Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (25) (Прелъстената от френския лейтенант)

Двадесет и пета глава

„Защо, любезна, влюбено въздишаш

по лорда, който няма да е твой?“

Тенисън, „Мод“ (1855)

Първото му намерение беше да изпрати по Сам писмо до доктора ирландец. Съчиняваше си го наум, докато вървеше… „Мисис Трантър е силно разтревожена… Ако събирането на спасителна група е свързано с някакви разходи…“ или по-добре: „Ако мога да бъда в помощ — финансово или по друг начин“ — такива изречения минаваха през главата му. Викна на коняря, който чуваше, да измъкне Сам от кръчмата и да го прати горе. Но едва влязъл в гостната си, получи третия удар в този пълен със събития ден.

На кръглата маса бе оставено писмо, запечатано с червен восък. Почеркът не му беше познат: „Белият лъв“. За мистър Смитсън. Той разчупи печата и разгърна листа. Нямаше нито обръщение, нито подпис.

„Моля ви да се видим за последен път. Ще ви чакам днес следобед и утре сутринта. Ако не дойдете, повече няма да ви безпокоя.“

Чарлс прочете бележката втори, трети път, после впери поглед в тъмнината навън. Изпитваше и ярост, че тя така небрежно е изложила на риск доброто му име, и облекчение от доказателството, че все още е жива, и гняв от заплахата, стаена в последното изречение. Сам влезе в стаята, бършейки уста с кърпата си — открит намек, че е бил вдигнат от масата. Тъй като обядът му се бе състоял от бутилка сайдер и три стари бисквити, можеше да му се прости. Сам още от пръв поглед разбра, че настроението на господаря му ни най-малко не се е подобрило, откакто напуснаха Уинсиът.

— Слез долу и разбери кой ми е оставил тази бележка.

— Добре, мистър Чарлс.

Сам излезе, но преди да се смъкне и шест стъпала надолу, Чарлс се появи на вратата.

— Който и да е, нека се качи горе.

— Ясно, мистър Чарлс.

Господарят се прибра в стаята си и в съзнанието му мигом изплува картината на онзи древен катаклизъм, чийто отпечатък бе намерил в синия варовик и го бе подарил на Ърнестина — амонитите, попаднали в някакво хлътване на земните пластове, причинено от водата, микрокатастрофа отреди деветдесет милиона години. В ярко просветление като от магическа светкавица той видя, че животът протича в успоредни линии: че еволюцията не е вертикална, не е устремена към съвършенството, а хоризонтална; че времето е най-голямата заблуда — съществуванието няма история, а е вечно настояще, вечно пленничество в една и съща нечовешка машина. Всичките рисувани паравани, издигани от хората, за да скрият действителността — история, религия, дълг, социално положение, — са само илюзии, нищо повече от опиумни фантазии.

Той се обърна тъкмо когато Сам влизаше в стаята със същия коняр, когото Чарлс бе заговорил. Едно момче донесло бележката. В десет часа сутринта. Конярят бил виждал момчето, но не знаел името му. Не, не казало кой го изпраща. Чарлс нервно го отпрати и все така нервно попита Сам на какво толкова се блещи.

— А, съвсем на нищо, мистър Чарлс.

— Хубаво. Поръчай да ми изпратят горе нещо за вечеря. Все едно какво.

— Добре, мистър Чарлс.

— И не желая повече да ме безпокоят. Сега можеш да ми разопаковаш багажа.

Сам отиде в спалнята, а Чарлс застана до прозореца. Когато гледаше надолу, забеляза в светлината на хотелските прозорци едно малко момче, което дотича от долния край на улицата, прекоси я точно под неговия прозорец и се изгуби от погледа му. Чарлс едва не отвори едното крило да го извика: толкова силно беше предчувствието му, че това е същият вестоносец. Обзе го трескаво смущение. В настъпилата дълга пауза той започна да вярва, че е сгрешил. Сам излезе от спалнята и се отправи към външната врата. Точно тогава на нея се почука. Сам отвори.

Беше конярят с идиотската усмивка на човек, който този път не е сгрешил. В ръката му имаше бележка.

— Па’ онуй момче, сър. Питах го, сър. Същата жена била, сър, само че не й знаел името. Ний й викаме…

— Да, да. Дай ми бележката.

