Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (47) (Прелъстената от френския лейтенант)

Четиридесет и седма глава

„Лик отвърни, както Дидона в ада

измамника жених презря с досада,

и остани в отшелна самота.“

Матю Арнолд, „Ученият циганин“ (1853)

Мълчание.

Лежаха като парализирани от стореното. Застинали в греха, вцепенени от възторг. Без да изпитва обичайната след акта нега, а само внезапен и всеобземащ ужас. Чарлс приличаше на град, поразен от атомна бомба, паднала от ясно небе. Рухнало бе всичко: принципи, бъдеще, вяра, всички благородни намерения.

Все пак той бе оцелял: лежеше, в притежание на най-скъпото в живота си — последният жив човек, безкрайно самотен… Но радиоактивността на вината вече проникваше, проникваше в нервите и вените му. В смътната далечина стоеше Ърнестина и печално го гледаше. Мистър Фрийман го удари през лицето… Същински истукани, основателно неумолими, те чакаха неподвижно.

Той се отмести малко да не тежи на Сара и се обърна по гръб, за да може тя да се сгуши до него с глава на рамото му. Сетне впери поглед в тавана. Каква бъркотия, каква неизразима бъркотия!

Придърпа я по-плътно до себе си. Ръката й плахо посегна и прегърна неговата. Дъждът спря. Някъде долу под прозореца отекнаха стъпки — тежки, бавни, от мерени. Навярно полицай. Законът.

— По-лош съм и от Варген — каза Чарлс.

Вместо отговор тя само притисна ръката му, сякаш да му възрази и да го успокои. Но мъжката съвест не му даваше мира.

— Какво ще стане с нас?

— Не мога да мисля за по-далеч от този час.

Той отново притисна раменете й, целуна я по челото и пак се загледа в тавана. Сега тя беше толкова млада, толкова объркана.

— Трябва да разваля годежа си.

— Не искам нищо от теб. Не мога. Аз съм виновна.

— Ти ме предупреди, предупреди ме. Цялата вина е моя. Знаех го още като дойдох… Предпочетох да си затворя очите. Обърнах гръб на всички задължения.

— Аз го пожелах — промълви тя. И тъжно повтори: — Аз го пожелах.

Той я погали по косата, която падаше по раменете й, по лицето, скриваше я.

— Сара… най-скъпото име.

Тя не отговори. Мина минута; ръката му приглаждаше косата й, сякаш тя бе дете. Но мислите му бяха другаде. Като че усетила това, Сара най-сетне заговори:

— Знам, че не можеш да се ожениш за мен.

— Трябва. Искам го. Никога не ще мога да се погледна в очите, ако не го направя.

— Аз съм грешна. Отдавна си представях този ден. Не съм подходяща за твоя жена.

— Мила моя…

— Помисли за положението си в обществото, приятелите, твоето… за нея… Сигурно те обича. Мога да си представя какво чувства.

— Но аз вече не я обичам!

Тя изчака, докато разпалеността му се уталожи в мълчание.

— Тя е достойна за теб. Аз не съм.

Най-после той започна да се вслушва в думите й. Обърна главата й и на сивата светлина отвън те се вгледаха в засенчените си очи: неговите — изпълнени с някакъв ужас, нейните — спокойни, едва-едва усмихнати.

— Не би могла да искаш просто да си отида… сякаш нищо не се е случило между нас?

Тя не отвърна, но той прочете мислите й в очите. Повдигна се на лакът.

— Не би могла да ми простиш толкова много. Или да искаш толкова малко.

Тя отпусна глава на възглавницата, вперила очи в някакво смътно бъдеще.

— Защо не, щом те обичам?

Той я притисна до себе си. На очите му залютя от сълзи при мисълта за такава жертва. Колко несправедливи бяха към нея двамата с Гроган. Колко по-благородна от тях бе тя. Презрение към всички мъже изпълни Чарлс: повърхностни, лековерни, егоисти. Но той също бе мъж и в ума му се промъкна част от старото нечестно малодушие: може би това бе само последното му похождение, последната му ергенска прищявка? Едва споходен от тая мисъл, той се почувства като убиец, оправдан благодарение на някакъв технически пропуск в обвинението. Можеше да напусне съда като свободен човек — но с вечна вина в сърцето си.

— Чувствам се безкрайно чужд на себе си.

— Познавам това чувство. То е, защото сторихме грях. А не можем да повярваме, че стореното е грях. — Говореше, сякаш се взираше в безбрежна нощ. — Единственото, което желая, е ти да си щастлив. Като знам, че наистина е имало ден, в който си ме обичал, мога да понеса… мога да понеса всяка мисъл… освен че може да умреш.

Тогава той пак се понадигна и се вгледа в нея. В очите й все още имаше лека усмивка, някакво вътрешно озарение — духовният или психологически ответ на това, че той я бе опознал физически. Никога не се бе чувствал така близък с една жена, така слят с нея. Той се наведе и я целуна — с много по-чиста обич от онази, която започна да се събужда отново в слабините му при страстния допир на устните й. Чарлс бе като повечето викториански мъже: не можеше да допусне, че за жена с изтънчена чувствителност би било удоволствие да бъде съсъд на мъжката похот. Той вече бе оскърбил прекалено много любовта й към него; не биваше да го прави пак. А и времето… не можеше да остане повече!

Той седна.

