Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (36) (Прелъстената от френския лейтенант)

Тридесет и шеста глава

„Гори на челото й плам:

тя в бъдещето се отправя

със жребий смел, и се оставя

на свойта страст от тук на там.“

Тенисън, „In Memoriam“

Преди сто години Екситър е бил доста по-отдалечен от столицата, отколкото днес, и затова сам си е осигурявал някои от онези места за порочни развлечения, заради които днес цяла Англия се тълпи в Лондон. Би било преувеличено да се каже, че в 1867 градът е имал квартал с червени фенери, но все пък не са му липсвали безпогрешно разпознавани по предназначението си заведения, доста встрани от центъра и от дезинфекциращото влияние на Катедралата. Те се намирали в онази част на града, която се спуска стръмно към реката; някога, по времето (вече след 1867), когато градът е бил голямо пристанище, тук е бил центърът на живота в Екситър. В този лабиринт от улички имало все още много къщи от епохата на Тюдорите — сумрачни, вмирисани, пренаселени, — публични домове, танцувални салони и кръчми, но най-много от всичко били падналите момичета и жени — неомъжени майки, държанки, цяло селище с обитатели, побягнали от душната атмосфера на селата и малките градчета на Девън. Накратко, този район, препълнен с евтини пансиони и хотели, като онзи в Уеймът, описан от Сара, им предлагаше укритие, сигурно убежище от вълните на суровия морал, заливащи живота из цялата страна. В това отношение Екситър не е правел изключение: всички по-големи провинциални центрове по онова време е трябвало да отредят място на тази злощастна армия от жени, ранени в битката за всестранната пречистеност на мъжа.

В покрайнините на този район можеше да се види улица с терасовидно разположени къщи от осемнадесети век. В началото от тях несъмнено се е разкривала красива гледка към реката. После бяха изникнали складове, които закриха гледката; сега къщите очевидно бяха загубили вяра в своята елегантност. Боята по дървените греди се бе изтрила, покривите им се бяха схлупили, вратите — разсъхнали. В една-две от тях все още живееха семейства, но петте къщи в средата на улицата — всичките еднакво боядисани в лющеща се кафява боя, осквернила първоначалния им керемиден цвят — бяха обявени с дълга дървена табела над средната врата за „Семеен пансион на Ендикот“. Неговата собственица и управителка (както съобщаваше на минувачите същата дървена табела) беше мисис Марта Ендикот, за която може да се каже, че се отличаваше главно с абсолютната си липса на любопитство към клиентелата. Тя бе типична жена от Девън, сиреч не искаше да знае за гостите си нищо друго, освен това колко пари ще й донесе престоят им. Тъкмо по този белег тя определяше хората, които влизаха в малката й канцелария встрани от антрето: за десет шилинга, за дванадесет шилинга, за петнадесет шилинга и така нататък. Цените на стаите бяха за една седмица. Онези, които са свикнали всяко позвъняване в модерен хотел да им струва петнадесет шилинга, не трябва да смятат нейния хотел за евтин. Наемът за малка къщичка по онова време беше обикновено един-два шилинга на седмица. Много прилични къщи в Екситър можеха да бъдат наети за по шест-седем шилинга, а десетте шилинга на седмица за най-евтината стая причисляваха „Семейния пансион на Ендикот“ към отбраните хотели ако не на друго основание, то поне по алчността на собственицата му.

Сивата вечер преваля в нощ. Двата газови фенера на отсрещния тротоар вече са запалени от фенерджията с дългия прът и осветяват кирпичените стени на склада. Няколко от стаите на хотела също светят: по-силно на първия етаж, по-меко на горния, понеже, както в повечето викториански жилища, се смяташе за твърде скъпо да се прокарват тръби за газ до горните етажи; там още се използваха газени лампи. През един от прозорците на долния етаж, точно до входната врата, се вижда самата мисис Ендикот, която седи на масата до малка печка с въглища, задълбочена в библията си, тоест в счетоводния тефтер; а погледнем ли диагонално до най-горния етаж на последната къща вдясно, ще видим полутъмен прозорец, чиито морави завеси още не са спуснати — типичен пример за цената дванадесет шилинга и половина — само че този път имам предвид стаята, а не клиента.

