Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (24) (Прелъстената от френския лейтенант)

Двадесет и четвърта глава

„Веднъж чух, че за викторианското време били типични думите: Не бива да забравяш, че той е твоят чичо…“

Д. М. Йънг, „Викториански есета“

— Това е чудовищно! Чудовищно! Не мога да повярвам, че не е загубил ума си.

— Загубил е само чувството си за мярка. А това не е съвсем същото.

— Но защо точно сега!

— Мила моя Тина, Купидон е прочут с това, че не зачита интересите на другите.

— Много добре знаеш, че Купидон няма нищо общо с тази работа.

— Боя се, че само той е виновен. Сърцата на старците са най-влюбчиви.

— Аз съм виновна. Знам, че не ме одобрява.

— Хайде, хайде, не говори празни приказки.

— Не са празни. Много добре знам, че за него аз съм дъщеря на търговец.

— Успокой се, мило дете.

— Заради теб се ядосвам.

— Чудесно. Тогава ме остави сам да се ядосвам.

Настана тишина, която ми дава възможност да поясня, че този разговор се водеше в задния салон на леля Трантър. Чарлс стоеше до прозореца с гръб към Ърнестина, която все още със сълзи на очи седеше и мачкаше дантелената си кърпичка с отмъстителен вид.

— Знам колко много обичаш Уинсиът.

За отговора на Чарлс можем да правим само догадки, тъй като в този миг вратата се отвори и леля Трантър поздрави Чарлс с доволна усмивка.

— Много скоро се върна!

Беше девет и половина вечерта на същия ден, в който видяхме Чарлс да слиза с файтона в Уинсиът.

Чарлс едва-едва се усмихна.

— Бързо приключихме… работата си.

— Случило се е нещо ужасно и позорно. — Леля Трантър погледна с уплаха трагичното и оскърбено лице на племенницата си, която продължи: — Чарлс е лишен от наследство.

— Лишен от наследство!

— Ърнестина преувеличава. Просто чичо ми е решил да се ожени. Ако има щастието да се сдобие със син и наследник…

— Щастието!… — Ърнестина стрелна Чарлс с попарващ поглед.

Леля Трантър гледаше смаяна ту единия, ту другия.

— Но коя е… дамата?

— Казва се мисис Томкинс, мисис Трантър. Вдовица е.

— И достатъчно млада да народи дузина синове.

Чарлс се усмихна.

— Едва ли. Но е достатъчно млада, за да му роди син.

— Познавате ли я?

Ърнестина изпревари Чарлс с отговора.

— Тъкмо това е най-позорното. Само преди два месеца чичо му се подиграваше с тази… жена в едно писмо до Чарлс. А сега пълзи в краката й.

— Мила Ърнестина!

— Не ме прекъсвай! Това на нищо не прилича! След толкова години…

Чарлс си пое дълбоко дъх и се обърна към леля Трантър:

— Научих, че е от много добро общество. Съпругът й бил полковник от Четиридесети хусарски и я оставил добре осигурена. Очевидно не може да става дума за брак по сметка. — Унищожителният поглед на Ърнестина ясно показваше, че според нея става дума точно за това. — Казаха ми, че била много красива жена.

— И сигурно ходи на лов с хрътки.

Той мрачно се усмихна на Ърнестина, която намекваше за черната точка, вписана в тефтера на чудовищния чичо за нейна сметка.

— Сигурно. Но това все още не е някакво престъпление.

Леля Трантър се отпусна в един фотьойл и отново затърси по лицата на двамата млади — както винаги в такива случаи — някакъв лъч надежда.

— Но той не е ли твърде възрастен да има деца?

Чарлс леко се усмихна на простодушието й:

— Той е на шестдесет и седем, госпожо. Не е много стар.

— Въпреки че тя е достатъчно млада да му бъде внучка.

— Мила ми Тина, при такива обстоятелства човек трябва само да запази достойнството си. Затова, моля те, бъди така добра да не се гневиш. Трябва да приемем случилото се колкото може по-благосклонно.

Ърнестина го погледна и разбра, че е много притеснен — трябваше да смени ролята. Изтича до него, грабна ръката му и я приближи до устните си. Той я притегли до себе си и я целуна по главата, но не се остави да бъде залъган — една и съща жена може да бъде и котенце, но и дива котка. И макар да не намираше точната дума за начина, по който Ърнестина прие изненадващата и неприятна новина, поведението й явно не бе на истинска дама. От двуколката, докарала го от Екситър, той бе скочил направо в къщата на леля Трантър; очакваше нежност и съчувствие, а не ярост, независимо че тази ярост бе предназначена да поласкае собствените му чувства. Да, Ърнестина сигурно не се досещаше, че един джентълмен не може никога да проявява гнева, който тя му приписваше. В тези първи минути нещо у нея твърде силно му напомни, че е дъщеря на търговец, която е измамена в сделка, и че й липсва унаследената невъзмутимост, аристократична изисканост, която не позволява на неуспехите в живота да оказват влияние върху добрия тон.

