Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (38) (Прелъстената от френския лейтенант)

Тридесет и осма глава

Ще стана като своя златен век —

с дух обезнадежден, обезверял,

със камък на сърцето, с дял нелек;

мами; измамен, мри; нали си кал?

Тенисън, „Мод“ (1855)

Когато Чарлс най-сетне се озова на широките стъпала пред дома на семейство Фрийман, уличните лампи вече светеха в прохладния сумрак. Над улицата се стелеше лека мъгла, смес от уханието на пролетна зеленина и вездесъщите лондонски сажди. Чарлс вдъхна дълбоко познатия възкисел мирис, реши да върви пеша и освободи файтона, повикан за него.

Без ясно определена цел, той тръгна покрай оградата на Хайд Парк по посока на клуба си в Сейнт Джеймс. Само три седмици по-късно под ужасения поглед на доскорошния му събеседник същата тежка желязна ограда бе съборена от тълпата и това ускори приемането на великия законопроект за избирателната реформа. После свърна по Парк Лейн, но тя се оказа досадно задръстена. В средата на викторианската епоха тези задръствания бяха не по-малко зло, отколкото в наше време, и дори бяха много по-шумни, тъй като колелата на файтоните и каляските имаха желязна обковка, стържеща по гранитните павета. Ето защо, избрал според него най-късия път, Чарлс се гмурна в самото сърце на Мейфеър. Мъглата се сгъсти — не чак дотам, та да заличи всичко пред погледа, но достатъчно, за да придаде малко призрачен вид на онова, покрай което Чарлс минаваше; сякаш той бе гост от друг свят, един Кандид, който приема нещата точно така, както са му поднесени; човек, внезапно изгубил чувството си за хумор.

Лишен от основното си качество, Чарлс сякаш беше гол: това е може би най-точното определение на състоянието му. Вече не знаеше какво всъщност го бе накарало да отиде при бащата на Ърнестина; целият въпрос можеше да се обясни с писмо. Но щом неговите скрупули изглеждаха сега нелепи, тогава същото се отнасяше и за всичките приказки за бедност, за необходимостта да поограничи разходите си. В онези дни, и особено в подобна опасно мъглива вечер, по-заможните се движеха с карети; щом вървиш пеша, значи си беден. Затова почти всички хора, които Чарлс срещаше, бяха от по-низшите класи: слуги от големите къщи в Мейфеър, чиновници, продавачи в магазините, просяци, улични метачи (професия, много по-разпространена в епохата на коня), амбулантни търговци, гамени, една-две проститутки. Чарлс знаеше, че сто лири годишно доход за всекиго от тях биха били цяло състояние; а той току-що беше получил съчувствия, че ще трябва да свързва някак двата края с двадесет и пет пъти по-голяма сума.

Чарлс не беше предшественик на социализма. Той не гледаше на привилегированото си икономическо положение като на морално престъпление, защото съвсем не се смяташе за привилегирован в други отношения. На всяка крачка виждаше доказателства за това. Повечето от онези, покрай които минаваше и които го отминаваха, не изглеждаха нещастни от съдбата си — с изключение на просяците, а те трябваше да имат нещастен вид, за да успеят. А той бе наистина самотен, чужд на всичко и нещастен. Съзнаваше, че цялата бутафория, която социалното положение на аристократ го задължаваше да издигне около себе си, е като тежката броня, предопределила смъртта на гигантските праисторически влечуги. Мисълта за допотопните чудовища го накара да забави крачка. Стигнал до редица малки магазинчета, той дори спря — клета жива вкаменелост — и се загледа в по-чевръстите и по-приспособени видове, които се блъскаха насам-натам пред него, подобно амеби под микроскоп.