— Онази особа долу… А и слугата ми ме чака в хотела. Моля те да ми дадеш един-два дни отсрочка. Не мога веднага да реша как да постъпя.

Очите й останаха затворени.

— Не съм достойна за теб — рече тя.

Той се вгледа в нея за миг, стана от леглото и отиде в другата стая.

И там го порази гръм!

Като се обличаше, погледна надолу и забеляза върху предницата на ризата си червено петно. За миг си помисли, че се е порязал; но не бе усетил никаква болка. Прегледа се крадешком. После се улови за облегалката на креслото и поразен, обърна очи към вратата на спалнята. Изведнъж бе разбрал онова, което някой по-опитен — или по-малко нетърпелив — любовник би се усъмнил по-рано.

Беше обезчестил девица.

В стаята оттатък се чу шум. Със замаяна глава, потресен, но вече отчаяно забързан, той си навлече дрехите. Чуваше как се излива вода в леген, тракане на порцелан — изтървана сапунерка. Тя не се бе отдала на Варген. Беше излъгала. Цялото й поведение, всичките й подбуди в Лайм Риджис се основаваха на лъжа. Но с каква цел? Защо? Защо? Защо?

Изнудване?

Да го постави изцяло в своя власт!

Чудовищните вампири, родени от мъжката фантазия, неистовите страхове от някакво съзаклятие на жените да изсмучат мъжествеността от вените им, да плячкосат идеализма им, да ги стопят като восък, за да ги отлеят според болното си въображение… всичко това, заедно с чудовищните доказателства, приведени от защитата по делото „Ла Ронсиер“, които изведнъж изплуваха в мислите му съвсем правдоподобни, изпълниха съзнанието на Чарлс с апокалиптичен ужас.

Движенията около мивката стихнаха. Зашумоля нещо меко — тя сигурно си лягаше. Облечен, Чарлс стоеше, втренчен в огъня. Тя беше луда, зла, оплиташе го в най-странната мрежа… но защо?

Чу се звук. Той се обърна; мислите му бяха ясно изписани на лицето. Тя стоеше на прага, вече в старата виолетово-синя рокля, все още с разпусната коса, но с нещо от някогашното предизвикателство. За миг той си спомни как бе попаднал първия път на нея, когато стоеше на скалата над морето, приковала поглед в него. Сигурно бе разбрала, че е открил истината; и отново изпревари, лиши от мощ обвинението в ума му.

Повтори предишните си думи:

— Не съм достойна за теб.

Този път той й повярва и прошепна:

— Варген?

— Когато отидох в Уеймът на мястото, за което ти казах… още не бях стигнала до вратата… видях го да излиза. С една жена. От онези, които не можеш да сбъркаш. — Тя отбягваше острия му поглед. — Отдръпнах се в един вход. Като отминаха, си отидох.

— Но защо каза, че…

Тя рязко отиде до прозореца; той онемя. Не куцаше. Глезенът й не беше навехнат. Тя срещна новото обвинение в погледа му, после му обърна гръб.

— Да. Излъгах те. Но няма повече да те безпокоя.

— Но какво съм… Защо трябваше да…

Рой загадки.

Тя се обърна към него. Навън дъждът отново плющеше. Очите й не трепваха, старата й дързост се бе върнала, но сега на преден план имаше нещо по-нежно, нещо, което му напомняше, че току-що я бе притежавал. Пак предишното разстояние, но омекотено.

— Ти ми даде утехата да вярвам, че в един друг свят, в друго време, в друг живот бих могла да бъда твоя жена. Даде ми сили да продължавам да живея… в настоящето. — Между тях нямаше и три метра, но сякаш бяха на три километра. — Само за едно нещо не те излъгах. Обичах те… От мига, в който те видях, струва ми се. В това никога не си бил измамен. Подведе те моята самота. Може би някакво недоволство, завист — не знам. Не знам. — Тя се обърна пак към прозореца и дъжда. — Не искай да ти обяснявам какво съм направила. Не мога да го обясня. Няма обяснение.

В тягостната тишина Чарлс стоеше с вперен в гърба й поглед. И както преди съвсем малко се бе чувствал неудържимо претеглен от нея, сега се чувстваше отблъснат — и в двата случая вината бе нейна.

— Не мога да приема това. Трябва да има обяснение.

Но тя поклати глава.

— Моля те, сега си върви. Ще се моля за твоето щастие. И никога вече няма да го смущавам.

Той не помръдна. След малко тя се обърна, погледна го и очевидно прочете — както и преди — тайните му мисли. По лицето й бе изписано спокойствие, почти фатализъм.

— Нали ти бях казвала: по-силна съм, отколкото един мъж би могъл да си представи. Животът ми ще свърши, когато природата реши.

Той я гледа още няколко секунди, после се обърна за шапката и бастуна.

— Това ли заслужих? Загдето ти подадох ръка. Загдето рискувах толкова много… и да разбера сега, че съм бил само подведен от твоите измислици.

— Днес мислех за собственото си щастие. Случи ли се да се срещнем пак, ще мога да мисля само за твоето. Ти не би могъл да бъдеш щастлив с мен. Вие не бихте могли да се ожените за мен, мистър Смитсън.

Официалният тон, който тя отново възприе, дълбоко го засегна. Той й отправи обиден поглед, но тя бе с гръб към него, сякаш го бе предчувствала.

— Как можеш да говориш така? — Тя мълчеше. — Искам само да ми позволиш да разбера…

— Умолявам ви, вървете!