Той отведе Ърнестина обратно до канапето, от което бе скочила. Разбираше, че обсъждането на основната причина за посещението му — решението, до което беше стигнал по дългия си път обратно — трябва да се отложи до утре. Опита се да покаже как е най-правилно да се постъпи в създалото се положение, но не намери друг начин, освен да промени темата.

— И какви интересни новини има днес из Лайм?

Сякаш подсетена, Ърнестина се обърна към леля си:

— Научи ли нещо за нея? — Но преди леля Трантър да успее да отговори, тя погледна Чарлс. — Голяма новина. Мисис Поултни изгонила мис Удръф.

Чарлс усети как сърцето му прескочи. Но изненадата, издайнически изписана на лицето му, остана незабелязана, тъй като леля Трантър нямаше търпение да съобщи какво е узнала: ето защо я е нямало, когато Чарлс пристигнал. Присъдата очевидно била произнесена предишната вечер; на грешницата било позволено да пренощува за последен път под покрива на Малборо Хаус. Рано сутринта дошъл носачът да вземе багажа й и му било наредено да го отнесе в „Белият лъв“. При тези думи Чарлс буквално побеля, но още със следващото изречение леля Трантър разсея опасенията му.

— Дилижансите спират там, както знаете. — Омнибусите от Дорчестър за Екситър не се спускаха по стръмния хълм до Лайм, а трябваше да се вземат от един кръстопът по главния път на четири мили западно от брега. — Мисис Хъникот говорила с носача. Той е съвсем сигурен, че там я няма. Прислужницата обяснила, че тя напуснала още в зори и само казала къде да оставят багажа й.

— И после?

— Ни следа.

— Говорихте ли с викария?

— Не съм, но мис Тримбъл твърди, че той отишъл в Малборо Хаус сутринта. Казали му, че мисис Поултни не е добре. Разговарял с мисис Феърли. Тя знаела само, че някаква позорна случка стигнала до знанието на мисис Поултни, тя била дълбоко потресена и разстроена… — Добрата мисис Трантър млъкна, очевидно много нещастна не само от изчезването на Сара, но и от това, че не знае нищо повече, и потърси очите на племенницата си и на Чарлс. — Какво може да е станало? Какво?

— Тя изобщо не трябваше да отива в Малборо Хаус. Все едно да се даде агне в лапите на вълка. — Ърнестина погледна Чарлс, очаквайки потвърждение на мнението си. Като правеше усилия да си придаде по-спокоен вид, той се обърна към леля Трантър.

— Няма ли опасност да…

— Точно от това се боим всички. Викарият изпратил хора да претърсват брега към Чармът. Тя се разхождаше там по скалите.

— И те…?

— Не намерили нищо.

— Нали казахте, че някога работила при…

— И там изпратили хора. Ни вест от нея.

— А Гроган… Не са ли го повикали в Малборо Хаус? — Въвел името в разговора, Чарлс съумя да го използва, обръщайки се към Ърнестина. — Онази вечер, когато пихме грог… той спомена за нея. Разбрах, че се тревожи.

— Мис Тримбъл го видяла да разговаря с викария в седем часа тази вечер. Изглеждал много обезпокоен. Разгневен. Така рече. — Мис Тримбъл държеше галантериен магазин в края на Броуд Стрийт и имаше великолепната възможност да бъде осведомителният център на града. Добродушното лице на леля Трантър постигна невъзможното и придоби неумолимо строго изражение. — Няма да посетя мисис Поултни, колкото и болна да е.

Ърнестина покри лицето си с ръце.

— О, какъв жесток ден!

Чарлс изгледа и двете дами.

— Може би трябва да ида до Гроган.

— О, Чарлс… какво можеш да сториш? Достатъчно мъже са изпратени да търсят.

Чарлс, разбира се, нямаше предвид това. Той се досещаше, че изгонването на Сара не може да не е свързано с разходката й по Канарата… и изпитваше ужас, естествено, че може да са я видели там с него. Стоеше, терзан от нерешителност. Наложително бе да научи какво знаят хората за причините, поради които тя е била изгонена. Изведнъж атмосферата в малкия салон му се стори задушаваща. Трябваше да остане сам. Трябваше да обмисли как да постъпи. Защото, ако Сара бе все още жива — но кой би могъл да каже до какво безумно решение е стигнала в отчаянието си през нощта, докато той кротко е спял в хотела си в Екситър? — ако все още дишаше, той се досещаше къде е. Тежеше му като саван, че е единственият човек в Лайм, който знае това. Да го разкрие обаче, не смееше.

Няколко минути по-късно той крачеше надолу по хълма към „Белия лъв“. Времето беше меко, но небето бе натежало от облаци. Влажният въздух докосваше с лениви пръсти лицето му. Надигаше се буря — също както и в сърцето му.