Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (29) (Прелъстената от френския лейтенант)

Двадесет и девета глава

„Над нас полъхват утринните бризи,

планетата на Любовта блести…“

Тенисън, „Мод“ (1855)

Особеното благоразумие изисква човек никога да не върши нещо, защото то го влече, а само ако е длъжен да го извърши или ако това е препоръчително.

Матю Арнолд, „Тетрадки“ (1868)

Червеникавото слънце тъкмо изплуваше от призрачните гълъбовосиви вълни на хълмовете отвъд Чесил Банк, когато Чарлс прекрачи прага на „Белият лъв“ с изражението на наемен оплаквач, макар че не бе облечен като за погребение. Измито от бурята през нощта, небето беше безоблачно, омайно нежна и ефирна синева. Въздухът — режещ като лимонов сок и като него чист и пречистващ. Станете ли днес в Лайм в този час, градът ще бъде само ваш. В онази по-ранобудна епоха Чарлс нямаше това щастие; ала хората, които срещаше, се отличаваха с приятната липса на светски претенции, с онази изконна безкласовост на подранилите труженици, пристъпващи към ежедневната си работа. Един-двама весело поздравиха Чарлс и получиха в отговор надменно кимване и леко повдигане на ясеновия бастун. Той би предпочел да види няколко трупа да се валят по улицата, вместо тези ведри лица; и бе доволен, когато, оставил града зад себе си, пое по пътеката към Върлото.

Но това се отрази още по-зле на мрачното му настроение (а и на подозренията, които имаше към самия себе си и които аз скрих от вас, а именно че решението му бе продиктувано по-скоро от отчаяние, както в старата поговорка за крадеца на овце, а не от по-благородни пориви на съвестта); от бързото ходене го обля топлина, вътрешна топлина, подсилена и от топлите слънчеви лъчи. Странна бе първичната чистота на утринното слънце. Тоя поток от фотони, който струеше от вселената, почти излъчваше миризма като топъл камък. Всяко стръкче трева излъчваше седефен блясък. По склона над пътеката, меднозлатисти под полегатите слънчеви лъчи, ясени и явори издигаха роснозелени сводове от млади листа; попаднал бе сякаш в някакъв храм за свещени тайнства, по-древни от всяка религия; навред владееше езически мир, зелена сладост… безбрежна зеленина, която преливаше от бледо до най-наситенозелено и стигаше почти до черно в глъбините на гъстия листак. Една лисица пресече пътя му и, кой знае защо, го изгледа така, сякаш натрапникът беше Чарлс. Малко по-късно, пак така неочаквано, със същата увереност в своето божествено право на собственост, един сръндак спря да пасе и вдигна глава; погледна го, плах и величествен, после се обърна и кротко изчезна в гъсталака. На една картина, изложена в Националната галерия, Пизанело е уловил точно такъв момент: свети Умберто броди из гора, нарисувана в стила на ранния ренесанс, а насреща му — зверове и птици. Светецът е стъписан, сякаш е станал жертва на някаква лоша шега, цялата му дързост е укротена под внезапното откровение на най-дълбоката тайна на природата: всемирното равенство на всичко живо.

Не само в тези две животни бе заложен, изглежда, дълбок смисъл. Дърветата гъмжаха от пойни птици — синигери, дроздове, косове, гукащи гривяци, които изпълваха безветреното утро със спокойствието на вечерта, но без присъщата й тъжовност и елегийно настроение. Чарлс имаше чувството, че крачи през страниците на средновековен бестиарий, че съзерцава приказно красива миниатюра, в която всеки лист, всяка птичка, всяка песен бяха дошли от някакъв съвършен свят. Той спря за миг, поразен от това изящество на взискателната вселена, в която всяко нещо има своето място и е неповторимо. На десетина крачки от него малко мушитрънче кацна на върха на къпинов храст и зачурулика в самозабрава. Той видя бляскавите черни очички, зиналото жълто-червено гърло — миниатюрна топчица пера, която успяваше все пак да бъде Ангел вестителят на еволюцията: Аз съм вечно Съществуващият^[1] и ти не бива да пренебрегваш моето присъствие. Чарлс стоеше като светеца на Пизанело, изненадан може би повече от собствената си изненада, от това, че този свят съществува така близо, така непосредствено до задушаващо пошлото ежедневие. В тези кратки мигове, докато звучеше дръзката песен, целият му досегашен живот — неговите дела и дни, всяко място, където бе попадал, изглеждаха опорочени, загрубели, отблъскващи. Ужасната пустота на човешката действителност бе разголена до дъно, а сърцето на самия живот пулсираше там, в тържествуващото гърло на мушитрънчето.

