Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (55) (Прелъстената от френския лейтенант)

Петдесет и пета глава

— Как! Ами че теб сънува! — се провикна Туидълди, като плесна тържествуващо с ръце. — И ако престане да сънува, къде мислиш, че ще идеш?

— Където съм си и сега! — отвърна Алиса.

— Не, не-е! — каза презрително Туидълди. — Ти няма да си никъде! Та ти си само един образ в съня му.

— И ако царят се събуди — прибави Туидълдъм, — ти ще изчезнеш с „пуф“ като пламък на свещ.

— Няма! — извика възмутено Алиса.

Луис Карол, „Алиса в огледалния свят“^[1] (1872)

На другата сутрин Чарлс пристигна на гарата смешно рано, сам се погрижи да натоварят багажа му — работа, неподобаваща на един джентълмен, — после си избра едно празно купе в първа класа, седна и нетърпеливо зачака тръгването на влака. От време на време вътре надникваха други пътници, но биваха отблъсквани с онзи взор на Горгона („Купето е запазено за непрокажени“), който англичаните така добре владеят. Чу се свирка и Чарлс реши, че си е извоювал усамотението, за което копнееше. Но точно в последния момент на прозореца му се появи едно брадато лице. Хладният му поглед срещна още по-хладния поглед на човека, който бърза да не изпусне влака. Закъснелият измърмори: „Извинете, сър“, отправи се към другия край на купето и седна: човек, надхвърлил четиридесетте, с ниско нахлупен цилиндър, с ръце на коленете, задъхан. Излъчваше някаква доста нахална сигурност; може би не беше дори истински джентълмен… ами някой амбициозен иконом (но иконом не би пътувал в първа класа) или моден проповедник-мирянин — един от онези тирани от амвона, който пречиства душите, попарвайки ги с евтината реторика за вечното проклятие. Определено неприятен човек, реши Чарлс, типичен представител на епохата, който заслужава устата му да бъде недвусмислено затворена, ако дръзне да влезе в разговор.

Както се случва понякога, когато човек тайно оглежда някого и мисли за него, Чарлс бе заловен на местопрестъплението и си получи заслуженото. Острият поглед на непознатия ясно му показа да не си пъха носа, където не му е работа. Той бързо насочи очи навън през прозореца и се утеши с мисълта, че човекът не по-малко от него се пази от всякаква близост.

Скоро равномерното движение потопи Чарлс в успокоителен унес. Лондон бе голям град: но тя скоро ще трябва да потърси работа. Той имаше време, възможности, желание; може да мине седмица, две, но рано или късно тя ще се озове пред него, а може и някой друг адрес да бъде пъхнат в пощенската му кутия. Колелата повтаряха: тя-не-мо-же-да-е-тъй-же-сто-ка, тя-не-мо-же-да-е-тъй-же-сто-ка, тя-не-мо-же-да-е-тъй-же-сто-ка… Влакът пътуваше през червеникавите и зелени долини към Къломптън. Чарлс видя някаква черква, без да знае къде се намира, и след малко затвори очи. Предишната нощ бе спал лошо.

Известно време неговият спътник не обръщаше внимание на заспалия Чарлс. Но брадичката му взе да клюмва все по-ниско — Чарлс бе съобразил да свали шапката си — и мъжът с брада на пророк взе да го разглежда, спокоен, че няма да бъде изненадан, докато любопитства.

Погледът му бе особен: преценяващ, съзерцателен, доста неодобрителен; сякаш много добре разбираше що за човек е този (както Чарлс смяташе, че разбира много добре що за човек е спътникът му) и не бе възхитен от видяното, нито от екземпляра. Вярно е, че сега, като не го гледаха, не правеше впечатление на толкова студен и властен, но чертите му продължаваха да излъчват някаква неприятна самоувереност — или ако не точно увереност в себе си, то поне увереност в преценката си за другите: колко може да извлече, да очаква или да изисква от тях.