Две латерни се надсвирваха, някакво банджо се мъчеше да ги заглуши. Продавачи на картофено пюре, варени крачета („Айде на крачетата, парят, парят“), печени кестени. Старица с табла кибрити, друга с кошница нарциси. Разносвачи на вода, миячи, метачи с килнати шапки, занаятчии, заврени в работилнички кутийки, и цяла сган невръстни дрипльовци, насядали по стълби, тротоари, облегнати по стълбовете, малки лешояди. Както подтичваше, за да се стопли, едно от тези хлапета — босо като повечето — се спря и свирна предупредително; тутакси друго момче размаха сноп цветни щампи и хукна към Чарлс, застанал зад кулисите на тази многолюдна сцена.

Чарлс побърза да свърне към някоя по-тъмна улица. Подгони го дрезгав гласец, запял насмешливите и вулгарни куплети, които звучаха из целия Лондон през онази година.

„Довечера чакам те, лорд Мармадюк,

на вино и грешни наслади;

ще хапнем, ще пийнем и… трам-та-ра-рам —

един път в живота сме млади!“

Когато най-сетне се отърва от гласа и подигравателния рефрен, Чарлс се подсети за другата съставка на лондонския въздух — не така осезаема, но постоянна като саждите — уханието на греха. То идеше не толкова от жалките уличници, които се шляеха тук-там — жени, които го проследяваха с поглед, без да го заговорят (твърде явно личеше, че е аристократ, а те диреха по-дребна плячка), — колкото от общата анонимност на големия град; от чувството, че тук всичко може да се скрие, всичко може да мине незабелязано. На всяка крачка в Лайм дебнеха зорки очи, а това бе град на слепци. Никой не се обръщаше след него. Беше почти невидим, не съществуваше; усещаше се свободен, но това бе ужасно чувство, защото той всъщност бе изгубил свободата си — точно както и Уинсиът. Всичко бе изгубено; и всичко му напомняше тази загуба.

Покрай него минаха забързани мъж и жена, говореха на френски, бяха французи. И тогава Чарлс усети, че му се иска да е в Париж, а после да е в странство… да пътува. Отново! „Да можех да избягам, да можех да избягам…“ — заповтаря той полугласно; после строго смъмри себе си, че е толкова далеч от действителността, толкова романтичен, толкова безотговорен. Подмина дълъг ред конюшни, на чието място днес се кипрят кокетни скъпи къщи. Сред шум и суетня чистеха и тимаряха коне, изкарваха екипажи, докато ги впрягаха, животните чаткаха подкованите си копита, един кочияш миеше отвън каретата и високо си подсвиркваше — всички се готвеха за нощния живот. Поразителна идея мина през ума на Чарлс: по-низшите класи са по-щастливи от висшите. Те не бяха — както се опитваха да внушават радикалите — страдащата инфраструктура, която пъшка под скъпите прищевки на богатите, а по-скоро доволни паразити. Спомни си как преди няколко месеца в парка на Уинсиът бе попаднал на един таралеж. Щом го докосна с бастуна си, животинчето се сви на кълбо и между щръкналите бодли Чарлс видя рояци разсърдени бълхи. Тогава биологът в него разбра истинската същност на таралежа: животно, чийто единствен начин на защита бе да лежи като мъртво, наежило бодлите си — досущ чувствителен аристократ.

След малко стигна до железарско магазинче и застана отвън, вперил поглед през прозорчето към тезгяха, където железарят, в памучна престилка и с бомбе, броеше свещи на едно десетгодишно момиченце, което, вдигнало към него очи, вече протягаше петаче със зачервените си пръстчета.

Търговия. Сделки. Чарлс се изчерви, като си спомни какво му бяха предложили. Сега разбра, че предложението бе оскърбително, в дъното му се таеше презрение към неговата класа. Фрийман би трябвало да знае, че той никога нямаше да се заеме с търговия, нямаше да стане магазинер. Трябваше хладно да отхвърли предложението още начаса, но мигар можеше, нали цялото му състояние щеше да дойде именно от този източник. И така, стигаме до същинската причина за негодуванието на Чарлс; чувството, че сега е купен съпруг, зет марионетка. Нищо, че такива бракове бяха традиция в неговата класа; традицията произлизаше от времето, когато бракът по сметка бе обществено приет делови договор, в който нито от съпруга, нито от съпругата се очакваше да зачитат нещо повече от главното му условие: пари срещу положение. Но сега бракът бе станал целомъдрен и свещен съюз, християнски ритуал в името на чистата любов, а не на чистата облага. Дори да не му липсваше необходимият цинизъм, за да направи опит, той знаеше, че Ърнестина никога не би допуснала любовта да стане второстепенна основа на брака им. Тя винаги щеше да държи на любовта му, и само на нея. А оттук следваха и другите задължителни условия: да й бъде благодарен за парите и морално изнуден да приеме съдружието.