Сам я пое и предаде на Чарлс, но с някаква няма наглост, с угодническата маска на посветения слуга. После щракна с пръсти на коняря, смигна му тайно и той си излезе. Сам се канеше да го последва, но Чарлс го върна обратно. Помълча, докато търсеше най-подходящите и предпазливи думи.

— Сам, бях проявил интерес към случая с една нещастна тукашна жена. Исках… все още искам това да не стига до мисис Трантър. Разбираш ли?

— Хапсолютно, сър.

— Надявам се да настаня тази личност на място, по-подходящо… за способностите й. Тогава, разбира се, ще уведомя мисис Трантър. Ще й поднеса малка изненада. Нещо като благодарност за гостоприемството на мисис Трантър. Тя е много загрижена за нея.

Сам бе приел изражението, заради което Чарлс мислено го наричаше „Сам лакеят“: излъчваше дълбоко благоговейно покорство пред заповедите на господаря. Беше толкова неприсъщо на истинския му характер, че Чарлс се видя принуден да направи ново усилие.

— Така че, макар това да няма значение, не го споделяй с никого.

— Има си ’ас, мистър Чарлс. — Сам се възмути като кюре, уличено, че играе хазарт.

Чарлс се обърна към прозореца, без да забележи многозначителния поглед на Сам, който за миг присви устни и кимна с глава; после, докато вратата се затваряше зад гърба на слугата, разгърна втората бележка.

„Je vous ai attendu toute la journée. Je vous prie — une femme à genoux vous supplie de l’aider dans son désespoir. Je passerai la nuit en prières pour votre venue. Je serai dés l’aube à la petite grange près de la mer atteinte par le premier sentier à gauche après la ferme.“^[1]

Несъмнено поради липса на восък тази бележка не бе запечатана, което обясняваше защо бе на френски, какъвто учат гувернантките. Беше написана, по-скоро надраскана, с молив, сякаш съчинена набързо върху вратата на някоя къщица или край скалите — Чарлс знаеше, че именно там трябва да е потърсила тя убежище. Момчето несъмнено беше син на някой беден рибар от вълнолома, а от Върлото дотам се стигаше по една пътека, с което се избягваше необходимостта да се минава през града, и все пак каква лудост, какъв риск!

Френският й! Варген!

Чарлс смачка листа хартия в свития си юмрук. Далечна светкавица възвести приближаването на бурята, а като погледна през прозореца, първите тежки, свъсени капки вече пръскаха и се стичаха по стъклото. Зачуди се къде ли е тя; представи си я как тича, цялата мокра, под светкавиците и дъжда и за миг забрави болезнения страх за самия себе си. Това вече беше твърде много! След такъв ден!

Прекалявам с удивителните. Но как иначе да обясни мислите и чувствата, които без ред напираха и се блъскаха в главата му, докато Чарлс крачеше нагоре-надолу? Наложи си да спре пред еркерния прозорец и да надникне към улицата; но веднага си спомни какво бе казала тя за глога. Обърна се с гръб към прозореца и притисна слепоочията си; после отиде в спалнята и се взря в огледалото.

Много добре знаеше, че не сънува. „Трябва да направя нещо, трябва да действам“, си повтаряше той. Обзе го някакъв гняв от слабостта му — дива решимост да извърши нещо, с което да докаже, че е повече от амонит, затрупан някъде при отдръпване на морето, че може да пробие тъмните облаци, които го обгръщат. Трябва да говори с някого, трябва да разкрие душата си.

Той се върна в гостната, дръпна верижката, която висеше от газената лампа, и бледозеленото пламъче избухна в бяло сияние; после рязко опъна шнура на звънеца до вратата. Когато старият келнер пристигна, Чарлс му заповяда да донесе чаша от най-доброто шери бренди на „Белият лъв“ — пивка смес, накарала не един викторианец да се поразпаше.

След не повече от пет минути Сам, понесъл таблата с вечерята, изненадано спря по средата на стълбата при вида на господаря си, който слизаше насреща му с малко позачервени страни и наметнат с пелерината си. Чарлс спря едно стъпало над него, повдигна кърпата, с която бяха покрити овнешкото, сосът и варените картофи, и продължи надолу, без да каже дума.

— Мистър Чарлс?

— Изяж го ти.

И господарят излезе… а Сам остана на място, изкривил лице в насмешлива гримаса и забил зъл поглед в парапета до себе си.