: Сам. Но и от Сам — като от всички слуги — можеше да се отърве.

Или да го повика. Това стана в изненадващо ранен час на другата сутрин. Сам завари Чарлс по халат със запечатано писмо и пакетче в ръце.

— Искам да занесеш тези неща на адреса върху плика, Сам. Ще почакаш десет минути да видиш дали ще има отговор. Ако няма, както предполагам — но ти ще почакаш за всеки случаи, — връщаш се веднага тук. И поръчай бърза карета. Отиваме в Лайм. Но без багаж — добави той. — Довечера се връщаме.

— Довечера ли, мистър Чарлс? Но аз мислех, че ний шъ…

— Няма значение какво си мислил. Прави каквото ти казвам.

Сам си сложи лакейската маска и се оттегли. Докато слизаше бавно по стълбите, стана му ясно, че неговото положение е нетърпимо. Как да води битка без разузнаване и при толкова много противоречиви слухове за разположението на противниковите сили? Погледна писмото в ръцете си. Предназначението му беше очебийно: мис Удръф, „Семеен пансион на Ендикот“. Само един ден в Лайм? А куфарите тук? Той обърна на всички страни пакетчето, опипа плика. Стори му се дебел — поне три страници. Озърна се крадешком, после разгледа печата. Сам прокле оногова, който бе измислил восъка.

И ето го застанал пред Чарлс, който вече бе облечен.

— Е?

— Няма отговор, мистър Чарлс.

Чарлс не можа да овладее напълно израза на лицето си. Извърна се.

— А каретата?

— Тип-топ готова, сър.

— Много добре. Слизам след малко.

Сам се оттегли. Едва вратата се затвори, Чарлс вдигна ръце към главата си, после ги разпери широко като пред публика — актьор, приемащ аплодисменти с усмивка на благодарност по устните. Защото снощи след деветдесет и деветото препрочитане на писмото, бе добавил и втори послепис. Той се отнасяше до брошката, която вече видяхме в ръцете на Ърнестина. Чарлс молеше Сара да я приеме и с това да му даде знак, че приема и извиненията му за неговото поведение. „Приносителят ще почака, докато прочетеш това. Ако ми върне обратно съдържанието на пакета… но знам, че ти не би могла да бъдеш толкова жестока.“

И все пак, докато Сам се върне, клетникът беше в истинска агония.

Ето го пак Сам: сега словоохотливо шушне нещо и от време на време хвърля изтерзани погледи. Сцената се разиграва в сянката на люляков храст, който расте в градината пред кухненската врата на леля Трантър и скрива от погледа самата градина. Следобедното слънце грее косо през клоните и между първите бели пъпки. Слушателят е Мери. С поруменели бузи, тя непрекъснато затуля уста с ръката си.

— Не думай, не думай.

— Зарад чичо му. Той му завъртя главата.

— Ами младата господарка… Олеле, к’во шъ прави сега тя, Сам?

Сякаш очаквайки да чуят писък или да видят падащо тяло, погледите на двамата уплашено се насочиха през клоните към прозорците.

— Ами ний, Мери. К’во шъ правим ний?

— Олеле, Сам… Не е чес’но…

— Обичам те, Мери.

— Олеле, Сам…

— Не те будалкам. Предпочитам да умра, отколкото да те загубя точно сега.

— Ох, к’во шъ правим!

— Не плачи, скъпа, не плачи. Стига ми оня горе. Те да не са по-добри от нас? — Той я улови за ръцете. — Ако негова милост си мисли, че какъвто господарят, такъв и слугата, много се лъже. Дойде ли до теб или него, избирам теб. — Той се изпъна като войник пред атака. — Шъ го зарежа.

— Сам!

— Шъ видиш. Ако би и въглища да пренасям. К’вото и да е!

— Ами парите ти? Той ни шъ ти ги даде вече!

— И без туй ги няма. — Озлоблението му бе посрещнато с изненада. Но той се засмя и протегна ръка. — Да ти кажа ли кой ги има? Трябва само добре да си изиграем картите.