Сякаш съдбоносно омагьосан, той стигна до един ъгъл. В края на тъмна странична улица се издигаше осветена фасада. Мислеше, че би трябвало вече да е близко до Пикадили; но този златен дворец в дъното на мръсно-кафявата бездна се падаше от северната му страна и той осъзна, че е загубил чувството си за ориентация и се е озовал на Оксфорд Стрийт… и то — по фатално съвпадение — точно на онази част от Оксфорд Стрийт, заета от големия магазин на Фрийман. Привличан като от магнит, той се упъти към него и излезе на Оксфорд Стрийт, така че пред очите му се показа в цялата си дължина опасаният от жълти светлини гигант (стъклата на витрините му — претрупани с дантели, дрехи, топове плат — наскоро бяха сменени по новата мода). Някои от колоните и украсата, с модерните си анилинови цветове, като че боядисваха самия въздух наоколо — бяха толкова ярки, толкова парвенюшки. Върху всеки предмет стоеше бялото етикетче с цената. Магазинът още беше отворен и хората влизаха и излизаха. Чарлс се опита да си представи, че и той минава през вратата, но не му се удаде. По-скоро би се поставил на мястото на просяка, свит до входа пред него.

Магазинът не само че вече не беше онова, за което го бе смятал досега — тъпа шега, златна мина в Австралия, място, което едва ли съществува в действителност. Сега той се разкриваше в цялата си мощ: огромна машина, бегемот, който стои и чака да погълне и смели всичко що му се изпречи. Дори тогава мнозина мъже биха се почувствали на седмото небе, ако можеха да застанат там с мисълта, че лесно могат да притежават огромната сграда, и други като нея, заедно с цялото й злато и мощ. А Чарлс, спрял на тротоара отсреща, затвори очи, като че се надяваше да я заличи завинаги.

В отрицателното му отношение безспорно имаше нещо недостойно — чист снобизъм и покорство пред мнението и влиянието на прадедите му, които сякаш го наблюдаваха. Имаше и известна доза мързел: страх от работа, от ежедневни задължения, от съсредоточаване върху дребни неща. Имаше и малодушие — защото Чарлс, както вече сигурно сте забелязали, се боеше от другите човешки същества и особено от онези, които принадлежаха към по-низшите класи. Повдигна му се при мисълта, че може да има нещо общо с тези сенки, които виждаше да се тълпят пред витрините, да влизат и излизат през вратите отсреща. Не, това бе невъзможно. В отказа му все пак имаше и един-единствен благороден елемент: чувството, че печеленето на пари не осмисля живота. Той никога не би могъл да бъде Дарвин или Дикенс, нито велик творец, нито учен; в най-лошия случай би бил дилетант, търтей или какъвто щете, човек, който оставя другите да работят, а сам не допринася с нищо. Но това „нищо“ го накара за миг да изпита странно самоуважение, чувството, че в избора да бъде „нищо“ — да няма нищо, освен бодли — е последното спасение за един джентълмен; едва ли не последната му свобода. И съвсем ясно го осени мисълта: „Ако някога стъпя на това място, с мен е свършено.“

