Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (15) (Прелъстената от френския лейтенант)

Петнадесета глава

„… що се отнася до трудовите класи, полудивашките обноски на предишното поколение са заменени от дълбока и почти всеобща поквара…“

Доклад от миньорските райони (1850)

„Ако в дълбок сияен взор

усмивка бегла прелети?“

Тенисън, „In Memoriam“ (1850)

Когато на другата сутрин Чарлс се зае безмилостно да рови в простонародната душа на лондончанчето Сам, той не издаде Ърнестина, независимо от случилото се у мисис Поултни. Бяха си тръгнали скоро след описания разговор и докато слизаха по хълма до Броуд Стрийт, Ърнестина мълчеше. Щом се прибраха, тя се погрижи да я оставят насаме с Чарлс, едва изчака да се затвори зад гърба на леля й, избухна в сълзи (без обичайните предварителни самообвинения) и се хвърли в обятията му. Това беше първото недоразумение, помрачило любовта им, и тя бе ужасена, че една противна старица може да се държи пренебрежително с милия й сладък Чарлс, и то само заради нейния пристъп на раздразнение. Когато той благоверно я потупа по гърба и изсуши сълзите й, тя му го каза. За отмъщение Чарлс си открадна по една целувка от мокрите клепачи и веднага й прости.

— А сега сладка ми, глупава Тина, защо трябва да лишаваме другиго от същото, което ни направи нас толкова щастливи? Какво толкова, ако онова непокорно момиче и моят негодник Сам се влюбят? С камъни ли да ги убием?

Тя го погледна усмихната от стола си.

— Все така се получава, щом се опитам да се държа като възрастна.

Той коленичи до нея и взе ръката й.

— Мило дете. Ти винаги ще бъдеш дете за мен. — Тя се наведе да целуне ръката му и той на свой ред я целуна по косата.

Тя промълви:

— Осемдесет и осем дни. Толкова дълго! Лошо ми става само като си помисля.

— Хайде да избягаме. Да идем в Париж.

— Чарлс… Това е лудост!

Тя вдигна глава и той я целуна по устните. Тя се отпусна назад в ъгъла на креслото, с влажни очи, поруменяла, а сърцето й биеше така лудо, че се уплаши да не припадне; беше твърде слаба за такива бързи емоционални промени. Той задържа ръката й и шеговито я стисна.

— Да ни видеше сега отнякъде достопочтената мисис П.?

Тя закри лицето си с ръце и се разсмя. Сподавените изблици на смях заразиха и Чарлс и той бе принуден да стане и да се приближи до прозореца, за да си придаде повече тежест, но не можа да устои, обърна се и я улови, че надзърта между пръстите си. В тихата стая отново се чу приглушено хихикане. И двамата ги осени една и съща мисъл: каква прекрасна нова свобода им носи тяхното време и колко е чудесно, че са съвсем модерни млади хора със съвсем модерно чувство за хумор, сякаш на хиляда години от…

— О, Чарлс… о, Чарлс… спомняш ли си дамата от долната креда?

И те отново прихнаха; а клетата мисис Трантър в пълно недоумение стоеше отвън като на тръни, боейки се, че може би става кавга. Най-сетне тя събра достатъчно смелост да влезе, за да види дали не може да помогне с нещо. Все още смеейки се, Тина се спусна към нея и я целуна по двете бузи.

— Мила ми леличко! Ти си съвсем права. А аз съм ужасна глезла. Не искам вече официалната си зелена рокля. Може ли да я подаря на Мери?

Ето защо по-късно същия ден Ърнестина бе спомената — и то съвсем искрено — в молитвите на Мери. Съмнявам се, че те са били чути, тъй като, вместо да си легне веднага след молитвата, както подобава на всеки порядъчен християнин. Мери се поддаде на изкушението да изпробва за последен път зелената рокля. Имаше само една свещ, на която да се види, но никоя жена не е била ощетена от светлината на свещта. Падащата на вълни златиста коса, свежото зелено, потрепващите сенки и това свенливо, възхитено, изненадано само от себе си лице… Ако нейният Бог я наблюдаваше, сигурно би пожелал да съгреши тази нощ.