Да гледаш така втренчено минута-две, би било обяснимо: пътуването с влак е отегчително, интересно е да наблюдаваш непознати и така нататък. Но този поглед, който ставаше вече канибалски настойчив, трая по-дълго от минута. Задържа се и след Тонтън, макар че за кратко се отмести, когато от шума на перона Чарлс се разбуди за няколко минути. Щом потъна отново в дрямката си, очите пак се впиха в него като пиявици. Някой ден и вие може да попаднете под такъв поглед, а тъй като нашият век не се отличава с голяма деликатност — може дори да го усетите. Настойчивият наблюдател няма да чака да заспите. Погледът му несъмнено ще излъчва нещо неприятно, някакво потайно интимно домогване… желание да ви опознае по начин, по какъвто не бихте искали да ви познава чужд човек. От опит знам, че само една професия прави погледа такъв — причудлива смесица от любопитство и съдничество; от ирония и съблазън.

Можеш ли да ми послужиш за нещо?

За какво можеш да ми послужиш?

Винаги ми се е струвало, че точно така трябва да се изобразява погледът на всемогъщия Бог — ако съществува такова абсурдно нещо. Съвсем не както ние си представяме божествения поглед, а очевидно с подъл и съмнителен умисъл (както изтъкнаха и теоретиците на френския „нов роман“). Виждам това особено ясно по добре познатото ми лице на брадатия мъж, взрял се в Чарлс, и няма да се преструвам повече.

Но ето че въпросът, който си задавам, докато се взирам в Чарлс, се различава от горните два. Питам се по-скоро: какво по дяволите да те правя сега? Мислех дали да не сложа край на житието на Чарлс, тук, в този момент, да го оставя завинаги на пътя към Лондон. Но условностите на викторианския роман не позволяват, не позволяваха да има отворен, неопределен край; а аз вече настоях, че на героите трябва да се дава свобода. Проблемът ми е прост — ясно ли е какво иска Чарлс? Съвсем ясно. Но какво иска главната героиня, не е така ясно; и аз изобщо не съм сигурен къде е тя сега. Разбира се, ако те двамата бяха частица от истинския живот, а не частица от моето въображение, решението на дилемата би било лесно: едната воля се бори с другата и печели или губи. Романът обикновено претендира, че следва действителността: писателят обикновено изкарва на ринга желанията, които са в конфликт, и след това описва борбата — само че всъщност наглася резултата, като оставя да победи онова желание, на чиято страна е той. И ние съдим за авторите на романи както по умението им да нагласят резултата (с други думи, да ни убедят, че не е нагласен), така и по героя, на чиято страна застават — било добрия, трагичния, лошия или смешния и така нататък.

Но главната причина, поради която се наглася резултатът, е стремежът на писателя да изрази пред читателя си какво е отношението му към околния свят: дали е песимист, оптимист или какъвто щете. Аз се престорих, че се вмъквам в 1867 година; но в действителност цял век зад нас. Излишно е да се проявява към нея оптимизъм, песимизъм или нещо друго, защото ние знаем вече какво е станало оттогава насам.

Така че, като продължавам да се взирам в Чарлс, не виждам причина този път да наглася резултата на борбата, в която той ще влезе. Това ми дава две възможности за избор. Да оставя борбата да се развива и да участвам в нея само като разказвач, или да заема едновременно и двете страни в нея. Взирам се в това леко повехнало, но не съвсем безсъдържателно лице. И като наближаваме Лондон, струва ми се, че виждам разрешението: а именно, дилема няма. Единственият начин, по който мога да не участвам в борбата, е да покажа два нейни варианта. Така ще ми остане само още един проблем: понеже не мога да изложа и двата варианта едновременно, и понеже последната глава тежи с тираничната си власт, вторият вариант ще изглежда окончателен и „истински“.

Изваждам кесията от джоба на редингота, вземам един флорин^[2], поставям го върху нокътя на десния си палец, мятам го нагоре, той се превърта шейсетина сантиметра във въздуха и го улавям с лявата си ръка.

Така да бъде. Изведнъж усещам, че Чарлс е отворил очи и ме гледа. Сега в погледа му има не само неодобрение; той прозира, че съм или комарджия, или душевноболен. Отвръщам му със същото неодобрение, а флорина връщам в кесията си. Той си взема шапката, изтръсква от периферията й някаква невидима прашинка (досадната прашинка съм аз) и я поставя на главата си.

Навлизаме под една от големите стоманени греди, които крепят покрива на гара Падингтън. Пристигаме, той слиза на перона и кимва на един носач. Дал нарежданията си, няколко секунди по-късно той се обръща. Брадатият мъж е изчезнал в тълпата.