Тази дилема може да ви се струва крайно отживяла; и аз не пледирам в защита на джентълмена аристократ, който в 1969 година е в много по-голяма степен отмиращ вид, отколкото дори песимистичното въображение на Чарлс можеше да си представи в онази далечна априлска вечер. Смъртта е не в природата на нещата; тя е самата природа на нещата. Умира обаче само формата. Материалната същност е безсмъртна. В тази приемственост на отмрели форми, която наричаме съществование, тече нещо като „живот след смъртта“. Най-добрите качества на викторианския аристократ откриваме още у достойните рицари и preux chevaliers^[1] от средновековието; можем да ги открием и днес у съвременните джентълмени — онези, които наричаме учени, тъй като това е посоката, която очевидно е поел потокът. С други думи, независимо дали е аристократична или егалитарна, всяка цивилизация има нужда от някакъв самоанализиращ се, етичен елит; елит, обвързан от някакви норми на поведение, част от които може да са много неетични и поради това, в края на краищата, да вещаят отмирането на своята форма, макар че заложената в тези норми цел е благородна: те служат за опора или за структура, което им позволява да проявят положителната си функция в историята.

Може би не виждате кой знае каква връзка между рицаря Чарлс от 1267 година, усвоил френските понятия за целомъдрие и устремен към светия граал, нашия Чарлс от 1867 с презрението му към търговията, и Чарлс от днешно време, ученият в областта на компютрите, който е глух за писъците на чувствителните хуманисти, започнали да осъзнават, че са излишни. Но връзка има: всички те са отхвърляли или отхвърлят притежанието като цел на живота — било то женското тяло, високата печалба, независимо на каква цена, или пък правото да диктуват темповете на прогреса. Ученият също е форма; и ще бъде заменен от друга форма.

Ето това е великата и извечна поука на евангелския мит за Изкушението в Пустинята. Всеки проницателен и образован човек непременно има и своята пустиня, а в някой миг от живота си среща и изкушението. И това, че се отказва от съблазните, може да е глупаво, но не лошо. Току-що сте отхвърлили примамливо предложение в областта на приложната наука, за да продължите академичната си работа? Последната ви изложба не е имала търговския успех на предишната, но вие смятате неотклонно да се придържате към новия си стил? Или тъкмо сте взели някакво решение, върху което не сте допуснали да повлияе личната облага, възможността да притежавате нещо? Не омаловажавайте тогава съображенията на Чарлс като празен снобизъм. Оценете ги правилно — като на човек, който се мъчи да надвие историята. Макар сам да не го съзнава.

Чарлс не се ръководеше единствено от обикновения човешки инстинкт за самосъхранение; зад себе си имаше много години на размисъл, анализ, самопознание. Сякаш искаха от него да плати за цялото си минало с най-доброто от себе си; макар че не бе успял да нагоди мечтите си към действителността, не можеше да повярва, че всичко, което е искал да бъде, няма стойност. Бе търсил смисъла на живота, дори нещо повече: вярваше — нещастен клоун! — че понякога го е зървал. Негова ли бе вината, че му липсваше дарбата да покаже и на другите тези мимолетни проблясъци? Че външните наблюдатели го възприемаха като повърхностен, като безнадежден аматьор? Поне бе научил, че смисълът на живота не се намира в магазина на Фрийман.

Но в основата на всичко, поне у Чарлс, беше учението за оцеляването на най-приспособените и особено онази страна от него, която той бе обсъждал — в разговор, пропит от оптимизъм — с Гроган през онази нощ в Лайм: че за човешкото същество способността да се самоанализира не е нищо друго, освен особено предимство в борбата за оцеляване. И двамата мъже бяха погледнали на това като на доказателство, че свободната воля на човека не е застрашена. Ако трябва да се промени, за да оцелее — което дори фриймановци не можеха да отрекат, — човек поне има право да избира начина. Но теорията е едно, а практиката, убеждаваше се Чарлс, съвсем друго.

Беше в капан. Невъзможно, но факт.

За миг той застана срещу страшния натиск на своето време; после усети хлад, до мозъка на костите го прониза леден гняв срещу Фрийман и фрийманщината.

Даде с бастуна си знак на един минаващ файтон. Качи се, потъна в омазнената кожена седалка и притвори очи; в съзнанието му изплува утешителен образ. Надежда? Смелост? Решителност? Боя се, че не. Представи си чаша млечен пунш и бутилка шампанско.