— Реших, Сам, че нямам повече нужда от теб тук. — Чарлс не виждаше слугата си, защото очите му бяха затворени. Сам го бръснеше. Но по това, как спря бръсначът, той разбра, че нанесеният удар е бил достатъчно силен. — Можеш да се върнеш в Кенсингтън. — Настъпи тишина, която би смекчила сърцето на всеки по-малко садистичен господар. — Нищо ли няма да кажеш?

— Да, сър. Тука по ми ’аресва.

— Реших, че нищо добро няма да свършиш. Съвсем ясно ми е, че си такъв по природа. А като няма да вършиш нищо добро, предпочитам да си в Лондон. Той повече е свикнал на такива, дето не вършат нищо добро.

— Ама аз нищо не съм сторил, мистър Чарлс.

— Освен това искам да ти спестя и обидата да се срещаш с това нахално девойче на мисис Трантър. — Сам задиша тежко. Чарлс предпазливо открехна едното си око. — Няма ли да ми благодариш?

Сам бе вперил каменен поглед над главата на господаря си.

— Тя ми се извини. Аз възприех извиненията.

— Какво? Извинения от един фараш? Невъзможно.

В този миг Чарлс трябваше бързо да затвори очи, за да не попадне в тях грубо плеснатата пяна.

— Тя без да ще, мистър Чарлс. От низнание.

— Разбирам. Значи нещата са по-зле, отколкото мислех. Ти непременно трябва да се махнеш оттук. — Но на Сам му бе дошло до гуша. Той остави пяната както си беше, докато Чарлс не се видя принуден да отвори очи, за да разбере какво става. Сам стоеше нацупен или поне се правеше на такъв.

— Сега пък какво има? Да не заваля?

— Кани са, сър.

— Canis, а? Виж го ти, и латински проговори, кучето. Както и да е. Искам да чуя истината. Вчера се заричаше, че не би си хвърлил да не казвам какво върху момичето. Отричаш ли?

— Бях предизвикан.

— А къде е primum mobile^[1]? Кой кого предизвика?

Чарлс обаче разбра, че е отишъл твърде далеч. Бръсначът трепереше в ръката на Сам — не от кръвожадни намерения, а от възмущение. Чарлс посегна, взе го и го насочи към него.

— За двайсет и четири часа ли, Сам? Само за двайсет и четири часа?

Сам взе да бърше легенчето с пешкира, предназначен за лицето на Чарлс. Настъпи мълчание; най-сетне Сам проговори, и то със задавен глас:

— И ний сме ’ора. Не сме коне.

Едва тогава Чарлс се засмя, стана, отиде зад гърба на слугата си и като сложи ръка на рамото му, накара го да се обърне.

— Извинявам се, Сам. Но трябва да признаеш, че досегашните ти отношения с нежния пол не са ме подготвили за подобно нещо. — Сам обидено сведе поглед; сега плащаше за някогашния си цинизъм… — А това момиче… как й беше името… Мери, нали?… тази очарователна мис Мери може да се задява и да позволява да я задяват — остави ме да довърша, — но разбрах, че по душа е чувствително и доверчиво същество. И аз няма да допусна сърцето й да страда.

— Ръцете да ми отрежат, мистър Чарлс!

— Много добре. Вярвам ти и докато си още с ръце. Но ти забранявам да ходиш при нея и да я заговаряш на улицата, докато не съм разбрал от мисис Трантър дали разрешава такова внимание към нея.

При тези думи Сам, който гледаше надолу, вдигна очи към господаря си и се усмихна жално като умиращ млад войник в нозете на своя офицер.

— ’Зех си бележка, сър. От днеска ставам кротък като агне.

Трудно ми е да поясня дали агнето, за което ставаше дума, не бе вече опечено, следователно без никаква надежда да буйства.