Всъщност това са две стаи: малка всекидневна и още по-малка спалня, които в началото на века са представлявали една-единствена стая с прилични размери. Тапетите по стените са на неопределени шарки от ситни тъмнокафяви цветчета. Има протрит килим, кръгла трикрака маса с покривка от тъмнозелена дамаска, на чиито ъгли някой очевидно е правил първите си опити да бродира; две неудобни кресла с прекалено много дърворезба, облечени с изтрит плюш, и тъмнокафяв скрин от махагон. На стената — пожълтяла щампа от гравюра на Чарлс Уелси и много лош акварел на Катедралата и Екситър, неохотно придобит преди няколко години вместо част от наема, който дължеше една дама в затруднено материално положение.

Инвентарът на стаята се изчерпваше с инструментите за камината, зад чиято решетка рубиненият блясък на жарта вече гаснеше. Един-единствен детайл разведряваше оскъдната обстановка: бялата мраморна рамка на камината от края на осемнадесети век с грациозни нимфи и рогове на изобилието, пълни с цветя в горния си край. Класическите черти на нимфите може би винаги са загатвали лека изненада, която сега особено изпъкваше, сякаш виждаха какви ужасни промени са настъпили в културата на страната за сто години. Родени в уютна, облицована с борово дърво стая, сега те се намираха в мрачна килия.

Ако можеха, те сигурно щяха да въздъхнат от облекчение, когато вратата се отвори и на прага се очерта силуетът на отсъствалата досега наемателка на стаята — с необичайно по кройка палто, черно боне, виолетовосиня рокля с малка бяла якичка… но Сара пристъпи вътре бързо, почти с нетърпение.

Това не бе първата й вечер в „Семейния пансион на Ендикот“. Ето как бе попаднала тук няколко дни по-рано. Когато учеше в Екситър, момичетата се шегуваха, че ендикотовци са народили толкова много деца, та им е необходим цял хотел, за да се съберат. Сара се бе озовала при „Кораба“, където беше последната спирка на омнибусите от Дорчестър. Куфарът й, пристигнал предния ден, я чакаше. Един носач я попита къде отива. За миг тя изпадна в паника. Нищо друго не й дойде наум, освен смътния спомен за онази шега. Нещо в изражението на носача, когато чу името на хотела, изглежда й подсказа, че не е избрала най-доброто място за отсядане в Екситър. Но той нарами багажа й без възражения и тя го последва през града към района, който вече споменах. Хотелът не й хареса на вид; в спомените й (всъщност тя го бе виждала само веднъж) той беше по-приветлив, по-представителен, по-открит… но нисшият няма право да придиря. Макар че бе пристигнала сама, това не направи особено впечатление и тя малко се поуспокои. Предплати наема за една седмица, което очевидно беше достатъчна препоръка. Бе възнамерявала да наеме най-евтината стая, но като разбра, че за десет шилинга се предлага само едно помещение, а за още половин крона — едно и половина, промени решението си.

Сега тя влезе бързо в стаята и затвори вратата. Запали клечка кибрит, поднесе пламъчето към фитила на лампата, постави отгоре „шишето“ и абажурът от млечно стъкло нежно прогони мрака. После отривисто смъкна бонето и с привичен жест разпусна косите си. Сложи на масата платнената чанта, която носеше, очевидно нетърпелива да я разтвори още преди да е съблякла палтото си. Бавно и внимателно започна да изважда едно по едно опакованите неща и да ги нарежда върху зелената покривка. Сетне остави чантата на земята и се зае да разопакова покупките си.

Най-напред се появи един стафърдшърски чайник, украсен с рисунка на къщичка край поточе и двама влюбени (тя се взря във влюбените); после каничка във формата на дебел веселяк, но не от онези крещящо оцветени викториански грозотии, а изящен малък предмет в бледомораво и нежножълто, със светлосиня глазура върху лицето на шишкото (специалистите по керамика биха разпознали Ралф Лий). Двете покупки бяха стрували на Сара девет пенита в един магазин за стари порцеланови предмети; каничката бе напукана и щеше още да се напука с времето, което мога да докажа, тъй като я купих преди година-две за много повече от трите пенита, дадени от Сара. За разлика от нея аз я харесах заради Ралф Лий. А тя — заради усмихнатото човече.