То възвестяваше действителност като че ли много по-дълбока и загадъчна от псевдолинеевата, която Чарлс бе усетил в онова ранно утро на брега — нещо, вероятно ни повече, ни по-малко от превъзходството на битието пред смъртта, на индивида пред вида, на екологията пред класификацията. Днес ние приемаме това превъзходство за съвсем естествено и не можем да си представим какви чужди за Чарлс нотки се съдържаха в загадъчното послание на мушитрънчето. Защото той, изглежда, съзираше в него не по-дълбока действителност, а всеобщ хаос, застрашаващ крехката структура на човешкия ред.

Но това причастие, поднесено от природата, му причиняваше по-скоро болка, тъй като Чарлс се чувстваше отлъчен във всяко отношение. Беше прокуден, а раят — изгубен. И по това приличаше на Сара. Можеше да стои в тази райска градина, но не за да й се радва, а само да завижда на мушитрънчето за неговия екстаз.

Той пое по пътеката, използвана по-рано от Сара, за да не го видят от Мандрата. И добре, че постъпи така, защото шумът от тракане на гюмове го предупреди, че мандраджията, или жена му, е вече на крак. Така той влезе в гората и продължи по пътя си с подобаваща сериозност. Някаква параноична проява на чувството му за вина го караше сега да усеща как дърветата, цветята, дори неодушевените предмети наоколо го наблюдават. Цветята се превръщаха в очи: камъните имаха уши, стъблата на укоряващите дървета бяха сякаш многогласен хор от старогръцка трагедия.

Той стигна дотам, където пътеката се разклоняваше, и пое наляво. Тя се спускаше надолу през гъст храсталак и все по-изровен терен — на това място сушата бе започнала да ерозира. Морето се приближаваше — млечна синева — безбрежно спокойна. Но сушата над него ставаше малко по-равна там, където верига ливади бяха отвоювани от гората. На около стотина крачки на запад от последната, в малка долчинка, стигаща чак долу до ръба на скалата, Чарлс видя сламения покрив на плевня. Сламата, обрасла с мъх, беше полусвлечена, което придаваше още по-запуснат вид на малката каменна постройка, прилична много повече на колиба. Първоначално е била сигурно лятна къща на някой пастир; сега я използваше мандраджията да си събира в нея сеното; днес е безследно изчезнала — толкова навътре се е срутила сушата тук през последните сто години.

Чарлс стоеше с поглед, прикован в нея. Бе очаквал да види там фигурата на жена и стана още по-неспокоен от това, че мястото изглеждаше така пусто. Той закрачи натам, подобно на човек, който върви през джунгла, пълна с тигри. Очакваше да бъде нападнат, а съвсем не беше уверен, че умее да си служи с пушката.

Старата врата беше затворена. Чарлс свърна зад малката постройка. Откъм изток — четвъртито прозорче; той надникна през него в сумрака и в ноздрите му нахлу лек сладникав мирис на сено и плесен. В дъното на плевнята, точно срещу вратата, забеляза основата на цяла купчина сено. Обиколи и другите стени. Нямаше я. Погледна назад, откъдето бе дошъл, мислейки, че може да я е изпреварил. Пустошта бе притихнала в покоя на ранното утро. Той се поколеба, извади часовника си и почака още две-три минути, без да знае какво да прави. Най-сетне бутна и отвори вратата на плевнята. Различи грапав каменен под, а в дъното — две или три счупени ясли, пълни със сено, готово да се използва. Далечният край се виждаше много трудно, тъй като слънчевите лъчи през малкия прозорец заслепяваха. Чарлс се приближи към косо падащия светлинен сноп, но внезапно изплашен спря. Отвъд светлината забеляза нещо, окачено на пирон върху стара греда: черно боне. Може би поради прочетеното предишната нощ го обзе ледено предчувствие, че зад проядените от червеи дъски на вътрешната преграда ще види някаква страхотия, че бонето е увиснало като зловещо наситил се вампир над нещо, което Чарлс още не можеше да съзре. Не знам какво очакваше: чудовищно обезобразено тяло, труп… Той понечи да се обърне, да хукне и тичешком да се върне в Лайм, но някакъв съвсем слаб звук го привлече напред и Чарлс боязливо надникна над преградата.