Макар още да не сме се убедили в това, Сара имаше естетически усет. А може би и емоционален усет: реакция срещу ужасния декор, в който се намираше. Тя нямаше никаква представа за възрастта на своята каничка. Но смътно долавяше, че е била много използвана, минала е през много ръце… и сега беше нейна. Сега беше нейна и тя я постави на полицата над камината и все още с палто, я загледа по детски в захлас, сякаш да се наслади на всеки атом от неизпитваното досега чувство, че притежава нещо.

Унесът й бе нарушен от стъпки в коридора. Тя хвърли бърз плах поглед към вратата. Стъпките отминаха. Тогава Сара свали палтото си и поразбута огъня да пламне, после окачи над него бакърен чайник. Пак се върна към другите си покупки: смачкана кесия с чай, друга със захар и малка метална каничка за мляко, които постави до порцелановия чайник. Взе другите три пакета и отиде с тях в спалнята: легло, мраморна мивка, малко огледало и жалко парче килим — това бе всичко. Но очите й бяха само в пакетите. Първият съдържаше нощница. Тя не я изпробва, а я положи на леглото; после отвори втория. Беше тъмнозелен вълнен шал с ресни от смарагдовозелена коприна. Тя го загледа направо прехласната — без съмнение дори само заради цената му, тъй като бе струвал повече от всички останали покупки, взети заедно. Най-сетне замечтано го вдигна и допря меката фина тъкан до лицето си, загледана в нощницата; после отдели един кичур от кестенявата си коса и го разстла върху зеления шал — първата проява на чисто женска суетност, която съм й позволил досега. В следващия миг раздипли целия шал — широк около метър — и загърна раменете си. Вгледа се пак, този път в огледалото, върна се при леглото и нагласи шала около раменете на нощницата.

Разви и третия най-малък пакет. Беше само руло бинт, което, след като поспря за миг да погледне пак зеленобелия тоалет на леглото, тя отнесе в другата стая и прибра в едно от чекмеджетата на махагоновия скрин тъкмо когато капачето на чайника започна да трака.

В кесията на Чарлс имаше десет златни монети и това бе достатъчно — независимо от всичко останало — да промени отношението на Сара към външния свят. Всяка нощ, откакто за пръв път преброи тези десет късчета злато, тя ги броеше отново и отново. Не като скъперник, а като човек, който отива да гледа един и същи филм няколко пъти — само заради непреодолимото удоволствие от интригата и от някои образи…

Първите дни след пристигането си в Екситър тя не похарчи почти нищо — само малко за храна, и то съвсем дребни суми от спестяванията си. Заглеждаше се обаче по витрините: в дрехите, столовете, масите, храните, вината и в стотици неща, които бяха започнали да й се струват враждебни, присмехулни и фалшиви — като двуличните жители на Лайм, които отбягваха погледа й, щом я видеха да се задава, и се подсмиваха, като отминеше. Ето защо толкова дълго време не се решаваше да си купи порцеланов чайник. Можеше да мине и с чайника, в който вареше водата; беднотията я бе приучила да няма, така издъно бе изкоренила желанието й да прави покупки, че — като моряк, преживял седмици с по половин бисквита на ден — тя не можеше да изяде всичката храна, която сега бе на нейно разположение. Това не означаваше, че е нещастна; напротив. Просто се радваше на първата си ваканция, откакто бе напуснала училище.

Направи си чай. По бакърения чайник на огнището се отразяваха и блещукаха малки златисти пламъчета. В меката светлина, докато огънят пукаше и плетеше дантелени сенки, тя като че ли очакваше нещо. Може би си мислите, че щом е така променена, така спокойна и доволна от участта си, сигурно има вести от или за Чарлс. Но не, нито дума. И аз не възнамерявам да се ровя в душата й, докато седи с вперен в огъня поглед, както не го направих и тогава, когато в тихата нощ на Малборо Хаус от очите й бликнаха сълзи. След малко се изправи, отиде до скрина и извади от едно от горните чекмеджета чаена лъжичка и чашка без чинийка. Сетне пак седна на масата, наля си чай и разви последния пакет. Беше малък пирог с месо. Започна да го яде, и то без каквато и да е изисканост.